Бар „Последен шанс“

Глава 21

Тара отвори вратата и се опита да скрие покупките си, но Томас стоеше в коридора, а Берил се мотаеше в краката му.

— Как мина курсът по степ? — попита той.

Беше й нужна цяла минута, за да осъзнае за какво става дума.

— Курсът по степ? О, адски тежко — излъга тя. — Капнала съм.

— Браво! — доволно се ухили Томас.

Вероятно бе виновен гладът или пък потиснатият гняв, със сигурност имаше нещо обаче, защото Тара се завъртя към него с неочаквана ярост.

— Браво? Браво? Да не се каниш да ми дадеш златна звездичка? Или да ми пишеш шестица? Господи!

Томас ококори шокирано очи и започна да отваря и затваря уста, без да каже нищо.

— Приличаш на риба — подигра му се Тара. — Отивам да се обадя по телефона.

Тя се втурна в спалнята, метна покупките си на пода, запали цигара и набра номера на Финтан.

— Е, какво каза докторът?

— Не отидох — отвърна Финтан. — Познай какво се случи, след като говорихме по телефона днес.

— Какво?

— Буцата изчезна — засмя се Финтан. — Все едно че се спука балон. Кивито се превърна в зърно грозде, а после в стафида.

— Разтревожи ме — оплака се Тара, чувстваше се като пълен идиот. — Може би все пак трябва да отидеш на лекар. Поне да разбереш каква е причината.

— Няма нужда — възрази той. — Кризата премина.

— Наистина ли приличаше на киви?

— Доста.

— На хората не им израстват буци по врата ей така — настоя тя, като дръпна силно от цигарата. — Нещо не е наред и трябва да разбереш какво. Ами ако се случи отново?

— Няма.

— Възможно е.

— Не.

— Какво мисли Сандро?

— Сандро не мисли. Или поне мисли колкото се може по-малко.

— Финтан, дръж се сериозно.

— О, не.

Последва дълго мълчание. Най-после Тара каза притеснено:

— Финтан, трябва да ти задам един въпрос. Знам, че не е моя работа, но все пак ще попитам. Изследвал ли си се за СПИН наскоро?

— Не мога да направя такова нещо.

— Значи не си правил изследвания?

— Говорим по телефона все пак.

— Знаеш какво имам предвид.

— А ти изследвала ли си се? — изненада я Финтан.

— Не, но…

— Но какво?

Тя замълча деликатно.

— Винаги ли използваш презерватив с Томас? — попита Финтан.

При други обстоятелства Тара сигурно щеше да се засмее, припомняйки си бурните протести на Томас през първата им нощ, когато се опита да го накара да сложи презерватив. Да бе, да ям шоколад с обвивката! — беше изхленчил той. Да плувам с обувки и чорапи! И тя никога вече не го помоли. За щастие още от дните с Аласдър взимаше хапчета против забременяване.

— Ами… не винаги, но…

— А Томас правил ли си е изследване за СПИН?

Абсурд, помисли си Тара. Томас беше последният човек на света, който щеше да си направи такова изследване.

— Не, но…

— Тогава си затвори устата — любезно, но твърдо нареди Финтан. — Благодаря ти за загрижеността, но очевидно буцата не е била страшна. А как са твоите болежки?

Но Тара, почервеняла от срам и яд, отказа да си играе.

— Изчезнаха ли следите от бяс? — попита Финтан.

Не му отговори, вбесена от собствената си тъпота. Можеше тя самата да е болна от СПИН, а не Финтан.

— Ами маларията? — продължи той.

Тара отново не отговори.

— Чух, че в момента има епидемия от антракс, така че пази се!

— Ако си сигурен, че си добре — каза тя, — отивам да вечерям. Ще се чуем утре.

— Цяла седмица няма да съм тук. Ще работя в Брайтън. Ще се видим през уикенда.

Томас подслушваше до вратата. Тара мина покрай него и влетя в кухнята. Беше разгневена на себе си, наранена от думите на Финтан, ужасно гладна и твърдо решена да не се придържа към диетата.

— Има ли нещо за ядене? — извика тя, като отвори шкафа и изгледа отвратено диетичната супа, консервираните домати и котешката храна. — Това е кухня от третия свят! Ако не внимаваме, Световната здравна организация ще започне да ни изпраща брашно и царевица.

Томас я гледаше шокирано. Никога преди не я бе виждал в такова настроение. Следващият шкаф бе пълен с неговите готови вечери от пай с бъбреци.

— Можеш да изядеш един — предложни той, изненадан от нервността в гласа си.

— По-скоро ще изям собствения си бъбрек — грубо отвърна Тара. — Колко е часът? Супермаркетът още е отворен. Отивам да купя храна.

— Изчакай една минута. Ще дойда с теб.

— Не, няма да идваш! — извика тя и грабна ключовете от колата.

— Купи много зеленчуци.

Тара се завъртя, приближи се към Томас и се вторачи мрачно в него.

— Защо не млъкнеш? — предложи му тя, после излетя от апартамента, като го остави да стои объркан в коридора.

Тара ръководеше живота си според две железни правила. „Отнасяй се с хората така, както искаш да се отнасят с теб“ и „Никога не пазарувай, когато си гладна“.

Но днес беше в настроение да ги наруши. Количка или кошница? Кошница или количка? Колко голяма дивотия възнамеряваше да извърши?

Количка, реши тя накрая.

Профуча бързо покрай плодовете и зеленчуците, като ги изгледа презрително. Тази вечер нямаше да отнесе у дома нито един свеж продукт. После морковите привлякоха вниманието й. Морковите са мои приятели, припомни си Тара. Много пъти я бяха спасявали от гладна смърт. Но не и днес.

— Да вървят на майната си! — промърмори тя.

Млад мъж, пристигнал преди два дни от Кардиф, я чу да и говори. Да, думите на майка му се оказаха верни: Лондон бе пълен с луди. Страхотно!

Тара усети погледа му и внезапно се сети нещо. Понякога в супермаркетите имаше намаления за ергени. Възможно ли бе и днес да има? Тя свенливо вдигна очи и забеляза, че момчето още я гледа. Изненада се приятно. Зачуди се дали да не му се усмихне, после реши да не си прави труда.

Защо й беше мъж, когато щеше да получи храна?

Обикновено пазаруването й отнемаше доста време. Струвпаше й се, че върви през минно поле. От всички страни я причакваха съблазни. Обмисляше грижливо и агонизираше преди всяка покупка. Преглеждаше всеки пакет, за да види колко калории и мазнини съдържа. В количката й не влизате продукт с повече от пет процента мазнини. Освен когато Томас не гледаше.

Понякога замечтано погалваше забранените пици и кексчета, закопняла за нещо различно. Но отдавна си бе забранила да навлиза сред бисквитите, защото усещането за загуба бе прекалено осезаемо. Беше преживяла страстна любовна връзка с тях и знаеше, че не могат да останат само приятели. Нямаше как да се сдържи и да не си припомни прекрасните отминали времена. Пред очите й се появяваше идилична картина — тя се смееше весело и вървеше бавно, косата й се вееше от вятъра, а ръцете й прегръщаха нежно пакет „Джами Доджърс“. Или пък тичаше надолу по хълма в слънчев летен ден и държеше за ръка пакет „Висконти“. Или танцуваше влюбено с огромен шоколад. Ах, какви прекрасни спомени…

Но тази вечер беше различно. Тара се носеше вихрено сред щандовете като иракски танк в Кувейт, освободена от обичайните си притеснения. Размаха ръка и бутна почти целия рафт с чипс в количката си. Без грам вина метна вътре и няколко гигантски сандвича.

Не можа да се въздържи и се нахвърли веднага върху благинките. С надеждата, че никой не я гледа, отвори плик с чипс. После още един. След това пай със свинско. Накрая се протегна към бисквитите.

Не можеше да спре. Взе следващия пакет бисквити и се вторачи в него. Не трябва да го правя, помисли си тя. Но злобното й вътрешно гласче попита: Кой казва?

Потръпна от желание. Заля я вълна от адреналин и отнесе всичките й задръжки. Треперещите й пръсти отвориха пакета. Сцената приличаше на бой между помияри. Трохи, парченца шоколад, ядки и съдрани обвивки летяха във въздуха. Тара изпадна в транс. Тъпчеше се диво, без да усеща вкуса на онова, което пъхаше в устата си, тъй като то просто не оставаше там достатъчно дълго.

Внезапно всичко свърши. Разумът й се възвърна, а с него дойде и срамът. Почувства се ужасно, макар че гладът й бе задоволен. Завлече се до касата, засрамена от празните опаковки в количката си. Но ако се бе опитала да се освободи от уликите, като изхвърли обвивките, можеха да я обвинят в кражба. Тя бе от хората, които винаги ги хващат.

Какво си мислеше, по дяволите? Дали не беше откачила? Резултатите от целодневния й глад бяха унищожени от петминутна лудост. Беше погълнала огромно количество мазнини и въглехидрати. Ами диетата й? Ами добрите й намерения? Та нали днес бе готова да отиде дори на степ? А сега всички усилия отидоха на кино.

Откри, че младежът отново я гледа втренчено, но не си помисли, че си пада по нея. После се сети за Томас. Обзе я ужас.

Беше му крещяла и бе нарушила диетата си. Беше не само дебела, но и свадлива. Какво направи! Положението бе прекалено деликатно, а тя си позволи да каже на Томас, че прилича на риба. Разтреперана от страх и превъзбудена от захарта, Тара подкара към къщи. В кръвта й имаше толкова много добавки, че ако изпозастреляше няколко човека на публично място, съдебните заседатели веднага щяха да я оправдаят.

Томас седеше до масата в кухнята и пушеше нервно. Берил лежеше до него в панера си. Когато Тара влезе, той вдигни глава притеснено, усмихна се мило и каза нежно:

— Здрасти!

— Съжалявам, че ти се развиках — извини се Тара.

Беше свикнала цялата власт да е у него и сега, когато случайно попадна в ръцете й, реши, че е станала грешка, и я върна незабавно на законния й собственик — сякаш ставаше дума за намерен на улицата портфейл.

— Няма да ти се разсърдя, ако си ми ядосан. Ужасно съжалявам! Обещавам ти, че от утре започвам строга диета.

Арогантността на Томас се завърна. От смиреното му изражение остана само блед спомен. Самочувствието му се появи за секунди и когато Тара му разказа за буцата на врата на Финтан, вече бе достатъчно нагъл, за да заяви:

— С начина му на живот е късметлия, че има проблеми само с врата си.