Бар „Последен шанс“

Глава 53

— Много добре — заяви Рави, когато Тара затвори телефона.

— Точно така — съгласи се тя.

— Значи Кетрин е свалила онзи тип от работата си?

— Да.

— А той е фен на „Арсенал“. Сигурно е симпатяга. Но няма много вкус по отношение на жените.

— Рави! — намръщи му се Тара, после притисна стомаха си. — О, Рави…

— Сега пък какво има?

— Бадеми. Орехови сладки.

Тара отново се бе подложила на див глад. Всичко, което видеше и чуеше, й напомняше за храна, а сега вече я тормозеха дори миризмите.

Започна се тази сутрин, когато ягодовият дезодорант за кола я накара да си мисли за желирани бонбони. Обзе я свирепо желание да спре пред будката за сладкиши и да изкупи цялата стока. После, когато се качи на магистралата, изпита почти неудържим копнеж да оближе собствената си кожа, която ухаеше на кокосов сладолед. Ароматът направо подлуди, но накрая си спомни, че сутринта се бе намазала с кокосов лосион за тяло. След като пристигна в службата, затормози я мисълта за огромна лимонова торта. Струваше й се, че цялата сграда мирише на лимон. Зачуди се дали не откача, но Рави я успокои, като й обясни, че препаратът за чистене на плочките е с аромат на лимон.

— Откъде идва миризмата на бадеми? — попита Рави.

Тара посочи Евелин и Теди. Рави отиде при тях и започна да ги души.

— Какво правиш? — учуди се Теди.

— Проверявам ви вместо Тара. Някой от вас да има бадемов парфюм? Или сапун?

— Тази сутрин си измих косата с бадемов шампоан — изненадано отговори Евелин.

— Няма да е лошо да използваш друг шампоан, докато Тара не се откаже от диетата си — посъветва я Рави. — Нещо, което не става за ядене.

— Разбира се — кимна Евелин и изгледа Тара със съчувствие. — Евкалиптът върши ли работа?

— Съжалявам — засрамено отвърна тя. — Не обръщай внимание на Рави.

Мислите за храна продължиха да я измъчват. По-късно, когато двамата с Рави отидоха на обедната си обиколка по магазините, едва успя да се разсее с новите трайни червила на „Клиник“. И то достатъчно, за да си купи две различни. Но когато излязоха обратно на улицата, ярките светлини на светофара й заприличаха на огромни плодови бонбони и Рави с мъка я удържа да не се втурне да ги оближе.

— Ще ти купя една палачинка — мило й предложи той.

Тара поклати глава.

— Снощи изхабих всичките си калории за седмицата. Майло е виновен. След кръчмата ни накара да отидем на виетнамски ресторант. Има огромно желание да опита всичко, което Лондон предлага.

— Би трябвало да хапнеш нещо — посъветва я приятелски Рави. — Сега, когато Финтан е болен, никак не ти е леко.

— Животът трябва да продължи.

— Много си строга към себе си.

— Не съм. Нервите ми са скапани. Благодарение на Томас и Финтан съм пълна развалина.

— Как вървят нещата с Томас?

— Кошмарно! Не разбирам защо, но едва успяваме да се държим цивилизовано един с друг. И непрестанно имам чувството, че ще се случи нещо ужасно.

— Вероятно си мислиш за Финтан.

— Всъщност не — призна тя. — Или поне не само за него. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Как мога да се тревожа за гаджето си, когато най-добрият ми приятел е тежко болен? Но работата е там, че макар Финтан да изглежда зловещо, все пак му остават още осем месеца лечение, така че може и да се оправи. А тъй като болестта му не се влошава, нещата изглеждат… ами… не точно нормални, но започнах да свиквам. Кетрин разсъждава по същия начин. Лив твърди, че това е техника за оцеляване, защото никой не може да живее в постоянен ужас. Трябва да нормализираш ненормалното.

— Странно нещо сте вие, момичетата. Защо всичко при вас е толкова сложно?

— Господи! Ще полудея!

Внезапно Тара застина насред улицата и блокира пътя на минувачите, които преглъщаха ругатните си, щом видеха отчаяната й физиономия.

— Представи си само, че Финтан не оздравее. Ужас! Струва ми се повече от страшно.

— Имаш нужда от едно питие — Рави я хвана под ръка и я вкара в най-близката кръчма, където й купи джин с тоник. — Настроението му подобри ли се, откакто се прибра от болницата?

— Не — отговори Тара, като отпи голяма глътка и въздъхна облекчено. — Благодаря ти, Рави, спаси ми живота. Не, Финтан се държи ужасно. Чувал си разни истории за хора, чийто живот разцъфва пред лицето на смъртта. Е, с Финтан не е така. Откакто се прибра у дома, се държи като разглезен келеш. Разбира се, не го виня, тъй като едва не умря, когато косата му окапа. Чувства се ужасно, защото химиотерапията почти унищожи белите му кръвни телца. И е ядосан и уплашен. Но е трудно да си мил с него през цялото време.

Тя се завъртя към Рави със сълзи в очите.

— Понякога ми се иска да го ударя, защото и аз съм ядосана и уплашена. И се чувствам адски виновна.

Рави я потупа мило по ръката.

— Убеден съм, че чувствата ти са напълно нормални.

Всъщност нямаше представа за какво става дума, но искаше да я утеши.

— Още един джин? — попита той с надежда, макар че Тара едва бе отпила от първия. — Сигурен съм, че връзката на Кетрин с онзи тип от службата й ще развесели Финтан.

— Дано! Аз никога няма да успея да изпълня молбата му. Това е една от причините да съм толкова ядосана и уплашена.

— Никога не знаеш какво можеш да направиш, докато не опиташ.

— Знам! Никога не съм била толкова убедена в нещо. Не мога да оставя Томас.

— Но ти самата каза, че нещата с него не вървят.

— Да, но… това е само временно. Ревнува ме от Финтан, а напрежението ме кара да се тъпча и… Не се тревожи. Скоро всичко ще се оправи.

— Надявам се — искрено отвърна Рави. — Доста ти се струпа на главата.

— Лошото е, че полудявам, когато си помисля за храна.

— Отпусни се.

— Толкова си сладък — усмихна се Тара и положи глава на рамото му, а той я прегърна с неудобство. — Ммм… ухаеш чу… Крем брюле! — извика тя високо, като се отдръпна от него. — Ванилия и карамел. Какъв афтършейв си сложил?

— „Джей Пи Джи“. Даниел ми го подари. Права си и тя спомена нещо за ванилия, когато ми го даде.

След работа Тара посети Финтан. Занесе му статия, посветена на китайските билкари, която Вини й беше дал. Сандро я посрещна на вратата.

— Финтан откачи — прошепна й той. — По цял ден не отлепя очи от канала за пазаруване. Купи освежител за въздух, кънтри албум, който никога не би слушал, кошмарна златна верижка с гривна и домашен тренажор. Вечно е на телефона и почти опразни кредитните ни карти.

Финтан лежеше на канапето с кисела физиономия и тюрбан на главата. Откакто излезе от болницата, не спираше да се държи отвратително. Погледна бегло статията на Вини и я захвърли настрани.

— Тара, всеки път, когато се видим, носиш някаква дивотия. Хомеопатия, акупунктура, диети, масажи, аромотерапия, а сега и китайски билки.

— Но, Финтан, заслужава си да опиташ — отчаяно отвърна тя. — Не могат да ти навредят.

— Пусни телевизора — прекъсна я грубо той. — Хайде да се позабавляваме!

— Финтан — закърши ръце Сандро, — моля те, недей! Държиш се толкова лошо с всички, че няма да ти останат никакви приятели.

— Не се тревожа за Тара — заядливо каза Финтан. — Колкото по-лошо се отнасяш с нея, толкова повече се привързва към теб.

Тара потръпна, сякаш я бяха зашлевили, но Финтан не й обърна внимание, а натисна копчето на дистанционното. Телевизорът заработи, а Тара застина мълчаливо на мястото си, почервеняла от срам. Мразеше да я съжаляват и презират. Но какво можеше да направи?

За всеобщо учудване Кетрин пристигна чак в девет часа. Носеше калкулатора си, уж за да помогне на Финтан и Сандро да си изработят подходящ финансов план, докато Финтан получеше парите от обезщетението си или инвалидна пенсия.

— Трябва да спреш да харчиш — обърна се Сандро към Финтан, който го погледна с неприязън.

— А, между другото — каза Кетрин, като зарови в чантата си, и извади изрезка от вестник, — днес в „Индипендънт“ има статия за чакра лечението. Може би си струва да опиташ…

Финтан се усмихна горчиво.

С надеждата, че страхотната новина на Кетрин за имейла на Джо Рот ще умилостиви Финтан, Тара реши да се спаси и тръгна към апартамента на Томас.

Но когато стигна до улица „Холуей“ и затърси място за паркиране, в главата й внезапно се появи странна мисъл: „Ако вече не живеех на тази улица, щях да си избера апартамент с паркинг отпред.“

Изненада се от самата себе си. Първия път, когато Финтан я помоли да напусне Томас, автоматично отхвърли идеята. Но очевидно семената на съмнението бяха посети в ума й.

После си представи какво значеше да остане сама и замръзна.

Влезе в апартамента и както обикновено се зачуди в какво настроение е Томас. Тази вечер бе свел глава над купчина съчинения и драскаше безжалостно с червената си химикалка.

— Къде беше?

— При Финтан.

— Аха!

— Как е Финтан, Тара? — саркастично попита тя. — Не е добре, Томас, но благодаря, че попита.

— Ами аз? — възмути се Томас. — Аз кога ще те видя?

Враждебността на Томас се засилваше с всеки изминат ден заради времето и вниманието, с които Тара отрупваше Финтан. Защото се чувстваше несигурен. Но на Тара й бе писнало да го оправдава.

— Мислех да поизлезем тази вечер — каза Томас. — Да отидем до ресторанта зад ъгъла да хапнем по едно къри.

— Не ям.

Томас се замисли.

— Браво на теб, Тара! — извика той въодушевено, но после реши, че не му се излиза сам и добави: — Нямам нищо против да се отпуснеш една вечер.

Тя твърдо поклати глава.

— А не спря да се тъпчеш през цялото време, докато беше в болницата при проклетия Финтан!

Ще трябва да наема бус, помисли си тя. Няма да мога да събера всичките си неща в колата. После обаче се замисли как ли щеше да живее сама и решителността й се изпари.

Тара пусна телевизора и попадна на документален филм за жени, които внезапно откачат и убиват мъжете, тормозили ги в продължение на години.

— И с мен може да стане така — засмя се Тара и зачака реакцията на Томас.

— По-скоро с мен — самоуверено отвърна той.

Докато го гледаше как драска по съчиненията на тийнейджърите, Тара осъзна, че бе започнала да го мрази, откакто Финтан се разболя. Обичайната й кротост и смирение загадъчно изчезнаха, а на тяхно място се настани смелост. Тя реши, че е време да му зададе важния въпрос.

Отвори уста, но в същия миг сърцето й заби лудо. Зачуди се как да го формулира.

— Томас? — започна тя с нервен глас.

— Какво?

Той дори не си направи труда да вдигне поглед от купчината съчинения.

— Нищо.

Отново потънаха в мълчание. После емоциите й я подтикнаха да опита още веднъж.

— Томас?

— Какво?

— Защо не се оженим?

Без да вдигне очи, той се засмя.

— Не дрънкай глупости!

— Добре.

— Страхотна шега — ухили се той. — Да се оженим!

В мрачната кафява стая се възцари тишина. Тара усети странна липса на емоции — нямаше усещане за загуба, нито разочарование, нито изненада. Абсолютно нищо. А беше очаквала, че сърцето й ще бъде разбито.

— Защо? — попита Томас след малко. — Да не си издула корема?

— Със сигурност не съм.

Не бяха правили секс повече от месец, от рождения й ден.

Изминаха още десет минути в мълчание.

— Приличаш на бременна — заядливо каза Томас.

— Е, и ти не си шибаната Кейт Мос — отвърна Тара.

Той вдигна глава и я погледна наранено.

— Това беше гадно.

— Сега знаеш как се чувствам.

— Но аз го казвам за твое добро.

— И аз го казвам за твое добро.

Томас я изгледа учудено. Внезапно настроението му се промени и той се ухили многозначително.

— Нужен е голям чук, за да забиеш голям пирон — засмя се той и завъртя чатала си към нея.

Тара го изгледа объркано и се намръщи, сякаш се опитваше да разчете дребен шрифт. Защо ли й приличаше на джудже?

Не искаше да спи с него. Напълно бе сигурна в това.

— Присмиваш се на идеята ми да се оженим, а после искаш да си лягаме? Не ти ли се струва странно?

Томас бе наистина изненадан.

— Стига, Тара! — изхленчи той. — Възбуждаш ме, а после ме зарязваш. Не е редно.

— Оправяй се сам — отвърна тя и излезе от стаята.

Не беше разстроена. Всъщност не знаеше дали въобще чувства нещо друго освен глад.

Но мисълта за храна я накара да потръпне.

В миналото, когато беше прекалено гладна, за да заспи, взимаше приспивателно. Реши, че хапчетата ще й помогнат и сега. Но последната й мисъл преди да заспи не бе обичайното „Искам сандвич с бекон“, а „Чудя се как ли е Аласдър?“