Бар „Последен шанс“

Глава 25

Тара нахлу в офиса, натоварена с торби, и ги стовари на бюрото си.

— Не знам откъде идва „забранен плод“ — оплака се тя. — Плодовете са единственото нещо, което не е забранено.

Рави, който се готвеше да погълне гигантски, пълен с мазнини сандвич, загледа с интерес как Тара вади ябълки, круши, мандарини, сливи и грозде и ги подрежда като амулети върху бюрото си.

— Искаш ли половината ми сандвич? — предложи й дружелюбно той.

Тара направи кръст с показалците си.

— Има адски много майонеза — опита се да я изкуши.

— Черна магия. Стой далеч от мен!

— Ти си абсолютно смахната — отбеляза Рави, после скочи, вдигна ръце над главатай и завика: — Вън, демони! Оставете бедното дете!

— О, това е страхотно! — въздъхна Тара, когато Рави започна да масажира главатай. — Умирам от кеф, когато прогонваш демоните ми. Не спирай! — извика тя, когато Рави я остави, за да натъпче осемстотин калории в устата си.

— Нямам избор — промърмори той с пълна уста. — Прогонването на демони засилва апетита ми.

Изтормозеният Вини се втурна в офиса. Безсънната нощ с тримесечното му бебе го бе накарала да си скубе косата, а сега, когато видя бюрото на Тара, усети как тя оредява още повече. Що за офис е това, по дяволите?

— Какво става тук? — попита нервно той. — Имам чувството, че съм на пазара.

— Да не си дала бюрото си под наем? — попитаха едновременно Теди и Евелин.

— Сергия ли отваряш?

— Страхотна идея! — извика Евелин. — Мога ли да си купя един банан?

— Бананите не са добре дошли тук — отвърна Тара.

— От тях се дебелее?

— Точно така.

— От бананите не се дебелее — възрази Вини, който знаеше, че трябва да се държи като началник, но не можа да се сдържи.

— Така е. От нищо не се дебелее — настоя Теди. — Погледни ме. Ям каквото си искам и колкото си искам и съм кльощав като самоходна тояга.

— Жените дебелеят, защото непрекъснато говорят кое колко калории съдържа — отсъди Вини. — Сами си съсипват удоволствието от храната.

— Гледахте ли документалния филм снощи? За онези типове на Еверест. Невероятен студ! — извика Рави. — Палецът на единия замръзнал и паднал. И нямало нищо за ядене освен сняг…

— Може би и аз трябва да опитам нещо такова — каза замислено Тара. — Диета „Еверест“, Хайде сега, съберете се около мен. Ще изпълним ритуала по рязане на кредитни карти.

— Пак ли? — възкликна Вини. — Минаха само шест месеца от последния път.

— Знам, но тази сутрин получих сметката от „Виза“. Спрете ме да не харча повече. Рави, ножицата!

Рави послушно й подаде ножицата.

— Кошчето!

Рави вече държеше кошчето в ръка — знаеше си задълженията. Тара извади кредитната си карта и я размаха.

— Гледат ли ме всички?

После, като превъзмогна загубата, Тара сряза твърдата пластмаса. Всички освен Вини заръкопляскаха.

— Пречистена съм. И опростена — промърмори Тара. — А сега картата „Аксес“.

— Ами онази от „Америкън експрес“? — попита Рави.

След кратко колебание Тара извади и нея и я сряза.

— Картата от „Сиърс“? — настоя Рави.

— Имам нужда поне от една карта — раздразнено отвърна Тара. — Ами ако изникне нещо спешно?

— Остава ти картата „Суич“.

— Добре — тъжно промърмори тя, сряза поредната карта и я хвърли в кофата.

— Ще мине не повече от седмица, преди да вдигнеш телефона и да съобщиш, че са ти откраднали чантата и трябва да ти сменят картите — въздъхна Вини и си помисли, че е време да отиде на курс за мениджъри. — Сега вече може ли да поработим малко? — попита той, като се опита да се държи началнически.

Новината за сергията с плодове на Тара се разпространи светкавично. Дори колегите им от другите отдели идваха да хвърлят по едно око и да се посмеят. Тара се засрами, но не се отказа. Трябваше да направи нещо, особено след снощната лудост в супермаркета. Ако бе заобиколена с плодове, нямаше да има оправдание да яде нещо друго.

Но плодовете не успяваха да заситят глада й независимо от погълнатото количество. Изяде една ябълка, една слива, няколко фурми, три мандарини, още четири сливи, чепка грозде, още пет фурми и въпреки това умираше от глад. Захапа настървено крушата и едва не си счупи предния зъб. Въздъхна тежко. Ама че гадост! Крушите бяха или твърди като камък, или разкапани на каша. Ако човек успееше да уцели краткия период между тези две състояния, бяха прекрасни, но шансовете да ти се случи бяха прекалено нищожни.

Обсъждането на стратегията по новия им проект продължи цяла сутрин. Вини маршируваше пред бялата пластмасова дъска, чертаеше таблици и диаграми и нервно потриваше оплешивялото си теме.

— Заложил съм си кура на този проект, момчета — изимитира го тихичко Рави.

— Говорим за страхотен проект, който трябва да изпълним блестящо, тъй като ревизорите ни дишат във врата — напомни им Вини.

— От какво е бялото леке върху ръкава на Вини? — прошепна Рави на Тара.

— Бебешко повръщано.

— Крайният срок наближава — каза нервно Вини. — Няма място за грешки. Трябва да се стегнем и да действаме като един отбор и… Какво, по дяволите, е това кошмарно къркорене?

Десет човека се завъртяха към Тара.

— Тара е виновна! — извика ухилено Теди.

— Не е много колегиално — наранено отвърна Тара. — Да ме сочиш с пръст. Съжалявам, Вини, стомахът ми е. Различните плодови киселини се смесват. Направо си правят купон вътре.

Копнееше за малко сода, която да я успокои. Нещо, което да запълни зловещата празнина. Имаше чувството, че стомахът й е гигантска банкетна зала с високи тавани. Огромна и празна, празна, празна. Но бе изпълнена с решимост и нямаше да се предаде. Дори и когато Сънливия Стив раздаваше понички, за да смаже веригите на мозъците им.

Веднага щом събранието приключи, Тара се втурна в пушалнята.

— Господ да благослови тези благинки! — извика тя, като размаха пакета с цигари. — Представете си колко огромна щях да бъда, ако никотинът не бе потискал глада ми през всичките изминали години. Щеше да се наложи пожарната да ме измъква от къщи.

Малко преди да стане време за обяд, всеки, който минеше покрай бюрото на Тара, си откъсваше по няколко зърна грозде и ги лапваше доволно.

— Какво има? — попита Рави, когато забеляза отчаяната й физиономия.

— Гроздето ми — изхленчи тя. — Всички си мислят, че могат да го нападат. Но това е обядът ми. Какво ще стане, ако дойда при теб и си взема някой от сандвичите ти?

— Редовно го правиш — напомни й нежно той.

— Е, може и да е така — призна тя. — Но аз съм различна. Нормалните хора не нападат храната на другите.

В един часа Рави отиде при Тара.

— Какво ще кажеш да се поразходим до Хамърсмит? Ще позяпаме из магазините и ще хапнем по нещо.

Често го правеха, когато Рави не ходеше на фитнес.

— Не, благодаря — отвърна Тара, като извади куките и преждата. — Ще си убия глада с плетене.

Рави се вторачи озадачено в нея.

— Какво е това?

— Пуловер за Томас.

— Надявам се знае какъв късметлия е.

— Не се тревожи. Ще узнае.

Рави се мотаеше, тъй като не му се тръгваше без нея.

— Искаш ли да ти донеса още плодове?

— Не си прави труда. От тях още повече огладнявам. Предполагам, че пълният глад е единственото решение. Ако хапна дори съвсем малко, всички задръжки падат и искам още и още.

— Не разбирам защо си причиняваш всичко това.

Тара го погледна презрително.

— Да не си сляп?

— Мисля, че си страхотна.

— Не е вярно. Хайде, тръгвай! Трябва да изплета една стабилна връзка.

— Моля те, Тара — изхленчи той. — Не обичам да ходя по магазините без теб.

Тя посочи плетката си.

— Ще застанем пред будката за вестници и ще прегледаме списанията — изкуши я Рави.

Тара упорито поклати глава.

— В „Бутс“ може да са пуснали нови неизтриваеми червила — продължи той.

— Имитирай Елвис и ще си помисля по въпроса — склони Тара.

— Коя песен искаш?

— „Куче“.

Рави разтърси перчема си, вдигна ръце и разкърши бедра.

— „Ти си само едно куче…“ — започна той.

— Видя ли! — извика Тара. — Знаех си, че не си падаш по мен.

Тара изтърпя разходката до Хамърсмит с всичките й сьблазни, без да се предаде. Първо влязоха в „Маркс енд Спенсър“, където Рави провери дали случайно не са доставили нови видове кифлички и кексчета. Тара си купи три чифта стягащи корема чорапогащници. После отидоха в „Бутс“, Рави огледа сандвичите, а Тара изпробва червилата, рекламирани като неизтриваеми.

След това спряха пред будката за вестници. Рави прегледа спортните издания, а Тара се зачете в списанията за отслабване. Накрая си купиха по една карта за изтриване. Рави й подаде монетка и двамата затъркаха мълчаливо. Никой нищо не спечели.

— Колко време ни нямаше? — попита Тара.

— Четиридесет и пет минути.

— Май трябва да се връщаме.

— Права си.

Върнаха се в офиса, а там всички като че ли говореха само за ядене.

Вини нарече новия проект „Маратон“ и Тара веднага си представи плътен млечен шоколад с лешници и карамел.

— Приличаш на пиле — подигра се Евелин на Теди и Тара едва не припадна при мисълта за огромна порция от KFC.

Рави говореше по телефона с приятелката си Даниел.

— Не можеш да отидеш без торта — посъветва я той.

Каква ли беше тортата, размечта се Тара. Напоена с ром бананова? Или шоколадова с лешници? Лека торта с моркови? Или тежка с карамел?

— Иди на Марс — засмя се Рави в слушалката, докато Тара си представяше как разкъсва черната опаковка и забива зъби в прекрасния шоколад.

— Купих си „Хляб по водата“ на Ъруин Шоу — долетя отнякъде.

Какъв хляб, зачуди се Тара. Италиански с шунка и сирене? Френска франзела? Какво й ставаше, по дяволите? Халюцинации ли имаше?

В този миг в офиса влезе елегантна мургава жена.

— Здравейте! — каза тя. — Аз съм Пърл от „Техническа поддръжка“. Чух, че мога да си купя портокал оттук.

Всички впериха очи в Тара.

— Грешно сте чули — отвърна рязко Тара.

— Съжалявам! — извини се Пърл, като отстъпи притеснено към вратата.

— Портокалите са скапана работа — обясни Тара. — Целия се оплескваш със сок. Но ако искате, мога да ви дам фурма.

След работа Тара отиде на курс по степ и изпита страхотно удоволствие, когато едва не припадна. Наложи й се да седи петнадесет минути на пейката, за да се съвземе.

Прибра се у дома изтощена, а Томас я плясна по задника и мило каза:

— Не си лоша за дебелана.

През нощта едва заспа от глад и преумора. Е, като цяло денят бе минал много добре.