Бар „Последен шанс“

Глава 18

На път за вкъщи реши да се отбие у Кетрин. Цял следобед не бе успяла да се свърже с нея по телефона, а имаше желание да си побъбрят. Обикновено не посещаваше приятелката си без предупреждение. И двете бяха повлияни от нравите в Лондон, където се смяташе за изключително грубо да се натресеш на някого без покана. Думите „Минавах оттук“ се считаха за светски гаф, не по-малък от „Носът ти е ужасно голям“. Много лондончани, свикнали да разчитат на телефонния си секретар, за да проверят кой ги търси, изпадаха в ужас от позвъняване на вратата. Човек! От плът и кръв! На прага им! Ако бяха сигурни, че не е пощаджията, просто не отваряха. Залепваха се до стената и се опитваха да надникнат през прозореца. Не за да пуснат някого в апартаменти си, разбира се, а за да видят кой е досадникът и да го зачеркнат от списъка с приятелите си.

Кетрин се къпеше, но Тара реши, че не й отваря, защото не се е обадила предварително. Извади мобилния си телефон, за да звънне и да й нареди да отвори, но бе забравила да го зареди.

— Аз съм! — изкрещя Тара, като отстъпи от домофона и вдигна глава към прозорците на Кетрин. — Пусни ме да вляза! Хайде, космато чудовище! Знам, че си там. Виждам, че свети.

— Здравейте! — каза някакъв глас. — Кетрин ли търсите?

Тара се завъртя и видя горкия Роджър, който пристъпваше към вратата с ключ в ръка.

— Да — прошепна Тара.

Не посмя да го погледне в очите, защото си припомни другите случаи, в които бе контактувала с него. Роджър удряше по тавана си с дръжката на метлата, а Тара му изкрещяваше с дрезгав пиянски глас: „Я се поразвесели, млад глупако!“

— Благодаря — кимна тя, нахлу във входа и се втурна по стълбите към апартамента на Кетрин.

— Пусни ме да вляза! — завика и заудря с юмрук по вратата.

Кетрин отвори спокойно. Беше облечена в къса бяла копринена нощница и дълъг копринен халат, който разкриваше тънките й елегантни крака. Излъчваше добро настроение, но Тара бе прекалено раздразнена, за да забележи.

— Здрасти! — усмихна се Кетрин. — Как влезе във входа?

— Роджър ми отвори.

— Горкият Роджър! Някой път трябва да му се извиня за шума. Какво става? Защо се опитваше да разбиеш вратата?

— Мислех, че не искаш да ми отвориш.

— Защо? — учуди се Кетрин и отново се усмихна широко.

Кетрин имаше чудесни ходила — малки и тесни. Ноктите й бяха лакирани в блестящо розово. Защо въобще си правеше труда да се лакира, запита се Тара. Тя самата никога не би се тормозила, ако нямаше гадже. Всъщност дори когато имаше гадже!

Красивите крачета пристъпиха грациозно по дебелия мокет, когато Кетрин въведе Тара във всекидневната и я попита дали иска сандвич със сирене.

— Изчезни от мен, сатана! — изохка Тара. — Ще пия само чаша чай. Мога да изям и задника на монахиня през оградата на манастир, но моля те, не ми давай никаква храна!

Беше в безопасност с Кетрин. Със сигурност приятелката й не планираше висококалорично угощение, което Тара да се почувства задължена да сподели. Ако някой попиташе Кетрин какво ще вечеря, тя отговаряше небрежно: „Не знам. Препечени филийки или нещо друго.“ Тара обаче щеше да знае още от миналата сряда.

— Ще включа чайника — каза Кетрин.

Торбичката с чипс на рафта на библиотеката седеше там от предишната вечер. Как успяваше Кетрин да се удържи и да не го изяде? Тара нямаше да мигне, ако знаеше, че има чипс. Е, щеше да го изяде сега. Само един поглед към храната и решителността й се стопи. А и бездруго бе пропуснала курса по степ и щеше да се стегне от утре. Тя точно се протягаше към плика, когато Кетрин се върна в стаята.

— Не! — изкрещя Кетрин и Тара подскочи. — Остави чипса! — продължи тя с глас на ченге, като сложи ръце пред устата си, сякаш държи рупор. — Повтарям. Остави чипса. На земята.

Тара застина, стресната от поведението на Кетрин.

— На земята! — избумтя гласът. — На пода. Бавно. Не прави излишни движения!

Тара внимателно сложи червения плик на пода до краката си. Кетрин никога не се държи така, помисли си тя объркано.

— Добре — кимна Кетрин. — Вдигни ръце над главата си!

Тара се подчини.

— Сега ритни плика към мен.

Червеният плик се плъзна по пода, Кетрин го сграбчи и се ухили.

— Благодаря — каза Тара и двете се засмяха. — Рискувах ужасно.

— Не трябва да купуваш такива неща, щом се тревожиш за теглото си — сгълча я приятелски Кетрин.

— Не съм купувала нищо. Чипсът е твой. Как може да не си го видяла? Щом влязох тук, пликът заблестя като фар. Настояваше да му обърна внимание. Съблазняваше ме. Ако носеше дрехи, щеше да направи стриптийз…

Кетрин се засмя и Тара най-после забеляза, че приятелката й изглежда изключително добре.

— Купих прежда за пуловера на Томас — съобщи гордо тя.

— Страхотна новина.

— Така си е. Поемам пълен контрол върху живота си. Плетене, диети и никакво харчене. Ставам друг човек.

Тара се опита да забрави за чисто новите обувки на задната седалка на колата си.

— Е, къде беше днес? Звънях ти в три и половина, а ти още обядваше.

Кетрин не отговори.

— Къде беше? — повтори Тара.

— А? Съжалявам! Какво каза? — отнесено попита Кетрин.

Какво й ставаше, по дяволите? Имаше нещо различно. Блясък в очите. Игрива усмивка.

— Къде беше на обяд? — попита Тара раздразнено. — Слушаш ли ме изобщо?

— Да — неубедително кимна Кетрин.

Тара се вторачи в нея. Кожата й беше порозовяла и свежа като праскова. Очите й блестяха тайнствено.

— Да не си… да не си правила секс с някого?

— Не съм!

— Е, нещо ти се е отразило много добре. Влюбена ли си?

— Не.

— А някой да е влюбен в теб?

— Не — отговори Кетрин, но Тара долови леко колебание.

— Аха! — извика тя. — Някой си пада по теб! Кой е? Разкажи ми.

— Няма нищо за разказване.

Тара се въодушеви. Зарадва се, че имаше нещо хубаво в живота поне на една от тях.

— Обзалагам се, че е великолепен — ухили се тя. — Мъжете ти винаги са такива.

В редките случаи, когато Кетрин имаше гадже, то бе бе невероятно готино. Направо зашеметяващо. Недостижимо за Тара. Е, връзките продължаваха доста кратко, но все пак…

— Сигурно е някой от службата. Къде другаде би могла да се запознаеш с мъж?

— Дръж се прилично!

— Какво ти става? Какво лошо има в това да харесваш някого?

— Не харесвам.

— Добре. Какво лошо има в това да харесват теб?

Кетрин не отговори. Но блясъкът в очите й помръкна, а лицето й се скова в каменно изражение.

— Кетрин — нежно каза Тара, — знам, че и преди сме спорили по въпроса, но да си влюбена е хубаво. Знам, че не искаш да се лишиш от прочутия си самоконтрол и да се почувстсваш уязвима, но понякога трябва да рискуваш.

— Връзките са скапана работа от начало до край — студено отвърна Кетрин.

— Глупости!

Тара възмутено отвори уста, за да каже „Виж колко сме щастливи ние с Томас“, но откри, че не може да произнесе подобно нещо.

— Напълно щастлива съм и сама — продължи Кетрин. — Да си сам не означава да си самотен.

— Не можеш вечно да бягаш. Любовта е част от човешкото съществуване. Без нея сме наполовина хора. Всеки се нуждае от партньор. Това е основна човешка потребност.

— Не е потребност — възрази Кетрин, — а желание. А аз предпочитам липсата на болка. Влюбването те прави уязвим. Врьзките те нараняват.

— Не е вярно — упорито настоя Тара, стресната от мрачната решителност на приятелката си.

— Да бе! — прекъсна я Кетрин. — Точно ти ли го казваш? Виж колко си нещастна с оня кретен Томас.

— Не съм нещастна — отрече Тара.

Въпреки гнева си Кетрин забеляза, че думата „кретен“ не предизвика реакция у Тара.

— Е, щом ти си щастлива — продължи Кетрин, — значи и на мен ми е добре.

Двете се втренчиха ядосано една в друга.

— Ще те попитам още веднъж — заплашително каза Тара.

— Какво? — изсъска Кетрин.

— Някой колега ли е?

Очите на Кетрин едва не изхвръкнаха от ярост. Отвори уста, за да наругае приятелката си, като се опитваше да измисли подходящите думи.

— Да — прошепна накрая тя.