Безсмъртие в смъртта

Единайсета глава

Ив реши, че разследването я води в прекалено много посоки. Реши да се насочи натам, където обстановката й е най-добре позната — улиците на Ню Йорк. И да действа сама.

Ала преди това нареди на Пийбоди да провери един куп данни и позвъни на Фийни с въпрос дали не разполага с нови сведения.

Тръгна сама, тъй като нямаше настроение за банални разговори, не искаше да я заглеждат отблизо. Беше прекарала ужасна нощ и й личеше.

Сънува кошмар по-страшен от всички досега. Ужасът сякаш се вкопчи в гърлото й и започна да я задушава. Тя се сепна, бе обляна в пот, а от гърдите й се изтръгваха приглушени ридания. Забеляза, че навън се зазорява. За щастие беше сама в леглото — Рурк бе вече в банята.

Ако я беше видял или бе чул виковете й, никога нямаше да й позволи да излезе. Подтиквана от излишна гордост, тя направи всичко възможно да не се срещнат, остави му кратка бележка и тихичко напусна къщата.

Не се обади и на Мейвис, но на излизане се засече със Съмърсет, който я удостои със смразяващ поглед.

Ив му обърна гръб и отвори външната врата. Измъчваше я странното усещане, че загърбва нещо много, много важно.

Надяваше се да намери утеха в работата — справяше се с нея, там нямаше неизвестни, които да я терзаят. Спря пред Дърти Клъб в Ийст Енд и излезе от колата.

— Здрасти, белокожо сладурче.

— Как я караш, Крак?

— Ами, не си давам много зор. — Крак се ухили. Чернокож исполин, чието лице беше покрито с татуировки. Гръдният му кош напомняше варел. Носеше туника, отворена на гърдите и украсена с пера, която стигаше малко под коленете му и разкриваше розовата му набедрена препаска. — Ама и днес ще е една жега…

— Имаш ли време да ме почерпиш с нещо студено?

— За теб — винаги, сладурче. Да не би да си решила да послушаш съвета на чичо Крак, да се откажеш от полицайството и да покажеш хубавото си задниче в нашия клуб?

— Може би ще го сторя, но в следващия си живот.

Чернокожият се изкикоти и потупа лъскавия си, издут корем.

— Мама му стара, хич не вдявам защо толкова си падам по теб. Всеки път идваш и веднага почваш да командваш стария Крак.

Ив си каза, че е била и в по-долнопробни клубове, но за щастие беше посещавала и далеч по-изискани. Лъхна я застоял въздух, примесен с миризма на евтин парфюм и алкохол, на дим, потни тела и безразборен секс.

Беше прекалено рано дори за най-редовните посетители. Столовете бяха преобърнати върху масите, някой очевидно беше правил неуспешни опити да измие с парцал невъобразимо мръсния под.

Ала бутилките на бара блестяха под разноцветните светлини. Вдясно на сцената танцьорка с розово трико разучаваше нови стъпки под съпровода на невидим оркестър.

Крак кимна на дроида зад бара, после на танцьорката и те побързаха да се отдалечат.

— Какво ще пиеш, хубавице?

— Кафе.

Исполинът застана зад плота, без да престава да се усмихва.

— Готово. Какво ще кажеш да ти капна от моя специалитет?

Ив вдигна рамене и си каза: „Когато си в Рим…“

— Защо не? — отвърна и впери поглед в него.

Крак програмира кафето и отключи някакъв шкаф, от който извади бутилка, подхождаща на някой гном от приказките. Младата жена се облегна на недотам чистия плот, вдъхна познатата миризма и се поотпусна. Знаеше защо харесва Крак — нощния пазач на клуба, когото почти не познаваше, но все пак разбираше. Навярно защото исполинът принадлежеше към свят, в който тя беше прекарала почти целия си живот.

— А сега ще кажеш ли на Крак какво те води на това лошо място, захарче? Играеш си на ченге, така ли?

— Страхувам се, че си прав. — Тя отпи глътка от кафето и за малко да се задави. — Страхотен специалитет, няма що!

— Пазя го само за най-любимите ми хора. Уверявам те, че е законно. Почти. — Той намигна. — Какво искаш от чичо Крак?

— Познаваш ли един тип на име Бумър? Всъщност това му беше прякорът. Истинското му име бе Картър Йохансен. Играч на дребно. Доставяше информация на полицията.

— Знам го. Обаче нахрани рибите, нали?

— Точно така. Някой го е очистил. Имал ли си вземане-даване с него?

— Ами, мяркаше се тук от време на време. — Исполинът изпи на екс една чашка от специалитета си, без да го разрежда. Примлясна от удоволствие и продължи: — Понякога беше бъкан с мангизи, друг път — без пукната пара. Обичаше да гледа стриптийза и да дрънка мръсотии. Ама не мога да разбера на кой му е притрябвало да ликвидира стария — той не пречеше на никого. Чух, че чак лицето му било смазано.

— Вярно е. Чудя се защо.

— Ако питаш мен, сигурно е настъпил някого по мазола. Старецът все слухтеше. А пък като пийнеше повечко, устата му не преставаше да мели.

— Кога го видя за последен път?

— Ха сега де, не мога да се сетя. Обаче със сигурност е било преди няколко седмици. Май една вечер цъфна с цял джоб мангизи. Взе си една бутилка, няколко хапчета и си поръча стая. Лусил се качи с него. Не, не беше Лусил, а Хета. К’во да правя, сладурче, всички вие, белите момичета, сте досущ еднакви. — Исполинът шеговито намигна.

— Обяснил ли е на някого откъде има толкова много пари?

— Може да е казал на Хета, беше страшно мотан. Изглежда я беше пратил за още хапчета. Изфукал се, че ще става импресарио или нещо подобно. Тъкмо се майтапехме с тая му служба и не щеш ли, дядката изскочи на сцената дибидюс гол. Щяхме да изпопукаме от смях. Горкичкият, имаше най-нещастното пикало, което си виждала.

— Доколкото разбирам, празнувал е сключването на някаква сделка.

— И аз така си мисля. После в клуба взе да става напечено. Пукнах няколко глави, изхвърлих няколко типа на улицата. Сега се сещам, че както си стоях на прага и старият Бумър профуча покрай мен. Гепих го на шега, ама ми направи впечатление, че вече не беше на върха на щастието. Стори ми се, че а-ха и ще напълни гащите.

— Каза ли нещо?

— Не. Изтръгна се от ръцете ми и си плю на петите.

Май тогава го видях за последен път.

— Кой ли го е изплашил? С кого е разговарял?

— Това не мога да ти кажа, бонбонче.

— През онази нощ видя ли в клуба някои от тези личности? — Ив извади фотографиите от чантата си и ги подреди като ветрило върху плота. Бяха на Пандора, Джери, Джъстин, Редфорд и — тъй като процедурата го изискваше — на Мейвис и Леонардо.

— Хей, тия двете ги познавам. Викат, че били топ манекенки. — Той нежно докосна с дебелите си пръсти снимките на Пандора и Джери. — Червенокосата чат-пат се отбива тук и гледа да забърше някое гадже. Може да е била в клуба през онази нощ, ама не съм сто процента сигурен. Другите не са сред нашите „редовни посетители“, както се изразява шефът. Поне аз не ги познавам.

— Виждат ли си някога червенокосата с Бумър?

— Ами, притрябвал й е тоз дъртак. Тя си падаше по яки, тъпи и млади. Бумър беше само тъп.

— Чувал ли си за някакъв нов наркотик, Крак?

Лицето му стана безизразно, усмивката му помръкна.

— Не, не съм.

Ив знаеше, че няма да получи друга безплатна информация. Безмълвно извади няколко кредита и ги постави на бара.

— Отпушиха ли ти се ушите?

Чернокожият впери очи в монетите, сетне я погледна право в лицето. Тя разбра безмълвната му подкана и прибави още няколко кредита. Крак протегна огромната си длан и монетите изчезнаха.

— Подочух напоследък за нещо ново. Било страшно готино, действало дълго и струвало майка си и баща си. Май му викали „безсмъртие“. Обаче още не ми е попадало. Хората тук не могат да дават луди пари и изчакват цената да падне, което пък означава, че ще минат поне още няколко месеца, докато се докопат до новото удоволствие.

— Бумър споменавал ли е нещо по въпроса?

— Не думай, значи с това се е занимавал. — Крак замислено я изгледа. — Копче не ми е казал. Обаче подочух това-онова. Говори се, че новата дрога е направо страхотна — нещо като предварителна реклама — ама не съм чул някой да я е опитвал. Така се прави бизнес — усмихна се той. — Предварително пускаш слухове, после ония, дето се друсат, са готови да дадат мило и драго за новото удоволствие.

— Действително това е доходен бизнес. — Ив се приведе към него и добави: — Да не си посмял да опиташ от този наркотик, Крак. Смъртоносен е. — Когато исполинът иронично се усмихна, тя постави ръка върху огромната му длан. — Не се шегувам. Това е бавно действаща отрова. Ако хора, за които милееш, се друсат, предупреди ги да не посягат към тази гадост, в противен случай няма дълго да са между живите.

Той в изгледа с невярващи очи.

— Май не се майтапиш, белокожке. Нали не се опитваш да ме понасяш, както правят повечето ченгета?

— Говоря съвсем сериозно. Тръгнеш ли да вземаш от новия наркотик, след около пет години нервната ти система се „претоварва“ и настъпва смърт. Най-страшното е, че производителите знаят как действа дрогата.

— И хич не им пука, щото приходите са огромни, нали?

— Точно така. А сега ми кажи къде мога да намеря Хета.

Исполинът въздъхна и поклати глава.

— И да предупредя приятелчетата, няма да ми повярват. Особено онези, които вече са се наточили за новото удоволствие. — Погледна Ив и сякаш едва сега осъзна, че го е попитала нещо. — Хета ли? По дяволите, хабер си нямам. Не съм я мяркал от седмици. Момичетата като нея работят ту в едно заведение, ту в друго.

— Знаеш ли й фамилията?

— Мъпит. Чух, че живеела под наем, май адресът беше Девето авеню 120. А пък ти, сладурче, ако размислиш и решиш да заемеш мястото й, старият Крак ще те уреди.

Портиерът на сградата, намираща се на Девето авеню 120, уведоми Ив, че Хета Мъпит дължи наем за три седмици и въобще не се е вясвала. Ако не благоволи да уреди дълга си в разстояние на четирийсет и осем часа, имуществото й щяло да бъде конфискувано.

Ив изслуша гневната му тирада, сетне се изкачи до третия етаж — сградата беше толкова мизерна, че дори нямаше асансьор. Бе взела шперцовия ключ от портиера, който сигурно, го бе използвал да провери какво е „имуществото“ на наемателката.

Влезе и се огледа. Стаичката имаше само един прозорец. Хета очевидно се бе опитала да прикрие мръсните стъкла с розова завеса с къдрички по края. Върху тясното легло бяха нахвърляни розови възглавнички, с намерението да се придаде уют на мизерната стая. Ив се зае с обиска. Откри бележник с адреси, спестовна книжка с влог над три хиляди кредита и шофьорска книжка с изтекъл срок, където бе посочено, че Хета живее в Джърси. Видя и няколко снимки в рамка.

В гардероба нямаше много дрехи. На горната му полица се мъдреше очукан куфар, следователно Хета не беше заминала. Ив прослуша записите от разговорите по видеотелефона, после изкопира съдържанието на дисковете и шофьорската книжка.

Помисли си, че ако Хета все пак е заминала, трябва да е взела само пари в брой и разрешителното си за компаньонка, но нито една рокля.

Това беше направо невероятно.

Върна се в колата си и по видеотелефона се свърза с моргата.

— Интересувам се от жена с неустановена самоличност. Руса, двайсет и осем годишна, висока метър и седемдесет. Изпращам копие, от фотографията й, взета от шофьорската й книжка.

След няколко минути, докато пътуваше към полицейското управление, видеотелефонът иззвъня.

— Лейтенант, имаме труп, който отговаря на описанието ви. Необходими са ни кръвна проба и отпечатъци от пръстите, за да бъдем напълно сигурни. Идентификация по фотографията е невъзможна.

— Защо? — попита Ив, макар вече да се досещаше за отговора.

— Защото лицето на жената почти липсва.

Пръстовите отпечатъци на неидентифицирания труп съответстваха с тези на Хета Мъпит. Полицейската служителка, натоварена с изясняване самоличността на мъртвата, покани Ив в канцеларията си и й връчи трите папки. Очевидно бързаше да се отърве от задълженията си.

— Ама че небрежна работа — обърна се Ив към Пийбоди. — Разполагали са с отпечатъците на Мъпит, тъй като, подобно на всички лицензирани компаньонки, тя е имала специално досие. Онази Кармайкъл е могла да я идентифицира преди седмица.

— Според мен хич не й е пукало за работата.

Ив овладя гнева си и хвърли поглед към помощничката си.

— Следователно мястото й не е в полицията, нали? Вече имаме улика, която свързва убийствата на Хета, Бумър и на Пандора. Провери ли възможността да са били ликвидирани от един и същи човек?

— Според компютъра вероятността е 96%.

— Слава богу! — облекчено възкликна Ив. — Веднага ще предоставя сведенията в прокуратурата. Кой знае, може да ги убедя да оттеглят обвинението срещу Мейвис, поне докато открием повече доказателства. Но ако откажат… — Тя погледна Пийбоди в очите. — Тогава ще уведомя Надин Фарст. Съзнавам, че ще наруша служебния устав и те предупреждавам, че докато ми помагаш в разследването на тези убийства, ще бъдеш обвинена наравно с мен. Рискуваш да получиш мъмрене. Мога да предложа да бъдеш върната на предишната си служба.

— Бих отчела подобно действие като мъмрене, лейтенант. И то напълно незаслужено.

За миг Ив замълча, сетне промълви:

— Благодаря, Ди Ди.

Пийбоди настръхна.

— Не ме наричайте така.

— Дадено. А сега искам лично да предадеш на капитан Фийни всички данни, с които разполагаме. Не желая да ги изпращам по каналния ред, не и преди да се срещна с прокурора. Ако не получа желания резултат, двете с теб ще проведем собствено разследване.

Забеляза блясъка в очите на Пийбоди и се усмихна. Знаеше какво е да бъдеш начинаещо ченге, което се сблъсква с първия сериозен случай в кариерата си.

— След като предадеш документите на Фийни, отиваш в клуба, където е работела Хета. Ще търсиш Крак — той е един огромен негър, няма начин да не го забележиш веднага. Кажи му, че работиш за мен и че Хета е мъртва. Постарай се да измъкнеш колкото е възможно повече от него, както и от всички присъстващи. Поинтересувай се кои са били приятелите на Хета, дали е споделила нещо за Бумър през онази нощ, кои са били постоянните й клиенти и така нататък. Знаеш стандартната процедура.

— Да, лейтенант.

Ив прибра папките в чантата си, изправи се и добави:

— Между другото, свали униформата преди да отидеш в клуба. В противен случай ще подплашиш обитателите на целия квартал.

Точно за десет минути прокурорът успя да попари надеждите на Ив. Тя поспори още половин час, но знаеше, че си губи времето. Джонатан Хартли се съгласи, че вероятно съществува връзка между трите убийства. Поведението му беше очарователно. Заяви на младата жена, че се възхищава от начина, по който тя провежда разследванията, от способността й да прозира истината и от стегнатите й рапорти, в които няма нито една излишна подробност. Похвални били усилията на всеки полицейски служител, който прекрасно се справя с работата си и подпомага прокуратурата.

Ала все още не би могъл да оттегли обвиненията срещу Мейвис Фрийстоун. Засега веществените доказателства я уличавали в извършване на престъплението и нямал право да ги пренебрегва. Ала все пак бил готов отново да изслуша Ив, когато и ако тя разполага с факти, насочващи подозрението към друго лице.

— Тъпанар! — мърмореше си Ив, нервно блъсна вратата на „Синята катерица“ и влезе в клуба. Моментално забеляза Надин — репортерката седеше в едно сепаре и намръщено преглеждаше менюто. Щом Ив се настани срещу нея, побърза да възнегодува:

— По дяволите, защо винаги ми определяш среща тук, Далас?

— Трудно променям навиците си. — Тя се огледа и си помисли, че клубът някак си не е същият без Мейвис, която да извива глас, облечена в поредния свръхекстравагантен тоалет. Въздъхна и си поръча кафе.

— И аз искам същото. Много ли е гадно?

— Ще надмине очакванията ти. Още ли не си отказала цигарите?

Надин заяви:

— Доколкото забелязвам, сепарето е за непушачи.

— Нима мислиш, че в тази дупка обръщат внимание на такива подробности? Дай ми една цигара.

— Нали не пушиш?

— Започвам да си създавам лоши навици. Да не би да се стискаш за двата долара, които си се изръсила за тази гадост?

— О, не. — Озъртайки се да провери дали не я наблюдава някой познат, репортерката извади две цигари. — Като те гледам, май имаш нужда от нещо по-силно.

— И цигарата ще свърши работа. — Приведе се към Надин, която й поднесе огънче, всмука и се закашля. — Господи! Ще питам пак. — Отново дръпна и усети как й се завива свят. Повдигна й се. Тя нервно изгаси цигарата и възкликна:

— Ама че гадост! Защо изобщо пушиш?

— Въпрос на навик.

— О, я стига! Все едно да твърдиш, че си свикнала да пиеш конска пикня. Последното ми напомня, че съм си поръчала кафе. — Взе чашата от процепа за сервиране и безстрашното отпи една глътка. — А сега кажи как си, с какво се занимаваш?

— Добре съм. Не, чувствам се прекрасно. Занимавам се с неща, за които досега все не намирах време. Странно, ала когато на косъм се разминах със смъртта, осъзнах, че животът е кратък и всяка минута трябва да се изживее пълноценно. Между другото чух, че Морз щял да бъде изправен пред съда — психиатричната експертиза доказала, че може да отговаря за постъпките си.

— Морз не е умопобъркан, а просто убиец.

— Просто убиец — повтори Надин и докосна шията си, все едно отново усети върха на ножа, опрян в гърлото й. — Не мислиш ли, че всички убийци са ненормални?

— Не. Някои изпитват удоволствие от извършването на престъпление. Не мисли за това, Надин. Няма да ти олекне.

— Опитах се. Взех си няколко седмици отпуск, прекарах известно време заедно със семейството си. Почувствах се малко по-добре. Осъзнах, че обичам работата си. И че умея да я върша, макар да се изложих…

— Не си се изложила — нетърпеливо я прекъсна Ив. — Просто беше натъпкана с наркотици, до гърлото ти бе опрян нож и беше изплашена до смърт. Забрави за случилото се.

— Да. Добре. Щом казваш… — Тя пусна кълбо дим през устата. — Как е приятелката ти? Не успях да ти се обадя и да ти кажа колко съжалявам, задето е загазила.

— Всичко ще се оправи.

— Обзалагам се, щом си се заела с нейния случай.

— Точно така, Надин. И ти ще ми помогнеш. Ще ти предоставя данни, получени от анонимен полицейски източник. Не, никакви записващи устройства, вземи само писалка и лист хартия — нареди тя, когато репортерката посегна да отвори чантата си.

— Както кажеш. Хайде, говори.

— Имаме три убийства и веществените доказателства говорят, че престъпленията са извършени от един и същ човек. Първата жертва, някоя си Хета Мъпит — танцьорка и компаньонка — била пребита до смърт на двайсет и осми май, приблизително в два сутринта. Повечето удари са били нанесени по главата и лицето й така, че напълно да я обезобразят.

— О! — промълви Надин и замълча в очакване.

— Тялото й било открито на следващия ден и тъй като мъртвата нямала документи, закарали я в моргата и зачакали някой да я потърси. По времето, когато са убили Хета. Мейвис Фрийстоун стоеше на сцената зад теб и пееше в присъствието на сто и петдесетина свидетели.

Репортерката повдигна вежди и се усмихна.

— Започва да става интересно. Продължавай, лейтенант.

И Ив се подчини.

Това беше най-доброто, което можеше да направи. Поне засега. След излъчването на репортажа всички в отдела ще се досетят кой е неназованият източник. Ала не ще могат да докажат нищо. А ако решат да я попитат, Ив бе готова да излъже без да изпитва угризения на съвестта, тъй като ще го направи заради Мейвис, не заради себе си.

Поработи още няколко часа в канцеларията си, но първо се справи с неприятното задължение да се свърже с брата на Хета — единственият роднина на момичето, когото откриха — и да му съобщи, че сестра му е мъртва.

След тази „приятна“ интерлюдия отново се залови да проучи доклада на „метачите“ за всичко, което бяха открили в стаята на Хета Мъпит.

Безсъмнено младата жена е била убита в жилището си. Вероятно престъпникът е нанесъл само един силен удар. По тялото на жертвата нямаше наранявания, констатирана беше само фрактура на лакътната кост, което означаваше, че Хета не е имала възможност да се съпротивлява. Оръжието, с което е било извършено убийството, не беше открито.

„Също както в случая с Бумър“ — каза си Ив. Само че преди да го ликвидира, убиецът му е счупил няколко пръста, а за по-голяма убедителност, още ръката и капачетата на колената. Навярно го е подложил на изтезания, преди да го ликвидира. Бумър е имал нещо повече от информация — разполагал е с „мостра“ от наркотика, както и с неговата формула, а убиецът се е домогвал и до двете.

Ала Бумър се оказал костелив орех. Престъпникът е нямал време или не е искал да рискува и да претърси жилището му.

Защо ли е хвърлил трупа в реката? Може би за да спечели време. Обаче планът му пропаднал, тъй като тялото било открито и идентифицирано прекалено бързо. Ив и Пийбоди бяха отишли в жилището на мъртвия само часове, след като беше изваден от реката, и бяха открили вещественото доказателство.

А пък Пандора е била убита, тъй като е знаела прекалено много, искала е прекалено много, оказала се е неблагонадежден партньор в бизнеса, заплашвала е да разкрие истината на конкуренцията. „Всяка една от тези причини би била достатъчна, за да я ликвидират“ — помисли си Ив и уморено потърка чело.

Убийството на манекенката е било извършено с по-голяма жестокост, тя очевидно се е съпротивлявала. Но не бива да се пропуска фактът, че няколко часа преди това е изгълтала голяма доза „Безсмъртие“. Пандора не беше някаква жалка стриптизьорка или второкласен доносник, който е знаел прекалено много, а властна, амбициозна и умна жена, при това, доколкото Ив си спомняше, с добре развити мускули.

Трима души, убити от един и същ престъпник. Тук очевидно играеха големи пари.

Ив въведе в компютъра данните за всички заподозрени и провери финансовото им състояние.

Единственият закъсал беше Леонардо — бе затънал до уши в дългове.

Ала алчността е еднакво присъща както на бедните, така и на богатите. Ето защо Ив реши да направи по-подробни справки. Откри, че от известно време Редфорд непрекъснато е внасял и е теглил различни суми. Компютърните трансфери бяха извършвани не само от банки в цялата страна, но и от онези, намиращи се на най-близките сателити.

„Интересно“ — каза си тя, но беше още по-заинтригувана, когато се натъкна на сума от сто двайсет и пет хиляди кредита, приведена от Нюйоркската банка на Редфорд директно по сметката на Джери Фицджералд.

— Било е преди три месеца — промърмори, като провери датата. — Макар двамата да твърдят, че са отлични приятели, все пак сумата е прекалено голяма. Компютър, провери дали през последната година от същата сметка на Редфорд са превеждани пари по всички сметки на Джери Фицджералд и на Джъстин Йънг.

— Провери дали изобщо са извършвани преводи от Редфорд по сметките на горепосочените лица.

— Добре, а сега да опитаме друго. Провери дали от която и да било сметка на името на Редфорд са били превеждани суми на която и да било сметка на името на Пандора.

— И това ми е достатъчно. Питам се дали те е изнудвала, приятелче, или е въртяла търговията вместо теб. — За кой ли път Ив съжали, че Фийни не е до нея, после продължи работата си. — Компютър, провери какви преводи са извършени миналата година на същата дата.

Докато компютърът работеше, тя програмира автоготвача да приготви кафе и заобмисля следващите си стъпки.

Два часа по-късно очите й пареха, усещаше болка в гръбнака, но вече разполагаше с предостатъчно информация, за да поиска втори разговор с Редфорд. Изпрати му по електронната поща съобщение, в което се казваше, че в десет сутринта на следващия ден той трябва да се яви в полицейското управление.

След като остави съобщения за Пийбоди и за Фийни, тя реши, че е крайно време да се прибере у дома.

Лошото й настроение се помрачи още повече, когато включи телефонния секретар в колата си и чу гласа на Рурк.

— Не успях да се свържа с теб, лейтенант. Налага се спешно да замина за Чикаго и вероятно вече ще бъда там, когато получиш съобщението. Ако не успея бързо да се справя с проблемите, ще пренощувам там. Ще отседна в „Ривър Палас“, където можеш да ме потърсиш при необходимост. До утре, скъпа. Гледай да не работиш през цялата нощ — нали знаеш, че веднага ще позная.

Ив нервно изключи секретаря и промърмори:

— По дяволите, че какво друго ми остава? Не мога да заспя, когато не си до мен.

Като премина с колата през електронно охраняваната врата на парка, забеляза, че къщата е ярко осветена и за миг се обнадежди. Каза си, че Рурк е отложил срещата, уредил е проблема или пък е изпуснал самолета. Най-важното бе, че си е у дома. Усмихна се щастливо и тръгна към салона, където ехтеше смехът на Мейвис.

Влезе и видя четирима души с чаши в ръце, но Рурк не беше сред тях. „Бързо се ориентираш в обстановката, лейтенант“ — помисли си мрачно и се огледа. Другите още не я бяха забелязали.

Мейвис продължаваше да се залива от смях. Носеше тоалет, който минаваше за домашен единствено според нейните представи: червен, плътно прилепнал към тялото й костюм, обшит със сребърни звезди, върху който бе облякла прозрачна зелена блуза. Притискаше се до Леонардо, може би за да запази равновесие, тъй като обувките й бяха с тънки, осемнайсетсантиметрови токчета. Дизайнерът я прегръщаше през кръста, а в другата си ръка държеше чаша с някакво бистро и пенливо питие.

Непозната жена се бе настанила до чинията със сандвичи и ги унищожаваше с бързината и прецизността на промишлен дроид, изработващ компютърни чипове. Косата й беше ситно накъдрена и боядисана в крещящи цветове. На едното й ухо висеше халка, към която бе прикрепена верижка, преминаваща под заострената й брадичка и достигаща до другото й ухо, където беше закопчана с клипс, унесен с огромен скъпоценен камък. На едната й буза бе татуирана розичка. Над зеленикавосините й очи, като крила на птица, се виеха пурпурни вежди.

Пурпурен беше и мини сукманът й, който едва стигаше до чатала й. Беше прикрепен с тиранти, поставени така, че да прикриват зърната на голите й гърди, наподобяващи малки пъпеши.

До нея се бе разположил мъж, върху чието голо теме сякаш беше татуирана географска карта. Той носеше очила с розови стъкла и отпиваше от виното си. Ив предположи, че непознатият се наслаждава на най-скъпото бяло вино от запасите на Рурк. Вместо риза мъжът носеше нагръдник с цветовете на американското знаме, а широките му бермуди достигаха до костеливите му колене.

Ив изпита непреодолимо желание незабелязано да се промъкне на горния етаж и да се заключи в кабинета си.

Внезапно зад гърба й прозвуча смразяващият глас на Съмърсет:

— Вашите гости ви очакват.

— Слушай, приятел, това не са мои…

— Далас! — изпищя Мейвис и се заклатушка на невъзможно високите си токове, сетне сграбчи Ив в прегръдката си, олюля се, и двете за малко не се стовариха на пода. — Защо закъсня толкова много? Рурк трябваше да замине, обаче каза, че няма нищо против да поканя Биф и Трина. И двамата умират да се запознаят с теб. Леонардо ще ти приготви нещо за пиене. Хей, Съмърсет, сандвичите са вълшебни. Толкова си мил!

— Радвам се, че ви харесват. — Икономът целият засия. Това бе най-подходящото определение за усмивката, която озари каменното му лице, преди той да изчезне в коридора.

— Хайде, Далас, купонът едва сега започва.

— Мейвис, действително имам много работа… — запротестира Ив, но приятелката й насила я въведе в салона.

— Искаш ли нещо за пиене, Далас? — Леонардо се усмихна и я погледна умоляващо като кученце, което иска нещо. Съпротивата й се сломи.

— Да. Чаша вино, ако обичаш.

— Виното е първокласно, не, направо вълшебно. Приятно ми е, казвам се Биф. — Човекът с географската карта на темето протегна женствената си, деликатна ръка. — За мен е чест да се запозная с лейтенант Далас, приятелката на Мейвис. Прав си, Леонардо — продължи той и очите му проблеснаха зад розовите стъкла. — Коприна в бронзов цвят ще й подхожда най-добре.

— Биф е експерт по платовете — обясни Мейвис, като леко заваляше думите. — Работи при Леонардо от памтивека. Двамата ще приготвят всички тоалети за чеиза ти.

— За моя че…

— А това е Трина. Тя пък ще се заеме с косата ти.

— Не думай. — Ив почувства, че пребледнява и че ще припадне. — Ами… не смятам, че… — Ужасът й беше напълно оправдан — дори напълно лишена от суетност жена би изпитала паника пред перспективата да попадне в ръцете на фризьорка, чиято коса е обагрена във всички цветове на дъгата. — Нямам нужда от…

— Всичко ще бъде гратис — обяви Трина с глас, който напомняше скърцането на ръждясали панти. — Щом помагаш на Мейвис, до края на живота си ще те фризирам безплатно. — Сграбчи кичур от косата на Ив и заяви: — Хубав косъм, обаче колежката си е оставила ръцете при подстригването.

Леонардо й поднесе виното и Ив жадно отпи — в момента имаше нужда от алкохол. После се обърна към неканените гости:

— Беше ми приятно да се запознаем, но наистина имам много работа.

— О, невъзможно е. — Мейвис се вкопчи в ръката й като пиявица. — Хората са дошли да започнат работа по теб.

Ив усети, че й прилошава.

— Да започнат… какво да започнат?

— Ами роклята, прическата ти. Освен това вече устроихме на горния етаж ателие за тримата. Утре пристигат и другите работни пчелички.

— Какви… пчелички?

— Хората, които ще помагат за организирането на ревюто. — За разлика от любимата си Леонардо беше напълно трезвен и разбра, че Ив едва ли ще се зарадва на нашествието. Той стисна ръката на Мейвис, опитвайки се да охлади ентусиазма й. — Гълъбичке, може би точно сега Далас не иска домът й да гъмжи от непознати. Особено като се има предвид… — Той се поколеба, очевидно за да избегне неприятната тема. — Като се има предвид предстоящата й сватба.

— Но това е единственият начин да бъдем заедно и да довършим моделите за ревюто. — Мейвис извърна умоляващ поглед към приятелката си. — Нямаш нищо против, нали, Далас? Изобщо няма да ви пречим. И без това Леонардо ще бъде затрупан с работа. Някои модели трябва да се прекроят, други — да се променят, тъй като… тъй като сега Джери Фицджералд ще бъде главната фигура в ревюто.

— Много по-различна е — намеси се Биф. — От Пандора — добави той, изричайки името, което всички избягваха да споменат.

— Точно така. — Мейвис пресилено се усмихна. — Предстои много работа, а пък Рурк вече даде съгласието си. Къщата е толкова огромна, че дори няма да почувствате присъствието ни.

Ив ужасено си помисли: „Но как ще поддържаме мерките за сигурност, след като непрекъснато ще влизат и излизат непознати хора?“ Побърза да успокои приятелката си, макар самата тя да се чувстваше като на тръни.

— Казах ли ти, че всичко ще бъде наред? — Мейвис целуна Леонардо по брадичката. — Хей, Далас, обещах на Рурк да не ти позволя да работиш цяла нощ. Искам да те поглезя. Сядай при нас, ще вечеряме пица.

— За бога…

— Всичко върви като по ноти — отчаяно продължи Мейвис и се вкопчи в ръката на Ив. — Тази вечер по Канал 75 казаха, че имало нови улики. Споменаха и другите убийства и че били извършени заради някакъв наркотик. Ами че аз дори не познавам две от жертвите, значи не съм виновна. Ще открият истинския престъпник и всичко ще бъде наред.

— Може би ще ни отнеме още малко време… — Ив млъкна, като забеляза паниката в очите на приятелката си, и насила се усмихна. — Права си, скоро всичко ще бъде наред. Май спомена нещо за пица, а? Мисля, че ще ми дойде добре.

— Супер си. Отивам да кажа на Съмърсет да ни сервира. А вие покажете на Далас новото ателие. — Тя хукна по коридора.

— Слава богу, че репортажът повдигна духа й — промълви Леонардо. — Имаше нужда от окуражаване, след като я уволниха от „Синята катерица“.

— Какво?

— Мръсниците я изритаха — промърмори Трина, докато поглъщаше поредния сандвич.

— Шефовете решили, че репутацията на клуба ще бъде накърнена, след като негова служителка е обвинена в убийство. Мейвис беше направо покрусена. Хрумна ми да поканя гости, за да я поразведрим. Извинявай, трябваше предварително да те попитам.

— Не се притеснявай, нямам нищо против. — Ив отново отпи от виното, за да добие повече смелост за онова, което я очакваше. — Предлагам да отидем в ателието, за да поработите върху мен.