Безсмъртие в смъртта

Девета глава

— Защо ме тормозиш, Далас?

Шефът на лабораторията, Дики Беренски, когото враговете му наричаха Дики Охлюва, отново се надвеси над микроскопа. Беше изключително методичен и същевременно бе голям досадник. Бавеше с дни резултатите, но данните, получени от него винаги се оказваха точни, което му беше спечелило уважението на съдиите и на колегите му от полицията.

— Нима не виждаш, че съм претрупан? — Той фокусира микроокуляра с тънките си пръсти, подобни на пипалата на паяк. — Имаме десет убийства, шест изнасилвания, един куп мъртви при неизяснени или съмнителни обстоятелства и какво ли още не. В края на краищата не съм робот.

— Но много приличаш на такъв — промърмори Ив. Не обичаше да влиза в лабораторията, където миришеше на дезинфектант. Стените, облицовани с бели плочки я потискаха, напомняха й за болница или още по-лошо — за отделението за извършване на психологически тестове. Всеки полицай, който при изпълнение на дълга си убиеше човек, задължително се подлагаше на такъв тест. Ив потръпваше при спомена за неприятната процедура.

— Слушай, Дики, разполагаше с предостатъчно време да анализираш веществото.

— Предостатъчно време ли? — Той се отдръпна от плота. Зад дебелите стъкла на очилата очите му изглеждаха големи и немигащи като на бухал. — Ти, както и всяко друго ченге в града си въобразявате, че вашият случай е най-важен и че трябва да зарежем другата си работа, за да ви „обслужим“ с приоритет. Знаеш ли какво се случва в Ню Йорк, когато температурата се повиши? Хората направо откачат и започват да се избиват един друг. Вашата работа е фасулска — арестувате го и толкоз — но ние трябва да проверим всяка нишка, всеки косъм. А това изисква време. — Гласът му се извиси, стана писклив и Ив настръхна. — От отдел „Убийства“ непрекъснато ме пришпорват, от „Наркотици“ ми дават зор за проклетото пликче с прах. А сега и ти ме тормозиш, Далас. Нали имаш резултата от предварителния анализ?

— Искам последните данни.

— Все още не разполагам с тях. — Той се нацупи като сърдито дете и отново се надвеси над микроскопа. — Първо трябва да определя ДНК на този косъм.

Ив знаеше как да го подкупи и с нежелание прибягна до това.

— Имам два билета за утрешния мач между „Янките“ и „Ред Сокс“.

Пръстите му бавно въртяха различните бутони, но все пак той попита:

— За ложата ли са?

— Да.

Дики свали очилата и се огледа. Колегите му бяха погълнати от работата си.

— Може би ще успея да ти осигуря по-подробна информация. — Той се оттласна с крака и столът му на колелца се озова пред компютъра вдясно. Дики отново се огледа, натисна няколко клавиша и когато файлът се появи на екрана, замислено втренчи поглед в него.

— Проблемът е ето в онзи елемент, нали виждаш.

Ив различаваше само някакви странни символи, но все пак кимна. Навярно ставаше дума за неизвестния елемент, който дори апаратурата на Рурк не беше успяла да идентифицира. — Онова, червеното ли?

— Не, това е обикновен амфетамин. Съдържа се в най-популярните наркотици, дори в стимулантите, които се продават в аптеките. Става дума за това. — Той посочи някаква зеленикава завъртулка.

— Добре, но какво представлява?

— В това е проблемът, Далас. Никога не съм виждал нещо подобно. Компютърът не може да го идентифицира. Предполагам, че е елемент, пренесен тук от друга планета.

— Става все по-интересно. Пренасянето на вещества и елементи от друга планета се наказва с двайсет години строг затвор. Можеш ли да кажеш как въздейства върху човешкия организъм?

— Точно това се опитвам да открия. Очевидно донякъде притежава свойството на препарат против остаряване, с почти същото стимулиращо въздействие. Направо побърква свободните радикали. Ала предизвиква опасни странични ефекти, ако се смеси с останалите химични елементи, които открихме в праха. Повечето от тях съм описал в рапорта си. Повишено желание за секс, което всъщност не е опасно, но е последвано от внезапни и резки промени в настроението. Повишава се и физическата сила, обаче това води до загуба на контрол. Това чудо направо разбива нервната система. Известно време мислиш, че си на седмото небе, чувстваш се абсолютно неуязвим, изгаряш от желание да правиш секс и хич не ти пука дали партньорът ти желае същото. Когато дрогата престане да действа, се чувстваш като парцал и единственото, което може да те вдигне на крака, е нова доза. Ако продължаваш да го взимаш, емоционално да се устремяваш нагоре и рязко да падаш, нервната ти система отива на кино и умираш.

— Не ми казваш почти нищо ново — това го знам от справката, която си представил.

— Вярно е, но попаднах в задънена улица с този елемент Х. Сигурен съм, че има растителен произход. Нещо като валериана, чиито листа индианците използвали с лечебна цел. Но за разлика от валериана, това тук е токсично.

— Отрова ли е?

— Да, ако се приема без примеси и в достатъчно голяма доза. Но същото се отнася за много билки и други растения, използвани в медицината.

— Следователно това е лечебно растение.

— Не съм казал подобно нещо. Все още не съм установил какво представлява. — Той важно изду бузи. — Предполагам, че е някакъв хибрид, донесен от друга планета. Това е единственото, в което съм почти сигурен. Ако с онези от отдел „Наркотици“ продължаваш да ми вдигаш скандали, няма да ускориш работата ми, напротив — ще ми попречиш.

— Този случай е мой, не на „Наркотици“.

— Държа да им го съобщиш.

— Така и ще направя. А сега, Дики, ми дай токсикологичните резултати във връзка с убийството на Пандора.

— Съжалявам, но пробутах теста на Сузи Кю, а пък днес е почивният й ден.

— Ти си шеф тук, Дики, а данните ми трябват спешно. — Тя изчака секунда и добави: — Към билетите има и два пропуска за съблекалнята на играчите.

— Така ли? Е, не е лошо да видиш отблизо любимите си играчи. — Той въведе в компютъра кода си, сетне името на файла.

— Защитила го е с предпазен код, браво на нея. — Говори началникът на лабораторията, Беренски, отменям предпазния код на файл „Пандора“.

— Искам резултатите от токсикологичния анализ.

— Пила е доста — промълви Дики. — Първокласно френско шампанско, сигурно е „Дом Периньон“, реколта 55-та година. Навярно е умряла щастлива, още повече, че със шампанското е изгълтала силен наркотик, „Зевс“, струва ми се… Не, не е. — Той се изгърби, както правеше в моменти на любопитство или на раздразнение. — По дяволите, какво е това?

Когато компютърът заизброява различни подробности, той раздразнено го прекъсна и пръстите му запробягваха по клавиатурата като пръстите на добър пианист, изнасящ първия си самостоятелен концерт.

— Има нещо, което не мога да разбера — мърмореше. — Нещо много особено.

Ив наблюдаваше как на екрана се оформят символи и фигури, разделят се и отново се подреждат. Внезапно видя нещо познато и възкликна:

— Същото е! — Извърна се към смълчаната Пийбоди и повтори: — Същото е!

— Не съм казал нищо подобно — намеси се Дики. — Остави ме да довърша изследването.

Ив повтори:

— Същото е, това е онази зелена заврънкулка, обозначаваща елемента Х. Пийбоди, обясни ми общото между прочута манекенка и някакъв второкласен полицейски информатор?

— И двамата са мъртви.

— Премина първия тест. Искаш ли да отговориш на втория въпрос и да удвоиш печалбата си? Как са умрели и двамата?

Пийбоди едва забележимо се усмихна.

— Били са пребити до смърт.

— А сега — трети въпрос за спечелване на супернаградата. Какво е общото между тези наглед несвързани помежду си убийства?

Асистентката й погледна към екрана и заяви:

— Елементът Х.

— Напредваме, Пийбоди. Изпрати сведенията в моята канцелария, Дики. В моята — повтори тя, когато лаборантът я изгледа. — Ако се обадят от отдел „Наркотици“, нямаш нищо ново за тях.

— Слушай, нямам право да укривам информация.

— Точно така. — Ив се обърна и тръгна към вратата, но преди да излезе, подметна: — До пет следобед ще си получиш билетите.

— Знаела сте — замислено изрече Пийбоди, докато асансьорът се изкачваше към етажа, където се намираше отдел „Убийства“. — Когато бяхме в апартамента на жертвата, не открихме кутийката, но вие знаехте какво е имало в нея.

— Предполагах — поправи я Ив. — Всички сведения подкрепяха теорията ми. Пандора е вземала нов вид наркотик, който се е опитвала да запази в тайна, а от разговора с Редфорд разбрахме за повишения й сексуален апетит и за внезапните й приливи на енергия. — Погледна часовника си и продължи: — Мисля, че имах късмет, тъй като разследвам двата случая едновременно. В един момент си казах, че съвпаденията може да са случайни, сетне престанах да се колебая. При огледа и на двата трупа ми направиха впечатление жестокостта и силата, с която са били нанасяни ударите.

— Не бих казала, че успехът ви се дължи чисто и просто на късмет. Аз също присъствах на огледите, но и през ум не ми мина да свържа двете убийства. Непрекъснато бях шест крачки след вас.

— Ти схващаш бързо. — Ив слезе от асансьора и се отправи към ескалатора за нивото, където се намираше канцеларията й. — Не се подценявай. Все пак имам двойно по-дълъг стаж от теб в полицията.

Пийбоди се качи до нея и с безразличие огледа града, който се простираше отвъд огромните стъклени прозорци.

— Защо избрахте мен — за асистентка?

— Умна си и си куражлия. Същото ми каза Фийни, когато ме взе за негова помощничка. Разследвахме убийство — двама юноши били насечени и части от телата им бяха разхвърляни върху площадката за излитане на ъгъла на Второ авеню и Двайсет и пета улица. По онова време аз също „бях шест крачки след него“. Но скоро улових верния ритъм.

— Как разбрахте, че искате да работите точно в отдел „Убийства“?

Ив слезе от елеватора и тръгна към канцеларията си.

— Защото според мен смъртта е най-голямата несправедливост, а когато някой я причинява преждевременно, това е още по-несправедливо. Хайде да си вземем по едно кафе, Пийбоди. Искам да имам всичко черно на бяло, та да го занеса на командира.

— Питам се дали не бихме могли да хапнем нещо…

Ив усмихнато се обърна и подхвърли:

— Нямам представа дали автоготвачът ми е зареден с храна, но… — Думите замряха на устните й, когато влезе в стаята и завари Касто седнал на собствения й стол и подпрял дългите си крака върху бюрото й. — Хей, Джейк Касто, виждам, че си се настанил удобно.

— Реших да те почакам, скъпа. — Намигна й и отправи ослепителна усмивка към Пийбоди. — Здравей, Ди Ди.

— Ди Ди ли? — промърмори Ив и отиде да поръча кафето.

— Здравейте, лейтенант. — В гласа на Пийбоди прозвуча стоманена нотка, ала лицето й поруменя.

— Блазе на онзи, комуто се налага да работи с две жени-ченгета, които са не само умни, но и радват окото. Ще ми отпуснеш ли една чаша кафе, Ив. Предпочитам да бъде силно, без мляко и с много захар.

— Ще си получиш кафето, но днес не разполагам с време за консултации. Предстои ми да отхвърля купища писмена работа, а след два часа имам среща.

— Няма да ти преча и да те задържам. — Но дори не помръдна, когато тя му подаде чашата с кафето. — Опитвам се да пришпоря Охлюва, но този човек напълно е заслужил прозвището си. Обаче ми хрумна, че като разследваща случая, можеш да ми осигуриш мостра от онзи прах. От време на време прибягваме до услугите на частна лаборатория и много бързо получаваме необходимата информация.

— Според мен е незаконно да изнасяме мостри извън отдела, Касто.

— От отдел „Наркотици“ имам разрешение да използвам въпросната лаборатория.

— Имах предвид отдел „Убийства“. Да отпуснем на Дики още малко време. Старият Бумър няма да ни избяга.

— Както решиш, ти командваш парада. Исках само да приключа с тази история. Предизвиква лош вкус в устата ми. За разлика от това кафе. — Притвори очи и въздъхна. — Господи, жено, как се снабдяваш с тази амброзия?

— С връзки.

— О, да, бях забравил за богатия ти годеник. — Той с наслада отпи още една глътка. — Едва ли бих могъл да те съблазня с предложение за студена бира и мексиканска питка.

— От всички напитки предпочитам кафето.

— Не те обвинявам. — Касто извърна очи и с възхищение изгледа Пийбоди. Ами ти, Ди Ди? Какво ще кажеш за една студена бира?

— Полицай Пийбоди е на служба — побърза да се намеси Ив, когато асистентката й объркано запелтечи. — Освен това имаме много работа.

— В такъв случай няма да ви преча. — Той свали краката си от бюрото и се изправи. — Защо не ми се обадиш, когато не си на служба, Ди Ди? Знам едно ресторантче, където сервират най-страхотните мексикански ястия отвъд Рио Гранде. Ив, уведоми ме, ако промениш решението си за пробата.

Когато русокосият красавец без да бърза напусна канцеларията, Ив нареди:

— Затвори вратата, Пийбоди. И избърши лигите от брадичката си.

По-младата жена машинално вдигна ръка, сетне усети, че й се подиграват и се намръщи още по-силно.

— Не виждам какво е толкова смешно, лейтенант.

— Престани да ме наричаш „лейтенант“. Всеки, който позволява да го наричат Ди Ди, пада пет степени в очите ми. — Ив се отпусна на стола, на който досега беше седял Касто. — По дяволите, питам се какво искаше.

— Мисля, че го каза недвусмислено.

— Не, едва ли е дошъл само за това. — Приведе се, включи компютъра и провери дали са нарушени защитните кодове. Не откри нищо нередно. — Не мога да разбера дали се е опитвал да проникне във файловете ми.

— Но защо да го прави?

— Много е амбициозен. Ще привлече вниманието на началството, ако приключи разследването преди мен. Освен това от отдел „Наркотици“ не обичат да споделят славата.

— Като че пък ние обичаме — сухо отбеляза Пийбоди.

— Не, по дяволите. — Ив вдигна поглед и се усмихна. — Да се залавяме с рапорта. Налага се да повикаме извънземен токсикологичен експерт. Следователно трябва добре да аргументираме този огромен разход, който ще съсипе и без това мизерния ни бюджет.

След трийсет минути ги повикаха в кабинета на началника на полицията.

Ив харесваше началника Тибъл. Той беше исполин, който ценеше смелите предложения, а по сърце си оставаше обикновен полицай, макар да се бе издигнал на важен пост. След отвратителната смрад, която беше оставил предшественикът му, градът и полицията се нуждаеха от полъха на свеж въздух, чието олицетворение беше Тибъл.

Нямаше представа за какво ги е повикал. Ала моментът на истината настъпи, когато ги поканиха в кабинета и тя видя Касто и неговият шеф.

— Моля, заповядайте. — Тибъл им посочи свободните столове. Ив стратегически побърза да се настани до командир Уитни.

— Повиках ви да уредим едно малко недоразумение — започна началникът. — Ще разрешим проблема незабавно и завинаги. Лейтенант Далас, разбирам, че сте натоварена с разследването на убийствата на Пандора и на Йохансен.

— Да, сър. Повикаха ме да разпозная Йохансен, тъй като беше сред моите информатори. В случая с Пандора се озовах на местопрестъплението след обаждането на Мейвис Фрийстоун, която е обвиняемата. И двете убийства все още се разследват.

— Уведомиха ме, че полицай Пийбоди временно е назначена за ваша помощничка.

— С разрешение на командир Уитни, сър.

— Така. Лейтенант Касто, Йохансен е бил и ваш информатор, нали?

— Да. Бях натоварен с друг случай, когато открили трупа му в реката, поради което ме уведомиха с голямо закъснение.

— След което „Наркотици“ и „Убийства“ се договорили да си сътрудничат при разследването.

— Вярно е. Но съвсем наскоро получих информация, която поставя двата случая под юрисдикцията на нашия отдел.

— Не е вярно, нали става въпрос за убийства! — намеси се Ив.

— Обаче при обиска е открит наркотик, който свързва двете убийства. — Касто ослепително се усмихна. — Лабораторните анализи показват, че веществото, намерено в стаята на Йохансен, е било открито и в кръвта на Пандора. Това вещество съдържа неизвестен елемент, което според член 6, параграф № 9, поставя всички подобни случаи под юрисдикцията на отдел „Наркотици“.

— С изключение на онези, които вече се разследват от друг отдел — намеси се Ив и дълбоко си пое въздух, за да се овладее. — След около час ще получите рапорта ми.

— Дори и подобни случаи не могат да се смятат за изключения без предварителното съгласие на началника, лейтенант. — Шефът на „Наркотици“ замислено допря върховете на пръстите си. — Най-важното е, че вашият отдел не разполага нито с обучени специалисти, нито с необходимата апаратура за изследване на непознати фактори. За разлика от вас ние сме напълно подготвени. Освен това смятаме, че укриването на сведения от ваша страна нарушава споразумението за съвместна дейност.

— Вашият отдел и лейтенант Касто ще бъдат уведомени, когато получат пълния ми рапорт. Повтарям — това са мои случаи и…

Уитни вдигна ръка, за да й попречи да каже още нещо, за което ще съжалява.

— Лейтенант Далас е натоварена с разследването на двете убийства. Ако те по някакъв начин са свързани с наркотици, това не означава, че автоматично преминават към отдела на лейтенант Касто.

— Извинете, командире — намеси се Касто и усмивката му помръкна. — Цялото полицейско управление знае за вашето благоразположение към лейтенант Далас — съвсем оправдано, разбира се, като се имат предвид качествата й. Помолихме господин Тибъл да ни приеме и справедливо да разреши въпроса за приоритета между нашите два отдела. Звучи нескромно, но имам много повече връзки и взаимоотношения с производителите и с уличните търговци на наркотици. Докато работех като таен агент, проникнах в много предприятия за производство на химическа дрога, създадох контакти, каквито лейтенант Далас няма. Да не забравяме и факта, че вече има лице, което е обвинено в убийството на Пандора.

— Заподозряната няма абсолютно нищо общо с Йохансен — намеси се Ив. — Пандора и нашият информатор са били убити от един и същи човек, сър.

Лицето на полицейския началник остана напълно безизразно.

— Предполагам, че изразявате собственото си мнение, лейтенант Далас.

— Изразявам мнението си като полицай, сър, и ще го подкрепя с доводи в рапорта си.

— Сър, за никого не е тайна, че лейтенант Далас е близка приятелка на заподозряната — отсечено заговори капитанът. — Съвсем естествено е желанието й лично да разследва случая и да потули факти, инкриминиращи Мейвис Фрийстоун.

Ив беше готова да избухне, но Тибъл я възпря, като вдигна ръка и се обърна към командира:

— Уитни, какво е вашето мнение?

— Безрезервно съм се доверявал и ще се доверявам на мнението на лейтенант Далас и гарантирам, че ще се справи.

— Съгласен съм. Капитане, не ми се нравят методите, които използвате. Ненавиждам вероломството. — Думите му попаднаха право в целта. — А сега — конкретно на въпроса. И двата отдела имат еднакво право да разследват тези случаи, тъй като става дума за непознат наркотик, по някакъв начин свързан със смъртта на най-малко двама души. Лейтенант Далас и лейтенант Касто се ползват с отлична репутация, като всеки поотделно е напълно компетентен да разследва тези случаи. Съгласен ли сте, командире?

— Да, сър. И двамата са отлични полицаи.

— В такъв случай предлагам да обединят усилията си, вместо да се занимават с глупави игри и да се борят за надмощие. Лейтенант Далас ще продължи работата си, като я задължавам да уведомява лейтенант Касто и неговия отдел за хода на разследването. Предполагам, че това решава въпроса веднъж завинаги.

Докато излизаха от кабинета на Тибъл, командирът прошепна на Ив:

— Побързай с този рапорт. И дано да се справиш по-добре следващия път, когато решиш да подкупваш Охлюва.

— Слушам, сър. — Младата жена усети как някой я докосна по рамото. Обърна се и застана лице срещу лице с Касто, който промълви:

— Все пак трябваше да опитам.

— Няма значение, нали все още съм „на кормилото“. Ще ти изпратя доклада, Касто.

— Задължен съм ти. Междувременно ще привикам доносниците си. Засега никой не знае за появата на нов наркотик. Но откритието, че дрогата може би е внесена от друга планета, ми предоставя ново поле за действие. Имам неколцина приятели в митницата, които ми дължат услуги.

Ив се поколеба, после реши, че е крайно време да изпълни препоръката на Тибъл и да започне да си сътрудничи с Касто.

— Препоръчвам ти да започнеш от междузвездна станция 5. Пандора е пристигнала от там няколко дни преди да бъде убита. Нямах време да проверя дали се е отбивала и на други станции, но ще го сторя.

— Добре. Надявам се ще ме уведомиш за резултата. — Усмихна се, плъзна ръка по рамото й и хвана китката й. — Имам чувството, че след като уредихме незначителните недоразумения, ще бъдем страхотни партньори. Разрешаването на този случай може да донесе повишения и на двама ни.

— Не ми пука за повишението, единственото, което ме вълнува, е да заловя убиеца.

— Естествено нашата работа е да служим на правосъдието. — Той отново се усмихна и на бузата му се появи очарователната трапчинка. — Но не ще имам нищо против, ако успехът ми донесе повишение и по-голяма заплата. Нали не се засягаш от думите ми?

— Не. И аз бих сторила същото.

— Значи изяснихме всички въпроси. Някой ден отново ще се отбия при теб за чаша от онова вълшебно кафе. — Стисна китката й и добави: — Ив, искрено се надявам да докажеш невинността на приятелката ти.

Пусна ръката й и понечи да си тръгне. Ив не издържа на изкушението и извика:

— Хей, Касто.

— Какво, скъпа?

— Какво му предложи?

— На Охлюва ли? — Усмивката му беше широка като Оклахома. — Цял кашон истинско уиски. Грабна го както жаба хваща насекомо. — Отново се усмихна и й намигна. — Никой не подкупва по-умело от ченгетата от „наркотици“, Ив.

С тези думи се отдалечи.

— Ще го имам предвид — промърмори младата жена и пъхна ръце в джобовете си, ала не издържа и усмихнато заяви на Пийбоди:

— Признавам, че има стил.

— И страхотен задник — добави Пийбоди, сетне осъзна, че се е изпуснала и заяви: — Мнението ми е съвсем безпристрастно.

— Но аз напълно го подкрепям. Е, победихме в тази битка. Да се опитаме да спечелим и войната.

Когато най-сетне подготви рапорта, Ив имаше чувството, че е станала разногледа. Щом изпратиха копия до всички заинтересовани, тя освободи Пийбоди. Хрумна й, че има достатъчно причини да не отиде при доктор Майра.

Ала все пак в уговорения час се озова в кабинета на психотерапевтката. С удоволствие вдъхна познатия аромат на билков чай и лекото ухание на парфюм.

— Радвам се, че дойде. — Майра кръстоса крака и копринените й чорапи прошумоляха. Ив забеляза, че е променила прическата си. Сега правата й коса беше късо подстригана, вместо да бъде прибрана в стегнат кок. Разбира се, сините й очи бяха същите: спокойни, изразяващи разбиране и съчувствие към ближния. — Изглеждаш чудесно.

— Добре съм.

— Учудвам се, като знам на какво напрежение си подложена в службата и в личния си живот. Навярно ти е много трудно, след като най-добрата ти приятелка е обвинена в убийство по случая, който разследваш. Питам се какъв подход си избрала.

— Просто изпълнявам задълженията си. Само така ще докажа невинността на Мейвис и ще открия кой й е устроил клопка.

— Не си ли раздвоена между чувството за дълг и приятелските ти чувства към Мейвис?

— Размислих и не изпитвам раздвоение. — Ив избърса длани в панталоните си. По дяволите, винаги се изпотяваха, когато влезеше в този кабинет. — Не зная как бих постъпила, ако имах дори най-малкото съмнение, че приятелката ми е виновна. Но вярвам, че не е извършила престъплението, което ми развързва ръцете.

— Навярно изпитваш облекчение.

— Точно така. Но ще се чувствам още по-добре, след като приключа разследването и докажа невинността на Мейвис. Бях доста объркана, когато ти се обадих и си запазих час, ала сега мисля, че напълно съм се овладяла.

— За теб е важно да се владееш, да не издаваш емоциите си.

— Това е задължително в моята професия.

— А в личния живот? И там ли настояваш да „управляваш кораба“?

— По дяволите, Рурк държи да изпълнява ролята на капитан.

— Да разбирам ли, че той е твой пълновластен господар?

— Не би имал нищо против, стига да му разреша. — Тя се изсмя. — Навярно и той би казал същото за мен. Всеки от нас се стреми да поеме руля, но всъщност плаваме в една и съща посока. Рурк ме обича.

— Говориш така, сякаш си изненадана.

— Никой досега не ме е обичал истински. Някои хора умеят да говорят за любов, ала не изпитват истински чувства. Рурк сякаш чете мислите ми, но това не ме притеснява.

— Защо да те притеснява?

— Не знам. Понякога сама не мога да се понасям, но той се примирява с несъвършенствата ми. Или поне ги разбира. — В този миг Ив осъзна, че иска да поговори с психотерапевтката за смътните и ужасяващи спомени, които понякога най-ненадейно изплуваха в съзнанието й. — Може би причината е в това, че с Рурк имаме сродни съдби. От малки узнахме колко жестоки могат да бъдат хората. Как властта в ръцете на престъпници води не само до корупция, но и до пълно рухване на моралните устои. Знаеш ли, била съм с други мъже преди Рурк, но никога не съм се любила с тях. Правех секс и не изпитвах нищо, освен физическо удоволствие. Не чувствах… близост. Правилно ли се изразих?

— Струва ми се, че избра най-подходящата дума. На какво смяташ, че се дължи тази близост?

— На отношението на Рурк към мен — не би се примирил да бъде другояче. Той… — Усети как очите й се насълзяват и премигна. — Той проникна в най-скришното кътче на душата ми, където не допусках никого. Отвори вратата, която бях затръшнала в страха си. Незнайно как успя — или пък аз му позволих — да завладее онази частица от съзнанието ми, погубена в детството ми, когато…

— Произнеси го на глас, Ив. Ще се почувстваш по-добре.

— Когато баща ми ме изнасили. — Младата жена тежко въздъхна и този път не успя да сдържи сълзите си. — Изнасили ме, оскверни ме, причини ми неописуема болка. Облада ме като че бях проститутка, когато бях много малка и не можех да му попреча. Понякога ме притискаше с цялото си тяло, друг път ме завързваше. Биеше ме, докато очите ми се премрежваха от болка или затискаше устата ми с длан, за да не мога да крещя. После проникваше в мен, забиваше се в мен с всичка сила, докато започнех да изпитвам болка по-ужасяваща от самия акт. Бях напълно безпомощна, нямаше към кого да се обърна. Не ми оставаше друго, освен със свито сърце да чакам поредното изнасилване.

— Осъзнаваш ли, че вината не е била твоя — промълви Майра и си каза: „Когато циреят най-сетне пробие, отровата трябва да се изстиска напълно, но много бавно и внимателно.“ — Че няма причина да се укоряваш нито сега, нито в бъдеще.

Ив избърса сълзите си с опакото на дланта си.

— Мечтаех да стана ченге. Защото ченгетата имат власт да попречат на лошите хора да вършат злини. Изглеждаше ми толкова логично и лесно. След като поработих известно време в полицията, започнах да разбирам, че на този свят има хора, които непрекъснато издевателстват над безпомощните и невинните. — Постепенно се овладя и продължи: — Осъзнах, че вината не е моя, а на баща ми и на онези, които се преструваха на слепи и на глухи. Ала бремето продължаваше да тегне на душата ми; съзнателно се опитах да забравя преживяното, за да оцелея.

— Но от известно време започна отново да си спомняш, нали?

— Животът ми сякаш започваше от времето, когато са ме открили захвърлена на улицата. Спомнях си само отделни фрагменти от случилото се преди това.

— А сега има ли промяна?

— Нахлуват нови спомени, прекалено ярки и ужасяващи. Имам усещането, че всеки миг ще узная истината. — Потърка с длан устните си и отново отпусна ръка в скута си. — Виждам лицето му, а доскоро то се губеше в мрак. Получих „просветление“, когато разследвах случая с Деблас, тъй като имаше доста сходства с преживяното от мен. После в живота ми се появи Рурк и спомените станаха по-наситени, по-ярки, започнаха да ме спохождат все по-често. Страхувам се, че някой ден ще узная истината.

— Какво искаш да кажеш?

— Бих дала мило и драго завинаги да залича тези осем години от съзнанието си — изрече Ив с неописуемо ожесточение. — Нямат нищо общо със сегашния ми живот, не искам да унищожат щастието ми.

— Скъпа, може да ти прозвучи нелепо, но независимо от ужаса и униженията, които си преживяла през тези осем години, те са ти помогнали. Не ме гледай така учудено — помогнали са ти да бъдеш силна, да изпитваш съчувствие към невинните и към онеправданите, превърнали са те в личност с богата душевност, направили са те по-издръжлива. Спомените нямат власт над теб, не могат да те променят. Доскоро те убеждавах да се подложиш на автохипноза, но сега не я препоръчвам. Мисля, че подсъзнанието ти постепенно ще позволи на всички спомени да изплуват без външна намеса.

Ив си каза, че ако доктор Майра е права, никак не й се иска да научи подробности от детството си — още не бе подготвена за това. А на глас изрече:

— Напоследък непрекъснато сънувам един и същ кошмар. Намирам се в някаква мръсна стая, осветявана от червена крушка, която премигва. Светва и угасва, светва и угасва. Виждам легло. Празно е, но чаршафите са покрити с петна. Знам, че това е кръв, че са напоени с кръв. Виждам и себе си. Свила съм се на пода, покрита съм с кръв. Не виждам лицето си, тъй като е извърнато към стената, но все пак знам, че това съм аз.

— Сама ли си?

— Предполагам. Но не съм сигурна. Виждам само леглото, момичето на пода и мигащата червена светлина. До себе си съзирам нож.

— Когато са те открили, по тялото ти не е имало прободни рани.

Ив вдигна към Майра помътнелите си очи, изпълнени с неописуема болка.

— Зная.