Безсмъртие в смъртта

Четвърта глава

Навън още цареше непрогледен мрак, когато видеотелефонът на нощното шкафче на Ив иззвъня. Първата й реакция беше на ченге — моментално натисна бутона за приемане и седна в леглото.

— Далас.

— Господи, Далас, помогни ми!

При вида на лицето на Мейвис, тя ужасено се втренчи в екрана и нареди на осветлението в спалнята да се включи. Постепенно започна да реагира като нормално човешко същество и забеляза, че приятелката й е бледа като платно, под окото й се виждаше огромна синина, по лицето й имаше кървящи драскотини, а косата й беше разрошена.

— Мейвис? Какво се е случило? Къде се намираш?

— Трябва да дойдеш — изхълца певицата. По изцъклените й очи личеше, че е изпаднала в шок. — Побързай! Моля те, побързай! Мисля, че е мъртва и не знам какво да правя!

Ив разбра, че е излишно да я разпитва откъде се обажда, затова натисна бутона за проследяване. Когато адресът на Леонардо се появи на екрана, тя се опита да говори спокойно и убедително.

— Остани там. Не докосвай нищо! Разбра ли? Не пипай нищо и не пускай никого. Веднага идвам. Чуваш ли, Мейвис?

— Да, да. Добре. Побързай. Ужасно е.

— Идвам незабавно. — Когато се обърна, Рурк беше станал и се обличаше.

— Ще те придружа.

Ив дори не се опита да възрази. Само след пет минути колата им се носеше в непрогледния мрак. Постепенно тъмните, пусти улици отстъпиха място на широките булеварди в центъра на града, където денонощно се тълпяха туристи и където огромните рекламни видео стени предлагаха безчет удоволствия и безброй стоки. Преминаха през Вилидж и видяха, че уличните кафенета са претъпкани с хора, които отпиваха от мънички чаши. Най-сетне се озоваха в тихия художнически квартал.

Рурк шофираше мълчаливо, само няколко пъти поиска указания за посоката. Ив му беше благодарна, тъй като в момента не й беше до разговори. Не можеше да забрави пребледнялото, изкривеното от ужас лице на Мейвис. Но още по-страшна бе гледката на треперещата й, окървавена ръка.

В каньоните, заобикалящи града, фучеше силен вятър, който предвещаваше буря. Силният му порив накара Ив да се олюлее, когато изскочи от колата преди Рурк да е спрял. Младата жена се втурна към входа на сградата и нетърпеливо отблъсна охранителната камера.

— Мейвис, аз съм, Далас! Мейвис, по дяволите! — Беше толкова разтревожена, че й бяха необходими цели десет секунди да осъзнае, че камерата е счупена.

Двамата с Рурк влязоха в неохраняваната сграда и се изкачиха с асансьора до третия етаж. Когато влязоха в ателието, най-големите опасения на Ив се сбъднаха. При предишното й посещение в помещението цареше артистичен хаос, който действаше някак си ободряващо. Сега гледката беше кошмарна. Навсякъде се въргаляха накъсани ивици плат, масите бяха преобърнати, а всичко, което се е намирало върху тях беше разпиляно и счупено. Стените и копринените материи бяха изпръскани с кръв, сякаш немирно дете беше рисувало с пръсти върху тях.

— Не докосвай нищо — машинално предупреди Ив. — Мейвис, къде си? — Направи няколко крачки и замръзна на мястото си, когато развяващата се от вятъра завеса от блестяща тъкан се повдигна. Мейвис излезе иззад нея и се олюля.

— Далас! Слава богу, че дойде!

— Няма нищо. Успокой се. — Докато говореше, Ив успя да я огледа и изпита огромно облекчение. Макар ръцете и дрехите на Мейвис да бяха изпръскани с кръв, тя не беше ранена. — Какво ти е?

— Вие ми се свят и ми се повдига.

— Накарай я да седне, Ив. — Рурк хвана Мейвис за ръката и я поведе към най-близкия стол. — Ела, миличка, седни. Браво, послушно момиче. Изпаднала е в шок, Ив. Донеси някакво одеяло. Облегни главата си назад, Мейвис. Точно така. Затвори очи и дишай дълбоко.

— Студено ми е.

— Знам. — Той се наведе, вдигна парче коприна и я загърна с него. — Дишай дълбоко, Мейвис. — Вдигна поглед към Ив и прошепна: — Има нужда от лекар.

— Не мога да повикам линейка преди да разбера какво се е случило. Погрижи се за нея. — Изпълнена с ужасни предчувствия, тя повдигна завесата.

Жената беше умряла мъчително. Ив я разпозна единствено по разкошните, червеникави къдрици. Изумително красивото й лице беше смазано до неузнаваемост от жестоки и многобройни удари.

Оръжието беше небрежно захвърлено встрани. Сребърен бастун, какъвто носят хора, които обичат да маниерничат. Беше дебел около три сантиметра, а дръжката му бе оформена като глава на озъбен вълк. Целият беше покрит с кръв.

Само преди два дни Ив го беше видяла подпрян в ъгъла на ателието.

Макар да бе очевидно, че Пандора е мъртва, все пак провери пулса й. Сетне предпазливо отстъпи от мъртвата, за да не унищожи някакви веществени доказателства.

— Господи! — промълви Рурк зад нея и постави ръце на раменете й. — Какво ще правиш?

— Каквото съм длъжна. Сигурна съм, че Мейвис е невинна.

— Безсъмнено. Сега си й най-необходима, Ив. Като приятелка и като полицай.

— Зная.

— Няма да ти е лесно да съчетаеш двете функции.

— Най-добре да се залавям за работа. — Тя се доближи до Мейвис, чието лице беше като от размекнат восък. Синината и кървавите драскотини се открояваха върху мъртвешки бледата й кожа. Ив приклекна и притисна ледените ръце на приятелката си между дланите си. — Трябва да ми разкажеш абсолютно всичко. Не бързай, припомни си дори най-малките подробности.

— Тя беше неподвижна. Видях кръвта и обезобразеното й лице. И тя… тя не помръдваше.

— Мейвис! — Ив силно стисна ръцете й. — Погледни ме. Разкажи ми какво се случи, като започнеш от момента, когато си се озовала тук.

— Дойдох… исках… да поговоря с Леонардо. — Тя потръпна и машинално придърпа копринената наметка с окървавените си пръсти. — Разбрах, че когато за последен път се отбил в клуба, направо не бил на себе си. Дори заплашил човека от охраната, което е съвсем нетипично за Леонардо. Не исках да си съсипе кариерата, затова реших да поговоря с него. Когато се озовах пред сградата, забелязах, че камерата на входната врата е счупена и се качих направо. Вратата не беше заключена, но не се учудих, тъй като понякога Леонардо забравя да я… — Гласът й пресекна и погледът й се зарея.

— Мейвис, Леонардо беше ли тук?

— Леонардо ли? — Тя огледа помещението така, сякаш го виждаше за пръв път. — Не, струва ми се, че го нямаше. Извиках, защото видях бъркотията, преобърнатите маси… Никой не ми отговори. После съзрях кръвта. Толкова много кръв! Изплаших се, Далас. Помислих си, че Леонардо се е самоубил, изтичах зад завесата и… видях Пандора. Като в просъница се приближих до нея, в един миг осъзнах, че коленича до мъртвата и се опитвам да изкрещя. Ала от гърлото ми не излизаше нито звук. Неистово пищях, но само във въображението си. После… усетих как някой ме удари. Мисля, че… — Тя машинално докосна тила си. — Ох, боли! Мислех си, че съм сънувала кошмар. Но когато дойдох на себе си, мъртвата лежеше там в локва кръв. Тогава ти се обадих.

— Докосна ли я, Мейвис? Докосна ли нещо тук?

— Не си спомням. Мисля, че не съм.

— Кой те подреди така?

— Пандора.

Ив усети как сърцето й се свива от страх.

— Скъпа, каза ми, че е била мъртва, когато си дошла в ателието.

— Това се случи по-рано, когато отидох в дома й.

Ив предпазливо си пое въздух. Чувстваше огромна тежест в стомаха.

— Снощи си била в дома й, така ли? В колко часа?

— Не си спомням с абсолютна точност. Трябва да е било около единайсет. Исках да й съобщя, че се отказвам от Леонардо и да я накарам да обещае, че няма да съсипе кариерата му.

— И сте се сбили?

— Тя беше друсана. Имаше гости, пред които се държа отвратително и ме нарече какво ли не. Разбира се, не й останах длъжна. Сборичкахме се, Пандора ме удари и заби ноктите си в лицето ми. — Мейвис повдигна косата си и показа раните по шията си. — Двамина от гостите ни разтърваха и побързах да си тръгна.

— Къде отиде?

— В няколко бара. — Тя се поусмихна. — По-точно — в много барове. Бях изпълнена със самосъжаление, не можех да се задържа на едно място. После ми хрумна да поговоря с Леонардо.

— Кога дойде тук? Забеляза ли колко е часът?

— Не, знам, че беше много, много късно. Три-четири след полунощ.

— Имаш ли представа къде е Леонардо?

— Не. Исках да го видя, но вместо него открих онзи труп… Какво ще се случи с мен?

— Не бой се, ще се погрижа за всичко. Налага се да се обадя в полицията. Мейвис. Всяко забавяне може да се изтълкува зле и да се окаже фатално. Ще напиша официален рапорт и ще те разпитам в управлението.

— В управлението? Нима мислиш, че съм я…

— Не, разбира се — отривисто отвърна Ив, опитвайки да прикрие страховете си. — Но трябва да се подчиним на процедурата и то възможно най-бързо. Остави всичко на мен и не се притеснявай. Съгласна ли си?

— В момента съм напълно безчувствена.

— Стой спокойно, докато задвижа нещата. Опитай да си спомниш абсолютно всички подробности. С кого си разговаряла снощи, къде си била, кого си видяла. След малко отново ще ми разкажеш какво си правила.

— Далас — Мейвис потръпна и се облегна назад на стола си, — Леонардо никога не би убил когото и да било.

— Не се тревожи за нищо, вземам нещата в свои ръце — повтори Ив. Погледна към Рурк, който мигновено разбра какво се иска от него и седна до певицата. Ив извади комуникатора си, обърна се и изрече:

— Тук Далас. Извършено е убийство.

В живота си Ив беше имала доста трудни моменти. По време на службата в полицията се беше сблъсквала с безчет кошмарни гледки и факти. Ала никога не се бе чувствала толкова зле, както сега, когато й се налагаше да арестува Мейвис и да я подложи на официален разпит. Опита се да забави неизбежното, като я попита:

— Как се чувстваш? Ако ти е зле, ще отложим разпита.

— Нищо ми няма. Лекарят ми даде успокоително. — Докосна подутината на тила си и добави: — Чувствам се изтръпнала. Сложиха ми и някаква инжекция, която ми помогна да се съсредоточа.

Ив внимателно се вгледа в очите на приятелката си. Всичко изглеждаше нормално, певицата вече не беше смъртно бледа, но това не успокои страховете на Ив.

— Слушай, няма да е зле ден-два да останеш в болница.

— Разбирам, че се стремиш да отложиш разпита, но предпочитам да го проведеш колкото е възможно по-скоро. Ами Леонардо? — Тя с мъка преглътна. — Открихте ли къде е Леонардо?

— Все още е в неизвестност. Мейвис, имаш право тук да присъства адвокатът ти или твой пълномощник.

— Нямам какво да крия. Не съм я убила, Далас.

Ив изпод око погледна към записващото устройство и заяви:

— Чуй какво ще ти кажа. Трябва да действам по правилата и то съвсем стриктно. В противен случай може да натоварят друг с разследването, което пък ще означава, че не ще ти бъда от помощ.

Мейвис навлажни с език напуканите си устни.

— Искаш да кажеш, че ме очакват неприятни моменти?

— Изключително неприятни. Трябва да се стегнеш, за да издържиш.

Певицата опита да се усмихне.

— Мисля си, че едва ли има нещо по-страшно от това да откриеш мъртвата и обезобразена Пандора.

„О, има!“ — помисли си Ив, но окуражително кимна. Включи записващото устройство, продиктува името си, идентификационния си код и официално съобщи на Мейвис какви са правата й. Сетне започна разпита, като подтикваше приятелката си да си спомни всички подробности и се стремеше да уточни времето, когато са се случили различните събития.

— Когато отиде в дома на Пандора да разговаряш с нея, там имаше ли други хора?

— Неколцина. Изглежда, тя устройваше някакво тържество. Забелязах Джъстин Йънг, актьора и Джери Фицджералд, прочутия манекен. Имаше и някакъв непознат мъж. Приличаше на костюмара. Така им викам на големите клечки.

— Спомена, че жертвата се нахвърлила върху тебе.

— Шибна ме право в лицето. — Мейвис докосна синината под окото си. — Ама отначало само се заяждаше. Като й гледах очите, бях сто процента сигурна, че е друсана.

— Смяташ, че е взела наркотици ли?

— И то конска доза. Очите й не можеха да се фокусират, ударът й беше силен като на професионален боксьор. Имам база за сравнение, нали наскоро се забърках в скандал с нея, на който и ти беше свидетелка. — Ив потръпна, а певицата продължи: — Онзи ден тя изобщо нямаше сила.

— А ти отвърна ли й с удар?

— Да, фраснах й един юмрук… поне така си мисля. Пандора ме издраска с дяволските си нокти, а пък аз я хванах за косата. Доколкото си спомням, разтърваха ни Джъстин Йънг и костюмарата.

— Какво се случи после?

— Една-две минути и двете с нея бълвахме змии и гущери, а после хукнах по баровете.

— Спомняш ли си кои заведения си посетила и колко си останала във всяко от тях?

— Обиколих няколко бара. Май първият беше „Зигзаг“ на Шейсет и първа и Лекс авеню.

— Разговаря ли с някого?

— Не, нямах никакво желание. Усещах болки след силния удар на Пандора и се чувствах адски кофти. Поръчах си тройно „зомби“ и се сврях в един ъгъл.

— Как плати за питието?

— Мисля, че… доколкото си спомням, дадох на автомата номера на сметката си.

Ив доволно кимна. Това означаваше, че за времето, което е прекарала в „Зигзаг“, Мейвис има алиби.

— Къде отиде след това?

— Ами, просто безцелно вървях по улиците, отбих се в още няколко кръчми. Главата ми беше замаяна.

— Навсякъде ли си поръчваше питиета?

— Много моменти ми се губят, но сигурно съм поръчвала, защото бях доста пияна, когато ми хрумна да отида при Леонардо.

— Как се добра до неговия квартал?

— Пеша. Исках да поизтрезнея, затуй само за малко се качих на конвейерните ленти, през другото време трамбовах.

Надявайки се да я принуди да си спомни нови подробности, Ив повтори цялата информация, която досега беше получила от нея.

— Когато излезе от „Зигзаг“, в каква посока тръгна?

— Бях обърнала две „зомбита“ и направо залитах. Не си спомням накъде тръгнах, нито имената на другите заведения, още по-малко какво съм пила там. Пред очите ми се мярката отделни картини… чувам музика, смях… виждам един тип, който танцува върху масата…

— Можеш ли да го опишеш?

— Ами… оная работа му беше голяма, мисля, че имаше и татуировка — почти съм сигурна, че беше изобразена змия… или пък гущер.

— Ами лицето му?

— По дяволите, Далас, изобщо не го погледнах от кръста нагоре.

— Говори ли с него?

Мейвис покри лицето си с длани и напрегна паметта си, но сякаш се опитваше да задържи вода в решето.

— Нямам представа. Вече ти казах, че не бях на себе си. Спомням си, че докато вървях към жилището на Леонардо, си мислех как ще протече последната ни среща. Не исках да ме запомни в този ужасен вид, затова изгълтах няколко хапчета за изтрезняване, преди да вляза в ателието. Там открих мъртвата Пандора, което беше много по-страшно, отколкото усещането, че съм пияна.

— Какво беше първото, което видя, щом се озова в апартамента?

— Кръв. Много кръв. Преобърнати маси, разпиляни вещи, разкъсани материи и… още кръв. Изплаших се да не би Леонардо да се е… наранил, изтичах в работното му помещение и видях Пандора. — Това си го спомняше с най-големи подробности. — Познах я по косата и по роклята, с която беше облечена, когато отидох в дома й. Иначе лицето й беше напълно неузнаваемо. Не можах дори да изкрещя. Коленичих до мъртвата, като си повтарях, че трябва да направя нещо. После някой ме удари, загубих съзнание, а когато дойдох на себе си, ти се обадих.

— Когато влизаше в сградата, видя ли някого отвън?

— Не. Беше много късно и улицата беше напълно безлюдна.

— Разкажи ми по-подробно за охранителната камера.

— Беше счупена, но тогава това не ми направи особено впечатление. Понякога уличните хулигани разбиват камерите просто да си доставят удоволствие.

— Как влезе в апартамента?

— Вратата не беше заключена.

— И завари Пандора мъртва, така ли? Не си разговаряла с нея, не сте се скарали?

— Вече ти обясних, че я заварих да лежи на пода.

— На два пъти си се сбивала с нея. Може би си сторила същото и снощи, в апартамента на Леонардо.

— Не, беше мъртва. Слушай, Далас…

— Каква беше причината за скандала, избухнал между вас при предишните два случая?

— Тя заплашваше, че ще съсипе кариерата на Леонардо. — По насиненото лице на Мейвис се редуваха обида, страх, тъга. — Знаеше, че Леонардо е влюбен в мен, но отказваше да прекъсне връзката си с него, да му даде свободата. Всъщност ти беше свидетелка на една от сцените й, Далас.

— Доколкото разбирам Леонардо и неговата кариера означават много за теб.

— Обичам го — простичко отвърна певицата.

— И не би се спряла пред нищо, за да му помогнеш, за да го предпазиш от неприятности в личния и в професионалния му живот.

— Бях решила да се жертвам и да го напусна — заяви Мейвис с достойнство, което стопли сърцето на Ив. — В противен случай Пандора щеше да му причини зло. Не биваше да допусна да го стори.

— Но мъртва тя не би могла да навреди на Леонардо, нито на теб, нали?

— Не съм я убила.

— Отишла си в дома й, скарали сте се, тя те е ударила, а ти си й отвърнала със същото. После си обиколила няколко бара и си се напила. Когато си се озовала в апартамента на Леонардо, там си заварила Пандора. Може би отново сте се скарали и тя пак е понечила да те удари. Опитала си да се защитиш и си изгубила контрол.

Огромните, уморени очи на Мейвис отначало я изгледаха недоумяващо, сетне се насълзиха.

— Защо го казваш? Знаеш, че не е вярно.

С непроницаемо изражение Ив се приведе към нея.

— Пандора е превърнала живота ти в ад, като е заплашвала любимия ти. Наранила те е и физически. Била е много по-силна от теб. Когато те е видяла да влизаш в ателието, отново гневът й е забушувал. Нахвърля се върху теб, ти падаш и удряш главата си. Обзема те страх, грабваш първото, което ти попада под ръка, за да се защитиш. Сетне го стоварваш върху лицето й. Може би Пандора се опитва отново да връхлети върху теб, затова отново я удряш, за да се защитиш. После обезумяваш и започваш да сипеш удари върху главата й, докато внезапно осъзнаваш, че е мъртва.

Мейвис задавено изхълца. Заклати глава като повредена механична кукла, а тялото й се разтърсваше от конвулсии.

— Не съм я убила! Беше мъртва! За бога, Далас, нима вярваш, че мога да убия някого?

— Може би не си го сторила — промълви Ив, а мислено си заповяда да продължи изтезанието, макар сърцето й да се обливаше в кръв. Но трябваше да го направи, за да спази всички изисквания на полицейския разпит. — Може би Леонардо е убиецът, а ти го прикриваш. Видя ли го да обезумява, Мейвис? Навярно е грабнал бастуна и е ударил Пандора.

— Не, не!

— Или пък си влязла в ателието и си заварила любимия си надвесен над мъртвата и изпаднал в паника. Искала си да го прикриеш, затова си му наредила да изчезне и си ми позвънила.

— Не е вярно! — Пребледняла, с лудешки поглед, Мейвис скочи от стола. — Леонардо го нямаше! Не видях никого. Повярвай ми, той не е способен да извърши убийство. Защо не искаш да ме изслушаш?

— Слушам те, Мейвис. Седни. Успокой се — с по-мек тон нареди Ив. — Почти свършихме. Има ли нещо, което да добавиш или да промениш в показанията си?

— Не — промълви певицата и я изгледа с невиждащи очи.

— Край на разпит 1 на Мейвис Фрийстоун, файл „убийство, Пандора“. Лейтенант Ив Далас. — Продиктува още датата и часа, изключи записващото устройство и дълбоко си пое въздух.

— Извинявай, Мейвис.

— Как можа да го направиш? Защо ми наговори всичко това?

— Налагаше се. Процедурата изисква да ти задам тези въпроси и да получа отговорите ти. — Стисна ръката на приятелката си и добави: — Възможно е да повторим всичко още веднъж. Погледни ме, Мейвис. Не знам какво ще открият „метачите“ и какво ще покажат лабораторните анализи. Но ми се струва, че ще ти е нужен адвокат, освен ако извадим невероятен късмет.

Певицата пребледня, дори устните й побеляха. Внезапно заприлича на труп със страдалчески очи.

— Нима ще ме арестуваш?

— Не зная дали ще се стигне чак до там, но трябва да бъдеш подготвена. А сега искам да се прибереш у дома с Рурк и да се наспиш добре. И още нещо — искам на всяка цена да си спомниш къде и по кое време си била, кого си видяла, с кого си разговаряла. Ако ти хрумне нещо, запиши го веднага.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си върша работата. Знаеш, че съм дяволски добро ченге, Мейвис. Запомни го и ми се довери, докато изясня, какво се е случило.

— Значи все още не ми вярваш! — с горчивина възкликна певицата. — Мислех, че важи определението „невинен до доказване на противното“.

— Това е една от най-големите заблуди в живота ни. — Ив стана и я изведе в коридора. — Ще се постарая да приключа разследването възможно най-бързо. Само това мога да ти кажа.

— И че ми вярваш.

— Да, бих могла да ти го кажа. — Но не искаше да намесва приятелството помежду им, за да не й попречи да изпълни служебните си задължения.

Едно разследване винаги беше съпроводено с много рутинна писмена работа. След около час Ив уреди да освободят певицата при условие, че няма да напуска дома на Рурк — един вид доброволен арест. Официално Мейвис Фрийстоун се водеше свидетелка, но всъщност я смятаха за главната заподозряна. Ив се запъти към канцеларията си, твърдо решена час по-скоро да разсее съмненията, надвиснали над главата на приятелката й.

— Хей, какво чуха ушите ми? Вярно ли е, че Мейвис е пречукала някаква приказно красива манекенка?

— Фийни! — Идваше й да разцелува грозната му физиономия. Компютърният гений се беше настанил зад бюрото й, стискаше вечното пликче със захаросани бадеми, а сбръчканото му лице беше намръщено. — Слуховете се разпространяват мълниеносно.

— Това беше първото, което дочух, щом влязох в закусвалнята. Не отричай, че е голяма новина, когато опандизят приятелката на едно от най-добрите ченгета.

— Не са я „опандизили“, а е свидетел по случая. Поне засега.

— Репортерите вече са надушили за убийството. Все още не знаят името на Мейвис, но по телевизията показаха снимка на жертвата. Съпругата ми ме измъкна от банята, за да чуя новината. Пандора беше ГШБ.

— Голяма шибана клечка, в живота и в смъртта — уморено промълви Ив и приседна на ръба на бюрото си. — Искаш ли да те запозная с показанията на Мейвис?

— Нима мислиш, че съм дошъл да се насладя на комфортната обстановка в кабинета ти?

Младата жена накратко му предаде подробностите, използвайки „стенографския“ език на ченгетата, който и двамата владееха. След като я изслуша, ирландецът се намръщи още повече.

— По дяволите, Далас. Положението на приятелката ти никак не е розово. Самата ти си била свидетелка на скандала и на ръкопашния бой между нея и жертвата.

— Точно така. Да пукна, ако разбирам защо Мейвис е решила да посети Пандора… — Тя стана и нервно закрачи из стаята. — Това само утежнява положението й. Надявам се от лабораторията да открият нещо, дори най-незначителното. Улика, подсказваща самоличността на убиеца. Но не бива и не мога да разчитам само на това. Имаш ли много работа, Фийни?

— Не питай. — Ирландецът небрежно махна с ръка. — Казвай какво ти трябва.

— Справка за кредитната й карта. Мейвис си спомня, че първо отишла в някакъв бар, на речен „Зигзаг“ и че платила питието с картата си. Ако докажем, че е била там или в някое друго заведение по времето, когато е извършено убийството, ще й осигурим солидно алиби.

— Ще ти помогна, но… Доколкото разбрах, някой е бил на местопрестъплението и е цапардосал Мейвис по главата. В такъв случай трудно ще докажеш колко време е изминало между посещението й в последния бар и в жилището на Леонардо.

— Длъжна съм да опитам всичко. Ще открия хората, които Мейвис е видяла в дома на жертвата и ще взема показанията им. Освен това трябва да намеря един танцьор върху маса с голям член и с татуировка.

— Безкраен празник!

Младата жена неволно се усмихна.

— Необходими са ми свидетели, които да потвърдят, че Мейвис е била мъртво пияна. Дори след като е изгълтала хапчетата за изтрезняване, едва ли е била в състояние да очисти Пандора, ако е пила по няколко „зомбита“ във всеки бар, който й се е изпречил на пътя.

— Тя твърди, че Пандора е била друсана.

— Още нещо, което ще трябва да проверя. Ами загадъчният Леонардо? По дяволите, къде е бил, когато са убивали Пандора? И къде е сега?