П. Г. УдхаусБил Завоевателя

Глава 1.Уредена е женитба

1.

С внезапно изсумтяване, което, макар и шумно, едва изразяваше накипялото в него чувство на отврата и възмущение, сър Джордж Пайк остави последния брой на „Светски клюки“ и посегна към телефона:

— Свържи ме с редакцията на „Клюки“ — отсечено каза той.

Последва кратка пауза.

— Родерик?

— Още не се е върнал от обяд, сър — отвърна мазен глас.

— А, Пилбийм, ти ли си? — изражението на сър Джордж омекна. Пилбийм беше от любимците му. Младеж с бъдеще, когото наблюдаваше с възхищение.

— Съобщи на мистър Родерик, щом се върне, че искам да го видя.

— Ще му предам, сър.

Основателят и собственикът на издателство „Мамут“, огромния концерн, задоволяващ с четиво половината — по-плиткоумната — англичани, затвори слушалката, смръщи се за миг, после взе молив и започна да пише. Заниманието докара на лицето му изненадваща промяна. Челото му се изглади, очите му спряха да святкат, нещо, наподобяващо усмивка, отпусна подчертаната напрегнатост на устните. Сведе се над бележника.

Едно от нещата, които правят така приятна съдбата на читателя на история като тази, е обстоятелството, че освен вероятността да бъде ободрен, забавляван и поучен, той получава и всичките предимства на безплътния дух. Може да се озове навред, всичко да види. Поиска ли обикновен човек например да бъде приет от сър Джордж Пайк, ще трябва да иде до Флийт стрийт, да завие надясно по Тилбъри стрийт, докато стигне Тилбъри хаус, да проведе разговор с недружелюбния портиер в преддверието, да попълни формуляр с името и професията си, който да предаде на едно момче в ливрея; и накрая, след 10 или 40 минути чакане, най-вероятно ще получи възможността да размени две думи с някоя от секретарките на сър Джордж. Защото мъжът, стоящ зад „Мамут“, не се срещаше с всеки. Времето му бе ценно, чувството за собствена важност — изострено, и той се движеше обкръжен от тълпа усърдни помощници, чието главно задължение бе случайните посетители да спазват мотото на всички велики мъже — „Стой настрана. ЗА ТЕБ СЕ ОТНАСЯ!“ Дори армия с развети знамена ще бъде спряна на прага, чак и министрите от кабинета не биха могли да се промъкнат.

Читателят обаче, безшумен и невидим, може да се качи до самия кабинет на четвъртия етаж и да влезе, без да чука. Там ще открие сър Джордж, който продължава да пише.

Да зърнете човек като сър Джордж Пайк ангажиран с подобно занимание е разтърсваща гледка, от която и най-преситените ще потръпнат. Кой би могъл да каже с какъв литературен проблем се е захванал? Може би бързо антрефиле на тема „Допустимо ли е сгодените двойки да се целуват?“ за „Пайк уикли“ или уводна статия за „Дейли рекърд“, страница с полезни съвети за „Сабат ауър“, а може би дори приспивно разказче за „Тайни тотс“. Нито едно от тези предположения обаче не бе вярно. Сър Джордж драскаше върху големия лист списък с имена. Вече бе написал:

Илфракум

Уейнскот

Бараклъф

Уензлидейл

Крийби

Удсхот

Марлинхю

а в мига, когато надзърнахме, добави:

Микълхивър.

Последното звукосъчетание, изглежда, особено му допадна, защото постави насреща му няколко кръстчета. След това вдъхновението явно го напусна, той избута стола назад и закрачи из стаята.

В днешно време е модерно преуспелите мъже, когато са дребни на бой и набити, надвишаващи на тегло с около 10 килограма нормата, да бъдат назовавани „наполеоновци“. Но макар изразът да е изтъркан, трябва да се признае, че нещо в осанката на сър Джордж Пайк наистина напомняше за Наполеон. Щедро изпълнената жилетка и навикът в моменти на размисъл да навира пръстите на дясната си ръка между първото и второто копче му придаваха известна прилика с великия корсиканец, подсилена от смръщеността на валчестото му решително лице. Той, изглежда, бе човек, който обича ходът на нещата да следва волята му, а през последните десет години обратното се бе случвало твърде рядко.

Телефонът иззвъня дискретно, сякаш се стараеше да не надига глас в присъствието на такъв мъж.

— Мисис Хамънд е тук, сър.

— Да влезе, да влезе. За Бога, Франси — възкликна собственикът на издателска компания „Мамут“, когато вратата се отвори, — цяла сутрин звъня у вас!

— Значи голям късмет, че реших да се отбия — каза мисис Хамънд, докато се наместваше на един стол. — Какво има?

Франсес Хамънд, по баща Пайк, беше женският вариант на бележития си брат. Нямаше неговата двойна брадичка, но притежаваше същите ясни и властни очи, същите повдигнати вежди, които придават такава острота на погледа, същата руменина и височина на челото. Когато я погледна, сър Джордж отново усети онези тръпки на възхищение, които тя неизменно будеше у него.

— За какво искаш да ме видиш? — поиска да знае мисис Хамънд.

Сър Джордж пое дълбоко дъх. Имаше да й съобщава страхотна новина и усетът за драматизъм му подсказваше да не изплюва прекалено бързо камъчето. Но възторгът все пак надделя.

— Франси, момичето ми! — извика той. — Предложиха ми перство!

Извънредно трудно бе да се наруши равновесието на Франсес Хамънд, но тези думи постигнаха немислимото. Цели десет секунди тя седя с широко зяпнала уста, докато сър Джордж, изчервен и готов да се изкикоти, подръпваше стеснително червената си вълнена жилетка, известната жилетка „пайк“, една от забележителностите на Лондон.

— Перство!

— Писмата са ей на онова бюро. Пристигнаха тази сутрин.

— Джорджи!

Мисис Хамънд скочи от стола и нежно целуна брат си. Във властните й очи имаше сълзи.

— Знаех си, че ще се зарадваш!

— Гордея се с теб, Джорджи, миличък. Каква кулминация на твоята чудесна кариера!

— А кой ми помогна да изградя тази кариера?

— Е, стараела съм се, доколкото мога — съгласи се мисис Хамънд скромно, — но, разбира се, ти и само ти…

Сър Джордж удари по бюрото, но уцели острия ръб на една метална кутия и начаса му се прииска да бе изразил емоциите си не толкова атлетично. Засмука ръката си за момент, преди да продължи:

— Ти си закваската на бизнеса — започна той развълнувано, когато агонията поотмина. — Без теб доникъде нямаше да стигна. Кой предложи състезанието „Колко карфици се побират върху шапката на премиера?“ за „Пайк уикли“, когато не се знаеше дали ще прескочим ямата? От този миг „Пайк уикли“ потръгна. А именно на него се основава цялото ми състояние. От самото начало заработихме като екип. От мен идваше искрата, от теб здравата преценка. Няма човек на този свят, чието мнение да ценя колкото твоето, Франси.

Мисис Хамънд сияеше.

— Е, Джорджи, мога само да се радвам, ако усилията ми да бъда твоя Егерия са били успешни.

— Да бъдеш какво? — попита леко стъписан сър Джордж.

— Егерия е богинята вдъхновителка и помощничка на римския император Нума Помпилий. Така поне ми каза Синклер.

Имаше предвид мистър Синклер Хамънд, прочутия археолог, който се радваше на изключителната чест да й бъде съпруг.

— Ех, този човек! — въздъхна сър Джордж. — Малко амбиция и инициативност да имаше, далеч щеше да стигне. Сече му пипето.

Мисис Хамънд се въздържаше да обсъжда качествата на съпруга си. Беше свикнала с мечтателността му и липсата на амбиция, безучастното приемане на отредената му ниша в света. До някое време се ядосваше, но накрая прие кръста си да взема за съпрузи мъже без устрем и плам. Първият съпруг, с когото се бе сдобила, преди звездата на благополучието да изгрее над семейството, бе някой си мистър Хърбърт Шейл, любезна и популярна личност в отделението за панталони и бельо на „Харъдс“, когото дори нейната неуморна мощ не успя да избута по-високо от ранга на продавач-консултант. С всичките му недостатъци Синклер все пак оставаше по-добър от Хърбърт.

— Каква титла мислиш да приемеш, Джорджи? — попита тя, сменяйки темата.

Сър Джордж, чиято монументална мисъл не почиваше напълно дори в миговете на обществен триумф, вече говореше по диктофона:

— На вниманието на редактора на „Пайк уикли“ — разпореждаше се той. — Статия за следващата седмица на тема известни жени, вдъхновявали прочути мъже. Там Егерия и прочие — той се обърна. — Моля?

— Попитах, мислил ли си вече за титла?

— Нахвърлих няколко идеи — вдигна той тефтера. — Как ти се струва лорд Бараклъф? Или Уензлидейл? А Марлинхю? Най-много ми харесва Микълхивър. Има замах.

Мисис Хамънд поклати глава:

— Прекалено е крещящо. Всичките са прекалено крещящи.

— Знаеш, че една титла трябва да е звънка. Вземи например Бивърбрук, Стратхидън, Ливърхюм — какъв темперамент изразяват!

— Знам, но…

— А и дяволски трудно е да се избере нещо незаето. Първите са обрали каймака.

— Така е. И все пак нито едно от имената, които спомена, не ми звучи съвсем добре. Не че личност като теб не би могла да ги носи, но са малко претруфени. Не забравяй, че Родерик ще наследи титлата, която избереш. Не бива да е нещо, което ще звучи нелепо, носено от Родерик. Малкото му име е достатъчно неподходящо. Родерик! — мисис Хамънд премига. Това беше болезнена тема за нея. — Колко молих бедната Люси да го нарече Томас!

Гримасата, която така дълго липсваше върху щастливото лице на сър Джордж, се завърна, по-мрачна от всякога. Приличаше на човек, изведнъж открил в поднесената му чаша на радостта умряла мишка.

— Съвсем забравих за Родерик — произнесе мрачно той.

2.

Последва мълчание. Бъдещият лорд Микълхивър (или Уензлидейл, а може би Марлинхю) барабанеше раздразнено с пръсти по бюрото.

— Защо, за Бога, ми се падна такъв син! — проплака той, както е проплаквал не един баща преди него, ще проплакват безброй и за в бъдеще. — Просто не проумявам…

— Така прилича на бедната Люси — въздъхна мисис Хамънд. — Тя беше същото плахо, слабо създание.

Сър Джордж поклати глава. Споменаването на отдавна починалата му съпруга не докосна никаква сантиментална струнка в душата му. Дните, когато беше само Джордж Пайк, обикновен чиновник в адвокатска кантора, и тръпнеше от мекия глас на Люси Мейнард, докато тя вземаше поръчката му в „Холбърн вайадъкт кебин“, отдавна бяха излетели от паметта му. Сега тази доста невзрачна жена се бе превърнала в „бедната Люси“ — изричано почти както се говори за шарка или за друго заболяване, прекарано от един велик мъж на младини.

— Ти ме подсети — сър Джордж посегна към телефона, — че искам да говоря с Родерик. Ще го направя сега! — рече той, несъзнателно цитирайки мотото, което по негови инструкции беше поставено в дървена рамка над всяко редакторско бюро в сградата. — Позвъних в „Клюки“ точно преди ти да дойдеш, но още не се беше върнал от обяд.

— Почакай, Джорджи. Искам да си поприказваме, преди да извикаш Родерик — и покорен както винаги пред нея, сър Джордж остави слушалката. — За какво искаш да го видиш?

Сър Джордж изсумтя. В гласа му зазвуча агонията на разочарования баща.

— Позволих твърде много на това момче, докато беше в Оксфорд. Давах му голяма издръжка и какво направи? Издаде прозата на Уолтър Пейтър! За своя сметка, в пурпурна кожа! На всичкото отгоре имаше безочието да предложи „Мамут“ да купи „Поетичен алманах“, онова нещастно изданийце с десет продадени бройки годишно, а той да му станел редактор.

— Знам това — прекъсна го малко нетърпеливо мисис Хамънд. Ако Джорджи имаше недостатък, това беше склонността да разказва два пъти едно и също. — И ти го направи редактор на „Светски клюки“. Как се справя?

— Точно за това исках да говоря. Започнах да го въвеждам в бизнеса, като го направих редактор на „Клюки“, всъщност синекурна длъжност. Младият Пилбийм, един способен младеж, на практика ръководи вестника. От Родерик се иска само да покаже някакви признаци за характер и да си стъпи на краката, преди да мине към нещо по-голямо. Но ти само погледни новия брой — каза опечаленият баща.

Мисис Хамънд взе вестника. Последва тишина, нарушавана от шумоленето на листата и дълбокото неспокойно дишане на сър Джордж.

— Липсва жизненост — отсъди най-сетне Егерия.

— Липсва твърдост — добави Нума Помпилий.

— Меко.

— Плахо.

— Трябва му устрем.

— Трябва му плам. Поразпитах — продължи Нума Помпилий с горчивина, захвърляйки изданието в ъгъла — и какво, мислиш, излезе? Младият Пилбийм ми каза, че Родерик спирал всички най-добри материали, които той му давал. Явно това е неговата представа за работа и лоялност към фирмата!

Мисис Хамънд цъкна угрижено с език.

— Не звучи много вероятно.

— Но е точно така.

— Но какъв може да е мотивът му?

— Мотив? Хлапак като него дори не се нуждае от мотив. Той е най-обикновен глупак. Моля се Богу — извика измъченият родител — да се ожени. Една жена може да направи нещо от него.

Мисис Хамънд подскочи.

— О, точно за това исках да поговоря с теб. Предполагам, разбираш, Джордж, че като син на пер за Родерик женитбата е жизненоважен въпрос. Сега още повече от преди е важно той да се ожени за девойка с подобаващо социално положение.

— О, само да се опита да ми домъкне някоя! — мрачно се закани сър Джордж.

— Онова момиче, за което ми споменаваше… стенографката в „Пайк уикли“…

— Няма я — каза кратко сър Джордж. — Изхвърлих я пет минути след като разбрах, че флиртува с нея.

— Продължават ли да се срещат?

— Едва ли е посмял.

— Вярно. Откритото пренебрегване на твоите желания не е в характера му. Някоя друга девойка да му е харесала? От неговата класа, разбира се.

— Не съм чувал.

— Джордж — мисис Хамънд се наведе напред, — мисля си от известно време… Защо Родерик да не се ожени за Фелиша?

3.

Сър Джордж потрепери. Вторачи се в сестра си със слисания захлас на човек, чиято черна мъка внезапно е озарена от маяка на чистия гений. Да, това е Франси, помисли си той. Ето я поредната и най-велика епохална идея от потока, започнал с „Колко карфици се побират върху шапката на премиера?“. В такива мигове проличаваше цялата невярност на теорията, че женският мозък бил по-малък от мъжкия.

— Можеш ли да го уредиш? — попита той развълнуван.

— Да го уредя? — мисис Хамънд леко повдигна вежди. — Не те разбирам.

— Е, ами… — собствената му груба откровеност предварително го смути. — Имам предвид, че Фелиша е толкова красиво момиче, а Родерик… е, Родерик…

— Роди съвсем не е непривлекателен, ако човек няма нищо против слабоватия тип младежи. Наследил е хубавите очи и косите на бедната Люси. Всяка девойка ще го хареса.

Устата на сър Джордж зяпна и пак се затвори. Съждението, което се канеше да изрече относно умственото развитие на девойката, която би харесала Родерик, остана неизречено. В конкретните обстоятелства, както почувства, то би прозвучало неуместно.

— Освен това е много добра партия. Един ден ще наследи парите и титлата ти. Отлична партия! А и зная, че Фелиша не е влюбена в друг, а аз имам голямо влияние върху нея.

Последното изречение премахна съмненията на сър Джордж. Преводът му от женски език не будеше никакви съмнения. Той имаше пълна вяра в способността на Франси да накара всеки да играе по свирката й. Според него прекалено беше да се иска от едно момиче да приеме за съпруг младеж, който съзнателно изключва устрема и плама от страниците на „Светски клюки“, но наемеше ли се Франси с операцията, оставаше само да се разреже сватбената торта.

— Ако успееш да накараш Роди да й направи предложение — каза мисис Хамънд, — мисля, че мога да отговоря от името на Фелиша.

— Да го накарам! Родерик ще направи всичко, което му кажа. За Бога, Франси! — възкликна той. — Идеята това момче да се ожени за момиче, възпитано от теб… Не, нямам думи! Само се надявам, че Фелиша е била достатъчно умна да вземе твоя характер. А, ето го и Родерик.

На вратата се почука плахо и в стаята боязливо влезе младеж. Беше висок, слаб, с вид на интелектуалец. Очите и косата, наследени от „бедната Люси“, бяха най-хубавото у него. Очите — големи и кафяви, падналата над челото коса — тъмнокестенява. Огромната фльонга на врата му вероятно се харесваше в някои кръгове, но не и на сър Джордж.

— Добър ден, лельо Франсес — поздрави Родерик. Неспокойното му държане напомняше пациент при зъболекар или малко момче, повикано да се яви в кабинета на директора. — Пилбийм ми каза, че си искал да ме видиш, татко.

— Искам — хладно каза сър Джордж. — Седни.

Мисис Хамънд се изправи, тактична както винаги.

— Е, аз да тръгвам — каза тя. — Имам да пазарувам.

Родерик я гледаше като корабокрушенец на сал, проследяващ изчезващите на хоризонта платна. Не обичаше кой знае колко леля си, но едва ли не всеки човек, присъстващ при разговорите с баща му, бе добре дошъл. Седна и нервно се заигра с папийонката си.

— Стой мирно! — строго го смъмри сър Джордж. Погледна намръщено вратовръзката. — Защо, по дяволите, си се накиприл с тоя отвратителен парцал?

Някой по-дързък младеж навярно би отвърнал, че човек, който редовно се явява в обществото в червена вълнена жилетка, не може да претендира за качеството на arbiter elegantiarum. Ала Родерик само се усмихна плахо.

— Искам да говоря с теб за „Светски клюки“ — започна смръщен сър Джордж, изоставяйки маловажната тема за облеклото.

Грабна вестника от ъгъла, където справедливото му възмущение го бе запокитило, и заразлиства мрачно, докато Родерик го наблюдаваше с безгрижното нехайство на човек, наблюдаващ цъкаща бомба.

— Ха! — изрева сър Джордж и наследникът му подскочи на стола. — Както си и мислех! Няма я.

— Коя, татко?

— Четвъртата част от поредицата „Букмейкърски номера“. Защо?

— Ами, татко…

— Пилбийм ми каза, че е имала огромен успех. Получили се били много писма.

Родерик потрепери. Беше видял някои от писмата, описани от добродушния ентусиаст Пилбийм като най-сочни.

— Как да ви кажа, татко… — започна Родерик, — случаят е толкова личен…

— Личен! — сър Джордж свъси вежди и като че затъмни цялата стая. — Трябва да е личен. „Светски клюки“ е личен вестник. Да не би да мислиш, че тези букмейкъри ще заведат дело за клевета?

— Но, татко…

— И да го направят, още по-добре! Ще бъде страхотна реклама, а няма съд, който да им даде обезщетение.

Родерик се размърда унило.

— Не толкова заради съда.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето как стоят нещата, татко. Бях в Кемптън парк миналата събота и там срещнах един човек, който ми каза, че Айк Булет се заканвал свирепо.

— Айк Булет ли? Кой е тоя Айк Булет?

— Един от букмейкърите. Статиите бяха особено остри към него и той заплашвал, че ако не ги спра, ще прати момчетата си да ме размажат.

Вестта, изглежда, не направи никакво впечатление на сър Джордж. Той възкликна презрително и изрази становището, че Айк Булет и изобщо такива хора не могат да изплашат него, сър Джордж. Посрещаше с хладно безстрашие вероятността Родерик да бъде размазан. От времето на Луций Юний Брут не е имало по-суров спрямо сина си баща.

— Поредицата ще продължи! — отсече собственикът на издателската компания „Мамут“ в края на един забележителен монолог, с който възнегодува срещу провидението, направило го баща на Родерик. — Незабавно! Ясно ли е?

— Да, татко.

— И ако на този твой Айк Булет не му харесва — тросна се сър Джордж, — много му здраве!

— Да, татко — отвърна обезсърчен Родерик. През ума му преминаха онези писма. Бяха почти неграмотни, писани под натиска на силни емоции от груби и необразовани мъже, ала дори Уолтър Пейтър в целия блясък на пурпурната кожа не се бе изразявал по-прецизно.

Той стана да си върви, но мъчителният разговор очевидно не бе свършил.

— Стой! — спря го сър Джордж. — Имам да ти кажа още нещо.

Родерик се тръшна обратно на стола.

4.

Мистър Синклер Хамънд, добродушният съпруг на Егерия от издателска компания „Мамут“, се препичаше на слънце в градината на Холи хаус, къщата му на Уимбълдън комън. На коленете му лежеше тефтер, в който дращеше усилено с къс молив.

Мистър Хамънд харесваше градината си. Истински крайградски рай — няколко акра с доста дървета, отделени с висок тухлен зид от останалия свят. През лятото всичко щеше да потъне в разноцветни багри. Имаше и равни полянки, жив плет от лавандула и доста голямо каменно езерце със златни рибки. Чудесно е, помисли си мистър Хамънд, прибра молива, свали очилата си и полегна назад в шезлонга. Прекрасно място за човек, нежелаещ от живота кой знае колко, освен да го оставят да пише.

Ведрото му настроение в този миг се дължеше преди всичко на самотата. Едва ли не от час никой не го беше безпокоил. Това си беше рекорд и той имаше неприятното усещане, че е прекалено хубаво, за да продължи дълго. Точно когато си слагаше отново очилата и посягаше към молива, видя, че предчувствията му се сбъдват. Една женска фигура излезе в градината през стъклената врата на гостната и се насочи към него.

Мистър Хамънд въздъхна. Бе предан на жена си, ала кръвта на рода Пайк сякаш не я правеше най-подходящата съпруга за мечтателен мъж. Животът на Франси бе поредица от малки войни, в които готвачи, камериерки, прислужнички, шофьори и продавачи се сменяха в ролята на врага, а тя съчетаваше в себе си воина и фронтовия кореспондент. Предстояха му половин час вести от бойните полета. С готвача, ако си спомняше добре, вчера бе сключено примирие, но май на закуска се говореше нещо за ултиматум към бакалина, чийто жилав бекон напоследък сееше смут и тревога в дома на Хамъндови.

Той изпъшка, сложи си очилата и с облекчение установи, че не беше съпругата му, а племенницата му Фелиша. Това променяше нещата. Нямаше абсолютно нищо против да изостави работата си, за да си побъбри с Флик. Двамата бяха добри приятели и съюзници. Особено ги свързваше това, че и Флик, като него умееше да вижда смешното в живота — ценна дарба за жена и едно от малкото достойнства, които изключителната му съпруга не притежаваше.

Докато Флик приближаваше, усети почуда както всеки път напоследък, щом я зърнеше. Преди седем години я получи като колет след смъртта на сестра му и съпруга й в железопътна катастрофа. Флик беше мършаво, чорлаво и луничаво създание с червени от плач очи и нос. Сега видът й извикваше в оформеното му от класическата литература съзнание образа на горска нимфа или на някоя пастирка от Теокритовите идилии. Така и не бе усетил кога е настъпила промяната. Явно е станало постепенно и недоловимо, първо един крак приема човешка дължина, кичур кехлибарена коса ляга очарователно на мястото си. Смътно подозираше, че с момичетата винаги става така.

— Здравейте, вуйчо — поздрави Флик и му подаде палтото, което носеше със себе си. — Станете.

— Няма да стана — отвърна мистър Хамънд. — Отказвам да стана по какъвто и да било повод.

— Леля Франси казва, че захладнява, и държи да си облечете лятното палто.

Мистър Хамънд се облече. Мислеше как досадно ще се търкат ръкавите в листа, докато пише, и ще го разсейват, но алтернативата — да изхвърли проклетия парцал в езерцето със златните рибки — бе немислима. Добре знаеше, че ако остане, както си е, и след два месеца настине, вината ще бъде приписана на безразсъдния му инат да вземе елементарни мерки, като например да си облече лятното палто.

— Дете, на теб, разбира се, ти е известно, че си голяма напаст — отбеляза той, докато сядаше обратно.

Флик вдигна очи. Изглежда необичайно умислена, помисли си мистър Хамънд. Устните й бяха открехнати и разкриваха белите й зъби. Сините очи, винаги ясни като небе след дъжд, сега гледаха като през мъгла.

— Много ли сте зает, чичо?

— Не, разбира се. Тревожи ли те нещо?

Приклекнала до него, Флик замислено прокарваше ръка по тревата.

— Вуйчо, вие винаги казвате, че не давате съвети, но сега ми се иска да се посъветвам с вас.

— О, за теб не се отнася. За какво става дума?

— Родерик ми предложи да се омъжа за него. Какво според вас трябва да направя?

Мистър Хамънд се втрещи. Мили Боже, а той се успокои, че тъкмо Флик идва да наруши уединението му! Нима можеше да предположи, че ще му струпа на главата такъв проблем? За 53 години бе свикнал да гледа на живота като на представление, което си тече и без неговата режисура. Потрепера от мисълта да раздава съвети по брачни въпроси. И освен това тя беше още дете! В този момент мистър Хамънд си спомни, че Флик вече е навършила 21 години.

— Какво казва леля ти? — попита той плахо, за да спечели време.

— Мисли, че трябва да приема. Но аз не знам…

Вълна на съжаление заля мистър Хамънд. Франси бе взела решението си, а горкото дете още смяташе, че има място за обсъждане.

— Леля ти знае най-добре — каза той и се изчерви при думите си, които му прозвучаха като от детските романи, които бе чел някога.

— Да, но нали аз трябва да реша?

Тревогата на мистър Хамънд нарасна. Обичаше у дома да има мир, а думите на Флик подсказваха, че обстановката може да се промени и покоят да се превърне в умилен спомен. Самият той никога не противоречеше на Франси. Харесваше му някаква външна сила да направлява живота му вместо него. Но съзнаваше, че може би младото поколение вижда другояче нещата. Колкото и меко да бе заоблена брадичката на Флик, в нея се четеше воля.

— Разбира се, аз харесвам Роди — замислено каза Флик.

— Чудесен младеж — охотно се съгласи мистър Хамънд. Всъщност почти не познаваше Родерик, защото избягваше обществото на по-младите, но след като Франси го одобряваше, въпросът бе решен.

Флик галеше ниската трева.

— Но не е особено… вълнуващ — обади се тя.

— Ти, разбира се, не искаш някой бесен съпруг? Като онзи от старинната балада, който не можел да влезе в стаята, без да изкрещи „Бум!“, и това ужасно стряскало дамите. За такъв ли мечтаеш?

— Мисля, че не намерих точната дума. Искам да кажа… може да е ужасно глупаво, но като че ли всяко момиче е малко влюбено в принца от приказките. Знам, че звучи идиотски, но това е положението. А както и ти ще признаеш, Родерик не прилича на принца от приказките, нали?

Сините й като небе след дъжд очи бяха замъглени и сериозни, но мистър Хамънд упорито поддържаше закачливия тон. Разговорът сякаш отиваше към задълбочаване, а той мразеше това.

— Напълно разбирам какво искаш да кажеш — каза той. — Всички имаме своята романтична история в живота, на чийто фон останалото изглежда безинтересно и скучно, една красива мечта, която е така приятно да си припомняш после. Аз на четиринайсетгодишна възраст бях безумно влюбен в една дама, комедийна актриса в театъра на Тери. Боже, как обичах тази жена! От думите ти разбирам, че и ти си имаш твоя романтичен спомен. Кой е той? Някой фатален чаровен младеж с озарено лице и костюм на лорд Фаунтлерой, когото си срещнала на нечий рожден ден?

Флик се усмихна отстъпчиво.

— Не беше толкова отдавна.

Появи се териерът Боб. Флик го катурна по гръб и разсеяно задърпа ушите му.

— Спомняте ли си — започна тя, — че когато бяхме в Америка, за да четете вашите лекции, ме заведохте при един господин Парадийн. Преди 5 години, точно преди да се ожените за леля Франси.

— Разбира се. За толкова ли изкуфял ме мислиш! Мога да си спомня и много по-отдавнашни неща. Кули Парадийн е един от най-добрите ми приятели.

— Тогава се случи.

— Какво се случи?

— Онова с красивата мечта и прочее.

Мистър Хамънд погледна угрижен племенницата си.

— Не ми казвай, че тайно си се влюбила в стария Кули. Възрастничък е за теб, дете мое. Освен това не се интересуваш от антикварни книги. Няма да му харесаш.

— О, не ставайте глупав. Беше Бил.

— Какво беше Бил?

— Бил Уест. Племенникът на мистър Парадийн. Той е моята голяма любов.

Мистър Хамънд се смръщи замислено.

— Бил? Бил? Изглежда, все пак изкуфявам. Изобщо не мога да сетя за този Уилям.

— О, не може да не помните Бил, племенника на мистър Парадийн, който учи в Харвард.

— Бил? Бил? — лицето на мистър Хамънд се проясни. — Разбира се! Един такъв пъпчив младеж с щръкнали уши.

— Не е такъв! — извика обидена Флик.

— На ухото му — твърдо настоя мистър Хамънд, — можеш да си овесиш шапката, когато на закачалката няма място.

— Нищо подобно! Много е красив и чудесен във всяко отношение.

— Посочи едно отношение, в което е чудесен — настоя скептичният мистър Хамънд.

— Добре, ще ви кажа какво чудесно нещо направи. Той ми спаси живота.

— Спаси ти живота? — мистър Хамънд бе заинтригуван. — И как стана това?

— Къпехме се в езерото на мистър Парадийн и аз влязох много навътре. Вече бяхме плували много, но не можах да устоя и се потопих за последен път. За малко да стане наистина за последно. Бил вече се беше облякъл, но като ме видя как се давя, скочи с дрехите…

— Глупак! Можел е поне сакото си да свали.

— Е, може и да си е свалил сакото, но ми се иска да не ме прекъсвате. Хвърли се във водата и доплува до мястото, където аз ритах и пищях, и ме извади жива и здрава. Още малко и с мен беше свършено. Вече бях изгълтала повечето вода от езерото.

— И защо го чувам сега за пръв път?

— Решихме да не казваме на никого. Бил е много скромен. Помоли ме да си мълча и аз се съгласих, за да не ми забранят да плувам. На следващия ден той замина при някакви приятели в Бостън и повече не го видях.

Гласът й леко потрепери. Мистър Хамънд запали замислено лулата си. Всъщност разбираше Флик и й съчувстваше, но запази насмешливия тон:

— Аз на твое място не бих го мислил, Флики. Сигурно някоя вече му е завъртяла главата. Приеми нещата откъм суровата им практическа страна, скъпа моя. Насочи ума си към Родерик. И ти ще признаеш, че не е неприятен. Мил младеж е, наследник на титла и повече пари, отколкото ще можеш да изхарчиш за шест живота дори ако започнеш да колекционираш стари книги. Ей Богу, можеше да е много по-зле. На този свят с титла и милион лири можеш да се забавляваш нелошо. Помисли си колко забавно ще е да четеш всички статии в „Пайк уикли“ много преди да излязат отпечатани.

Флик мълчеше. Смътно й се искаше животът й да не се подреди точно така, без да може да каже с какво точно перспективата не й се нравеше. В края на краищата Роди наистина не й беше неприятен. И го познаваше от дълго време. Не беше като да те омъжат за непознат. Освен това, макар че всички бяха много мили и никога не й го намекваха, не можеше да си затвори очите пред факта, че е сираче без пукната пара, и значи не можеше да си позволи смътни капризи към милионерските синове.

— Май наистина ще е по-добре да се омъжа за него.

Полъхна хладен ветрец и тя потрепери. Мистър Хамънд почувства доволство, че го бяха накарали да си облече палтото. Франси, помисли си той, винаги е права.

Загрузка...