Бил Завоевателя

1.

Подгонят ли те, инстинктът ти подсказва да бягаш. За десет-петнайсет минути цялото същество на Бил бе завладяно от желанието да се откъсне от преследвачите и той здраво бе настъпил с големия си крак педала за газта, без да обръща особено внимание на изразителните реплики, набързо изказвани от пътните полицаи, които срещаха тук-там из криволичещите улички.

Ако изобщо имаше друго в главата му освен чисто първичното желание за по-бързо придвижване, то беше радостта, че бе наел наистина мощна кола. Сякаш нещо го беше предупредило да не приема чудатите стари реликви, които му пробутваха отначало, а да остане непреклонен, докато не му предложиха истинска кола. Един поглед към двигателя бе достатъчен за набитото му око, а настоящите събития потвърждаваха правилността на преценката му. Летеше плавно и леко по асфалта като състезателна кола.

Прехвърчаха през Челси ембанкмънт, профучаха по Оукли стрийт и след завой наляво по Фулъм роуд поеха — макар че Бил не го осъзна — по същия път, по който двамата с Джъдсън преследваха в онази вечер Родерик до Уимбълдън комън. На Пътни хай стрийт се пооткъснаха, когато лимузината на сър Джордж бе спряна точно на моста от един натоварен с бира камион, без шофьорът Бригс да трепне за разлика от работодателя му. Имитирайки гениалната тактика на преследвания заек, Бил пое по Лейси роуд към Чарлуд роуд, зави отново по Фелшъм роуд и след като пак мина по моста Пътни, профуча по Фулъм палас роуд, за да се навре в суматохата на Кинг стрийт, Хамърсмит. Тази маневра би могла да реши проблема, но колкото и недодялан да бе, Огъстъс Бригс не бе лишен от проницателност и на гара Хамърсмит Бил с досада установи, че лимузината, изпреварвайки ловко един камион, отново е зад тях.

Бил реши да изясни положението:

— Какво, по дяволите, правим?

— Това е вуйчо Джордж!

— Знам. Но защо бягаме?

— Защото не искам да ни хване!

— А защо?

Въпросът за миг лиши Флик от дар слово. Бил запълни паузата със задминаването на автобус и рязък завой по Адисън роуд.

— Какво искаш да кажеш? — заекна Флик.

— Какво ще направи — врътна Бил волана, за да предотврати едно убийство, — ако ни настигне?

Това бягство от някакъв човечец с двойна гуша, когото би могъл да повали с един пръст, не допадаше на гордия му дух. Стопроцентово бе уверен, че стигне ли се до схватка, за броени минути ще обезвреди сър Джордж и в добавка Бригс. Казано на езика на сър Айзък Булет — ще ги размаже и двамата. А той бягаше из цял Лондон като нечистия дух от Псалмите. Честта на фамилията Уест възропта.

— Какво, за Бога, може да направи? — настоя отново. — Не може да те върже и да те завлече вкъщи против волята ти!

— Така е — отвърна Флик, — но просто не мога да се изправя срещу него.

— Защо? — продължи Бил, като за малко не съкрати броя на младото население на Ладбрук гроув с една единица.

— Ти не познаваш вуйчо Джордж — поклати глава Флик. — Толкова е властен…

— О, я стига! — възпротиви се Бил.

— Нямаш представа какъв е. Като се вторачи в теб и ти каже да направиш нещо, просто го правиш. Винаги, като ме гледа, се чувствам като заек пред змия.

— Как така като заек пред змия? — зачуди се Бил.

— Ами хипнотизирана. Ако онази вечер вратата ми не беше заключена и той бе влязъл и ме бе зяпнал, сигурно щях да загубя ума и дума и кротко да сляза долу на вечеря, вместо да хукна да бягам. Настигне ли ни, няма да имам сили да му противостоя и ще трябва да се върна с него.

— Глупости! Я се дръж!

— Просто ти казвам какво е положението…

В редица отношения Бил беше обикновен човек, но вече бе живял достатъчно на този свят, за да е наясно, че женските приумици трябва да се уважават, колкото и абсурдни да изглеждат на един здравомислещ мъж. При това, макар и само донякъде, можеше да влезе в положението на Флик. Преди да му свикне, по подобен начин му действаше Риджуей, собственият му прислужник. Риджуей имаше ненатрапчиви, но твърди възгледи за вратовръзките и шапките и неведнъж, както си спомняше Бил, бе налагал предпочитанията си на човека, който му плащаше надниците. Никой не може да оспорва силата на характера. Щом Флик се чувстваше по този начин с вуйчо си Джордж и плахо се свиваше при мисълта за евентуална среща с него, значи трябваше да се отърват от вуйчо й Джордж, ако ще да изцеди последната капка бензин от резервоара.

Бил отново зави на изток. От този момент напълно изгуби представа накъде отива. Бе пропаднал в големия Лондон като героиня от мелодрама. Простичката му тактика се състоеше в това да влиза във всяка улица, която изглеждаше достатъчно празна, докато зърнеше друга като нея. Лимузината го следваше неотстъпно. Не, нямаше да може да се отърве от нея сред уличното движение. В този миг най-неочаквано къщите взеха да оредяват и той развълнуван откри, че все пак и този разпрострян навред град имаше край.

Толкова усърдно беше въртял волана, че макар да бе тръгнал по Портсмут роуд, сега се насочваше към Хартфордшир. Скоро трамваите и цялото лондонско движение останаха зад гърба им.

— Сега ще им покажем! — стисна зъби Бил.

Въпреки че колата беше под наем, в хода на това напрегнато преследване я бе заобичал като свое дете. Биваше си я машинката, явно съвсем наскоро пипната от умели ръце и за да даде всичко от себе си, се нуждаеше точно от широкия път, открил се сега пред тях. Една кола с дух копнее за пространство и когато Бил за пореден път натисна газта, ревът на мотора прозвуча като радостен смях. Стрелката на таблото отскочи бързо нагоре.

— Що не се гръмнете! — изръмжа Бил през рамо към следващата ги лимузина.

Огъстъс Бригс сякаш чу предизвикателните му думи. Но той беше професионалист и по правилата на гилдията си позволи само бегла доволна усмивка с крайчеца на устните. Представата, че един „Кардинал сикс“ може да остави в прахта неговия ненадминат „Браун-Уиндзор“, предизвика в него насмешливо презрение. Лимузината така рязко отскочи напред, че една кокошка, тръгнала спокойно да пресича, трябваше да предприеме бързи действия в последната секунда, за да спаси скъпоценния си живот.

Минаха през Ню Барнет, Хадли Уд, Потърс Бар и Саут Мимс и стигнаха до град Хатфийлд. Извън Хатфийлд, малко преди Брокет Хол, дългото преследване стигна до внезапен край.

Много подла беше тази лимузина. Бил даде още газ. Но едно хладно предчувствие за поражение вече помрачаваше въодушевлението му. Май колата отзад имаше достатъчно мощност, за да стопи разстоянието. Той упорито смушкваше „Кардинал сикса“, за да достигне дори непомисляна от производителя му скорост, когато злополуката, която от известно време човъркаше подсъзнанието му, се случи.

Чу се силен гръм. „Кардинал сиксът“ се завъртя бясно и за миг Бил изпусна волана. Когато успя да изправи колата на пътя, разбра по якото друсане какво се бе случило. В най-напрегнатата част една спукана гума го вадеше от състезанието.

Трагедията се разигра точно срещу спретнатата портичка на една спретната къщурка, скрита зад ограда от жив плет. Бил удари спирачки и погледна назад. На двеста-триста метра зад тях лимузината приближаваше с пълна скорост. Грабна Флик за ръката. Нямаше време за губене.

— Хайде! — извика той, двамата изскочиха и влетяха през портичката.

Градината, в която се озоваха, бе от онези резервати, в които всеки лист и венчелистче недвусмислено говорят за любящ стопанин. Спретнати колчета крепяха спретнати растенийца. Спретнати пътечки се виеха сред спретнати цветни лехички. От такива градини безцеремонните охлюви се оттеглят засрамени и изчервени, разбирайки, че са на свещена земя. Гледката би трябвало да вдъхне и на човешките нашественици Бил и Флик същото страхопочитание.

Но Бил и Флик бързаха, а когато бързаме, забравяме по-добрата половина от себе си. В този лабиринт от цветни лехи беше трудно да не излизат от пътечките. Стиснал Флик за ръката, Бил изтича напряко до един храст, който сякаш предлагаше поне временно скривалище.

От прозореца на приземния етаж едно изкривено пурпурно лице ги наблюдаваше с изражение на чистосърдечна ненавист. Две обезумели ръце блъскаха бясно по стъклото. Протестен вой като на измъчван демон стигна до ушите им, приглушен и все пак ужасяващ.

Не спряха нито за извинение, нито за обяснение. Ръка за ръка прегазиха през лехите и стигнаха до храста. Мушнаха се зад него само миг преди да видят как сър Джордж на свой ред влита като снаряд през портата.

2.

Инцидентът предизвика у сър Джордж Пайк подчертано злорадство. Видя в него справедливо възмездие за подлеците. Случката толкова го възбуди, че той отново се поддаде на непреодолимия си устрем и вместо да изчака да бъде закаран до мястото, заудря заплашително по стъклото, което го отделяше от шофьора, и изскочи от лимузината още двайсетина метра преди мястото на злополуката. Дългото физическо бездействие бе напрегнало нервите му и той нямаше търпение да действа. Тичаше покрай плета с всичката бързина, която разрешаваха късите му крачка.

Беше прегазил наполовина през цветните лехи, следвайки ясно очертаната диря на своя дивеч в рохкавата пръст, когато гръмовен отчаян рев го накара да спре.

— Стой! Какво правиш, дяволите да те вземат… такъв!!!

Видя един едър мъж с бледомораво лице в костюм за голф да ръкомаха застрашително от стълбите на къщата.

— …!…!!…!!! — натъртено изрази мъжът мнението си.

Сър Джордж бе така погълнат от преследването, че е съмнително дали тези прости, макар и изразителни слова можеха да го накарат да спре. Говорещият употреби две прилагателни и един глагол, които сър Джордж не беше чувал през живота си, но не интересът към значението им го накара да застине на място. Спря го внезапната поява иззад храстите на втори мъж в панталон от рипсено кадифе, особено респектиращ с голямата застрашително изглеждаща вила в ръката си, и — сякаш това не стигаше — придружен от мършав пес с неспокоен характер, който се приближи и взе безшумно да души пищялите на сър Джордж. Сър Джордж погледна песа и песът погледна сър Джордж, използвайки за целта кръгло червено око. Дори в спящо състояние не би могъл да бъде наречен красив, а сега изражението му бе определено отблъскващо с тази негова леко повдигната бърна, открила голям бял зъб. Колкото и спешни да бяха ангажиментите на сър Джордж, той реши да поостане.

Мъжът в костюма за голф се приближи.

— …!…! — започна той, обогатявайки речника на сър Джордж с ново съществително.

Собственикът на спретнатата къщурка и градинка, макар да напомняше с вида и държанието си пенсиониран индийски полковник от старата школа, всъщност се занимаваше със съвсем други неща и, технически погледнато, дори беше миролюбив човек. Това бе самият Монтагю Грейсън, известният автор на ведри оптимистични романи, и многобройните му читатели щяха да останат направо шокирани, ако можеха да го видят в настоящото му състояние. Но пък ако бяха запознати с фактите, трудно биха отрекли, че гневът му е основателен.

Най-сигурно може да събуди спящия у всеки от нас дявол борбата с дълга глава на ведър оптимистичен роман. Почти от три часа Монтагю Грейсън се гърчеше в кабинета си като прокълната душа, опитвайки се да вплете ексцентричен хумор и нежен патос в уводната сцена на новата си книга. И когато, поглеждайки за стотен път през прозореца, видя Флик и Бил да газят любимите му цветни лехи, цялата ненавист към героя и героинята моментално се пренесе върху двойката нашественици. Не беше и помислял, че е възможно толкова да мрази някого, докато на излизане от къщата не съзря сър Джордж. Тогава в миг осъзна, че изпитаното към Флик и Бил чувство е било само бледо въведение в омразата. Ако Монтагю Грейсън беше Данте, щеше начаса да се втурне да пише нов вариант на „Ад“, в който сър Джордж да се пържи в средата на най-долния кръг. Но понеже не беше, се задоволи да изхвърчи, преливащ от назрели до опасна степен чувства.

— Аз… на теб!… Ти… такъв…! — крещеше бившият ведър и оптимистичен автор, надвесен над сър Джордж като буреносен облак. Тук трябва да споменем като допълнително извинение за раздразнителността на господин Грейсън обстоятелството, че сутринта не му бе вървяло на голф. — Какво, да ти…, си тръгнал да правиш?

Сър Джордж събра колкото достойнство можа пред лицето на песа, който само чакаше насърчаваща дума от господаря си, за да даде воля на най-лошото в себе си.

— Племенницата ми… — измънка той.

— Нахлуваш тук и ми тъпчеш лехите…

— Съжалявам…

— Каква полза от съжаленията ти?!

— Позволете да ви обясня, племенницата ми…

— Ще те накълцам и ще ти разхвърлям мръвките под розовите храсти!

Мъжът с вилата, пламенен поддръжник на всяко начинание, насочено към добруването на цветята, закима в знак на одобрение. Кучето дишаше астматично.

— Ако разрешите да ви обясня, сър…

— Да обясниш! Какво има да ми обясняваш? Това е нечувано!

— Аз…

— Погледни лехите! Целите си ги изровил с дяволските си копита!

— Племенницата ми…

От храста Бил и Флик дочуваха само белетристичната част от диалога, но и това стигаше, за да ги накара да се запромушват възможно най-бързо нататък. Уважението към чуждата собственост е дълбоко вкоренено в повечето от нас и срамът от извършеното престъпление вече им тежеше. Газенето на нечии цветни лехи автоматично връща стрелката на часовника назад и отново ни прави деца, тъй че докато се измъкваха, Флик и Бил се чувстваха десетгодишни. Такова провинение водеше до лишаване от сладко за следобедния чай и те дълбоко съзнаваха колко лошо са постъпили. Едва когато храстите опряха в нисък жив плет и двамата се озоваха на осеяна с овце ливада, чувството за вина ги напусна, заменено от въодушевление. При очертаващия се развой на разговора между сър Джордж и господин Грейсън имаше вероятност преследвачът им да е зает малко по-дълго.

— Внимавай! — извика Флик и се хвърли на тревата.

Бил последва примера й, сякаш му се подсякоха краката.

— Какво има още? — изохка той.

Флик посочи с ръка. Над плета, ограждащ ливадата, се виждаше силуетът на лимузината. На фона на бледото небе вътре като паметник изпъкваше торсът на Огъстъс Бригс. Огъстъс седеше като истукан, със спокойствието на човек, който може по желание да изключва ума си и да не мисли абсолютно за нищо. Само димът на залепнала за долната му устна цигара издаваше някакъв живот.

Бил огледа Огъстъс. Мислеше трескаво. Дързък стратегически план се оформяше в главата му. В този миг щастието му изпрати съюзника, от когото се нуждаеше. Недалеч от тях стоеше и ги наблюдаваше с по детски откровен интерес едно момче.

— Здрасти — усмихна се Бил предразполагащо.

— Здрасти — сдържано отвърна момчето, сякаш искаше да каже, че нищо не обещава.

Изглеждаше посърнало и спънато, сякаш животът му тежеше. Едва ли не целият всемир тегнеше на плещите му.

— Искаш ли да спечелиш половин крона?

— Къде е?

— Ето я.

— Да — съгласи се момчето след критичен оглед на монетата.

— Виждаш ли колата? — посочи Бил.

— Да.

— Ако ти дам тази монета, ще отидеш ли от другата страна на пътя, за да я замеряш с камъни?

— С камъни?

— С камъни.

— Искате да замерям с камъни тази кола?

— Да, нея — търпеливо потвърди Бил.

— И ще ми дадете монетата?

— Ето я.

Допреди миг дори мисълта, че това дете може да се усмихва, изглеждаше невъзможна, но сега лицето му сякаш се сцепи на две. Широка усмивка зейна под чипия нос. То начаса излезе от вцепенението си при изумителната идея да му бъде платена огромна сума, за да се отдаде на любимия си спорт. Грабна монетата, захапа я, пъхна я в устата си на сигурно място и тръгна. Мързеливо прекоси ливадата и за минута, проточила се цял век, се възцариха тишина и спокойствие. Овцете пасяха, птиците чуруликаха, Огъстъс Бригс пушеше цигарата си на предната седалка на лимузината.

После данданията започна.

Каквото и да говореше видът му, Огъстъс Бригс не беше дал съвсем пълна почивка на ума си, докато седеше зад волана, всмуквайки доволно от евтината си цигара. Може да се каже дори, че мисълта му работеше доста съсредоточено, насочена към съвета, получен тази сутрин от иконома за утрешното надбягване в Хърст парк. Икономът, този информиран човек, му бе препоръчал инвестиция на Сапунения Сам и колкото повече обмисляше перспективата, толкова по-обещаваща му изглеждаше. На практика бе сигурно, че утре по това време ще е по-богат с десет шилинга.

Упоен от перспективата, Огъстъс Бригс изгледа почти доброжелателно момчето, което пресичаше пътя. По правило не обичаше момчетата, но сега в благото си настроение не се подразни. Нямаше да го осиновява, но засега не мислеше и да го шамаросва. Просто го изгледа снизходително как изчезва през плета, и се завърна към мислите си. Два шилинга на Сапунения Сам при пет към едно…

Нещо изсвистя и изгърмя в тавана на колата. За миг Огъстъс Бригс остана с отворена уста. После проточи врат и установи, че наистина ставаше въпрос за камък. В следващия миг зърна надничаща над плета ухилена физиономия.

— Ммамк…! — възкликна Огъстъс.

Междувременно втори камък достигна целта. Шофьорът не беше човек на дълбоките чувства. Към повечето явления в света се отнасяше с пълно безразличие. Игликата по брега на реката беше просто иглика по брега на реката и нищо повече. Свята и гореща страст изпитваше единствено към боята на колата си. От ударите с камъни по лъскавия таван го заболя повече, отколкото ако го бяха уцелили по главата. С кратък яден рев изхвърча от колата, метна се през пътя и отприщи порой от красноречие.

За зла участ плетът, както установи, представляваше непреодолимо препятствие. През такъв плет момчетата се промушват като змиорки, но тръгне ли да ги гони, един шофьор непременно ще си съдере униформата. Наложи му се да си остане при словото. И докато изричаше на висок глас опис — неизбежно непълен, тъй като го съставяше в момента, и все пак внушителен — на онова, което възнамеряваше да стори на момчето, ако го хване, Бил и Флик се измъкнаха безшумно от засадата си.

Стреснат от шума на двигател, Огъстъс се обърна. Колата бързо се отдалечаваше със съвсем неупълномощен водач зад волана.

3.

Първото, което Бил направи след завръщането си в Лондон, бе да остави колата, следвайки напътствията на Флик, пред къщата на сър Джордж на Манчестър скуеър. Нямаше желание да добави и кражба към другите покушения срещу джентълмена. После спря такси и заведе Флик на вечеря. Чувстваше нужда да се освежи след събитията, а и на двамата им бе ясно, че възникналата ситуация изисква неприбързан и трезв анализ.

— Просто не мога да проумея как вуйчо ти — започна той, след като келнерът ги остави сами на масата в тихия ъгъл — е открил, че може да си в Мърмонт меншънс. Защото очевидно не минаваше случайно оттам?

— Май че така излиза. По никаква друга причина не би стъпил в Батърси.

— Във всеки случай вече знае къде да те търси. Въпросът е какво ще правим оттук нататък?

Флик чертаеше фигурки по покривката с вилицата. Тя огледа постепенно изпълващия се ресторант. В Холи хаус бе водила затворен живот с редки вечери навън в общоприетите островчета на охолството като „Риц“, „Кларидж“ и „Карлтън“. Този вид места й бяха непознати. Какви ли бяха хората по масите наоколо? Бил повтори въпроса си.

— Какво ще правим?

— И аз се чудя — отвърна Флик, но с известна вялост, тъй като преследването бе поизчерпало емоциите й. Не й се говореше за сериозни неща и насочи вниманието му към ресторанта: — Как му е името на това място?

— „При Марио“ — осведоми я Бил.

— Защо избра него?

— Помислих си, че е най-малко вероятно в него да срещнем вуйчо ти Джордж. Със Слингсби обядвахме тук. Защо? Не ти ли харесва?

— Да, мисля, че е… О!

Тя гледаше към вратата и той видя как лицето й, позаруменяло от храната, отново пребледня. В широко отворените й очи се изписа искрен ужас и за миг през ума му мина абсурдната мисъл, че сър Джордж може да се е появил и тук като от шапката на фокусник. Обърна се и за свое успокоение видя, че го нямаше. Един посетител прекосяваше салона в търсене на маса, но не беше сър Джордж. Беше млад мъж в карирано палто, с черна коса, разкрасен, ако можем така да се изразим, с някакво подобие на мустаци върху горната устна. Бил не помнеше да го е виждал, затова погледна Флик въпросително. Тя беше станала още по-бледа.

— Видя ли? — прошепна тя.

— Какво да видя? — недоумяващо попита Бил. — Оня в карираното палто ли?

Флик кимна.

— Пилбийм!

Бил остави приборите на масата. Погледна невярващо Флик, обърна се пак и огледа карирания, замръзнал от изненада, вторачен в тях с отворена уста. И най-скъпо платената филмова звезда не би могла да изиграе по-убедително изумление.

Бил позеленя. Не беше лесно да бъде изваден от ведрото си предразположение към живота, но понякога и това се случваше. Родерик Пайк го постигна с удар с бастун по главата, Пърси Пилбийм — просто влизайки в ресторанта. След перипетии като днешните, човек не вижда нещата, окъпани в светлината на чистия разум.

Ресторантът беше открит за цялото лондонско население и Пърси Пилбийм имаше пълното право да вечеря тук, ала в очите на Бил, гонен днес от работодателя му от Батърси почти до Брокет Хол в Хартфордшир, присъствието му на това място бе толкова скандално, колкото за ведрия романист Монтагю Грейсън нахълтването на сър Джордж Пайк в цветните лехи.

Това е преследване, почувства Бил, отблъсна стола си и се изправи с вирната брадичка.

— Къде отиваш? — стресна се Флик.

В следващия миг стана ясно къде. Крачеше по пътеката право към масата, на която нашественикът бе междувременно настанен от услужлив келнер. Когато стигна до нея, постави ръчищата си на покривката, наведе се и се вторачи в помощник-редактора на „Светски клюки“. Много от отдавна над Пърси Пилбийм не се бе надвесвала толкова внушителна и толкова враждебно изглеждаща маса. Той се сви на стола си.

— Името ви Пилбийм ли е?

Пилбийм преглътна:

— Ъхъ…

Бил се наведе още по-напред. На сътрапезниците по околните маси картината изглеждаше съвсем естествена за ресторант — някой е зърнал стар приятел и идва да му каже драга дума. Пилбийм много щеше да се изненада, ако осъзнаеше колко погрешно хората тълкуват ставащото. За момента се питаше защо никой не се втурва да предотврати неминуемо убийство. Като събирач на скандали за „Светски клюки“ се бе озовавал в няколко неприятни ситуации, но в сравнение със сегашната те изглеждаха като детски игрички. За един кратък миг срещна очите на Бил и отмести поглед, ужасен от кръвожадната им настървеност.

— Забелязахте ли, че вечерям с госпожица Шеридан? — изсъска Бил.

Пилбийм се опита да каже „Да“, но думата заседна в гърлото му.

— Чудесно — каза Бил. — Знаете ли какво ще направим?

Върху лицето на Пилбийм като че ли понечи да се появи плаха усмивка, предназначена да покаже, че е готов с най-голяма готовност да обмисли всяко предложение, което ще направи Бил.

— Ще си седиш на мястото — загука Бил, свивайки и отпускайки юмрук колкото свински бут пред хипнотизирания поглед на Пилбийм, — докато излезем. И тогава ще продължиш да седиш поне още десет минути. Съветвам те дори да са малко повече, за по-сигурно. Внимавай, ще държа вратата под око. Разбра ли?

Пилбийм отвърна, че е разбрал.

— Само гледай да не се разсееш и да забравиш — загрижено го посъветва Бил.

Пилбийм каза, че няма да се разсее. Бил кимна и се върна на масата си. Пилбийм взе вилицата и боязливо набоде парче сардина.

— Какво каза? — попита нетърпеливо Флик.

Бил се позамисли.

— Не каза кой знае какво. Но мисля, че разбра.

— Разбра?

— Разбра, че не бива да става десет минути след като си тръгнем.

— Няма да остане! Ще скочи веднага, след като излезем, и ще ме проследи.

— Едва ли — поклати глава Бил. — Имаш ли нещо против да си сменим местата? Така ще мога да го наблюдавам. Не че е наистина необходимо. Не си разваляй вечерята заради такива дреболии — окуражи я той. — Опитай тази риба, изглежда чудесно.

С нежна загриженост я накара да хапне и установи доволен, че настроението й се подобри. Когато келнерът донесе кафето, реши, че е време да обсъдят сериозно положението. Нахълтването на Пилбийм, добавено към шока от разкритието, че сър Джордж е попаднал на следата към рая в Батърси, бе доста тревожно и в паузите на разговора той се замисляше.

— Трябва да се опитаме да изясним нещата. Май ни сгащиха — започна той.

Флик кимна. Метафората й беше непозната, но разбра значението й.

— Да видим сега — продължи Бил. — Твоят план е да се криеш, докато твоите хора не извадят бялото знаме и не кажат, че женитбата за Пайк отпада. Така ли е?

— Да, но как да се крия, като попаднаха на следите ми? Знаят къде живееш, всеки момент могат да разберат и аз къде живея.

— Така е. Явно не можеш вече да идваш в Мърмонт меншънс.

— Да.

— Има два изхода — продължи безпристрастно Бил.

— Можем да сменим квартирите…

— Но дори да си сменя квартирата, през цялото време ще съм на тръни, очаквайки вуйчо Джордж да изникне отнякъде.

— Така мисля и аз. Не си заслужава. Това бягство като дивеч не може да продължава вечно. Ще си разбиеш нервите. Затова предлагам да изчезнеш съвсем.

— Как така съвсем? Къде?

— В Ню Йорк.

— В Ню Йорк!

— Всичко съм обмислил — самодоволно отговори Бил.

— Между нас казано, планът ми се струва чудесен. Трябва ни само един ден, колкото да ти извадим паспорт.

— Но какво ще правя в Ню Йорк?

— Има две възможности. Можеш да отидеш при чичо ми Кули в Уестбъри, където се видяхме за пръв път.

Флик поклати глава.

— Опасно е. Няма начин той да не изпрати телеграма на вуйчо Синклер, че съм там. Големи приятели са.

— Вярно. Тогава остава другата възможност, да пиша на Алис Коукър. Тя ще се погрижи за теб.

Ако Бил не беше отместил поглед, за да си вземе кибрита, щеше да се сепне от изражението на Флик в този миг. Тя го гледаше изумена. Умът й не го побираше, как може да е толкова глупав, та да си помисли, че би се приближила и на километър до ненавистната госпожица Коукър, каквото и да ставаше. Вярно, че самата тя не бе промълвила и дума, за да изрази искреното си убеждение, че Алис Коукър е най-ненужната жена на света, но смяташе, че той би трябвало да го е доловил инстинктивно. Прехапа устни, сините й очи се замъглиха.

— Страхотно момиче е — продължи Бил, нетактично разпален. — Ще ти хареса.

— Така ли? — промълви омърлушено Флик.

— Ей, слушай, още сега ще напиша писмото! — той повика келнера и след малко на масата се появиха писалка, мастило и хартия. — Страхотен план, нали, всичко решава.

Флик го наблюдаваше, стиснала юмручета под масата. Заливаха я противоположни чувства. В един миг й се искаше да зашлеви този глупак, а в следващия — да зарови лице в дланите си и да заплаче. По-трудно й беше да се пребори с второто желание. С какво безгрижие предлагаше тя да си отиде от живота му дори без намек, че ще му липсва! Нямаше логика, разбира се. Той просто се опитваше да й помогне. Но жените невинаги са логични.

Сама по себе си идеята да замине за Америка беше добра, дума да няма. Вражеските действия бяха превърнали Лондон в невъзможно скривалище. Тя просто не можеше да продължи да бъде преследван дивеч, както се изрази Бил. В Ню Йорк щеше да се чувства на сигурно място, имаше и пари.

— Ето!

Флик взе писмото и го сложи в чантата си.

— Благодаря ти — отвърна тя. — Май можем вече да тръгваме, нали? Доста съм изморена.

— Добре — съгласи се Бил. — Ще те кача на такси и след това ще се повъртя малко наоколо, ако приятелчето Пилбийм реши да се втурне на лов.

Но Пилбийм не се втурна. Той бе изцяло погълнат от една пилешка кълка и докато Бил и Флик минаваха по пътеката, дори не си позволи да отклони поглед към тях. Девизът му беше „Сигурността на първо място“.

Бил затвори вратата на таксито.

— Лека нощ — пожела й той. — Да не загубиш писмото.

— Няма, разбира се — увери го Флик. — Лека нощ.

Бил се върна при вратата на ресторанта и зае застрашителна поза. Таксито зави зад ъгъла към Шафтсбъри авеню. Една ръка му махна през прозореца.

Таксито едва бе стигнало Ковънтри стрийт, когато същата ръка се показа отново. Този път стискаше парченца хартия. Пръстите се отвориха и с яден жест разпиляха късчетата по улицата.

4.

Корабът „Хомърик“ се готвеше да отплава от пристанището на Саутхемптън. Палубите и коридорите бяха претъпкани с пътници и изпращачи. Флик се наведе над перилата и се вторачи в искрящата на слънцето вода. Бил се загледа в кръжащите над главите им чайки. От няколко минути разговорът не вървеше, възцарило се бе странно напрежение. И двамата се чувстваха неловко.

— Скоро ще тръгне — проговори Бил, колкото да каже нещо.

— Да.

Чайките се стрелкаха насам-натам из кобалтовото небе.

— Този кораб е един от най-удобните в света — продължи Бил.

— Така ли?

— Мисля, че ще пътуваш добре.

— Надявам се.

— Много се гордеят с обслужването на пътниците.

— Чудесно.

Бил не беше сигурен дали се натъжи или изпита облекчение от вика „Всички изпращачи на брега“, който поставя край на тягостните понякога изпитания на изпращането. Допреди няколко минути всичко беше весело. От слизането от влака и през първите петнайсет минути на кораба Флик беше приказлива и весела. Но после сякаш се спусна облак и тя изпадна в поредица от дълги мълчания и едносрични отговори.

— Май трябва да тръгвам — каза той.

— Да.

— Надявам се да пътуваш приятно.

— Благодаря.

— Ще ти е забавно да видиш отново Америка след толкова години.

— Да.

— Ще се грижа за Боб.

— Благодаря ти.

— Е, трябва да тръгвам.

— Да.

Една чайка прелетя толкова ниско над главата на Бил, че той неволно сви глава. Засмя се нервно.

— Колко много изпращачи — отбеляза той.

— Да.

— Приятели, предполагам — разсеяно продължи Бил.

— Сигурно.

Един стюард с глас на изтерзана йерихонска тръба още веднъж призова всички, които няма да пътуват, да слязат.

— Вече трябва да слизам — обяви Бил.

— Май ще е най-добре.

— Е, довиждане.

— Довиждане.

— Няма да изгубиш писмото, нали?

— Кое писмо?

— Как кое, писмото до Алис — изненада се Бил.

— А, да.

— Тя ще ти осигури страхотно прекарване.

— Нима?

Бяха стигнали до стълбата, претоварена от хора, бръмчащи като завръщащи се в кошера пчели. В гледката имаше нещо безвъзвратно и Бил почувства необяснима тъга. Хвърли поглед към Флик и усети болка в гърлото си. Толкова дребна и самотна изглеждаше на този грамаден кораб.

— Боже! — възкликна той неочаквано. — Ще ми липсваш! Апартаментът ще е като пустиня без теб, седнала в стария фотьойл. Ще седя там с горкия Боб… — той млъкна. — Мили Боже! — възкликна отново.

— Няма нищо — отвърна Флик, но лицето й я издаде. Тя избърса бързешком очите си.

— Но…

— Не, не, нищо, просто се сетих за Боб — тя рязко протегна ръка. — Сбогом! — и изчезна.

За миг Бил остана загледан в тълпата, която я погълна. Колко е привързана към това куче, мислеше си. Слезе замислен на брега.