Глава 16.Покана за вечеря

Градът беше съвсем опустял, когато Бил сви по Принс ъф Уейлс роуд. Дори кафенето на ъгъла на улицата беше тъмно и пусто. Не знаеше колко е часът, защото и часовникът му беше спрял като самото време. Беше уморен, прибираше се пеш от Уимбълдън, но умората изобщо не му беше неприятна. Приповдигнатото му настроение не позволяваше никакъв друг вид транспорт.

Влюбените са странна и непрактична порода. Ако попитате Бил какво бе спечелил, висейки с часове в сенките на градината в Холи хаус, едва ли би могъл да отговори. Но и през ум не му минаваше, че си е губил времето. Радостният му трепет не бе помрачен дори от това, че със слабите си познания за вътрешното разпределение на къщата нямаше никакъв шанс да установи кой от прозорците, гаснещи един по един в нощта, бе от стаята на Флик. Подозираше, че може да е похабил емоционалната си енергия, съзерцавайки прозореца на чичо Кули или дори на госпожа Хамънд, но това ни най-малко не го притесняваше. Беше сторил единственото възможно в такава нощ и сега можеше да се хвърли в леглото и да мечтае за бързо забогатяване и щастливо бъдеще.

Стъпвайки на пръсти, за да не събуди Джъдсън, се добра до стаята си. След десет минути бе заспал.

По някое време го събуди силен трясък, сякаш покривът се срутваше. Сивеещият прозорец му подсказа, че са минали няколко часа. Тъкмо бе решил, че сигурно е сънувал нещо, когато някой се изкиска пред вратата на стаята му. В коридора имаше човек и колкото и да не му се ставаше, налагаше се. Само крадец олигофрен би се смял на глас, ограбвайки едно жилище, но прилежният стопанин би трябвало да изхвърли дори крадци олигофрени. Бил си обу пантофите и тръгна напред, въоръжен със стол.

Трясъкът очевидно бе предизвикан от падането на закачалката, дължащо се пък на опитите на Джъдсън Коукър да закрепи на нея шапката си. Той се олюляваше и се усмихваше любвеобилно на Бил. Все още беше в пълно вечерно облекло, като изключим бялата папийонка, явно загубена или подарена. На мястото й се мъдреше синя панделка, с каквато жените връзват косите си, препасана диагонално през ризата му като на посланик. Косата му беше разрошена и той сияеше от неизчерпаема любов. В цял Батърси нямаше по-щастлив човек от Джъдсън Коукър в този миг.

— Били! Приятелю! — извика той радостно. — Гледай сега, нещо не мога да се оправя с тая работа… Всеки път, като се опитам да я изправя, тя пада, и всеки път, като пада, вдига ужасен шум, и всеки път, като вдига ужасен шум, се опитвам да я изправя, и всеки път, като се опитвам да я изправя, тя пада, и всеки път, като… Докъде бях стигнал?

Бил остави стола и го изгледа строго. Вдигна закачалката и възстанови изправеното й положение. Джъдсън, който наблюдаваше приятеля си напрегнато, сякаш Бил се опитваше да премине по въже над Ниагарския водопад, ахна:

— Успя! — нямаше никаква злоба в гласа му, никаква скрита завист във възхищението му. — Ти успя! От пръв път! Ей, много те бива!

— Престани с тия адски крясъци!

— Прав си, Били, преставам. Но не са адски. Е, приятелю, щастлив съм да те видя след толкова време. Какво става с теб? Сядай и ми разказвай всичко!

— С теб какво става, питам аз.

Джъдсън заклати глава и замига.

— Съвсем си прав, Били, ама съвсем. Ти винаги си съвсем прав. А това си е дар Божи, да знаеш. Много ценен. Значи бях на вечеря… Нали помниш, показах ти една танцьорка в Ал-ал… Ал-хам… Чакай! — Джъдсън вдигна ръка с достойнство. — Много хора си мислят, че не мога да го кажа. Наистина така си мислят! Цял Лондон говори, че не мога да кажа „Алхамбар“, но аз мога, мога и съм щастлив, много щастлив! Докъде бях стигнал?

Бил вече изплуваше от раздразнението, неизбежно, когато те събудят ненадейно в малките часове, и започна да проявява интерес:

— Някой те е водил на вечеря?

— О, не! — Джъдсън сякаш се обиди. — Аз водих на вечеря. Да, знам какво ще попиташ — откъде съм взел пари? И си в пълното си право да попиташ. Намерих пари, приятелю, защото имам глава.

— Сутринта ще я видим тази глава…

— Умна делова глава — продължи Джъдсън. — Много хора нямат умни делови глави и къде са сега? Бърникат в кофите. Знаеш ли какво направих? Слушай, ти си млад, може да ти е от полза. „Алхамбра“! Ето, казах го, мога и пак! Помниш ли онова, дето пишеше, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“? Та аз го изрязах и го пратих на Тоди. Писах му, че аз съм го пуснал във всички вестници, защото е млад и искам да му помогна. И в същото писмо (ето, пак мога да кажа „Алхамбра“) го помолих да ми заеме сто доларчета. Как мислиш? Изпрати ги! Дойдоха тази сутрин. И ти казвам, и подчертавам, че ако някой си мисли, че само щото съм бил на вечеря, не мога да кажа „Алхамбра“, лъже се! Лъже се! — натърти Джъдсън, заръкомаха бурно и едва успя да се задържи на крака, захапвайки закачалката. — А ти знаеш не по-зле от мен, че най-лошото е да лъжеш някого в зъбите, защото всеки четвърти от петима ще хване пиорея…

— Върви да си лягаш — предложи Бил.

— Ще си легна — мъдро кимна Джъдсън с умната си делова глава. — Точно това ще сторя. И много искам — продължи той, а в погледа му, втренчен в закачалката, се изписа непреклонност — да видя кой ще ме спре да не си легна! Това съм аз. Честен и открит и ако на хората не им харесва, да не го харесват. Аз си лягам!

— Оттук — посочи Бил. — Внимавай къде стъпваш.

— Чудна работа, Били — засмя се Джъдсън. — Точно същото каза и момичето. Онова, дето го срещнах в Ал-хал… — той спря. — Бил, нещо ми се върти в главата. Трябваше да ти кажа нещо важно… Какво беше? Е, ще си дойде, няма начин. От мен да го знаеш, Били, колкото и да е черно небето, колкото и да е мрачна прогнозата… то пак ще си дойде. Лека нощ, приятелю. Не ме задържай повече — каза Джъдсън и с едно „Алхамбра“ изчезна в стаята си.

Дневната светлина вече струеше през прозорците и пернатите обитатели на парка Батърси я поздравяваха с бодро чуруликане. Светлината и шумът не позволиха на Бил да заспи бързо. Всъщност така стана по-добре, защото само след час вратата се отвори и на нея застана Джъдсън в синята си пижама:

— Дойдох да ти кажа онова нещо, дето го забравих. Като светкавица ми просветна.

— Е?

Джъдсън потъна в умислено мълчание:

— Ами пак го забравих… Лека нощ!

Бил затвори очи и само след няколко минути, както му се стори, се събуди и установи, че утрото доста е напреднало. От коридора дори се чуваше как някой приготвя закуска. Бил се упъти към банята под акомпанимента на хъркащия в стаята си Джъдсън.

Вече беше закусил и четеше неделния вестник, когато наследникът на Коукърови най-сетне се надигна. Бледничък и все пак в учудващо добра форма. Умственото му равновесие също сякаш се бе възвърнало. Поздрави омърлушено, но добронамерено Бил и една след друга изсърба четири чаши кафе.

— Сънувал ли съм, или снощи вдигнах малко шум? Май се блъснах в нещо…

— Събори закачалката.

— Закачалката! Ей, вярно, сега всичко си спомням. Какво ти разправях, май си поприказвахме…

— Каза ми, че Тоди ван Райтър ти е изпратил сто долара.

— Точно така — Джъдсън си наля още на няколко пъти кафе, но с тъжно поклащане на главата и примирената усмивка на страдащ светец отказа предложените от Бил яйца на очи. — Не мога да ги гледам — говореше за яйцата. — Сложи, моля ти се, вестника пред чинията си, за да не я виждам. Благодаря. Странно е какви работи стават с яйцата на другата сутрин. Като че ли ме гледат… — той отпи няколко големи глътки от чашата с кафе. — Така, казах ли ти, че водих Прудънс Страйкър на вечеря?

— Каза само, че си водил някого на вечеря.

— Точно така. Прудънс Страйкър. Танцьорката, дето ти я показвах. Приятелка ми е, още от Ню Йорк. Подсети ме някой път да ти разправя как една нощ аз, тя, Джими Бул и Фреди Осгуд…

— Не, благодаря, вече ми го разказа в „Алхамбра“.

— А, така ли? Та подскачаше си тя там по сцената и след представлението й се обадих и я заведох да хапнем. Хубаво си изкарахме.

— Това го разбрах.

— Запознахме се с една тайфа веселяци и отидохме в апартамента на единия от тях. Към три и половина обаче съседите от долния етаж извикаха полиция. А всъщност, Били, искам да ти кажа, че Прудънс ми разправи едни работи, дето ще подскочиш до седмото небе, като ги чуеш. Това исках да ти кажа снощи, но не можах да си го спомня.

— Сигурен ли си, че сега ги помниш?

— Да! За оня мазник Слингсби.

— Слингсби! — Бил остави ножа и вилицата. — Какво за Слингсби?

Джъдсън поклати печално глава, все едно оплакваше всичкото зло по света:

— Слингсби постъпил отвратително с горкото момиче. Не можах всичко да разбера, защото, между нас казано, не бях съвсем в час, но едно ми стана ясно: Прудънс и тоя Слингсби били доста близки известно време, после той взел да кръшка. Прудънс му дала да разбере, насинила му окото и го зарязала.

— Насинила му окото? Значи това е същата…

— … Оная от вечерта, преди Флик да отиде на работа в неговата канцелария. Но не това ми е мисълта. Сега ще чуеш най-важното. Приказвахме и за теб, че си племенник на стария Парадийн и че си дошъл в Лондон, за да разбереш защо спадат печалбите. Тогава тя рече, че точно с теб искала да си поговори, защото имала какво да ти каже за далаверите във фирмата…

Бил скочи.

— Значи има далавери!

— Доколкото разбрах от Прудънс, от години, и то с пълна пара. Хич ме нямаше, приятелю, но толкова успях да схвана — през оная нощ Слингсби, който трябва да е бил фиркан до козирката, за да направи такава простотия, изпял всичко пред нея. До дупка! Гледаш някой, уж печен, пък той пълен ахмак с жените! Направо ме убиват! Нали се сещаш за ония, Самсон, Марк Антоний… Велики мъже, а такава глупост…

— За какво става въпрос? Какво е вършил Слингсби?

— Това не ми каза. Подробностите остави за теб, за да ги предадеш на стареца и накрая Слингсби да си го получи. Уговорих ти вечеря с нея довечера.

— Довечера?

— И аз ще дойда, ако искаш.

— А, няма нужда.

— Сигурен ли си? Не е проблем.

— Сигурен съм.

— Е, може и да си прав — замисли се за миг Джъдсън. — Една спокойна вечер и ранно лягане няма да ми се отразят зле. Не знам защо, но главата ми нещо се мотае. Сигурно е от времето. Та тя ще те чака в „При Марио“ в осем и петнайсет. Не може да не я познаеш — висока, красива…

— Какво? „При Марио“!? Не, не може!

— А? Защо?

— Мястото е свещено. Там вечерях с Флик за последен път, преди тя да замине за Америка.

— Слушай, Били, да не мислиш, че Прудънс ще си играе на иди ми, дойди ми? Не стига, че изобщо се среща с теб…

— Добре де…

— Точно в осем и петнайсет във фоайето. Веднага ще я познаеш, ще бъде с червена рокля. Прилича на мотриса, не бе, на испанка, с големи блестящи очи и повечко зъби…

— Уф!

— Моля?

— Нищо, нищо.

— Страхотна е. Много е жизнена. Няма начин да не ти хареса.

— Много даже ще ми хареса, ако наистина ми каже нещо важно за Слингсби. Разбираш ли, Джъди, това може да оправи всичко наведнъж! Ако тя наистина знае толкова, колкото казваш, ще спечеля пълното доверие на чичо Кули.

— И отгоре.

— И ще мога да отведа Флик от проклетите й роднини и веднага да се оженим! Боже! Джъди, нямаш представа какво изпитвам към нея… Тя е моето вълшебно вдъхновение. Понякога, както си седя сам, виждам лицето й с тези най-прекрасни сини очи…

Джъдсън се пресегна за вестника и го разтвори като щит пред себе си. И приятелството си има граници.

— Друг път, Били — обнадежди все пак приятеля си.

Загрузка...