Бил Завоевателя

1.

Сред суматохата и грохота на Лондон на четирийсетина метра източно от Ледънхол маркет се намира малък опушен ресторант, наречен „Пирандело“. В добавка към изкусителния аромат на разни ястия заведението примамва минувачите и с витрина, на която се мъдри свинска глава, обкръжена от два домата и посърнали листа маруля. Кокетният аранжимент се допълва от пръснати тук-там сладкишчета със съмнителен вид. През витрината можете да зърнете и известен брой членове на семейство Борджа с тъжни очи и лекьосани фракове, заети с продължаването на родовата традиция.

Близо три часа след като Пилбийм напусна кабинета на сър Джордж Пайк, пред тесния вход на този ресторант Бил Уест и Джъдсън Коукър въртяха глави и оглеждаха очаквателно улицата.

— Сигурен ли си, че е тук? — меланхолично попита Джъдсън. Усмихнатата като Мона Лиза свинска глава всяваше печал в душата му.

Така пишеше в телеграмата, ресторант „Пирандело“ на Ледънхол стрийт.

— Странно — намръщи се Джъдсън срещу свинята.

— Ето я! — Бил зърна Флик да си пробива път през движението от другата страна на улицата.

За разлика от Джъдсън Флик преливаше от ведро настроение. Махна весело на двамата, докато изчакваше един фургон, и с весел подскок се озова на техния тротоар.

— Значи получихте телеграмата ми? Чудесно! Хайде да влизаме, гладна съм.

— Не възнамеряваш да обядваш тук, нали? — не повярва Джъдсън.

— Защо не. Хенри много ми го препоръча. Винаги тук обядвал. Щеше да почерпи, но се наложи да отскочи до „Блейк“.

— Кой е Хенри? — учуди се Бил.

— Куриерът в моята служба.

Бил и Джъдсън се спогледаха недоумяващо.

— Каква служба? — попита Джъдсън.

— Каква служба? — попита Бил.

— Точно това дойдох да ви кажа. Затова пуснах телеграмата. Работя като стенографка в лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.

— Каквооо!?

— Нищо няма да ви обяснявам, преди да хапна. Вие, богати лентяи, нямате представа какъв апетит отваря работата.

Двамата я последваха смутени в ресторанта. Пресрещна ги топъл, сладникав въздух. Флик подуши.

— Усещаш ли какаото! — обърна се тя към Джъдсън. — Обожавам какао! — и побърза да се настани на една от мраморните маси.

Бил зяпна слисан Джъдсън и видя, че той гледа Флик с укор като човек, внезапно разочарован от приятел. Безгрижната девойка явно нищо не забелязваше. Даваше поръчката на един келнер, който с целия си вид показваше, че не поема никаква отговорност, докато я записваше в един мазен тефтер.

— Така — обяви Флик, след като им донесоха пожеланото. — Вече можем да си поговорим. Избрах това място, защото е малко вероятно тук да влезе някой.

— Вярно, освен ако не се е побъркал — произнесе мрачно Джъдсън, оглеждайки с боязън чинията си.

Не толкова сърдечно обвързан с въпроса за храната, Бил нетърпеливо попита Флик:

— Постъпила си на работа при Слингсби? — изуми се той. — Защо, за Бога?

— Защото подозирам, че е лош човек, и искам да го държа под око.

— Какво е това? — не отстъпваше от своето Джъдсън, събрал достатъчно кураж да преглътне една хапка. — Че е парафин, парафин е, но какво е увито в него?

— Кога успя да постъпиш?

— Тази сутрин.

— Но как?

— Просто се явих и казах, че съм научила за свободното стенографско място.

— А откъде научи?!

— Господин Коукър ми каза снощи. Прекарал следобеда при Слингсби. Явно нашият господин Коукър е много магнетична личност, защото Слингсби просто не можел да го пусне да си отиде. Нали така?

— А? — сепна се Джъдсън.

— Казах, че вчера господин Слингсби те е държал няколко часа в канцеларията си. Нали?

— Този човек не ме интересува — дебело подчерта Джъдсън. — Никаква полза от него.

— Ето, виждаш ли, господин Коукър също смята, че има нещо нередно в този човек. Снощи, докато ти пишеше писмо, двамата си поговорихме и стигнахме до заключението, че господин Слингсби е съмнителна личност.

— Защо, за Бога, решихте подобно нещо?

Флик отпи уверено от странната течност с цвят на кал, наречена „шоколад“.

— Какво друго да си помислиш за човек, който получава заплата от хиляда лири годишно, а кара „Уинчестър-Мърфи“ и живее на Брутън стрийт?

— Защо да не живее на Брутън стрийт? — озадачи се Бил. Познанията му за Лондон бяха слаби.

— Трябва да си доста заможен, за да живееш на Брутън стрийт или на Бъркли скуеър — допълни Флик. — С хиляда лири годишно не става.

— Но Слингсби е и театрален продуцент. Така ми каза. Сигурно изкарва доста от това.

— Чудесно, но откъде намира пари, за да ги влага в постановки? По-добре да не спорим. Този човек е мошеник. Няма начин. Освен всичко останало тази сутрин окото му беше насинено.

— Получил си го е — безсърдечно се зарадва Джъдсън. — Ех, защо не съм бил аз!

— Насинено? Какво имаш предвид?

— Това, което казвам. Ще ходи ли порядъчен човек — с насинено око? Не, разбира се. То е достатъчно да го видиш, за да разбереш що за птица е.

— Долен мошеник — съгласи се Джъдсън.

— Откъде разбра? — запита Бил.

— Няма значение — мрачно отвърна Джъдсън. — Имам собствени наблюдения.

Той изтика настрани чинията и обезсърчен захапа една питка. Бил отново се обърна към Флик:

— Разкажи какво точно се случи.

— Добре — съгласи се Флик. — Снощи дълго не можах да заспя, все си мислех за думите на господин Коукър. За Брутън стрийт и колата. И колкото повече мислех, толкова по-съмнителна започваше да ми се струва цялата работа. По едно време се сетих, че когато вчера господин Коукър отишъл там, Слингсби бил в лошо настроение, защото тъкмо бил изгонил стенографката си. Реших, че ако отида рано сутринта, може и да ме вземе на нейното място, преди да се е обадил на някоя агенция. За щастие ми провървя. Представих се на господин Слингсби и той ме взе веднага. Изобщо не ми поиска препоръки.

Бил не познаваше тънкостите на обичайната процедура за наемане на стенографки, но все пак тази бързина му се стори необичайна.

Истината бе, че тази сутрин идеалът на господин Слингсби за женска красота бе възможно най-далеч от външния вид на госпожица Прудънс Страйкър. Слабата фигура на Флик, малко напомняща снажната физика на войнствената дама, веднага подейства успокояващо на опънатите му нерви. Дори да бе много по-лоша стенографка, пак щеше да получи мястото.

— И така — продължи Флик, — каза ми да започна веднага и аз започнах. В канцеларията от години работи един забавен стар чиновник. Сменил е трима шефове преди господин Слингсби и не след дълго сам взе да ми описва колко зле вървели нещата напоследък. Сигурно и аз съм го окуражила някак, но той и без това е готов да разкаже всичко, стига да има слушател. Научих разни неща.

Тя се сведе с победоносен вид над шоколада си. Бил беше убеден, че преливащата от добронамереност Флик е хукнала да си губи времето, но все пак не можеше да не бъде заинтригуван. Докато седеше замислен, се сети за една друга страна на въпроса.

— Но защо е всичко това? Защо си правиш целия този труд?

Флик хвърли на Бил един от котешките си погледи. Нещо в изражението й леко го сепна.

— Защо да не ти помогна? Нали сме приятели?

Настана мълчание. За миг на Бил му се стори, че въздухът се зареди с електричество. Доста особено го погледна Флик. Усети се на прага на неочаквано откритие.

— Държа — обади се Джъдсън, разваляйки магията — тялото ми да бъде изпратено на моите родители в Ню Йорк.

Особеното изражение на Флик изчезна. Тя се засмя.

— Стига си вдигал врява! Добре де, няма вече да ви водя на обяд така прибързано. Много си е добра даже храната. Аз си ям съвсем спокойно.

— Жените са особен вид твари — отказа да бъде развеселен Джъдсън. — Стомасите им са от ковано желязо.

— Не ставайте груб, господин Коукър. Нали съм в компанията на джентълмени.

— Виждал съм сестра си — продължи Джъдсън — да поглъща с явно удоволствие неща, които незабавно ще съборят силен мъж. Женската представа за обяд е разни кълнове, чай и лимонада с лед.

Споменаването на отсъстващата госпожица Коукър предизвика нова кратка пауза. Флик побърза да я прекъсне:

— Та този стар чиновник очевидно няма високо мнение за деловите качества на господин Слингсби. Не си спомням всичко, дето изприказва, но едно ми се видя странно — почти всичката целулоза се продавала на някаква компания „Хигинс и Бенет“ на много ниски цени.

— Е? — не разбра Бил.

— Не ти ли се струва странно? С минимална печалба!

— Ти не разбираш. Точно това ми обясни Слингсби, докато обядвахме онзи ден. Икономическите условия…

— Това са глупости! — отсече Флик. — Мирише на нещо и ти сам го знаеш. Старият ми разказа още нещо. Било пристигнало писмо от някаква фирма с много по-изгодно предложение, отколкото на „Хигинс и Бенет“, но както забелязал, изобщо не било вписано във входящата книга. По една или друга причина господин Слингсби го скрил. Какво ще кажеш за това?

— Май не е редно.

— Радвам се, че го призна. За мен определено не е редно и ще си държа очите отворени… А сега май е най-добре да ме изпратите до канцеларията, за да не ме уволнят още първия ден. Хенри ме предупреди, че обедната почивка е четирийсет и пет минути.

Бил се замисли, докато крачеха към улица Сейнт Мери екс. Беше чистосърдечен човек и тези загадки не му се нравеха. Ненадейно се сети за още нещо.

— Чакай — каза той, — няма ли опасност в този район да се сблъскаш с някой познат?

— Не, разбира се. Вуйчо Джордж никога не стъпва в Сити. Както и в Батърси.

— Просто се питах.

Спряха пред сградата, в която на третия етаж се намираше канцеларията на „Парадийн — целулоза и хартия“. Отвътре изскочи млад мъж в палто на ярки карета, дребен на ръст, със сближени очички и някакво подобие на мустаци. Бе така вглъбен в себе си, че едва не се блъсна във Флик.

— О, извинете.

Флик се усмихна меко и се обърна към Бил и Джъдсън:

— Довиждане. Довиждане, господин Коукър.

— Довиждане — отвърна Джъдсън. — Нали ще дойдеш за вечеря?

— Разбира се.

Флик тръгна нагоре по стълбите. Младият мъж с карираното палто бе клекнал да си върже връзката на обувката. Изправи се и я последва, безшумен като леопард.

Невероятният късмет, дошъл като гръм от ясно небе, за миг изкара от равновесие Пърси Пилбийм. Веднага разпозна Флик, благодарен на невидимите сили, чието присъствие долавяме, когато нещата ненадейно потръгнат. Ако беше приключил разговора с господин Уилфред Слингсби само две минути по-рано — както той енергично го подканяше и с думите, и с отношението си, — нямаше да засече девойката. Всичко се нареждаше по мед и масло. Сигурен бе, че Флик не го позна. Изобщо не подозираше, че са по петите й. Оставаше да разбере къде точно отива и ако се задържеше повече, да съобщи на сър Джордж Пайк да дойде да я прибере.

Предпазливо стъпваше на пръсти след нея по стълбите. Тя отмина първия и втория етаж. Стигна третия и Пилбийм, надничайки с безкрайна предпазливост, я видя да влиза през вратата, от която преди малко бе излязъл. Сега трябваше само да изчака.

След като измина доста време и Флик не се показа, той изтича надолу. При входа спря и надраска бележка. Дръпна някакво минаващо хлапе и му я даде заедно с един шилинг, после застана недалеч от входа.

2.

Всъщност Пърси Пилбийм допусна тактическа грешка. В първия миг Флик наистина не го позна, но после подсъзнанието й, вярно на полезния си навик да работи на самотек, нададе тревога. Неясно, като през мъгла изплува усещането, че е виждала някъде този младеж с карирано палто.

Къде?

Кога?

Едва на втория етаж споменът изскочи на бял свят като изстрелян от пружина. Беше в редакцията на „Клюки“, когато отиде да изведе Родерик на чай, в деня, когато започнаха всички проблеми. Пилбийм? Май така му беше името. Онзи, дето помагаше на Родерик в описването на вестника…

За късмет прозрението едва ли не действително я блъсна по главата и тя се разтресе като ударена. Тогава с крайчеца на окото си зърна за миг своя преследвач, малко преди той да се плъзне в сенките на стълбището.

Ахна беззвучно. От всички отрицателни усещания, които могат да ни споходят на тоя свят, безспорно едно от най-неприятните е чувството, че ни преследват. Кратък пристъп на паника парализира Флик. Тя събра сили и продължи по стълбите. Опасността изостря ума и в главата й мигновено се оформи план за действие. Успехът му изцяло зависеше от това, дали втората врата в кабинета на господин Слингсби, чието съществуване подсъзнанието й, този възхитителен помощник, й припомни, водеше нанякъде. Можеше, разбира се, да е врата на шкаф и в този случай тя бе в капан. Но надеждата й нашепваше, че човек, който ходи с насинено око и продава целулоза на безценица, когато може да получи много по-изгодни условия, непременно ще си избере за кабинет помещение с таен изход в случай на нужда. Влезе уверено в канцеларията.

Ядните викове зад вратата я предупредиха още преди да натисне дръжката, че атмосферата вътре бе преобладаващо буреносна. Завари господин Слингсби да излива накипялата в гърдите му ярост върху горкия Хенри.

Не бива да бъдем прекалено строги към господин Слингсби за загубата на самообладание. Снощната злополучна среща с госпожица Прудънс Страйкър го бе довела до крайна раздразнителност. Добрият обяд донякъде го бе поуспокоил, но непредвиденото нашествие на господин Пърси Пилбийм наново опъна нервите му. В такова състояние особено влудяващо действа нечие весело подсвиркване наблизо. И стана така, че върху дотам погълнатия от работата си Хенри, че да забрави къде се намира, се стовари нещо като кавалерийска атака тъкмо когато за трети път подхващаше припева на последната модна песничка. В следващите мигове младият господин Смит — Хенри бе издънка на фамилията Смит от Съмърс — чу за себе си определения, които и приятелите му връстници — а те бяха разкрепостени момчета — нямаха в речника си. Речникът на освирепелия господин Слингсби се оказа по-богат и Хенри го отнесе кажи-речи целия.

Инстинктът за самосъхранение ръководи всички ни. Макар че го познаваше отскоро, Хенри допадаше на Флик и ако собствените й дела не бяха толкова належащи, може би щеше да се опита по някакъв начин да отклони вниманието от него. Но в създалата се обстановка тя дори се зарадва, че господин Слингсби е зает извън кабинета си и без да губи нито миг, се вмъкна в убежището, устремена към втората врата.

Отвори я и въздъхна с облекчение. Не беше шкаф. Пред нея се откри коридор. Коридорът завърши със стълба. Стълбата я изведе в малък мрачен двор, пълен със сандъци и варели. Дворът пък, както стана ясно, след като си проби път през тези препятствия, имаше изход към улицата. Флик забърза надолу по нея, без да се обръща, и завинаги напусна работата си в „Парадийн — целулоза и хартия“.

3.

След половин час едно такси спря пред главния вход и от него изскочи сър Джордж Пайк. Пилбийм заподскача около него като вярно кутре.

— Къде? Вътре? — сър Джордж не беше човек на многословието.

— Аха!

Докато се качваха, Пилбийм обясни по-подробно развоя на събитията, защото нито времето, нито мястото му стигнаха, за да ги опише в изпратената бележка.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Аха.

— Какво, за Бога — запита се на глас сър Джордж, когато спряха пред вратата, — може да търси тук това глупаво момиче?

Не по-малко озадачен, Пилбийм се въздържа да изкаже предположения. Влязоха в канцеларията. Хенри отнесе визитната картичка на сър Джордж на господин Слингсби, все така бушуващ вътрешно като вулкан, макар външно да се бе овладял. Известно време деловият мъж я изучава напрегнато.

— Кой е тоя?

— Н’ам, сър.

— Какво иска?

— Н’ам, сър.

— Покани го, дяволите да го вземат — каза господин Слингсби.

Колкото и изтормозен от съдбата да видяхме вече Уилфред Слингсби, в краткия интервал от последната ни среща тя бе успяла да му нанесе нов удар. Не му стигаха всичките бесни танцьорки, нагли вестникари и безмозъчни свирчовци, ами и стенографката му взе, че мистериозно изчезна тъкмо когато най-много му трябваше. Цял куп важни писма чакаха да бъдат издиктувани и ако не е за завиждане положението на мъж, който се е облякъл официално, а няма къде да отиде, не по-добро е и положението на мъж, който е съставил куп писма, а няма на кого да ги издиктува. Нищо чудно, че светът изглеждаше черен за Уилфред Слингсби.

Сцената с „изчезналата стенографка“, както господин Слингсби би я нарекъл, ако беше автор на детективски романи, притежаваше оная крайна и налудничава необяснимост, която кара човек безпомощно да стене и да си скубе косите. Със собствените си очи я бе видял да влиза, а сега просто я нямаше. И точно когато усещаше, че ще се пръсне, видя омразната фигура на Пилбийм да наднича иззад сър Джордж.

Всеки, който е пускал сурово яйце в кипяща вода, ще потвърди, че понякога и съвсем леко въздействие преобразява клокочещо вещество в царство на поне наглед необяснимо спокойствие. Водата съска и се пени, а после изведнъж едва ли не вземе, че заспи. Точно така стана с господин Слингсби. Видът на Пилбийм сякаш го приспа. Той изгледа посетителите с неудареното си око, но не се хвърли от стола да ги хапе по краката. Само пръстите му обхванаха за миг тежката мастилница на бюрото, но сравнително бързо се отпуснаха.

— Сър Джордж Пайк от издателство „Мамут“, господин Слингсби.

— Вие ли издавате „Светски клюки“? — глухо попита господин Слингсби.

— Редом с голям брой други издания — с известна тържественост отвърна сър Джордж.

— Аха! — възкликна господин Слингсби и ръката му отново докопа мастилницата.

Пилбийм премина енергично на въпроса. Отвън бе научил от стария чиновник какво върши тук Флик.

— Току-що установихме, господин Слингсби, че младата ви стенографка е дъщеря на стар приятел на сър Джордж. Тя неотдавна е напуснала дома си…

— Амнезия — поясни сър Джордж.

— Да, да — потвърди Пилбийм.

— Така ли? — отвърна Уилфред Слингсби, все още в плен на зловещото спокойствие.

Сър Джордж гледаше страховито. Нямаше намерение да търпи никакви глупости от страна на този човек. Лилавата подутина под окото му и това, че знаеше как я е получил, му даваха неоспоримо предимство.

— Дошъл съм да я отведа у дома.

— Така ли?

— Горкото момиче не бива да излиза навън само.

— Така ли?

— Затова — продължи сър Джордж заплашително, — ако обичате, доведете я, господин Слингсби.

Уилфред Слингсби разсъждаваше хладнокръвно по време на размяната на тези реплики и сякаш съзря начин да си върна поне нещичко, колкото и малко да е. Насили се да се усмихне победоносно.

— С радост бих я довел, както се изразихте, но нея я няма.

— Тя влезе тук.

— Точно така, но после излезе. Каза, че я боли глава, и аз я освободих за следобеда.

— Но аз наблюдавах входа, тя не е излизала — възпротиви се Пилбийм.

— Да — намеси се сър Джордж, — как ще обясните това?

— Ако желаете, претърсете помещенията. Ето ключовете от касата, чекмеджетата на бюрото не са заключени. Кошчето за боклук, както виждате, е празно. Предполагам — продължи той, озарен от решението на загадката, която го измъчваше, — че е излязла през онази врата, която води към задния изход. Вече трябва да си е у дома.

— Какъв е адресът й?

— „Райска разходка“ № 7 Ърлсфийлд — побърза да отговори господин Слингсби.

Мястото не беше избрано случайно. Улица „Райска разходка“, Ърлсфийлд, се намира в една изключително неприятна част на Лондон, където съвсем наскоро се бе разиграло зрелищно убийство. Господин Слингсби хранеше надеждата, че ако обитателите й нямат в този момент по-полезно занимание, може да насочат касапските си умения към неговите посетители.

— Благодаря — каза сър Джордж.

— За нищо — отвърна господин Слингсби.

— Много сме ви задължени — добави Пилбийм.

— Моля — отговори господин Слингсби.

Посетителите си взеха шапките. След като вратата зад тях се затвори, върху изопнатото лице на господин Слингсби се появи нещо, почти наподобяващо щастлива усмивка.