Бил Завоевателя

1.

Докато в щабквартирата на „Мамут“ се развиваха тези вихрени събития, Бил Уест стоеше мрачен и умислен на малкия балкон на всекидневната. Излезе навън, защото безмълвният укор в прекрасните очи от дванайсетте снимки на Алис Коукър се оказа непосилно изпитание за чувствителната му съвест. Изчезването на Джъдсън го изпълни с угризения, че не е изпълнил дълга си като закрилник, а снимките го съзерцаваха като наскърбени ангели и още повече задълбочаваха терзанията му.

„Как може да си толкова нехаен? — питаха те. — Нали си пазител на брат ми. Защо не му наби един, та и да не помисли за бягство?“ Въпроси без отговор. Един Господ знаеше какво може да се случи сега, кога и в какъв вид щеше да се появи наследникът на семейство Коукър.

Гледката беше приятна. От височината на балкона погледът стигаше чак до Батърси парк и стига човек да имаше настроение, можеше да се наслади на деликатно оформената зелена картина. Прекрасно се виждаха и двата края на улицата и така се случи, че точно на здрачаване, когато разцъфтяха златистите лампи, Бил съзря позната фигура, която се мъкнеше към входа на Мърмонт меншънс.

Отначало не повярва на очите си. Не, в момента Джъдсън сигурно давеше двуседмичната си жажда на километри оттук, някъде в Уест енд. Но силуетът попадна в светлината на един фенер и се оказа наистина Джъдсън. Бил избърза да го посрещне на входната врата и дочу запъхтяната му полемика със стълбите. Апартаментът се намираше на петия етаж и Джъдсън неведнъж бе протестирал страстно срещу липсата на асансьор. Довлече се запъхтян, с изкривено лице, и на първо време не обърна никакво внимание на въпросите на Бил.

— А? — сепна се той, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

— Ето те и теб — започна възможно най-неутрално Бил.

Джъдсън се потътри към хола, строполи се на дивана и си събу обувките.

— Май някакво пиронче е изскочило — обясни той.

— Хубаво си изкара, а? — повдигна тона Бил.

Джъдсън не трепна.

— Ако искаш да знаеш — сопна се той, — не съм и помирисал алкохол. Представяш ли си, кръчмите в тоя гаден град отварят в полунощ или в още по-дяволска доба. Значи, първо, не можах да намеря нищо за пиене, а след това ми се отвори работа.

— Работа, за да си намериш пиене! — извика Бил, докато с известно недоумение наблюдаваше как Джъдсън се помъкна към спалнята си, за да си намери по-удобни обувки.

— Нямаше как.

Джъдсън напълни умивалника с вода, изми от ръцете и лицето си лондонския прахоляк и приглади косата си пред огледалото.

— Много шантав следобед, Били.

— Колко пари ти останаха?

— Изобщо не е въпросът в парите — отметна нетактичния въпрос Джъдсън. — Сега ще ти разкажа — запали цигара той и се върна обратно във всекидневната. — Имам обаче само една минута, трябва да изляза за малко.

Върху лицето на Бил се появи ледена усмивка:

— Аха, значи за малко…

— Трябва… Честта ми е поставена на карта. Трябва да си поприказвам с един човек и да си потърся дължимото.

— Тръгнеш ли да си търсиш дължимото — ехидно заяви Бил, — току-виж си попаднал в поправителен дом.

Джъдсън дръпна дълбоко от цигарата си. Сякаш изобщо не чу парливата забележка.

— Много шантав следобед — продължи той. — Да ти е попадал вестник „Светски клюки“?

— Не. И какво?

— Нищо. Представяш ли си, написали са тая седмица в него, че Тоди ван Райтър бил основател на „Копринените от Пето авеню“. Тоди ван Райтър! — изкиска се той зловещо. — Ти, Били, знаеш по-добре и от мен, че в главата на безгръбначна амеба като Тоди такава мисъл не може да се пръкне и веднъж на милион години. Аз създадох „Копринените“ и няма да позволя цяла Англия да остане в заблуждение. Тоди ван Райтър! — озъби се Джъдсън. Цигарата опари пръстите му и той я запокити в камината. — Прочетох го в метрото и веднага отидох в редакцията, за да поискам среща с редактора. Но тоя нещастник явно много го гризе съвестта и отказа да ме приеме. Причаках го зад ъгъла на улицата, а той побърза да се шмугне в едно такси и изчезна. О, няма лесно да се отърве от мен! — зловещо се закани Джъдсън. — Ако ще земята да продъни, ще му натрия аз носа на тоя цапач на тоалетна хартия. Имам му домашния адрес. Сега ще ида право при него и няма да мирясам, докато не публикува извинение и опровержение в следващия брой.

— Никъде няма да ходиш.

— Охо, и още как! Бъди спокоен.

Бил се опита да призове здравия му разум:

— Какво значение има, че са нарекли Тоди основател на „Копринените“?

— Какво значение има ли? — очите на Джъдсън се разшириха като палачинки. За миг той дори онемя от възмущение. — Какво значение има! Да заблуждаваш цяла Европа! Ако ти беше Маркони, щеше ли да си подсвиркваш, докато някой разправя насам-натам, че не ти си изобретил радиото? Но стига съм се мотал тук. Тръгвам!

От камината шест образа гледаха умолително Бил. Още три на етажерката, два на масичката и един на поставката до вратата търсеха погледа му и настояха да бъде строг.

— Къде живее този редактор? — попита той.

— На Слоун скуеър, Лидърдейл меншънс № 7 — отговори незабавно Джъдсън, без да поглежда към гърба на плика във вътрешния си джоб. — Отивам.

— Никъде няма да ходиш без мен! — отсече Бил и се прокашля. — Какво ще каже Тя, ако те оставя да хукнеш из Лондон и да се забъркаш в някоя каша?

Джъдсън май не се трогна особено от движението на ръката му към камината. Твърде малко братя на този свят ще се размекнат от снимките на сестра си. И все пак мисълта, че известна предпазливост не е излишна, си проправи път до съзнанието му.

— Всъщност нямам нищо против да дойдеш — призна той. — Много е вероятно оня да вземе да се опъва. Тогава ти ще му седнеш на врата, а аз ще го ритам по задника. С такива така се разговаря. По мъжки!

Бил не беше във възторг от перспективата.

— Няма да стигаме дотам — отсече той. — Ще оставиш всичко на мен. За такива неща трябва спокоен и трезв ум. Отсега да сме наясно, че ще действам аз. Ти ще стоиш настрани, аз ще говоря с него. Никакво насилие!

— Няма да има насилие, ако се държи прилично. Иначе ще му източим карантиите на този помияр!

— Сигурно няма да стане нужда. Най-вероятно и той ще бъде доволен да поправи една грешка във вестника си.

— Препоръчвам му го — злостно подхвърли Джъдсън.

2.

Ако голяма бомба пробиеше покрива на Холи хаус и избухнеше на килима в гостната, вероятно щеше да предизвика известна възбуда и изумление у обитателите на този слънчев дом, ала тези хипотетични вълнения изобщо не можеха да се сравнят с изумлението, настъпило, след като Флик обяви, че е разтрогнала годежа си с Родерик Пайк. Сър Джордж се появи в луксозната си лимузина броени минути след „взрива“, точно навреме, за да се включи в свиканата от сестра му комисия, натоварена с разследване на трагедията.

— И не даде никакво обяснение! — за десети път извика госпожа Хамънд.

Не й се бе случвало на тази царствена жена да излезе извън кожата си. В състояние бе да овладее всяка нормална криза, но това си беше бедствие. Вероятно най-влудяваща бе убийствената му ненадейност. Ни сянка от предупреждение. Малко след два часа следобед Флик излезе от къщата напълно и изцяло сгодена за Родерик, а в седем и половина се върна с решителен поглед в сините очи, отхвърлила всякакви сантиментални окови. И това беше всичко, защото както за единайсети път отбеляза госпожа Хамънд, Флик не даде никакво обяснение. Освен ужасно, случилото се беше и крайно загадъчно. Госпожа Хамънд особено се вбесяваше от това, че под носа й се е мътила някаква тайна. Когато сър Джордж най-сетне се появи, въведен с възмутителна двусмислена мрачност от иконома Уейс, тя вече за втори път през последните три минути безмилостно хокаше нещастния Синклер.

След тази втора словесна атака Синклер Хамънд се оттегли от дискусията. По принцип, ако не прекъснеха четенето му или ако не изкажеха някое некомпетентно мнение по литературен въпрос, не беше лесно нервите на господин Хамънд да се опънат. Но тази вечер въздухът бе зареден с напрежение и след като на два пъти го скастриха да не приказва такива глупости, за Бога, той се оттегли наранен в един ъгъл и потъна в първото издание на „Шотландски поеми“ от Робърт Бърнс, отпечатано от Джон Уилсън в Килмарнок през 1786 г., с оригиналните сини платнени корици. Но дори и тогава не се успокои напълно, което показваше колко дълбоко е наранен.

Сър Джордж зае подобаващото му се място в дебата, изтъквайки една особено драматична страна на нещата — клетият Родерик още не бе прочел писмото на Флик и щеше всеки миг да се появи, напълно неосведомен. Как, питаше сър Джордж, да му кажат?

Въпросът породи множество други въпроси. А как, заскуба си косите госпожа Хамънд, ще запазят скандала в тайна от важните гости, поканени на вечеря, за да им бъде представена „щастливата“ двойка. Та това са семейство Уилкинсън от „Хийт проспект“, семейство Бинг-Джървис от „Дъ Тауърс“, господин и госпожа полковник Багшот от „Пондичери лодж“. Какво обяснение би могло да се даде на тези достопочтени люде за отсъствието на Флик?

— Отсъствието на Флик? — опули се сър Джордж. — Какво имаш предвид?

— Отказва да слезе за вечеря.

— Кажете им, че я боли глава — подхвърли господин Хамънд, надигайки очи от четивото си.

— О, моля ти се, Синклер, млъкни! — изохка покрусената му съпруга.

Господин Хамънд отново се скри зад книгата си.

Сър Джордж пуфтеше, лицето му, както казваха подчинените му в Тилбъри хаус, бе покрито с гъста мъгла.

— Отказва да слезе за вечеря? Що за приумица! Трябва да си поговоря с нея. Пратете да я извикат.

— Няма смисъл — въздъхна госпожа Хамънд. — Заключила се е в стаята си и не иска никого да чуе.

— Коя е нейната стая?

— Втората вляво на горния етаж. Какво възнамеряваш да правиш, Джордж?

Сър Джордж се обърна от прага:

— Ще разговарям с нея.

Изминаха три, може би четири минути. В гостната цареше напрегната тишина. Госпожа Хамънд не смееше да мръдне във фотьойла си. Териерът Боб дремеше на изтривалката. Господин Хамънд остави книгата, стана, отиде до остъклените врати към верандата и ги разтвори. Постоя известно време, вперил поглед в тихата нощ. Градината спеше, озарена от звездите, ветрецът се носеше над поляната. Навред извън поразения дом цареше покой. Глух тропот на горния етаж показа, че сър Джордж „разговаряше с нея“.

След малко тропотът замря. По стълбите закънтяха стъпки, сър Джордж влезе. Лицето му беше червено, дишаше запъхтяно.

— Девойката е в умопомрачение — кратко съобщи той. — Засега друго не можем да направим, освен да измислим някакво извинение за пред хората. Най-добре да им кажем, че страда от силно главоболие.

— Чудесна идея! — подскочи ентусиазирано госпожа Хамънд.

— Полковник Багшот и госпожа Багшот — обяви икономът Уейс. Леко изцъклените му очи обходиха хората пред него със смирено съчувствие. Погледът му сякаш казваше: „Топката е у вас, справяйте се.“

3.

Пред вратата на Лидърдейл меншънс на Слоун скуеър спря такси. Бил Уест изскочи от колата и се наведе към прозореца.

— Чакай тук — нареди той на Джъдсън. — Сега ще се разбера с този човек.

Джъдсън сякаш не изглеждаше убеден.

— Ами не знам — колебливо каза той. — Едва ли ще е толкова просто. Сигурен ли си, че ще успееш?

— Ако стоиш мирно, ще уредя всичко за две минути — заяви твърдо Бил.

Чувстваше се необичайно уверен, когато влезе в сградата. Да се обърнеш към съвсем непознат и да поискаш да изпълни нещо е изнервяща задача, но Бил не изпитваше никакви съмнения. Очакваше забавен разговор. Едва след като момчето в асансьора го попита след няколко етажа къде желае да слезе, осъзна, че е пропуснал да попита Джъдсън за името на въпросния редактор. Леко раздразнен от заядливия тон на момчето, когато го помоли да го свали обратно, изтича до таксито.

— Е? — Джъдсън се подаде нетърпеливо през прозореца като кукувица от часовник. — Какво каза?

— Още не съм говорил — обясни Бил. — Забравих да те попитам за името му.

Вярата на Джъдсън в парламентьорските умения на Бил, изглежда, бе спаднала до нулата.

— Ти сигурен ли си, че ще се справиш? — попита тревожно той. — Може би все пак трябва и аз да се намеся?

— Стой тук, дяволите да те вземат! — Бил почваше да губи ведрото си разположение.

— Имам чувството, че ще оплетеш конците.

— Не ставай глупав. Как се казва?

— Пайк. Но…

— Пайк. Това исках да знам.

Той отново се качи с асансьора и слезе на третия етаж само за да се натъкне на нова засечка. Ако беше суеверен, това струпване на лоши предзнаменования може би щеше да го накара да се откаже. Слугата, който се показа, го осведоми, че господин Пайк е излязъл.

— Току-що, сър.

— Но и аз току-що се качих — възпротиви се Бил. — Защо не го срещнах?

— Вероятно господин Пайк е слязъл по стълбите, сър.

Обяснението изглеждаше достоверно. А и тъй или инак човека го нямаше. На Бил не му се искаше отново да вижда момчето от асансьора и също хукна по стълбите надолу. Завари Джъдсън да се тръшка на тротоара.

— Знаех си, че всичко ще объркаш! — извика Джъдсън. — Нашият човек се измъкна. Опита се да влезе в моето такси!

— Как така?

— Не осъзна, че вътре има човек. Надникна и щом ме видя, пребледня като мъртвец и… — Джъдсън млъкна и посочи напред: — Ето го! Качва се в онова такси! Скачай вътре!

Операцията, започната така хладнокръвно и обмислено, придобиваше известна трескавост. Рязкото движение, с което Джъдсън бутна Бил към таксито, още повече обърка мислите на пазителя на брата на Алис. И когато спътникът му, наведен през него, изкрещя към шофьора познатата на всеки читател на детективски романи реплика: „Карай след онова такси!“, експедицията недвусмислено се превърна в кошмар наяве.

Едно е любезно да помолиш непознат човек да вмъкне във вестника си поправка на допусната от небрежност грешка и съвсем друго — да го преследваш по лондонските улици. Като всеки добре възпитан човек Бил ненавиждаше сцените, а това преследване заплашваше да завърши с неприемлива сцена. Джъдсън бълваше груби думи по адрес на преследвания. Беше твърдо убеден, че Тоди ван Райтър му е платил. Защо иначе така упорито ще бяга от него? Ясна е работата! Той кипеше от възмущение и дори обяви намерението си, ако го настигнат, да му прасне един по мутрата.

Изглежда, заплахите достигнаха по телепатичен път до човека от другото такси, защото то сякаш май нямаше намерение да спре. Версията, че пътникът е тръгнал на вечеря, пропадаше. Вече бяха на Фулъм роуд, профучаха по моста Пътни, изкачиха хълма Пътни. Таксито пред тях продължаваше и продължаваше. Дори на Бил, колкото и да се опитваше да се придържа към здравия разум, взе да му се струва, че преследваният възнамерява да стигне до брега и там да се хвърли в морето.

Преследвачите грешаха. Вярно е, че Родерик едва ли не обезумя, когато оня поглед през прозореца на колата му показа, че загадъчният непознат още е по петите му, но в таксито почти се успокои. Изобщо не подозираше, че го преследват. Пред Холи хаус плати на шофьора и позвъни, без да се огледа. Но докато чакаше Уейс да отвори, шумът от автомобилни гуми по ситния чакъл зад гърба му го накара да се обърне. Едва не получи удар, когато зърна задаващото се по алеята такси. Слабата надежда, че може да е миролюбиво такси, каращо невинни гости за вечерята на леля му, мигом се изпари, защото различи вътре разяреното лице на Джъдсън. Той отново натисна отчаяно звънеца и зачака Уейс, както при една друга криза херцог Уелингтън е чакал Блюхер.

Таксито спря. От едната врата изхвърча Джъдсън, от другата Бил. Вторачил оцъклен поглед през рамо, Родерик натискаше ли, натискаше звънеца.

Всъщност тъкмо видът на Бил окончателно го изкара от равновесие. Ако знаеше, че намеренията му са миролюбиви… Бил се втурна само за да изпревари Джъдсън и да предотврати нанасянето на тежката телесна повреда, така цветисто описана в таксито. Но на Родерик той се стори най-страшното нещо през целия този страшен ден.

В Джъдсън Родерик виждаше въплъщение на злото, доста страшничко. И все пак фигурата му се отличаваше с хилавост и видима липса на внушителни мускули. В краен случай, ако го притиснеха до стената, би могъл и да се справи с него. Но Бил беше друго нещо. Не може да си бил ляво крило на футболния отбор на Харвард, ако нямаш железни крака, гърди като хладилен шкаф и плещи на професионален борец. И Бил ги имаше. На метър и осемдесет над чорапите му се извисяваха 88 кила живо тегло. Нищо чудно, че докато го наблюдаваше как лети по алеята, Родерик без колебание му отреди ролята на звездата в сцената на гибелта си от предумишлено убийство.

И когато Бил стигна до стълбите, а Уейс най-сетне отваряше вратата, притиснатият и отчаян Родерик вече бе решил, че не му остава друго, освен да продаде скъпо живота си. Замахна широко с бастуна си и го стовари с известна сила върху главата на Бил. Съвършено неподготвен за удара, Бил се спъна и падна. Търчащият след него Джъдсън се спъна в Бил, а Родерик тутакси се възползва от шанса да осъществи майсторско оттегляне, втурна се в къщата и тръшна вратата зад себе си.

Май няма по-неподходящо средство за просветляване и помъдряване на погледа върху живота от ненадеен удар по черепа с тежък бастун. В случая паниката на нападателя чувствително подсили мощта на замаха, а тъй като по време на тичането шапката на Бил бе паднала, нищо не смекчи този удар. Нашият герой остана известно време зашеметен на земята и когато най-сетне се изправи, нагласата му бе претърпяла цялостна и недвусмислена промяна. Нямаше и помен от живото му допреди малко намерение да предотврати насилието. Тъкмо за насилие жадуваше сега. Светът се мержелееше пред погледа му като през кървавочервена мъгла.

В това ново разположение на духа видът на суетящия се наоколо Джъдсън допълнително го вбеси. Бил бе изпаднал в онова състояние, когато хора, обикновено толерантни към себеподобните си, изпитват внезапна антипатия към всеки, който се мерне. Хвърли му кръвнишки поглед:

— Заминавай в таксито! — изкомандва през стиснати зъби.

— Ама, Бил, о, Божичко…

— Изчезвай!

— Ама какво ще правиш?

Пръстът на Бил вече бе върху звънеца и не помръдваше от там. Само допреди няколко часа животът му бе изпълнен с безброй мечти и планове: да натрупа състояние, да се ожени за Алис Коукър, да си разчисти сметките с Уилфред Слингсби… Сега всички блянове се бяха изпарили, една-едничка цел владееше цялото му същество — да влезе в тази къща, да спипа човека, който го бе ударил по главата, и методично да изстиска гръбначния му мозък през шийния прешлен. Намираше се в онова състояние, при което древните викинги сечели наред, а днешните малайци ръгат съгражданите си с дълги ножове. Подобно на повечето силни мъже Бил Уест беше добродушен и не се докачаше лесно. Но удариш ли такъв човек изневиделица по главата с бастун, отприщваш истински ураган. Той продължи да натиска звънеца.

— Само да ми падне това приятелче! — закани се мрачно.

Джъдсън започваше да се чувства като дете, безгрижно подмятащо джобно ножче около пълен с бензин резервоар, докато внезапно не установи, че е пробило дупка. Бе отприщил гибелни страсти. Независимо от разпалените описания на ужасните неща, които ще сполетят презрения Родерик, Джъдсън всъщност не възнамеряваше да ги осъществи наяве. Сега дори бе сигурен, че щеше да се задоволи със словесно възмездие. Но в програмата на Бил словото очевидно отсъстваше. Напълно объркан, Джъдсън гледаше този мил и сърдечен младеж, застанал на прага със стиснати зъби, святкащи очи и тънка струйка кръв на челото. Чувстваше се безсилен да се справи със ситуацията. Бял като мъртвец, той се върна с треперещи нозе в таксито. Вратата на къщата се отвори.

Раздразнен от пронизителния звън, икономът Уейс възнамеряваше сериозно да порицае натрапника. Но приготвените думи останаха неизречени. Нещо едро и могъщо го изблъска встрани и докато отстъпваше, той зърна как един висок мъж без шапка се втурна бясно по коридора към всекидневната.

— Добър вечер — плахо поздрави той.

Нашественикът не му обърна внимание. Спря за миг, сякаш се чудеше накъде да поеме, но гласовете зад вратата го насочиха по дирята. Дланта му легна върху дръжката.

— Добър вечер — поднови поздрава си Уейс. — Спрете!

Бил не спря. Нахлу с гръм и трясък във всекидневната.

Вътре беше пълно с издокарани мъже и жени, нетърпеливи да седнат на трапезата. Тук бяха господин Уилкинсън от „Хийт проспект“, обсъждащ времето с госпожа Хамънд, госпожа Бинг-Джървис от „Дъ Тауърс“, която разправяше на домакина за най-новата постановка, полковник Багшот надигаше чаша шери и забавляваше госпожа Уилкинсън, разказвайки й как наскоро натрил носа на ония от градския съвет. Сър Джордж и господин Бинг-Джървис разговаряха за политика. Самотната фигура на Родерик стърчеше до отворения прозорец.

Бил нахлу сред тази изискана колекция от личности като разярен бик. Щом зърна призрачното му лице, Родерик реагира незабавно и адекватно. Вече за четвърти път този ден почувства повелителна нужда да се отдалечи възможно най-бързо от неподлежащи на контрол сили. Каквато и устременост и ловкост да бе показал при предишните отстъпления, сега на краката му сякаш израснаха криле. Изхвърча в градината като гюлле от топ. Бил го погна по петите.

4.

Към младите хора е нужно особено внимание. В живота и на най-хрисимата и възпитана девойка настъпват кризисни моменти, когато само тактът и разбирането могат да предотвратят катастрофа, а откак Флик Шеридан направи своето изявление, тактичността и разбирането съвсем отчетливо липсваха в отношението на близките й към нея. За зла участ госпожа Хамънд, винаги склонна да изпреварва съпруга си при разрешаването на деликатните домашни въпроси, доста брутално не позволи любвеобилният Синклер да поговори с племенницата си. Така бе отстранен единственият човек, когото Флик поне би изслушала. Вместо вуйчо й да поговори спокойно с нея, двете с леля й Франсес се счепкаха в люта схватка, от която, макар непобедена, Флик излезе силно разстроена. Като капак дойде разправията с вуйчо Джордж през заключената врата. Приблизително по времето, когато двете таксита едно след друго се изкачваха по хълма Пътни, тя седеше на леглото си, вторачена в бъдещето.

Доста мрачно бе това бъдеще, особено за жизнерадостно и сърцато момиче с независим дух като Флик. В него се очертаваха шумни разпри, ледено мълчание и постоянно напрежение. Освен ако не се омъжеше за Родерик. При мисълта да се омъжи за Родерик Флик изскърца със зъби и пред погледа й се мярна духът на революцията. За нищо на света! Тя обичаше Бил Уест. Вуйчо Синклер се бе изказал с пренебрежение за младежките влюбвания, но необичайната среща с Бил този следобед й бе разкрила, че това съвсем не бе шега.

О, тя знаеше, че е безнадеждно, че Бил обича някаква американска кукличка, но това нямаше значение. Щом няма да е Бил, няма да е никой друг. Най-малкото пък Родерик, готов да я зареже на тротоара с някакъв мъж, напомнящ ерделтериер.

Цялото й същество потрепери от решителност. Бе взела решение. Отвори чантичката си и извади парите, предназначени да облекчат страданията на госпожа Матилда Пол. Остави банкнотите на леглото. Гледката бе окуражителна. Дори да бе помисляла да се предаде, видът на тези пари й вдъхна сила. С тяхна помощ едно момиче със скромни изисквания, като нея можеше цяла вечност да се бори със света. А за онова далечно бъдеще, когато ще изхарчи цялото това богатство, й оставаха всичките бижута. Тя не се колеба повече.

Отиде до скрина, прерови чекмеджетата. Измъкна изпод леглото един куфар.

След кратък размисъл какво ще й е най-нужно, напълни куфара. Надраска набързо една бележка и я забучи на игленика. Смъкна чаршафите от леглото и ги завърза един за друг, а после за леглото и тъкмо когато отваряше прозореца, до ушите й долетя внезапен шум от градината. Тихата нощ ненадейно се изпълни с тропот и крясъци.

Силно заинтригувана, Флик се надвеси през прозореца. Ако изобщо има на света място, защитено от бойни тревоги и набези, това е аристократичният квартал Уимбълдън. Тук охолството и редът са застинали сякаш в мечтателно вцепенение, далеч от безумния свят. За всичките пет години, през които бе живяла в Холи хаус, Флик не можеше да си спомни никакво драматично събитие. А сега, ако можеше да вярва на ушите си, в нощта се разхождаше голата драма, както в най-посещаваните части на Москва. Тъмни фигури се щураха по моравата, виеха продрани гласове. Различаваха се острият тенор на полковник Багшот от „Пондичери лодж“ и тънкото джавкане на господин Бинг-Джървис от „Дъ Тауърс“. Вуйчо й Джордж крещеше на някого да извика полиция.

Тази неправдоподобна суматоха накара Флик за миг съвсем да забрави за проблемите си. Тя се наведе още по-напред, за да надникне отвъд покрива на пристройката точно под прозореца й. Преди минути беше извънредно благодарна, че провидението е сложило точно там този покрив, та по-лесно да избяга, но сега му се ядосваше. Духът на младостта я призоваваше да не пропуска и частица от разиграващото се.

Крясъците се усилиха. Сенките се защураха още по-бързо. Изведнъж нещо изпляска тежко. Дори без да вижда, Флик моментално отгатна какво бе станало. Някой беше паднал в езерото.

Надяваше се да е вуйчо й Джордж.

5.

Беше вуйчо й Джордж. Разпалената реч, която незабавно след това произнесе от водните дълбини, доведе до моментно спиране на гонитбата. Всички се струпаха, за да му помогнат и да го утешат.

Всички без Бил. Той беше зает с друго. Стоеше встрани от блъсканицата на ливадата, сврян в сянката на един голям храст, и обмисляше положението си.

Яростта, която го тласна през входната врата в гостната и оттам през френските прозорци в градината след Родерик, трая около две минути. След това ръчната количката, зарязана от градинаря Джон в края на моравата, по недвусмислен начин го накара да осъзнае колко безумно е да преследваш някого на тъмно в непозната градина. Количката беше ниска, съвсем невидима в мрака и той налетя на нея с оглушителен трясък. За миг си помисли, че Уимбълдън и околностите му са разтърсени от земетресение. Човек, нетрениран да пада по футболното игрище, вероятно би останал дълго време проснат на моравата, но Бил почти веднага се изправи замаян на крака и точно в този миг осъзна, че бесът му напълно го е напуснал.

Докато стоеше там и много му се искаше да е някъде другаде, осъзна, че в света наоколо е настанала и друга промяна. Преди миг бе сам на открито с Родерик, но сега едва ли не навсякъде гъмжеше от народ. Колкото и обширна да бе, градината му се стори неуместно пренаселена, а гонитбата, започнала като личен проблем между него и Родерик, се превръщаше в публичен въпрос. Все едно бе попаднал във Валпургиевата нощ. Призраци профучаваха насам-натам. Демонични гласове ревяха наставления и закани. Невидимо куче се давеше от лай.

Бил се ужаси от положението си. Най-лошото на гнева е, че те вкарва в потресаващи прояви на безразсъдство и после хладнокръвно те зарязва да се оправяш, както можеш. Заля го студена вълна на угризение. Осъзна къде бе сгрешил. От самото начало трябваше да се държи със студена сдържаност — вместо да нахълтва в една съвсем непозната къща като огнедишащ змей, преследвайки плячката си, гордо да се оттегли и на сутринта да потърси добър адвокат, за да повдигне обвинение срещу този Пайк за нападение и побой. И сега, призна той тъжно, положението му бе твърде неприятно.

Падането на сър Джордж в езерото със златните рибки позволи на Бил да си поеме глътка въздух, но затишието очевидно нямаше да е задълго. Опасен дух на вендета цареше във вражеския лагер, отново разни гласове призоваха да се извика полиция. Трябваше да изскочи от тая проклета градина, и то преди да е започнало систематично претърсване. Но пък ставаше все по-ясно, че ще трябва да си пробива път с бой, защото някой вече подвикваше да се завардят изходите. Реши на първо време да си намери убежище, усамотено местенце, където можеше и да не го открият.

Нощта, както необяснимо се случва, след като постоим навън известно време, бе започнала да изсветлява. Тук-там от здрача изплуваха невидими досега обекти. Показа се и една пристройка пред къщата, само на 2–3 метра от храста, в който се криеше. На Бил не му трябваше много време, за да реши, че само там ще бъде в безопасност. В момента вниманието на цялата групичка изглеждаше насочено към езерото със златните рибки, откъдето се чуваха плясъци, възгласи и пуфтене. С далновидността на стратег Бил се измъкна предпазливо от храста, набра се на ръце, метна се върху покрива на постройката и се просна там неподвижен.

Изглежда, никой не го видя. Едно отделение на вражеските сили мина току под него, повело сър Джордж, който шляпаше в средата. Останалите си подвикваха и опипваха храстите. Слава Богу, на никого не хрумна да погледне нагоре. След известно време, десет минути или десет часа, преследването постепенно замря. Ту един, ту друг преследвач се отказваше и се оттегляше в къщата, докато накрая градината отново потъна в сънния си унес.

Но Бил остана неподвижен. Силните емоции ни хвърлят в крайности и след отшумяването на яростта последва пълно отпускане. Нощта бе пред него и не му се рискуваше. Колкото по-дълго изчака, толкова по-големи ще бъдат шансовете да се измъкне безпрепятствено. За тази нощ не му се преодоляваха повече препятствия.

Накрая, когато започна да му се струва, че лежи на покрива от сто и петдесет години, реши да предприеме нещо. Внимателно седна и разтри схванатите си крайници. Тъкмо се накани да се смъкне на земята, когато всичките му нерви се изопнаха едновременно и се усукаха на кълбо. Нещо тупна на не повече от половин метър зад гърба му. Обърна се, зае отбранителна позиция и откри, че беше куфар. Не успя да си представи каквато и да е основателна причина за изхвърлянето на куфар през прозореца в този час.

Размишленията му по въпроса бяха прекъснати от нещо още по-смайващо — една тъмна фигура, която се спускаше по стената на къщата.

6.

Човек с целия свят или поне с част от Уимбълдън по петите, естествено, е склонен да вижда навред врагове. Тъй че реакцията на Бил към фигурата, очевидно устремена към покрива, който вече бе започнал да възприема като свой, първоначално бе войнствена. Той отстъпи няколко крачки и се приготви за битка. Но дори в тъмното различи, че пълзящата надолу фигура бе дребна, и се поуспокои. Не се страхуваше и от най-едрия враг, но винаги е по-приятно, щом опре до бой, да е с някой от по-долна категория.

Фигурата стигна до покрива и в същия миг Бил скочи. Едва когато в мрака се разнесе уплашен писък, откри за свой срам, че се е нахвърлил върху момиче. Войнствеността му моментално се изпари и той се облещи. Обществото справедливо гледа с недобро око на мъж, посягащ на жена. Какво да кажем за мъж, който налита, сякаш тя бе футболист, опитващ се да го задмине на терена? Бил заекна от срам.

— Мммоля да ме извините! — извика той.

Флик не отговори. Стоеше срещу него, полуприпаднала от ужас.

— Страшно съжалявам — разкайваше се Бил. — Помислих… Не знаех… Нямах представа…

— Изпуснах си портмонето — промълви вцепенената Флик.

— Ей сега!

Пламна клечка кибрит и освети лицето на Бил, опипващ на четири крака покрива.

— Господин Уест! — зяпна Флик.

Бил, току-що намерил портмонето, подскочи. Това бе по-стряскащо от всички странни събития през тази нощ.

— Аз съм Фелиша Шеридан.

Бил така се бе слисал, че на първо време не свърза името с нищо. Изведнъж се сети.

— Мили Боже! — възкликна той. — Какво правите тук?

— Тук живея.

— Искам да кажа, защо се спускате по въже от прозореца?

— Бягам.

— Бягате?

— Бягам от къщи.

— Бягате от къщи! — Бил съвсем изумя. — Не разбирам…

— Говорете по-тихо — прошепна Флик. — Може да ни чуят.

Разумността на предупреждението достигна до Бил. Той снижи глас:

— Защо бягате от къщи? — попита Бил.

— Какво правите на този покрив? — отвърна Флик.

— Къде отивате? — настоя Бил.

— Какво стана в градината? — не му остана длъжна Флик. — Защо бяха тия шумове и крясъци?

Бил реши, че положението може би ще се изясни, ако отговори на въпросите й, преди да зададе своите. Иначе можеха цяла нощ да продължат диалога си. Не беше лесно да обясни какво го е довело в тази къща, но нататък всичко изглеждаше ясно и логично. Разказа накратко.

— И мъжът ме удари по главата с бастун — завърши той, — затова трябваше на всяка цена да го настигна. Беше си лудост, разбира се, но тогава не можех да мисля за друго.

— Удари ви по главата с бастун! — учуди се Флик. — Кой?

— Същият. Името му е Пайк.

— Родерик!

— Не, Пайк.

— Казва се Родерик Пайк — обясни Флик. — Затова бягам.

Бил онемя. Жените са способни на какво ли не, но и най-темпераментната едва ли ще тръгне да бяга от дома си само защото някакъв мъж се казва Родерик Пайк.

— Искаха да се омъжа за него.

Учудването на Бил се изпари. Потръпна от ужас и съчувствие. Преди миг определено не одобряваше плана на Флик за бягство и се канеше да се опита да я разубеди. Но последното съобщение изцяло промени нещата. Разбира се, че ще избяга. Всеки на нейно място ще избяга. Всичко е по-добро от женитбата за тоя тъпанар, който го удари с бастун. Бил мигновено и изцяло промени отношението си и реши да стори всичко възможно, за да помогне на Флик.

— Да се омъжите за тоя мухльо! — възкликна невярващо.

— Е, в някои отношения е много мил.

— Не е! — разгорещи се Бил и внимателно попипа главата си. Във въображението му цицината под косата му се извисяваше като планински връх.

— Добре де, така или иначе няма да се омъжа за него — примирително каза Флик. — Затова бягам. Въпросът е — продължи тя тъжно, — че нямам представа къде да отида.

— Идвате с мен в Мърмонт меншънс — отвърна Бил.

— Там можем да обсъдим на спокойствие положението и да решим нещо.

— Май така е най-добре.

— Стига сме стояли на този покрив. Всеки момент може да цъфне някой.

— Дали ще можем да се измъкнем?

— В градината като че ли няма никой.

— И аз не чувам нищо. Сигурно всички са на масата. Канени са на вечеря, а щом е за ядене, полковник Багшот не е склонен да отлага каквото и да се случи. Колко ли е часът?

— Нямам представа. Сигурно отдавна е минало осем. Горе-долу тогава пристигнах тук.

— Знаете ли какво, скочете долу и заобиколете къщата, докато стигнете до предния вход. Ако прозорците до него светят и чуете гласове, значи вечерят.

— Добра идея. Ако всичко е наред, ще свирна.

Флик остана да чака в мрака. Кипящото негодувание, което я накара да се спусне с помощта на чаршафите, отстъпваше на по-спокойно и разсъдливо настроение. Явно самите небеса изпратиха Бил точно в този миг, за да й помогне. Допреди малко съвсем смътно си представяше какво ще прави, след като избяга от Холи хаус, а ето че сега имаше на кого да се облегне. Бил беше толкова силен, излъчваше такава увереност. Същинска канара! Леко надценявайки умствените му способности, мислеше, че няма въпрос, който да не може да разреши.

Тихо изсвирване прозвуча откъм изпълнената с беззвучен нощен шепот градина. Тя надникна през стряхата.

— Всичко е наред — внимателно прошепна Бил. — Пуснете ми куфара.

Флик пусна куфара. Той го улови сръчно. Тя се провеси от покрива, две силни ръце я хванаха и внимателно я поставиха на земята.

— Вечерят — потвърди Бил. — Отпред ли ще излезем, или знаете по-добър изход?

— Има една вратичка в стената. По-добре да минем оттам.

Внимателно прекосиха ливадата. Нещо дребно и белезникаво изджафка в тъмното. Флик се спря и глухо изахка.

— Боб! — изправи се тя с куче в ръце. За първи път й домъчня. — О, не мога да го оставя.

— Вземете го — предложи Бил.

Сърцето на Флик преля от обожание към този богоподобен мъж, който отстраняваше всички пречки по пътя. Тя се задави от вълнение. Извънредно въодушевен от събитията през нощта, Боб трескаво облиза лицето й, докато минаваха през вратата.

Резето щракна кратко зад тях. Холи хаус се превърна в минало. Флик стоеше изправена на улицата с целия свят пред себе си.

— Всичко ли е наред? — попита разбиращо Бил.

— Да, благодаря — гласът й леко потрепера.

7.

Бил стоеше, опрял гръб на камината във всекидневната, и замислено пушеше лула. Радваше се на сигурността в апартамента на Мърмонт меншънс, който сега му се струваше като крепост. Към облекчението от успешното измъкване се добавяше и насладата от огъня в камината. Веднага след като двамата напуснаха Холи хаус, задуха пронизващ източен вятър, настана леден студ. При това се наложи да изминат треперещи цял километър, преди да намерят такси. Сега бяха под покрив, огънят гореше, всичко бе наред.

Погледна към Флик. Тя се бе отпуснала в един фотьойл със затворени очи, териерът Боб дремеше в скута й. Гледката едновременно разпръсна доволството му и го засили. Сякаш два гласа се обадиха едновременно в него. Единият питаше: „В каква каша се забърка, глупаво магаре?“ Другият настояваше: „Колко уютна изглежда къщата с момиче без шапка, заспало в креслото с куче в скута.“ Той претегли разноречивите твърдения. Несъмнено въпросът на първия глас беше съвсем основателен. Не от гледна точка на закона, може би дори не и от гледна точка на морала, но той все пак бе отговорен за това момиче. Боговете на приключението не позволяват на млад мъж да отвлече една девойка в пролетна нощ от дома й, а после любезно да я отпрати и да не помисли повече за нея. Бил, както вече на няколко пъти споменахме, бе завинаги обречен на Алис Коукър (чиито дванайсет снимки го гледаха отвред, може би с известна суровост), но определено се усещаше отговорен за Флик. Подробностите трябваше да се обмислят впоследствие, но общата картина бе неоспорима. Тя беше тук, под негова закрила, и той бе длъжен да се грижи за нея, да внимава да не й се случи нещо лошо. След известно време успя да усмири първия глас, изтъквайки, че едно момиче едва ли ще тръгне да бяга от дома си без някакъв предварителен план. След като живееше в такава разкошна къща, вероятно разполагаше и с пари. О, ще се оправи, убеждаваше се той, за да се отдаде на нашепването на втория глас.

Защото истината в това нашепване бе неоспорима. С Флик домът несъмнено бе станал по-уютен. Е, разбира се, тя не беше Алис Коукър, но някак си в момента това нямаше особено значение. Бил усети особен покой, докато я гледаше. Глупаво беше само защото Алис Коукър изцяло владееше душата му, да отрича, че Флик разкрасява всекидневната му. Той спокойно призна естетическите й достойнства. Без ни най-малка нелоялност можеше да признае, че в момента нейната свежа хубост притежаваше определени предимства пред царствената красота на Алис, способна да смути един по-нерешителен мъж. Въпрос на виждане. Флик, така да се каже, леко и хармонично се сливаше с атмосферата на мъжката всекидневна, докато разкошното великолепие на Алис, все едно ерихонска тръба, разпукваше като яйчена черупка пространството.

Преди Бил да успее да се потопи по-дълбоко в бездните на анализа, Флик въздъхна леко и стана. Огледа се объркана.

— Отначало не осъзнах къде съм — рече тя. — Заспала ли бях?

— Задрямахте за малко.

— Много невъзпитано от моя страна.

— Нищо подобно — увери я Бил. — Как се чувствате?

— Умирам от глад. Не съм слагала нищо в уста от обед.

— О, Боже!

— И тогава хапнах съвсем малко, защото си мислех, че е неприлично да се тъпча, когато хора като госпожа Матилда Пол от три дни не са яли. А това ме подсеща, че вие живеете тук с вашия приятел. Къде е той?

Лулата на Бил клюмна от учудване.

— Ей, съвсем забравих за Джъдсън! — призна той направо. — Боже Господи! Къде ли обикаля!

— Кога го видяхте за последен път?

— Когато този Пайк ме удари по главата, му казах да чака в таксито. Дали не седи още там?

— Много скъпо ще му излезе. Мисля, че престоят е по три пенса на минута.

— Не, тръгнал си е, разбира се. Един Господ знае къде се е запилял — унило каза Бил.

Флик беше здраво момиче със здрав апетит. Въпросът къде е отишъл Джъдсън, не можа да пропъди у нея мисълта за ядене.

— Дали не ви се намира някоя бисквита? — попита тя с копнеж. — А може би агнешко бутче, език, телешко задушено, малко сирене или нещо друго?

— О, моля да ме извините — сепна се Бил. — Трябваше отдавна да ви донеса нещо. Ще потърся в килера.

Той излезе от стаята и след няколко минути се върна с отрупан поднос, който едва не изпусна на прага, стреснат от звука на приглушено хлипане. Все пак изтърва един нож и две вилици, а звънът им сепна Флик и тя извърна обляното си в сълзи лице.

— Няма нищо — успокои го тя.

Бил постави таблата на масата.

— Какво се е случило? — запита той развълнувано. Като повечето мъже той много се притесняваше от плачеща жена. — Какво мога да направя?

— Няма нищо — повтори Флик. Избърса очите си и се усмихна плахо. — Отрежете ми малко шунка. Прилошава ми от глад.

Флик пристъпи спокойно към храненето. Явно притежаваше женската дарба да минава без преход от едно настроение към друго.

— Това кафе ли е? О, чудесно! — и отпи глътка. — Заплаках, защото ме достраша. А и се сетих за вуйчо Синклер.

— Вуйчо Синклер?

— Помните ли го? С него бяхме у вашия чичо, когато ми спасихте живота. Тогава още не беше женен за леля Франси и през цялото време бяхме заедно — тя се задави. — Кафето е горещо — промълви тихо.

— Спомням си го — Бил се замисли: — Мили Боже, не е ли странно как се повтарят нещата. Харесваше ми.

— А аз го обичам — простичко каза Флик.

Настъпи мълчание.

— Още малко шунка? — предложи Бил.

— Не, благодаря.

Флик се втренчи в огъня.

— Ужасно е, като си помисля, че се разделям с него — продължи тя. — Но какво да направя?

Бил кимна примирено.

— Не можеше да не избягам.

Бил се позакашля. Искаше възможно най-деликатно да подхване въпроса за бъдещите планове.

— Като заговорихме за това — поде той, — питам се… искам да кажа, имате ли нещо конкретно предвид?

— Само да избягам.

— Ясно.

— Питате ме — продължи Флик — дали съм наясно какво ще правя после?

— Нещо такова — призна Бил.

Флик се замисли.

— Всъщност — започна тя, — когато тръгнах да бягам, май нямах никаква представа. Сега това-онова ми се прояснява. Май няма да е зле да им напиша писмо. Оставих им бележка, забодох я на игленика, но само че си отивам, защото няма да се омъжа за Родерик.

— За нищо на света не бива да се омъжвате за него! — отсече решително Бил. Главата още го наболяваше.

— Разбира се, никога! Но ако им напиша, че ще се върна, стига да обещаят, че няма да ме омъжват насила за него…

— Как така изведнъж решихте, че не можете да се омъжите? — попита Бил.

— Днес следобед един човек се затича към него, докато бяхме двамата на Виктория ембанкмънт, и Родерик така се уплаши, че се метна в едно такси и изчезна, сякаш беше въпрос на живот и смърт, а мен ме заряза самичка.

— Божичко, това е бил Джъдсън! — възкликна Бил и й наля още една чаша кафе: — Ще ви кажа какво да направите — продължи той. — Пишете им, ако са съгласни да се върнете при вашите условия, да пуснат съобщение на страницата за лични обяви в „Дейли мейл“. Имате ли пари?

— О, да, достатъчно, благодаря.

— Значи трябва точно така да направите. За една седмица ще клекнат.

— Не знам — поколеба се Флик. — Вуйчо Джордж и леля Франси са ужасно непреклонни. Вуйчо Джордж е от ония мъже с квадратни челюсти, които не отстъпват и на сантиметър. Точно той пльосна в езерото.

— Е, страхотен плясък беше! — засмя се Бил.

— Жалко, че не беше през деня, за да го видя.

— През деня нямаше да падне.

— Хм, вярно — съгласи се Флик и се изправи: — Е, сега се чувствам много по-добре. Имах нужда да хапна. Май е време да тръгвам. Въпреки че не ми се ще да напусна този огън. Забелязали ли сте колко уютна изглежда една стая точно на излизане?

— Да тръгвате? — попита Бил. — Как така?

— Нали трябва да си намеря стая, за да преспя тази нощ — тя погледна тъжно териера, който гризеше кокал от пържола на килима. — Май с Боб няма да е лесно. Хазайките обикновено имат котки, а Боб става особено темпераментен, види ли котка.

Бил каза решително:

— Съвършено немислимо е да тръгнете сега да си търсите стая. И дума да не става! Тук ще останете. Аз ще изляза да пресрещна Джъдсън и ще го отведа някъде.

— Къде?

— О, поне на десетина места можем да идем.

— Колко сте мил! — зарадва се Флик.

— Ами. Една възрастна жена идва да готви и да чисти. Щом я чуете сутринта, извикайте й да ви донесе закуска.

— Току-виж умряла от страх.

— О, тя е сърцата старица. Е, казвам ви лека нощ.

— Лека нощ, господин Уест.

Бил се поколеба.

— Не ми викайте „господин Уест“ — помоли той. — Когато гостувахте у чичо ми, не ми ли викахте Бил?

— Май да — тя се наведе и погали Боб, който повдигна едно око към нея, без да изпусне кокала. — А вие ме наричахте Флик.

— Флик! — възкликна Бил. — Ама разбира се! Как забравя човек!

— О, аз помня — увери го Флик.

— Е, лека нощ, Флик.

— Лека нощ, Бил.

— Ще дойда сутринта по някое време и тогава можем да обсъдим какво ще правиш — той се поколеба на вратата. — Между другото, ъъъ, имаш ли… — погледна куфара й и реши, че вероятно имаше. — Лека нощ. До утре.

— Лека нощ, Бил, хиляди благодарности за всичко.

— За нищо — рече скромно Бил.

Той слезе на улицата. Вече съжаляваше, че се налага тук да чака Джъдсън. С пари в джобовете Джъдсън едва ли щеше да се появи преди раздавача на мляко. Навън бе настанал адски студ. За да не замръзне, Бил се заразхожда напред-назад по тротоара и тъкмо потрепваше сковано с крака, когато през петното светлина, хвърляно от уличната лампа, се затътрузи една окаяна фигура, мърлява и с прашни обувки. Сърцераздирателното кихане привлече към нея вниманието на Бил.

— Джъдсън!

Фигурата спря и се облегна немощно на парапета.

— О, Били — изпъшка Джъдсън и отново кихна. — Божичко, Били, какъв ужас!

— Какво стана?

Джъдсън избърса с кърпичка челото си и се оплака от мазолите, излезли на краката му.

— Седях цяла вечност в онова такси и се чудех какво, по дяволите, правиш. По някое време шофьорът попита докога ще стоим. Викам му: „Трябва да изчакаме джентълмена, Джордж“, а той изведнъж стана много неприятен. Настоя да си получи парите. И аз му снесох всичко, дявол да го вземе! Всичко ми обра, остана даже да му дължа три пенса. От него да минело, каза, и издими, като на това отгоре ми пожела лека нощ, а аз трябваше да извървя пеш целия този път. Представяш ли си! Боже, през живота си не съм ходил толкова. Грохнал съм. А и тия мазоли… Е, слава на Господа, стигнах. Сега ще се гушна в моето си креватче…

— Не — заяви Бил. — В него има едно момиче.

Джъдсън зяпна.

— Момиче?

— Ще ти обясня, докато вървим. Тази вечер ще спим в турските бани на Джърмин стрийт.

— Момиче в моето легло? — повтори невярващо Джъдсън.

— Е, може и да е в моето. Както и да е, дадох й апартамента за тази нощ и ние трябва да идем на друго място. По пътя ще ти разкажа.

Джъдсън изпъшка.

— Вече нищо не ме учудва — примири се той. — Всичко се обърка напоследък. Нямам късмет, откакто загубих моето весело прасенце. Така и не го намерих. Между другото, Бил…

— Какво има още?

— Таксито. Тринайсет шилинга и нещо струваше, кажи го една лира. Ще се радвам да си я получа.

— Предполагам.

— Ще ми я върнеш, нали?

Бил се обърна изненадан.

— Да ти я върна? — извика той. — Аз?! Нали ти извика таксито.

Двамата потънаха в нощта.