Бил Завоевателя

1.

Уилям Парадийн Уест седеше посред натовареното кръстовище на 42-ра улица и Пето авеню. Винаги претъпкан, центърът на Ню Йорк сега изглеждаше особено задръстен. Отвред, докъдето поглед стигаше, прииждаха огромни тълпи хора и отминаваха, подигравайки се безучастно на Бил. Един полицай с дъвка в устата го огледа с тиха неприязън — несъмнено зле настроен поради факта, че Бил беше бос и по бельо, защото полицаите държат на тези неща. Някъде съвсем наблизо парен чук блъскаше с лазещ по нервите грохот.

Как беше попаднал в това подозрително и неловко положение, не му беше ясно. Смътно си спомняше, че караше мотоциклет през обширна прерия, после го преследваха леопарди в някаква гора, но след това в паметта му имаше дупка. Но сега бе тук и с всеки изминал миг положението му ставаше все по-мъчително. Междувременно някой бе опрял в главата му железен лост, с какъвто работниците разбиват асфалта, и двама мъже с големи чукове удряха ритмично и енергично по него. Всеки удар предизвикваше разтърсваща болка в цялото му тяло. Спрял за миг, парният чук отново започна омразния си грохот.

Бил се почувства извънредно нещастен и окаян. Не толкова заради болката, колкото и силна да бе, нито заради това, че мъжете с чуковете бяха неговият чичо Кули, на чиято издръжка Бил живееше от години, и Джъдсън Коукър, най-добрият му приятел, с когото заедно изкараха училището и колежа. Всичко това можеше да се преглътне като част от обичайното вземане-даване с живота. Но издъно го разтърси откритието, че извънредно красивото момиче, което държеше пръта, при това със сияйна усмивка и очевидно удоволствие, беше Алис, сестрата на Джъдсън Коукър.

Това вече беше непоносимо и особено болезнено. Той обожаваше девойката, и то завинаги. От първата им среща почти преди една година я обикаляше свенливо, опитвайки се да събере кураж, за да й поднесе всеотдайната преданост на един истински мъж. Подаряваше й цветя и шоколади, а за рождения ден — чантичка, везана с мъниста. А сега тя забиваше железен лост в главата му. Такива са жените.

Грохотът на парния чук се усили в демонично кресчендо. Стана толкова настойчив, че Бил най-сетне се размърда на възглавницата, отвори очи и, премигвайки срещу светлината от прозореца, осъзна, че е започнал нов ден и че телефонът на нощната му масичка звъни. В същия миг вратата се отвори и Риджуей, неговият похватен прислужник, влезе в стаята.

— Струва ми се, че звъни телефонът, сър — каза Риджуей.

— И на мен ми се струва — отвърна Бил немощно.

Булото на съня се разпръсваше и той осъзна колко ужасно зле се чувства. Главата му, която усещаше двойно по-голяма, се цепеше от болка. Устата му бе изпълнена с нещо неприятно и гъбесто, в което след съсредоточаване успя да разпознае езика си. Паметта му се връщаше. Снощи у Джъдсън Коукър имаше празненство…

Риджуей вдигна слушалката.

— Завърнахте ли се вече? Да? — гласът му звучеше като добре овладяно гукане. Прибирането на младия господар малко след 4 часа тази нощ не беше останало незабелязано от Риджуей и той инстинктивно долавяше, че мекият му тон ще бъде оценен. — Да, ще предам съобщението ви на мистър Уест.

Той се обърна към Бил и отново загука като гълъб, викащ партньора си на полет.

— На телефона е Робъртс, икономът на господин Кули Парадийн, сър. Иска да ви предам, че вчера господин Парадийн се е завърнал от пътуването си и предлага да го посетите днес следобед.

Бил не беше никак във форма, но поканите на чичо Кули имаха силата на кралска заповед. Няма как да приемаш от някого значителна издръжка на всеки три месеца, а после да откажеш да се срещнеш с него.

— В Уестбъри ли? — попита той.

— В Уестбъри, сър.

— Кажи му, че ще дойда.

Риджуей предаде информацията на чакащия Робъртс и затвори.

— Да ви приготвя ли закуска, сър?

Бил се замисли.

— Да — съгласи се накрая без ентусиазъм. Закуската не може да изкуси онзи, който се е радвал на среднощното гостоприемство на Джъдсън Коукър. — Нещо съвсем леко.

— Непременно, сър — кимна разбиращо Риджуей и се оттегли.

Бил лежеше и гледаше в тавана. Главата му бе издута като балон. Помисли да накара Риджуей да излезе и да нахока ония птици в дърветата на Сентръл парк отсреща, че да вземат да млъкнат. Бъбриви, непоносимо енергични английски врабчета — в един добре управляван град биха ги премахнали със закон. Но всяко нещо изискваше прекалено голямо усилие. Най-добре беше да се лежи съвсем неподвижно и да се зяпа таванът.

Той се унасяше, когато изведнъж в ухото му заговори глас. Беше неприятен и рязък, не мек и нежен като на Риджуей, и той незабавно разпозна гласа на съвестта си. И преди бе имал спречквания с нея.

— Е? — попита съвестта.

— Какво „е“? — отвърна Бил отбранително.

— Снощи се прибра късничко, а?

— Малко.

— На мен ми се стори доста.

— Бях у Джъдсън Коукър — оправда се Бил. — Обещах да ида, а един мъж трябва да държи на думата си.

— Един мъж не бива да слиза до равнището на животно — с леден тон каза съвестта. — Започвам да си мисля, че си само един млад нехранимайко.

Това си беше обида, но в своята утринна меланхолия Бил не намери сили да противоречи. Намираше се в онова разположение на духа, когато човек се взира в себе си и е склонен към самообвинения.

— Мислех си, че имаш повече достойнство — продължи Съвестта. — Ти обичаш Алис Коукър, нали? Отлично. Човек, който обича такова благородно момиче, трябва да гледа на себе си едва ли не като на свещенослужител. А ти? Изгубил си всякакво чувство за срам, казвам аз — заключението отново порази Бил с истинността си. — Следя те отдавна, млади човече, и съм почти наясно с теб. Освен всичко останало си безделник, паразит и некадърен безгръбначен позор за цивилизацията. Загуби си времето в Харвард. Да, да, знам, беше във футболния отбор. Не казвам, че не си яко и мускулесто младо животно, оплаквам се от душата ти. Никакъв те няма, стане ли дума за душа, а надеждата за успех е в нея. И така, не свърши никаква работа в Харвард, а откак си завършил колежа, се мотаеш безцелно из Ню Йорк и паразитиращ на гърба на чичо си Кули. Няма да те успокоявам, че той може да продължи да те издържа, без нищо да забележи. Не е в това въпросът. Вярно, той притежава „Парадийн — целулоза и хартия“ и е милионер, но ти деградираш, млади момко. Не си по-добър от чичо си Джаспър.

— Ей, я внимавай! — направи опит да протестира Бил. Това вече му се видя прекалено.

— И на косъм не си по-добър от чичо си Джаспър, от братовчедката Ивлин и останалите пиявици от семейството — неумолимо продължи Съвестта. — Кръвопийци. Цялото семейство, включително и ти, смучете чичо Кули, човека с парите.

Бил омекна:

— Какво да правя? — попита той смирено.

— Какво да правиш ли? Плюй си на ръцете и сам си изкарвай хляба. Никаквецо, покажи, че в теб има нещо! Иди при чичо си и му кажи, че искаш да работиш. Вече си на двайсет и шест години, а още не си започнал. Все така ли ще се мотаеш?

Бил премига срещу тавана. Речта на Съвестта оказа силно въздействие върху него. Да се опита да бъде достоен за Алис Коукър — това попадна право в целта. Но истинската болка идваше от заключението, че е един дол дренки с чичо Джаспър и братовчедката Ивлин. Това беше злобно. От всички хора на света най-силно презираше тези двама родственици, които водеха безделнически живот на гърба на чичо Кули. Не, мислеше си той, чак като тези противни изчадия… И все пак…

С цената на изнурителна младост и усърдна средна възраст Кули Парадийн беше натрупал много пари и сега всичките му бедни роднини помагаха да ги похарчи. Брат му Отис търгуваше с недвижими имоти и се нуждаеше от чести субсидии; зет му Джаспър Дейли беше изобретател, чието единствено успешно изобретение бяха откритите разнообразни методи за заемане на пари; племенницата му Ивлин пък се омъжи за един развейпрах, който постоянно започваше нови литературни списания. Всички те не се разбираха по множество въпроси, но при назначаването на чичо Кули за семеен платец бяха единодушни.

В последните години чичо Кули показваше в раздаването на пари доволно хрисим нрав за човек, чиято избухливост някога е била пословична в семейството. Нещо се беше случило с господин Парадийн и бе прогонило стария дявол в него, а роднините му бяха склонни да смятат, че промяната е дошла от колекционирането на старинни книги — страст, която го обзе на 60-годишна възраст. Преди това Кули Парадийн бе доста избухлив и непредвидим и се дразнеше от постоянните домогвания до портфейла му. Веднъж хвърли един стол по Джаспър Дейли, но за жалост не го улучи. Ала сега всичко бе прекрасно. Той блуждаеше из библиотеката си в Уестбъри и подписваше чекове с възхитителната разсеяност, която толкова ценим у богатите си роднини.

Именно този човек издържаше Бил Уест в колежа и след него, до тази сутрин, когато лежеше в леглото, изтезаван от съвестта си. Да, реши Бил, съвестта има право. Разбира се, той не беше чак толкова лош, колкото чичо Джаспър или братовчедката Ивлин, но сега ясно разбираше, че бе в съмнително положение, и ако някой не знаеше какъв чудесен човек е, лесно можеше да остане с погрешна представа. Да, трябваше да отиде при чичо Кули и да заяви, че е готов да се хване на работа. Производството на хартия ни най-малко не го вдъхновяваше, но в разкаянието си реши, че все пак ще може да открие в това занимание някаква недоловима за външния наблюдател наслада. Нямаше представа как се получава хартиената каша и какво се прави по-нататък с нея, но без съмнение щеше за не повече от седмица да усвои тези дребни технически подробности. Главното беше да се започне.

Изпълнен с решимост, Бил се надигна с пъшкане и тръгна към банята.

Има някаква магия в студения душ. Съчетае ли се с младостта, малко болежки на плътта могат да му устоят. Докато търкаше зачервеното си тяло пет минути по-късно, макар с все още пулсираща глава и склонен да подскача при всеки внезапен шум, Бил се почувства нов човек. Потръпна от кураж и решителност. Докато подсушаваше гърба си, нахвърли плана. На първо време, разбира се, може да се задоволи с нещо по-скромно, колкото да се огледа и да схване кое как е. После ще се разбере кой е той. Ще вложи цялата си неизразходвана досега енергия, ще се издига все по-високо и по-високо, докато накрая вземе контрола над цялото предприятие.

Време беше до чичо Кули да застане истински енергичен човек, който да поеме грижата за „Парадийн — целулоза и хартия“. Старецът е бил голям играч навремето, но през последните няколко години бе развил вкус към пътешествията и страст към библиотеката си и това му отнемаше твърде много време. „Парадийн — целулоза и хартия“ се нуждаеше от свежа кръв и ето той, Бил, бе налице.

Бил се облече и отиде да хапне леката си закуска. Така се въодушеви, че към професионалния възход се добави и доживотен съюз с Алис Коукър. Отстраняваше със замах пречките. Чувстваше се всевиждащ и непобедим. Преди да разгърне сутрешния вестник, всяка подробност от бъдещето му бе така подробно разработена, че почти очакваше да види заглавие на първа страница:

Вместо това очите му срещнаха обичайния:

— Уф! — отврати се Бил и се нахвърли на грейпфрута.

— Господин Джъдсън Коукър на телефона, сър — прозвуча гласът на Риджуей, появил се безшумно в стаята.

Хладен, неумолим и критично настроен, Бил пристъпи към телефона. При мисълта за неговия приятел и домакин от снощи го побиха пуритански тръпки. Жалко, помисли си той, колко често най-благородните момичета имат такива недостойни братя. В момента представата на Бил за брата на богинята на сърцето му вероятно бе малко завишена и е съмнително дали едно съчетание от рицаря Галахад, добрия крал Венцеслас и свети Франциск Асизки би се вписало в нея. Джъдсън обаче отпадаше безусловно. Снощи, спомни си той, Джъдсън се държа като развратен сноб от филм, вече изрязан с две трети от цензурата. Забавите на духа са в реда на нещата, но всичко си има граници, особено за близките роднини на най-прекрасните създания. Джъдсън Коукър бе надскочил тези граници с няколко мили.

— Ало! — троснато извика той, за да пресече шегите.

Не че имаше вероятност след снощната веселба Джъдсън да се впусне в закачки. Всъщност Бил беше донейде изненадан, че в този ранен час Джъдсън изобщо е в състояние да говори. Гласът, който прозвуча по жицата, беше продран като на човек, дълго лутал се из пустинята. Владетелят му сякаш деликатно се опитваше да задържи главата си на раменете.

— Ти ли си, Бил, приятелю?

— Да.

— Значи успя да се дотътриш до дома? — каза гласът с изненадан, леко завистлив тон.

Бил се възмути, че му напомнят за едно завинаги изоставено минало.

— Да — каза той хладно. — Какво искаш?

Невидимото гърло леко се прокашля:

— Слушай, спомних си за най-важното. Поканил съм пет-шест момичетата от „Фоли“ на пикник днес следобед.

— Е, и?

— Разчитам да дойдеш.

Бил се намръщи. В този миг лицето му напомняше гонещия дяволските изкушения свети Антоний.

— Чуй ме сега, никаквецо! — изръмжа той. — Аз съм съвсем нов човек и не желая да се търкалям мъртвопиян в канавката с момиче от „Фоли“. И ако послушаш съвета ми, и ти ще се стегнеш и ще се опиташ да проумееш, че животът е суров и сериозен и предназначен за нещо повече от…

Дълбока въздишка прекъсна тирадата му:

— За Бога, Били — потрепери гласът, — вярно, че снощи ти дойде в повечко, но не съм си и представял, че ще си толкова зле тая сутрин. Майчице, какъв махмурлук! — гласът премина в настойчив шепот. — Слушай сега, вземи да си забъркаш „Кажи не на смъртта“. И аз това ще направя. Помниш ли рецептата? Едно сурово яйце, разбито в половин чаша доматен сок, после ръсиш лютив пипер, пускаш четири аспирина и бъркаш. Веднага ще скочиш на крака.

И този човек беше Нейният брат! Бил изтръпна.

— Чувствам се отлично, благодаря — отвърна той с леден глас.

— Чудесно! Значи ще дойдеш на пикника.

— Не. Освен това имам ангажимент. Трябва да посетя чичо си в Уестбъри. Вчера се е върнал, тази сутрин ми се обади.

— О, приятелю, не казвай нищо повече! — гласът зазвуча сърдечно и съчувствено. — Напълно те разбирам. Имаш предвид чичото, който снася на първо число всяко тримесечие? Разбира се, че трябва да идеш. Гледай да използваш случая, за да изкрънкаш още малко. Явно си много добре с него, щом те вика веднага след завръщането си.

— Ако те интересува какво ще направя, когато се срещна с чичо Кули — заяви Бил студено, — ще ти кажа. Ще го помоля за работа.

От другата страна на линията се чу ядно възклицание:

— Много е калпав тоя проклет телефон — оплака се гласът. — Не се разбира. Прозвуча, сякаш ще молиш чичо си за работа…

— Точно това казах.

Тишина.

— Работа?

— Да.

— Имаш предвид труд?

— Труд.

Гласът почти се просълзи:

— Не го прави, Бил! Недей, човече. Ти не знаеш какво приказваш. Не си на себе си. От главоболие си превъртял. Чуй съвета на стария си приятел и си забъркай едно „Кажи не на смъртта“. Много помага. С него и едноседмичен труп изскача от ковчега и хуква да се включи в шестдневната колоездачна обиколка. Запиши си рецептата, да не я забравиш. Едно сурово яйце…

Бил трясна отвратен слушалката. Тъкмо се върна на масата, когато телефонът отново иззвъня. Сега вече истински му накипя и той изкрещя гневно:

— Абе какво искаш още?!

— Господин Уест, вие ли сте?

Не беше Джъдсън. Гласът беше женски и щом го чу, Бил се олюля. Всички женски гласове по телефона донякъде си приличат, но този сърцето му разпознаваше безпогрешно. Беше тя! А как й заговори той! О, небеса, непростимо е! Това „абе“, това брутално, грубиянско натъртване на „още“! Потокът извинения сякаш сам започна да се лее от устата му:

— Госпожице Коукър, ужасно съжалявам, не знам как да ви се извиня, помислих, че е някой друг, не, не исках да кажа, аз… надявам се, че не сте… надявам се, че не съм… надявам се, че вие няма…

— Господин Уест — възползва се неговата слушателка от моментното затихване, — чудя се дали ще се съгласите да ми направите една голяма услуга?

Колената на Бил се подкосиха.

— Да направя на вас услуга! — възпламени се Бил. — Разбира се!

— Много е важно. Можете ли да дойдете при мен?

— Разбира се, че мога!

— Ще успеете ли тази сутрин?

— Разбира се, че ще успея!

— Много ви благодаря.

Бил остана за миг неподвижен, дишайки тежко. Очите му се замъглиха. Тя искаше от него услуга! Обърна се към него, не към Тоди ван Райтър или Юстас Бейли, или изобщо към някой от ония мазници, които образуваха двора, чиято безспорна кралица бе тя. Можеше ли да отиде при нея? Да, хиляди пъти да, дори ако на всяка крачка до къщата на баща й го чакаха огнедишащи змейове.

Той се приближи до камината във всекидневната за обичайния благоговеен оглед на грижливо подредените отгоре й снимки на мис Коукър — единайсет на брой, мъчително и упорито събрани в бавен процес на измъкване една по една от стаите на Джъдсън. Алис си умираше да се снима и редовно снабдяваше недостойния си брат със свои изображения. Още бе жив ужасът, който Бил изпита, когато видя тази изгубена душа Джъдсън да разрязва с последния й портрет страниците на някакъв детективски роман.

2.

Чувствителният посетител, отзивчив спрямо метеорологичните промени, би доловил, че в тази априлска утрин нещо не е съвсем наред в къщата на господин Дж. Бърдси Коукър на 61-ва улица. Жилището на бащата на Алис и Джъдсън бе обзаведено с вкус, дори луксозно, и открито показваше всички външни атрибути на изискан и богат дом. Но сега над него тегнеше непривична тишина, сякаш наскоро оттук бе преминал циклон или някаква голяма мъка се бе стоварила върху обитателите му. Ако Бил не беше толкова погълнат от мисли за Алис, можеше да забележи уплаха в очите на прислужничката, която го въведе малко след 12.30 часа. Но той усети бедата едва след като влезе в гостната и срещна прекрасните очи на господарката на къщата.

— Небеса! — възкликна той. — Какво става тук?

Алис Коукър беше изключително привлекателна млада дама. Лицето й имаше едва ли не, царствени черти за разлика от брат й Джъдсън, който се беше метнал на бащиния им род и напомняше ерделтериер. Чертите й бяха съвършени, както и зъбите, и косите. Изобщо впечатлението, което създаваше при първа среща, беше за безукорна красота. Но в този момент не красотата й се хвърляше на очи, а тревогата, която я терзаеше. Авторите на националните песни (така популярни за разлика от националните закони) ни съветват да търсим лъча на надеждата, Синята птица, да затворим всичките си тревоги в сандък, да седнем на капака му и да се ухилим. Алис Коукър явно не бе надала ухо за този съвет. Бедата, този враг на песнописците, бе победила гордия й дух.

— Седнете, мистър Уест — покани го тя, официална дори в мъката си.

От много месеци тази нейна склонност към студена официалност измъчваше Бил. Поддържаше съвсем непринудени отношения със сестрите на повечето си приятели, но пък ги познаваше от деца, а макар да бе израсъл с Джъдсън, Алис беше влязла в живота му едва преди една година. Реши, че спокойствието в дома на Коукърови вероятно е нарушено от онази история с любовния възел и сърдечния балсам. До миналия март Алис бе живяла с майка си в Европа и бе дошла в Ню Йорк едва след смъртта й, за да върти домакинството на баща си и да наруши душевния покой на мъжката част от обществото.

Бил седна, засвидетелствайки пълна отдаденост, съчувствие и готовност да направи всичко, на което е способен един пламенен мъж за изпаднала в беда дама.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — рече Алис.

— Не, не! О, не! Не, не! Не, не! — отвърна Бил.

— Става въпрос за Джъдсън.

— Джъдсън?

— Да. Татко е бесен. При това с основание — справедливо добави госпожица Коукър. — Джъди наистина се държа много лошо.

Бил се почувства изправен пред дилема. Много му се искаше да се съгласи с всяка нейна дума и все пак едва ли точно той трябваше в този момент да клейми Джъдсън. Освен това се чувстваше затруднен да поеме ролята на морален цензор, тъй като не знаеше какво е сторил гуляйджията, за да предизвика бащиния гняв. Задоволи се с издаването на нисък креслив възглас като на учтива дива патица.

— Снощи Джъдсън е свикал веселба — започна мис Коукър, като изсумтя презрително. — Особено буйна, с цяла сюрия от онези ужасни момичета от вариететата. Не мога да разбера какво удоволствие му доставя общуването с подобни хора — строго добави тя.

— Не — изгука Бил невинно. — Никакво. Много сте права. Не!

— Проблемът на Джъди е, че е слаб и приятелите му го водят по лош път.

— Точно така — съгласи се Бил, опитвайки се да изглежда като един от приятелите, които не правят така.

— Добре, ето какво се случи — продължи мис Коукър. — Всички си легнахме както обикновено и спяхме дълбоко, когато към 4 часа някой заблъска по външната врата. Горкият татко слезе по пантофи и халат, доста ядосан, защото беше имал тежък ден в службата и беше уморен. И кого да види — Джъдсън… — тя спря за момент, а в прекрасните й очи се четеше болка. — Джъдсън — продължи тя с равен тон, — изглежда, много се зарадва, че вижда татко. Когато погледнах горе от стълбата, го тупаше по гърба. Татко го попита какво иска и Джъдсън му отвърна, че му го нямало веселото прасенце и мислел, че може да го е оставил върху пианото в гостната последния път, когато бил вкъщи. Влезе и затършува, после си тръгна за апартамента. След половин час отново се появи и заблъска с чукчето на вратата, а когато татко излезе, Джъдсън каза, че идва само да се извини за безпокойството, но много искал да покаже прасенцето на едно от момичетата. Каза, че това момиче обичало да си седи у дома, било домошарка и можело всеки миг да си тръгне. И пак влезе и взе да търси прасенцето, после пак си тръгна. А в 5.30 часа се обади по телефона, който е в стаята на татко, и го помоли да провери дали прасенцето не е в кабинета.

Тя отново спря за момент. През цялото време Бил засвидетелстваше с приглушени звуци слисването си.

— Татко, естествено, много се ядоса.

Бил кимна съчувствено.

— Да го бяхте видели само, когато тръгваше за работа тази сутрин.

Докато слушаше словесната картина, рисувана от възлюбената му, Бил се усещаше щастлив, че не е присъствал лично на събитията. Пред очите на развълнувания обожател на госпожица Коукър заплашително се надигаха зверовете от Апокалипсиса в някой от лошите им дни. Дж. Бърдси Коукър, научи той, нерядко бил раздразнителен на закуска, но и най-старият обитател на къщата не помнел проявления като тазсутрешните. Реакцията му, когато уплашената прислужница изпуснала яйцата и бекона, можела да втрещи и най-хладнокръвния ветеран.

— Накрая обяви — завърши Алис, — че му спира издръжката и ще го изпрати във фермата на баба във Върмонт. Щял да го държи там, докато не се вразуми. Това, за което искам да ви помоля, господин Уест, е следното: има ли начин така да нагласите плановете си, че да заведете Джъди на риболов за един месец?

— Но нали казахте, че заминава за Върмонт.

— Вярвам, че когато татко се поуспокои, ще се съгласи да го изпрати за риба, ако е с човек, който ще се грижи той да не пие. Няма значение къде ще е, стига да е по-далеч от Ню Йорк и от ония, които го водят по лош път. Джъди е толкова мило момче, че всякакви се лепят около него, и му е трудно да проявява воля и да се съпротивлява на изкушенията.

Бил не чувстваше никакви колебания. Известно време се колебаеше какво точно бе отношението на Алис към брат й, но сега, след като стана ясно, че ужасните постъпки, сътворени от безпътния младеж на прага на къщата в малките часове, не са разколебали преданата й привързаност, Бил забрави всичко останало. Той се впусна в славословия за бившия си другар и дори сам се изненада от разпалеността им. Дори ориенталски монарх би се сепнал от тази хвалебствена ода, но въздействието й върху госпожица беше забележително. Гордата й студенина се стопи. Тя видимо омекваше. А когато Бил довърши една покъртителна тирада за дълбоката духовност на Джъдсън и заяви, че приятелят му е прекалено необикновена и нежна душа за суматохата на модерния живот в Ню Йорк, тя засия насреща му като изгряващото слънце.

— Знаех си, че сте му много добър приятел — каза тя така сърдечно, че краката на Бил съвсем омекнаха и той се задъха. — Точно затова ви помолих да дойдете тук. Да знаете само какво го чака, горкия, при баба. Ще трябва да става всяка сутрин в 7 часа, семейството се събира по два пъти на ден за молитва.

В последвалата тържествена тишина двамата боязливо надникнаха в открехнатата врата на този ад.

— Молитва? — заекна Бил.

— И пеене на псалми в неделя — потвърди госпожица Коукър през стиснати устни. — Направо ще полудее, клетият. За опазването на здравето риболовът върши същата работа. Знам колко много ви допада Джъдсън. Сигурна съм, че татко ще се съгласи, защото ви цени и ви има доверие, че ще държите горкия Джъди далеч от изкушенията. Не знам как да ви благодаря, господин Уест, но знаех, че няма да ме разочаровате. Безкрайно съм ви благодарна.

В живота на един мъж има приливи и отливи и, използва ли прилива, той ще стигне до щастието. На Бил му се струваше, че вече се носи със своя прилив. За пръв път през последната година се откриваше толкова добра възможност да направи предложение и може би щяха да минат много месеци, преди отново да има този шанс. Бил не беше от ония празнодумци, които могат да изпадат в романтични настроения по желание и при всякакви условия. Той се нуждаеше от някакъв ритник за засилка. Пренебрегна болезненото усещане за празнота в диафрагмата, както преди четири години, когато с футболния отбор на Харвард се класира за купата на Йейл, и се приготви да постъпи като мъж:

— Госпожице Коукър… аз… тоест… другояче казано, чудя се… мислите ли, че… — и млъкна. Не беше сигурен, че е достатъчно ясен. Подхвана отново: — Знам… не е като да… разбирам, че… може би… вие бихте… — май и сега не се получи така недвусмислено, както му се искаше. Преглътна на два пъти и подходи от нов ъгъл: — Гледай сега — започна той, — ще се омъжиш ли за мен?

Мис Коукър запази невъзмутимо спокойствие. Изглежда, не за пръв път получаваше такова предложение.

— Съвсем неочаквано е за мен — отвърна тя.

Така беше и за Бил. Той седеше втрещен от звука на безумните си думи и замаян се чудеше как е имал кураж да ги пусне да излязат от устата му. И все пак те бяха изречени, въпросът определено беше поставен за разглеждане. Той се вторачи в нея, глуповато, но с надежда.

— Сега не мога да ви дам конкретен отговор.

— Не, не, разбира се, че не.

— Да предположим, че ме помолите отново, когато върнете Джъди здрав и укрепнал от пътуването?

Предположението, че Джъдсън беше инвалид в последен стадий на недъгавостта, не отговаряше съвсем на спомена му за тартора на гуляя от предишната нощ, но Бил го подмина. Това нямаше значение. Единствено важно бе това, че тя не го отхвърли с презрение и не повика прислужниците да го изхвърлят на улицата.

— Да оставим засега нещата така, нали?

— Да — отвърна смирено Бил.

— И кога мислите, че можете да тръгнете? — попита госпожица Коукър, наследила от баща си таланта да пренебрегва чувствата за сметка на работата. — Веднага?

— Утре, ако искате — съвсем оглупял отвърна Бил.

Смътно долови, че с тази нова уговорка ще му е трудно да завземе с щурм контрола върху чичовия си хартиен бизнес, но и това сега нямаше значение. Той примря, сгрян от усмивката, която тя му дари. Това бе същата усмивка, от която така сияеше третата снимка отляво на камината.

— Питам се — заекна той, — искам да кажа… бихте ли… мислите ли… сигурно имате някоя ваша снимка, която да подарите на приятел?

— Имам, разбира се — отвърна Алис дружелюбно.

— Отдавна ми се иска да имам ваша снимка.

3.

Когато някой библиофил попаднеше в библиотеката на господин Кули Парадийн в къщата му в Уестбъри, Лонг Айлънд, затичваше екзалтирано в кръгчета, надзърташе и душеше, издаваше кратки скимтящи звуци на възбуда подобно на куче, озовало се сред стотици омайни ухания. Славата й беше международна, статии за нея се бяха появявали в издания като „Атлантик мънтли“, „Куотърли ревю“ и „Меркюр дьо Франс“. Навред имаше полици, на всяка полица — издания с всякакви обеми: масивен том, до него тумбесто книжле джудже, там нещо, приличащо на книга, но всъщност кутия с книга вътре в нея. Гледката действаше на ценителите като силен наркотик.

Бил не беше библиофил и я понасяше много по-спокойно. След като Робъртс го въведе в библиотеката и го осведоми, че господин Парадийн скоро ще се освободи, Бил веднага се доближи до прозореца, гледката от който, както му подсказваха предишните посещения, бе подходяща за човек в сегашното му емоционално състояние. Около прозореца се виеше огромен пълзящ храст, през който наблюдателят можеше да пие от красотата на благородните дървета, сребърното езеро и ширналата се сенчеста ливада. Съвсем подобаващ пейзаж за един влюбен мъж, помисли си Бил.

И все пак нещо го нарушаваше. Както забеляза с отвращение, просторната сенчеста ливада бе зацапана с човешко присъствие, несъответстващо на приповдигнатото му състояние. Искаше му се да съзерцава Природата и да тъне в мечтания за Алис Коукър. Затова го подразни натрапилият се белобрад възрастен мъж, придружен от малко момче, обуто в голф. Тия две петна върху пейзажа се разхождаха насам-натам и разваляха цялата картина. Но в този миг двамата тръгнаха към къщата и листата на пълзящия храст ги скриха. Бил отново потъна в мисли за Алис.

Тези мисли го докараха до безразсъдно оживление, напомнящо — колкото и по-чисто да бе — състоянието му след третия от силните коктейли, така безгрижно забърквани от домакина Джъдсън на жалкия му гуляй предната вечер. Невероятно беше наистина, че съумя да преодолее проточилата се с месеци нерешителност и я помоли да се омъжи за него. Но още по-невероятна, зашеметяваща направо бе благосклонността, с която тя прие предложението му. Вярно, не се обвърза с годеж, но какво от това! Нали му нареди като на някогашен рицар първо да изпълни една задача, за да бъде после негова. Какво по-честно? О, любов! О, плам!

Отварянето на вратата прекъсна мислите му.

— Господин Джаспър Дейли — прозвуча гласът на Робъртс.

От мястото си зад завесите Бил чу раздразнено изсумтяване.

— Какъв е смисълът да ме представяш, драги. Тук няма никой.

— Господин Уест беше тук преди минутка, сър.

— А? Че какво прави тук?

Бил се показа от ъгълчето си.

— Здравейте, чичо Джаспър — поздрави той, като напразно се опитваше гласът му да звучи сърдечно.

След тазсутрешния разговор със съвестта видът на господин Дейли бе труднопоносим. Мисълта, че съществува и най-малката вероятност да заприлича на това сбръчкано алчно човече, го пробождаше като нож.

— А, ето те и теб — кисело измърмори чичо Джаспър, оглеждайки се с гущероподобните си очи.

— Господин Парадийн е зает в момента, сър — съобщи Робъртс. — Да ви донеса ли един коктейл, сър?

— Не — отказа чичо Джаспър. — Не пия коктейли — после се обърна към Бил: — Ти какво правиш тука?

— Робъртс се обади тази сутрин, че чичо Кули иска да ме види.

— Странно! И аз вчера получих телеграма, че иска да ме види.

— Така ли? — отвърна Бил хладно и се обърна към полиците с книги.

Не страдаше от предубеждения и смяташе, че е в състояние да се отнася внимателно и с най-низкото от Божиите създания, но не беше справедливо, след като съвсем допреди малко си се намирал в скъпоценното присъствие на Алис Коукър, да търпиш компанията на този дърт негодник.

След малко се появи нова досада.

— Госпожа Парадийн-Кърби — обяви Робъртс от вратата.

Бил съвсем помръкна. И в най-добрите си времена братовчедката Ивлин трудно се понасяше. Яка и шумна жена малко над 40-те с поглед на посинели варени яйца, тя така и не прояви достатъчно ум да се откаже от лигавенето, с което, изглежда, се бе харесвала на младежите в дебютантските й години. — Я, колко книжки! — съобщи Ивлин на пухкавото кученце, което носеше в ръце. — Ако малкият Уили е добро кученце и не гризе книжките, чичо Кули ще му даде сладко кексче.

— Господин Отис Парадийн, господин Кули Парадийн — обяви Робъртс.

Бил се предаде. Като добавка към принудителното пребиваване в една и съща стая с чичо Джаспър и братовчедката Ивлин присъствието на Отис и малкия Кули беше нищо работа. Той се обърна отново към полиците, като преди това отбеляза, че чичо Отис бе надебелял още повече, а малкият Кули — лъчезарно дете, ухилено като пача — съвсем определено добива вид на земноводно.

— Мили Боже! — извика чичо Джаспър, втренчен в новодошлите. — Да не е седмицата на семейството? Какво правите всички тук?

— Двамата с Кули получихме телеграма да дойдем — отвърна с достойнство Отис.

— Иий, чудничко! — възкликна братовчедката Ивлин.

— И аз така.

— На него пък са му се обадили по телефона — озадачено посочи с пръст към Бил чичо Джаспър. — Какво ли е станало?

Само Кули не се включи в общия коментар, а се умълча на един фотьойл, дращейки по кожата му с писалка. На равни интервали го разтърсваше хълцане, сякаш му се искаше да извика „Ура!“, но не можеше да събере кураж. Останалата част от семейството се зае да гадае.

— Що ли пък ни е събрал чичо Кули всичките?… — поде братовчедката Ивлин.

Чичо Отис се огледа предпазливо и сниши глас:

— Ако питате мен, става нещо. Според мен Кули вероятно осъзнава, че е вече доста стар, и се кани да уреди наследствата ни.

— О, наистина ли! — възкликна възторжено братовчедката Ивлин. — Много е стар, наистина. Винаги съм казвала, че като мине шейсетака, човек вече се готви за края…

— Аз навърших шейсет и две — отвърна студено чичо Отис.

— Наследства? — чичо Джаспър замислено почеса брадичката си. — Хм, идеята не е лоша. Ще спестим доста от данък наследство.

Бил не издържаше повече. Съвестта му съвсем недвусмислено бе показала какъв кръвопиец е, но поне беше благодарен за получената кръв. За тия вампири човешката признателност очевидно бе нещо непознато.

— Повдига ми се от вас — викна той изведнъж. — Трябва да ви напъхат в газова камера. Не спряхте да заговорничите за парите на бедния чичо Кули…

Неочакваното нападение предизвика известно вцепенение.

— И таз добра! — възкликна братовчедката Ивлин.

— Безсрамен хлапак! — изръмжа чичо Джаспър.

Чичо Отис подхвана насмешливо:

— А ти, ей Богу, не си взел и пени от него, нали!

Бил хвърли горд смразяващ поглед в неговата посока:

— Прекрасно знаеш, че ми дава издръжка. И сега ме е срам, че съм я вземал. Като ви гледам как се събирате около него като лешояди…

— Лешояди! — вирна брадичка братовчедката Ивлин. — Никой не ме е нагрубявал така.

— Оттеглям си думата — каза Бил.

— О, добре — успокои се братовчедката Ивлин.

— По-точно е да се каже пиявици.

Не особено единно иначе, семейство Парадийн се обедини срещу атаката. Библиотеката прокънтя от възмутени крясъци. Трябваше да се намеси един друг глас, за да се усмири врявата. Гласът прозвуча, или поточно изрева от прага и произведе върху спорещите въздействието на полицейска свирка върху улични побойници.

— Тишина!

Гласът ни най-малко не отговаряше на ръста на собственика му. На прага стоеше дребен слаб мъж с червено гладко избръснато лице и благородна бяла коса и гледаше събралите се през пенсне.

— Типична сцена за семейство Парадийн! — отбеляза той язвително.

Появата му даде сигнал за нова задружна маневра от страна на чичовци и братовчеди. След първоначалната изненада те наскачаха радостно.

— Здравей, Кули. Колко съм щастлив да те видя. (Чичо Джаспър.)

— Добре дошъл у дома, Кули. (Чичо Отис.)

— Миличкият ми, колко добре изглеждаш! (Братовчедката Ивлин.)

Тишина. (Малкият Кули.)

Тишина. (Бил.)

Дребният човек на прага сякаш не се зарадва от този порой на привързаност. Сега устата му мълчеше, застрашително стисната, погледът, отправен към излиятелната сбирщина през стъклата, можеше да обезсърчи по-наблюдателен човек. Роднините подновиха екзалтираните си приветствия.

— Получих телеграмата ти, Кули — каза чичо Джаспър.

— И аз — каза братовчедката Ивлин. — Много се трогнахме с малкия сладък Уили.

— Надявам се, че си прекарал добре, Кули — каза чичо Отис. — Много земи обиколи, а?

— Как ти се стори Япония? — попита братовчедката Ивлин. — Винаги съм казвала, че японците са много сладки.

— Много ни липсваше, Кули — каза чичо Джаспър.

Неразговорливостта на отрочето му в този задушевен миг ядоса Отис и той смъкна малкия Кули от фотьойла, преди да е довършил ученолюбивата си операция.

— Поздрави любимия си чичо, момченцето ми.

Малкият Кули прекърши този изблик с безстрастен опулен поглед:

— Здрасти — изговори най-сетне отчетливо и отново млъкна, разтърсван от хълцане.

Чичо Джаспър отново взе думата:

— Би ли ми отделил пет минути насаме по-късно, Кули? Трябва да обсъдим нещо дребно.

— Аз също искам да помоля за малка услуга от името на малкия Кули — побърза да не остане назад Отис.

Братовчедката Ивлин се хвърли напред:

— Дай целувчица на чичо Кули, миличко — извика тя и протегна към благодетеля пухкавото псе със закръглените си ръце.

Сдържаността на мистър Парадийн не издържа на атаката:

— Разкарай го! — извика той, отстъпвайки бързо. — Значи не сте доволни от живота на мой гръб и вече с кучета ме преследвате?

Лицето на братовчедката Ивлин посърна:

— На твой гръб, чичо Кули!

Господин Парадийн изсумтя. Очилата му се смъкнаха и той ги намести раздразнено:

— На мой гръб, я! Ако този помияр може да се изправи на задни лапи и да се моли, значи е станал достоен член на семейството. Нали само това правите и вие. Връщам се след двумесечно пътуване и първото, което правите, е да ме подгоните за пари.

Е, това никой не бе очаквал. Чичо Джаспър се нацупи. Чичо Отис замига. Братовчедката Ивлин доби надменен вид, като преди малко с Бил.

— Последното, за което си мисля — докачено обяви тя, — са тия отвратителни пари.

Господин Парадийн се изсмя. Очевидно бе отстъплението към предишния период, когато така трудно се разговаряше с него, преди събирането на стари книги да го усмири.

— Да — отбеляза той с горчивина, — първото всяка сутрин и последното всяка вечер. Омръзнахте ми. До гуша ми дойдохте. Вие сте една сбирщина, сбирщина…

— Лешояди — услужливо подсказа Бил.

— Лешояди! — повтори мистър Парадийн. — Подмилкващи се лешояди. От години сте се впили в мен като, като…

— Пиявици — промърмори Бил.

— Пиявици — повтори мистър Парадийн. — Откакто се помня, все ви раздавам пари, пари, пари. А вие ги попивате като, като…

— Попивателна — подсказа Бил.

Мистър Парадийн се втренчи в него.

— Млък! — изкрещя той.

— Добре, чичо. Само исках да помогна.

— И сега — продължи мистър Парадийн, след като отстрани Бил — искам да ви кажа, че ми писна. Толкоз! Край! Дотук! — погледна за миг крадешком към Бил, сякаш чакаше дали ще предложи нов синоним. — Днес ви извиках, за да ви съобщя нещо. Имам малка изненада за вас. Ще си имате нов роднина.

Семейството се спогледа с диво недоумение.

— Нов роднина! — повтори Отис пребледнял.

— Само не казвай — прошепна с погаснал глас чичо Джаспър, — че ще се жениш!

— Не — успокои ги господин Парадийн. — Роднината е осиновеният ми син Хорас! Ела тук!

Малка, обута в голф фигура се дотътри в стаята.

— Хорас, нека те представя на семейството!

За миг момчето застина безмълвно. Беше набито, с квадратно луничаво лице, къса златиста коса и насмешливи очи. Огледа изпитателно подред чичо Джаспър, чичо Отис, малкия Кули и братовчедката Ивлин.

— Това ли е семейството?

— Това е семейството.

— Леле, какви катили! — изрече натъртено момченцето.

4.

В тишината, последвала тази откровеност, се появи още една личност. Беше едър, благ на вид мъж в сенаторски редингот, в когото Бил разпозна по бялата брада придружителя на Хорас от ливадата. Отблизо човекът напомняше с внушителността си някой от малките библейски пророци. Усмихваше се доброжелателно. Това всъщност бе единствената усмивка в стаята, вероятно най-безутешната сега в цяла Америка освен в домовете с пресен покойник. Чичо Джаспър беше оклюмал като повяхнала лилия, очите на чичо Отис бяха изскочили, братовчедката Ивлин сякаш всеки момент щеше да експлодира. Дори у Хорас откритието в какво семейство попада бе изличило детската лъчезарност.

Той се обади пръв:

— Трябва ли да ги целуна всичките? — попита.

— Мен можеш да не ме целуваш — категорично отхвърли възможността чичо Джаспър, отърсвайки се от вцепенението си. После се обърна към господин Парадийн, запуфтян като влак по нанагорнище: — Какво означава това, Кули?

Мистър Парадийн махна с ръка към новодошлия:

— Професор Апълби ще обясни.

Малкият пророк се поклони. И да изпитваше някакво смущение, не му пролича. Усмивката му стана особено сияеща:

— Моят добър приятел Парадийн иска да ви съобщи…

— Как така вашият добър приятел Парадийн? — разпали се чичо Джаспър. — Искам да попитам откога го познавате?

— Запознах се с професор Апълби във влака от Сан Франциско — обясни господин Парадийн. — И той…

— Аз убедих — любезно се намеси професор Апълби — господин Парадийн да осинови това момче — той потупа момчето по главата и изгледа мило кипящата си аудитория. — Името ми — продължи той, изпреварвайки чичо Джаспър, който се канеше да заговори, — вероятно не ви говори нищо, но с цялата ми скромност мога да заявя, че в определени среди възгледите ми за евгениката са високо ценени. Радостен съм да обявя, че господин Парадийн стана мой последовател. Горещо подкрепям идеята на Бърнард Шоу за необходимостта от създаването на нова раса, която да се изгради с най-съвършените екземпляри от старата. Хорас е момче с чудесна физика, изключителна интелигентност, стабилен характер и ведър дух. Моето мнение, с което и господин Парадийн е съгласен, е, че е най-добре да посвети парите си на отглеждането и образоването на едно такова момче, отколкото да ги харчи по роднини, които, ако ми позволите така да се изразя, нямат бъдеще и би могла да се очаква, извинете ме, малка възвръщаемост. Господин Парадийн възнамерява да има семейство, гледащо напред, а не назад. Семейство от, ъъъ, бъдещи, а не бивши величия.

Роднините завиха. През цялата тирада те се опитваха да заговорят, но не беше лесно да се прекъсне професор Апълби. Сега всички се хвърлиха напред — братовчедката Ивлин начело, след нея чичовците Джаспър и Отис:

— Нечувано!

— Той е опасен маниак!

— Наистина ли смяташ да направиш този… този дръвник твой наследник вместо собствената ти плът и кръв!

Професор Апълби отново се намеси учтиво:

— Трябва да се признае, че засега Хорас не е дотам шлифован. И какво от това? Един добър наставник се справя с подобен незначителен дефект за няколко месеца. Важното е, че малкият е изключително здрав и извънредно интелигентен.

Малкият не реагира. Той все още се бореше с лежащата на сърцето му дилема.

— Няма да ги целуна! — обяви той твърдо. — Освен ако не е заради бас. Веднъж така целунах една коза.

Братовчедката Ивлин вдигна ръце и кученцето Уили пльосна на пода.

— Безобразник!

— Според мен, скъпи Парадийн — каза професор Апълби меко, — разговорът малко загрубява и ще е по-добре да изведа Хорас навън. Подобни приказки не са подходящи за неговото развиващо се съзнание.

Братовчедката Ивлин се наежи войнствено:

— О, моля ви се, не бива да безпокоим Хорас в неговия дом — окачи каишката на Уили и го затегли към вратата: — Сбогом, чичо Кули! Чувствам се възмутително и безсърдечно оскърбена.

— Ей! — възкликна Хорас, сочейки с пръст. — Изпусна си плетката и ти се влачи.

С дълъг безмълвен поглед на отвращение братовчедката Ивлин вдигна Уили на ръце и излезе. Чичо Джаспър пристъпи на свой ред към вратата.

— Довиждане, Джаспър — каза господин Парадийн.

— Сбогом. Незабавно ще се обърна към лекарска комисия, която да ти попречи да изпълниш налудничавия си план.

— А аз, Кули — заяви чичо Отис, — ще кажа само, че след пътуването дотук останах с три долара и седемдесет и девет цента в джоба. Адвокатът ми ще ти се обади — той дръпна малкия Кули за ръката: — Ела, Джон — каза с горчивина. — Вече ще ти викат на малко име.

— Виждам, че ме обичат като баята погача! — отбеляза малкия Хорас.

Бил пристъпи напред приветливо:

— Нямам нищо против теб, приятелю — каза той. — Приветствам те с добре дошъл в семейството!

— Ако това е семейството — отвърна Хорас, — ти самият си добре дошъл — и като постави ръчичката си в дланта на професор Апълби, той излезе от стаята.

Господин Парадийн изгледа Бил мрачно.

— Е, Уилям?

— Е, чичо Кули?

— Осъзнал си, смятам, че не възнамерявам да подновя издръжката ти?

— Да, чичо Кули.

Спокойствието на младия му роднина малко смути господин Парадийн. Той заговори почти отбранително:

— Най-лошото нещо за момче на твоята възраст е да има пари, без да си дава труд да ги печели.

— Така мисля и аз — разпали се Бил. — Нуждая се от работа. Срамота е — продължи той сърдечно — човек с моите способности и интелигентност да не си изкарва сам хляба. Срамота!

Заруменялото лице на господин Парадийн стана мораво:

— Много остроумно! — изръмжа той. — Много остроумно и оригинално. На какво се надяваш, като…

— Остроумно! Нали не мислиш, че се шегувам?

— Точно това мисля.

— За Бога! Та аз дойдох тъкмо, за да те помоля за работа.

— Много рано го казваш…

— Нямах възможност по-рано.

— И каква работа очакваш да ти предложа?

— Във фирмата.

— Например?

Бил се позатрудни да отговори.

— Все едно каква — отговори той дръзко накрая.

— Мога да те назнача в отдела за надписване на пликове за десет долара на седмица.

— Чудесно! Кога започвам?

Господин Парадийн го загледа подозрително през очилата си.

— Сериозно ли?

— Разбира се!

— Е, трябва да призная — отбеляза леко объркан господин Парадийн след кратка пауза, — че доста ме изненадваш.

Бил понечи да обясни, че чичо му не познава скритите дълбини на характера му, но се отказа.

— Чудно нещо, Уилям, единственият член на семейството, към когото все още пазя някаква искрица привързаност, си ти.

Бил се усмихна благодарно.

— Обаче ти — прогърмя гласът на мистър Парадийн — си мързелив, безполезен негодник. Все пак ще си помисля. Нали няма да се връщаш веднага в града?

— Не, ако ти трябвам.

— Може да ми потрябваш. Остани още час.

— Ще се разходя до езерото.

Мистър Парадийн го изгледа свирепо.

— Хм, да ми искаш работа — промърмори той. — Не разбирам какво става с теб. Сигурно си влюбен.

5.

За петнайсетина минути, след като чичото и племенникът се разделиха, в дома и градината на господин Кули Парадийн се възцари пълно спокойствие. После икономът Робъртс, полегнал в стаичката си с пура в едната ръка и тъжен любовен роман в другата, бе изтръгнат от покоя си от силен метален трясък, дошъл, както изглежда, от пътя пред къщата. Верният служител остави пурата и книгата и тръгна на разследване.

В едната от колоните в ориенталски стил, поставени от архитекта, за да се постигне оригинално внушение, се бе забила смачкана червена двуместна кола. От останките тъкмо се измъкваше длъгнеста фигура в редингот. Фигурата се разгърна в младеж с неугледен вид, забележителен гърбав нос и печални зелени очи.

— Здравейте — поздрави младежът, плюейки камъчета.

Робъртс го зяпаше безмълвен. Останките от двуместната кола бяха така намачкани, че телесната цялост на младежа изглеждаше истинско чудо.

— Май се блъснах — обясни младежът.

— Катастрофа ли, сър? — промълви Робъртс.

— Да не мислиш, че го направих нарочно! — той оглеждаше заинтригувано останките. — На тази кола — отбеляза далновидно — ще й трябва ремонт.

— Какво се случи, сър?

— Е ми, случи се. Карам си аз и по някое време гледам една птичка, кацнала отпред на пътя. Трябва да съм извъртял кормилото повече, отколкото трябва, изведнъж се завъртях, спуках гума и ударих къщата.

— О, божичко, сър!

— Няма нищо — успокои го младежът, — и без това тук идвам.

Той напипа парченца чакъл на лявата си вежда и се зае да ги почисти със синя копринена кърпичка.

— Нали това е къщата на господин Парадийн?

— Да, сър.

— Добре. Господин Уест тук ли е?

— Да, сър.

— Чудесно. Би ли му казал, че искам да го видя. Името ми е Коукър. Джъдсън Коукър.

— Много добре, сър.

Нещо в маниера на иконома, някакво спокойствие и липса на емоция, изглежда, подразниха младежа. Той леко се намръщи:

— Джъдсън Коукър — повтори.

— Да, сър.

Джъдсън го погледна очаквателно.

— Името ти е познато, а?

— Не, сър.

— Нали не искаш да кажеш, че никога не си го чувал?

— Не, сър, доколкото ми е известно.

— Боже мой!

Той протегна дългата си ръка и хвана оттеглящия се Робъртс за сакото. Дори в нормални моменти Джъдсън Коукър не се отличаваше с особена сдържаност — беше готов да говори винаги, навсякъде и с всекиго, — а инцидентът бе събудил у него още по-голяма словоохотливост. Шокът се отразява различно на различните хора. Джъдсън бе станал особено доверчив.

— Да не би да искаш да ми кажеш честно, като мъж на мъж — настоя той невярващ, — че никога преди не си чувал името Джъдсън Коукър?

— Не, сър.

— Не четеш ли „Говори се на Бродуей“?

— Не, сър.

— Нито „Градски клюки“?

— Не, сър.

— Боже!

Провалът на този тест за обща култура обезкуражи Джъдсън. Той пусна сакото на иконома и изпадна в унило мълчание.

— Да ви донеса ли уиски със сода, сър? — попита Робъртс. Вече му беше ясно, че младият посетител не е съвсем на себе си, и го обзе разкаяние. Помисли си, че най-подходяща за момента ще е ролята на грижовен доктор.

Този въпрос неизменно предизвикваше оживление у Джъдсън.

— Разбира се, стари приятелю! Чудех се кога ще минеш на по-сериозна тема. Гледай да е силничко. Няколко капки вода и толкова уиски, колкото ще накара заек да ухапе булдог.

— Да, сър. Ще заповядате ли вътре?

— Не, благодаря. Ще седна тук, ако не възразяваш.

Икономът се оттегли и след минута се върна с благотворната течност. Откри младия си приятел замислено загледан в небето.

— Та казвам — Джъдсън въздъхна доволно, сваляйки полупразната чаша от устата си, — сигурно си се шегувал, че не знаеш името ми, нали?

— Не, сър, уверявам ви.

— Това е най-невероятното нещо, което съм чувал. Ти знаеш какво става по света, колкото едно теле е наясно с разписанието на железниците. Никога ли не си чувал за „Копринените“?

— „Копринените“, сър?

— Ами, да, „Копринените от Пето Авеню“.

— Не, сър.

— Боже! Много известен клуб. Събират се неделя сутрин и минават по Пето авеню в копринени ливреи, копринени чорапи, копринени шапки, а ако вали, с копринени чадъри. Наистина ли не си чувал за тях?

— Не, сър.

— Гръмнат съм. Ето я цялата суета на славата! Все пак има образован човек в тази страна, който не е чувал за „Копринените“. Имаше ни на цяла страница в неделната притурка на „Америкън“, когато ни спря полицията.

— Нима, сър?

— О, да. С моята снимка. Аз основах „Копринените“.

— Така ли, сър?

— О, да. Правил съм много такива неща. Веднъж летях с аероплан и хвърлях банкноти от един долар над града. Чудно е, че не си чувал за мен.

— Ние тук живеем извън големия свят, сър.

— Така трябва да е — отвърна Джъдсън, ободрен от това решение на нещата. — Да, очевидно е така. Е, може и да не си чувал за мен, щом е така. Но да знаеш колко много неща съм направил в живота си. Хората разправят за тях. Ако не бях аз, нямаше да се наложи в Америка обичаят да се носи кърпичката в ръкава.

— Наистина ли, сър?

— О, да!

Някой можеше и да се развълнува от това, но Робъртс беше точно по средата на единайсета глава от „Пясъци и страст“ и много му се искаше да си я дочете. Той поотмести гарафата по-далеч от лапите на Джъдсън и тактично се опита да сложи край на разговора.

— Попитах и ме осведомиха, сър, че господин Уест се бил запътил в посока към езерото. Може би ако решите да го потърсите там…

Джъдсън се изправи.

— Ти си напълно прав — каза той сериозно. — Абсолютно прав. Трябва незабавно да видя стария Бил. Специално за това дойдох. Няма какво да губя време. Къде е езерото?

— Ей там, сър… Но ето, господин Уест се задава по алеята.

— А?

— Господин Уест, сър. Идва по алеята.

И като посочи приближаващата се фигура на Бил на госта, който се озърташе разсеяно във всички други посоки освен във вярната, Робъртс се оттегли в къщата. Отби се във всекидневната, за да се обади в най-близкия автосервиз, че има работа за тях в предната градина на мистър Парадийн, след което се прибра в стаичката си и потъна в четивото си.

Когато професор Апълби и Хорас се появиха на тревистия бряг на езерото, Бил побърза да се махне. Не му беше до разговори, трябваше сериозно да помисли. Събитията след пристигането му в къщата се развиха толкова бързо, че едва сега започваше да осъзнава с какви проблеми и усложнения се бе изпълнил изведнъж животът му. Излизаше, че Съдбата го е изправила пред неприятната необходимост да бъде на две места едновременно. За да удържи новопоявилия се ентусиазъм за работа, трябваше да я започне незабавно. Но очевидно бе също, че ако започнеше незабавно работа, нямаше да може да заведе Джъдсън на риболовната ваканция. Ако отидеше сега за риба, какво щеше да си помисли чичо Кули? И, обратното, ако отменеше пътуването, как щеше да се почувства Алис Коукър, предадена в момент на нужда, след като я отрупа с празни обещания? Бил бе така затиснат от бремето на дилемата и така потънал в себе си, че Джъдсън трябваше да го повика два пъти, преди да чуе.

— А, здрасти, Джъдсън! Какво, за Бога, правиш тук?

Той стисна ръката на основателя на „Копринените от Пето авеню“ с въодушевление. От хладния им телефонен разговор сутринта отношението му към Джъдсън доста се бе променило. Сега, като практически приет кандидат на Алис, Бил чувстваше благоразположение към цялото семейство. Откри, че целият гори от братска привързаност към Джъдсън.

Топло потупа Джъдсън по рамото. Изведнъж осъзна, че проблемът, който му тежеше, изобщо не беше проблем. Погрешно бе решил, че е изправен пред алтернатива. Със самото си присъствие Джъдсън налагаше темата „Коукър“ и той ясно видя, че пред него имаше само един път. На всяка цена трябваше да остане верен на Алис, така че гръмовното нахлуване в хартиения бизнес бе отложено за по-късна дата.

— Здрасти, момче — поздрави го Джъдсън. — За теб съм дошъл. Обаче стана малък инцидент — посочи той към смачканите останки.

— Небеса! — Бил потрепери от ужас при мисълта за автомобилна катастрофа, споходила Нейния брат. — Нали не си ранен?

— Не. Само малко се пораздрусах. Слушай, Бил, Алис ми разказа какво е станало у дома. Нали не се отмяташ за риболова? Иначе съм загубен. Една седмица при старата ще ме довърши.

— Всичко е наред — Бил го потупа по рамото. — Обещах на Алис и това е достатъчно. Въпросът е уреден — Бил се поколеба за миг. — Джъдсън, приятелю — продължи той едва доловимо, — помолих я да се ожени за мен.

— Сутрин закуска в седем и половина, можеш ли да си представиш — каза Джъдсън, — и после целия ден работа във фермата.

— Да се ожени за мен — повтори Бил малко по-високо.

— А най-противно ще е да се разправям със свине и пилета.

— Предложих на Алис да се омъжи за мен.

— А и тия семейни молитви и псалмите! Няма да издържа, казвам ти, просто няма да издържа!

— Тя не ми даде твърд отговор.

— Кой?

— Алис.

— За кое?

Общото благоразположение на Бил към семейство Коукър започваше да търпи леки промени. Някои от членовете му, помисли си той, на моменти са трудно-поносими.

— Помолих сестра ти Алис да се омъжи за мен — каза той студено, — но тя не обеща.

— Е, това е чудесно — отвърна Джъдсън, — значи можеш лесно да се отметнеш.

Бил погледна приятеля си с ледено презрение, което би смразило някоя по-чувствителна душа. Решителността му обаче не отслабна. Макар да бе с по-малко сърце и от най-дебелокожия африкански глиган, Джъдсън си оставаше брат на Алис.

— Чакай тук — каза той хладно. — Трябва да говоря с чичо си.

— Защо?

— За да му кажа за пътуването за риба.

— И той ли иска да дойде? — обърка се Джъдсън.

— Той иска незабавно да започна работа във фирмата му и трябва да му кажа, че се налага да отложим за по-късно.

Господин Парадийн не беше в кабинета си, но Бил познаваше навиците му и го откри в библиотеката, опасно покачен на една висока стълба.

— Чичо Кули!

Господин Парадийн погледна надолу. Остави книгата и слезе:

— Исках да си поговорим, Уилям. Седни. Тъкмо се канех да позвъня на Робъртс да те доведе — той се настани във фотьойла, привлякъл преди малко интереса на малкия Кули: — Имам предложение за теб.

— Искам да кажа, че…

— Млък!

Бил утихна. Чичо му го огледа внимателно. Имаше нещо одобрително в погледа му.

— Чудя се имаш ли някакъв ум в главата си…

— Аз…

— Млък!

Той изсумтя заплашително. На Бил му се искаше да има нещо друго за съобщаване на дребния лют старец освен новината, че отлага за по-късно постъпването на работа и заминава да лови риба.

— Винаги си бил мързеливец — продължи мистър Парадийн — като всички в семейството. Но не се знае дали няма да проявиш активност, ако получиш такава възможност. Какво ще кажеш, ако продължа издръжката ти за още няколко месеца?

— Чудесно, сър.

— Но трябва да направиш нещо, за да я заслужиш.

— Разбира се — съгласи се Бил, — веднага щом се върна от рибо…

— Аз не мога да ида — каза мистър Парадийн замислено, — а трябва да се види на място. Нещо не е наред.

— Виждате ли…

— Млък! Не ме прекъсвай! От доста време приходите от лондонския клон намаляват. Не мога да разбера защо, директорът там е много точен човек. А печалбите спадат. Ще те пратя в Лондон, Уилям, да провериш нещата.

— Лондон? — премигна Бил.

— Да.

— Кога искате да замина?

— Веднага.

— Но…

— Не ти е ясно — погрешно изтълкува колебанието на племенника си господин Парадийн — какво точно се иска от теб. Честно казано, и аз самият не зная и изобщо не знам защо те пращам. Май със слабата надежда да открия, че имаш някакъв ум в главата. Не очаквам да се справиш с нещо, което от две години се опира на човек като Слингсби…

— Слингсби?

— Уилфред Слингсби, лондонският ми директор. Много способен мъж. Едва ли ще пристигнеш там и веднага ще разрешиш проблем, който затруднява човек като Слингсби. Но ако си държиш очите отворени и се постараеш да научиш нещо за работата, ако покажеш интерес към управлението й, току-виж, си изтърсил някое предложение, колкото и глупаво да е, което да подскаже на Слингсби вярната посока.

— Ясно — оценката за способностите му при решаването на малките фирмени затруднения не беше ласкателна, но както трябваше да признае, в нея се съдържаше повече или по-малко истина.

— Ще бъде добро обучение за теб. Ще можеш да поговориш със Слингсби за бизнеса. Ще ти е от полза — подсмихна се мистър Парадийн, — когато се върнеш и започнеш да пишеш адреси на пликовете.

Бил се поколеба.

— Искам да отида, чичо Кули…

— В събота има кораб.

— Дали мога да помисля половин час?

— Да мислиш! — мистър Парадийн се изпъчи заплашително. — За какво има да мислиш? Не разбираш ли, че ти предлагам…

— Да, разбирам, но… Нека само отскоча до долу и да поговоря с един човек.

— За какво говориш? — настоя мистър Парадийн. — Защо долу? Какъв човек? Ти бълнуваш…

Щеше да продължи в този дух, но Бил вече беше на прага и с усмивка, обещаваща, че ей сега всичко ще се оправи, изхвърча навън.

— Джъдсън — извика Бил, когато стигна до всекидневната и се огледа.

Приятелят му говореше по телефона.

— Почакай — каза Джъдсън в слушалката, — тук е Бил Уест. Точно говоря с Алис — обясни той през рамо. — Татко се е прибрал и е съгласен да заминем на риба.

— Кажи й да го попита дали не е съгласен да те заведа в Лондон — каза Бил забързано. — Чичо ми иска незабавно да отида там.

— Лондон? — Джъдсън поклати тъжно глава. — Няма начин! Скъпи ми приятелю, пропускаш основната идея на начинанието. Идеята е да ме изпратят някъде, където да не мога…

— Кажи, че залагам честната си дума, че ти няма да получиш нито цент, нито капка алкохол от първия до последния ден. Кажи, че ще бъдеш точно толкова на сигурно място в Лондон с мен, колкото и…

Джъдсън не го остави да довърши.

— Гений! — промълви Джъдсън и усмивка на безгранична радост озари лицето му. — Истински гений! Никога нямаше да се сетя — и лицето му отново помръкна. — Съмнявам се, че ще мине. Баща ми не е будала. Все пак ще опитам.

Последваха телефонни преговори, в чийто край Джъдсън докладва за известен напредък.

— Отиде да го пита. Но се съмнявам, много се съмнявам… Ало? — той отново се обърна към телефона и послуша за момент, след което подаде слушалката на Бил. — Иска да говори с теб.

Бил пое слушалката с трепереща ръка.

— Да? — промълви той благоговейно. Беше невъзможно да изрече едно грубо „Ало“.

Звънливият глас на Алис прозвуча от другата страна на жицата.

— Кой е?

— Аз съм, ъъъ, Бил.

— О, мистър Уест. Говорих с татко Джъдсън да дойде с вас в Лондон.

— Да?

— Отначало беше против, но след като му обясних, че ще се погрижите Джъди да не…

— О, да, да!

— Наистина ли ще се погрижите да няма никакви пари?

— Нито цент.

— И нищо за пиене?

— Нито капка.

— Много добре тогава. Може да дойде. Много ви благодаря, господин Уест.

Бил понечи да изрази с особено изискани фрази радостта от мисълта, че има възможност да направи нещо толкова незначително за нея, когато далечно щракване му даде да разбере, че сладкодумието му би отишло на вятъра. Той остави развълнуван слушалката.

— Е? — попита Джъдсън нетърпеливо.

— Всичко е наред.

Джъдсън изкрещя възбуден:

— Бил, ти си чудо! Само как ги убеди, че няма да ми дадеш и цент! Сериозно като, как му се вика… Това наклони везните. Как бързо ти щрака пипето! — Джъдсън искрено се възхищаваше. — Божичко, как ще си прекараме в Лондон! Открай време ми се ходи в тоя град. Това „Романо“, „Савой бар“… всичко ще обърнем с главата надолу!

Ужасеният Бил осъзна, че господин Коукър младши е схванал съвсем погрешно ситуацията. Недостойният брат на божествената Алис бе взел обещанията му за шега, хитруване в помощ на приятел. Той се задави:

— Ти наистина ли смяташ — каза той бавно, борейки се с чувствата си, — че ще излъжа тази девойка?

— И още как! — отвърна Джъдсън весело.

Известно време Бил го гледа студено. След това, отново без да продума, се качи по стълбите, за да съобщи на мистър Парадийн, че е на негово разположение.

6.

Професор Апълби крачеше напред-назад с Хорас по тревата до езерото. Бялата му глава бе сведена и отдалеч картината бе умилна — достолепният мъдрец нашепва напътствия в ушите на младия си питомник. Така си и беше.

— Слушай какво ти говоря, момче — казваше той, — и си го набий в главата. Вкарах те в тази къща, сега е твой ред да действаш. Не си дошъл да береш маргаритки — момчето кимна. Малкият пророк продължи: — Джо ще се свърже с теб и ще бъде в готовност, ако се наложи. Няма да има нужда, ако си свършиш както трябва работата, но все пак е добре Джо да ти е подръка. Така че го очаквай.

— Ясно.

— И не се отпускай само защото си в хубава къща и вероятно ще те заринат с храна. Това ти е лошото на теб, прекалено много мислиш за търбуха си. Ако те оставят, по цял ден ще лежиш и ще се тъпчеш, без да се сетиш за нашите хора. Така не се върши работа. Не забравяй, ние чакаме отвън и искаме бързи действия.

— Няма смисъл да ме пришпорваш — възпротиви се Хорас. — Може да минат седмици, докато успея. Трябва да има прием, да се съберат много жени с бижута.

Професор Апълби стисна брадата си от мъка.

— По дяволите! Наистина ли си толкова тъп, или само се преструваш? Десет пъти ти казах, че тоя път не ни интересуват бижута. Има да чакаш старият отшелник Парадийн да даде прием с жени! Обясних ти, искаме книгите му!

— Мислех, че се шегуваш. Кой се интересува от книги?

— Може да стане нещо само ако правиш каквото ти се казва, и не се опитваш да мислиш — каза професор Апълби сурово. — Тия книги може и да ти изглеждат нищо, защото ти за друго освен за плюскане не се сещаш, обаче за всяка от тях дават цифра с три нули, а за доста — и с четири.

— Вярно ли? — Хорас беше впечатлен.

— И още как. А от теб се иска да разбереш къде държат най-добрите и да се омъглиш с тях. Ясно?

— Ясно.

— Къщата е на твое разположение, дъртият те взе много насериозно.

— Боже! Като си помисля за всички неделни училища, в които ми тъпчеха главата!

Професор Апълби се намръщи.

— Хорас — смъмри го той, — няма да слушам и една дума против неделното училище! Разбра ли, дребосъко, или трябва още да ти го набивам в кратуната?

— Разбрах — отвърна Хорас.