Бил Завоевателя

Глава 7.Слингсби предизвиква подозрения

Една от възхитителните особености на английската пролет е, че в нея има дни — всъщност почти всичките, — когато температурите вечер правят огъня в камината желан и дори нужен. Десетина дни след внезапното изнасяне на Флик от Холи хаус в апартамента на Бил се извисяваха високи весели пламъци. Те къпеха в златисто сияние заспалия на килима териер, пушещия в един фотьойл Бил и удобно настанената на канапето Флик, която кърпеше чорап на Бил. Лулата теглеше чудесно и Бил се бе отдал на приятни мисли.

След трескавата нощ в градината на Холи хаус животът отпусна юздите. Флик си намери хубава стая на съседната улица, при това попадна на хазайка, която не само нямаше възражения срещу кучетата, но и прие Боб с майчинска топлота и понастоящем провеждаше кампания за системно угояване, чиито печални последици се забелязваха по фигурата му. Готварското умение на тази възхитителна жена бе изключителна рядкост сред посестримите й. Независимо че след разкоша на Холи хаус едва ли можеше да приеме стаичката си за луксозна, Флик нямаше основания за оплакване. С изключение на някой спорадичен пристъп на угризения, докаран от спомена за вуйчо й Синклер, тя се радваше на живота. Харесваше й новото чувство на свобода. Харесваше й чувството за приключение. Особено й харесваха всекидневните посещения в дома на Бил и Джъдсън. Единственото, което не харесваше в новия си живот, бяха дванайсетте снимки на Алис Коукър, които се вторачваха враждебно в нея всеки път, щом пристъпеше прага на всекидневната. Беше стигнала до недвусмисленото заключение, че ненавижда Алис Коукър.

На Бил също му допадаше този ход на нещата. Смътно долавяше, че няма да е задълго, но от това щастието му не намаляваше. На неговата възраст човек не гледа много далеч в бъдещето и той се радваше на мига, успокоен от припукващите искрящи пламъци и кърпенето на чорапите му. Не можеше да си спомни някой да му е кърпил чорапите. В дните на нехайно безгрижие просто ги носеше, докато дупките станеха прекалено големи дори за неговото безкритично великодушие, и тогава ги изхвърляше. Отпусна се във фотьойла, загледан в сръчните пръсти на Флик, и си рече, че ей така трябва да се живее. Пръстите на Флик спряха. Тя вдигна глава:

— Какво става с господин Коукър?

Тя харесваше Джъдсън. Той малко по малко преодоля притеснителния си навик да я гледа със зяпнала уста, сякаш от нейното присъствие му се завива свят, и приятелството помежду им от ден на ден се засилваше. Отношенията им бяха от модифициран тип Отело и Дездемона. Тя го харесваше заради трудностите, които изживяваше, той нея — задето го съжаляваше. Джъдсън не бе срещал момиче, по-благоразположено да изслушва проблемите му. В този черен свят Флик възвръщаше вярата му в човека.

— Каза ми, че ще потърси Слингсби — отговори Бил и усети лекото пробождане на съвестта, което неизменно го спохождаше, когато се споменеше за шефа на лондонския клон на „Парадийн — целулоза и хартия“.

За момента бе позволил на дейния господин Слингсби да изчезне от полезрението му и мисълта за това го караше от време на време да се чувства неудобно. Не бе направил нищо, за да изпълни поверената му от чичо Кули мисия, и пребиваването му в Лондон все повече заприличваше на приятна ваканция. Това, разбира се, беше лошо. Но от друга страна, какво можеше да направи? Както справедливо бе отбелязал чичо му, щом Уилфред Слингсби не можеше да се справи с проблема за спадналите печалби, какъв шанс имаше новак като него да го разреши?

— Не знаех, че познава господин Слингсби — каза Флик.

— О, да, вчера му го представих.

Флик пак се наведе над чорапа.

— Помислих си — след малко се обади тя, — че този господин Слингсби не ми харесва, ако се съди по това, което ми разказа…

— А, върши си работата — телесното благополучие предразполагаше Бил към толерантност.

— Не знам защо си мисля, че може и да е мошеник.

Бил се усмихна снизходително. На това май му викат, предположи той, женска интуиция. Единственият проблем с нея е, че не действа. Благоразумието отдавна го бе накарало да отхвърли някогашните съмнения в почтеността на господин Слингсби.

— Не знам. Не мога да кажа, че ми харесва, но не го подозирам в нищо. Вярно, че е допуснал печалбите да спаднат…

— А разправяш, че бил много оправен.

— Да, но той ми обясни, докато обядвахме. Не можах да разбера всичко, но ми се изясни все пак. Икономическите условия и така нататък, нали разбираш?

— Разбирам.

Настъпи кратко мълчание. Бил смени темата:

— И аз си мисля нещо.

— Какво?

— Чудя се какво ли говорят в Холи хаус за твоето бягство. Нищо не се е появило във вестниците.

— Вуйчо Джордж никога няма да допусне в пресата да пише нещо. Много се страхува от скандал.

— Не отговориха на писмото ти в „Дейли мейл“. Започва да ми се струва, че не възнамеряват да се предадат.

— Така изглежда.

— Какво ще правиш, ако не отстъпят?

Флик извърна сините си очи. Нейното рязко и игриво повдигане на главата винаги очароваше Бил. Напомняше му за изплашено коте.

— Ще си намеря някаква работа. Пиша доста добре на машина, владея и малко стенография. Доста съм помагала на вуйчо Синклер. Но в никакъв случай няма да се върна, за да се омъжа за Родерик.

— Разбира се! Всичко друго — продължи убедено Бил — е по-добро от това, да се омъжиш за човек, когото не обичаш. Няма начин да не се влюбиш в някого.

— Така ли?

— Със сигурност! Като гръм от ясно небе ще ти дойде, нали разбираш, съвсем неочаквано.

— Така ли?

— Спомням си, когато за първи път срещнах Алис…

— Каква е госпожица Коукър? — прекъсна го Флик.

— Какъв тип ли?… — Бил усети, че му липсват думи. Трудно е да се опише една богиня. — Амиии… Но аз толкова пъти съм ти разказвал за нея.

— Вярно — съгласи се Флик и пак се наведе над чорапа.

— Много е хубаво да има човек като теб, с който мога да говоря за Алис. Джъдсън изобщо не става. Но ти си друга, ти си истински приятел. Аз мога…

— Тя ще ти кърпи ли чорапите?

Въпросът очевидно обърка Бил. Напоследък приемаше кърпенето на чорапи като най-благородно женско занимание и сега не му беше приятно да долови в съвършенството на госпожица Коукър нещо, което дори отдалеч приличаше на недостатък. Но нямаше как да отрече истината. Колкото и да се опитваше, не можеше да си представи Алис да кърпи чорапи.

— Тя е по-скоро от оня тип светски момичета, дето все нямат време, нали се сещаш… — започна той, откривайки с недоумение, че говори някак извинително.

— Разбирам.

Настъпи тишина. Няколко искрящи въгленчета се посипаха в скарата. Заспалият териер тихо изскимтя, докато гонеше плъхове в страната на сънищата.

— Ти не й ли пишеш всеки вторник? — разсеяно попита Флик.

— О, Боже! — изпусна лулата си Бил. — Съвсем бях забравил.

— Най-добре да отидеш и да го направиш веднага, иначе ще изпуснеш пощата.

Обзе го странно чувство. За момент изпита нежелание да стане от фотьойла си — съвсем необичайно отлагане на удоволствието да напише дълго писмо на любимата си. За един ужасен миг задачата дори му изглеждаше досадна. Можеше да се пише само в трапезарията, защото там бе единствената маса, която не се разлюляваше като тръстика, щом се облегнеш на нея. Неизвестно защо перспективата да напусне уютния огън отблъскваше Бил.

Все пак по-добрата половина в него се наложи. Вдигна се и излезе от стаята. Флик остави недокърпения чорап и се загледа в огъня. След малко тръсна глава и отново се захвана с работата си.

Изминаха няколко минути, вратата се отвори и влезе Джъдсън.

— Здравей! — поздрави го Флик. — Чудехме се къде си. Нали не се е случило нещо?

Джъдсън се тръшна на напуснатия от Бил фотьойл с ясно изписано на изразителното му лице обезсърчение. Не можа да устои на женското съчувствие.

— Всичко ще ти разкажа — започна той. — Ти не си от ония, дето само се подиграват с хората.

— Надявам се, че наистина не съм от тях!

— Добре тогава, слушай. И ти си наясно като мен, че особено в тая дива страна понякога духа такъв източен вятър, че човек трябва да пийне глътка от съответното питие, за да не се разболее. Въпросът е медицински, всеки доктор ще ти го каже. Съгласна си, нали?

— Щом ти доставя радост.

— Е, с Бил Уест, който се държи като полицай, съм в доста трудно положение.

— Той казва, че го прави само за твое добро.

— О, не се съмнявам, че си има своя версия — отвърна студено Джъдсън.

— Освен това е обещал на сестра ти да се грижи за теб.

— Има само една дума — обясни Джъдсън хладно, — която приляга към сервилниченето на Бил пред сестра ми Алис, и тя е „отвратително“. Сякаш й пука за него!

— Така ли?

— Пет пари не дава.

— Но аз мислех, че са сгодени.

— Може и да са. Но тя просто го използва, можеш да ми вярваш. Всъщност аз много я обичам, тя винаги се е държала добре с мен, но едно момиче може да бъде мило към брат си, без това да значи нещо. Колкото и да харесвам Алис, не мога да отрека, че тя е кокетка. Откак я знам, все води за носа по десетина мъже наведнъж. Помни ми думата, Бил има да пати. Скоро ще получи такъв шамар, че свят ще му се завие.

Колкото и да й се искаше да научи повече по този въпрос, Флик реши, че не й е работа да поощрява подобни откровения. С голяма неохота смени темата.

— А ти какво искаше да ми разкажеш? — попита тя.

— А, да — разпалеността, с която беше описал сестра си, го напусна и той отново изпадна в униние. Заговори тихо и тъжно: — Както ти казах, в такова нечовешко ветровито време човек трябва да пийне малко от време на време, иначе се разболява. Моят проблем е, че не знам към кого да се обърна. Този следобед реших да си опитам късмета навън.

— И какво направи?

Флик си представи как Джъдсън се преструва на припаднал посред улицата с надеждата да го свестят с глътка бренди.

— Отидох да опитам дали не мога да трогна този Слингсби.

— Господин Слингсби! Защо точно при него отиде?

— Ами той е тукашният управител на стария Парадийн, Бил е племенникът на Парадийн, а аз съм най-добрият приятел на Бил. Има някакви морални задължения. Както и да е, отбих се при него към четири часа следобед. Сега разбирам, че не съм избрал подходящ момент. Беше в ужасно настроение, току-що беше уволнил стенографката си.

— Защо?

— Не разбрах, макар че бях готов да го изслушам, ако реши да излее яда си пред мен. Абе не е сърдечен човек. Останах там час и петнайсет минути и атмосферата изглеждаше толкова нажежена, че се колебаех дали да не си тръгна. Само че много ми се искаше да пийна едно, нали разбираш? Останах, докато той реши да затвори канцеларията, изкара котката навън за през нощта и си тръгна. Наближаваше шест часът и той каза, че си отива вкъщи. Казах, че нямам бърза работа и че мога да го придружа.

— Трябва да те е харесал — отбеляза Флик.

— Не знам — отвърна несигурно Джъдсън. — Изглеждаше кисел.

— Странно. Как си го обясняваш?

— Не си го обяснявам. Но всъщност това изобщо не ме притесняваше. Мислех само за пийване.

— Щастливо ли завърши историята? — попита Флик.

— А?

— Получи ли си пийването накрая?

Джъдсън се засмя тъжно.

— Да, да, получих го — той погледна навъсено към огъня. — Ще стигна и дотам. Тръгнахме с колата му…

— Той има и кола. Каква?

— Каза ми, но забравих. Уинч… нещо си.

— „Уинчестър-Мърфи“?

— Точно така. Голяма, сива.

— Скъпа?

— Май струва цяло състояние. И точно затова цялата история е толкова жалка. Червив с пари, аз всячески му давам възможност да ме покани на вечеря, а той не включва. Това в къщата му.

— Къде живее?

— На Бъртън стрийт? Не, на Брутън стрийт. Излиза на оня площад, как му беше името… до Девъншир хаус?

— Бъркли скуеър?

— Точно така, Бъркли скуеър. Завиваш надясно. Къщата му е малко по-надолу от лявата страна, доста голяма. Слязохме, той отключи вратата и май ме покани. Тогава вече, вътре, се обърнах направо към него като към мъж и го попитах мога ли да получа нещо за пиене. Той каза: „Разбира се.“

— Много странно — замислено каза Флик, — че има толкова скъпа кола и че живее на Брутън стрийт.

— И какво, мислиш, беше питието?

— Доста скъпо място.

— Какао — каза мрачно Джъдсън. — Чаша какао на поднос. И когато се облещих в нея, обясни, че Бил му бил казал, че съм строг въздържател. Представяш ли си, Бил ми е приятел повече от петнайсет години! Обясних на този господин Слингсби, че не е разбрал точно, и направо го попитах намира ли му се глътка скоч. А той се ухили злобно и заяви, че какаото било много по-добро за мен от скоча, защото освен че топлело, съдържало и хранителни вещества. И тогава рече, че молел да го извиня, но трябвало да се облече за вечеря.

— Не разбирам — отвърна Флик. — Щом живее на Брутън стрийт и има скъпа кола, значи е много богат.

— Направо червив от мангизи. И това, което прави още по-гад…

— Но той не може да получава толкова пари като управител на господин Парадийн. Каква ли е заплатата на управител на клон на фирма като на господин Парадийн?…

Джъдсън засия.

— Разбирам накъде биеш. Искаш да кажеш, че е мошеник. Като нищо!

— Разбира се, може да има лични средства.

— Вярно — клюмна Джъдсън.

— Но ако е така, едва ли ще работи за някой друг. Щеше да започне нещо свое. Един управител не получава повече от хиляда лири годишно.

— Ако има и толкова.

— Не разбирам… Чакай да помисля. Доколкото научих от Бил, през последните години господин Парадийн позанемарил търговията си. Затънал е в старинните си книги и е оставил нещата да вървят на самотек. Това дава идеална възможност на някой мошеник да го лъже…

— А тоя не би я пропуснал.

— Умен ли е?

— Не е в това въпросът — каза Джъдсън. — Според мен човек, който ти поднася чаша какао преди вечеря, е способен на всякаква низост. Убеден съм. А и така нагло се хилеше през цялото време!