Бил Завоевателя

1.

Джъдсън Коукър мразеше да бърза. Когато стигна края на Принс ъф Уейлс роуд и установи, че не го преследват, забави ход. Със спокойна крачка зави по Куинс роуд и след малко се озова на моста Челси. Тук спря, защото му предстоеше работа. Искаше да преброи парите си.

Извади ги и ги подреди на три малки купчинки върху лявата си длан. Да, точно както тази сутрин, миналата вечер и предишната — четиринайсет шилинга и пет пенса. Изгледът от моста Челси е сред най-живописните в Лондон, но Джъдсън нямаше очи за него, изцяло погълнат от гледката на лявата му длан. Четиринайсет шилинга и пет пенса — солидна сума. Деловата му кореспонденция бе погълнала средства, които за съжаление съкратиха първоначалния приход от продадения молив на Бил, но той не съжаляваше. Който не рискува, знаеше Джъдсън, няма да спечели. Отдаде се на насладата още няколко минути, след това пусна съкровището в джоба си и продължи разходката.

Вероятно на това място съвестният читател, следящ Джъдсън Коукър от появата му на тези страници, ще установи пропуск в историческото свидетелство поради необяснимия факт, че след като преди два дни е разполагал с четиринайсет шилинга и пет пенса, сега отново има точно толкова. Но той избързва, не проявява достатъчно задълбоченост. Джъдсън не беше от ония мухльовци, които ще прахосат пени тук, шест пенса там, докато не се събудят и открият, че капиталът им се е изпарил напразно. Той възнамеряваше, колкото и трудно да бе, да се сдържа, за да изхарчи накрая всичко в епичен запой, който ще може да си спомня в сухите дни след това.

Вървеше, замаян от сладостното терзание на жаждата, която нарастваше с всяка крачка. Отмина Челси баракс и малките уютни къщички по Лоуър слоун стрийт. До слуха му стигна шумът от натоварено улично движение. Беше величав, сладък химн, защото означаваше, че е стигнал до желаната цел — Кингс роуд, където кръчмите са на всяка крачка.

Първото примамливо убежище стърчеше с гостоприемната си фасада току пред него. Когато се изправи пред входа му обаче, попадна на заключена желязна врата.

Докато стоеше и буташе безсилен непредвидената преграда, един минувач се спря — мъж с бохемска външност, облечен в редингот, трикотажни панталони, с розова шапка за крикет на главата и платнени пантофи на краката, от които свенливо надничаше бос пръст. Джъдсън се обърна за обяснение на неприятната ситуация. Човекът изглеждаше осведомен за всичко, свързано с кръчмите.

— Не мога да вляза — оплака се Джъдсън.

Другият се прокашля.

— Ще отворят чак в шест и половина — обясни той. Удивен, че в сърцето на Лондон, тази люлка на цивилизацията, по улиците може да върви човек, непознаващ този кардинален житейски факт, непознатият попита: — За пръв път ли идваш?

Джъдсън потвърди.

— Чужденец, а?

— Да.

— Откъде?

— Америка.

— Ясно! — кимна бохемът и се изплю важно. — У вас, чувам, капка не можеш да намериш.

Джъдсън понечи да опровергае тази чудовищна клевета срещу обичната родина, като представи списък с местата в Ню Йорк, където: а) дават на всеки, и б) където само трябва да споменеш името му, но събеседникът му си тръгна, оставяйки го сам в пустинята.

Злокобна сянка легна върху Джъдсън. Шест и половина означаваше след един век, неопределена дата, изгубена в мъглявото бъдеще. Мисълта, че трябва да изкара някак дотогава, обви душата му като лондонска мъгла. Накрая реши, че след като така или инак трябва да убие времето, може би ще е по-добре да го направи в Уест енд, така че тръгна към метрото на Слоун скуеър и си купи билет за Чаринг крос.

Замъкна се до вестникарския павилион, където заглавната страница на „Светски клюки“ привлече погледа му. Не знаеше много за лондонските седмичници, но заглавието на този звучеше примамливо и той се лиши от два пенса. Пристигна влак, той се настани и се зачете.

Двата пенса се оказаха отлична инвестиция. „Светски клюки“ го погълна още от първата страница. Въпреки усилената намеса на малодушния Родерик колегата му Пилбийм все пак бе успял да инжектира живец. Статията „Порокът в църквата“ просто преливаше от съдържание, не липсваше сочност и в „Адът на нощните клубове“. Джъдсън усети как духът му просветлява.

И изведнъж цялото му тяло се разтресе като от електрически удар. Все едно го удариха с торба пясък по главата. Сърцето му замря, косата настръхна, изкривените му устни простенаха и събраха всички погледи. Но Джъдсън нищо не забеляза, вторачен в едно писание на шеста страница.

Пилбийм го беше изровил набързо от архивите, когато ветото на Родерик върху серията за букмейкърите отвори в последния момент дупка. Заглавието бе „Разюздана младеж“, разказваше се за поведението и навиците на разхайтените отроци на американските плутократи. Поразилият Джъдсън пасаж гласеше:

Джъдсън се разтрепери. Дори на сутринта след новогодишна нощ не се бе чувствал така разнебитен. Та нали с това най-много се гордееше, с него се надяваше да остане свързано името му за поколенията — основаването на „Копринените от Пето авеню“. Сега това гениално дело се приписваше на друг, и то на Тоди ван Райтър, смирения му последовател и оръженосец. О, не, познатия „Тоди“ ван Райтър (Ха!)… „Всепризнатият лидер и духовен предводител“ (Ха, ха!)… Чудовищно! Тези вестници пишат пълни глупости.

Влакът отнасяше разярения Джъдсън на изток. Трябваше да се направи нещо, и то веднага! Само отмъщението можеше да го удовлетвори. Но какво да е то?

Можеше да заведе дело. Първо, нямаше пари и освен това можеше ли да е сигурен, че справедливостта ще възтържествува? Оставаше само един начин — незабавно да се срещне с редактора и да поиска извинение и опровержение още в следващия брой.

Прелисти вестника, но не откри името на редактора. Узна само, че издателят е група „Мамут“ с адрес Тилбъри хаус на Тилбъри стрийт. Е, и това бе достатъчно.

Влакът спря и той слезе, преливащ от стоманена воля, устремен към величава цел. Служителите на подземния транспорт още повече засилиха праведния му гняв с дребнавото искане да доплати едно пени, задето, погълнат от мислите си, бе пропътувал две спирки извън обхвата на билета му. След като им хвърли пенито и един свиреп поглед, излезе на улицата и попита за най-краткия път до Тилбъри хаус.

2.

Оказа се, че Джъдсън е почти до Тилбъри хаус, както го осведоми един полицай, и бързо стигна по една мръсна алея до неприветлива грамадна сграда от потъмнели тухли. Отвътре се чуваше шум от преси; мирис на печатарско мастило и хартия безуспешно се опитваше да надмогне миризмата на варено зеле, неотделима от всяка по-второстепенна лондонска улица. Все пак Джъдсън реши да попита униформения портиер на прага:

— Това ли е Тилбъри хаус?

— Ъхъ — отвърна портиерът. Беше кисел мрачен мъж с проскубани мустаци, стаил някаква скрита мъка, която появата на Джъдсън не успя да разсее. Той вторачи в Джъдсън печален поглед.

— Тук ли се издава „Светски клюки“?

— Ъхъ.

— Искам да говоря с редактора.

Портиерът сякаш се пребори за миг с мъката си.

— Господин Пайк ли имате предвид?

— Не му знам името.

— Господин Пайк е редакторът на „Светски клюки“. Ако желаете да се срещнете с него, трябва да попълните фиш с името и професията си.

Тази формалност допълнително го раздразни. Искаше да действа незабавно. Написа разгневен името си на формуляра. Едно момче в ливрея изникна отнякъде и го изгледа с безмълвен присмех, както се стори на възбудените му сетива. Не хареса това момче. Нищо чудно и то да бе замесено по някакъв начин в заговора за възвеличаване на Тоди ван Райтър за сметка на истински достойните люде.

— Отнеси това на господин Пайк — нареди Джъдсън високомерно.

— Гусинът иска среща с господин Пайк — добави портиерът, все едно превеждаше бълнуванията на някой странник.

Момчето изгледа листчето с нетърпимия маниер на учител, преглеждащ ученическо съчинение.

— Не сте попълнили графата с професията — каза то не по-малко надменно.

Джъдсън нямаше намерение да слуша литературни критики от момчета в ливреи. Без да каже нищо, злобно замахна към юношата с бастуна си. Момчето се извъртя ловко, подсвирна подигравателно и изчезна. Портиерът взе вечерния си вестник.

— Ще трябва да почакате — каза той и се зачете в страницата с конните надбягвания.

На третия етаж, в редакцията на „Светски клюки“, потънал в същото униние като портиера, Родерик скръбно наблюдаваше как Пилбийм освежава новия брой. Родерик намираше радостното усърдие на колегата си за отблъскващо. Чувстваше се като човек, затворен в една стая с лунатик, който жонглира с пръчки динамит. Подкрепен от височайшето одобрение, заместник-редакторът на „Светски клюки“ даваше свободен израз на представите си как трябва да се осигурява поне по един скандал седмично. Някои от темите смразяваха Родерик до мозъка на костите и той очакваше нашествие на възмутени граждани с пушки. Често си спомняше за краткото съдържателно известие на господин Айзък Булет относно бъдещите действия на неговите момчета и сърцето му примираше.

Сравнително чест посетител на хиподрумите край Лондон, Родерик знаеше за тия момчета. Обикаляха в банди, въоръжени с чукове. Торбичките с пясък и боксовете бяха просто част от облеклото им. Издебваха в засада онези, които по някакъв начин ги бяха засегнали, и ги ритаха с тежки ботуши. С една дума, ако съществуваше група философи, чиито предразсъдъци трябва да се уважават от всеки, замислен за доброто на застрахователната си компания, това бяха въпросните момчета. А сега Пилбийм всячески се опитваше да ги раздразни.

Родерик изстена вътрешно и се обърна разсеяно да поеме листчето, което в този миг му подаде момчето в ливреята:

— Какво е това? — попита той, без да отмества очи от Пилбийм, който тракаше на една пишеща машина в ъгъла.

Пилбийм тъкмо се бе изкикотил с детинска радост на някаква сполучлива фраза. „Сатанински смях“, помисли си Родерик. Разкъсваше се между желанието да разбере какво бе написал асистентът му и предчувствието, че е по-добре да не знае.

— Един гусин иска да се види с вас, сър.

Родерик се вторачи в листчето. Вниманието му веднага бе привлечено от пропуска, забелязан преди това и от момчето.

— Не е написал с какво се занимава.

— Не иска, сър — обяви бодро момчето.

— И защо? — запита той тревожно.

— Знам ли, сър. Не щя и това е. Викам му: „Професията не сте си писали“, пък той ме удари с бастуна си…

— Удари те с бастуна си! — повтори Родерик като ехо.

— Удари ме. Н’нам к’во му стана, ама май доста е ядосан, сър. Направо не е на себе си.

Родерик пребледня.

— Кажи му, че съм зает.

— Зает? Добре, сър. Веднага, сър.

Момчето изчезна. Родерик заби поглед в нищото. Тракането на пишещата машина продължаваше да изпълва стаята, но той вече не го чуваше. Ето, мислеше, отмъстителят пристигна. Кой точно абзац, отпечатан под негова редакция, му го бе докарал на главата, не знаеше, но беше убеден, че всеки ред е могъл да свърши тая работа. Най-страшният му кошмар се сбъдваше…

Родерик Пайк, както достатъчно недвусмислено обяви и леля му Франсес, не беше замесен от героично тесто. Беше плахо, крехко създание. Веднъж един редактор в едно миньорско градче, както си седял зад бюрото, видял как един куршум се забива в стената срещу отворения прозорец. На лицето му се изписало блаженство и той възкликнал: „Какво ви разправям? Знаех си, че тая лична колона ще има успех!“ В пълен противовес на този сърцат мъж Родерик Пайк обичаше тишината и спокойствието и избягваше всички по-буйни форми на живот. По-корав човек би посрещнал с радост възможността да поговори с някакъв размахващ бастун непознат, но Родерик само се сви на стола си.

Сърцето му тупкаше все така уплашено, когато се появи Флик, за да излязат на чай.

3.

Флик не забеляза състоянието на Родерик, беше изцяло заета със себе си. Откак се раздели с Бил, я завладя необяснима раздразнителност, съчетана с някаква особена мечтателност. Тя поздрави механично Родерик, също толкова механично поздрави и Пилбийм, ценител на нежния пол, който веднага спря да пише и се изправи, щом тя влезе. Пилбийм бе в крак със събитията в Тилбъри хаус и отдавна бе научил за годежа на Родерик. Значи това беше племенницата на шефа. Очарователно момиче, прекалено добро за Родерик. Той се поклони вежливо, изрече една-две любезности и отвори вратата. Младата двойка излезе. Пилбийм въздъхна тежко и се върна към статията си. Прекалено добра за Родерик, повтори си той.

Родерик поведе Флик към задния изход. Надяваше се, че посетителят си е тръгнал, но не искаше да рискува.

Двамата се появиха по-надолу на улицата и след като се огледа неспокойно, той с облекчение установи, че нищо не го заплашва. Тилбъри стрийт беше празна, ако не се брои местната фауна — разгърдени мъже с опушени лица. Поуспокоен, Родерик продължи по пътя си.

За нещастие точно в този момент портиерът, изчел спортната страница, реши да излезе навън за глътка въздух. И за още по-голямо нещастие Джъдсън, уморен от чакането и осъзнал, че крепостта се пази добре, реши, че няма смисъл да виси повече, и тръгна да си ходи. Двамата излязоха почти едновременно от сградата и Джъдсън беше на не повече от метър зад портиера, когато старателният служител зърна Родерик и вероятно с надежда за малък бакшиш докосна шапката си и изрече съдбовните думи:

— Да ви повикам ли такси, господин Пайк?

Щом чу това, Джъдсън замръзна на място.

— Не, хайде да повървим до Виктория ембанкмънт — възрази Флик — и да отидем в „Савой“ вместо в „Кларидж“. Денят е толкова хубав.

Портиерът бе разочарован, но разбираше, че в този свят на страдания това е в реда на нещата, и се оттегли. Флик и Родерик отминаха, а Джъдсън се отърси от вцепенението си и се втурна да ги настигне, но точно в този миг един огромен камион спря посред улицата и работниците се втурнаха да разтоварват хартия. Когато го заобиколи, жертвата вече не се виждаше.

Но той чу думите „Виктория ембанкмънт“ и друго не му трябваше. Забърза към реката и свари следната картина: мъжът стоеше пред едно такси и явно убеждаваше младата жена да се качат. Джъдсън се хвърли напред:

— Вие ли сте редакторът на „Светски клюки“? — изрева той.

Родерик се извърна. Можем снизходително да допуснем, че тъкмо внезапността на нападението го извади от равновесие, защото спешно се нуждаем от някакво извинение, от смекчаващо вината обстоятелство. Всъщност Родерик направо обезумя. Сякаш му се бе явила самата смърт. Фаталната боязливост — това пагубно наследство от „бедната Люси“ — го овладя изцяло. Той погледна ужасен Джъдсън, загърби всякакво рицарство и кавалерство, скочи в таксито и изчезна като Омиров воин, грабнат в облаците посред разгара на битката.

Изпаряването му, естествено, остави Флик и Джъдсън в недоумение. Джъдсън се окопити пръв. С яростен рев хукна след таксито, оставяйки Флик на тротоара.

Няколко минути Флик остана неподвижна, загледана в тичащия Джъдсън. Лека розовина пропълзя по бузите й, стоманен блясък превърна сините й очи в твърдо стъкло. Махна на едно приближаващо такси и се качи.

4.

Ако се беше забавила една минута, Флик щеше да види безславното завръщане на Джъдсън. Дори в студентските години атлетичните изяви не го привличаха, а днес двайсет метра спринт бяха пределът на възможностите му. Поради особените обстоятелства сега се напрегна до петдесетина метра, придружени в края от истински саботаж от страна на краката и дробовете му.

Но това беше само шах, не мат. Докато стоеше превит, облегнат на оградата на Ембанкмънт гардънс, го осени блестяща идея. След като си поемеше дъх, щеше да се върне в Тилбъри хаус и да поиска домашния адрес на тоя Пайк.

Портиерът все още дишаше чист въздух навън, когато Джъдсън се появи в познатото преддверие. Там пак имаше момче в ливрея, но не същото, с което преди малко се бе разправял, а друго, по-приветливо на вид.

— Ей, слушай! — заговори го Джъдсън.

— Сър?

Джъдсън се наведе към него и сниши глас:

— Трябва ми домашният адрес на господин Пайк.

Момчето поклати глава с известно съжаление.

— Не ми е разрешено да съобщавам домашните адреси.

Джъдсън таеше надеждата, че няма да се наложи да прибягва до крайности, но, изглежда, нямаше друг начин. Извади от джоба си шилинг и шест пенса и протегна мълчаливо ръка.

Момчето се подвоуми.

— Забранено е — каза най-сетне то.

Джъдсън подрънкваше замислено монетите. Интересът на момчето видимо се покачваше.

— За к’во ви е? — гласът му потрепери.

С майсторски жест Джъдсън подхвърли шилинга, който се завъртя във въздуха, улови го и парите отново звъннаха в дланта му. Момчето беше човек от плът и кръв. То изтича до подножието на стъпалата, ослуша се за миг, после дотича обратно при Джъдсън и му прошепна нещо в ухото.

Монетите смениха собственика си.

5.

Флик се прибра към седем и половина. Таксито я откара в хотел „Савой“, където остана дълго в едно от фоайетата, като през повечето време само дъвчеше писалката си и гледаше пред себе си. Най-накрая придърпа един лист хартия, надраска няколко реда и без да ги прочете, запечата плика и го пусна в кутията. Настроението й определено се повиши, тя излезе и взе метрото до Уимбълдън. Чувстваше се уверена. Докато крачеше по улицата, сърцето й пееше героични песни, стари и примамливи като самата Пролет.

Госпожа Хамънд се появи от дневната:

— Колко късно се връщаш, Фелиша. Бързо иди да се преоблечеш. Вуйчо ти Джордж и Родерик ще дойдат на вечеря в осем.

Това беше ново за Флик.

— Така ли?

— Родерик трябваше да ти е казал — отвърна госпожа Хамънд. — Още на обед се уговорихме по телефона. Днес е единствената свободна вечер на вуйчо ти, защото утре заминава за Париж и ще отсъства поне една седмица. Поканили сме семейство Багшот и още няколко души. Много странно, че Родерик нищо не ти е казал.

— Доста бързаше — каза Флик. — Сигурно щеше да ми каже, ако не го бяха прекъснали.

— Горкият Родерик! Трябва да е много зает — въздъхна госпожа Хамънд. — Как ти се видя?

— Бързокрак.

— Бързокрак? — госпожа Хамънд премигна. — Какво искаш да кажеш?

Флик спря на стълбите:

— Лельо, имам да ти съобщя нещо. Няма да се омъжа за Родерик. Изпратих му писмо, че развалям годежа.