Бил Завоевателя

1.

Вярно е, разбира се, че действието е солта на живота, но не може да се отрече, че умерени дози покой внасят в него приятно разнообразие. Така че след бурните, понякога граничещи с истинско насилие сцени, които хроникьорът на излаганите събития е принуден да пресъздаде, за да спази достоверността на разказа, е допустимо да потънем за малко в атмосфера на уединение и академично спокойствие. Месец след заминаването на Флик Шеридан от Саутхемптън отново се озоваваме в дома на господин Кули Парадийн в Уестбъри, Лонг Айлънд, в една малка стая, гледаща към огряната от слънцето градина. Това е помещението, отредено за учебните занимания на Хорас, осиновения син на господин Парадийн. Влизаме в него тъкмо когато твърдоглавият хлапак получава урока си по френски от своя учител господин Шърман Бастабъл.

Да, господин Бастабъл все още бе негов учител. Вярно, че преди няколко седмици твърдо бе заявил, че и един милион долара не са в състояние да го накарат да продължи работата си. Но изявление, непосредствено следващо откритието, че ръбът на шапката ти е намазан с лепило, невинаги е последвано от изпълнение на изказаните намерения, след като ножиците и топлата вода си свършат работата и разумът отново надделее. Половин час след като въпросната шапка беше изрязана и изчегъртана от челото му, господин Бастабъл дотолкова смъкна мизата, че в последна сметка се съгласи да остане на служба за някакви си допълнителни 50 долара на месец. И ето че сега отново го виждаме на старото му място.

Но този Шърман Бастабъл много се различава от сърдечния възторжен младеж отпреди няколко седмици. Превърнал се е в кисел и подозрителен деспот. Поощрен от поканата на работодателя си да не търпи никакви глупости, е възприел твърда политика с най-сериозни последици за благополучието на клетия ученик.

Дори и в настоящия момент виждаме красноречиво изражение на промяната. Учителят установи, че подобно на стаята, в която се намираха, Хорас гледа навън към слънчевата градина, и удари с юмрук по масата.

— Внимавай! Изобщо не слушаш какво ти говоря!

— Добре де, добре — тъжно отвърна Хорас.

Караниците започваха все повече да му дотягат.

Дисциплината бе истинско мъчение за тази волна рожба на подземния свят. Отмести поглед от ливадата и зейна.

— Не се прозявай! — изрева господин Бастабъл.

— Добре де.

— Стига с това „добре де“! — скастри го наставникът, който имаше силна памет и не можеше да погледне малкия си питомник, без да усети сърбеж по челото и тила. — Когато ти говоря, ще отвръщаш с „да, сър“, стегнато и почтително.

— Да, сър.

Някой педант би разкритикувал стегнатостта и почтителността на този отговор, но думите все пак криво-ляво възпроизвеждаха образеца и учителят, изглежда, остана доволен. Поне се върна към темата на урока:

— Неопределителният член — продължи господин Бастабъл — е un пред съществителни имена от мъжки род, например un homme — мъж, un oiseau — птица…

— На онова дърво има фтиче — обади се Хорас, рязко прескачайки от ученето на чужд език към природните науки.

Господин Бастабъл го удостои с кръвнишки поглед.

— Не се разсейвай! — изрева той. — И не се казва „фтиче“, а птица.

— Е, ама пее като фтиче — настоя Хорас.

— … и une пред съществителни имена от женски род, като dame — продължи учителят. — Une dame — дама, une allumette — клечка кибрит, une histoire — история, une plume — перо. Разбра ли?

— Май да.

— Какво значи май да?

— Ами — откровено призна Хорас, — пълен миш-маш. Не моа му гепи края…

Учителят сграбчи един кичур от оплешивяващата си коса и изстена глухо. Допълнителните петдесет долара на месец бяха повдигнали заплатата му до нелоша сума, но често му се струваше, че не получава почти нищо за онова, което бе длъжен да понася.

— „Не моа му гепи края“! — повтори отчаян. — Не чувстваш ли, че така не се говори?

— Н’нам дъли са говори така — разпали се Хорас, — ама се разбира, нъли тъй?

— Сър — додаде господин Бастабъл автоматично.

— Сър.

— И стига с това „нъли тъй“. Казва се „нали“ или „нали така“.

Той изгледа ученика си с помръкнали очи. Времето бе душно, нервите му съвсем се бяха опънали.

— Непоправим си! Изобщо не знам какво да правя с теб. Не проявяваш никакъв интерес към заниманията. А би трябвало да ти дойде умът в главата при тези шансове и възможности…

— Тъй, тъй — отегчено отвърна Хорас. — Знам, човек трябва да развива способностите си и тинтири-минтири!

— Не се казва „тинтири-минтири“!

— Добре де.

— Да, сър! — поправи го съкрушен господин Бастабъл.

— Да, сър.

Учителят се тръшна на стола, който изпука в знак на протест.

— Осъзнаваш ли, че се намираш в положение, за което хиляди момчета могат да мечтаят само?

— Не чувстваш ли, че тъй не се говори? — направи му забележка Хорас. Колкото и да ненавиждаше уроците, отделни моменти от тях се запечатваха в съзнанието му. — Не бива да се свършва изречението на „само“. На, видя ли, и аз те гепих! — извика той със самодоволство, което накара учителя не за пръв път да осъзнае, че любимият му исторически персонаж е цар Ирод. — С твоите камъни по твойта глава!

Всеки учител е политик по душа или поне е длъжен да бъде. Господин Бастабъл благоразумно схвана уязвимостта на позицията си и се впусна в контраатака, отправяйки критика към произношението на ученика си.

— Искам да се научиш да говориш правилно — заяви той надменно. — Този твой акцент е отвратителен. Ето! — извади една масивна книга. — Няма смисъл да те уча на френски, преди да си заговорил правилно на английски. Прочети една-две страници на глас. И се опитай да го направиш като човек, а не като — той потърси подходяща метафора, — като носач на стикове на третокласно игрище за голф.

— Че к’во им е на носачите? — поиска да знае Хорас, който познаваше един-двама и в по-свободните си дни сам беше вършил тая работа.

— Започвай, стига си дрънкал — господин Бастабъл отказа да бъде въвлечен в спор. — Започни от страница деветдесет и осма.

Хорас взе книгата „История на средновековието“ от Том Бийкън с неприкрито отвращение.

— „През тоа период“… — започна мрачно.

— Този.

— „През този период манастирите в Ивропъ“…

— Европа.

— Казах Ивропъ — възмутено възропта Хорас. — „През този период манастирите в Ивропъ са богати и техните църкви съперничат с катралите“…

— Кате-д-ралите.

— „… по размер и великолепие, когато свети Бернар…“ — той поспря, за пръв път леко заинтригуван. — Ей, знам един, дет има санбернар. Ама пес, ти казвам, рунтав, с червени очища…

— Продължавай — хладно го прекъсна господин Бастабъл.

— „Свети Бернар, най-великият пред-ста-ви-тел на средно-ве-ков-ното мона-ше-ство…“ Божичко! — възкликна Хорас, останал без дъх, масажирайки схванатата си челюст, — „… е роден през 1091 година във Фонтан, Бурундрия.“

— Бургундия.

— „Бургундрия. Произхождал от благородно семейство. Майка му имала шестима синове и една дъщеря, която отрано отдала на Бога. Бернар бил третият син, красив, деликатен и изтънчен младеж, висок, със светлоруса коса, бяла кожа и сини очи, от които струяла свръхчовешка чистота.“

Той спря погнусен. Не знаеше кой знае колко за светците, но вече бе наясно, че този свети Бернар никак не му харесва.

— Тряа да е бил гулям мухъл тоя — изсумтя той.

Господин Бастабъл се канеше за пореден път да го порицае, когато на вратата леко се почука.

— Извинете, че ви прекъсвам, сър — измънка Робъртс, тъпчейки стеснително на прага.

— Да не ти пука, Боби! — окуражи го с признателност Хорас.

— Какво има, Робъртс?

— Професор Апълби е дошъл да се види с младия господин Хорас, сър. Господин Парадийн ще ви бъде благодарен, ако му разрешите за малко да слезе в библиотеката.

Думите на Робъртс предизвикаха всеобщ ентусиазъм. Хорас засия както навярно атиняните, получили добрата вест от Маратон. Господин Бастабъл също не бе разочарован. Беше съвестен педагог, готов да изкара урока докрай, но от мисълта, че е освободен от присъствието на Хорас, се почувства като помилван затворник.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи той.

— И аз не’ам нищо против — обяви Хорас.

Той напусна развеселен затворническата си килия. С вид на човек, от чиито рамене се е смъкнал тежък товар, господин Бастабъл запали цигара и качи крака върху масата.

2.

Пристигането на професор Апълби завари господин Парадийн на обичайното му място, заровен в книгите. Тъкмо бе прибрал стълбата и върху и без това претрупаната маса се мъдреше нова купчина разпадащи се томове, когато Робъртс съобщи за посетителя.

За момент господин Парадийн се почувства като куче, на което издърпват кокала, но любезността все пак надделя и той посрещна професора със сърдечна усмивка.

— Много мило от ваша страна, че сте дошли.

— Минавах наблизо и реших да се отбия да видя как е малкият. В момента има урок, предполагам?

— Сигурно. Няма ли да седнете?

— Благодаря, драги ми Парадийн, благодаря.

Професор Апълби се отпусна в един стол с облекчената въздишка на човек, терзан от здравословни проблеми. Избърса куполообразното си теме с копринена кърпичка и позаглади бялата си брада с крехки пръсти. В този миг особено напомняше добродушен вехтозаветен малък пророк. Кротките му очички обходиха полиците с книги и сякаш за миг блеснаха с хищно пламъче, но после лицето му се разтопи в обичайната си благост.

— Жега — отбеляза той.

— Много пече. Тук задушно ли ви е?

— О, не. Обичам мириса на старинните книги. Никога не ми е задушно в библиотека.

Благоразположението на господин Парадийн се засили.

— Как е Хорас? — попита професорът.

— Физически отлично, иначе…

Професор Апълби вдигна ръка:

— Знам какво искате да кажете, драги ми Парадийн. Каните се да ми съобщите, че малкият не се отнася задълбочено към учението.

— Никак даже. Учителят му, господин Бастабъл, казва, че много трудно събужда у него някакъв интерес.

— Не се учудвам. Никакъв ентусиазъм, нали?

— Никакъв.

— И това ще стане — увери го професорът. — Ще стане. Трябва да имаме търпение, Парадийн, търпение. Повече търпение от полипите, когато изграждат кораловия риф. Предчувствах, че ще стане така. По мой съвет осиновихте едно съвсем необразовано момче, дете от народа, и продължавам да смятам, че бях прав, когато ви дадох този съвет. Много по-добре е, въпреки първоначалните разочарования, да се работи именно върху такова дете, с неошлайфан от чужди влияния ум. Не се тревожете. Без съмнение много по-лесно щеше да е, ако бяхте осиновили дете от добро семейство, но аз съм твърдо убеден, че крайният резултат именно в този случай ще е блестящ. Хорас е с чиста душа. Не е бил обработван от други и вие рано или късно ще пожънете наградата си. Рано или късно, сигурен съм в това, ще видите как малкият ще започне да подражава на маниерите ви, да придобива вашите вкусове.

— Чудна работа, май наистина е така — замисли се господин Парадийн.

— Нищо чудно няма — увери го професорът с мека усмивка. — Познанията ми по психология рядко са ме подвеждали. Но какво ви се вижда чудно? Нима вече се проявяват такива признаци?

— Ами да. Чудно е например, Апълби, че единственото нещо освен яденето, към което Хорас проявява интерес, е тъкмо библиотеката ми.

Професорът се прокашля и обърна очи към тавана.

— Чудесно! — възкликна меко.

— Все се мотае тук и ме пита кои книги са най-редките и най-ценните.

— Ето я зараждащата се интелигентност! Невръстният мозък започва да се развива, да израства. Също както растението търси слънчевата светлина.

— Значи има надежда?

— От самото начало — увери го професорът — възлагам огромни надежди на Хорас. От самото начало…

— Може би като поучи една-две години в Англия…

— Какво! — изпищя Апълби.

Само допреди миг сякаш нищо не бе в състояние да извади от равновесие този благообразен мъж. И изведнъж едва ли не изпадна от стола, тревожно вторачен в домакина. Ченето му висна, бялата му брада се разтрепера от вълнение.

— Ще го пратите да учи в Лондон! — изпъшка той.

— Сам ще го заведа — поправи го господин Парадийн. — Тръгвам след няколко дни на едно отдавна отлагано посещение при моя стар приятел Синклер Хамънд. Възнамерявам да взема Хорас с мен и да го запиша в някое от големите английски училища, вероятно Уинчестър. И Хамънд го е завършил.

— Но дали е разумно? Дали е подходящо?

— Решил съм го — отвърна господин Парадийн с онази агресивна нотка, която неведнъж бе предизвиквала недружелюбни коментари в семейството.

Професор Апълби подръпна брадата си. Безпокойството му бе очевидно. Господин Парадийн смътно се почуди защо гостът му приема толкова навътре новината.

— Но какво образование получават момчетата в тези английски училища! Та то е толкова повърхностно и механично. Вземете всички тези романи от по-младите английски писатели…

— Не чета романи — сопна се господин Парадийн.

— А и това пътуване до Англия… Не се ли страхувате да оставите книгите си, безценните си книги незащитени?

Веселият смях на господин Парадийн прозвуча на посетителя му като погребален звън.

— Като че ли досега никога не съм оставял къщата! Та аз постоянно пътувам. Нали бях на път и когато ви срещнах. Как ще са ми незащитени книгите, само някой да се опита да премине през металните капаци на тези прозорци. Или да се провре през вратата. Цялото помещение се затваря като трезор на банка.

— Разбирам — посърна професор Апълби.

— При това библиотеката ми е застрахована, а и аз ще взема най-ценните издания в Англия.

— А? — стресна се професорът, сякаш пръстите му, разресващи брадата, внезапно се бяха натъкнали на змия. — Ще ги вземете с вас?

— Да, Хамънд също е колекционер. Ще им се зарадва като на свои.

— Така ли? — лицето на професора светна като лятно небе, когато слънцето се измъкне иззад облак. — Наистина ли?

— Да, той е един от малкото колекционери, които не страдат от дребнава завист.

— Сигурно е чудесен човек.

— Много би ви допаднал.

— Убеден съм… Разбира се, в Англия ще дадете книгите на съхранение в някоя банка или трезор…

— Не, не виждам защо. Книгите не са като бижутата, стойността им е скрита за невежите очи. И да проникне крадец в дома на Хамънд в Уимбълдън, едва ли ще му стигне мозъкът да вземе купчина вехти книги.

— Вярно, вярно.

— Смятам да ги държа в спалнята си в обикновен куфар.

— Чудесна идея… А! Ето го и младия ни приятел. Здравей, Хорас!

— Здрасти!

Професор Апълби си погледна часовника.

— Небеса! Изгубил съм представа за времето. Трябва веднага да тръгвам, за да хвана влака. Надявам се, че малкият ще бъде освободен, за да ме изпрати до гарата? Благодаря. Вземи си шапката, Хорас. Да побързаме.

Въпреки последното изявление професор Апълби пое със спокойна стъпка по алеята. Вървеше като измъчван от мазоли и нареждаше:

— Голям късмет, че реших да се отбия днес. Тоя дъртак не може да си седи на задника. Намислил е да те води в Англия.

Хорас се закова на място.

— Мен? В Англия! Че защо?

— За да те записва в училище.

— Кой, мен?!

— Да, теб.

— Е, т’ва е! — Хорас беше искрено потресен. — Знаех си аз, през ушите ми ше излезе това осиновяване! Малко ми е тук, всички да ми крещят и да ми набиват тоа френски в чутурата. Ама поне си мислех, че се некой ден ше свърши… На училище! Няа да стане! Ник’во училище, ни в Англия, ни никъде!

— Много говориш — скастри го професор Апълби. — Да беше млъкнал малко, за да чуеш какво ще ти кажа. Няма да се наложи да ходиш на никакво училище. Дъртият е тръгнал за Англия при някакъв друг маниак като него и взема най-ценните си книги със себе си. Там най-лесно ще можеш да направиш бърза чистка и да духнеш. Смята да ги държи в куфар в стаята си.

— Айде бе! Тук си ги заключва, като че ли са от злато, а там щял да ги държи в стаята си!

— Сам ми го каза. Убеден е, че никой няма да им посегне. Като си помислиш, наистина кой обирджия ще ти мъкне някакви мухлясали книги.

— Има нещо такова — съгласи се Хорас.

— Ще пратя и Джо в Лондон, двамата ще изпипате работата.

— Става. Ей, глей к’во парче!

Стройна девойка с руса коса, тънка фигура и изморен вид идваше насреща им по пътя от гарата. Хорас я огледа от главата до петите, докато се разминаваха, и завъртя глава след нея, докато не получи един педагогичен шамар по врата от строгия си спътник.

— Стига глупости! — в гласа на професор Апълби с особена отчетливост прозвучаха старозаветни нотки. — Ще ме слушаш, като ти говоря! Набий си го в дървената глава!

— Добре де — примири се Хорас.

3.

Момичето, което толкова се хареса на Хорас, стигна до имението на господин Парадийн и се насочи към къщата. С изненада откри колко познато й беше всичко. Ето го смешния дървен покрив, ето го прозореца на стаята, която беше нейна, а там между дърветата проблясваше езерото. Очите й се замъглиха и тя въздъхна леко. На мястото си бяха и кабините за преобличане, трамплинът за скокове — съвсем същите като тогава, когато беше на шестнайсет години, само кожа, кокали и лунички.

Тя натисна звънеца и след малко икономът Робъртс влезе в библиотеката, където господин Парадийн пак се бе покатерил на стълбата.

— Какво има? — разсеяно попита господарят на дома.

— Дошла е една дама, сър.

Господин Парадийн едва не падна от стълбата. Събитието бе извънредно рядко, всъщност безпрецедентно.

— И коя е тя?

— Някоя си госпожица Шеридан, сър.

Между Флик и Робъртс не се състоя трогателна среща. Всеки от тях бе приел другия за непознат. Флик помнеше, че преди пет години в къщата имаше някакъв иконом, но личността на Робъртс не бе останала в съзнанието й. А дори и да не бе забравил едно момиченце, гостувало в къщата през третата година от службата му, Робъртс не би бил в състояние да установи връзка между него и тази привлекателна млада дама.

— Каза ли какво иска?

— Не, сър.

— Къде е сега?

— Поканих я в дневната, сър.

— По-добре я доведи тук.

— Да, сър.

Подозрението, че посетителката е дошла да събира средства за някое благочестиво начинание, изчезна веднага след като въведоха Флик при господин Парадийн. В периодичните си попълзновения срещу кесията му църквата прибягваше до услугите на невзрачни женици на средна възраст. Недоумението се изписа така ясно на лицето му, че макар да не беше в най-ведро разположение на духа, Флик се позасмя:

— Очевидно не ме помните, господин Парадийн.

— Ъъъ, честно казано…

— Да, доста отдавна беше. Гостувах тук преди пет години с вуйчо ми Синклер Хамънд.

— Небеса! — господин Парадийн, който се бе задоволил да я приветства с леко кимане отдалече, се втурна и разтърси ръката й. — Никога нямаше да те позная. Та тогава ти беше още дете, за Бога! Спомням си, разбира се. Значи ето те пак в Америка. Тук ли живееш вече? Омъжила си се за американец, така ли?

— Не, не съм омъжена.

— Значи само на гости? Е, колко се радвам да те видя пак, драга моя. И тъкмо навреме пристигаш. Представяш ли си, заминавам за Англия при чичо ти!

— Знам, точно затова дойдох. Вуйчо Синклер иска да ме отведете с вас в Англия. Не получихте ли телеграмата му?

— Телеграма? — изненада се господин Парадийн. — Не си спомням да съм получавал телеграма.

Той натисна звънеца.

— Робъртс, да е идвала телеграма за мен?

— Да, сър, вчера. Ако си спомняте, сър, аз ви я донесох тук, но вие бяхте зает с книгите и ми казахте да я оставя на масата.

Масата бе цялата зарината с книги и листа. Господин Парадийн се рови известно време и развя победоносно плика с телеграмата. Свалил от себе си отговорността, Робъртс напусна стаята.

— Наистина трябва да се извиня — каза господин Парадийн. — Имам лошия навик да забутвам някъде писмата си. Но една телеграма е важно нещо. Робъртс трябваше да ми напомни.

Той разкъса плика и прочете написаното.

— Да, чичо ти пише, че ще дойдеш, и пита дали не бих те взел с мен в Англия. Разбира се, че ще те взема. За мен ще е удоволствие. Къде си отседнала? При приятели в Ню Йорк?

— Не, съвсем сама съм.

— Сама! — господин Парадийн нагласи обратно изпадналите си очила и се втренчи в нея. — Искаш да кажеш, че чичо ти е позволил да дойдеш тук съвсем сама?

— Избягах — простичко обясни Флик.

— Избяга!

— От къщи. А сега — тя се усмихна криво и сви рамене — бягам обратно.

И с очила господин Парадийн се затрудняваше да я разгледа толкова подробно, колкото му се искаше. Направи крачка напред, взрян в почуда.

— Избяга от къщи? Но защо?

— Искаха да се омъжа за нежелан от мен човек. Не вуйчо Синклер, той е толкова мил. Леля Франсес и вуйчо Джордж настояваха.

Господин Парадийн би оценил поставена на това място бележка под линия, която да му изясни тези двама нови персонажи, но не се реши да прекъсне интригуващото повествувание.

— Стана доста неприятно — продължи Флик, — така че избягах и дойдох тук. Мислех, че ще мога да си намеря работа.

— Но това е безумство!

— Всъщност нещо такова казаха и навсякъде, където попитах за работа. Не съм си и помисляла, че може да съм до такава степен нежелана. Имах малко пари, мислех си, че ще ми стигнат за дълго, но те просто се изпариха. Една нощ дори ми откраднаха чантата с почти всичко, което имах. Това ме довърши. Издържах още два дни, след това с последните два долара пуснах телеграма до вкъщи.

Макар и способен да изригва като вулкан, господин Парадийн беше мек човек с романтично сърце. Историята на Флик го разчувства.

— И после?

— Получих телеграма да дойда при вас и че вие ще се погрижите да ме върнете в Англия.

— Скъпо дете, разбира се. Ей сега ще ти приготвят стаята. Същата отпреди пет години.

— Май съм пълна глупачка…

— Нищо подобно! — разпали се господин Парадийн.

— Как можа да кажеш такова нещо! Изобщо не си глупава… Искаш ли чай?

— Да, ако може.

Звънецът за прислугата помогна на господин Парадийн да скрие неудобството си. Имаше нещо болезнено патетично в смирението на това момиче, съвсем неотдавна проявило толкова дързост и характер, че да избяга от дома си, да прекоси Атлантика и да си опита късмета в чужда страна. Докато чакаха чая, той се разхождаше из стаята с гръб към нея, прехвърляйки книгите си.

— Но ако се прибереш у дома — подхвана той, след като Флик изпи една чаша и се посъвзе, — ще трябва да се омъжиш за онзи, когото ненавиждаш…

Съзнаваше, че навярно е нетактично да човърка чужда рана, но любопитството бе надделяло. Чувстваше се като дете, на което разказват приказка.

— О, не го ненавиждам — отвърна Флик с равен глас.

— Въпросът е, че обичам друг човек, който обаче не ме обича. Затова си казах, защо пък да не се омъжа и за Родерик. Опитът да живея в Ню Йорк без пукнат грош доста промени възгледите ми за живота. Ще имам спокоен дом и много пари. Човек трябва да е практичен, нали? — тя стана и закрачи из стаята. — Колко много книги имате! Много повече от вуйчо Синклер.

— О, той притежава някои извънредно ценни издания — великодушно каза господин Парадийн.

Искаше му се да научи нещо повече за човека, когото тя обичаше, без той да й отвръща с взаимност, но разбра, че тя смята разказа си за приключен и едва ли ще му отговори. Приближи се до нея и несръчно я потупа съчувствено по рамото. Тя се обърна, в очите й имаше сълзи. За да излезе от положението, господин Парадийн взе снимката, която гледаше Флик. На нея се мъдреше в цял ръст снажен младеж във футболен екип с присъщата за снажните младежи във футболни екипи вдървеност.

— Племенникът ми Уилям.

Флик кимна.

— Знам.

— Да, разбира се, и той беше тук, когато гостувахте с чичо ти.

— Изглежда много силен — забеляза Флик просто за да каже нещо.

— Силен е, но е един мързелив, безполезен негодник!

Флик хлъцна.

— Не! О, извинете, но вие не знаете колко усърдно работи той, за да разреши проблема с вашето лондонско представителство.

— Ами! — господин Парадийн си сложи очилата. — Откъде знаеш?

— Аз… срещнахме се…

— В Лондон?

— Да.

— Странно. Къде го срещна?

— Ъъъ, в нашата градина…

— Какво казвам аз! Прекарва си времето по градински увеселения!

— Не беше точно градинско увеселение. Той наистина прави всичко възможно, за да разбере защо толкова са спаднали постъпленията.

— Ами…

— Така е — настоя Флик, без да се стресне от гнева на стареца. Сигурно не беше случайно, че той още държи снимка на Бил в своето светилище, библиотеката. — Ще ви кажа какво е открил досега. Разбра, че господин Слингсби продава почти всичката ви целулоза на една фирма „Хигинс и Бенет“ за съвсем малка печалба, когато има много по-добри предложения.

— Какво?

— Крайно съмнително. Аз мисля… и двамата мислим, че господин Слингсби не е съвсем честен човек.

— Глупости! Той е най-точният и способен мъж, когото съм срещал! А аз разбирам от характери…

— Май все пак не разбирате толкова добре от характери, след като смятате Бил за мързеливец и безполезен негодник — внимателно го прекъсна Флик.

— Виждам, че си доста приятелски настроена към него!

— Така е.

— Та ти едва го познаваш!

— Познавам го от години…

— Добре, така да е. Интересно е това, което ми казваш, за продажбите. Не го проумявам. Каза ли ти Уилям как е разбрал?

— Не, но той е ужасно умен.

— Хм! Не съм забелязал досега…

— Сигурна съм, че ако му дадете работа във вашата компания, ще направи чудеса.

Господин Парадийн се засмя.

— Ако реша да основа клуб в подкрепа на всички уилямовци като него, ще знам къде да му намеря президент!

— Струва ми се, че е малко засегнат, задето не сте му писали, откакто е в Лондон, за да попитате докъде е стигнал.

— Обзалагам се, че и за миг не се е сетил за мен — господин Парадийн беше безпощаден. — Все пак ако мислиш, че е станал толкова чувствителен, ще му пратя телеграма от кораба, за да се видим.

— Чудесна идея.

— Но не му знам адреса.

— Мърмонт меншънс № 9, Принс ъф Уейлс роуд, Батърси парк — без да се замисли, изрецитира Флик.

— Боже! Откъде знаеш?

— Той ми го каза.

Господин Парадийн я изгледа озадачен.

— Не знам колко време сте си говорили в тая ваша градина, но май не е останало много нещо, което да не ти е казал. Предполагам, че не се е отзовал особено благоприятно за мен…

— Каза, че сте злато човек, а искате хората да ви мислят за чудовище, но никого не сте излъгали досега.

Тя пристъпи и леко го целуна по темето.

— Отивам в градината. Искам да видя дали сте променили нещо от последния път. Ако е така, мислете му, ще ви се накарам, като се върна!

Господин Парадийн я изгледа опулено, докато излизаше. Мислите му се върнаха към разказа й и той изсумтя:

— Мъжът, който не харесва такова момиче, е пълен глупак!

Взе снимката на Бил и я погледна с крива усмивка. Колкото и безполезен да беше този Уилям, съвсем не беше непривлекателен.

Остави снимката и отново се качи на стълбата.