Битката при Верил

Пренапрегнатият ум на Миранда известно време редуваше съзнание с празнота. Смътно усещаше, че бива натоварена в една от черните каруци, а по-късно бива пренасяна през някакви каменни коридори. Единственото неотменно нещо бе ослепяващата болка в лявата й ръка. Когато съзнанието й бавно се възстанови, макар да не бе последвано и от силите, девойката се огледа. Глезените и китките й се оказаха приклещени от окови, подсилени с проклетите кристали, от които д’кароните изглежда притежаваха неизчерпаем запас. Бяха прикачени към вериги, сходно украсени, губещи се в мрака. Заобикаляха я решетки, простиращи се от пода до тавана, оформящи малка клетка без врата. Единствената светлина идваше от множеството кристали, вплетени в синджирите, които на свой ред отвеждаха до четири големи камъка далеч извън решетките.

Лишена от поглед към външния свят, Миранда нямаше как да определя изминалото време. В продължение на часове, може би дни, девойката се бореше да събере поне малко фокус — ако не достатъчно, за да направи магия, то поне да може да мисли. Може би тогава щеше да разбере къде се намира и да състави план как да се измъкне. Но бе напразно. Кристалите неспирно изсмукваха духа й, поддържайки я слаба, а пулсирането в ръката й ангажираше малкото оставащи й мисли.

С напредване на времето, в изтощения й ум започнаха да изникват нови тревоги. През целия си престой тук не бе хранена — факт, често припомнян от стомаха й. Нито й бяха давали вода. Единственото доказателство за това, че присъствието й тук беше известно някому, бяха редките случаи, в които неясна фигура заменяше някой от големите кристали с нов.

Смътни спомени от последното й пленяване си пробиваха път до повърхността на замъгления й ум. Тогава бе избегнала болката от нашийника, насочвайки силата си навътре. Може би и сега това щеше да помогне. Събирайки малката си наличност, Миранда го стори. Не след дълго се убеди, че има ефект. Сиянието на по-големите кристали спря да се усилва. Съзнанието й също се попрочисти, макар че от това нямаше голяма полза. Очите не й съобщаваха нищо полезно, а това, което дочуваше, не можеше да й послужи. Ясно долавяше единствено тътрещите се стъпки, приближаващи се, за да проверят кристалите, след което отново затихващи. Другите звуци бяха приглушени и неясни, звучащи като животински ревове.

Оставена насаме с мислите и болката си, Миранда се зае с дългата и трудна задача да подреди събитията, случили се в долината. Д’кароните знаеха съвсем точно какво е необходимо, за да надвият всеки от Избраните. Нежеланието й да убива човеци. Магическата уязвимост на Лейн, лишен от меча си. Неспособността на Етер да се бори с кристалите и тактиките й срещу тях. Кристалът, контролиращ Айви. Всичко бе планирано от самото начало — всеки герой бе попаднал в капана.

Нейното манипулиране бе извършено майсторски. Епидим бе съумял да превърне срещата с баща й в най-мъчителния момент от живота й, наместо в миг на радост, какъвто всъщност трябваше да бъде. И Тригора… през цялото това време тя е била последната от оригиналните Избрани. През цялото това време се е борела да надвие, да залови онези, които трябваше да бъдат нейни съюзници, всеки успех представляващ нов пирон в ковчега й. По някакъв начин лентата я бе предпазвала от наказанието, което сполиташе Избраните, нарушили лоялността си.

Миранда мислеше. Мечодържецът бе паднал, Айви бе трансформирана, Тригора — покварена, а Лейн и Етер бяха заловени. И за петимата се бяха погрижили.

Мина още време. Скътаната дълбоко в душата й сила се задълбочи. Умът й стана по-остър. Започна да насочва малки дози магия към раната в ръката си, целейки я много бавно, за да не се пренапряга. Бе успяла да я сведе до тъпа болка, когато по пода отново затракаха ботуши, този път придружени от сиянието на факла.

Осветеното от нея лице далеч не бе добре дошло. Генерал Багу. Ликът му изразяваше триумф и превъзходство.

— А! Жива си, виждам. Бях започнал да си мисля, че си била пречупена.

— Щяхте да ме оставите да умра? Мислех, че ви трябваме живи — хрипливо отвърна Миранда.

— Не за дълго. След като и четиримата вече сте в наши ръце, открихме начини да ви използваме за целите си. Още няколко седмици абсорбиране и ще бъдем готови да прекрачим необратимата граница. Тогава провалът ви ще бъде сигурен, без значение дали ще се появят още Избрани или не — обясни Багу.

— Как?

— Не те касае — отвърна генералът. — Трябва да знаеш само, че животът ти зависи от умението ти да изпълниш тези кристали. Ако се окажеш негодна да го сториш, ще бъдеш захвърлена.

— А ако не желая?

— Сътрудничеството ти не е наложително. Дори и ако се сдържаш, все някога трябва да спиш, а когато го сториш, кристалите ще изпиват необходимото — рече той. — Имаш три възможности. Можеш да се присъединиш към нас, при което ще бъдеш изцелена и ще получиш място сред генералите. Дори може да бъдеш назначена за надзирател на този свят.

— Видях какво правите с Избраните, които се присъединяват към вас — просъска момичето.

— Падението на Тригора бе злочесто, но необходимо. Тя се опита да ни обърне гръб, захвърляйки защитата ни от проклятието на Белега — заяви Багу. — Но ако нямаш намерение да се присъединиш към нас, би могла просто да чезнеш бавно, докато не извлечем и последната капка от силата ти.

— А последната възможност?

— Достатъчно е да кажа, че изборът й зависи от мен, а не от теб — заплашително изрече генералът. — Тъй като бе уведомена как да сътрудничиш, ще ти дам и шанс да го сториш. Съветвам те да се възползваш от него.

Той се обърна и се отдалечи, оставяйки я отново потопена в мрак. Малко по-късно й бяха донесени храна и вода. Същата рядка помия, която й бяха давали и при последното пленяване. Миранда заобмисля да се откаже от храната, оставяйки се да угасне от глад, вместо да им предостави силата, която искаха. Изглежда нямаше изход. Дори и да успееше наведнъж да използва насъбраната енергия, множеството кристали щяха да погълнат ефекта.

Измъчваше се от отчаяние, когато някой се приближи. Този път нямаше светлина, присъствието бе оповестено единствено от звука на ботуши. Нещо изтрака на пода край решетките, последвано от проскърцване. От мрака бавно изникна синьо сияние, припламнало в сърцевината на кристал, до този момент останал скрит. Бе прикрепен към острието на алебарда, а светлината му открои фигурата на баща й, настанил се в поставен пред клетката й стол. След като видя измъчения й поглед, той отново изгаси светлината.

— Срещаме се отново, мила.

— Защо си дошъл? Възнамеряваш пак да опиташ да проникнеш в ума ми? — немощно запита Миранда.

— Изкусително, но не. Къде е предизвикателството? Пък и все още се занимавам с бащиния ти ум. Доста време го използвахме. Повечето от близниците се сражават с движения, извлечени от главата му. Но едва доскоро случилото се в живота му не представляваше интерес. Баща ти е доста благороден човек. Знаеше ли, че… — поде Епидим.

— Спри! — изкрещя Миранда. — Затова ли си дошъл тук, да ме измъчваш?

— Отчасти. Всъщност, нещата през последните няколко дни станаха болезнено отегчителни. След като всички Избрани са или мъртви, или пленени, а краят вече се вижда, бивам тормозен от скука. Винаги си ми била най-интересна, така че реших докато подготвят следващата ми цел за разпит, да поговоря с теб. Вероятно ще представлява интерес да узнаеш, че Лейн за малко да избяга цели три пъти.

Миранда мълчеше.

— Но смятам, че открихме начин да го държим мирен — отбеляза Епидим.

— Знаеш ли… Ако краят ми действително е дошъл, има поне едно хубаво нещо — заяви Миранда. — Никога няма да получиш шанса отново да се докоснеш до ума ми. Отблъснах те веднъж, а ти никога няма да имаш възможността да се докажеш. Ще трябва да живееш с поражението.

— Ето, виждаш ли? Удивително. Мотивацията зад подобно твърдение представлява великолепен пъзел. Дали е било изречено от чиста злоба? Опитваш се да ме подтикнеш да опитам или може би да те освободя? — отвърна Епидим. — Не че има значение, разбира се. Искрено се съмнявам, че пътят ти свършва тук. Ти си умна. Затова те харесвам. Момчето ти, от друга страна…

— Не замесвай Дийкън в това! Той не е Избран!

— Знаех си, че той ще те накара да клъвнеш. Димънт иска да се поровя в главата му. Старият звераджия изглежда е на мнение, че вътре ще открием известни трикове, които ще са ни от полза. Предполагам трябва да се заема с това. Той също би могъл да се окаже интересен. Изглежда двамата сте се привързали един към друг, не е ли така? — разсъждаваше на глас генералът.

— Защо?! Защо правиш това? Каква полза извличаш от измъчването ми? — викна момичето.

— Знание, Миранда, знание — отвърна Епидим. — Това е всичко, което има значение. Винаги има ужасно много — и винаги има още, което може да бъде събрано. Затова се съгласих да дойда с останалите. Те можеха да ме отведат навсякъде.

— Не си един от тях? Не си д’карон? — попита девойката.

— Естествено, че съм. Нямаше да бъда тук, ако не бях. Това също ми направи впечатление. Погрешно тълкувате значението на тази дума. Някой ден ще ти обясня. Бих ти обяснил и сега, но това може да ти разясни нещо, което за нас е най-добре да остане скрито. Но аз се отклонявам… Върша това, което върша, защото искам да зная неща. Не незначителни неща като имена на шпиони, придвижването на военни части и други неща, които им съобщавам. Живея за уменията, техниките и същините на нещата. Погледни само емоциите! Обич, щастие, радост. Те също имат известна привлекателност, но в крайна сметка се оказват скучни. Просто отвеждат до повече от вече наличното. Ала става интересно, когато човек започне да се занимава с гняв, завист, мъка, омраза, тревога и лъст! Щом заложа някое от тях в ума ти, започваш да правиш неща, които дори на самата теб изглеждат безсмислени. Неща, които не искаш да правиш. Неща, за които знаеш, че са грешни.

Как е възможно това да не предизвиква удивлението ми? Сякаш всеки от вас не е индивид, а спектрум — общество, заемащо едно тяло. Трябва да подложа тези граници на изпитание, да разбера как мога да призова частта, която ми е от полза. Колкото повече научавам, толкова повече се затвърждава увереността ми, че шепа умели манипулации са в състояние да променят целия свят в каквато форма пожелая. Просто трябва да опитам.

— Ти си луд — заяви Миранда.

— Дали? Осъзнаваш ли колко просто бе започването на войната? Изобщо знаеш ли как започна в действителност?

Миранда не отговори. Дяволита усмивка разцъфна върху лицето на Епидим.

— О… А аз си мислех, че не е останал начин да предизвикам по-голяма мъка — заяви той. — Е, историята е много кратка. Преди сто петдесет и няколко години малкият ти свят се развиваше в доста добра насока. Кралят на Вулкрест бе на път да сключи изгодно и за двете страни споразумение с краля на Тресор. Но не всичко бе съвършено.

Както ти е добре известно, традицията сред трите северни кралства повелява владетелите им да бъдат погребвани на земята, на която умрат. Така, когато кралят внезапно се почувства зле, бе откъснат от масата за преговори и бързо пренесен в карета, така че ако почине, това да се случи на северна земя. От другата страна на границата чакаше по-бърза карета — владетелят тъкмо биваше воден към нея, когато се строполи. Трупът му бе намерен само на няколко крачки преди границата. Правителството на Вулкрест настоя земята под краля да бъде присъединена към настоящата територия на кралството. Тресорците отказаха. И така започна всичко.

Повечето от сънародниците ти дори не си спомнят тази история, но има и една част, която никой не знае. Аз бях до краля. Багу бе кочияшът на първата карета, а Техт управляваше втората. Д’кароните бяха единствените очевидци на смъртта му… Умря върху собствената си земя, но не на това място бе намерен. Ние само го преместихме. И това беше всичко. Век и половина бран с преместването на едно тяло на няколко стъпки.

Миранда се хвърли към него, опъвайки веригите до крайност, борейки се слабо.

— Чудовище! Чудовище! Всички тези години. Всички тези животи! — бясно крещеше тя.

Епидим се надигна, отнасяйки стола си със себе си, оставяйки разяреното момиче. Девойката не спря да опъва синджирите, докато силите не я напуснаха. С всичките тези кристали, не се наложи да чака дълго. Когато утихна, безнадеждността и безсмислеността удавиха ума й. Вече нищо нямаше значение. Не разполагаше с енергията да спаси себе си, да не говорим за останалите. А и да успее, какъв беше смисълът? Свят, който се потапяше във вековна война под такъв незначителен претекст, не заслужаваше да съществува. Искаше единствено смъртта да я отнесе. Необратимият мрак да я обгърне и снеме тежестта от раменете й.

Сред мрачината на ума й, една малка част се съпротивляваше. Някакво незначително ъгълче от душата й драскаше и дълбаеше из спомените й, отчаяно дирейки нещо, което да я извлече от бездната. Събитията от последната битка припламнаха за миг в съзнанието й. Едно от последните неща, които бе зърнала, беше как извличат Дийкън през портала. Значи беше жив. Епидим също потвърди това. Същевременно собственият й баща бе пленник на генерала, изтърпяващ мъчение, което самата тя бе избегнала на косъм. Двамата най-обични й люде се намираха в лапите на д’кароните и за всичко бе виновна единствено тя. Най-накрая разбра защо легендарните герои винаги бяха сами. За да спестят вражия гняв на онези, които не вършеха божествени дела.

Ето защо трябваше да се бори. Не можеше да позволи те да плащат заради нея. Трябваше да стори нещо. Нещо, което щеше да осакати д’кароните, както те бяха осакатили Избраните. Спасяването на света вече изглеждаше безнадеждно, но спасяването на двамата, които значеха всичко за нея, или поне отмъщаването за тях? Трябваше да опита.

Бавно започна да се оформя план. Изпита кристалите, проверявайки колко могат да извличат от нея — и колко бързо. Внимателно започна да се упражнява върху изолирането на единичен кристал. Разполагаща с цел, вече времето минаваше по-бързо. Поглъщаше до шушка подобието на храна, което й даваха. Ако искаше да успее, щеше да се нуждае от всяка частица сила, която съумееше да събере. Когато един от кристалите бе напълнен почти догоре, Миранда прекрати притока на магията и го задържа. Багу не закъсня да се яви. Предпазливо огледа стаята.

— Трябва да призная, че успя да объркаш близниците. И би било лъжа, ако кажа, че не бях поне малко любопитен относно вършеното от теб — отбеляза Багу.

— Познавам се добре, генерале. Зная колко сила би трябвало да имам сега, което означава, че зная колко съм ви дала. Количеството е значително — каза Миранда, изричайки внимателно думите, за да не наруши фокуса си.

— Не бих го нарекъл такова. Нищожно е в сравнение с извлеченото от Айви и Етер. Предполагам ще останеш доволна да узнаеш, че Лейн бе по-малко продуктивен от теб — подигра се генералът.

— Така ли… В такъв случай изглежда ще трябва да се постарая повече.

Моментално обърна усилията на съзнанието си. Изведе силата си на повърхността и я насочи към кристала. По-малките кристали в оковите засияха с ослепително синьо-бяло сияние, като някои от тях се пръснаха. Големият скъпоценен камък също засвети по сходен начин. Пукнатини ярко сияние плъзнаха по повърхността му. Багу осъзна какво се опитва да направи Миранда и се извърна, за да извади кристала от гнездото му, но вече бе късно. Приливът сила бе прекалено голям за сферата, която се пръсна, преди генералът да е успял да я изскубне.

Експлозията бе мощна, отметнала Миранда в клетката й, обсипала я с парченца отломки. Отекна с грохот, наподобяващ дузина гръмотевици. Блясъкът лиши девойката от зрение, а ушите й звънтяха. Когато очите й започнаха да се освестяват, показаха чудата гледка. Най-големите отломки се бяха забили в стената, създавайки гаснеща галактика сини въглени. Прикачената към пиедестала верига бе изкривена. Самите решетки бяха леко огънати навътре от експлозията.

Девойката мъчително се изправи на крака, очиствайки парченцата, забили се в плътта й, отивайки до повредените решетки, за да изпита здравината им. Разрушаването на един от кристалите бе разхлабило прилежащата му верига, което освобождаваше едната й ръка. Последователно провери решетките, откривайки една, която също бе разхлабена. Започна да я извива и дърпа, когато някакво движение привлече вниманието й. Форма, обсипана с кристали като стената, се приближаваше към нея. С нечовешки рев, ръка се пресегна през решетките и я сграбчи, опъвайки веригите до крайност. Миранда усети как ставите на несвободната й ръка пропукват, а отварянето на все още неизлекуваната рана от стрелата я накара да извика от болка.

— Поздравления… — долетя от мрака гласът на Багу, пропит с омраза. — Заслужи си третия вариант.

Десетки близници с фенери и факли изпълниха помещението, хвърляйки светлина върху разрухата. Голяма част от стената зад кристала бе разрушена, а от оставащите три сфери само една бе непокътната. Багу лееше черна кръв от дузина рани, предизвикани от хвръкнали отломки. Половината от лицето му представляваше неразпознаваема пихтия месо. Със свободната си ръка удари по решетките. Макар телосложението му да не бе масивно, ударът бе достатъчен да откърти дебелите пръчки както от тавана, така и от пода. Докато близниците тромаво сваляха оковите, той изръмжа:

— Извършете нужните приготовления. Тази вечер ще има веселба.

С тези думи постави ръка върху главата на Миранда, принуждавайки я да изгуби съзнание.

Магьосницата се свести летейки, сподиряна от оглушителни ликувания. Приземи се болезнено върху прашната земя. Усуканите стави, наранената ръка и надупчената кожа побързаха да напомнят за себе си. След като се изправи на крака, очите й започнаха да се проясняват.

Намираше се насред обширно, прашно поле. Висока каменна стена я обграждаше. В срещуположните краища се издигаха огромни врати, през които спокойно можеше да мине карета и пак щеше да остане място. Стената приключваше с насочени надолу шипове. Над тях се издигаха ред след ред войници, в чиито ръце имаше оръжия, а в очите им се четеше смърт. Най-близките до стената носеха цялостни брони, лицата им скрити зад забрала. Несъмнено бяха близници. На места, провесени между шиповете, стояха големи кристали.

Трябва да бе прекарала известно време далеч от паразитиращите сфери, тъй като значителна част от силата й се бе възвърнала. Колкото се може по-бързо, за да не излага енергията си на лакомите кристали по-дълго от необходимото, Миранда изцели най-опасните си рани. Бялото й наметало го нямаше и тънката туника далеч не бе подходяща защита срещу студа. Около едната й китка висеше окова, чиято ключалка очевидно бе изкривена до неотваряемост от взрива. Късо парче верига висеше от нея. Вееше леден вятър, а залязващото слънце оповести започването на дълга, студена нощ. Вихърът я пронизваше до кости, но повече я вцепеняваха дълбоките бразди и алени петна по земята. Нямаше съмнение какво представлява това място, още по-малко защо бе доведена тук.

— Миранда Селесте! — прогърмя глас високо от стените.

Очите й се преместиха върху източника, чийто глас не можеше да бъде сбъркан. Генерал Багу стоеше на изолиран от тълпата балкон. Половината му лице представляваше пихтия черни белези, черна сфера бе заменила дясното му око. За миг Миранда се почуди защо не се е излекувал? Дали д’кароните не бяха уязвими към собствената си магия? Гръмовният му глас пръсна мислите й.

— Намерена си за виновна в измяна. Вдигна ръка се срещу войниците на родната си земя и си отговорна за смъртта на двама от генералите на славното Северно съглашение — обяви той, а тълпата зарева. — Наказанието е смърт. И макар да ценим справедливостта, ценим силата дори по-високо. Ще бъдеш подложена на изпитание. Ако се докажеш като по-могъща от предизвикателствата, срещу които ще се изправиш, ще ти бъде позволено да живееш. Имаш ли да кажеш нещо, преди изпитанието да започне?

Миранда плъзна поглед по тълпата. Изпитваната от зрителите омраза бе осезаема. Отново погледна към Багу. От едната му страна стоеше Димънт с някак нетърпеливо изражение. Баща й, все още стискащ алебардата, с която го покваряваше Епидим, стоеше от другата страна.

— Не съм извършила измяна. За да измени, човек трябва да притежава родина, а аз нямам такава. Северното съглашение е само армия. Метод за удължаване на войната. Ако трябва да умра, съпротивлявайки се на това, така да бъде.

— Наистина, така да бъде. Нека изпитанието започне! — нареди Багу.

Вратите в отсрещния край на арената се разтвориха широко и на арената пристъпиха два от зверовете, срещу които Миранда се бе изправила при първата си среща с Багу. Огромни, сиви подобия на вълци с каменни тела, покрити с остри шипове. Започнаха да я обикалят. Девойката бързо се огледа. Нямаше нищо. Никакво оръжия. Никакво място за прикритие. Магията бе единственото решение.

Стрелна се към стената, избирайки мястото, отстояващо приблизително на еднакво разстояние между два кристала. Съсредоточавайки ума си, зачака обикалящите чудовища да се втурнат към нея. С рязко, значително фокусиране на съзнанието запрати един от вълците във въздуха — трик, който бе усвоила от Дийкън. Инерцията на тежкото създание го понесе към стената, сблъсквайки го с нея с отвратителен пукот. Изсипа се дъжд от шипове. С едно последно потръпване, звярът се разрони в купчина камъни.

Миранда понечи да повтори атаката и с другото създание. Успя да го повдигне във въздуха, но влиянието на кристалите лиши магията от нужната сила и чудовището падна.

Девойката опита да се съсредоточи отново, но сферите изпиваха цялата й събрана магическа сила, още преди да е успяла да я вложи. Сякаш бяха се синхронизирали с магията й — нещо, което никога не бяха правили преди. Нямаше време да размишлява над новото си откритие, тъй като чудовището се бе претърколило и вече се изправяше на крака. Нямаше смисъл да тича, тъй като то бързо щеше да я надбяга. Лишена от други опции, Миранда се втурна към него. То тъкмо се бе изправило съвсем, когато момичето скочи на врата му, порязвайки крака си на един от шиповете, останали невредими от падането. Уви висящата от ръката й верига около шията на звяра и я опъна.

Вълкът се замята, подхвърляйки я като парцалена кукла, но Миранда се държеше здраво. Уви, макар да не можеше да се отърси от момичето, веригата й не оказваше никакво влияние. Отчаяна, знаейки, че ако бъде хвърлена, това ще бъде краят й, девойката вдигна ръка и създаде мълния черна магия. Синьо-черната енергия блъсна чудовището в главата, поставяйки внезапен и окончателен край на беснеенето му. Докато вълкът затихваше, Миранда слезе.

Остатъчната енергия бързо бе погълната от най-близкия кристал. Вече бе придобил отчетливо сияние, останалите също не изоставаха. Миранда се тресеше от гняв. Планът им бе брилянтен — злокобен, противен. Бяха открили начин да обърнат всеки развой в своя полза. Ако избере да се бие, щяха да имат силата й. Ако не го стори, щяха да получат живота й. Вратите заскърцаха отново, а момичето трескаво напрягаше ума си. Трябваше да има някакъв изход.

Мъчителите й наблюдаваха внимателно.

— Наистина съм притеснен от подбора ви — предупреди Димънт.

— Не зная. Винаги съм имал слабост към шипестия вълк — отбеляза Епидим.

— Предназначени са за товарна дейност. Шиповете са защитни — контрира Димънт.

— Не възнамерявам да я убия бързо. Първо трябва да я изцедим — увери го Епидим. — Когато преценя, че е изстискана, ще я довършим.

— Не разбирам защо просто не я убием. Ревизия IV сама ще покрие всичките ни нужди само след няколко седмици. Бихме могли да убием тази и останалите и пак да разчитаме на сигурна победа — недоволстваше Димънт. — А наместо това избирате да прахосате няколко от най-добрите ми творения.

Багу се извърна към Димънт. Лицето му носеше притесняващо хладнокръвно изражение, но окото му блестеше от гняв.

— Все още трябва да научите определени неща относно йерархията. Неподчинението ще бъде третирано бързо, сурово, предоставяйки пример. Този свят скоро ще бъде наш. Възнамерявам да покажа на обитателите му каква е съдбата на предателите.

Земята леко потрепери. По арената плъзна линия разровена земя. Последваха я още дузина. Гледката бе добре позната на Миранда. Червеите, защитавали Димънтовия форт. Девойката застина. Помнеше, че създанията насочват атаките си по вибрациите върху земята, дори незначителни като от стъпка.

Бушуващата тълпа бързо привлече вниманието им. Създанията се пръснаха, сблъсквайки се с каменната стена — която изглежда се простираше и дълбоко под земята — сетне отново излязоха на повърхността. Бяха все така гротескни, както си ги спомняше. Отвратителни пластини сива кожа — с четворни челюсти в единия край и остра опашка в другия. Загърчиха се за кратко край стената, преди да се потопят обратно под земята с такава лекота, сякаш се гмурваха в езеро.

Миранда все така стоеше абсолютно неподвижна, мъчейки се да сглоби някакъв план. Червеите кръстосваха двора бързо и безцелно. Умът й сортираше парчетата информация. Магиите й щяха да проработят, но за кратко и на прекалено висока цена. Нямаше да е в състояние да поддържа левитация достатъчно дълго, за да се издигне над стената. Очите й се насочиха към нея. Изглеждаше стара, камък и хоросан бяха усърдно загладени. Нямаше на какво да се задържи, за да я изкатери. Друго?

Докато произволните тунели се приближаваха, очите на девойката се стрелваха настойчиво, отскачайки от стената до ревящата тълпа, до движещата се земя, до пръснатите шипове на сразените каменни вълци… Шиповете! Отчаян, глупав, недообмислен план изникна в ума й.

Повдигна ръка и създаде трус в далечната страна на арената. Всички червеи моментално се насочиха натам. Ненаситните кристали побързаха да извлекат заклинанието. Зверовете достигнаха целта си и се издигнаха, обхванати от ярост, насичайки земята под труса. Магьосницата бе направила едва дузина предпазливи стъпки към вълчите останки, когато магията приключи действието си и червеите започнаха да се извръщат към нея.

Тъй като й оставаха само няколко стъпки, а нямаше шанс да създаде нов трус, с който да им отвлече вниманието, Миранда нямаше друг избор, освен да затича. Някои от червеите прокараха тънки крачка от туловищата си, други се гмурнаха под земята, но всички до един се втурнаха към момичето, сподиряни от оглушителния одобрителен рев на сганта. Девойката грабна два шипа и се втурна към стената. Каменните им върхове се впиха в хоросана и удържаха, макар и нестабилно. Подтиквана от ужаса, Миранда се издигна футове над земята. Червеите изригнаха изпод нея. Щракаха с челюсти, достатъчно силни да прегризат камък и изстрелваха острите си езици. Земята под момичето кипеше от зъби.

Миранда отдръпна треперещата си ръка от единия шип, за да промени захвата си. Другият се разклати заплашително. Девойката се издигна по-високо, опирайки се на забития добре отломък. Точно над нея се намираше частта от стената, която бе отнела живота на първия вълк. Няколко шипа се бяха забили дълбоко сред камъните. Момичето вдигна ръка и досегна най-близкия. Гневните викове се усилиха, тъй като тя се отдалечи още повече от създанията.

Войниците над нея бяха станали от местата си, за да надникнат към обекта на омразата им, вбесяващо отказващ да умре. Човеците я заплюваха, крещейки нечленоразделни обиди. Близниците се взираха с немислещи очи, скрити зад грубоватите шлемове, ръчно изработените им инстинкти пробили си път до повърхността на съзнанието им.

Магьосницата се вкопчи в нов шип и отпусна окованата ръка, оглеждайки насочените надолу зъбци по горната част на стената. С отмерено движение изстреля веригата си нагоре. Няколко брънки се нанизаха, но няколко зрителски ръце вече се протягаха, за да ги махнат. Коктейлът от преработени мисли, служещ за ум, най-сетне накара един близник да се впусне в действие. Безмозъчното създание се покатери на стената и изтегли меча си, а онези около него бурно го насърчаваха.

Оръжието му удари, отсичайки зъбците, държащи Мирандината верига. Близникът погледна към момичето. Парчето падна на земята, докарвайки червеите до още по-голяма лудост. Хаотичното им мятане разтърси стената. Миранда едва удържа. Същото не можеше да се каже за близника. Докато създанието летеше надолу към челюстите на сродните си чудовища, изпускайки меча си, девойката се хвърли към следващия шип. Той не се бе вклинил толкова здраво и се измъкна от стената. Магьосницата отново се намери на земята, падайки само на няколко крачки от гъмжилото червяци.

Зверовете бяха заети да разкъсват близника, но не чак до такава степен ангажирани, че да не доловят новата вибрация. Два червея се отделиха от общата маса и с паешка скорост се стрелнаха към нея. Миранда затича, създавайки краткотрайна стена от пламък, през която чудовищата профучаха невъзмутимо. Очите й се спряха на близнишкия меч. Бе се забил в земята край червеите. Момичето завъртя веригата си и удари с нея земята вляво, докато спираше. Червеите промениха пътя си към удара и Миранда се хвърли. Приземи се зад тях и се изправи на крака, без да губи нито миг. Чудовищата спряха и се обърнаха да я последват, сега избирайки да се гмурнат под земята.

Метално простъргване и слаб блясък указаха края на близника, превърнал се в купчина разкривени доспехи, из които се сипеше прах. Вече неангажирани, останалите червеи с огромен интерес се обърнаха към стъпките на момичето, което тъкмо грабваше меча.

Миранда напрегна мисли. Ако искаше заклинанието да е ефективно, трябваше да бъде бързо и силно. Събра каквото бе останало от бързо топящата се сила и го оформи в плътно кълбо магия. Трябваше да разчете времето до съвършенство. Достигна отсрещната стена и се обърна. Всички създания бяха под земята.

Със силата на едноседмична снежна буря, съсредоточена в един момент, удар студенина плъзна по земята. Вече замръзналата твърд се вкочани допълнително. Леденината се разпростря бързо, покривайки все по-голяма част от арената с бели кристалчета. Създанията се замъчиха да се издигнат от земята. Някои успяха. Повечето не съумяха да го сторят и нададоха неестествени писъци, преди да утихнат. Когато заклинанието, което трябваше да бъде достатъчно силно, за да вледени цялата арена, спря под влияние на кристалите, бяха останали само три червея. Миранда се опита да игнорира познатото замайване, предупреждаващо я, че е достигнала лимита си и здраво стисна оръжието.

Кристалите бяха спрели магията, но не бяха погълнали и ефектите й, тъй като земята остана заледена. Миранда вдигна оръжието високо и го стовари върху първото от създанията, разцепвайки туловището му. Издигна го отново тъкмо навреме, за да го забие в зеещата паст на втори червей. Миг забавяне и това щеше да бъде ръката й. Безмозъчното чудовище замята плячката, вклинена в челюстите му, а същевременно третият звяр се хвърли върху девойката. Миранда издигна ръката с оковата. Чудовището я захапа, смачквайки метала и прорязвайки дълбоко плътта й. Момичето извика и измъкна крайника си, а оковата остана в устата на червея.

Гледката на кръв потопи тълпата в лудост, която правеше червеите да изглеждат кротки. Миранда успя да дръпне рязко меча си, плъзвайки режещия му ръб по устата на чудовището, което все още бе захапало оръжието й. Острието разряза един от многото му езици. Нажежена болка припламна в примитивния мозък и червеят отвори уста. Девойката освободи меча си и с намушкване уби звяра. Последното създание, все още занимаващо се с веригата, бе сполетяно от сходна съдба.

Капейки кръв, Миранда се отправи към средата на арената. Заледената земя хрущеше под стъпките й. Огледа раната. Бе сериозна, но не фатална. Можеше да почака. Продължи към останките на каменните вълци и близника. Бронята бе разрушена, нищо от нея не можеше да бъде използвано. В ръката си държеше единственото оръжие, носено от войника. Докато масивните дървени врати проскърцваха отново, девойката събра колкото се може повече каменни шипове. Само няколко бяха достатъчно непокътнати, за да влязат в употреба.

Въоръжила се по такъв начин, Миранда се извърна към вратата. Влизаха три драгойла. Големината им варираше, всеки носеше белези от предишни битки. Крилете им бяха отрязани. Вероятно всеки бе отнел десетки животи на арената. Насочиха погледите си към нея. Ако бе смятала, че са способни на подобно нещо, можеше да се закълне, че изглеждаха нетърпеливи.

В някое друго време гледката би вцепенила ума й. Тези чудовища бяха предизвиквали у нея по-дълбок ужас от всички останали Димънтови създания. Неминуемо присъстваха всеки път, когато д’кароните демонстрираха могъществото си. Но сега момичето ги наблюдаваше безстрастно. Не усещаше нищо. В съзнанието й не бе останало място за страх. Спомени пробиха все по-сгъстяващата се мъгла на ума й. Зверовете имаха слабост… много изтъкната. Можеха да бъдат сразени с един удар в гърлото. Така бяха надвили и Етер. Това бе единствената й надежда да ги победи.

Чудовищата се втурнаха към нея едновременно. Девойката хвърли и двата шипа, които държеше. Първоначално полетели слабо и без посока, сетне промениха посоката си и насочвани от ума й се стрелнаха към противниците. Един драгойл избра точно този момент, за да раззине челюсти и избълва струя черна мъгла. Каменният отломък се погрижи това да е последната грешка, която създанието някога щеше да допусне. Вторият шип загуби скорост и се заби в земята, повлиян от сферите. Жалко, защото и прицеленото от него чудовище също отваряше паст, за да залее девойката с миазма. Необезпокоявано, чудовището изригна гъст разяждащ облак. Приплам на Мирандиния ум призова повей, отнесъл отровата настрана. Чернотата засъска върху земята, а чудовищата достигнаха момичето.

Миранда се хвърли настрани. Едно от чудовищата прогърмя край нея. Нещо толкова едро, движещо се с такава скорост, не можеше да се обърне достатъчно бързо, за да я улови, но този дребен факт не попречи на драгойла да опита. Резултатът бе неовладяемо залитане през локвата отрова, която бе излял само преди мигове. Но второто създание успя да я досегне със замах на лапа, който я запрати във въздуха. Полетът й приключи с болезнен сблъсък в стената.

Изкашля кървава храчка и насочи замъгления си, примесен с искри взор към земята, дирейки изпуснатото си оръжие. Тропотът на атакуващото чудовище пронизваше болящата я глава, а пръстите й отново се сключиха около дръжката на меча. Изтормозените й очи показаха доближаването на два звяра. Мученето на тълпата достигаше до нея приглушено и неясно. Чертите на всичко наоколо се размазваха и удължаваха, изкривени от сякаш забавилото се време. Вече не можеше да мисли, действията й бяха подтиквани от инстинкт, късмет и съдба. Върхът на оръжието бе издигнат. Пастта на чудовището не бе отворена, но то не забави ход.

Продължи стремглавия си щурм и когато я достигна. Миранда заби меча и го пусна, претърколвайки се настрана със същото движение. Върхът едва беше пронизал дебелото му туловище, когато създанието продължи към стената, тласкано от инерцията. Дръжката на меча се блъсна в камъните. Миг по-късно острието щръкна от врата на чудовището. Бе се забило като гвоздей. Сблъсъкът със стената разтърси цялата арена. Драгойлът отскочи назад. Предсмъртната му агония го отведе към спътника му, който още съскаше от окъпването в отровната локва и тъкмо се бе изправил нестабилно на крака.

Сетивата на Миранда бавно се възвърнаха, докато се надигаше. Прободеният звяр потръпна още няколко пъти и застина. Единственият оставащ драгойл се изправи немощно. Към тялото му бяха прилепнали димящи парчета окислена земя. Изглежда чудовищата бяха уязвими към по-продължителното излагане на отровата. Направи няколко несигурни стъпки, а същевременно девойката предпазливо се отдръпваше от стената. Накрая драконоидът се строполи.

Влачейки нозе към средата на арената, Миранда прецени състоянието си. Очите й упорито отказваха да се фокусират. Ушите й, й предоставяха единствено постоянно бучене. Рамото й бе счупено, изглежда едно от ребрата — също. В хаотичния й ум пробяга мисълта, че ако изобщо разполагаше със силата да направи още едно заклинание, то щеше да бъде последното.

Бавно извърна глава. Яркото сияние на изпълнените с енергия кристали достигна до ума й като сива мъгла. Поетият дъх бе придружен със значително количество кръв, изпълнила дробовете й и изхвърлена бързо под формата на мъчителна кашлица. Нямаше повече сили, не й бе останало време — а със сигурност същото важеше и за късмета.

Багу се усмихна, наблюдавайки как Миранда стои несигурно. Времето бе настъпило. Даде знак на стоящ наблизо пазач. Далеч под трибуните се разнесе скърцането на плъзгаща се врата.

С крайчеца на окото си девойката зърна движение край другата порта. До този момент изпитанията й бяха пускани от вратите под ложата на генералите. Запристъпва, докато не се извърна с лице към другия масивен вход. Той се отваряше бавно, инч по инч. Иззад вратата долиташе гърлено ръмжене, съпроводено с потракване на зъби. Звуците сякаш раздираха самото небе и разтърсваха въздуха в дробовете й. Говореха за мащабност, за свирепост.

Вратите биваха отваряни широко с главозамайващо размазване, когато нещо огромно се втурна между тях, изчерпало търпението си. Визията на Миранда избра точно този момент, за да започне да се прояснява. Каквото и да бе появилото се, беше масивно. По-огромно и от трите драгойла, взети заедно. Формата му бе същата. Постепенно чертите му се избистриха. Мощен врат се издигаше високо във въздуха. Разпериха се криле, напомнящи платната на кораб — едното беше цяло, другото бе нацепено. Накрая зрението на девойката се изчисти напълно. Това не беше покварена версия, нито имитация. Пред нея стоеше истински дракон. Тъмни като оникс люспи покриваха стомаха му — гладки, с лек златист отблясък. Тези по гърба му бяха черни, примесени с пурпурен оттенък.

Миранда падна на колене. Вече нямаше смисъл да се бори. Нека всичко свърши — но нека свърши бързо. Можеше единствено да задържи последната си частица магия. Поне нея д’кароните нямаше да имат. Великанският звяр се отправи към нея, разлюлявайки света с гръмовните си стъпки. Затвори очи. Разнесоха се още няколко титанични крачки, последвани от звук, наподобяващ прокарването на дузина плугове по скована земя. Миранда се напрегна. Повей на въздуха я събори. Падна на земята.

Не последва нищо. Абсолютна тишина. Дори ревът на тълпата замря. Забвение. Дълбоко в ума си, Миранда се запита защо. Защо, ако краят й бе настъпил, ако бе потопена в чернотата на небитието, болката на смъртната й форма не се махаше? Защо и след смъртта си усещаше топлата струйка кръв по ръката си? Тогава я обля топъл вятър. Съвсем реален вятър. Отвори очи.

Главата на създанието, ужасяващото лице, голямо колкото Мирандиното тяло, се бе надвесило над нея и се взираше. Нов дъх напусна ноздрите и я обля.

Очаквайки отвратителната паст да щракне с челюсти и да доведе края, за който вече си мислеше, че е настъпил, умът й гневно се размърда. Тези очи… Мъчителният живот, който бе принуждавана да търпи, бе достатъчен, но що за жестока съдба би я измъчвала в последния й миг с тях? Как можеше чудовището, което щеше да я убие, да притежава такива прекрасни очи? Деликатни цепки в дълбоки златни ириси. Очи, които изглеждаха толкова емоционални. Очи, които изглеждаха толкова настойчиви. Очи, които изглеждаха толкова познати. Тези очи…

Усети как устата й се раздвижва, глупава надежда си проправи път до устните й. Опита се да я спре, но беше твърде късно.

— Мин? — прошепна девойката.

Очите внезапно засияха в екстаз. Могъщото създание отметна масивната си глава и нададе рев, преливащ от радостта на повторното събиране. Умовете им бяха изпълнени с покъртителни емоции и безбройни въпроси — но за момента всичко това биваше изтласквано настрана от радост. Мин отпусна огромната си глава, за да бъде почесана. Раненото момиче се опита да достигне мястото върху главата на приятелката си, но не успя. Златните очи отново я погледнаха с очакване, за пръв път осъзнавайки в какво състояние се намираше Миранда. Пое си дъх, изпълнил ноздрите й с миризмата на кръвта на девойката. Очите се промениха. В тях припламна гняв. Обърна поглед към генералите. Те се спогледаха с ярост и взаимообвинение.

Долетя гласът на Багу:

— Атакувайте! Убийте и двете!

Зрителите моментално скочиха на крака. Започнаха да се изливат отвъд стената. Масивната драконова паст избълва пламък, отблъснал ратниците. Размах на опашката разчисти територията отзад. Правейки крачка назад, така че Миранда да се намира непосредствено под нея, Мин продължи да я защитава.

Измореният ум на девойката прогони объркването и радостта. За тях щеше да има време впоследствие. Сега трябваше да избягат. Навсякъде около себе си виждаше черно-златните люспи на Мин. Зърна остатъците от лявото й крило, осветени от оранжевия пламък. Запратено от Багу заклинание удари тялото на дракона и тя се сви в агония.

Миранда не знаеше дали й е останала сила, но това бе съвсем последната й надежда. Потърси енергия в духа си и създаде целебно заклинание. Парчетата кожеста плът започнаха да се съединяват. Кристалите алчно загълтаха магията, но Миранда продължи. Мрак започна да пълзи около нея. С чутовно усилие успя да задържи концентрацията си, възстановявайки изцяло крилото.

Мин приплясна нововъзстановените си криле. Мощни вихри полетяха към войниците, поваляйки ги на земята. Неизползваните дълго мускули работеха както никога досега. Драконът грабна замаяната си спътница и подскочи нагоре с цялата сила, на която мощните й нозе бяха способни. Издигна се и насочи очи към хоризонта.

Миранда се противопоставяше на безсъзнателността, а въздухът свистеше край нея. Покриви, дървета и открити поля проблеснаха пред полузатворените й очи, стопявайки се бързо. Тъмното небе се сля с тъмната форма на Мин. Останаха да се чуват само фученето на вятъра, ритмичното дишане и припляскването на крилете.

Не след дълго долетя звукът на още криле. Мин хвърли поглед назад. Острият й взор различи цяла флотилия драгойли. Изви се и се понесе високо в облаците. Черните чудовища я последваха. Скоро светът се превърна в сива неяснота. Използвайки инстинкти, изработени от безчетни поколения, Мин маневрираше без да вижда, но същевременно прецизно, докато обширното ято драгойли не се озова пред нея. Можеше тихо да се спусне от облаците и да избяга. Но имаше други планове.

Тези създания я бяха откраднали. Бяха я затворили, измъчвали, променили. Бяха наранили приятелката й. Бягството бе последното нещо, което й минаваше през ума. Приближи се и изду гръд. Изпепеляваща колона пламък изригна от устата й, превръщайки във въглен ездачите на половин дузина драгойли. Останалите се пръснаха. Мин надвишаваше дважди и най-големия от враговете. Никой от тях нямаше шанс срещу й. Удари с ноктести лапи. Замахвания с опашка, немилостиви пламъци и съкрушителни отхапвания бързо натрошиха всички преследвачи.

Драконът продължи летежа си. Когато първите лъчи на слънцето надникнаха над планините, умното създание знаеше, че ще бъде забелязана лесно. С майчинска нежност положи потръпващото тяло на Миранда на земята. Подуши я нервно. Младата магьосница се опита окуражаващо да потупа приятелката си, но не можеше да спре да трепери. Масивното същество внимателно се приведе до земята, обгръщайки девойката с лапи и нежно притискайки я до себе си в подобие на прегръдка. Когато Миранда бе наместена подходящо, Мин избълва пламък.

Момичето усети как топлината се разлива по вените на дракона, сгрявайки телата и на двете им. Обгърната от приятелката си, чувайки само далечното, дълбоко пулсиране на мощното сърце, Миранда почувства нещо, което смяташе, че никога повече не ще познае. Чувстваше се в безопасност. Потъна в дълбок, изтощен сън.

Мин въздъхна по начин, който можеше да изразява единствено задоволство, усещайки как дребната форма на Миранда се унася. Дълбоко щастие я изпълваше, докато на свой ред също потъваше в блажен сън, най-накрая чувствайки се отново цяла.