Битката при Верил

Хиляди от жителите на Северната столица потръпнаха от внезапния писък, отекнал, докато в ням потрес се взираха в приближаващата стена. Само от Дийкъновото лице не струеше краен ужас. Ликът му изразяваше удивление.

— Какво е това? — успя да изрече Кая, когато придоби дар слово.

— Това… е краят — отвърна Дийкън.

Лейн се понесе към стената. Въздухът около него затрептя. Бе жив, почти притежавайки собствен ум. Магьосниците биваха обучавани да усещат подобни неща, но сега такова нещо не се наложи. Изкривяванията бяха истински. Реалността се извърташе и разтягаше, пържейки се в мистичната жега на намиращата се на един хвърлей стена енергия. Игнорира я, заедно с всеки инстинкт, вложен в съзнанието му — с изключение на един. Очите му бяха потънали в агония, спирайки се върху черната форма пред стената. Каквато и да беше, нямаше подробности, създавайки впечатлението за смътночовешка празнота, изрязана от вселената. Бе неразпознаваема, а същевременно не можеше да бъде сбъркана.

Багу.

Нямаше и следа от човешката форма, която бе конструирал при появата си в този свят. Оставаше само черната като полунощ същина, която я бе изпълвала — истинската му същност. Подобия на ръце се издигнаха напред, извивайки нещо като пръсти в тайнствени позиции. Идващ отникъде глас изричаше срички, които не се отронваха от никакви устни. Ако плъзналата наоколо поквара имаше очи, то те бяха насочени към кръга героини, видими като лъч светлина върху следващия връх. Генералът почти бе приключил заклинание, което щеше да разруши кръга — и Избраните с него.

Острие разсече нематериалната му форма, внимателно подбраните и гравирани руни реагираха с неестествените енергии. Нямаше нищо за съсичане, а все пак мечът разсече. Багу извика и се строполи на земята. Лейн се изправи над него, допирайки върха на оръжието си в подобието на гръб. Въздухът около тях се завихри. Сияещ щит се издигна точно навреме, за да отрази нишка енергия, стрелнала се от стената.

— Спри! — примоли се глас, който примесваше собствения тон на Багу с накъсаните, ехтящи гласове на други. — Ако унищожиш мен, унищожаваш себе си!

Стената достигна купола магия и го заля по подобие на океан, поглъщащ камъче. Енергията на щита потръпна, но удържа, макар и с усилие.

— Ти ще унищожиш света ми — отвърна Лейн.

— Почакай! Твоят свят вече е изгубен! Стената не може да бъде спряна — мъчително изрече формата, а щитът се сви. — Присъедини се към мен! Мога да те отведа в някой от нашите светове. Ще управляваш кралство. Цяла екзистенциална плоскост! Мога да ти предоставя всичко, което желаеш! Смъртта не представлява проблем за нас! Мога да възстановя вида ти.

Лейн се поколеба. Някои от все още отекващите гласове възобновиха думите на прекъснатото от асасина заклинание. Малтропът заби оръжието си дълбоко. Всички гласове като един изреваха от болка. Щитът изчезна. Стената го заля.

Миранда, Айви и Етер внезапно усетиха как енергийната вълна достига връхната си точка. Последен бяс и силата започна да намалява. Още повече напрегнаха усилия. Страхът на Айви беснееше. Етер извличаше и прахосваше неизразими количества мана. Умът на Миранда бе съсредоточен изцяло върху заклинанието, притискащо стената. Гръмовният тропот на бягащите чудовища се усили неимоверно. Мин ги изтласкваше назад, покривайки с телата им цялото пространство между героините и стената.

Пулсиращите краища на бялата бариера заплашваха да ги обгърнат. Сиянието й гаснеше, ръбовете й се отдръпваха като завеса. Виещ вятър се втурна да замени енергията. Трите се замъчиха да удържат фокуса си. Всяка бе на път да се пречупи, но продължаваха да устояват. Още само няколко мига. Последният остатък от стената се приближи напред, на косъм от Мин. Само още миг…

Чернота.

Цяла вечност може да бе изминала във въпросната чернота. Трите свързани съзнания угаснаха като свещи с изчерпването на енергията. Воят и грохотът бяха заменени с оглушителна тишина. Ослепителното сияние бе заменено с гъст мрак, едната хаотична крайност мигновено заменена от другата. Напрегнатите до крайност души се отпуснаха. Единственият звук бе дългият, сърцераздирателен вой, който можеше да принадлежи само на Мин. Бе пропит с чиста тъга, но достигаше съвсем бегло до умовете им. Не разполагаха със силата или волята да мислят. Не им бе останало нищо. Ако това беше смъртта, то тя идваше като приятел.

Мин се издигна във въздуха. В побеснял изблик на гняв, драконът помиташе всяко чудовище, за което съществуваше дори и най-слабата вероятност да застраши приятелите й. Сетне очите й се насочиха към слабото сияние на уличните фенери в Северната столица. Полетя натам с натежало сърце и решителен ум. На света бе останало само едно създание, на което се доверяваше. Той умееше да прави много неща, които тя не разбираше. По подобие на Миранда, владееше магия. Подобно на самата нея, бе привързан към Миранда. Ако някой можеше да направи нещо, то това бе той. И щеше да го направи.

Фактът, че Дийкън бе застанал пред голяма група хора, помагайки на Кая да ги успокои и да ги увери, че най-лошото вече е отминало, изобщо не впечатли Мин, когато тя пристигна в столицата. Стрелна се към него, сграбчи го и полетя обратно към бойното поле.

— Мин! Прекрасно е да те видя! Толкова се радвам, че си оцеляла… макар че може да си увредила репутацията ми сред местните.

За момент се опита да се качи на гърба й, но бързо стана ясно, че е взето решение да пътува единствено в ноктите й.

Бледото сияние на зората вече обагряше източния край на небето. Очите на Дийкън се разтвориха широко при вида на бойното поле. Зееше огромна пропаст с що-годе сърцевидна форма. Не се виждаше никакво дъно, само безкрайна чернота. Ръбовете й бяха гладки, сякаш изсечени с голяма грижливост — и все пак това не бе най-удивителната гледка. Тази чест беше запазена за това, което се намираше вътре в бездната. Цяла галактика островчета. Някои стояха неподвижни. Други се носеха като айсберги. Големината им варираше от такива с размера на карета до подобна, с диаметър стотици крачки. Не се държаха на нищо. Още по-странна бе разновидността им.

Много от тях бяха съставени от същата заледена сива скала, изграждаща околния пейзаж, отчупили се и плувайки сами из въздуха. Останалите представляваха цял спектър невъзможност. Великолепни гори с дървета, които не би трябвало да виреят на този климат. Парчета земя, превърнали се в злато и сребро. Един остров се перчеше с извираща от нищото река, изливайки я отвисоко в голямо езеро, което блажено набръчкваше повърхността си, без да се интересува, че си няма брегове. Гъстите храсталаци върху някои от по-големите острови шумоляха от движението на създания, които никой свят не бе съзирал.

Към центъра на морето от невероятност бе вдадена недокосната ивица земя. В самия й край, лежащи неподвижно край мистичен кръг, се намираха телата на трима от Избраните.

Мин се приземи и пусна Дийкън. Магьосникът се изправи на крака, все още замаян от полета и се приближи към тях. Миранда, Айви и Етер бяха в безсъзнание, но живи. В центъра на кръга бе забит жезълът на Дезмър. Някога представляваше изящно, изправено и почти съвършено произведение на изкуството, но сега бе свит и овъглен като стар корен, живително, кристалът на Дийкън и този, който полуелфът бе предоставил, бяха оцелели страховитото изпитание, на което несъмнено са били подложени. Изваждането на тояжката от земята се оказа трудно, тъй като долната част се бе сляла с центъра на кръга, понастоящем приел леко лъскав вид. Накрая успя да го издърпа и въздъхна облекчено от прилива яснота, разлял се из ума му.

Няколко слова и мисли накараха Миранда да отвори очи.

Те зашаваха наоколо, накрая спирайки се върху Дийкън. Миг по-късно Мин го избута и впери поглед в лика на приятелката си. Преди момичето да е успяло да изрече нещо, бе облизано от грапав език. Сетне Мин нежно постави главата си върху гърдите й. Магьосницата я почеса.

— Добре ли… — започна да пита Дийкън.

— Погрижи се за останалите — прекъсна го Миранда.

Дийкън кимна и се извърна към Айви. Сходно приложение на магия свести и нея. Тя приседна, огледа се, сетне се взря в младежа.

— Успяхме ли? — завалено изрече тя.

— Разбира се — отвърна сивият маг.

— О, добре… аз пак ще спя — проломоти тя, лягайки обратно на земята.

— Със сигурност си си го заслужила — рече Дийкън.

Накрая се извърна към Етер. Това можеше да се окаже предизвикателство. Формолеещата лежеше вдървено, красотата й бе скована във форма от същия кристал, който се съдържаше в жезъла. Зачуди се как да отмени подобна трансформация. Запознат бе с редица заклинания, които възвръщаха нормалната форма, но за създание като Етер всяка бе еднакво нормална. Обмисли възможностите, накрая се приведе, докосна я по рамото и вля малко от силата си. Формата се раздвижи и бавно започна да се превръща в плът. Дийкън гордо се усмихна.

— Къде е Лейн? — попита Миранда, докато Мин й помагаше да се изправи на крака.

Отговорът дойде под формата на печален поглед. Мин отиде до ръба на издатъка и се взря надолу към някогашния склон. Недалеч, носеща се над зеещата пропаст, стоеше част от скала. В камъка бе забоден меч, Лейновият меч. Край него, прогорени в скалите, се виждаха две следи от стъпки. Черна сянка оформяше силует около меча. Като се изключат няколко ивици плат и капки кръв, това бе всичко, останало от асасина и последната му цел.

— Не може да бъде… — прошепна Етер.

— Не е, нали? — каза Айви, потривайки очи, взирайки се невярващо в доказателството. — Както… както преди. Когато Миранда умря… нали? Той… той ще се върне, нали?!

— Не… не, той… — заекна Етер, задавена от поредна нова емоция. Мъка.

— Съдбата направи своя избор. Животът на Лейн в замяна на света ни — тъжно изрече Миранда, утешавайки Мин с ръка на врата. — Започна живота си мразен. Стореното през пътя му доведе до заслужаването на неприязънта, превръщайки го в това, за което го смяташе светът. В смъртта си намери изкупление. В смъртта си бе истински герой.

Оставащите Избрани се настаниха върху Мин и драконът бавно закрачи, вземайки каменната форма на Мирандиния баща, преди да се издигне във въздуха.

Известно време Етер остана на мястото, вперила болезнен поглед в меча. Стоеше застинала. През цялото си съществуване винаги притежаваше контрол върху формата, тялото и душата си. Стига да разполага със силата, ако желаеше да стори нещо, щеше да го стори. Ако не искаше, не го правеше. Разсичаше я болка, по-осезаема от всичко, което бе изпитвала досега — и не можеше да я измести настрана. Мисли за всички изречени и неизречени неща се носеха из ума й. Нежелани и в същото време скъпи спомени изникваха. Когато най-накрая успя да откъсне очи, по бузата й се стичаше сълза. Не посегна да я избърше.

Последвалите дни бяха напрегнати. Продължавала поколения наред война не можеше да бъде приключена отведнъж. Но още преди новините да са достигнали фронта, сраженията бяха временно преустановени. Лишени от волята на повелителите си, близниците бяха спрели да се бият. Най-слабите от тях се разпаднаха на прах сред слаб изблик светлина. Други се строполиха на земята. Онези с някакво подобие на свободна воля захвърлиха оръжие и се оттеглиха. Тресорските сили би трябвало да пометат нищожните остатъци от Съглашенската армия, съставена от малкото човешки войници, останали на фронта. Иронично — нещото, което заплашваше да разруши Съглашението — и целия свят — бе удържало враговете.

Южните сили също разполагаха със свои магьосници. Те представляваха малка, но добре обучена — и най-важното, мъдра — част от армията. Страховитият интензитет на необяснимата сила, изригнала от сърцевината на вражеската територия, ги бе убедила, че на първо време е добре да проявяват предпазливост. Несъмнено враговете притежаваха значителна мощ, която трябваше да бъде внимателно проучена, преди да бъдат предприети враждебни действия. По времето, когато първите войници вече се приготвяха, за да се възползват от незащитения фронт, биваха издигани флагове с искания за преговори.

Дипломатите се срещнаха за пръв път от най-ранните дни на войната. Започнаха дискусии, но напредъкът бе бавен. Истината за петимата генерали и измяната им се разпространяваше бавно, а биваше възприемана още по-бавно. Голяма част от вината за продължилите сражения и липсата на преговори падна върху раменете на северния крал.

С времето и двете страни се споразумяха, правейки известни отстъпки. Крал Ердрик III бе свален от трона. Орис, която той стоически понесе. Тресорските владетели бяха категорични, че родът му никога не трябва да властва повече, както и че наследникът му не бива да бъде посочван от армията. За онези, които с очите си бяха видели освобождението на Северната столица — събитие, което за идните поколения щеше да бъде известно под наименованието Битката при Верил, списъкът на подходящите кандидати бе кратък. Короната бе предложена на двама. Един от тях прие.

Настъпи денят на коронацията. Същинското коронясване представляваше семпла, тържествена церемония, наблюдавана от оскъдна група кралски сановници и духовници. Сега предстоеше голямото празненство, честването на коронацията и традиционното представяне на владетеля. Във все още възстановяваната Северна столица бяха събрани представители на най-старите и заможни съглашенски семейства, а за пръв път за повече от век — и малка делегация от Тресор. Всички бяха насядали по масите на огромната зала за пиршества на замъка Верил. Елитът на кралството бе разположен най-близо до широкия подиум в края на помещението. Най-главните бяха настанени на централната маса. Всички бяха внимателно представени — появата на почетните гости бе очаквана с нетърпение.

За представянето бяха потърсили най-висшестоящия офицер. Толкова голяма част от силата на Съглашенската армия бе съсредоточена директно в ръцете на генералите, че поражението им бе опустошило цялата субординация. Само шепа индивиди бяха получили известна власт, повечето от които близници или изоставили поста си от страх да не бъдат обвинени редом с генералите. Накрая млад елф на име Кройдън Луминблейд се бе съгласил. Дребен полеви командир, но бързо издигал се в йерархията, понастоящем единственият оставащ член на армията, склонен да заема позиция, по-висока от лейтенант. Носеха се слухове, че майка му е била една от петимата генерали, но липсата на подробни военни досиета и мълчанието му относно темата оставяха това недоказано.

Сега бе застанал пред подиума, държейки пергамент в ръка. На него бе изписан подробен списък титли и инструкции.

— Моля за тишина — рече той. — Ще обявя тазвечерните почетни гости.

Разговорите затихнаха до развълнуван шепот.

— Представям героинята от Битката при Верил, закрилницата на кралството, великия елементал Етер.

Разнесоха се учтиви аплодисменти. Етер бе позната единствено като име на една от участвалите в битката, но не бе виждана оттогава. Ако не беше закрилнишката й титла — чест, по-голяма от рицарско звание и непосредствено под кралската чест, надали би получила някаква реакция. Метаморфът се отправи към подиума и хладно огледа присъстващите. След като ги прецени, промени роклята си, превръщайки я в шедьовър, засенчил предоставеното от най-добрите благородници. Това породи вълна впечатлен шепот и нови, по-искрени аплодисменти. Настани се край ръба на подиума.

— Представям героинята от Битката при Верил, закрилница на кралството, кралски поет, композитор и художник, Айви — обяви Кройдън.

Тълпата утихна почти до пълна тишина, прекъсвана единствено от рядкото нервно ръкопляскане. Бяха положени огромни усилия, за да се впише. Роклята й бе изработена специално, лишена от конкуренция в цялата зала, може би, с изключение на одеждата на Етер. Крачеше с грация и достойнство. Но недоверието към вида й бе дълбоко вкоренено. На героичните й усилия в най-добрия случай се гледаше като на доказателство за въздигнатостта на останалите, успели да извлекат подобно постижение дори от малтроп. Но въпреки всичко това, Айви се движеше към подиума с широка усмивка. Ако имаше нещо, което научи в изминалите месеци, то бе, че обществото би могло още да я мрази, но индивидите биваха спечелвани лесно. Беше само въпрос на време и търпение да бъде приета не по-различно от останалите. Само трябваше да положи усилия. Докато сядаше, усмивката й бе леко пакостлива.

— Нямаше как да не забележа, че твоята титла е по-дълга от моята — каза Етер, докато Айви се настаняваше край нея.

— Това е, защото съм по-талантлива от теб — отвърна Айви.

— Със сигурност не си п…

— Шшт. Сега ще стане забавно — отвърна придворната поетеса, гледайки как Кройдън преглъща мъчително.

— Представям — рече той — героинята от Битката при Верил, закрилницата на кралството, Мин.

Разпозналите името ахнаха. Миг по-късно се разнесоха сподавените викове на онези, които не бяха.

Мин предпазливо пристъпваше по пода на залата, опитвайки се да гледа във всички посоки, за да не събори нещо. Разположените най-близо до пътеката преместваха столовете си, опитвайки да се отдалечат от масивния звяр. Златни украшения красяха врата на Мин и главата й, носени с голямо сходство с начина, по който някоя жена носи бижута. Люспите й бяха излъскани до блясък. Изглеждаше ослепяващо.

Айви ентусиазирано аплодираше и окуражаваше. Част от тълпата слабо се присъедини към усилията й. Мин зае мястото си край подиума и приседна на задни лапи. Малтропът обви ръце около шията й и я целуна по бузата. Публиката се обърна в очакване първо към четирите оставащи стола, сетне към вратата.

— Представям героя и героинята от Битката при Верил — рече Кройдън, повишавайки гласа си, когато хората се изправиха на крака — пълни майстори на мистичните изкуства, Дийкън, херцог на Кенвард, и Миранда, херцогиня на Кенвард.

Двамата се появиха и закрачиха по пътеката, хванати под ръка. Ревът стана оглушителен. Дийкън бе другият герой в очите на хората от столицата и получи отдавна неизползваната херцогска титла като награда. В изминалите месеци двамата с Миранда бяха участвали в мирните преговори, помагайки за пълната елиминация на д’каронската заплаха. Бяха обичани по равно като дипломати, целители и бойци. Заеха местата си сред другите.

Вратите се отвориха отново, за да пропуснат почетната стража. Миранда разпознаваше повечето от тях. Тус веднага се открояваше, не само заради униформата на командир на кралската стража. Останалите стражници също бяха членове на Подронието.

— Представям нейно кралско и императорско величество, кралица и императрица на Северното съглашение, кралица Кая Първа! — ревна Кройдън.

Споменаването на последния герой от Битката при Верил предизвика истинска буря от аплодисменти. Половината от хората в залата бяха присъствали на този съдбовен ден, от който всеки разказваше различна история. Само два аспекта оставаха неизменени. Че победата е била грандиозна и съкрушителна. И че двама велики бойци, Дийкън и Кая, са били най-големите герои, спомогнали за спечелването й.

Макар сразяването на генералите в планините да бе знайно само на героите, разказваните за делата им истории ставаха все по-чутовни. Драгойлите ставаха все по-големи и по-многобройни, близниците се сдобиха с редица гнусни черти: масивни, страховити създания, които по никакъв начин не можеха да бъдат сбъркани с войниците, които патрулираха ежедневно из града в продължение на десетилетия. Легендарните дела на Дийкън бяха извършени пред очите на всички в града. Той бе първият, комуто бе предложена короната. Но отказа. Другият герой, не по-малко почитан от людете, водачката на Подронието, с готовност прие.

Кая сияеше. Наистина изглеждаше като кралица, обсипана с бижута, положила излъсканата корона върху зашеметяващо подредената си коса. Роклята й бе изработена от най-рядка и скъпа тъкан. Човек лесно можеше да си представи портрета й да виси край останалите по стените — и наистина много скоро щеше да се озове там.

Но поведението й бе друго нещо. Дори и сега, наместо величествената и стоическа походка към почетното място, което й се полагаше, Кая охотно се ръкуваше със сановници и аристократи. Кройдън бе подробно инструктиран с подходящия протокол и натоварен със задължението новата владетелка да се държи подобаващо. Бързо се приближи към нея, докато тя се отправяше към мястото си. Очите й оглеждаха тълпата, спирайки се с особен интерес върху онези лица, които изглеждаха отвратени от създанията, получили почетни места. Обърна се към Кройдън, когато той стигна до нея.

— Кройдън беше, нали? Отлично ни представи. Мислех да се обърна към публиката си — рече тя. — Би ли призовал за внимание?

— Ваше Величество, по традиция владетелят или владетелката не трябва да се обръща в деня на коронацията си. Традицията изтъква, че ако трябва да се изнасят речи, то те трябва да бъдат поверени на висшестоящи членове на свитата ви.

— Така ли?

Той кимна. Кая се извърна към залата.

— Добрият капитан Луминблейд ме информира, че традицията изисква да не се обръщам към вас, добри хора, по време на първия ден от управлението ми. Бих казала, че е крайно време да нарушим тази традиция.

Мигновен и ентусиазиран одобрителен рев долетя от почетната стража, както и голяма част от присъстващите. Благородниците бяха по-умерени в изразяването на радостта си — бързо им се изясняваше, че нещата ще се променят малко повече, отколкото им се нрави.

— Сядай — обърна се Кая към Кройдън, сочейки мястото до своето, което бе изоставено от предишния седящ, за да се отдалечи от Мин. — Подобно нещо може да се очаква.

Сетне тя се обърна към нетърпеливата тълпа.

— Позволете ми да започна с първата си прокламация. От този момент опрощавам на членовете на небезизвестната и подривна организация, известна като Подронието, всички престъпления и измени, извършени от името на групата.

Отново гвардията ликуваше гръмко, а благородниците и неколцина от присъстващите военни изразиха негодувание.

— След като казах това, позволете ми да обявя, че преди вие, добри ми хора, да сметнете за подобаващо да положите короната на главата ми, аз бях водачката на Подронието — с широка усмивка оповести тя.

Сега дори ликуването на почетната стража не можеше да бъде чуто над недоволните викове.

— И все пак сега съм ваша кралица — продължи Кая. — Някой ще отрече ли, че аз и моите приятели освободихме столицата от сполетялата я беда? Някой от присъстващите би ли сторил същото? Войната положи белега си върху нас по много начини. Накара градовете ни да опустеят. Изсмука изобилието на земята и духа на хората. Но най-лошото е, че направи умовете ни сковани и упорити. Войната продължи толкова дълго поради една-единствена причина — друго не ни бе известно. Време е това да се промени.

Погледнете към подиума. От едната страна, свити и треперещи, стоят старите пазители. Синята кръв на тази земя. Аристократи, привилегировани и заможни. Това са хората, от които вземахте заповеди, които смятахте за свои най-въздигнати представители. Сега погледнете към другата страна. Магьосници и мъдреци, да, но също изроди, чудовища и бунтовници. Те, заедно с всеки фермер, миньор, магазинер и обикновен човек, са червената кръв на тази земя. Те са добри мъже и жени, но също и негодници, съчувственици и всичко, което сте били учени да мразите.

С радост се смятам за една от тях. Защото въпреки казаното от мен, от коя страна стоят героите? Червената кръв е кръвта, която бива проливана. Тези хора, тези създания, тези велики, храбри герои, рискуваха всичко, защото прозряха какво трябва да бъде сторено — и се зарекоха да го направят. Бяха дадени саможертви. Бяха изгубени животи.

Кая се обърна към другите. Едно място бе оставено незаето, мълчалив поклон към героя, който не бе успял да сподели победата. Владетелката се извърна обратно.

— Някои истории никога няма да бъдат разказани — продължи тя. — Но заради тези мразени отрепки на обществото, клещите на войната бяха строшени. За пръв път извръщаме лице от сражението, в което се бяхме впуснали така храбро, за да се изправим срещу ужасяващия мир. Нещата няма да бъдат лесни. Пътят не е сигурен. Но заради жертвите направени от вашите братя, синове, сестри и дъщери, не мисля, че имаме друг избор, освен да опитаме. Дължим им го. Трябва да работим заедно — като един — за да бъдат изцелени раните, оставени от острието на бранта. Червена кръв и синя кръв. Чудовища и човеци. Съглашение и Тресор. За родителите ни! За децата ни! За нас самите! С мен ли сте?!

Тълпата зарева в един глас, скачайки на крака. Ревът не утихна дълго след сервирането на храната. Тя все още усещаше думите й да прогарят вените им, гостите се споглеждаха едни други, сетне хвърляха око към делегатите от Тресор. С напредване на пиршеството се зародиха дискусии и дебати, разменяха се комплименти на развален северен и тресорски. Вино бе наливано, ръце биваха стискани. Над скромните деликатеси, които можеше да предостави опустошената северна земя, старите дрязги биваха забравени, поне за момента.

Пътят към дълготраен мир щеше да е дълъг — но тази нощ бяха направени първите стъпки.

Кая не беше от хората, които допускат бързия край на дадено празненство — още по-малко на такова, дадено в нейна чест. Слънцето вече багреше хоризонта, когато и последните празнуващи се отправяха към стаите си. Като се изключат вездесъщите прислужници, бяха останали само Избраните, кралицата, Кройдън и посланикът. Последният бе впечатлен от ораторските умения на Кая. Кройдън също се оказа умел дипломат.

— Отново ви благодаря, Ваше превъзходителство. С нетърпение очаквам да ви срещна отново при преговарянето на мира. Много бих искала да подпишем официален договор. Примирията са прекалено крехки за вкуса ми — каза кралицата, докато той се отдалечаваше, съпроводен от прислужник.

— Дотогава, Ваше Величество — отвърна той.

Когато посланикът си тръгна, Кая се обърна към Кройдън.

— Е, капитан Луминблейд, трябва да призная, че съм впечатлена от начина, по който се представи днес. Ти си изключително опитен дипломат. А ако може да се съди по историите за военните ти успехи, очевидно си и отличен войник.

— Благодаря ви, Ваше Величество. За мен е чест да…

— Наричай ме Кая — прекъсна го тя. — Сега, ако ме извиниш, трябва да поговоря с пазителите на кралството. Ще те видя утре. Вечеря?

— Да, Ваше Вел… Кая — каза той, оттегляйки се и затваряйки вратата след себе си.

— Флиртуването не е особено царствена дейност — отбеляза Миранда.

— Ба. Кралица е просто титла. Пък и е изключително важно да се подсигури продължаването на династията — отвърна тя. — Луминблейд… Това не е ли фамилията на онзи нехранимайко Дезмър?

— Да — отговори Миранда.

— Брат или син? С елфите е трудно да се определи — размишляваше на глас бившата водачка на Подронието. — Е, без значение, изглежда някои неща са си семейна черта. Като стана дума за това, Под… кралската стража се оплаква от изчезване на оръжия. Трябва да се погрижа…

Айви, ставайки от стола си, се приближи до останалите. Бе обгърната в бледо жълтеникаво сияние, а походката й се отличаваше с лека нестабилност. Но по някакъв начин успяваше да придаде грация дори на олюляването си.

— Благодаря, че ме покани на партито си! — изрече Айви, приключвайки изгубеното си равновесие в прегръдка.

— Почерпила се е с малко повече вино, нали? — попита Кая.

— Да. Слава на небесата, че се развеселява от пиене — рече Миранда, опитвайки се да раздели двете. — Етер, би ли се погрижила за Айви?

Отговорът на Етер се състоеше в суров поглед.

Девойката въздъхна.

— Мин, а ти?

Драконът повдигна глава от третия казан картофено пюре и се погрижи да обере остатъците по муцуната си с език. Айви пролази на гърба й и промърмори нещо за излитане, а звярът се отправи към масивния вход.

— Какво следва сега, метаморфе? — попита Кая. — С какво ще си запълваш дните, след като д’кароните ги няма?

Няколко мига Етер студено се взира в кралицата, сетне бързо прие вихрената си форма и отлетя, без да каже дума.

— Изглежда още не е усвоила изкуството на социалния дискурс — отбеляза кралицата, оправяйки разрошената си коса.

— Тревожа се за нея. Появява се, когато ни е нужна, но прекарва по-голямата част от времето си сама край Лейнова гибел.

— Лейнова гибел? А, дупката в планината. Да. Ще ми се да ми бяхте позволили да го почета по-подобаващо, вместо да кръщавате лобното му място. Беше отвратителен, не ще и дума, но също изигра роля.

— Лейн прекара живота си в сянка. Не е правилно да го разкриваме сега. По-добре е да го оставим да бъде легендата, която сам съгради. Това би поискал и сами… — заговори девойката, но нещо я осени. — Не, има едно нещо. Лейн посвети живота си на опита да върне живота на поробените — всеки, който бе принуден да служи спрямо волята си. Ако би могла…

— Считай го за премахнато — отвърна Кая. — Съглашението трябва да бъде изградено наново, ще се нуждаем от всяка годна ръка, за да го сторим.

Вратата се отвори, пропускайки Дийкън.

— Каретата е готова — прозина се той.

— Толкова скоро си тръгвате? — попита кралицата.

— Трябва да се връщам в Кенвард. Остават само няколко седмици до възобновяването на мирните преговори, а ни предстои много работа, ако искаме градът отново да бъде цял. Татко изобщо не искаше и да чуе да дойде с нас — отвърна Миранда.

— Чудех се за него. Но предполагам, е логично, че не гори от желание да посети сградата, под която е гнил толкова години. По-добра причина от тези на семейството ми! — заяви Кая.

— А тях какво ги задържа?

— Бизнес. След като първите търговски пътища най-сетне се отвориха, не могат да мирнат от поръчки за винарната и спиртоварната на чичо. Поне бяха достатъчно добри да изпратят хубаво вино — рече тя.

— Определено — кимна девойката. За пръв път чуваше за семейния бизнес, макар несъмнено това да обяснява откъде Кая получаваше финансиране — както и на какво се дължи привидно неизчерпаемия запас от „течен кураж“.

Тримата прекосиха прага, оставяйки зад себе си слугите, които се опитваха да внесат някакъв ред. Поеха към входа. Старинният замък, неимоверно древен, показваше множество белези за обновяване. Напукани и увредени стени бяха поправени, прокъсаните гоблени бяха свалени — но най-впечатляващи бяха портите. Първоначално разтрошени от Мин, понастоящем бяха заменени от сияещи рамки от метал и излъскан камък, обгърнали величествени сини врати. Прислужниците, току-що затворили ги след излизането на Мин, забързаха да ги разтворят отново. Трима други прислужници се приближиха с връхни дрехи за пътниците и кожено наметало за кралицата.

— Колкото и да е хубаво да имам слуги, изпитвам известни притеснения относно длъжността си на кралица. Не мислех, че ще е лесно, но в никакъв случай не си представях, че ще е по-трудно от ръководеното на Подронието. Помните ли колко време отне намирането на дипломати, които владееха тресорски, за да започнем преговорите? Небеса. А без близниците, откровено казано, зависим изцяло от Тресор. Зная, че дирех победа на всяка цена, но това беше преди да заема трона. Далеч бих предпочела да застана на мястото си в историята като най-великата кралица на Северното съглашение, а не като последната. Просто се чудех… след сто петдесет и няколко си години война, продължителният мир изобщо възможен ли е? — размишляваше Кая.

Миранда погледна към отварящите се порти на крепостната стена. Отвъд нея улиците вече гъмжаха, дори и слънцето още да не се беше издигнало над хоризонта. Из града се долавяше усещане за живост, което девойката никога не бе долавяла преди. Земята отново си бе възвърнала душата. Високо в небето, Мин се рееше в утринния въздух.

— Д’кароните ги няма. Това е главното. Оттам нататък — каквото се случи. Успех или провал, загуба или победа, поне оковите са строшени. Хората са в състояние сами да вземат решения. За пръв път от векове притежават свободата да направят своя избор. Напътствани от теб, убедена съм, че ще проявят мъдрост в избора си — каза Миранда.

Мин докосна улицата, а Миранда и Дийкън влязоха в каретата. Тълпата край създанието се разстилаше встрани. Героите поеха по дългия път, прострял се пред тях.