Битката при Верил

Летяха над облаците, докато слънцето наближи отсрещния хоризонт. Тогава Етер внезапно се гмурна в небесната мъгла, разсичайки тунел с вихрената си снага. Мин се стрелна след нея. Облаците бяха по-гъсти в сравнение с утринните, бяха придобили заплашителна чернота. Масивни ледени кристалчета ги обсипваха, беснеещи във виелица. Отгоре нямаше и следа от бурята, но сега фучеше навсякъде около тях. Вятърът разтърсваше Мин и заплашваше да изтръгне пътничките й.

Етер се изгуби сред повеите, но Миранда съумяваше да насочва Мин. Малкото просмукала се през облаците светлина служеше единствено да сведе света в сиво-бяла мъгливост. Когато достигнаха земята, тя сякаш изскочи от нищото пред тях. Драконът се приземи колкото се можеше по-внимателно, събаряйки неподготвената Айви. Миранда слезе и помогна на малтропа да се изправи.

— Къде сме? — надвика Айви виещия вятър.

— Източните планини, някъде по средата между Ентуел и мястото, където те открих, но по-дълбоко.

— Каква е тази миризма? — попита малтропът, стискайки носа си.

Девойката подуши ледения въздух. Дори и сред снега и режещия студ, успя да долови нещо. Жежка, противна воня, която сякаш разяждаше ноздрите.

— Сяра — отвърна Миранда.

— Насам! Бързо! — долетя гласът на Етер сред вятъра.

Двете се отправиха по посока на звука и скоро я откриха в каменната й форма, крачеща решително по склона.

— Той е вътре. Трябва да открием начин да влезем — заяви метаморфът.

— Да влезем в планина? Не знаех, че вътре в планината има място да се влезе. Мислех, че вътре има само още планина — объркано заяви Айви.

— Тази планина е различна. От редкия сорт с жива вътрешност. Разтопена и подвижна — като земята, когато беше млада. Огнена планина — отвърна Етер, отправяйки се към една по-стръмна част, прикляквайки и прокарвайки пръсти по каменистата твърд.

Продължи бавно, оглеждайки се, докато накрая очевидно не откри търсеното. Сключвайки пръсти, започна да удря по склона. Удар след удар отекваше без видим резултат. Накрая прие вихрената си форма и се стрелна към небето. Миг по-късно каменната й снага полетя към земята с разтърсваща сила. От направения от нея кратер плъзнаха пукнатини, а трополенето на трошаща се скала за миг заглуши вилнеещата край тях буря. С гръмовен трясък цяла секция от склона се огъна навътре, раздробявайки се на по-дребни отломки. Това бе съпроводено с голям изблик серисти пари. Когато прахът и снегът се уталожиха, пред тях зейна назъбен, мастиленочерен тунел, отвеждащ към недрата на планината.

— Откъде… — поде Айви.

— Сега нямаме време за това, да вървим! Бързо! — нареди Етер, скачайки вътре.

Миранда колебливо погледна зиналата дупка. Беше голяма. Достатъчно голяма за Мин, която без проблеми можеше да маневрира из прохода и пак щеше да остане място. С огромна предпазливост девойката закрачи навътре, следвана от Айви. Сякаш влизаше в пещ. Въздухът бе натежал от задушливи изпарения. Когато всички останали навлязоха, Мин също се шмугна вътре. За разлика от Миранда и Айви, които се усещаха като премазвани от горещината, тя моментално се почувства далеч по-жизнена. Очите й се затвориха, изразявайки блаженството от разливащата се топлина, заменила нетърпимия студ, който загърби. Задоволството върху лицето й бе видимо.

— Е, поне тя е щастлива — каза Айви.

След няколко мига, в които да се адаптират към значителната промяна в температурата, героите се втурнаха да догонят Етер. Миранда осветяваше пътя със собствената си магия, тъй като жезълът не съхраняваше подобни заклинания. В замяна на това бе приютил голям арсенал за светлопоглъщане.

Стените на тунела бяха груби и вълнисти, от лъскава чернота. Проходът се извиваше и лъкатушеше, отвеждайки ги все по-дълбоко към сърцевината на планината. Горещината доловимо се усили. Паралелно с това можаха да разберат думите на Етер. Планината наистина изглеждаше жива. Дълбоко в стените отекваха слаби тътнежи и проскърцвания. На моменти имаше разтърсвания и скалите се раздвижваха, сякаш нещо пълзеше току под повърхността. В лицата им профучаваха все по-жежки повеи.

Тогава се появи и сиянието. Просмукваше се през тънки процепи в стените — дълбоко, изначално червено.