Битката при Верил

Малцина бяха съзирали тази част на света. Намираща се далеч извън зоната на температурна аномалия, приютила столицата, тази планинска верига, простираща се до върха на света, си беше истинско самоубийство за прекосяване. Планините нямаха индивидуални имена. Никой приключенец или изследовател не се бе опитал да се изкатери. Полукръгът планини, издигащи се над останалите, бяха наричани с общото название Древните. Останалите се назоваваха просто Ветрез планина — и с основание.

Вятърът наистина разсичаше като с острие, сякаш самият въздух бе замръзнал в назъбени парчета. Мин бълваше тежък огнен дъх на всеки няколко минути, потапяйки се в краткотрайната му топлина. Но въпреки почти смъртоносния студ, всеки от героите биваше измъчван от по-настойчив проблем, който лежи пред тях.

Разположени в плитката долина, обкръжена наполовина от Древните, се издигаха три триъгълни колони. Бяха сиви, в основата си широки колкото малка постройка, извисявайки се по-високо и от най-масивното дърво. По продължение на дължината си се стесняваха постепенно, а към върха по-рязко, така че бяха увенчани с малки пирамиди. Издигаха се на стотици крачки една от друга, оформяйки равностранен триъгълник, който заемаше почти цялата северна половина на долината. В площта между колоните спокойно можеше да се побере малък град.

Мин закръжи по-близо. Извисяващите се колони бяха съвършено гладки, сякаш полирани. Нито ивица хоросан или следа от тухла не нарушаваше повърхността, създавайки впечатлението, че всяка кула е била излята изцяло. Единствените неравности по течната гладкост личаха от вътрешната страна на всеки стълб, където се издигаха масивни руни. Покриваха целия край, отвеждайки до място, където точка пронизваща синя светлина плуваше във въздуха точно пред последната руна. И трите кули имаха подобна точка сияние, протегнали лъч мистична енергия, сияен като мълния. Лъчите жужаха и пропукваха, като всеки разсичаше ледения въздух надолу, за да се спре точно на половината разстояние между върха на колоната и земята. Мястото, където лъчите се пресичаха, светеше по-ярко от най-ясното слънце в най-ясния ден. Точно под него се издигаше тънък като хартия и дефиниран от местата, където лъчите спираха, триъгълник от чиста чернота.

Цялата структура се отличаваше с ужасяваща геометрична прецизност. Вледеняваща бе мисълта, че нещо е в състояние да бъде толкова премерено.

— Какво е това? — запита с удивление Айви.

— Може да бъде само порталът — отвърна Миранда.

Етер, без да каже дума, запрати вихрената си форма към земята. Мин я последва, снижавайки се бавно към единственото друго нещо в долината — самотна човешка фигура, която хвърляше дълга, черна, изкривена сянка. Формолеещата се въплъти в камък, но остана на няколко крачки от него. Когато драконът се приземи и героите слязоха, стана ясно защо Етер се бе поколебала. Той стоеше на ръба на мястото, обгърнато от кулите, а силата, изливаща се край границата, създаваше впечатлението, че е в състояние да отдели плътта от костите им при евентуално пресичане.

— Забележително, нали? — мъжът надвика сатанинската смес от звуци, произтичащи от портала.

Бе застанал с гръб към Избраните, наслаждавайки се на чудовищната конфигурация. Продължи:

— Резултатът от векове неспирен труд. Двеста петдесет и пет години, осем месеца, единадесет дни, петнадесет часа. Поне според вашето отчитане на времето. И всеки миг от този период изпълнен с призоваване, извличане, заклинаване и съсредоточаване. Първо самите ние, сетне неколцина от вашите магьосници, накрая цяла армия от Димънтовите близници, проектирани специално за целта. Дори и така, по предварителни изчисления отварянето на портала щеше да ни отнеме не по-малко от триста години. Но, разбира се, това бе преди да ви заловим.

Фигурата се обърна. Бащата на Миранда, но лицето му без съмнение показваше, че самоличността му се ограничаваше до тялото. Отвътре надничаше Епидим.

— Айви и Етер помогнаха най-много, но всички вие внесохте своя принос. Кристалите. Напълнихте стотици от тях. Всеки един съкрати месеци труд. Ако бяхте дошли няколко минути по-рано, щяхте да видите активирането. Забележителна гледка. Впрочем кулите не биват построени. Биват призовани. Напълно неразрушими, всеки техен аспект внимателно оформен в ума. В един момент имате променяща се маса концентрирана магия, в следващия — три съвършени колони мигновено биват привлечени в екзистенцията. Извличат нужната за портала енергия от собствения ви свят. Чудо. Същинско чудо!

Направихте нещата интересни. Действително бях започнал да мисля, че няма да успеем да го отворим. Но сега го сторихме, а от началото на съществуването ни само три свята са успявали да затворят портал. Никой от тях не съществува вече.

— Къде са другите? — настоя Етер. — Времето настъпи. Ще посрещнете съдбата си, а творението ви ще умре с вас.

— Багу премина. Взе Димънт със себе си. Събират армията.

— Армията ви е разрушена — провикна се Миранда.

— Не. Вашата армия е разрушена. Това бяха Димънтовите играчки. Направени във вашия свят, с вашите ресурси. Д’кароните бяха четирима. Трима, след като Техт е мъртва. А, но вие така и не проумяхте това, нали? Намирам настоящия момент удачен за разяснение. Смятахте, че името на вида ни е д’карон. Грешахте. Д’карон е военен термин. Означава „първа вълна“. Смятахте, че се борите срещу инвазия. Инвазията изобщо не беше започнала — обясни той с усмивка, раздираща душата.

Обширното поле чернота над него започна да се набръчква. Облаци се издигаха и сгърчваха, разкривайки мимолетни гледки на неизразими неща. Усмивката на Епидим се разшири.

— До този момент — додаде той.

Едновременно с думите му, цялата триъгълна празнота изригна. Черни облаци рукнаха със силата на лавина, откъсвайки героите от земята и запращайки ги във въздуха. Воят на зловонен вихър бе съчетан с грохот и трусове. Земята се тресеше, като че свлачище събаряше самите планини отгоре им. Вятърът се забави, видимо не защото е бил спрян, а защото налягането зад него бавно се изравняваше.

По времето, когато героите отново се намериха на твърда земя, бяха пръснати из краищата на долината. Чернотата се бе умирила. Висеше като мъгла във въздуха, просмуквайки светлината от обелиските. Вонята представляваше задушлива комбинация от тайнствени миризми. В мъглата се различаваха очертанията на някакви тъмни силуети.

Студен вятър започна да фучи из долината. Вихрената форма на Етер се издигна, повлякла стелещата се чернота, вдигайки увисналия над мястото воал. Това разкри гледка, по-лоша от всяка, която биха могли да си представят. Земята бе покрита от създания, нечисти зверове, които нямаха място в този свят. Нямаше две еднакви същества — всяко представляваше купчина паешки нозе, щракащи челюсти, вибриращи криле и хитинови брони. Ужасяващите създания варираха по големина — от такива с размера на куче до масивни като слон. Само три се отличаваха.

Първото дори не можеше да бъде наречено създание. По форма то смътно напомняше корен, който човек би очаквал да открие в някоя аптекарска стъкленица. Груба индигова кожа бе опъната около тяло, което се издуваше в средата и изтъняваше по краищата — цялата му повърхност бе покрита с остри шипове. Онези по дъното бяха протегнали тъмновиолетови стъбълца, лъскави от нещо с консистенцията на сироп, капещо от шиповете. Стъбълцата завършваха с издути, сферични оранжеви краища и играеха ролята на крака, подпрели голямото колкото къща туловище.

Зад него се издигаше създание, почти два пъти по-високо от него. Същността му представляваше три дебели израстъка, които се съединяваха в едно дебело тяло. Дебелината на пипалата съответстваше на ръста на Лейн, а самите те завършваха с редица плоски зъби, които се разперваха като пръсти, когато съществото ходеше. Кожата му бе скрита под гъста бяла козина. Върху безформеното туловище проблясваха стотици черни очички, пръснати по цялото тяло, премигвайки произволно.

Последното създание беше толкова високо, че едва след излизането си от черната мъгла бе в състояние да се изправи в цял ръст. Подпираше се на седем тънки крака, в основата си дебели като дървесен ствол и впоследствие изтъняващи се по сегментираната си дължина, за да завършат с остър ръб. Наподобяваше дългоножка — тялото му бе увиснало между извисяващите се крайници. Макар само седем да докосваха земята, гнусното създание притежаваше повече крака, отколкото можеха да бъдат преброени. Повечето бяха дребни и потрепващи, обсипали тялото му като бодлите на таралеж. На произволни места бяха пръснати по-големи, като например трите, обграждащи щракаща откоподоидна човка — единствената част от тялото му, от която не стърчаха крайници.

Насред тази чудовищна менажерия стояха тримата оставащи генерали. Епидимовото вбесяващо изражение на доволно превъзходство контрастираше рязко с лика на лудост, сгърчил останките от лицето на Багу. В другата си ръка държеше втори обсидианов меч, не откъсваше очи от Лейн. Димънт бе възседнал дълговрато създание, наподобяващо хибрид с размерите на кон, съчетал в себе се змия и стоножка. Неговото лице беше отнесено, сякаш го занимаваха по-важни неща от битката. В отговор на негов жест, демонската орда като вълна се стрелна по ледената твърд.

Избраните се хвърлиха в атака. Мечът на Лейн изгуби очертанията си в постоянно движение, мълниеносните му удари разсичаха дълбоки зеещи рани по телата на по-едрите чудовища и унищожаваха по-малките. Сребърни проблясъци покосяваха хвърчащите създания, приближили се прекалено близо до обсега на камите му. Кристалите в острието бързо засияха. Повечето от създанията останаха назад, далеч по-бавни от целта си. Но скоростта може да предоставя предимство до определено време. Скоро асасинът се изправи срещу стена от създания, прекалено големи за отбягване и твърде добре бронирани, за да бъдат наранени. Размахани нокти и щракащи челюсти го заобикаляха. Лейн стисна по-силно оръжието си и насочи острието срещу тях.

Мин се издигна във въздуха. Извисяващото се паякоподобно създание се движеше из долината със смайваща скорост и тя знаеше, че с лекота би могло да застраши, когото и да е от приятелите й. Разкъсвайки и изпепелявайки онези крилати зверове, достатъчно глупави да се приближат, Мин набра височина. Когато хаосът остана далеч под нея, тя се извърна, прибра криле и се гмурна. От зевта й се носеха пламъци, а в очите й също гореше гняв.

Масивното, многокрако създание продължаваше да крачи тежко, осъзнавайки приближаването на дракона миг преди сблъсъка. Зъби и нокти се вкопчиха в основата на един от краката с цялата сила на инерцията, която ги тласкаше. Наподобяващата черупка повърхност изскърца, напука се и се пръсна, блъввайки гъста зелена кръв. Човката нададе пронизителен писък, а крайниците, достатъчно дълги, за да достигнат Мин, започнаха бясно да драскат по люспите й. Драконът не им обърна внимание, съсредоточавайки усилията си към ампутация.

Формата на Етер се обгърна в пламъци. Гневът обгаряше ума й както никога досега. За останалите тези чудовища представляваха единствено заплаха. За нея бяха лична обида, плесница в лицето на всичко, което тя въплъщаваше. Етер представляваше въплътената природа, но тези създания… те бяха творения на съвсем друга природа. Метаморфът се стрелна ниско, проправяйки си път през по-дребните чудовища, наранявайки колкото се може повече от тях, преди да се насочи към изрода с индигова кожа, оформила точна последователност в ума си. Профуча под създанието, обгаряйки стъбълцата му. Прогорените израстъци се прибираха в шиповете си.

Когато премина под цялото същество, бяха останали прекалено малко стъбълца. То се олюля и падна настрани, смазвайки редица сродни създания. Нови, лъскави пипалца вече се подаваха от тялото му, за да го изправят, когато Етер се приземи отгоре му. Едва сторила това, скочи обратно във въздуха, сподиряна от раздираща болка на всички места, където се бе докоснала до чудовището. Пламъците й засияха ярко, когато се гмурна за повторна атака. Отново бе отблъсната. Кожата на създанието засияваше леко на местата, където Етер се допреше до него. Сетне сиянието се разпръскваше и угасваше. Невъзможно… чудовището се хранеше с енергията й.

Миранда заби жезъла си в земята и насочи трус. Камъкът и ледът се втурнаха напред като висока вълна, хвърляйки настрана чудовища. Магьосницата затича през отворилия се проход. Създанията драскаха трескаво, за да се изправят на крака, като същевременно по-дребните пищяха пронизително, докато биваха стъпквани от по-едрите създания, мъчещи се да я достигнат. Звуците се впиваха болезнено в ушите й. Нямаше значение. Очите й бяха съсредоточени върху форма, необезпокоявано крачеща сред морето от демони, усмихната широко.

Епидим стоеше неподвижен като статуя, а земната вълна се приближаваше. Напрягане на Мирандиния ум раздели стелещата се около него твърд, разблъсквайки охраняващите го създания. Миг по-късно девойката пристъпи в разчистеното пространство. Замахване с ръка създаде кръг каменни колони, отрязвайки достъпа на създанията. Прошепната фраза го подсили със сияещ щит, извил се над тях. Двамата се намираха върху персонална арена, за момента откъснати от останалия конфликт.

— Отново само ние двамата. Значи това е то. Това е всичко, което се изисква да те пречупя. Прекарах часове, дирейки начин да достигна до последното кътче на ума ти. Седмици опити да те отслабя достатъчно, за да ме допуснеш, а се оказва, че е трябвало само да открия баща ти. Един поглед към него — и изоставяш всичко, в което вярваш — отбеляза Епидим.

— Освободи го! — настоя Миранда, вдигнала жезъл, готов да запрати заклинание.

Епидим махна с ръка и съсредоточаващата се магия се пръсна.

— Заради уединението ще оставя камъка и щита — засега. Това мъчение е прекалено изтънчено, за да бъде споделяно с останалите — изрече генералът. На Миранда й се догади от жестокостта на тона му. — Сега имаш повече сила в сравнение с преди и какво ще направиш с нея?

Протегна ръка. Вълна енергия блъсна девойката в стената.

— Нищо — сам си отговори той.

Айви се опитваше да се овладее. Страхуваше се. До полуда. Светлината му обгаряше съзнанието й, но не разполагаше със силата да премине отвъд. Може би трябваше да изпитва благодарност за това. Друг път може би. Не извисяващите се бегемоти я притесняваха. Нито пълчищата незнайни форми пред нея. Толкова често бе срещала чудовища през краткото си време с останалите, че присъствието им почти я успокояваше. Това, което я изпълваше със страх, бе присъствието на Димънт. Но не заради ужасните неща, които й бе причинил и които можеше да причини на приятелите й. Ужасяваше се от реакцията, която присъствието му можеше да предизвика. Зад страха, усилващ се с всеки изминал момент, имаше омраза. Омраза, достатъчно силна да успее там, където страхът се бе провалил. Омраза, която може би нямаше да я пусне. Ужасеното създание бавно се отдръпна при приближаването на генерала. Айви повдигна оръжията си.

— Махни се от мен! — изкрещя тя.

— Ти си мой експеримент, все още има много, което мога да науча от теб — рече Димънт. — Ела.

— Няма! Не съм ти експеримент! Аз съм една от Избраните, една от онези, които… — поде Айви, но гласът й се завали, заменен от безсъдържателно изражение.

Пръстите на Димънт се бяха вкопчили около по-голямата половина от кристала на Айви. Всички нейни мисли застинаха, с изключение на най-дълбоките, най-неконтролираните от чувствата й. Димънт авторитетно посочи към портала. Айви бавно закрачи. Нямаше колебание. Не можеше да има. Имаше само покорство. Лицето й леко потръпна.

Лейновото острие работеше здраво. Чудовищата бяха здрави, но нищо от защитата им не можеше да се противопостави на меча за повече от няколко удара. Въпреки това огромната им бройка го бе задържала. На всичкото отгоре бройката продължаваше да расте, тъй като през портала не спираха да навлизат нови създания. Разбира се, Дезмъровото острие криеше още няколко коза. Сияещите кристали, заредени до пръсване с тъмната енергия, подхранваща враговете, бяха насочени към заклинанието, определено от Дийкън като сила.

Първоначално нищо не изглеждаше да се е променило. Чувстваше се както винаги. Оръжието не бе олекнало. Едва след нанесения удар ефектите от магията проличаха. Мечът му разсече дебелата черупка без колебание и без проблеми. Втори и трети замах посякоха трите най-големи заплахи на късове. Бърз скок, отнесъл го доста по-далеч от възнамеряването, го изведе далеч зад скупчилите се противници. Очите му се насочиха към Багу. Изглежда генералът го чакаше.

Двата черноостри меча бяха вдигнати защитно. Лейн отново скочи, вече запознат със силата си. Ловкият асасин се понесе във въздуха, извивайки се и насочвайки оръжие. В точния момент замахна, прибавяйки инерцията си към тази на мълниеносния удар. Багу бе кръстосал мечове пред себе си. Трите остриета се срещнаха. Въздухът в плитката долина иззвънтя със стържещ звук, съумял да заглуши всички намиращи се в нея чудовища. Миг по-късно Лейн докосна земята. Още миг по-късно върховете на обсидиановите мечове също паднаха.

Генералът се олюля назад. Оръжията му — оръжия, които бяха устоявали на всичко, срещу което се бяха изправили на дузина светове — едва бяха успели да попречат на удара на асасина да го засегне по-сериозно. И наистина — върху нагръдника му, веднъж вече разсечен от Лейн, стоеше нова дълга резка. По чудо плътта бе останала незасегната.

Погледна към малтропа, само за да види нов разсичащ удар. Използвана в рефлекс магия блъсна Лейн назад. В няколкото мига, които това му предостави, Багу измърмори черно заклинание, възстановило мечовете. Сетне изрече още едно. Когато оръжието на Избрания отново срещна остриетата, този път оръжията на генерала удържаха.

— Получил си магия, асасине. Мислиш, че това ще ти предостави нужното, за да ме победиш? Възнамерявам да ти покажа колко грешиш!

Лейн отстъпи, разсече няколко от по-дребните чудовища, за да възстанови силата на оръжието, сетне задейства ново заклинание. Отново промяната настъпи в света, а не в самия него. Гърчещата се маса демони, масивните чудовища и стоящия пред него генерал се забавиха, заставайки почти неподвижно. Когато се раздвижи, Лейн сякаш се намери сред вода. Въздухът му се стори сгъстен, съпротивляващ се. Асасинът се хвърли в атака, насочвайки меча си напред, но точно преди да удари целта си, оръжието на Багу се стрелна надолу, отклонявайки меча.

— В арсенала ти няма нищо, което и аз да не умея — каза генералът, послужил си със същата магия.

Багу оформи мистичен символ във въздуха и просъска някакви думи. Сгъстеният въздух се оживи. Лейн усети как започва да го обгаря и разяжда — не чрез някаква осезаема вълна магия, която можеше да бъде отразена от оръжието му, а директно. Сега усещането бе слабо, но се усилваше с всеки изминал момент. Тутакси осъзна, че чувства забавено ефектите на генералската магия единствено заради заклинанието, което бе активирал в меча си. Гаснещото сияние на кристалите в острието го увери, че ако скоро не прекрати атаката от самия й източник, ще попадне изцяло под влиянието й, беззащитен. Хвърли се към Багу, решен да съкруши противника си преди заклинанието да е достигнало пълен ефект.

Разнесе се отвратителен пукот, наподобяващ падането на полуизгнило дърво — и един от краката на паякоподобното създание падна на земята. Мин тутакси насочи вниманието си към гъсталака по-дребни пипала, които бяха отбелязали значителен напредък по раздирането на люспите й. Огнен блъв и няколко бесни удара с лапи лишиха създанието от почти целия му комплект антенки, които се чупеха като колонки.

Внезапно остър като рапира нокът прокара плитка цепнатина по гърба на Мин. Тя се обърна и откри, че чудовището е увило един от краката около себе си, опитвайки се да приклещи огнения плам. Мин захапа крака, впи нокти в полуовъгления гръб и разпери криле. Огромните платна започнаха да удрят въздуха, накланяйки все повече и без това изгубилото стабилността си създание. Чудовището се замъчи да освободи пленения си крайник, борейки се да заеме по-балансирана позиция. Успя единствено да донесе бърз и неочакван край на съществата край себе си. Накрая се наклони, падайки несигурно. Мин скочи в последния момент и увисна във въздуха. Нестабилното създание се строполи като вързоп суха тръстика и замря, премазано от пълчищата по-дребни същества, които се застинаха през него.

Етер бе приела каменната си форма и усърдно нанасяше удари в една от дългите цепнатини, зейнали в тялото на чудовището, с което се бореше. Черупката на съществото бе удържала на огъня, коствала на метаморфа голямо количество енергия, но пипалцата бяха уязвими. Което означаваше, че само покритието можеше да се противопоставя на атаките й. Трябваше само да направи пробойна.

Чудовището изглежда не разполагаше с очи, като се изключат издутините на края на пипалцата — бе лишено и от уста. Изцяло липсваха традиционните слаби места. В такъв случай трябваше сама да създаде такива. Цялата повърхност на съществото потръпваше под каменните пръсти. Накрая цепнатината се раздели.

Етер се превърна в огън и се издигна във въздуха. Другите цепнатини също се разцепваха, единият край на чудовището се свиваше. Разтвори се като цъфването на някакво отвратително цвете. Ред пипала се замятаха около вътрешността на нещо, което несъмнено представляваше уста. Етер се стрелна вътре.

Мигновено чудовището отново се затвори. Няколко дълги мига нищо не се случи — сетне дойде звукът. Създанието не разполагаше с нужното, за да го издава, но все пак се разнесе — сподавен, съскащ, цвърчащ звук. Бе придружен от сияние, зародило се по цепнатините — сияещо оранжево. Шиповете по повърхността също придобиха това сияние. Накрая то се разпростря по кожата на създанието, което засия изцяло с димящ червен цвят, като хартиен фенер. Светлината започна да гасне — ивици от кожата на чудовището почерняха.

Ослепителна оранжева форма, за миг засенчила с блясъка си дори и портала, изскочи от тялото му и загледа с мрачно задоволство как почернялата черупка се напуква и рони. Огнената снага се превърна в камък и полетя като таран към пълчищата нашественици.