Битката при Верил

Дълбоко в сърцето на столицата, Багу стоеше, вперил напрегнато очи в мъжа, намиращ се пред него. Грейдън Селесте, бащата на Миранда. Бе вързан и оставен настрана, когато примамката за последния им капан бе подготвена. Сега с изгарящо внимание най-висшият генерал наблюдаваше едва съзнателното тяло. Крехката снага затрепери, очите й се отвориха, за миг започна да се бори с оковите. Когато острота и гняв замениха страха в очите, Багу наруши мълчанието.

— Кажете ми, че не сте се провалили отново! — изрева той.

— Аз да съм се провалил? Какво стана с портала? Какво стана с останалите войници? — контрира Епидим.

— Не трябваше да се стига до това, Епидим. Бяха в ръцете ви, а вие ги оставихте да се измъкнат! Трябваше да се надвият сами! — беснееше Багу. — Разполагахте с всяко предимство.

— Всяко предимство?! Петима срещу един. Изправяте ме срещу четирима напълно възстановени Избрани, същевременно възлагайки ми да удържам петия — и наричате това предимство! — отговори Епидим. — След което по някакъв начин успявате да превърнете нашата засада в тяхна! През цялата вечност, в която съм ви помагал в тези начинания, никога не съм чувал портал да бъде открадван! Никога! Когато достигнат столицата…

— Няма да достигнат столицата! — прекъсна го Багу. — Защото вие и онзи другия идиот ще вземете всеки войник, всяко създание, било то човек, д’карон и прочие и ще ги намерите! Ще ги довършите, преди да са дошли тук! До настъпването на мига остават часове! Няма да бъдат допуснати да се доберат до това място по-рано!

— Изгубили сте и малкото, останало от ума ви, Багу! Ако оставим столицата и вземем най-добрите си сили със себе си, какво ще остане за отбрана, ако стигнат тук преди да сме успели да ги намерим?! — възрази Епидим, снижавайки гласа си до спокоен, плавен тон. — Да, имаше провал. Мой или ваш, остава неприемлив. Но не бива да му позволяваме да ни подтикне към непоправима грешка. Ще подсилим тукашната си защита. Ще ги спрем, където отбраната ни е най-силна.

Багу напрегнато кършеше пръсти и обмисляше думите му.

— Да. Ще усилим защитата. Най-силните ще останат зад стените. Съберете някои от изметта, най-слабите драгойли и прочие и ги изпратете да ги търсят. В най-добрия случай ще ги сразим, в най-лошия — ще ги изморим и узнаем позицията им — каза той, а от думите му струеше бяс.

Стягалите Епидим окови се свлякоха сами. Той се изправи и напусна кабинета на Багу с отмерена бавност, скривявайки лице в усмивка заради гнева, който усещаше да пламти зад гърба си. Багу неизменно бе по-забавен като беше ядосан. Никой от останалите, с които бе работил, не бе съумявал да постига нивото на гневност, което изглежда постоянно обитаваше Багу. Това бе нещо, което Епидим, в качеството си на ценител на ума, обичаше да наблюдава. Изкиска се леко, наслаждавайки се на яростта, която бе предизвикал, преди да изчезне, за да предаде заповедите, които бе получил.

Слънцето още не бе залязло, когато малкият лагер на героите показа първите признаци на живот. Отрепъчните членове на Подронието се събуждаха, очаквайки обичайните последици от твърде много пиене и твърде малко сън. Един по един осъзнаваха, че главите им не боляха с познатата интензивност, както и че вчерашните събития действително се бяха случили.

Внезапното осъзнаване, че Лейн, Мин и Айви не са сън, породи достатъчно сепнати викове, за да бъде разбуден целият лагер. Миранда и Дийкън изникнаха последни, изглеждайки малко по-разрошени и в значителна степен по-оживени от това, което няколко часа сън биха могли да предоставят. Докато магьосниците премигваха на слънцето и разтриваха очи, Мин скочи на крака и дотича до тях. След като подуши Дийкън и му хвърли кратък, обвинителен поглед, насочи към девойката умоляващ взор и бързо я отведе при Лейн. Целителката коленичи край все още спящия асасин, а драконът нави опашката си, за да перне младежа по ръката.

— Ох! — възкликна Дийкън. — След като вече си пораснала, бих оценил, ако бъдеш по-внимателна.

— Защо още спи? — попита Етер с нехарактерно за нея загрижено изражение.

— Потопихме го в много дълбок лечебен сън. Не от типа, от който се будиш сам — обясни Дийкън.

— Това никога не го е спирало преди — отбеляза момичето.

Изглежда Лейн се бе възстановил от мъченията в ръцете на Епидим. Физическите му рани бяха излекувани, като се изключи обгорената и подута кожа около Белега, както и ефектите от глада, които не можеха да се махнат толкова бързо. С ума и душата му нещата стояха по различен начин. Епидим ги бе оставил в ужасно състояние, опустошени и отслабени. Миранда се зае с това. Междувременно членовете на Подронието се опитаха да се съберат наоколо, но Мин бързо даде да се разбере, че това няма да бъде допуснато.

Дийкън се възхити на работата, която Миранда вършеше. Бялата магия, приложена върху ума, бе изключително сложна дейност. Всяко съзнание бе различно, изискващо ниво на импровизация, което трудно се преподаваше. Изглежда на Миранда това се удаваше. Да я наблюдава как внимателно развързва възлите, оставени от д’каронските действия, приличаше на съзерцаването на работещ скулптор. За цял ден щеше да му е трудно да постигне онова, което тя успяваше само в рамките на няколко минути. Най-добре беше да я остави да работи сама.

Пристъпи между Мин и Етер. Разстроеността на дракона бе очевидна, а макар че Етер си бе възвърнала обичайния вид, също изглеждаше притеснена. Дийкън постави ръка върху рамото на метаморфа.

— Махни си ръката от мен или ще те лиша от нея — с равен глас изрече тя.

Дийкън побърза да го стори. Обърна се към Мин и я потупа окуражаващо. За съвсем кратко тя се извърна към магьосника, свивайки опашката си за ново перване. Младежът потръпна, но Мин отпусна опашка и се настани на земята, поставяйки глава край него.

— Лейн ще се оправи, Мин. Миранда ще го изправи на крака за нула време — рече той, галейки я.

Айви се приближи и се покатери на гърба й, също почесвайки дракона. Приведе се към Дийкън с неловко изражение.

— Виж как ни гледат всички — рече тя.

Действително Подронието оглеждаше героите с комбинация от удивление, невяра и недоверие. Само Кая и Тус правеха изключение. Първата изглежда нетърпеливо очакваше Миранда да приключи целението си, а вторият предимно се взираше в Мин.

— Вече никой не ми говори. А снощи ми говореха — прошепна Айви.

— Снощи бяха опиянени. Първо от победата, сетне от виното. То притежава възможността да заглушава някои от по-настойчивите гласове на ума. Очевидно тези гласове говорят сега.

Айви го погледна объркано.

Дийкън въздъхна.

— Обикновеният човек е в състояние да понася различните неща само в малки дози. Ти и останалите Избрани сте нещо като свръхдоза — разясни той.

— О! — отвърна Айви. — От това се страхувах. Всички ли са такива?

— Повечето — извинително отвърна сивият магьосник.

— Това ще трябва да се промени! — реши малтропът. — Защото не виждам как ще станем по-малко различни, а сме на път да спасим света. Би било доста глупаво, ако хората се затрудняват да приемат онези, които са спасили света.

— Така е — съгласи се младежът.

Очите на Лейн внезапно се отвориха и ръката му се стрелна към гърдите. Мин с такава бързина се изправи на крака, че Айви трябваше да се вкопчи, за да не бъде съборена. В очите му се съзираше отчаяна лудост. Стрелнаха се по лицата на Избраните около него. Мин побутна с муцуна ревниво опазения дял от снощния си улов. С обезпокоително диво изръмжаване асасинът се вкопчи в дълго удържаната храна, почти без да спира консумацията, за да си поема дъх. Когато пламтежът в стомаха му се усмири, част от разума на Лейн се възвърна. Бързо предоставена манерка бе изпразнена в устата му. Едва когато и последните капки бяха погълнати, той видимо се успокои, оглеждайки се отново, но сякаш за пръв път. Мин се промъкна напред и легна пред него, полагайки глава в скута му.

— Как? — запита той, а погалването му предизвика мъркане, почти неотстъпващо по заплашителност на ръмженето й.

— Бе докосната от боговете. Те я върнаха и я направиха това, което е сега. Тя е Избрана, Лейн.

— Още една душа на кладата — мрачно отвърна той.

Изправи се на крака, като Мин неохотно се отдръпна. Очите на Подронието се съсредоточиха върху него, а напрежението във въздуха се бе сгъстило до такава степен, че бе физически осезаемо. Лейн бе стегнат и мълчалив, сякаш погледът на всеки войник го пронизваше.

Бунтовниците изпитваха смесица от чувства. Възхищение у едни, в повечето преобладаваше отвращението, но всички изпитваха известно удобство. Това създание бе измамник и убиец. Точно каквото трябваше да представлява един малтроп. Насред неща като покорен дракон и жизнерадостен музикален малтроп, откриването на създание, което не подлагаше предубежденията им на изпитание, бе до голяма степен сходно със срещата на стар приятел.

Кая се приближи към него. За момент двамата си разменяха погледи, преценявайки един друг. Водачката наруши мълчанието.

— Не мога да кажа, че съм обмисляла, че някога Подронието ще работи с теб. Не можем да си позволим възнаграждението ти — жилна го тя.

От хората й се разнесе кискане. Лейн запази мълчание.

— Искам да бъде ясно, Сянко. Ние не сме като теб. Никога не бихме ти позволили да се присъединиш към нас, ако не беше Миранда. Ние сме борци за свобода. Ние сме бунтовници. Не сме убийци — добави Кая, отново предизвиквайки възторга на хората си.

— Престани, Кая. Трябва да работим заедно — каза Миранда. За момент се замисли, че по някакъв начин бе успяла да забрави миналото на Лейн. Не бе сигурна дали трябва да изпитва гордост или срам.

— Така е. Спасихме ти живота, Сянко. Когато всичко свърши и се разделим, искам да си спомниш това, ако някое от нашите имена ти бъде предоставено от някой работодател — предупреди Кая, преди да се обърне към мъжете и жените, които я следваха. — Хайде, Подроние! Денят настъпи. Целият лагер да се озове на гърбовете ви, моментално!

За голямо облекчение на някои, всички бунтовници се заеха. Миранда започна да им помага, но Кая я издърпа.

— Тези мъже и жени са истински войници, Миранда. Имат си рутина. Не би могла да им помогнеш, без да ги забавиш.

Така Избраните се оказаха оставени насаме, като уединението им бе подсилено от Мин, настанила се решително между тях и Подронието. Драконът впери остър като кинжал взор в Кая, излъчвайки недоволство от тона, който бе възприела водачката. Айви се възползва от възможността да доскача до Лейн и да го прегърне.

— Толкова се радвам, че си здрав, Лейн — възторжено изрече тя, целувайки го по бузата. — Трябваше да се бием с теб! Бях уверена, че някой ще умре, но всички успяхме. Мин и Етер много се тревожеха, но щом Миранда се зае да те лекува, знаех, че ще се оправиш!

Юмруците на Етер се свиха при споменаването на тревогата й. Бавно се извърна, за да избегне погледа на Лейн.

— Само да беше видял Етер — продължи Айви, осъзнавайки неловкостта на метаморфа. — Буквално щеше да се разплаче. Ами когато се биехме! Накрая стана огромна! И… чакай… тя разцепи склона! Значи сме унищожили още един техен форт! Бива ни в това!

— Къде сме? — настоя да узнае асасинът.

Дийкън затършува за картата.

— След като Мин вече може да лети, местоположението ни не представлява проблем. Тя може да ни отнесе до всяко място само за часове — каза Миранда.

— Трябва да се доберем до някое от хранилищата на Дезмър, при това бързо. Каза ми, че е довършил нещо, но тогава Епидим беше в ума ми. Трябва да го достигнем преди… — заговори Лейн.

— Мисля, че го даде на мен — осъзна Дийкън, изваждайки масивния вързоп от торбата си. — Смятам, че тук има по нещо за всеки от вас. Той изрично подчерта, че трябва да го отворя единствено когато всички сте тук.

Внимателно разви кожата. Пред тях се разкриха редица сияещи остриета, елегантно издълбано дърво, сияещ кристал и навити на свитък страници. Под тях бе внимателно сгъната и привързана купчина екзотична на вид тъкан и ризница. Всяко оръжие, което Дезмър бе предоставил на Подронието, представляваше истински шедьовър, но нещата върху вързопа изглеждаха различно. Дизайнът им се отличаваше със специфичните Дезмърови черти, отличаваха се с прецизността и умението, граничещи със съвършенство, но не се изчерпваха с това. Изглеждаха живи, пулсирайки с енергия. Върху всичко бе поставена малка купчинка страници, запечатана с восък и озаглавена „Отвори най-напред и прочети на глас“.

Дийкън счупи печата.

— Еха. Дезмър е умен — каза Айви.

— О-о — възкликна Айви, отворила широко очи, докато си вземаше оръжията.

Всяко представляваше острие, дълго колкото половината й ръка и малко по-широко от юмрука й, прикачени към скоби. Те обхващаха ръката й, поставяйки основата на острието до кокалчетата. Остриетата следваха линиите на ръката, продължавайки ги, докато накрая се изтъняваха до остър ръб. Подобно на всички Дезмърови оръжия, остриетата сияеха като огледало и бяха покрити с деликатна мрежа магични символи и щрихи. Освен това във всяко от остриетата бе поставен малък, прозрачен кристал. Айви пробно разсече няколко пъти въздуха.

— Еха — каза тя с широка усмивка. — Страхотни са. Сякаш не нося нищо. И са тооолкова красиви. Вижте камъка! Променя си цвета!

Кристалът действително бе придобил отчетлив жълт оттенък, задълбочаващ се едновременно с вълнението й. Промяната му бе съпроводена с изменение в самото острие. Острият като бръснач ръб придобиваше набран вид, напомнящ черупката на екзотично морско създание. Айви наблюдаваше с удивление и възхита.

— Трябва да ги покажа на останалите — настойчиво изрече тя, изчезвайки към заетите войници.

— Определено „уникални заклинания“! — рече Дийкън, обръщайки се, за да проучи останалите страници от вързопа.

Бяха изписани от непозната ръка. Всъщност повече от една. На всеки няколко абзаца почеркът се променяше, но тонът оставаше един и същ. Зачитайки се, той откри, че това представляват бележките на Епидим, отнасящи се до менталния и духовния аспект на създаването на Айви. За разлика от механичните и стерилни писания на Димънт, думите на Епидим бяха оживени. На места дори изглеждаха ентусиазирани. Дийкън поглъщаше изписаното, спирайки единствено когато Лейн блъсна гравираната дръжка на меча си в лицето му.

— Да. Да, разбира се — рече младежът, вземайки оръжието и започвайки да го анализира, докато същевременно говореше за бележките на Миранда. — Такъв голям обем за толкова кратко време. Цялата тази информация. Истинско мъчение е било да я прехвърляш… Тези бележки… Айви заета ли е? Вероятно не, трябва да чува за това. Отнасят се за нея, поне по-голямата част… Този дизайн е много хитър… Дезмър е трябвало да създаде нов тип оръжие за нея, защото тя е получила същото обучение като близниците — ако може да се нарече обучение… Какво означава този знак…? А, да… очевидно близниците притежават някакво инстинктивно обучение за повечето оръжия, инсталирано в умовете им. Поставяш оръжие в ръката им и то го активира… Тази подредба е интересна…

— Насочи вниманието си към едно нещо, Дийкън — настоя Миранда, чиято глава се замая от прескачането на теми.

— Добре. Първо меча. Има пет магии. Първата е огън. Нажежава острието до сияние. Втората е забавяне на времето — или бързина, мисля. Активирай я и времето около теб ще те забави. Тази ще те направи невидим. Забележително. Тази увеличава силата ти. Тази те лекува. Низът д’каронски руни дефинира заклинанието, а този кръг с единична руна създава заклинанието. Това е активационната руна, без която магията няма да се задейства. Изместването му, за да застане на една позиция със съответния низ руни, е достатъчно — каза той, обръщайки се към Миранда. — Сега за близнишкото обучение. Айви сигурно е прогонила по-голямата част от него, но подготовката с оръжие е различна, почти рефлексивна.

Ако Айви използва оръжие, което е включено в д’каронското обучение, може да го използва със същата ловкост като тях — на цената на същото намерение. Накратко: ако използва дадените й от тях умения, става безмозъчна като близниците. Обучението покрива всичко. Единствените празнини са тъпите оръжия и някои от по-сложните такива, базирани на въже и верига. Дезмър е трябвало да създаде нещо, което тя да е в състояние да използва, но близникът не би могъл. Брилянтно. Има и още страници. Не се отнасят до Айви. Изглеждат по-стари. Много по-стари, написани изцяло на д’каронски… Странно. В по-старите писания изглежда д’карон е съществително собствено, а тук изглежда употребено неправилно. Означава първи… първи… ох, да му се не види, къде са ми записките…

Миранда протегна ръка, за да вземе жезъла си. Ръка стисна китката й. Девойката повдигна очи и видя Етер да я гледа смаяно.

— Да не си си изгубила ума? Тези оръжия са изработени от Дезмър. Той ни предаде. Агент на д’кароните. Кой знае какво е вложил в тези предмети. Докосването им е лудост. Употребата им е самоубийство! — викна метаморфът.

— Дезмър би сторил много неща, но никога не би покварил оръжията си — каза Лейн.

— Би застрашил бъдещето на света, но не би го сторил с творенията си? Откъде си толкова сигурен? — възрази Етер.

— Не можеш да очакваш от някого да прави това, за което го помолиш. Не можеш да очакваш от него да стори това, което трябва и дори иска да направи. Но можеш да му се довериш да бъде себе си — обясни Миранда. — Дезмър се самоопределя чрез оръжията си.

Метаморфът отстъпи. По-низшите създания винаги бяха представлявали мистерия за нея. Бе успяла да се убеди, че това се дължеше на умовете им — прекалено прости, за да бъдат разбрани, лишени от структура и разсъдък. Всичко отвъд сдобиването с храна, откриването на подслон и продължаването на рода преминаваше в произволност, от нейна гледна точка. Времето й сред тях й бе разяснило две неща: никога не би ги разбрала, но беше възможно те да се разбират едни други. Смесицата им от размътено мислене и натрошени гледни точки на моменти довеждаше до нещо, в голяма степен напомнящо прозрение. От всички смъртни Миранда изглеждаше най-проницателна в това отношение. Ако тя вярваше в нещо, най-малкото трябваше да му предостави съмнение.

Девойката вдигна Дезмъровия подарък. До този миг д’каронският жезъл й беше удачен. Или поне така й се струваше. Когато пръстите й се сключиха около произведението на изкуството, изработено от полуелфа, момичето осъзна колко неподходяща е била предната й тояжка. Усети как умът й се изостря. Очите й проследиха деликатните низове руни, покрили старото на вид сребърно дърво. Линиите сякаш се разгръщаха и свиваха пред очите й. Макар да не усети доловимо извличане, щом докосна повърхността на жезъла, разположените по дължината му кристали започнаха да пулсират. Не след дълго сияеха отчетливо. Когато сиянието достигна максималната си степен, ефектите на тояжката се обединиха. Удивителното оръжие буквално изгуби теглото си, издигайки се от захвата й, оставайки покорно във въздуха. По някакъв начин фокусиращият ефект се запази дори и тогава.

— Невероятно — изрече удивено Дийкън. — Жезълът… има зона на ефект, а въпреки това… аз не го усещам. Долавям присъствието му, долавям наличието на сила, но не усещам ефектите. По някакъв начин е успял да създаде жезъл, който предоставя енергията си само на притежателя. Никога не съм виждал подобно нещо да бъде постигано, без преди това да бъде прикачено към душата… не мислиш, че…

— Съмнявам се, че Дезмър би направил подобно нещо. Вероятно ще го сметне за измама — отвърна девойката.

Миранда експериментира с левитиращия жезъл. Плуваше във въздуха край нея, когато тя закрачи, а при най-малката мисъл скачаше в ръката й или се стрелваше в пожеланата от нея посока.

Лейн, до когото бе застанала Мин, вече бе успял да се оборудва с част от леката броня. Тънката ризница от брънки, покрита с прилепващата черна тъкан, напомняща кадифе, го караше да изглежда като безличен силует връз снега. Дръжките на около дузина ками за хвърляне стърчаха на групи по три от всяка част на одеждите му, достатъчно голяма, за да ги побере. Приключи екипирането си с намятане на бял плащ. Ако някой бе изпитвал съмнения, че Лейн е истински асасин, необходимо бе единствено да го погледне.

Изтегли новия си меч. Острието се измъкна от ножницата с едва доловимо изсъскване. До голяма степен приличаше на оръжието на Тригора, но притежаваше доловима крива. Малтропът нанесе няколко удара — тънкото, елегантно острие мълчаливо и безпогрешно разсече въздуха. Доволен, Лейн отново го прибра.

Миранда откри качулеста роба, която й бе по мярка. Обличането й по някакъв начин добави към, и без това значителния, ефект на новия жезъл. Помръдвайки, усети лекото раздвижване на нещо, наподобяващо студен пясък, оказало се същата изключително фина ризница, която Лейн носеше.

— Оо, какво е това? — рече Айви, грабвайки последните останали неща върху постлания вързоп.

Въпросната екипировка действително бе предназначена за нея и женският малтроп дискретно се скри зад Мин, за да се преоблече. Изникна преобразена. Дрехите приличаха на Лейновата екипировка, но бяха изцяло бели. Наметалото бе разцепено по средата почти до половината си дължина, а останалите одежди бяха по-прилепнали, несъмнено, за да не пречат на движенията й. Тъй като това бяха първите дрехи, предназначени специално за нея, моментално я накараха да изглежда по-възрастна, по-сериозна и по-заплашителна. Бяха изчезнали развлеченото, раздрано наметало и овъглените ръкавици и ботуши. На мястото, където преди стоеше детинско, безобидно, глупаво създание, сега достолепно се изправяше индивид, който трябваше да бъде взет на сериозно. Айви окачи новите си оръжия на ремъци, които откри от двете страни на панталоните си.

— Харесва ли ви? Чувствам се малко странно — каза тя, опитвайки се да се види.

— Приличаш на боец — рече Миранда.

— О! Е, на мен ми харесва. Не е толкова удобно, но е много по-лесно да се движа — отговори тя, опитвайки няколко грациозни извъртания, подскачания и пируети.

Мин подуши новите одежди и непознатите им миризми. Миранда огледа приятелите си, сетне себе си. Тъй като бяха облечени в бяло, създаваше се впечатлението, че носят униформи. Само Мин си бе останала същата, тъй като Етер тихомълком бе променила облеклото си в тон с тяхното. Миранда се замисли. Предстоеше най-трудната битка в живота им. Трябваше да има нещо, което да помага на Мин. Не й отне дълго, за да осъзнае какво.

— Дийкън. Пазиш ли още талисмана от врата на Мин? — попита девойката.

— Би трябвало — отвърна магьосникът.

Започна да изважда разни неща от торбицата си. Купчина листове, бутилка на дълга верига, накрая и нужното. Това парче някога красеше шлема на покойната Тригора. Бе омагьосано, предпазвайки носителя си от ефектите на почти всички магии. Мин го носеше като малка, отгризала го със собствените си зъби от шлема на генерала.

— Какво има в стъкленицата? — попита Миранда, докато сваляше малката фигурка на драконова глава от скъсания конец.

— Не зная — рече той, внимателно изваждайки запушалката. Миризмата беше силна и позната.

Приличаше на нещо, на което бе попадал при кратките си дискусии с алхимиците в Ентуел, но това беше невъзможно. Никога не бяха разполагали с повече от няколко капки, а тук имаше почти четвърт чаша. Запуши бутилката и понечи да я прибере.

— Ще ти трябва ли веригата? Мисля, че ще й намеря приложение — каза Миранда.

Дийкън кимна и се опита да я откачи, само за да открие, че веригата е запоена за стъкленицата. Послужи си с просто заклинание, за да я отдели, но това се оказа недостатъчно. Само след като създаде непоносима горещина, достатъчна, за да накара веригата да засияе, можа да разтвори една брънка. Каквото и да представляваше тази бутилка, изглежда бе много ценна и не би трябвало да се разделя от веригата. Даде й я, след което я получи обратно, но с окачен талисман, за да съедини краищата й. Успя да се справи и с това, сетне грижливо прибра бутилката.

— Ела, Мин — повика я Миранда.

Драконът се обърна и огледа дрънкулката, разпознавайки я. Сведе глава. Дължината на веригата позволяваше на талисмана удобно да виси върху гърдите й. Веднъж окичена, Мин отново се изправи, сияейки от гордост. Дълго отсъствалото украшение й предоставяше царствено усещане и тя стоеше с осанката на посветен в рицарство. Айви се обърна и се усмихна ослепително.

— Виж се само! Остава ни… О! Вече си облечена като нас — каза Айви, едва сега забелязвайки промяната на Етер. — Невероятно! Изменила си се, за да приличаш повече на нас! Държиш се, сякаш сме отбор, а не просто сбирщина, която понасяш.

— Само ти би могла да откриеш подобен дълбок смисъл в нещо толкова просто — презрително изрече Етер.

— А-ха. Е, все пак изглеждаш добре — отговори Айви, в чийто глас отново се промъкна вълнение. — Като всички. Какво чакаме още?! Да вървим!

— Какво ще кажеш, Дийкън? Готови ли сме? — запита Миранда. Младежът не отговори. — Дийкън?

Сивият магьосник объркано разглеждаше купчината страници, съпровождали бутилката. Странно… езикът бе собствената му бързописна версия, но не помнеше да го е записвал. Описваше с много мрачен тон неизменното настъпване на нещо, което наричаше „Ерата на невежеството“. Вечната бран се споменаваше многократно, но винаги в минало време. Близо до долната част на страницата текстът спираше рязко, за да бъде заменен от съобщение, изписано на северен език, заемащо цялото останало място. То гласеше: „Спри да четеш. Знанието ще дойде в нужното време“.

— Дийкън! — викна девойката, най-сетне привличайки вниманието му. — Нещо не е наред ли?

— А, не. Не мисля така. Просто избързвам. Какво ме питаше?

Преди тя да е успяла да отговори, Лейн, Етер, Айви и Мин се обърнаха едновременно към северния хоризонт. Червеният залез бе закрит от редица черни петна.

— Много са. Някъде… десет драгойла. Мисля, че имат ездачи — каза Айви. Мин кимна утвърдително. — Не мисля… не. Не са се отправили към нас.

— Ще използват за отправна точка мястото на битката и ще инициират търсенето от нея — каза Дийкън. — Няма да ни затрудни да ги избегнем.

— Не… — поде Миранда, в чиято глава започваше да се оформя идея. — Не, мисля, че бихме могли да ги използваме. Не съм ти показвала д’каронския жезъл, нали?

— Не си — отвърна младежът, докато улавяше подхвърлената му тояжка.

Тутакси на лицето му се появи изражение на удивена реализация, предизвикана от разкрилите се заклинания. Из съзнанието му захвърчаха идеи. Не след дълго започна да се оформя план. По очите му девойката можеше да разбере, че двамата бяха на едно мнение.

— Може ли да бъде сторено? — попита тя.

— Почти със сигурност. Ще отнеме известно усилие. Смея да кажа, че най-трудната част ще бъде убеждаването на войниците от Подронието — бързо каза Дийкън.

— Остави това на Кая — рече момичето. — Етер, би ли могла да привлечеш вниманието на търсещите?

— Несъмнено — отвърна метаморфът.

Без да каже нищо повече, Етер се изстреля във въздуха. Миранда бързо придърпа Кая настрана и обясни плана. Водачката се ухили.

— Внимание, Подроние! — поде тя. — Войната видя последния си залез!