Битката при Верил

Северната столица бе необичайно тиха. Въпреки факта, че бе най-северният град в империята, улиците му рядко бяха неоживени. Толкова далеч на север въздухът се отличаваше с целогодишен смъртоносен мраз, но съдбата, географията и климата се бяха съюзили в създаването на ивица земя, донякъде пощадена от арктическия студ. Местните, които в никакъв случай не биха пропуснали да се възползват от неочаквания късмет, бяха обгърнали необичайния район с яки стени, основавайки крепостния град Верил.

Това се случи в дните преди войната, преди империята, когато думите все още носеха в себе си история и душа. Сега се назоваваше просто Северна столица, стерилно название, което далеч не успяваше да изрази суматохата и оживеността на най-големия и най-заможен град в империята. Едновременно най-далечното от фронта място и най-близо до края, столицата приютяваше най-заможните и благородни, които северът можеше да предложи. Гъмжеше от млади мъже и жени, преминали наборна служба, чиито позиции им предоставяха предимството на цивилния живот. Прекарваха си дните, наблюдавайки постоянното търгуване на стоки и информация, изпълващо улиците с хора и въздуха с търговско напрежение. Но не и днес.

Двама генерали стояха в наблюдателен пост, а масивните желязно-дървени врати биваха затваряни за пръв път от десетилетия. Старите панти протестираха, конски впрягове измъчено напрягаха нозе срещу натрупалия се сняг, избутван от портите. Хората бяха натикани по домовете си, жуженето на търговия бе заменено от тропота на близнишките ботуши. Покривите чернееха от драгойли и близнишки арбалетчици. По калдъръма ехтяха и стъпките на други създания, дело на Димънт — каменни вълци, сияещи метални соколи и стоножки, както и множество други зверове, някога таели се в сенките.

Вратите се затръшнаха като капака на ковчег. Конете и ездачите им бързо и без обяснения бяха пратени в конюшните, а земята отвъд стените закипя от Димънтовите слепи червеи. Гражданите залостваха вратите. Градът вече принадлежеше на д’кароните.

— Обяснете още веднъж защо затваряме вратите? — попита Епидим, все още възползващ се от гостоприемството на Мирандиния баща.

— Самият вие казахте, че разполагали с войници — отвърна Багу.

— Какво ни е грижа, че имат войници? Освен ако не греша, самите Избрани ни притесняват — подметна Епидим.

— Не се притесняваме от нищо! — процеди генерал Багу. — Димънт се е заел с портала. Ще бъде отворен след минути. Щом това се случи, този свят ще бъде наш. Избраните вече се провалиха. Нищо не могат да сторят.

— Тогава защо затворихме портите? — повтори събеседникът му.

Багу издиша бавно и съскаво, стискайки меча, който висеше на колана му.

— Къде е силата, която изпратихме да търси Избраните? — запита със сковано насилено спокойствие.

— Относно това трябва да се обърнете към Димънт. Никога не съм успявал да се асоциирам с играчките му. Мога само да ви кажа, че са живи. Поне повечето.

Багу се загледа отвъд стените. Нямаше луна, черни облаци бяха забулили небето, ширнало се над бяло поле. Няколко подметнати от вятъра снежинки долетяха до лицето му, жилвайки черните белези, спомен от последната среща с Избран. Привикналите към мрака очи различиха приближаващите се форми на драгойлите.

— Връщат се с празни ръце. Да идем в замъка. Имам няколко думи за краля, преди да се насочим към отварянето на портала — каза Багу.

Двамата се спуснаха и закрачиха по дългата централна улица, отвеждаща към замъка.

— Тази нощ драгойлите изглеждат особено усърдни — отбеляза Епидим.

Така беше. Дори и след като генералите бяха изчезнали в замъка, драгойлите стояха нащрек, празните кухини в главите им съсредоточени върху неколцината техни събратя, които се завръщаха. Когато групата зверове се приближи, сякаш вълна от раздвижване се разля из създанията. Вцепениха се и се изправиха. Бавно, сякаш с огромно усилие, всеки драгойл се извърна към най-недалечния близник. В мига, в който завръщащият се отряд се приземи отвъд стените, избухна хаос. Сто челюсти щракнаха едновременно, слагайки бърз край на съществуването на сто близника.

Градът бе потопен в суматохата. Тишината беше заменена с полудели, нечовешки викове. Новодошлите драгойли свалиха ездачите си — не близници, а бунтовници от Подронието. Един огромен драгойл скочи на покрив. Бе язден от двама ездачи. Черното каменисто туловище се стопи, отстъпвайки пред алени и златни люспи. Когато Мин се издигна в небето, Миранда стисна д’каронския жезъл. Умът й биваше разпределян в сто различни посоки, вливайки цялата й сила в съдържащото се в тояжката заклинание, което й даваше контрол върху зверовете.

Членовете на Подронието пробиваха широки ивици сред редиците близници, изпълващи улиците. Драгойлите неумело подскачаха из въздуха, насочвани от несвойственото влияние на Миранда, смазвайки тълпите мрачни войници. Оръжията на Дезмър за нула време елиминираха онези, извадили достатъчно късмет, за да избегнат тромавите драгойлски атаки, но на мястото на всеки покосен близник притичваха десет. Улиците приличаха на морета от груба броня и размахвано оръжие, чиито вълни неумолимо се приближаваха към героите.

Вътре в замъка пламналата суматоха също не остана незабелязана. И двамата генерали се втурнаха към дупките, покрити с решетки, служещи за прозорци. По някакъв начин тържествената тишина, очакваща се да донесе бърза гибел за всеки, застрашил столицата, се бе превърнала в гръмовна битка.

— Какво е станало?! Какво е това?! — грубо пожела да узнае Багу.

— Очевидно драгойлите са се разбунтували — отговори Епидим. — И гостите ни са тук.

Багу плъзна взор по покривите, докато очите му не се спряха върху позната омразна форма.

— Вървете. Погрижете се за портала — нареди той.

— Смятам, че вероятно се нуждаете от… — поде Епидим.

— ОТИВАЙ! — изрева Багу, скривявайки пръсти в мистичен жест, с който създаде портал.

— Както желаете, генерале — отвърна Епидим, след което прекрачи отвъд.

Порталът се затръшна подире му, изпълвайки стаята с изблик черна енергия.