Битката при Верил

Дийкън напрягаше ума си да поддържа щит срещу вихрушките от стрели, които се сипеха върху Миранда от всички страни, а Мин фучеше из въздуха. Вятърът съскаше край крилете й, отнесли я на косъм от поредния залп. Ноктите й разсякоха арбалетчиците, покосявайки ги, без това по никакъв начин да се отрази на скоростта й. Последва нов залп, а тя се спусна дори още по-ниско, на места оттласквайки се с лапа от някой покрив, за да набере допълнителна бързина. В зевта й ревеше огън, но последната частица от ума й, която бе под неин контрол, го удържаше. Тя защитаваше този град. Огънят щеше да го унищожи.

Размазани очертания бяло и черно се стрелваха от улиците към покривите. Лейн търчеше. Малцината войници, успяващи да се изправят на пътя му, не затрудняваха меча му, а когато нечестивите тела се разпадаха на прах, кристалите в острието жадно поглъщаха мистичната енергия, която им бе вдъхвала живот. Очите му бяха вперени в замъка. Подобно на Мин, той също бе движен от инстинкт — ала различен тип, по-скоро усвоен, отколкото изначален. Острието му се насочваше само, движено от толкова дълбоко вкоренено обучение, че се бе интегрирало на несъзнателно ниво. Бе тръгнал на лов. Плячката се намираше в замъка. Още не я беше видял, чул или подушил, но въпреки това знаеше. Някакво уникално усещане бе прогорило образа на целта в ума му. Трябваше да намери Багу.

Улицата долу бе разсечена от едва забележима вълна, движеща се сред вражите тълпи почти със скоростта на Лейн. Айви, недокосната, си проправяше път през близниците, отскачайки встрани и промушвайки се с плавни движения, още преди повечето да са осъзнали присъствието й. На пръв поглед изглеждаше, че тя се придвижва през тълпа незаинтересувани зяпачи. Но тази илюзия бе невъзможна за поддържане, когато достигна до импровизиран вал от войници, застанали рамо до рамо с издигнати мечове. Айви си послужи с бърз и паникьосан замах на досега неизползваните оръжия. Острият ръб разсече оръжия, брони и близници, без да подбира.

Ако бе отделила време да обърне внимание, Айви щеше да забележи как кристалите в оръжията й засияват леко. Също така щеше да види как остриетата стават по-дебели, приблизително в съответствие с увереността й. Наместо това тя се стрелна през отворилия се проход, продължавайки да следва Лейн.

От една съседна улица се носеше гръмовен звук. Там един особено усърден драгойл влезе в градина. Създанията на Димънт вилнееха с пълна сила в качеството си на покварени версии на най-злокобните чеда на природата. За миг звярът поспря, за да огледа останалите абоминации. Онези д’каронски войници, притежаващи достатъчно мозък, за да разсъдят, че драгойлите вече не са съюзници, започнаха да секат създанието.

Когато някакво острие най-сетне проби каменното туловище, от цепката не шурна черна кръв, както подобаваше. Наместо това засъска въздух. Масивният звяр се промени в ревящ вихър, който се стрелна по повърхността на градината. Първо по-дребните създания, впоследствие и по-големите бяха уловени в торнадото. Когато и последното от съществата подскачаше, бореше се и се мяташе из заледения калдъръм и остарелите постройки, вихърът се издигна към небето. От него се посипаха тъмни създания, покосявайки събратята си и част от архитектурата, а вятърът прие формата на Етер, в чиито очи сияеше задоволство. Огледа покривите. Някои от драгойлите се бяха отправили към нея.

— Нещо не е наред — с треперещ глас изрече Миранда. — Усещам… усещам ги как се изплъзват.

Девойката съсредоточаваше цялата си сила към контролиращото заклинание. Д’каронският жезъл бе започнал да дими и да се огъва.

— Генералите си връщат контрола? — попита Дийкън, който също бе започнал да усеща умора от усилията си, които обаче не можеха да се нарекат безплодни. Върху покрива край щита бяха се струпали купчинки стрели.

— Не… те… Освобождават ги. Контролиращата ги магия бива разваляна. Никой не ги контролира! — викна Миранда. В същия миг всички създания вече бяха свободни.

Промяната бе мигновена — и вдъхваща ужас. Чудовищата не бяха планирани да бъдат оставяни без контрол. Умовете им не бяха пригодени за свободна воля. Откъслеците съзнание и грубо оформени инстинкти и рефлекси, вложени в умовете им, се задействаха произволно. Внезапни струи миазма биваха бълвани при най-малкото движение — без значение дали принадлежащо на приятел или враг. Издигналите се във въздуха млатеха бясно криле, докато не се удряха в някое друго летящо чудовище или не се блъснеха в сграда. Щом някое от създанията се допреше до нещо, потъваше в бесни конвулсии, докато клетата постройка или създание не бъде унищожено.

— Трябва да ги спрем и да предупредим останалите! — изкрещя Миранда, обръщайки се към верния си дракон, стрелващ се над покривите. — Мин!

Мощното създание, намиращо се на половин град разстояние, обгърнато от хаос, рязко се извърна и се отправи към Миранда при звука на името си.

— Миранда, почакай. Остави града на мен и Подронието — ти трябва да спреш генералите. Изпаднали са в отчаяние — каза Дийкън.

— Но… — започна девойката.

Магьосникът взе ръката й и постави кристала си в нея.

— Вземи това — рече той.

— Ами ти как възнам… — отново поде Миранда.

— Не се тревожи за мен. Върви — каза той, насочвайки ръката й, за да постави втория кристал в празното гнездо на жезъла, точно когато Мин пристигна. — И оцелей.

Без да има какво друго да каже, Миранда кимна, прегръщайки го силно. Двамата се целунаха, сетне тя скочи на гърба на дракона и полетя. Вероятно се дължеше на Дийкъновия кристал, а може би на знанието, че всички тези изпитания се свеждаха до този момент, но умът на момичето никога не бе изпитвал подобно съсредоточение. Прибра д’каронския жезъл на гърба си и призова новата си тояжка. Стрелите от малкото останали арбалетчици не само бяха отразени, но пренасочени към най-големите заплахи.

Мин се стрелна напред, издигнала се високо над града. Дребни, соколоподобни създания, дело на Димънт, хвърчаха край нея — нищожни по размер насекоми, но притежаващи смъртоносни жила. Мощен огнен дъх ги превърна в хвърчащи въгленчета. Замъкът се издигаше пред тях — застрашителна и видимо непревземаема крепост. Бе удържала въстания, инвазии и цели поколения от най-суровите зими. Сега се изправяше срещу Избраните.

Дийкън си позволи няколко мига, в които я наблюдава, а топлината от прегръдката й бавно чезнеше в зимния студ. Накрая се извърна. Предстоеше му работа. Без кристала се намираше в неизгодно положение, но това не беше от значение. Бе добре обучен. Изтощителни тренировки по самостоятелно заклинаване представляваха неразделна част от седмичния му режим. Извади Сивото острие от чантата и то оживя. Скок и умела употреба на левитация го отведоха на улицата долу. Драгойлите бяха посели огромни пробойни сред редиците близници. Кая и хората й си бяха пробили път далеч напред, но сега пролуките биваха запълнени и бойната линия отстъпваше назад. Дийкън си проби път до най-близката група въстаници. Войниците от Подронието, възползвайки се от изненадата, объркването и Дезмъровите оръжия, си бяха пробили път до центъра на града, до обширна градина. Дълбоко сред морето от проблясващи мечове стоеше Кая, издавайки нареждания с бясна енергия.

— Кая! Драгойлите са извън контрол! Дръжте се надалеч от тях! — викна Дийкън, запратил оръжието си в поредно откосяване сред сгъстяващи се редици.

— Няма да стане! — успя да отвърне водачката между два удара. — Ако не са с нас, трябва да бъдат неутрализирани!

— Прекалено много са — и нападат всичко, което привлече вниманието им! — отвърна магьосникът, най-сетне озовал се при нея.

— Тогава насочи вниманието им другаде! — нареди Кая. Дийкън бе поредният от войниците й.

— Ще се опитам — викна той.

— Не опитвай! НАПРАВИ ГО! — ревна бунтовницата.

Очите на младежа трескаво започнаха да обхождат града. Изникна идея. Без да каже нищо, Дийкън разсече път до старинния, украсен вход в северния край на площада. След като блъсна масивните врати, с което само си спечели болка в рамото и успя да отчупи малко лед, младежът прошепна няколко думи и насочи ума си към гредата, която подпираше вратата от вътрешната страна. Тя неохотно се плъзна встрани и магьосникът можа да влезе. Намираше се в църквата — постройка, отстъпваща по старост единствено на замъка. Постройка, чиято кула отстъпваше единствено на най-високата си посестрима от замъка. Кула, която съдържаше камбана…

Бяла форма се катереше по стената около замъка със същата лекота, с която би си служила със стълба. Хвърляйки се над рова, успя да се приземи от другата страна — само инчове по-навътре от ръба. Замръзнал камък се отрони и полетя към рова, разплисквайки полузамръзналата вода. Крепостният ров не съдържаше чудовища, но не му и беше нужно. Благодарение на солта, водата се задържаше незамръзнала и далеч по-студена от намерението на природата, което правеше течността по-смъртоносна, от който и да е звяр.

Лейн не се опита да се справи с портата, нито се отправи по стената в търсене на прозорец, през който да влезе. Този замък не беше построен да демонстрира богатство, а за да бъде непристъпен. Прозорците бяха пръснати нарядко, като представляваха тънки ивици с решетки, през които едва можеше да се мушне пръст. Външните врати бяха тежки, добре залостени, добре защитени — и отвеждаха само към други врати. Отряд близници, несъмнено по-висш тип, създадени със специфичната цел за отбрана на замъка, се втурнаха да преследват нашественика, но щом въпросният се скри зад един ъгъл, сякаш изчезна вдън земя.

Лейн съвсем ясно знаеше какво е нужно, за да влезе. И преди бе имал цели в замъка. Беззвучно се доближи до малък, зарешетъчен отвор в основата на една от стените на замъка. Бе стар, разяден, а за опитното око — и внимателно извит. Пазачите не го охраняваха, защото не отвеждаше в замъка. Асасинът се огледа още веднъж, преди да се промуши, отпускайки се леко в непрогледната и мразовита килия.

Това бе тъмницата. Конкретно тази килия вече нямаше обитател — не защото имаше недостиг на заключеници. А защото непокритият прозорец към студа и нарът без одеяло донасяха смърт не по-зле, а ако не и по-ефективно от всеки екзекутор. Вратата на килията отстъпи под опитните усилия на Лейн и след миг асасинът вече тичаше из заплетените коридори.

Кристалите на Айвините оръжия сияеха като лъчисти сапфири. С приближаването си към замъка й се бе наложило да ги употребява неведнъж, всяко прилагане по-прецизно от предишното. Ум, синхронизиран с ритъма и грацията, внимателно бе въвел тежестта и формата на остриетата в множество уравнения, правейки нужните промени. Обръщания със скок, претъркулвания, превъртания на ръце и прихлъзвания — целият акробатичен арсенал бе изпълняван с предишната безпогрешност, добавил към себе си и смъртоносно докосване. От страха не нямаше и следа, погълнат от вълнението. Близниците вече представляваха тромави и чупливи пречки, престанали да пораждат притеснение. Но изкусното й прекосяване на тесните алеи и претъпканите улици не бе останало незабелязано. Със сила, разцепила калдъръма, един от драгойлите удари земята пред нея.

Притежаването на емоции с такива значителни последици бе научило Айви на целеотдаденост, която би породила завистта на всеки магьосник. За да не позволи да бъде погълната от ужас или гняв, винаги насочваше цялото си внимание към определена задача — в настоящия случай, следването на Лейн и достигането на замъка. По тази причина беснеенето на драгойлите й бе убягнало, както и дребната подробност, че вече не се намират под контрол. Все още смяташе, че създанията биват направлявани от Миранда — недоразумение, подсилено от факта, че първата работа на чудовището бе да стъпче стоящите между тях близници. Неподозиращата героиня се опита просто да се промъкне край туловището му. Единствено на комбинацията от остър слух и още по-остри рефлекси дължеше отбягването на мощната лапа, целяща да откъсне главата й.

— Леко, Миранда, аз съм! — каза Айви, докато отстъпваше от чудовището.

Втори звяр се приземи гръмовно зад нея.

— Какво… какво става? — заекна тя.

Страхът бе успял да се вкопчи в нея, оповестявайки присъствието си чрез синьото в аурата и оръжията. Остриетата започнаха да се преконфигурират в съответствие с емоцията, придобивайки дългите, извити линии на коса. Драгойлите механично раззинаха назъбените си усти и избълваха съскаща струя черна киселина. Айви приклекна и се изстреля в дълго, грациозно премятане назад. Издигна се над главата на едно от чудовищата и внимателно промени позицията си във въздуха, кръстосвайки и спускайки остриета. В мига, в който се приземи, Айви приклекна, забивайки крака от двете страни на врата на драгойла, обвивайки оръжия около него. Преди инерцията й да се е уталожила, Избраната скочи отново, повтаряйки маневрата, при което едва не отчупи главата на чудовището.

Малтропът се приземи и загледа как драгойлът се строполява безжизнено на земята. Умът й си позволи кратък прилив на удивление и радост, преди да се заеме с обработването на образа на оставащия драгойл, който вече се впускаше към нея. Звярът още не бе успял да направи и втора крачка, когато страхът най-сетне я обхвана изцяло. Айви се обърна и се стрелна към стената на сравнително висока сграда. Приличаше на погълната от ужас ивица сияние. Предназначението на закривените остриета се изясни, когато захапаха стената, позволявайки на стрелналата се по земята ивица да се превърне в ивица, хвърчаща по сградата. Достигна върха й и продължи нагоре. Инерцията на изкачването я изстреля високо над града като маяк. Маяк, който предостави цел на полуделите драгойли.

Много силен и много прецизен вихър фучеше по улиците. Блъскаше сребристи стоножкоподобни създания в стените, запращаше пантери с насекомоидни челюсти във въздуха, дори разрови земята край портите, за да се погрижи за паяконогите червяци. Етер бе решила, че по-нищожните създания на Димънт трябва да бъдат разрушени. Близниците и драгойлите представляваха въплътена гнусота, но поне предоставяха известно уважение на откраднатите форми. Притежаваха перверзен тип чистота.

А по-низките създания прогаряха съзнанието й. Всички те представляваха нечисти комбинации, сливащи две различни същества — или същество и елемент. Хибридите бяха малки, безформени и скверняха природата. Човеците и останалите Избрани биха ги подминали, но не и тя. И не бе го сторила. Събирайки се в смътна човешка фигура, профучавайки из града за още една последна проверка, разбра, че са останали само драгойли и близници. Но в замъка усети нещо друго. Нещо, което я бе отблъснало веднъж. Нещо, с което трябваше да се разправи. Понесе се към крепостта.

Мин се приземи в двора на замъка. Охраняващите нечовеци бяха изпепелени от внимателно насочен огнен изблик. Миранда слезе на земята и насочи волята си към портите. Вълна магия разсече въздуха, но се разплиска безпомощно върху вратата. Миранда съсредоточи ума си и запрати нов удар. Този път въздухът пропукваше, но вратата отново удържа. Тук имаше магия, далеч по-могъща от тази на девойката.

— Мин, можеш ли да ни вкараш вътре? — попита Миранда.

Драконът се обърна към портата. Заотстъпва, докато портите на стената не опряха в гърба й, сетне бавно сведе глава. Твърди като стомана мускули под сияещите червени люспи изстреляха мощното създание с ужасяваща скорост. Сблъсъкът й с вратата отекна като гръм. Дървото се разцепи и проплака. Покрит с ръжда метал се сгърчи и скриви. Дори рамката се разкриви — но портите останаха цели. Мин тръсна глава и отново се отдръпна. Земята пак се разтресе, стените потрепериха, събаряйки трупани с месеци купчини сняг и лед. Трети удар блъсна портата на замъка като таран. Останките й се сринаха на отломки и Мин полетя навътре.

Под ноктите й се плъзна и задипли червен килим, разместен от бясното размахване на лапи, за да спре. Миранда се втурна подире й. Това бе преддверието на замъка. Девойката отново се намираше на място, за което като малка само можеше да си мечтае. За разлика от вихреното препускане из Кенвард, това място всъщност надвишаваше фантазиите й. Великолепни гоблени красяха стените. Гордо висяха армейски банери. Кралски и благороднически брони с изящна украса стояха мирно на пост между масивни, извисяващи се колони, чиито върхове се губеха в потъмнелия свод над главите им. Сега мястото бе празно, но изглеждаше живо. Може би само допреди минути тук е имало слуги.

Миранда се извърна. Край стената бяха метнати въжета. Ботуши драскаха по дървените порти на външната стена. Намиращите се вън орди бяха започнали да се изправят срещу собствените си укрепления, за да влязат. Очите й отново бяха привлечени от обгръщащите я чудеса.

Това бе истинската история на хората й. Същата история, която им бе отнета. Писания на древен език бяха гравирани върху мрамора. Над входа, отвеждащ към вътрешността на замъка, висеше карта, която все още показваше старите граници, старите имена. Светът преди войната. Само тук същината на Севера бе оцеляла — а мястото бе на път да се превърне в бойно поле. Вече бе обсипано с останките от портата.

— Мин, ти няма да се побереш в коридора, ще трябва да останеш тук… но имам задача за теб. Виждаш ли това? Всичко това? Не трябва да бъде разрушено! Не позволявай на войниците да влязат. Ще се върна веднага щом мога — заяви Миранда.

Мин се стрелна през разтрошената врата и застана на пост отвъд прага, вперила хищнически поглед към стената. Чу отекващите стъпки на приятелката си да се оттеглят по коридора и копнееше да я последва, но Миранда й бе дала заръка. Ноктите й се свиха в очакване, а могъщата опашка замахна и се нави. Миризмата на вражеските войници изпълваше ноздрите й. Миризма, която никога нямаше да забрави. Д’каронските създания притежаваха множество различни форми, но вонята им притежаваше неизменна същина. Не бе принадлежаща, не бе част от природата и се бе отпечатала за постоянно в ума й. Драконите имат силна памет, а миризмата на тези, които я бяха убили, не беше нещо за забравяне. Възнамеряваше да си върне услугата.

Дийкън най-сетне си проправи път до стълбище. Когато проникна силом в църквата, очакваше да я намери празна. Наместо това откри гъста тълпа аристократи и сановници. Мъже и жени, които никога през живота си не бяха познали истинско затруднение. За тях войната представляваше нещо далечно. Нещо, с което се занимаваха останалите, недостойно за внимание. Сега ги бе сполетяло.

Появата на Дийкън ги свари притиснати към отсрещната стена, без нито един от тях да прояви склонност да рискува с удържане на портата. Когато се изясни, че не им мисли злото, последваха молбите. Само за няколко минути биваше придърпван във всички посоки, получавайки множество предложения за половината кралство, ръцете на дъщери и вдовици в замяна на безопасно извеждане през военната зона. Продължи и по стълбите, където по-отчаяните го бяха последвали.

— Моля ви — ломотеше тлъстичък, червенолик мъж, облечен от глава до пети в коприна. — Притежавам много земи. Помогнете ми да избягам и ще ви предоставя колкото поискате! Бъдете разумен!

— Възнамерявам да помогна на всички ви — сега се отдръпнете! Може да стане опасно — заяви Дийкън, отскубвайки се от хватката на настойчивия мъж, за да се втурне нагоре.

Тежките стъпки го последваха още половин дузина стъпала, преди да спрат задъхано и бавно да затрополят обратно. Дийкън хвърчеше нагоре, дълг и настойчивост вливаха сила на изморените му крайници. Скоро се намираше достатъчно високо, та грохотът на битката да долита приглушено.

На върха на нестабилното стълбище имаше заключена врата. Не остана такава за дълго — лек шепот на тренирания му ум накара деликатния й механизъм покорно да се отмести. Нахлу вътре. В чернотата над главата му изчезваха въжета, дебели почти колкото ръката му. Насочи заклинание към самата камбана, но масивното парче месинг едва се помръдна. Неохотно хвана тежкото въже и напъна. Краката му се издигнаха от земята, а въжето бавно се спусна.

Намиращите се долу гласове отново се извисиха в ужас, а из кулата се разнесе звукът на стъпки. Някъде в ума си Дийкън осъзна, че е забравил да заключи отново. Камбаната слабо избумтя. Подскочи и отново дръпна. Второ слабо иззвънтяване се разнесе от кулата, но докато въжето се издигаше обратно, се дочу познат глас.

— Спри! — викна Кая, най-сетне достигайки площадката. — Няма нужда от това. Чудов… Чудното създание върши отлична работа.

— Айви? Как? — попита Дийкън, бавно отпускайки въжето.

— Води ги подире си из града, лъкатушейки из улиците. Никога не бях виждала някого да се движи с такава скорост — обясни водачката.

— Променила се е… Какъв цвят е аурата й? — настойчиво попита младежът.

— Син? Има ли значение? — объркано запита тя.

— Синьото е страх. Не се задържа дълго. Трябва да ми помогнеш с камбаната! — примоли се Дийкън, възобновявайки усилията си.

— Не разбирам.

— Айви няма да остане дълго в това състояние. Когато се умори, ще бъде безпомощна. Ще я разкъсат! — викна той.

Кая захвърли меча си и грабна въжето. Айви беше чудовище. Двамата с Лейн бяха малтропи. Врагове от незапомнени времена — чумата на човечеството. Никога не бе виждала малтроп преди, но помнеше ярките истории на родителите си, както и на техните родители. Ръцете на малтропите бяха оцапани с кръв, която Кая не можеше да загърби. Като вид, те бяха утайката на най-низките.

Но това нямаше значение. Айви беше чудовище, но бе спасила живота на войниците й. И Айви, и Лейн рискуваха живота си за каузата, на която Кая бе посветила цялото си съществуване. Като вид — бяха неопростими. Като индивиди — бяха същински дар от боговете.

Никога нямаше да може да им се отблагодари.

След третото дръпване камбаната иззвъня, чисто и силно. Звукът бе разтърсващ, посипал прах от гредите и понесъл се над града. Треперещите по домовете си граждани надигнаха глави. Войниците от Подронието станаха още по-целеубедени. Всички драгойли насочиха кухите си очи към една точка. Синята форма, до този момент ангажирала неуправляваните им умове, мигновено бе заменена и забравена. Ципести криле едва не се отскубнаха от туловищата, към които бяха прикачени, раздирайки въздуха с трескаво-луд напор.

Кая и Дийкън слязоха до по-ниска площадка, където врата отвеждаше към покрива. Дийкън я отвори и излезе навън, следван от водачката на Подронието. Светкавично огледа града. Там, в далечния край на главната улица, неизброими черни форми се приближаваха към тях с лудешки механични мятания на криле. Зад тях, игнорирана, яркосиня точка изчезваше. Дийкън въздъхна облекчено.

— Благодаря! — изкрещя магьосникът между две разклащащи зъбите бумтения.

— Това беше мой дълг! Само се чудя за какво ти бях! Не се съмнявам, че магията ти би била достатъчна — викна в отговор Кая.

— Какво?

— Казах, защо не използва магията си?! — повтори водачката.

— Нямах сила. Прикриването по време на полета, щита, а сега и без кристал? Едва мога да мисля — призна Дийкън.

— Не си им… искаш… ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ, ЧЕ ТОКУ-ЩО ПРИВЛЯКОХМЕ ВНИМАНИЕТО НА АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ ОТ ОНЕЗИ ЧУДОВИЩА, А ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ИЗПОЛЗВАШ ЗАКЛИНАНИЕ ПРОТИВ ТЯХ? — ревна Кая, издърпвайки меча си.

Дийкън кимна, търсейки нещо из торбицата си.

— Разбирам, че си искал да приключиш живота си с нещо успешно, но бих предпочела да ме предупредиш! Бих избрала смъртта ми да протече пред очите на свидетели! — беснееше тя, стискайки оръжието си. — Поне ще отнесем със себе една сграда страхливци. Жалко, че е църква!

Дийкън не отговори. Отчасти, защото отдръпването на ръцете от ушите го бе лишило от малкото му останал слух, отчасти, защото умът му бе зает с изчисления. Извади малката бутилка от торбицата и я отпуши, помирисвайки. Със сигурност ароматът й съвпадаше с този на субстанцията, която познаваше под наименованието лунен нектар. Събирана от листата на специфични билки само в нощите на сините пълнолуния и затъмнения, лунният нектар представляваше кондензирана, дестилирана магия.

Не бе донесъл стъкленицата от Ентуел. Дори и там нямаше толкова много. Не се знаеше откъде се е появила бутилката — би отнело векове, вероятно хиляди години, за да се събере такова количество. Ако бе по-убеден относно съдържанието й, щеше да я е дал на Миранда. А ако се окаже отрова… Е, предизвиканата смърт със сигурност щеше да е за предпочитане пред онази, която се носеше към него на грубовати кожести криле. Една капка, прецени той, щеше да е достатъчна да му възвърне изхабената сила, че и отгоре. Тялото му можеше и да удържи силата, съдържаща се в две. Бавно допря ръба на бутилката до устните си.

— Подгряваш се за битката? Не го жали — рече Кая, буквално говорейки на глух.

С плавно, привикнало — и, по всяко друго време, предвидимо — движение, тя постави пръст в основата на стъкленицата и я издигна, изливайки цялото й съдържание в гърлото на Дийкън. Магьосникът мълчаливо го изпи. Дори и изправен пред смъртоносния риск, който се съдържаше в подобно действие, не можеше да допусне прахосването дори на капка. Миг по-късно се зароди усещането. Беше огън, макар че думата не притежаваше достатъчно изразителна сила, който запламтя в съзнанието и в душата му, усилвайки се. Дийкън потръпна, опитвайки се да разпростре ефектите, сякаш ако им позволи да останат концентрирани, щяха да прогорят дупка в реалността. Течността бе искрата, а духът му бе кутийка с прахан.

— Силничко, а? — попита Кая, ококорвайки се широко, когато магьосникът се извърна към нея, а очите му вече сияеха в бяло.

— Събери хората си и ги скрий някъде — спокойно нареди той. Гласът му отекна по-силно от камбаната и с всяка дума придобиваше измерения, сякаш отекваше не само през пространството, а и през времето. — Не зная какво ще се случи, но ще бъде забележително.

С това Дийкън закрачи към ръба на покрива и без колебание пристъпи отвъд.

Кая зина да го предупреди, но нещо относно пропукващите, сияещи стъпки, които бе оставил зад себе си на няколко инча над покрива, й подсказа да не си хаби дъха. Неохотно откъсвайки очи от гледката, водачката се втурна по стълбите.

За миг Дийкън увисна край ръба, сетне се озова на върха на кулата. Като че ли изобщо не бе помръднал, а цялото съществуване се бе преместило за негово удобство. Веднъж озовал се на желаната позиция, магьосникът леко напрегна ума си, за да създаде заклинание.

Мистичното дело достигна Миранда като далечен, ослепителен приплам. Пламъкът бе невъзможно ярък, някак просиял през каменните стени на замъка. Продължителността му бе по-кратка от миг, тъй кратък, че не му обърна внимание, но не можеше да игнорира и ефектите му. Пътуването й в сърцевината на замъка я изправяше срещу магия след заклинание след проклятие, сякаш самата крепост беше изградена от проклетите неща. Впиваха се в душата й, блъскаха я от всички страни. Но сега изчезнаха, пометени настрана от Дийкъновата воля. Вратата пред девойката се разтвори широко.

Хиляди въпроси и стотици притеснения се бореха за място в съзнанието й, но момичето ги прогони. Не можеше да си позволи да прахоса тази възможност, чудейки се дали е капан. Магиите вече заемаха предишните си места, а вратата се затваряше. Миранда се стрелна напред, съсредоточавайки мощта на тялото и ума си, за да я задържи отворена. Бе достатъчно, за да я задържи, но настоящата широчина на отвора не бе достатъчна, за да се промуши. Заклинанието бавно започна да се усилва, избутвайки я.

Зад нея се разнесе вятър. Ако се намираше навън, девойката би могла да не му обърне внимание, но бясното й търчане я бе отвело дълбоко в замъка. Подобен звук можеше да бъде обяснен само по един начин. Девойката погледна през рамо и видя ветрената форма на Етер да се носи към нея.

Формолеещата бе прекарала последните няколко минути в опит да влезе в замъка. В качеството си на изградено от магия създание, Етер бе повлиявана в далеч по-голяма степен от наскоро премахнатите заклинания и по лицето й личеше, че няма намерение да им позволи отново да запречват пътя й.

С едно-единствено плавно движение тя прие каменна форма, внимателно бутна Миранда настрана и се стовари върху вратата, преди още да е изгубила инерция. Ударът изкърти тежката дървена конструкция от пантите, карайки я да се плъзне по украсения под.

Миранда се вдигна от пода и стисна надигналата се цицина, свидетелстваща за срещата на главата й със стената. Уж внимателното побутване от каменна форма, движеща се със светкавична скорост, далеч не се оказваше така внимателно. Едва бе съумяла да оформи мисълта да излекува раната, когато новият жезъл покорно си послужи с енергията на изпълнените до пръсване резервни кристали, за да я изцели.

Етер закрачи през високата, елегантна стая отвъд прага, но видимо нещо не беше наред. Сякаш вървеше през буря. Магията, която бегло бе забавила Миранда, я удари като ураган. Неохотно се принуди да приеме човешка форма. Когато маната се превърна в светска плът и кост, мистичният натиск се раздели около нея, наместо да я удря. Лицето й изразяваше решителност и съсредоточаване. Човешката снага бе полезна за много неща, но битката не бе сред тях. Ако елементалните й форми бяха уязвими в присъствието на тази магия, трябваше да потърси алтернатива. Започна да прехвърля из ума си формите, които бе запомнила от откраднатите от Дийкън проби. Несъмнено сред тях трябваше да има някоя, подходяща за сблъсък в закрито пространство…

Миранда забърза подире й. Един от генералите се намираше близо, усещаше го. Малкото налична в коридора светлина изчезна, заменена от непрогледната тъма в обширната нова стая. Сиянието от жезъла й отскачаше от някакви сребърни и златни предмети. Залата се отличаваше с лукс, който можеше да бъде усетен, дори и без да бъде видян. Бавно, внимателно, сякаш можеше да не се окаже готова за онова, което ще види, призова повече светлина от тояжката. Тя разкри портрети в златни рамки, украсени и церемониални мечове, щитове и кинжали… и трон.

Девойката се отпусна на коляно, съумявайки да изрече:

— В-ваше Величество…

Бе си внушила, че няма да го намери тук, че на негово място ще завари някой от генералите, нахлузил на главата си короната, а на лицето си злорадо изражение. А бе открила човек. Макар слабоват и стар, кралят изглеждаше въплъщение на власт и мъдрост. Дори и извърнала очи, усещаше, че я гледа.

— Изправи се, дете. Не заслужавам подобна почит. Вече не.

Гласът му съответстваше на заеманата от него позиция. Особата се изправи бавно, слизайки от подиума.

— Но вие сте кралят. Императорът. Вие управлявате тази земя — каза Миранда.

Той постави ръка на рамото й.

— Владетелят притежава власт и мъдрост. Власт никога не съм имал. Мъдрост… мъдрост само си мислех, че имам. Твърде късно осъзнах, че дори това не е било така — каза той. — Изправи се. Ти си Миранда, ако не греша. Миранда Селесте. Генералите ми биха искали да ме убедят, че мислиш злото на кралството ми.

Миранда се изправи.

— Генералите. Ваше Величество, трябва да разберете, генералите са… — започна девойката.

— Зная. Може би дори повече от теб. Усилията ти са похвални, но вече си закъсняла — обясни кралят.

— Това не е нещо, което ти ще прецениш, човеко. Покажи генералите. Багу е наблизо — изръмжа Етер.

— Етер, моля те, той заслужава уважение! — укори я Миранда.

— Да, Етер. Къде са ти обноските? — долетя глас, сякаш от всички страни едновременно.

Думите отекнаха из помещението, заглушавайки бавното, преднамерено отваряне на врата. От нея се появи Багу. Деформираното му лице носеше арогантно изражение, изражение на изключително задоволство. В ръцете си държеше пясъчен часовник. Миранда повдигна жезъла си, Етер отстъпи една крачка, спирайки се на една от по-агресивните форми, които успя да си припомни. Сред повей на вятъра се въплъти в тигър. Оголиха се масивни зъби, мощни лапи протегнаха дълги нокти и метаморфът скочи.

— Достатъчно! — викна генералът, вдигайки ръка.

Вълна енергия повали героите.

Той се усмихна широко, продължавайки:

— Това е забележително събитие. Във ваша полза е, че ви оставям да го съзрете. Предстои ви да станете свидетели на смъртта на собствения ви свят.

Докато Миранда несигурно се изправяше на крака, последното зрънце пясък с мъчителна бавност се плъзна в долната половина на стъкленицата. Допря се до купчинката. Мигновено се разнесе грохот, напомнящ неспирен гръм. Земята под нозете им започна да трепери. Ревът продължи да се усилва, в даден момент разклащайки различни антики, паднали от стените и разтрошили се на пода. Прах и хоросан се посипа от стените и тавана. Багу се изсмя. Мрачен, нездрав смях, от който капеше зло.

Звукът прониза ума на Миранда. Младата магьосница стабилизира позицията си върху треперещата земя. Не. Нямаше да свърши по този начин. Не и тук. Тя се втурна. Багу отново вдигна ръка. Магична стена се издигна от нищото, блестейки с пращене и достатъчно здрава, за да спре побесняло стадо. Девойката не забави ход.

Когато достигна стената, замахна към нея с д’каронския жезъл. Непробиваемата бариера се нагъна и раздели като мазната повърхност на тресавище, раздалечена от еднотипна магия. Момичето премина през цепнатината и се изправи срещу черния магьосник.

Онези войници, които не бяха успели да подирят прикритие преди Дийкън да атакува, съзряха гледка, която щеше да ги преследва в кошмарите им до края на живота. Цялата първа атака продължи само за миг, но този миг сякаш се проточи цяла вечност.

Сфера светлина бликна около Дийкън. Най-близките създания просто бяха разрушени. Първо телата им се разделиха на съответните части — глави, крайници, крила и сегменти опашка и врат, всичко това висящо във въздуха. Сетне парчетата също се разглобиха — кожа, плът, кръв и кост разделяйки се едни от други — но не по противен начин, а сякаш отделни компоненти биваха заделяни настрана. По някакъв маниер дори и тези градивни части продължиха да се разграждат на съответните конституиращи ги елементи. Процесът продължи, все по-дълбоко и по-дребно, докато накрая не остана нищо. Цялата последователност бе анализирана от спокойния, научен поглед на Дийкън.

Нещастните създания, намерили се непосредствено близо до обсега на сферата, бяха сполетени от същата съдба, но в различна степен. Останаха в това състояние, когато времето най-сетне потече обратно — някои строполявайки се на земята, други разсейвайки се като облак, трети разплисквайки се като течност, а останалите в ужасяващи комбинации от тези степени. Никое не се задържа дълго. След изтичането на мига бяха останали десетина чудовища, имали късмета да са по-бавни от събратята си.

Умът на Дийкън бе фрагментиран, като всеки дял трескаво се бе посветил на самостоятелна задача. Един аспект каталогизираше обема информация, събрана от дисекцията на драгойлите. Друг опитно го отведе до земята. Трети внимателно аранжираше оставащите заплахи и дейности. Най-голямата част отделяше специално внимание на ефектите, причинени от свръхдозата лунен нектар.

Погълнатата от него мистична енергия бе неизмеримо по-голяма от степента, която младежът бе в състояние да побере или контролира. Ако това представляваше по-традиционен тип енергия, ефектът щеше да бъде кратък, мигновен и грозен. Наместо това, силата, която не можеше да абсорбира, изчезваше. Не приличаше на неговата сила, намираща се в тялото и чакаща да бъде оползотворена. Тази сила се изливаше от него, процеждайки се през ума и душата му като вода през сито. Без значение дали й придаваше форма, енергията се изплъзваше с пукот, нажежавайки въздуха.

Когато всеки дял от ума му приключи задачата си, сливаше се с остатъка, докато накрая не остана само един Дийкън. Бе зает да обмисля какво да прави сега. Силата скоро щеше да бъде изчерпана. По-голямата й част вече бе изхабена. За миг си помисли да се присъедини към героите и да срази евентуалните врагове, които можеше да намери, но знаеше, че сегашният му вид няма да се задържи още дълго, а не се знаеше в какво състояние щеше да изпадне, след като енергията му свърши.

Външният свят, възстановил се от атаката му, отново оповести присъствието си, изоставяйки всички останали задачи. Земята се тресеше, мистериозна синя светлина багреше облаците на север и беше заобиколен от близници.

Числеността им, въпреки сблъсъка с превъзхождащи противници, все още наброяваше стотици. Създанията притежаваха внимателно отмерено количество интелигентност. Достатъчно умни бяха, за да го идентифицират като главната си цел, но не чак толкова, за да преценят вероятността си за победа. Страх и разум присъстваха до степен, в която да подсигурят, че заповедите ще бъдат следвани на всяка цена и при всякакъв риск. Близниците издигнаха оръжия и се втурнаха към него.

Умът на Дийкън все още плуваше в енергия, която щеше да стигне на цяла войска магове, но която бързо изтичаше. Вече знаеше, че допълнителните опити за нереалностните манипулации, каквато бе изпълнил само преди мигове, щяха да се провалят. Трябваше да си послужи с конвенционална магия… в масивни количества. Понечи да направи приблизително изчисление на количеството излишна енергия, но се провали, тъй като постоянно променящите се ефекти на свръхдозата се бяха превърнали в усещане, наподобяващо взиране в слънцето, докато същевременно друго слънце наднича от него. Ситуацията изискваше последователно приближаване.

Изтегли острието си и го завъртя с невероятна скорост, превръщайки го в сияещ диск, от който се разнасяше ужасяващо жужене. С ума си вдигна меч от земята и го завъртя. Бързо стана ясно, че това отнема прекалено много време, тъй като обкръжаващите го близници вече се приближаваха. Подобно на птици, издигащи се от поле, всеки меч, захвърлен от сразен войник, се издигна от земята. Бяха десетки. Един по един, в бърза последователност, мечовете се завъртяха със скорост, съответстваща на тази на Дийкъновото оръжие.

Младежът кимна. Това щеше да свърши работа.

Издрънчаването и ударите на остриетата срещу калпавите брони изпълниха улиците на града, достигайки до безжизненото тяло на Айви под формата на хор от тъпи сблъсъци. Бе се проснала на земята, едва дишайки след изблика си на страх. Остриетата на Дезмър бяха обгорени, но все пак непокътнати, все още стиснати в ръцете й. В определен момент бяха възвърнали оригиналната си форма, но почти ослепителното кристално сияние се беше запазило. Когато Айви си пое бавен, плитък дъх, проблесна остър и внезапен пулс. Дъхът напусна дробовете й под формата на писък. Абсорбираната енергия насилствено и болезнено се върна в източника си, откъсвайки Айви от съня и възстановявайки я в будно, макар и замаяно състояние.

— Какво беше това? О… О, не. Къде съм? Имаше драгойли! Няма ли ги? Ехо? Колко време мина? Спечелихме ли? — заекна тя, обхождайки с поглед улицата.

Заобикалящата я среда бавно си проби път до съзнанието й. Земята бе обсипана с натрошени брони, петна черна кръв и сива прах. По калдъръма дрънчаха отломки, тъй като земята трепереше неспирно. Най-близкият звук идваше от север. Обърна се и видя порта на недалечно разстояние. Група близници я сечаха с мечове и брадви, а други се катереха по обгръщащата я стена с помощта на въжета. Отвъд се виждаше замък. Далеч зад него сред облаците се изливаше синьо-бяла светлина.

Досегашните й проучвания предоставиха далеч повече въпроси, отколкото отговори. Айви огледа и себе си. Бе уверена, че се е трансформирала, както и че го е извършила от страх. Това обикновено й струваше няколко дни сън и я оставяше с овъглени дрехи. Облеклото й не бе почерняло, нито изпитваше глад, който да указва, че е прекарала дни в безсъзнание. Случваше се нещо странно — имаше усещането, че това се дължи на Дезмъровото оборудване, но точно сега това нямаше значение.

— Бяхме се отправили към замъка, така че там ще ида — реши тя.

Затича към портата, а същевременно главата й бавно се проясняваше. По времето, когато я достигна, Айви се чувстваше уморена, но не в по-голяма степен от цял ден ходене. Не се намираше в най-доброто си състояние, но определено не беше и в най-лошото.

Нещо много шумно се случваше от другата страна на портата, несъмнено представляващо далеч по-голям интерес за близниците от нея самата. Скачайки от земята върху нечие рамо, а сетне върху въже, бе успяла да преполови пътя, преди някой от войниците да я е зърнал.

— Пускай! Махай се! — викна тя, когато един близник я сграбчи за крака.

Здраво дръпване успя да събори противника над нея и миг по-късно Айви се намираше на върха на портата. В следващия миг висеше от ръба, избегнала на косъм профучалата над главата й огнена колона.

— Мин! — скара се тя, надничайки. — Това съм аз! Какво пра… Еха! Не си скучала.

От другата страна на портата се издигаше камара строшена броня, висока колкото Айви. Мин се изправи на задни лапи и се опря на вратата, изправяйки се очи в очи със стоящата отгоре Избрана. Малтропът предпазливо стъпи на главата й и се спусна надолу по врата й. Драконът довърши останалите близници с огнен полъх надолу по стената. Очистила непосредствената заплаха, тя объркано погледна улиците, мистериозно лишени от близници. Погледна към центъра на града, където периодично към небето проблясваше нещо, наподобяващо дълги метални насекоми — Дийкъновите въртящи се мечове. Драконът насочи поглед към Айви.

— Не питай мен, аз току-що се събудих. Къде са всички? Вътре? — попита тя, сочейки строшения вход.

Мин кимна.

— Добре. Предполагам ти трябва да останеш тук. Аз ще се опитам да ги намеря — рече Айви, прекосявайки прага.

Крепостта се разтърси от експлозия, долетяла някъде отвътре.

— Не мисля, че ще е трудно — викна малтропът, докато се втурваше по коридора.

Мин я проследи с поглед, докато фигурката й се изгуби, след което неспокойно се раздвижи из двора. Бутна с лапа димящата грамада доспехи, после седна на земята, изпухтявайки раздразнено.

Въздухът в тронната зала бе пропит с магия. Кралят седеше на пиедестала си, наблюдавайки сражението с далечния, безпомощен интерес на човек, гледащ как ледената вода прелива край бордовете на потъващия му кораб.

Миранда държеше д’каронския жезъл в едната си ръка и този от Дезмър в другата. Могъщи заклинания профучаваха из помещението. Бързо стана ясно, че девойката не е равностоен противник на Багу, но с помощта на Дезмъровата роба и умелото действие с д’каронската тояжка, младата магьосница можеше да удържи почти всичко, с което генералът искаше да я атакува. Уви, същото се отнасяше и за него. Огън, достатъчно жежък да стопи скала, изчезваше в мига, в който го доближи. Черната магия нямаше никакъв ефект. Единственият прогрес биваше отбелязван от Етер.

Формолеещата бе приела третата си форма, първоначално изоставила тигъра в полза на вълк, а вълка в полза на мечка. Мирандините неспирни атаки бяха предоставили няколко възможности, от които Етер се бе възползвала със зъби и нокти. Гъста черна кръв се стичаше от резките по гърба на Багу, но раните бързо се затваряха. Освен това животинските форми, макар незасегнати от заклинанията, засягащи елементалните й същини, бяха беззащитни срещу нечистите магии, с които генералът я атакуваше директно. Ивица съскаща от обгаряне козина служеше за напомняне.

Едно движение бе достатъчно, за да промени насоката на битката в ущърб на Избраните. Юмрукът на Багу се сви около д’каронския жезъл и го изтръгна от ръката на Миранда. Тояжката още не беше напуснала захвата й, когато девойката бе атакувана от дузина заклинания едновременно. Черна енергия разкъса тялото й със сила, достатъчна да пръсне магията, която приготвяше. С мощен ритник генералът повали момичето на земята и изсъска низ мистични думи, почти овъглил извисяващото се туловище на Етер. Тя прие каменната си форма и се съсредоточи, дирейки въплъщение, което да помогне.

— Глупави създания — изхрачи Багу. — Битката е изгубена! Вече няма какво да направите! Не успяхте да изпълните призванието си!

Тъмният магьосник подчертаваше всяко изречение с ново и още по-жестоко заклинание. Миранда едва ги удържаше. Накрая ръката на генерала се пресегна към дръжката на меча, до този момент останал неизваден. Не бе имал възможност да го използва, но сега набра инерция. Изтегли обсидиановото острие. Гаснещото защитно заклинание на девойката потрепери. Без да каже нищо, Багу издигна оръжието.

Стрелнала се белота профуча из залата и се сблъска с меча.

Айви стоеше нестабилно, кръстосала остриета срещу оръжието на генерала.

— Няма да убиеш приятелката ми — съсна тя, а в очите й проблесна червено.

— Крайно време е този провален експеримент да бъде елиминиран — отвърна Багу. Студени като сянка спирали започнаха да се увиват около краката на Айви, докато той усилваше натиска зад меча.

Мистичната сила на генерала изглеждаше неизчерпаема. Айви стисна зъби в агония, предизвикана от раздиращото душата й заклинание. Багу изглеждаше решен да я надвие, да й демонстрира, че е по-силен. Малтропът бавно започна да поддава. Острието се приближи по-близо до лицето й. Тогава, съвсем неочаквано, натискът изчезна. Върху нагръдника на Багу бе зейнала дупка, сякаш появила се от нищото. Настъпи мълчание. Не последва никакво болезнено изохкване, нито изръмжаване от усилие. Около раната започнаха да се оформят очертанията на лъскаво сребърно острие, изцапано с черна кръв. Генералът се олюля настрани. Зад него, без да е скриван повече от магията на меча, стоеше Лейн.

Последва същински хаос. Изгаряща, черна като смърт енергия започна да блика от раната. Силата рукна като вода от нацепен бент. В центъра на бурята стояха Лейн, хванал здраво оръжието си, и Багу. Генералът се мяташе, стискайки отчаяно острието и ревейки думи, които изкривяваха реалността. Протегна ръка и три ивици чернота се събраха, завихряйки се в кръг. От дупката във въздуха засия пронизваща синя светлина — същият оттенък, багрещ небесата на север. Изтръгна се от острието и с несигурна стъпка премина през портала. Той се затвори, а неизчерпаната енергия се стрелна към героите, разронвайки камъка и изкривявайки декоративните щитове по стената.

Сетне настъпи тишина. Далечен ропот, свистенето на изстиващ камък и потропването на наместващи се отломки бяха единствените звуци. На места стените бяха засияли с ивица червенина, напомняща мраморна ивица. Това бе единствената светлина. Към нея бавно се присъедини мистичното сияние на Миранда. Съвсем доскоро попадало върху великолепие и история, сега освети разруха. Древните портрети лежаха натрошени на пода. Гоблените димяха. Героите бавно се събраха.

— Добре ли са всички? — попита Айви, помагайки на девойката да се изправи на крака.

Етер бавно си връщаше човешкия облик. Колкото и мащабна да беше битката, формолеещата не бе изгубила много енергия. Животинските форми толкова често биваха пренебрегвани за сметка на елементалните, че приемането им не изискваше никакво напрежение, а тъй като повечето от понесените рани бяха физически, приемането на друга форма ги елиминираше. Веднъж Лейн я упрекна, че не умеела да прилага уменията си. Изглежда е бил прав — можеше да бъде далеч по-ефикасна.

Специалната екипировка на Дезмър бе абсорбирала по-голямата част от щетите, без изобщо да проличи. Лейн премести пръстена върху дръжката на меча си в позицията, която Дийкън бе посочил като целебна. След няколко мига, на цената на оставащата съхранена в меча енергия, раните на асасина почти бяха изчезнали. Миранда съсредоточи съзнанието си върху отстраняването на понесените от нея щети, сетне насочи вниманието си към Айви. Женският малтроп се намираше в най-добро състояние, изискващ само миг целение. С краля нещата стояха другояче.

— Ваше Величество! — викна Миранда, втурвайки се към трона.

Избликът от затворилия се портал го бе поразил изцяло — възрастният монарх се бе превил настрани върху трона. Девойката изтича до него. Трябваха й само няколко секунди, за да го върне в съзнание, но излекуването му бе съвсем различна работа. Д’каронската магия се отличаваше с коварна, почти отровна същина. Увиваше се около душата и оставаше там дълго след като раните бъдеха отстранени.

— Достатъчно. Остави ме — каза кралят.

— Вие сте моят крал, няма да позволя да умрете — заяви момичето.

— Погрижи се за града. Заслужават малкото време, което можеш да им спечелиш — рече особата, избутвайки Миранда.

— Градът е добре. Не мисля, че срутихме и една сграда — обади се Айви с леко разочарование в гласа. — Улиците са разчистени. Май Подронието разчиства остатъка. И Дийкън, предполагам. Не зная, пропуснах по-голямата част.

— Пак е без значение. Вече всичко свърши. Може би предшествениците ми са смятали, че спасяват кралството. Бях още момче, когато узнах истината, че те притежават цялата власт. Кралството престана да бъде наше в мига, в който едно от тези неща пое цветовете на севера. Знаех, че не мога да ги върна, можех единствено да забавя ужасната реализация, която щеше да сполети хората ми. Никога не бих си помислил, че предавам света.

— Не се движете, Ваше Величество. Вън от опасност сте, но трябва да си почивате — каза Миранда.

— Ваше Величество… Ваше Величество! Не съм крал, аз съм просто човек. Името ми, кралството, родът ми е почернен завинаги — гневно изрече той, захвърляйки короната си на земята.

— Губим време. Трябва да открием и убием генералите, докато Багу е все още ранен — настоя Етер.

— Генералите не са от значение. Пясъкът изтече. Порталът е отворен. Те успяха, а вие се провалихте — промърмори особата.

— Портал? — попита девойката.

— Светът ни е в техните ръце… Да, светът ни е в техните ръце — неясно изрече кралят.

— Отворен е портал? Къде? — ахна Миранда.

— Аз май знам! Облаците на север бяха осветени. Трябва да е това, нали? — рече Айви, радваща се да бъде полезна.

— Да вървим! Порталът трябва да бъде затворен! — каза момичето. — Но какво ще правим с краля?

— Вървете! Зад тези стени все още са останали неколцина, които ще ме защитават — отвърна той.

Лейн вече се отправяше по коридора. Останалите бързо го последваха. Хвърляйки един последен поглед към своя владетел, Миранда се присъедини към тях.

— Миранда! Трябва да чуеш какво стана! Нещата, които Дезмър е направил, смятам, че те ме събудиха! И… — заговори Айви.

— Айви, все още ни предстои работа. Ще ми кажеш по-късно. Ако има по-късно — мрачно каза девойката.

— По-добре да има. Имам много за разказване.

Мин будно скочи на крака, когато героите излязоха. Миранда, Айви и Лейн се покатериха на гърба й. След няколко думи, драконът започна да се засилва из двора, набирайки скорост и разпервайки криле. Товарът бе по-тежък от обикновено, а се издигаше след един ден полет и една нощ сражение. Крилете уловиха въздуха и припляснаха преценяващо, докато накрая все по-дългите скокове на Мин бяха последвани от издигане.

След няколко мощни удара с криле престана да чувства товара.

Изви се и се понесе към ослепителната светлина, пронизваща северния хоризонт.