Битката при Верил

На полето, заобиколен от членовете на почиващото Подроние, Дийкън бе изпаднал в паника. Останалите се намираха далече, прекалено далече, за да бъдат достигнати по-рано от няколко дни и бяха спрели. Бяха открили Лейн — или поне къде е скрит. Ако можеше да се съди по предишните сблъсъци, скоро щяха отново да тръгнат на път. Нямаше да има достатъчно време да ги настигне. Това го притесняваше, но не оттам струеше паниката му. Бе сметнал за вероятно подобно развитие на събитията, дори го очакваше. Тревожеше го присъствието, което усещаше.

Предоставените му от Дезмър страници представляваха много подробно обобщение на някои от фундаменталните принципи на д’каронската магия, както и лични записки на Епидим. С тяхна помощ младежът бе успял да се синхронизира далеч по-задълбочено с уникалните енергии, създавани от магията им. Умът му придоби ново, много по-изчистено разбиране. Бе открил фокус на активност в близост до столицата — масивна сила, съсредоточена около тлеещ магически въглен. Въпросният въглен представляваше спящо, но могъщо заклинание, очакващо да бъде активирано и имаше магия много близо до мястото, където се намираше Лейн. Замисълът ставаше ясен — нашепваше за клопка.

Личеше, че съдържанието на куриерската торба е било грижовно подбирано. Дезмър си разбираше от работата. Знаел е, че прекалено многото информация би отнела прекалено много време за усвояване. Не, бе взел специфични късчета, определени съобщения, отделни страници. Имал е план относно тези страници — и то брилянтен. Нямаше инструкции, нищо не издаваше замисъла му, но предоставените от него елементи отвеждаха към единствена възможност. Успехът й не бе особено вероятен, криеше значителен риск, но въпреки това представляваше изход.

— Трябва да поспиш. Умът ти се нуждае от сносна почивка, за да върши тези чудеса — предложи Кая.

— Няма време. Пък и не зная дали ще мога да държа бурята настрана, ако съм заспал — промърмори той.

— О, да. Бурята. Забравих — каза водачката, хвърляйки поглед към невъзможния начин, по който вихрите умишлено ги отбягваха.

Дийкън я погледна.

— Колко бързо може да се приготвят войниците ти, когато настъпи времето?

— Веднага. Но за кое време говориш?

— Времето за битка. Ако съм прав, ще настъпи скоро и внезапно — отвърна той, продължавайки да си мърмори. — Не мога да го създам… Те трябва да го създадат… Не мога да го затворя… но ако бъде отворен…

След няколко извивки, в известна степен затруднили Мин, пътят започна да се изравнява. Сля се с няколко подобни прохода, отвеждайки до още по-широк тунел, който показваше следи от известна употреба. Подът бе изравнен от стъпки, а на места по стените проблясваха сияещи кристали. Тук-таме по тунела се срещаха тънки метални ивици, плъзнали по стените като увивни растения. Никъде не срещнаха съпротива, нямаше и следа от пазачи.

Жегата започваше да се отразява сериозно на Айви и Миранда. Последната бе подгизнала от пот, а ботушите й просъскваха леко при всяка крачка. Устата на Айви бе леко отворена и на всеки няколко мига женският малтроп трябваше умишлено да се възпира от пъхтене. Трудно беше да се определи колко време са крачили из вътрешността на планината, тъй като всеки изминал момент сякаш се проточваше. Ударите на камък в камък, указващи стъпките на Етер, неуморно ги водеха напред.

Внезапно Мин спря. Пое дълбоко дъх през носа и се облиза. Миг по-късно затича с цялата бързина, която тесният проход позволяваше, крачките на метаморфа също се ускориха. Останалите също накараха изморените си тела да се отправят напред по-бързо. Когато отново настигнаха Мин, тя напразно драскаше с лапи по пода, опитвайки се да се провре през място, очевидно прекалено тясно за нея. Ноктите й раздираха дълбоко камъка, а стените се тресяха, но не успяваше да премине.

— Леко, Мин. Успокой се и ни пусни да минем. Ако Лейн е вътре, ще го намерим — рече Миранда.

Отворила широко влудени от отчаяние очи, драконът ги пропусна и умоляващо загледа как двете влизат в огромна кухина. Айви и Миранда бяха посрещнати от още по-нетърпима горещина. Парите бяха гъста мъгла, която обгаряше очите. Сияещи кристали обсипваха сводестия покрив, но малкото налична светлина идваше не от тях, а от аленото сияние на пода. Кръгъл улей излъчваше заплашително червено сияние, осветяващо каменната колона, която обграждаше. На нея, с крайници, слети със самия камък, стоеше Лейн.

Следите от мъчение бяха прекалено многобройни, за да бъдат преброени. Нямаше инч плът, който да не носи някакъв белег, рана или обгаряне. Кожата бе увиснала от изсъхнали, отслабени крайници. Дишаше, но много слабо, като това му действие бе придружено с болезнено хриптене. Етер вече бе скочила върху колоната и с лекота раздираше скалата. Още миг и краката му бяха свободни. Отслабената му фигура бе метната върху рамото й, след като и последните остатъци от камъка бяха внимателно разчупени около ръцете. Скочи обратно и го отпусна на земята. Айви и Миранда моментално дотърчаха до него.

— Работи бързо. Трябва да се махаме — каза Етер, подозрително оглеждайки сияещите над тях кристали. Един със син оттенък си спечели по-продължителен поглед.

— Той добре ли е? Ще се оправи ли? — отчаяно питаше Айви, погълната от син блясък.

— Успокой се. Ще сторя всичко по силите си — отвърна Миранда, с тревога оглеждайки огромната работа, която й предстои.

Лейн бе по-скоро мъртъв, отколкото жив. Фактът, че е бил освободен, едва сега достигаше до опустошения му разсъдък. Обгърнати от сива мъгла очи се опитваха да се фокусират върху размазаната форма, надвесила се над него, но напразно. Но ушите му бяха в добро състояние и с тяхна помощ разпозна гласовете. Разни мисли се тътреха бавно и смътно из инак острия му като бръснач ум. Чувстваше как бива третиран с магия. Рани се затваряха. Мъгла се разчистваше. Когато яснотата започна да се възвръща в съзнанието му, една настойчива, изгаряща мисъл прогони всички останали. Опита се да насочи очи към изхода, мъчейки се да вкара накъсан дъх в раздраните си дробове.

— Вървете — дрезгаво изрече той.

— Дойдохме да те спасим, Лейн, няма да си тръгнем без теб — отговори Миранда.

Лейн напрегна сили, поемайки още един дъх от отвратителния въздух.

— Б… Бягайте! — нареди той, стискайки наметалото на магьосницата.

Сякаш в отговор на вика му, откъм прохода се разнесе метално дрънчене, съпроводено с подновеното драскане на Мин. Стоящите по стените решетки отново се наместваха, като едва не задушиха дракона, все пак успяла да измъкне глава. Преди Миранда да понечи да издигне жезъла си, за да използва някакво противодействащо заклинание, една от дългите метални нишки се стрелна, избивайки оръжието от ръката й и увивайки се около тялото й, дърпайки я към стената. Още две решетки се понесоха към спътничките й. Една улови Айви за крака. Другата омота Етер, но миг по-късно се оказа увита около въздух, в какъвто Избраната се бе превърнала.

Метаморфът се стрелна към синьото сияние в тавана, точно когато то се отделяше и политаше към нея, оказвайки се проклетата алебарда, срещу която вече се бяха изправяли многократно. Кристалът я раздра болезнено, докато преминаваше през нея, но Етер се отърси от болката и се стрелна след него. Оръжието се бе хвърлило в ръката на Лейн. Моментално върху лицето му изникна отвратителен и твърде познат студен интелект.

Етер се опита да атакува, но Епидим се възползва от светкавичните рефлекси на Лейн, отклонявайки всички опити. Въздушната форма на метаморфа не бе особено подходяща за такава битка. Скоро се наложи да се отдръпне. Обладаният Лейн се огледа. Живата решетка стискаше здраво Миранда и почти бе успяла да я премаже. Малкото концентрация, която магьосницата успяваше да създаде, биваше насочена изцяло да удържа атаките на стоманеното пипало.

Айви се бореше едновременно с нишките, които стискаха тялото й и със страха, който се мъчеше да сграбчи ума й, но тъй като около всеки неин крайник се бе увила решетка, вече започваше да се уморява. Мин стоеше непосредствено отвъд досега на мятащите се пипала и безпомощно гледаше.

— Трябва да кажа, че започнах да се изморявам от чакане. Винаги съм изпитвал гордост от търпението си, но щом отслабих изненадващо жилавия ум на асасина, нямаше много дейности, с които да си запълвам времето, докато очаквам появата ви — отбеляза генералът. — Не че бих определил този сблъсък като достоен. Представлява победа, несъмнено, но сигурно ще се радвате да узнаете, че я намирам за незадоволителна. Бяхте сразени не от д’кароните, а от правилата на играта. Достойни опоненти като вас заслужават нещо повече. Ала въпреки това не съм толкова глупав, че да ви пощадя.

С тези думи завъртя алебардата и я насочи към гърлото на Миранда. Разнесе се оглушително издрънчаване, съпроводено с рояк искри. Етер бе профучала и приела каменната си форма, протегнала ръка.

— Е — каза Епидим. — Станала си по-бърза. Склонен бях да предположа, че ти ще се окажеш най-голямото предизвикателство.

Завладяният Лейн бързо отстъпи назад и започна да върти оръжието в поредица от кръгове, набирайки скорост. Скоро върхът съскаше из въздуха. Етер внимателно се приближи. Преценил прецизно удара, генералът замахна. Стоманено изчаткване отекна из стените, оповестило сблъсък, достатъчно могъщ да нащърби каменната снага на метаморфа. Етер бързо се възстанови и продължи да настъпва.

Докато оръжието захапваше камъка отново и отново, Айви наблюдаваше с пламнал ум.

Чувстваше страх, гняв, отчаяние, омраза. Никоя от тези емоции нямаше да свърши работа. Гневът щеше да донесе болка и вероятно смърт. Омразата… не, никога вече. Страхът замени останалите емоции, но и от него нямаше полза, затова Айви стори всичко по силите си, за да го зарови. Имаше само едно нещо, което можеше да й помогне. Знаеше какво трябва да стори, но не знаеше как. Бе се случило веднъж, само ако можеше да си спомни…

Експертното разчитане на времето и нечовешката скорост обсипваха Етер с безчетни удари, без тя да може да отвърне и на един. Каменната й форма бе обсипана с резки и пукнатини, а многократните досегавания на кристала почти я бяха лишили от цялата й сила. Нуждаеше се от кратък отдих, трябваше да се оттегли, но знаеше, че всяка друга форма ще бъде сразена моментално — или, по-лошо, ще изтощи и последната частица енергия, за втори път оставяйки я в състоянието на безпомощен, носещ се ум.

Епидим усети това, атакувайки още по-интензивно. Когато победата изглеждаше неизбежна, започна да придружава атаките си с подигравателни подмятания.

— Забележителни създания са тези малтропи. Рядко съм попадал на подобна неизчерпаема издръжливост. И то след дни мъчения и глад. Истинско чудо и истински позор, че съвсем скоро ще станат изчезнал вид — обяви генералът с широка усмивка.

Ударите му вече дори не срещаха опит за съпротива. Докато повдигаше алебардата си, за да нанесе съкрушаващия удар, ослепителна бяла светлина заля пещерата. Внезапният изблик се оказа достатъчен за Етер да се отдръпне, строполявайки се немощно. Епидим се извърна към източника на сиянието, заслонявайки очи.

Насред стърженето на напрегната стомана и проскърцването на камъка, стоеше Айви, потънала в бяла аура. Очите й, пронизващо бели, се спряха върху Епидим. Нямаше гняв, нямаше страх, само желязна непоколебимост струеше от изражението й. Едва веднъж преди бе постигала подобна трансформация. Движена единствено от дълг, бе я претърпяла при бягството си от форта, който едва не отне живота на Миранда. Със силата, предоставена й от новата форма, тя освободи краката си и ги опря на стената, напрягайки се срещу отслабващите метални нишки, все още увити около горните й крайници. Дрехите й шумоляха от мистичния вятър, който струеше от нея във всички посоки. Стоманените пипала започнаха да поддават.

Епидим насочи вниманието си към новата заплаха, съсредоточавайки волята си към държащите я окови, докато се втурваше в атака. Железният захват се пристегна, принудил Айви да присвие крака. Връхлитащият алебардоносец се намираше само на няколко крачки от нея, когато камъкът, в който бяха захванати гъвкавите решетки, най-сетне поддаде. Айви отскочи и се хвърли срещу нападателя. Двамата изчезнаха в плетеница от размахващи се ръце и ослепително сияние. Възползвайки се от инстинкти и обучения, заложени в Лейновия ум, Епидим мълниеносно променяше позицията си с всяко претърколване. Опирайки крайници в корема на Айви, я отблъсна от себе си и скочи на крака — всичко това в едно-единствено плавно движение. Пред очите му тя се изви насред полета си, понасяйки се в атака още с приземяването си.

Тъмният магьосник едва разполагаше с време да се възхити на поезията от движение, която бе съзрял, преди отново да му се наложи да използва оръжието си. Последвалото представляваше фантастична гледка. Две съзнания, всяко с изключителна острота на осезанията и бързина на рефлексите, се впуснаха в невероятно противоборство.

Епидим не знаеше какво да мисли. Айви атакуваше, но не го правеше. С движения, едновременно грациозни и непохватни, тя се поклащаше, извиваше, стрелваше и отскачаше. Ту се отправяше към отдръпващата се алебарда, ту се отдръпваше. Изглежда не целеше да удари Епидим. Едва когато тя успя да осъществи целта си, генералът разбра каква е.

Пръстите на Айви се сключиха около дръжката на алебардата, вкопчвайки се в оръжието точно под Епидимовия захват. Стабилизирайки позицията си, женският малтроп се опита да го отскубне, но усилията й бяха напразни. Епидим скриви лика на Лейн в неуместна, злобна усмивка. Кристалът в острието проблесна и алебардата започна да тъмнее. И преди беше черна, но сега сякаш поглъщаше светлината около себе си, докато не се превърна в копие на абаносова среднощ. Повърхността й бе студена, прогаряше и щипеше ръцете на Айви, но тя не отпускаше хватка. Взря се в очите му, а през тях, в душата му. Оттам надзърташе Епидим, чиято лудост се четеше в Лейновите очи.

— Махни лошото оръжие и то ще освободи приятеля ти, а? Умна реализация. Не смятах, че някоя от трансформациите ти е способна на подобно просветление. Интригуващо. Синьото е страх, червеното е гняв, а бялото какво е? Омраза? Обич? Изобщо представлява ли емоция? Или някак си се научила да контролираш причиненото ти от нас? Има само един начин да разбера — разсъждаваше на глас той, докато двамата мереха сили.

Кристалът проблесна отново. Изгарящото усещане в ръцете на Айви моментално бе съпроводено от натиск в ума й, нежелано присъствие, опитващо се да си проправи път. В естественото си състояние, интелектът на Айви би бил лесен за навлизане, но в положението, в което се намираше сега, нямаше нищо естествено. Бе обгърнат от единствена, чиста, всеобхватна цел. Твърда като диамант воля лееше енергия от нея. Епидим се противопостави на течението, насочвайки все по-голяма част от волята си към задачата.

— Сега си в състояние да ме отблъскваш… но не можеш да задържиш това състояние дълго, нали? — погаври се Епидим.

Внезапно Айви се стрелна напред. Тялото на Лейн и ума на Епидим се бяха съсредоточили да не й позволят да издърпа оръжието. А сега тя буташе. Преди да е успял да компенсира, генералът вече тичаше назад, за да запази равновесие. Оттегли се от ума й и отново потърси инстинктите на тялото, в което се намираше. Точно когато откри идеалното действие за отговор, времето изтече. Двамата се удариха в стената. Лейн се блъсна в тясната скална секция край входа. Миг по-късно Айви се сблъска с него. Ударът му изкара въздуха, но пак не пусна оръжието. Внезапно тя се олюля, а през дрехите й се откроиха чертите на обгарящия я Белег.

— Лейн все още е Избран. Всяко действие против него е нож в собствения ти гръб! — злорадо оповести Епидим.

Ослепителната бяла аура около Айви бе изгубила част от интензитета си, но все още сияеше. Когато Белегът престана да раздава възмездие, тя се изправи на крака и отново задърпа алебардата. Епидим леко се олюля, преди отново да е в състояние да се съпротивлява успешно.

Генералът отвори уста, за да изрече поредната подигравка, но нещо го прекъсна. Нещо се уви около кръста му със смазваща сила. Сведе поглед и видя подобие на пипало от мускули и люспи, стиснало го здраво. Поглед през рамо му показа, че е отделял прекалено малка част от вниманието си на металните решетки. Мин бе успяла да извие и опустоши достатъчно от тях, за да промуши опашката си, която сега бе стегната около Епидим с цялата сила, която драконът съумяваше да вложи. Не разбираше какво става, но не беше и необходимо. От значение бе единствено да отведе приятеля си далеч от това място. Възнамеряваше да го стори.

Драконът дърпаше в едната посока, а Айви в другата. Тялото на Лейн се издигна от земята, костите му проскърцваха, сухожилията се напрягаха. Епидим раздвои ума си между подсилването на отслабващите мускули, за да удържат алебардата и създаването на заклинание, което щеше да срази досадния дракон. Ставите му пропукваха и се извиваха, пронизвайки Мин и Айви с изгаряща болка, тъй като действията им причиняваха вреда на Съизбран. Това му предостави достатъчно време да запрати заклинанието — кълбо пращяща черна енергия — към дракона.

С нездрав интерес наблюдаваше как се носи във въздуха. Сияеща стена се издигна на пътя на магията, пръсвайки я. В същото време Епидим усети как пръстите му биват разтваряни от невидима сила. Извърна глава и изплю низ иноземни срички, никога неизричани в този свят, но ругатливата им същина пак останала разбираема.

Миранда стоеше, свободна, вдигнала жезъл.

Тъй като съзнанието на Епидим разполагаше с достатъчно други отегчения, Миранда бе успяла да се измъкне от стисналото я желязо. Сега насочи цялото си съзнание върху задачата да отслаби хватката на генерала. В продължение на няколко дълги мига единствените звуци бяха пукането на кости и сподавената агония на Мин, Айви и Миранда, понасящи наказанието на Белезите си. Накрая пръстите на Лейн се отвориха. Айви политна назад, а оръжието изхвърча от лапите й. Докато неподвижното тяло на Лейн се изхлузваше от хватката на Мин, алебардата задрънча по земята, спирайки със стържене. Миг по-късно кристалът й проблесна и оръжието се стрелна към тях. Героите се подготвиха. Разнесе се разтърсващ трясък, когато алебардата се сблъска с нещо.

Извиваше се, мъчейки се да се отскубне. Около дръжката й се бяха вкопчили ронещите се пръсти на Етер. Мощни ивици тъмна магия струяха от оръжието, заливайки каменната й форма и изблъсквайки останалите. Метаморфът мъчително се изправи на крака и направи няколко несигурни крачки, преди дебела струя енергия да разтроши един от нозете й. Избраната падна на земята. Гаснещото сияние в очите й проследи пода. Сграбчи алебардата с другата си ръка и с едно последно оттласкване полетя в канала, разсякъл пода.

Падането й бе съпроводено с пукот и стържене, но Етер удържа захвата си. Миг по-късно камъкът и оръжието се потопиха дълбоко в лавата. Алебардата потръпна, металът й засия ярко. Въздухът около нея се раздвижи за последен път, преди да бъде погълната от течния камък. Все още сияещата форма на Айви се доближи до ръба на пропастта и погледна към дълбините. Уверена, че задачата е изпълнена, трансформацията изчезна. Айви се строполи на земята, все още леко отворила очи.

— К-какво? — паникьоса се тя, борейки се с окови, които не бяха там.

Миранда дотича до нея и я издърпа на безопасно разстояние. Айви бавно осъзна, че нещо се е случило.

— Аз… Аз ли направих нещо? — попита тя, изправяйки се с треперещи крака.

— Направи много — каза магьосницата, крепейки я. — Ела, трябва да помогнем на Лейн и да го изведем.

Споменаването на това име отърси паяжините от съзнанието на Айви. Тя се втурна към него, но внезапно спря.

— Какво става? — викна женският малтроп.

Разнесе се отвратително пропукване на самонаместващи се стави. Лейн се изправи на крака по неестествен начин, сякаш увиснал на невидими конци, изтеглящи го без да вземат под внимание неща като гравитация или равновесие. Металните пипала край вратата отново започнаха да се гърчат, принудили Мин да се оттегли по-навътре в прохода. Главата на асасина се повдигна и очите му се отвориха. Отвратителна, невъзможна усмивка изникна на лика му.

— Не… Не е възможно! — с ужас промълви Миранда.

С бързина, накарала ги да изгубят очертанията си, пръстите на Лейн се сключиха около врата й със сила, която не би трябвало да притежават. Повдигна я от земята.

— Заслужавате похвала. Просмуках се в алебардата преди векове. Досега никой не бе успявал да я унищожи.

Миранда се опита да фокусира ума си в заклинание, но той я запрати на земята. Повдигна ръце, за да довърши зашеметената магьосница, но Айви скочи на гърба му.

— Не може да си Епидим! — изкрещя тя.

Магична пулсация я отхвърли назад. Генералът се обърна и се отправи към нея, тъй като Айви представляваше по-голямата заплаха. Същата чернота, преди обвивала оръжието, сега играеше около ръцете му, оставяйки тънки нишки във въздуха, докато Епидим се движеше. Стисна юмрук и Айви внезапно усети нещо да я притиска до задушаване. Бе издигната във въздуха и увисна безпомощно пред генерала. Той бавно закрачи към канала с лава, носейки я.

— Слабостта е нещо полезно, Айви — изрече спокойно той, сякаш поучаваше свой обучаем. — Щом враговете ти я открият, съсредоточават натам всичките си усилия. Прави хората предвидими. Разчитат на нея, изхабяват цялата си енергия към нея. Аз нямах слабост, затова се сдобих с такава.

С другата си ръка повдигна Миранда.

— Още по-добре, че я разрушихте. В годините, откакто избрах алебардата, съм бил в умовете на стотици воини, притежаващи опит в употребата на хиляди други оръжия. В интерес на истината започвах да се чувствам скован. Занапред ще се спра на нещо по-дружелюбно. Медальон — а може би пръстен.

Очите на Миранда бавно започваха да се фокусират. Повдигна ръка, но отново бе прикована. Ударът я бе замаял, но вече се окопитваше. Съсредоточи ума си върху Лейн. Не тялото, а душата в него. Епидим се намираше на повърхността й, лъскавомазна чернота, покваряваща асасина с влиянието си. Далеч под него съзираше проблясък от душата, която познаваше. Протегна се към нея.

— Не, не, не. Това няма да проработи — смъмри я Епидим.

С леко размахване на пръсти запрати Миранда в средата на пещерата, блъсвайки я болезнено в колоната, доскоро държала Лейн. Магьосницата отскочи и полетя надолу, в последния миг успявайки да се вкопчи в ръба на тунела. Моментално се разнесе удар, достатъчно силен, за да разклати стените — последван от още един.

Епидим се извърна и видя Мин да се хвърля към отвора. По стените плъзваха цепнатини. От металните решетки-пипала не бе останало почти нищо. С един последен тласък драконът оттроши част от стената, нахлувайки вътре. Стрелна се край Епидим и спря край пропастта, грабвайки Миранда. Сетне се обърна към Епидим, а в очите й се прочете предателство.

— А, Мин. Предизвикваш интересна смесица от емоции в главата на Лейн. Изненада, облекчение — отбеляза генералът, оглеждайки раните, които създанието си бе причинило в опитите си да влезе. — Загриженост. Не мислех, че асасинът е способен на това.

Мин ръмжеше, макар че съответната дума не бе особено пригодена за изразяваното от дракони. Звучеше като зараждащ, усилващ се гръм. Звук, разтърсващ земята. Епидим безцеремонно изтърси Айви на земята.

— Е, Мин, какво ще бъде? — попита той.

Драконът направи няколко големи крачки към него, оставяйки повалените герои зад себе си.

— Знаеш ли, изпитвам голямо уважение към драконите. Притежават съзнания, способни на голяма мъдрост. Далеч по-значителна от тази на повечето смъртни, стига да успеят да я развият. Уви, асортиментът от инстинкти, отговарящ за оцеляването ти сред дивотата, не е особено подходящ за разбирането на абстрактни концепти. По тази причина не можеш да бъдеш винена за невъзможността си да проумееш, защо обичният ти Лейн е започнал да се държи толкова странно. Нито може да се очаква да разбираш, че заставането между магьосник и целта му е глупаво и безполезно действие — бавно обясни Епидим.

Миранда и Айви извикаха едновременно. Мин се извърна и видя вълни черна енергия, погълнали ги като пламъци. Извърна се отново, за да види как Епидим запраща две кълба към нея. Когато пращящата енергия се разля по люспите й, обгаряйки ги по начин, непостижим за никой огън, карайки я да се сгърчи от болка, частта от съзнанието й, която не би й позволила да нарани Лейн, бе изтласкана от далеч по-фундаментален инстинкт. Стрелвайки се мълниеносно, Мин се хвърли върху асасина, поваляйки го на земята с мощната си предна лапа. Ноктите й се свиха над раменете му, раздирайки камъка от двете страни на главата му. Моментално усети болката на божественото наказание, плъзнала от Белега в крилото й.

— Жестоко, нали? — изхриптя Епидим. — Белегът ви наказва за нелоялността към каузата, с което ви направи толкова безпомощни. Както казах, правилата на играта ви победиха.

Напрягане на ума му издигна Мин във въздуха и я запрати към каменната колона в средата на кухината. Драконът я раздроби и падна на отсрещната страна, сгърчвайки се в агония. Тялото на Лейн се вдигна от земята и се изправи на крака.

— А сега, боя се, че настъпи време да… — заговори Епидим.

Разнесе се ново ръмжене, накарало предния сходен звук да звучи като котешко предене. Цялата планина се тресеше. Лишен от колоната в средата, кръглият канал се свеждаше до обикновена дупка, от която се носеше сияние, наподобяващо адски огньове. То се усили, тътенът също стана по-гръмовен — сякаш таванът се канеше да се срути. От ямата се издигна масивна форма, сияеща като вътрешността на пещ и излъчваща подобаваща горещина. Етер. Няколко минути всред течната кръв на планината й бяха донесли сила, каквато не беше изпитвала от хиляди години.

Метаморфът се изкатери, привеждайки се, за да се побере в кухината. Камъкът под краката й се стопи и закипя. Очите й, искрящи златни езера сред кървавочервено лице, се спряха върху Епидим, който пристъпи към нея.

— Жилави създанийца. Всичко това е много впечатляващо. Какво ще направиш сега? Ще ме убиеш? Искрено се надявам да го сториш. Това ще те унищожи, а след тази демонстрация, трябва да призная, че не съм сигурен по какъв друг начин да го постигна — подразни я той, пристъпвайки толкова близо, че излъчваната от нея горещина накара козината на Лейн да се опърли и задими.

Етер предпазливо се отдръпна, но той отново се приближи. Черният огън продължаваше да държи останалите потопени в раздираща агония, пламъците скоро обхванаха и тялото на бавно опомнящия се дракон. Формолеещата никога не се бе чувствала толкова могъща и същевременно така безпомощна. Нямаше начин, по който да спре магията му, без да нарани или убие Лейн. Епидим пристъпи още по-близо. Бинтовете по гърдите на асасина започнаха да димят, да почерняват и да падат. Под тях проблясваше златно сияние.

Лицето на Лейн се отличаваше с физиономия на арогантно доволство. Придружи този си лик с още черни пламъци, които насочи и около масивната форма на Етер. Дълбоко в ума си генералът знаеше, че най-лесният начин да я унищожи, е да я подмами да унищожи друг Избран, но това щеше да отнеме време, а останалите не биваше да избягат, затова насочи вниманието си към тях. Заклинанията работеха, измъквайки малкото останала им сила, но това бяха издръжливи и находчиви същества. В миналото магията винаги се бе оказвала достатъчна, но не и този път. Нямаше значение. Ако не стигаше, имаше и по-лесни начини.

Приближи се към Айви и повдигна камък, който се бе отронил от тавана. Вдигна го. Сетне го спусна.

Единият му крак изгуби равновесие, карайки го да се олюлее назад и да изпусне скалата. Епидим изръмжа ядосано. Нещо не беше наред. Усещаше как заклинанията, удържащи останалите, отслабват. Вля повече воля в тях, докато не остана доволен, опита се да се приближи отново към жертвата си, но кракът не му се подчиняваше. Точно когато в ума му проблесна бегло разбиране, лявата ръка се стрелна към гърдите, сключвайки нокти около сияещата златна значка, скрита под бинтовете. Епидим се вкопчи в пръстите й с десницата, но златният диск бавно започна да се издига. Под него започна да проблясва ослепителна златна светлина.

— Премисли го, Лейн. Това само ще те унищожи. Вършиш работата ми вместо мен — настойчиво изрече Епидим с глас, в който се зараждаше болка, а междувременно духът на Лейн се бореше да си възвърне контрол.

Но пръстите продължиха.

Епидим въздъхна раздразнено и протегна десница към сияещата яма в средата на пещерата, извивайки пръсти в мистичен жест.

— Вината е моя, разбира се. Пресилих се. Ще трябва да прибягна до не толкова елегантния план за непредвидени обстоятелства.

В очите му проблесна мистична светлина. Недрата на планината моментално започнаха да се тресат, а от ямата се разнесе заплашителен бобот. Златният диск най-сетне бе изтръгнат от гърдите му и генералът нададе болезнен вой, който сякаш вплиташе два гласа. Тъмните пламъци, погълнали останалите, изчезнаха.

Миранда се изправи на крака и се втурна към асасина, стигайки до него точно когато божественото сияние от белега му угасна.

Лейн беше жив, но жизнеността, която Епидим бе влял в измъчената му снага, си бе отишла едновременно с присъствието на генерала. Асасинът бе слаб, дишаше бавно и мъчително. Намираше се в някакво полусъзнание. Миранда се опита да насочи ума си, за да му предостави поне малко облекчение, но не разполагаше със силата дори и за най-простото целебно заклинание. Атаките на Епидим я бяха засегнали далеч по-дълбоко, от какъвто и да е физически удар.

— Той добре ли е? Той… отново ли е Лейн? — попита Айви, докуцвайки до Миранда, подавайки й тояжката.

Ранената Мин се присъедини към тях миг по-късно, душейки полумъртвото тяло на асасина. Очите й представляваха въртоп от мъка, притеснение и вина.

— Лейн е — увери я Миранда, не усещайки нищо от влиянието, което го бе сквернило преди. — Но е ранен зле. Нуждае се от помощ, иначе няма да издържи още дълго.

— Изведете го. Епидим започна нещо, за което не съм сигурна дали ще мога да спра! — заяви Етер, поглеждайки към усилващото се сияние в ямата.

— Мин, ти си в състояние да се придвижваш тук с далеч по-голяма увереност от нас. Можеш ли да ни отведеш обратно? — попита Миранда.

Мин отговори с ниско приклякване. Лейн бе натоварен на гърба й, останалите се присъединиха.

— Ще удържам, колкото се може по-дълго — рече Етер. — Но вие вървете, бързо! Нямате много време.

С тези думи метаморфът скочи обратно в ямата.

Мин се стрелна в прохода. Чувствителният й нос следваше миризмата на свеж въздух. Раните й бяха многобройни, но създанието прогони болката настрана. Имаше работа и щеше да я свърши. Прекосяваше мрачните коридори с котешка грация. Виещият се, заобиколен път бе заменен с друг, по-директен и видимо по-употребяван. Не след дълго въздухът започна да донася мраза на все още вилнеещата на повърхността буря. Иззад тях се разнесе звукът от гръмовно срутване, последвано от бликнал край тях горещ полъх. Сетне се долови слаб тътен. Бързо започна да се усилва, ставайки и по-отчетлив. Бе съпроводен от горещ вятър и алено сияние, разляло се зад гърбовете им. Достигнаха вледеняващия изход на тунела тъкмо навреме.

А той отвеждаше в тясна долина с високи стени. Снегът захрущя под краката на Мин, леденият вятър моментално сграбчи ездачите й, вцепенявайки ги до кости. Скочи във въздуха и разпери криле, но трескавите опити да достигне Лейн ги бяха разранили значително. След няколко болезнени и неуспешни опита да се задържи в небето, Мин се принуди да тича. Миранда се приведе ниско над гърба й, придържайки асасина. Тресеше се неудържимо. Мразовитият въздух вече бе заледил мокрите от пот дрехи, които пропукваха. Студът разпръсна замаяността в съзнанието й, карайки я да долови присъствието на изключително могъща и отвратително позната сила във въздуха.

— По-бързо, Мин, по-бързо! — подкани девойката.

Стъпките на Мин гръмовно се носеха сред виелицата, съсредоточила ума си върху най-краткия път за слизането от планината, ала заплахата, от която Миранда се страхуваше, вече започваше да се оформя.

Започна се с изникнала насред въздуха цепнатина, очертала се ясно сред бялата стена на беснеещия сняг. Цепнатината потъмня и започна да се разширява — първоначално бавно, сетне се стрелна. Само след секунди цялата долина бе блокирана от масивна, виеща се чернота. Накрая чернотата започна да се прояснява откъм центъра. Разкри осветен от факли двор, окъпан в спокойствие напук на беснеещата в долината буря. Бе покрит с безкрайни редици близници, демонски брони и извисяващите се туловища на пет масивни драгойла.

Мин заби крака в земята и започна да отстъпва от изправената срещу им армия. Десетки близници замаршируваха напред — едно от огромните чудовища също пристъпи през портала, последвано от второ.

Преданият дракон се обърна към стръмните стени на долината и започна да се катери по една, а останалите отчаяно се вкопчиха за люспестия гръб. Масивният драгойл се издигна с рев във въздуха и замахна към дребната в сравнение с него фигурка, пропускайки на косъм. Мин отчасти се плъзна, отчасти се спусна обратно до дъното на долината, едва отбягвайки отломките, които ударът бе предизвикал. Ратниците ги обграждаха все по-близо, а драконът панически диреше друг път за бягство. Започна да бълва огнени езици към най-близките близници, а опашката й държеше на разстояние приближаващите се в гръб. Междувременно един близник се покатери върху скална издатина. Потръпна за миг, сетне заговори с глас, чиято увереност не можеше да бъде сбъркана.

— Всичко винаги опира до грубата сила, нали? — заяви Епидим от тялото на новия си гостоприемник, като думите му отекнаха с неестествена яснота над отчаткването на остриета върху люспи и фученето на огнения дъх. — Но този път ще бъде различно. Няма да има пощада. Няма да има опция за предаване. Този път умирате.

Изтегли меча си, но бързо го захвърли с презрение. Погледът му бавно се насочи към огромния драгойл. Чудовището отвори назъбената си паст и избълва дъх миазма, отнесен от бурята. Усмивката върху лицето на Епидим се разшири. Внезапно интелектът напусна лицето на близника. Миг по-късно най-едрият от драгойлите застина. Празните орбити на очите му засияха с отчетлива оранжева светлина и се вгледаха в героите с интелигентност и решителност.

Мин покосяваше вражеските редици, които се изливаха в долината, но просто нямаше къде да иде. Епидим се втурна към тях, безогледно мачкайки собствените си войници. С всяка секунда през портала преминаваха нови дузини. Айви слабо засия със синята аура на страха, докато се вкопчваше упорито в гърба на дракона. Трансформацията в планината й бе оставила малко сила — само колкото да не изпадне в безсъзнание. Миранда полагаше огромни усилия да опази тялото на Лейн от кръвожадната сган. Отвсякъде ги обграждаше лудост. Тогава дойдоха звуците.

Първият напомняше гръмотевица, но долетя дълбоко от недрата на планината. Разлом блъвна кипящи бели пари, разсичайки склона до изхода на пещерата. Вторият звук представляваше изсъскало свистене, почти недоловимо. Първоначално сякаш долиташе отвсякъде. Сетне стана по-отчетливо — от портала. Склонът пак се разтърси и от дълбоката пукнатина бликна оранжев стопен камък. Не се втурна напред. Течеше нагоре, събирайки се, същевременно изблъсквайки склоновете настрана. Накрая оформи извисяваща се великанска фигура. Арктичните ветрове почерниха повърхността й за секунди.

Това бе Етер, чиито очи излъчваха оранжева жежкост. Издигаше се високо над масивните драгойли. Един от безмозъчните зверове се втурна към нея. Тя се отдръпна, размествайки нажежен до бяло течен камък в снагата си и запрати звяра назад с могъщ удар с опакото на ръката.

Когато пронизващият звук се усили, всички очи се извърнаха към портала. Краищата му бяха променили цвета си, заменяйки черното с рехавобяло. През него тъкмо пристъпваше нов драгойл. Точно когато предните крака на чудовището стъпваха върху заснежената твърд, краищата на портала се стрелнаха към центъра. Гледката към двора се сви и изчезна, за да бъде заменена с хълмист пейзаж. Промяната в портала премина и през тялото на драгойла. Влязлата в долината половина падна и се замята за кратко. От останалото му туловище нямаше и следа. Едновременно със заставането на разсечената абоминация, от новото местоположение на портала нахлуха дузина разярени бойци. Ималите нещастието да се изправят на пътя им близници и брони бяха насечени на парчета. Сияещи остриета раздираха защитата на враговете като глина, проправяйки си път сред редиците им.

Епидим се стрелна към новите противници, ала Етер стовари отгоре му съкрушителен юмрук, повалил го на земята. Другият звяр се бе възстановил и я атакува.

Докато титаничният сблъсък около нея продължаваше, Миранда се огледа. От другата страна на портала, с изражение на дълбока концентрация, стоеше Дийкън.

— Мин! През портала! — викна тя.

Драконът се стрелна като вихър. Затича из изпълнената с удари на мечове и бойни ревове долина, скачайки от едно празно място на друго, събаряйки настрана д’каронските воини, както кораб сече вълните. Когато се приближи, изтощените, но побеснели войници, които им се бяха притекли на помощ, започнаха да се оттеглят. Близниците се прегрупираха в последна отбрана, сечейки люспите на Мин с всяка крачка. Гръмовните стъпки на драгойла се приближаваха.

С един последен скок, групата герои прекоси портала, стоварвайки се върху замръзналата земя от отсрещната страна и спирайки.

Мин се извърна към портала. Окъсаните войници се връщаха. Земята от другата страна се тресеше от доближаването на драгойла, скъсил разстоянието още повече. Отвъд бяха останали само двама войника. Миранда се опита да успокои нестабилните си нерви достатъчно дълго, за да ги разпознае. Единият от тях размахваше брадва с едната си ръка и държеше меч в другата. Това можеше да бъде само Тус. Значи втората фигура можеше да принадлежи единствено на Кая. Мъжагата направи на прах група войници, прекрачвайки обратно. Драгойлът бе толкова близо, че съскавият му дъх се долавяше дори и сред тропота на нокти и виещия вятър. Кая скочи през портала, когато чудовището се намираше на половин крачка от нея. Главата му премина, пръсвайки насъбраните войници, но черна каменна ръка се сключи около врата му и го спря. Чудовището си пое дъх леден въздух. Щеше да последва облак черна смърт.

Внезапно порталът се затвори около врата на звяра и китката на удържащата го ръка. Двете масивни форми паднаха на земята и застинаха. След миг се разнесе оглушителен победен вик. Млади и стари бойци се тупаха по гърбовете и се наслаждаваха на мига. Само един мълчеше. Главата му бе натежала от усилието, но изпитваното от него притеснение не можеше да бъде загърбено. Приближи се към Мин. Тя бе приседнала, отпуснала глава на земята, дишайки изтощено. С изморено подозрение погледна приближаващия се силует, преди да ги затвори и леко да наклони глава към него. Дийкън енергично я почеса. Миранда отчасти слезе, отчасти се изтърси от врата й.

— Как… как ни откри? — успя да смотолеви тя.

— Миранда, бих те открил навсякъде — рече той, прегръщайки треперещото й тяло.

Девойката отвърна на прегръдката му, ронейки сълзи. За миг стояха мълчаливо, притиснали се здраво един към друг. Емоциите ги заляха. Имаше толкова много да бъде казано. Толкова много да бъде чуто. Цяла вечност в тази прегръдка нямаше да им е достатъчна, но и двамата знаеха, че им предстои още много работа. Неохотно се разделиха. Айви бе слязла и дърпаше Лейн. Тримата успяха да смъкнат приятеля си на земята.

Не се изискваше окото на целител, за да се види, че краят му наближава. Дъхът му напускаше тялото на дребни откъслеци. Замъглените очи бавно потрепваха, отказвайки да се фокусират. Всяка става бе подута или извита, всеки мускул — изсъхнал или разкъсан. Всеки инч кожа бе овъглен, кървящ или раздран. Скованите пръсти на Миранда стиснаха здраво жезъла. Опита се да оформи първите слова на целебно заклинание, но не можеше да оформи думите. Волята й бе разбита. Душата й бе изцедена. Просто не й беше останало нищо.

Дийкън постави ръката си в нейната.

Хладно спокойствие се разля в ума й, изглаждайки бръчките му. Нито тя, нито Дийкън разполагаха с много енергия, но заедно представляваха нещо различно. Бавно и отчетливо построиха заклинанията. Лейн се потопи в дълбок, лечебен сън. Раните се затваряха. Кости и стави се наместваха. Отоците спадаха. Изискваха се огромни усилия и още по-значима предпазливост, но двете обединени съзнания заздравиха натрошеното тяло на асасина. Далеч не можеше да се каже, че е излекуван, но щеше да преживее нощта.

Айви наблюдаваше напрегнато, но страхът й бавно се оттече. Не разбираше от целение, но можеше да разпознае здравословния сън. След като приятелят й беше в безопасност, тя се обърна към войниците. По време на целението ликуването се бе успокоило. Сега се възцаряваше всеобхватна тишина — войниците бяха погълнати от разстлалата се пред тях гледка.

Миранда я бяха очаквали, а за останалите знаеха. Но никой не бе повярвал. На Дийкън изобщо не му бе минавало през ума, че дракон и двойка малтропи ще ги шокират, че не са повярвали на съглашенската прокламация. Магьосникът бе свикнал с Избраните, не виждаше причина защо друг да не го стори. Сега вятърът фучеше, разнасяйки сняг, а батальон войници се взираше със студен поглед. Някои нервно сграбчваха оръжията си, притеснявайки се, че са превели погрешната група.

— Здравейте! — жизнерадостно поздрави Айви, нетърпелива да наруши мълчанието.

Отговорът бе изсъскването на извадена от ножницата стомана, приплела се със съскането на горещия камък върху земята.

— Аз съм Айви — поде тя. — А вие как се казвате?

— Айви? Геният? — запита със съмнение един войник, разпознал името.

— Да! Точно! Чували сте за мен? — развълнувано изрече тя.

Пукот от каменните отломки, указващи някогашното местоположение на портала, привлече вниманието на въстаниците. Започна да се издига пара. На всички присъстващи се стори странно, че това не се бе случило по-рано и още по-странно, че съскането се усилва. Парата бързо оформи сгъстяващ се облак, накрая приел отчетлива форма.

— О, хубаво! И Етер е тук! — рече Айви, въпреки всичко радостна да види старата си съперница.

След още няколко мига съскането спря, разкрило човешката форма на Етер, стояща край обсидиановите парчета, някога представлявали ръката й.

Кая се обърна към Миранда и Дийкън.

— Смятам, че това заслужава да бъде полято! — обяви тя.

От раниците бяха извадени палатки, достатъчно да приютят цялата група, ако във всяка се поберат по неколцина, както и хранителни припаси, чието количество налагаше всеки трима да си поделят дажба, предназначена за един. Течни запаси обаче не липсваха — искрящо вино и богат асортимент друг алкохол бяха приложени за успокояване на нервите, стопляне на кръвта и притъпяване на болките. Първоначално бунтовниците се бяха скупчили плътно около Миранда и Дийкън, нетърпеливи да споделят истории. Скоро се наложи да променят позицията си, оказвайки се в широк, предпазлив кръг около героите. Изглежда Мин бе получила достатъчно вълнение за един ден и не бързаше да отдава доверието си на голяма група непознати. Настани се край спътниците си, хвърляйки заплашителен поглед към всеки, който се приближи прекалено.

С малко усилие Дийкън отново създаде заклинанието, защитаващо ги от бурята.

Айви неспокойно се огледа от мястото си край приятелите си. Очите на войниците с особена настойчивост се бяха насочили към нея и дракона. Етер се настани сред пламъците, което предизвика известна суматоха, но след като възклицанията поутихнаха, взорът им се върна към неизменното обхождане между Айви и Мин. Женският малтроп усещаше, че от нея се очаква нещо. Внезапно я осени мисъл.

— Дийкън! Носиш ли ми цигулката? — попита тя.

— Така мисля — рече той, започвайки да рови из торбицата си, докато накрая не я извади.

Айви я грабна от ръцете му и бързо засвири. След първоначалния шок от още една неочаквана истина, музиката започна да оказва влияние. Пръстите й се стоплиха, танцувайки по струните. Радостта от творенето изпълни душата й и преля в топло, златно сияние. Щастието бе заразно, несъмнено подпомогнато от силното вино, пито на празен стомах. Не след дълго посивелите войници припляскваха в такт с мелодията, а по-младите танцуваха. Болката и напрежението от деня започнаха да се стопяват. Болки и рани, носени с години, превърнали се в неизменно съпровождане, изчезваха едновременно с умората и тъгата.

Известно време Кая и Тус гледаха със задоволство как хората се забавляват — но скоро любопитството им надви.

— Не е омагьосана — с равен глас изрече Тус, докато двамата с Мин си разменяха сурови погледи.

— Не, просто приятел — отвърна Миранда, използвайки силата, донесена от влиянието на Айви, за да ускори въздействието му върху Мин, докато Дийкън правеше същото с Лейн. — Защо сте решили, че е била омагьосана?

— Проблемът с бързото сдобиване на информация е склонността й бързо да се изкривява по време на преноса — обясни Кая. — Бяхме преценили, че случаят с разпространените от Съглашението описания също е такъв. Кой би си помислил, че Червената сянка наистина е малтроп? Несъмнено е логично, но никой не би си представил, че подобно чудовище ще е достатъчно умно, за да избегне залавяне толкова дълго.

Айви изсвири фалшива нота и спря, взирайки се в Кая.

— Историите за малтропите също са претърпели значителни изкривявания, уверявам те — рече Миранда.

— Да, така изглежда. Не исках да кажа нещо лошо — каза Кая.

С удовлетворено кимване, Айви засвири отново.

— Не мисля, че изобщо са го хранили. Ще се нуждае от храна, когато се събуди — рече Дийкън, без да се обръща към някого конкретно.

Мин прие думите му за заповед и се издигна на възстановените си крака, втурвайки се да донесе нещо.

— Опитай се да уловиш нещо за всички ни! — провикна се Миранда след отдалечаващата се нейна приятелка.

— Просто приятел… — изрече Тус със съмнение.

Миранда огледа Лейн, доволна, че всичко възможно е било сторено. След като умът й бе освободен от най-настойчивата тревога, можа да си позволи да задоволи любопитството си.

— Дийкън, какво стана с теб? Къде те отведоха? Как успя да избягаш?

— Да, бих казала, че можеш да отделиш няколко мига и да споделиш подробностите — окуражи го Кая.

— О, не беше нищо особено. По-скоро тяхно недоглеждане, отколкото мое действие. Бяха ме отвели в малък преден пост. Димънт искаше да получи двете половини от кристала на Айви, но тъй като откриването на предмети в торбицата ми е трудно, реши да ме държи жив — за всеки случай, да не би убиването ми завинаги да ги лиши от възможността да се доберат до него. Когато си тръгна, осъзнах, че са взели цялата ми екипировка, но не бяха свалили пръстена ми. Опитах се да го сваля, но един от близниците ме забеляза. Очевидно бе получил заповеди да конфискува всякакви мистични дреболии, защото ми направи услугата лично да го свали, щом го откри.

Оковите им вършеха отлична работа за обездвижването на ръце. Но се оказа, че далеч не са подходящи за удържането на сноп пипала, трипръста ноктеста лапа и още редица други форми, преди да открия пръстена и да го сложа обратно на първата сравнително подходяща конфигурация.

— Какво? Пипала? — объркано рече Кая.

— Наистина е удивително. Претърпях известен инцидент с хаотична магия — изглежда, че настоящото естествено състояние на ръката ми е да съществува във вариативна форма на вероятностна промяна, която я кара да преминава от една смайващо невероятна конфигурация в друга, освен ако ръчно не бъде поддържана в по-типично състояние — ентусиазирано обясни Дийкън.

— Това трябваше да представлява обяснение, така ли? — каза водачката.

— Заради объркана магия, ръката му си променя формата, освен ако не носи пръстена — вметна Миранда.

— Аха — Кая кимна.

— Мисля, че току-що казах това. Както и да е, осъзнах, че се движите прекалено бързо, за да ви достигна, а нещата излизаха извън контрол. Кая се оказа доста наблизо, така че потърсих помощта й.

— А за портала? — запита Миранда.

— О, да. Дезмър ни беше проследил и ни предостави оръжия, както и значителен обем литература относно д’каронските методи. Успях да извлека достатъчно подробности, позволяващи ми да манипулирам порталите им, след като бъдат отворени. Изглежда изходът не може да бъде местен. Очевидно целта по някакъв начин изисква активно поддържан фокус — добави той, поспирайки за миг. — Любопитно, че не последва изблик на енергия при затварянето на портала. Бележките указваха, че такъв ще последва. Може би репозиционирането на входната точка е изчерпало остатъчната енергия, а може би се е случил от другата страна поради…

— Да, стана ни ясно — намеси се Кая, прекъсвайки несъмнения лабиринт от неразбираеми термини и концепции, който вече знаеше, че щеше да последва.

— Откраднах портала им и го пренасочих да отвежда тук — разясни Дийкън.

— Занапред използвай подобни обяснения — рече водачката.

В далечината се разнесоха гръмовни стъпки. Мин нахлу в региона на сравнително спокойствие, поддържано от Дийкъновата магия. Бе покрита със сняг, а челюстите й бяха разтворени до разчекване около част от стадо елени — по-голямата част. Изсипа улова си край огъня и засипа всички наоколо със снега, който отръска от тялото си. Оплакванията на бунтовниците бяха бързо заглушени от гневния й поглед. Някои от по-храбрите войници понечиха да си вземат полагащия им се дял, но Мин не позволи, щракайки с челюсти към протегналите се ръце.

— Мин! Бъди мила! — рече Айви, приклякайки изпод ревнивото създание, за да си откъсне месо.

По настояване на Миранда Мин най-сетне отстъпи, но не и преди да задели значителна порция, която постави край Лейн. Сетне се отпусна на земята и мрачно загледа как останалата част от плячката бива разпределяна между войниците, същевременно наклаждащи друг, по-силен огън. Миранда приседна края нея. Драконът отпусна глава в скута й и разпери крило, с което покри Лейн.

— Много ти благодаря, Мин. Това беше много мило от твоя страна — похвали я девойката, докато галеше предания звяр по главата.

Кая се взираше удивено. Обърна се. На едно място хората й печаха месо, предоставено от дракон. Другаде пламъкът се оплака и се отдръпна, превръщайки се в жена. Около тях се виеше безмилостна буря, заобикаляйки ги усърдно. В ръба на това затишие лежеше чудовищната глава на драгойл, стисната в каменна ръка.

— Нещата поемат интересна насока — рече тя, бавно обмисляйки случилото се днес. — Част от мен се чувства, сякаш сме се забъркали в нещо, което далеч не е по силите ни. Другата част се опитва да измисли как да отнесем тази чудовищна глава като трофей. Това е нещо по-значимо от войната, нали? Това… това е пророчеството, ръката на съдбата. Какво друго би могло да събере заедно подобни създания? Разбира се, имате пълната ми подкрепа. Зовът бе отправен. Хората ми се събират близо до столицата. Ще ви помогнат с каквото могат.

Това ни оставя с двама магьосници, дракон, два малтропа, метаморф и няколко дузини войници, които да нападнат най-укрепения град на света, приютил генералите, безчислен запас от хората им, вероятно и жителите на самия град. Везните са наклонени — но въпросът е… в чия полза?

Когато храната бе приготвена, войници и Избрани пируваха. Беснеещият сняг постепенно утихна, след известно време Дийкъновият щит не беше нужен. Бунтовниците вече бяха свикнали с Избраните и в по-голяма степен подпийнали, така че биваха задавани въпроси и разказвани истории. Дийкън драскаше трескаво, за да ги запише. Само Етер и Мин се държаха настрана от любопитството на Подронието — двете се бяха настанили край Лейн и отвръщаха с мълчание на запитванията и погледите.

Слънцето вече се появяваше, а групата се оттегляше за почивка. Бунтовниците си разпределиха наличните палатки, докато накрая не остана само една.

— Взимай я с благословията ми — рече Кая, повдигайки тентата.

— Не бих могла. Твоя е и… — запротестира Миранда.

— Можем да спорим дълго, но те уверявам, че е загуба на време. Ще откриеш, че съм особено неотстъпчива — рече Кая с широка усмивка. — Пък и Тус вече се опита да даде своята палатка на Лейн, но драконът не позволи. Със сигурност не би искала и двамата да останем разочаровани.

— Мин, трябва да позволиш да внесат Лейн — каза девойката.

Мин погледна към Миранда, бавно и подчертано снижавайки лапа над Лейн, забивайки нокти в ледената земя пред него. С това просто движение изрази недвусмислено, че е прекарала прекалено много време разделена от него, за да позволи да й бъде отнет толкова скоро.

— Ще остана с тях, Миранда. Знаеш не по-зле от мен, че тя ще ни топли. Пък и след като първо постоях отново в клетка, а сетне се пекох в онази отвратителна планина, бих желала да прекарам известно време на свеж въздух — каза Айви.

— Да, Миранда. Смятам, че си заслужила една хубава почивка. Аз ще остана с другите — обади се и Дийкън.

Миранда отстъпи, пролазвайки вътре. Младежът седна край входа. Почти веднага Кая му направи знак да се изправи и го придърпа настрана. Тус се присъедини към тях.

— Изслушах внимателно историите ви и наблюдавах как се държите. Нещата не опират само до помощ, нали? — прошепна Кая.

— До какво друго би… — объркано заговори Дийкън.

— Не, не, не… Принуждаваш ме да бъда рязка. Добре тогава. Обичаш момичето, нали? — прекъсна го с въздишка водачката.

— Да. С цялото си сърце, всеки миг я заобичвам все по-силно. Откъде знаеш? — попита той.

— Не е незабележимо — прошепна Кая. След като му хвърли съзаклятнически поглед, добави: — Някога спал ли си в толкова голяма палатка, Дийкън? За сам човек става ужасно студено.

Тус го шляпна по гърба, с което изкара въздуха от дробовете му.

— Не позволявай да й е студено — рече той.

— И в името на небесата, човече, пийни нещо. Блед си като труп и по-стегнат от тетива — рече Кая, набутвайки в ръцете му нова бутилка от явно неизчерпаемия запас силно вино.

Дийкън допря бутилката до устните си. Тя моментално повдигна дъното й, така че почти половината съдържание се изля в гърлото му и по лицето му. След като успокои кашлицата си, младежът влезе в палатката.

— А се чудех защо има толкова малко магьосници! — подсмихна се Кая към Тус, преди да повиши глас. — Ти там… Айви, нали? Можеш ли да изсвириш още нещо? Смятам, че поводът го изисква.

Всъщност Айви се бе наместила край Мин, нетърпелива да поспи, но почти инстинктивно допря цигулката под брадичката си. Полянката сред хълмовете се изпълни с тиха, прочувствена мелодия. Тя се сливаше с фона, сплитайки се с мислите на тези, които я чуваха. Стана неизменна част от пейзажа, типична като издигащото се слънце. По-голямата част от лагера се унесе в заслужен сън под звуците й. На други послужи с различна цел, но също толкова добре.