Бившият годеник

10

— Ема, миличка, толкова се тревожех. Къде беше? — Вече облечена за вечерта, в копринена рокля с лавандулов цвят и украсена с рюшове шапчица с крилца, Мария изтича от салона веднага щом чу Ема да влиза. Беше вече тъмно и дъждът още не беше спрял. Аласдеър беше наел в Ричмънд карета, за да отведе Ема у дома й, а той беше яздил, повел Лястовица за юздата.

— Дъждът ни свари — обясни Ема. — Трябваше да потърсим подслон в Ричмънд.

— Я си виж роклята! — Мария вдигна отчаяно ръце. — Цялата е изпомачкана.

Усилията на Елиза не се оказаха достатъчно успешни — помисли си смутено Ема. Роклята й за езда наистина изглеждаше зле.

— Бях мокра до кости. Но Тилда ще я оправи — каза тя. — Поръча ли да ми оставят топло ядене? Трябва ми само половин час, за да се преоблека. — Тя тръгна към стълбата, по някаква причина й беше трудно да погледне Мария в очите.

— Дали да не си останем тази вечер вкъщи? — предложи неуверено Мария. — След такова мъчение трябва да внимаваш да не хванеш някоя настинка.

— Откога е мъчение да те навали дъжд? — отхвърли Ема пренебрежително предложението и продължи да се качва бързо по стълбата. — Впрочем мисля, че една баня сигурно ще ме стопли — извика тя през рамо. — След половин час съм готова.

Мария поклати глава, но Ема наистина можеше да е като вихър, ако пожелае. За по-сигурно заповяда все пак на Харис да отложи вечерята с един час. Щеше да им остане достатъчно време да стигнат до Алмак, дълго преди да е ударил часът на духовете, единадесет, когато всички врати ще са заключени за закъснелите.

Самият Уелски принц не би се решил да наруши толкова строго правило. Да не говорим за това, че Уелският принц навярно при никакви обстоятелства не би се появил при Алмак — каза си Мария и се върна в салона. Танци, а не игра на карти беше развлечението, което се предлагаше при Алмак, а що се отнася до напитките, и те не бяха предвидени за хора, свикнали с нещо по-силно.

Тилда се ужаси и сега се вайкаше за състоянието на роклята за езда, докато лакеите изкачваха тичешком стълбите с кани гореща вода за Емината баня.

Ема се съблече с въздишка на облекчение и влезе в медната вана. Горещата вода галеше кожата й и уталожваше леката болка след дългия любовен следобед.

Тя се усмихваше замечтано, докато си сапунисваше ръцете с дъхавия сапун. Колко много й беше липсвало това чудесно чувство на великолепна пълнота, чувството, че всяка частица от тялото й е била докосната от страстта. Усещаше се отпусната, открита и сияеща. Нямаше никакво намерение да накърнява това чувство с размишления докъде ще доведе всичко това.

— Роклята от зелен креп, Тилда — каза тя. — С бялата фуста. — Тя стана от ваната и взе пешкира, който Тилда й подаде. Долавяше дъха на сапун върху кожата си, струваше й се, че все още усеща тялото на Аласдеър до своето. Отдавна беше разбрала, че кожата и мускулите й имаха сякаш своя собствена памет.

— Мисля да ви сложа и шала на турски шарки, лейди Ема — предложи Тилда, докато втриваше крем в къдриците, които обрамчваха лицето на нейната господарка, за да светнат като злато. — Зеленото и златното ще отиват много добре на роклята ви.

Ема кимна в знак на съгласие. Пъхна крака в зелените кожени обувки и закопча на шията си огърлица от три реда великолепни перли. Беше подарък от Нед за двайсет и първия й рожден ден. Подходящите обеци с капковидни перли, които сложи на ушите си, бяха подарък от Аласдеър.

Някой почука на вратата на спалнята и Тилда отиде да я отвори.

— О, какво прелестно букетче, мадам — каза тя и пое на вратата цветята от лакея. — Бели рози. Ще стоят чудесно на роклята ви. Трябва да ги прикрепим към ръкавицата, долу на китката.

Тя донесе букетчето на Ема. Три съвършени бели рози бяха вързани със сребърна панделка. С много вкус и много нежно. Но и какво друго може да се очаква от Аласдеър? — помисли си Ема с усмивка и посегна към малката визитна картичка.

— О! — възкликна Ема и присви несъзнателно нос. Букетчето беше нежно, но посланието нагло. Та тя положителност не му е дала чак такива аванси. Всъщност, честно казано, трябваше да признае, че начинът, по който бе флиртувала с него, може доста да го бе насърчил. Нали и намерението й наистина беше да го насърчи. Но сега ще се наложи пак да се отдръпне. Много неприятно, защото ще си спечели славата на кокетка, освен ако не намери подобаващ начин да оправи положението.

— Не, Тилда, няма да го нося — каза тя, когато камериерката вече искаше да забоде букетчето за дългата й копринена ръкавица.

— Но, лейди Ема! — протестира Тилда.

— Много са хубави, но ще сложа златните гривни, които са били на майка ми — заяви Ема и отвори ковчежето със скъпоценностите.

Тилда й хвърли любопитен поглед, но сложи букетчето на скрина и извади пъстрия шал. Преметна го през лакътя на Ема и отстъпи крачка назад, за да я огледа.

— В крак с модата, лейди Ема — заяви тя доволна и оправи ширита с пискюл, който диплеше роклята под гърдите.

Усмивката на Ема беше малко разсеяна. Предчувствието й за хубава вечер поизбледня при мисълта, че ще трябва да поразсее илюзиите на Пол Дьони, особено ако Аласдеър я наблюдава в този миг. Аласдеър й каза, че ще бъде тази вечер при Алмак. Ще й бъде трудно в компанията и на двамата мъже, без да си мисли за нимфата от месинг.

Беше много възможно новината за нападението над емигранта да е станала междувременно известна в целия град. Пол сигурно е споменал за нападението на херцог Дивайз, тъй като се бе случило в неговия дом. Но веднага си спомни също, че когато тази заран му разказа собствената си версия с твърдението, че не се е връщала в зимната градина, той заяви, че я е чакал „цяла вечност“. Защо не й каза нищо за нападението? Не беше ли съвсем естествено да го стори?

Може би от гордост? Не е могъл да признае, че е преживял толкова срамно поражение? Това и се стори единственият, а много вероятно и верният отговор. Пол Дьони аз нищо на света не би допуснал в обществото са се шушука за него. Би станал прицел за зли шегички… всеки би станал. Обществото обича да се подиграва на всяко скандално унижение.

Тя слезе замислена долу. Мария пърхаше наоколо й, страхуваше се да не е пострадала много, след като се е оказала изложена на природните стихии.

— Сигурна ли си, скъпа, че няма да е добре да глътнеш едно от прахчетата на доктор Бенет… за да не ти се възпалят сливиците? Толкова мразя възпаленията на сливиците, миличка. Нищо по-отвратително от силно възпаление на гърлото.

— Едрата шарка и тифът също не са ми особено по вкуса — пошегува се Ема.

— Е, да, естествено… но знаеш какво искам да кажа.

— Ти си същинска квачка — заяви Ема с мила усмивка. — Хайде да идем да хапнем. Умирам от глад. — Пикникът в гръцкия храм беше сякаш далечно минало, а пуншът, който направи Аласдеър, преди да напуснат „Зелената гъска“, също не й напълни стомаха, въпреки че накара, по пътя за вкъщи, бузите й леко и приятно да се зачервят.

Грижовните страхове на Мария изчезнаха. Чудесният апетит на Ема говореше за добро здраве.

Тъкмо се канеха да седнат на масата, когато Ема чу глас откъм антрето. Тя замръзна на място с ръка на облегалката.

— Та това е Аласдеър! — възкликна учудено Мария. — Питам се само дали идва за вечеря?

— Ако бъда поканен — заяви весело Аласдеър откъм вратата. — Отведох преди малко Лястовица в конюшнята й. Сам е сигурен, че като й забърка фураж от трици, ще я отърве от последиците от дъжда. Реших, че ще се радваш да го чуеш, Ема.

Усмихваше се със самодоволната усмивка на мъж, убеден, че е извършил добро дело и погледът му се плъзна по масата.

— Ако това са патета от Ейлсбъри, положително ще остана за вечеря. А после ще ви придружа до Кинг стрийт.

Носеше обичайното за Алмак облекло. Ема открай време знаеше, че черният сатенен панталон до коленете, бялата жилетка и раираните чорапи, както и полуфракът са сякаш създадени за стройната му фигура. Сега мнението й се потвърди. Прилича на елегантна, гъвкава пантера, помисли си тя. Изискан, но и излъчващ някаква овладяна сила.

— Ще ви сложа прибор, сър. — Харис щракна с пръсти и лакеят побърза да донесе още един прибор.

Аласдеър пристъпи зад стола на Ема и го държа, докато тя седна. Ръцете му докоснаха раменете й, докато й наместваше стола. Той усети леката тръпка, която мина през тялото й и задържа за секунда ръката си на тила й, преди да заобиколи масата и да седне на мястото си.

Вдигна вежди, когато зърна бутилката вино в средата на масата.

— Бяло вино, Ема? На вечеря?

— Да донеса ли от бургундското, сър? — попита Харис.

— Имате ли още от реколта деветдесет и девета? Доставката, която подариха на лорд Едуард за пълнолетието му? — попита Аласдеър.

Ема свъси чело. Това е нейният дом и Харис трябваше нея да попита. Но старите спомени са трайни и икономът се е върнал очевидно към някогашния си навик да гледа на Аласдеър като на член от семейството и със същия ранг като Нед.

Аласдеър я погледна над масата и разбра израза й.

— O! — възкликна той и се ухили привидно разкаян. — Отидох твърде далече, нали?

— Един джентълмен разбира много повече от вино, отколкото една дама — успокои го Мария. — Ема няма нищо против, ако изявите някакво желание относно виното.

— Мария, какви ги говориш! — протестира Ема. — Имаш толкова остарели представи. Разбирам от вино не по-малко от Аласдеър.

— И трябва да е така — съгласи се Аласдеър. — Понеже Нед и аз сме те научили на всичко, което знаеш. Въпреки че си забравила едно или две важни неща — добави той и поклати недоволно глава.

Още преди Ема да успее да възрази, Мария пак се намеси.

— Ами да, откровено казано, Ема, ти не си като другите млади дами — заяви тя. — Аз наистина смятам, че е по-добре тези неща да се оставят в опитните ръце на мъжете. Аласдеър, сложете си от патенцата. Вярвам, че и пържените гъби ще ви харесат.

Аласдеър си взе от патешкото. Харис се появи с две прашни бутилки бургундско и се залови със сериозно лице да пълни чашите.

— О, за мен съвсем мъничко, благодаря — спря го Мария. — За мен бургундското е много тежко.

— Налейте на госпожа Уидърспун чаша бяло, Харис — заповяда Ема и погледна сърдито Аласдеър. — Госпожа Уидърспун я заболява глава от бургундско.

— Е, това обяснява грешката ви — заяви с облекчение Аласдеър. — Вече се опасявах, Ема, че си загубила добрия си вкус. Бялото вино е добро за пред ядене, но не и по време на ядене. — И той й се усмихна добродушно.

Това вече я вбеси. Човек просто не можеше да изкара Аласдеър от равновесие и той се държеше, сякаш тук си е у дома, беше толкова спокоен, че просто нямаше как да му се ядосаш без да станеш смешен. Ема си сложи от говеждото суфле и усети как сърцето й се свива при мисълта, че сега Нед трябваше да седи с тях на масата и тогава всичко щеше да е както в доброто старо време. Можеше да чуе гласа му, веселите му шеги, жлъчните забележки на Аласдеър. Чуваше го как се смее и гласа му — дълбок в сравнение с по-високия и по-мелодичен глас на Аласдеър.

Тя вдигна очи и срещна проникновения му поглед. Той знаеше за какво мисли тя. Очите му бяха изпълнени със състрадание, в тях се четеше и болка заради собствената му загуба… общата им загуба. Нед щеше да е толкова щастлив от онова, което се случи между тях. Щеше да се самопоздрави за правилната си стратегия. Но дали щеше да разбере, че тя и сега не е по-близо до решението да се омъжи за Аласдеър отколкото тогава, преди три години, когато го изостави пред олтара?

Мария, която очевидно не забелязваше надвисналите над масата тъмни облаци, разказваше последните клюки, бъбренето й заместваше мълчанието на сътрапезниците. След малко Аласдеър направи някаква случайна забележка и двамата подхванаха разговор, оставяйки Ема на мислите й, докато се посъвземе и бъде отново в състояние да участва в разговора.

Тя нямаше нищо против да прекара вечерта сред множество хора. Ще може да си събере мислите за онова, което я занимава, докато кима с глава на безсмисления брътвеж, който при подобни обществени прояви минава за разговор. С Аласдеър щяха да танцуват няколко танца, но повече не беше възможно, ако не искаха да привлекат вниманието на всички, нарушавайки едно от неписаните правила на клуба. Що се отнася до Пол Дьони, дори да е шокиран, че тя не носи цветята му, няма да има възможност да го изрази с думи.

— Защо си толкова разсеяна? — попита тихо Аласдеър в салона след вечерята, докато й слагаше пелерината.

Тя му подари лека усмивка и отговори пак така тихо:

— Не мислиш ли, че имам причина?

— В такъв случай се надявам да е приятна разсеяност — отговори той и понавъси чело. Не му се вярваше Ема да се е замислила, обзета от някакъв унес.

Тя сви леко рамене, после тръгна пред него към улицата, където каретата вече я чакаше. Дъждът беше спрял, луната ту надничаше, ту се скриваше зад препускащите облаци.

Пол Дьони се бе появил необичайно рано в салоните на Алмак. Домакинята го поздрави любезно и го представи на няколко дами, насядали търпеливо край стените в очакване на партньори. Но той обръщаше непрекъснато поглед към вратата. Очакваше идването на Ема Бомон. В джоба му имаше шишенце с опиум, достатъчен, за да приспи дълбоко човек два пъти по-едър и тежък от Ема. Възнамеряваше да използва приспивателното в края на вечерта.

Напитките бяха, меко казано, оскъдни: имаше чай, бадемово мляко и лимонада. Той предположи, че след нощ, прекарана в танци, дамата ще ожаднее. Ще е съвсем естествено към края на вечерта той да й донесе нещо за пиене, а беше достатъчно леко движение на ръката, за да сипе опиума в чашата й.

Тя ще замине с каретата за дома си. Камериерката ще я сложи в леглото. После тя ще спи, дори ако през нощта в стаята й става нещо нередно — ще проспи дори възможно отвличане, ако такова стане необходимо. Последното беше наистина гадно. Дори ако преживее разпита, нямаше да допуснат тя да остане жива. Пол нямаше възражения срещу убийство или атентат, както предпочиташе да го нарича, но по начало предпочиташе по-прости решения.

Беше повел не особено въодушевен разговор с някаква срамежлива и много млада дама, когато Ема влезе в залата. Веднага видя, че тя не носи розите му и в него се надигна вълна на хладен гняв. Беше умишлена обида. Нямаше друг начин да го изтълкува. Беше избрал бели рози, защото биха отивали на всеки цвят рокля, та не би имала причина да не ги сложи. Букетчето беше жест на обожател. Той я ухажваше и тя досега не бе проявявала неудоволствие, тъкмо обратното.

Гневът му нарасна, когато видя, че я придружава лорд Аласдеър. Все пак нищо не издаваше бурята в душата му, когато се извини на младата дама и си проправи път през междувременно препълнилата се зала. Усмихваше се меланхолично, когато се поклони на двете дами.

— Милейди, аз съм отчаян — прошепна той и вдигна ръката на Ема към устните си. — Толкова се надявах да одобрите малкия ми подарък.

— Много е хубав, сър. — Ема се усмихна и дръпна ръката си, защото той явно нямаше намерение да я пусне. — Толкова нежен, че не можах да понеса мисълта розите да увехнат и умрат тука в тази жега. Намерих им място върху моя скрин.

Тя се обърна към Мария и обясни:

— Мария, господин Дьони ми прати чудно хубаво букетче бели рози. Непременно трябва да ги видиш, като се приберем.

Аласдеър не забеляза, че силно е свъсил чело. Когато се усети, веднага се помъчи да си придаде нормален израз.

— Измествате ни, Дьони — изрече натъртено. — Толкова елегантни жестове.

Пол се усмихна студено. Очите му гледаха строго. Сарказмът на Аласдеър беше явен.

— Лейди Ема, ще ми направите ли честта? — и той посочи дансинга, където двойките тъкмо се подреждаха за котильона. — Или трябва преди това да ви бъда представен като партньор? — Той се засмя тихо. — Тези неписани правила така ме объркват!

Ема сложи ръка върху неговата.

— Само за валса, сър. Но тази вечер няма да танцувам валс. — Тя му се усмихна, но очите й бяха сериозни. Трябваше час по-скоро да изясни отношенията им. Погледът на Аласдеър съвсем не беше любезен. Дано само тук да няма нимфи от месинг.

Пол я отведе на дансинга. Аласдеър ги следваше с мрачен поглед.

— Лорд Аласдеър, позволете да ви представя една изключително очарователна партньорка. — Лейди Джърси го бе нападнала, преди той да успее да избяга. — Племенницата на Бедфорд. Новодошла е в града, но прави впечатление на много приятна.

— На много глупава, искате да кажете — заяви Аласдеър и улучи. — Докарвате ме до отчаяние, Сали.

Сали Джърси го погледна с усмивка в очите. Аласдеър беше сред нейните любимци.

— Ако не обичате мляко и вода, сър, ще ви предложа да си потърсите другаде нещо. — И тя погледна явно нарочно в посоката, където Ема танцуваше с Пол.

— Повярвайте, че се опитвам, Сали — заяви Аласдеър, неспособен да премълчи. После въздъхна. — И, моля ви, нито дума! Ще ми избяга като сърна пред кучета, само да се чуе някъде из града някой да шушука нещо за нас.

— О, познавате ме, Аласдеър. Ще мълча като гроб. — Сали му се усмихна окуражаващо. Аласдеър се успокои и само вдигна вежди. Сали Джърси беше всеобщо известна като „Мълчанието“, защото не умееше да си държи езика зад зъбите.

— На коя от дебютантките искате да ме принесете в жертва? — попита той и вдигна монокъла да се поогледа.

— На момичето с розовата тюлена рокля.

Аласдеър потрепери от ужас.

— Точно от това се страхувах. Как може червенокосо момиче да носи розово?

— То явно няма щастието да бъде съветвано от някого като вас — отговори малко остро Сали. — Хайде, не бъдете толкова непреклонен. Само защото Ема се занимава с онзи очарователен французин. — Тя хвана Аласдеър под ръка и го поведе към мястото, където бяха седнали розовата лейди и нейната майчица.

Фигурите на котильона бяха достатъчно трудни, за да позволят оживен или интимен разговор, тъй че Ема се задоволи да размени с партньора си няколко незначителни думи, когато танцът го позволяваше, но когато музиката замлъкна, каза:

— Дали бихте ми донесли чаша лимонада, сър? Предпочитам да пропусна следващия танц.

— Позволете да ви настаня на някой стол. — Пол бързо я отведе до един отдалечен край на залата, близо до голяма палма. — Само след минута се връщам, мадам.

Ема седна на ниския позлатен стол и отвори ветрилото. Разговорът щеше да стане неприятен, но нямаше как, тя не възнамеряваше да се измъква.

Пол се върна след няколко минути и й донесе чаша лимонада. Подаде й я и си привлече стол. Беше променил плана си. Ема трябваше още сега да изпие приспивателното. Щеше да й призлее и да се наложи да я отведат вкъщи. Така суматохата щеше да е по-голяма, щеше да стане по-гадно, отколкото би искал, но не беше готов да изпусне възможността, особено след онова, което изпита, онова, което се случи.

Ема държеше чашата в скута си.

— Господин Дьони, боя се, че съм създала у вас погрешно впечатление. — Тя въртеше чашата между пръстите си. — Аз… аз не си търся съпруг — каза тя направо. — Смъртта на брат ми е още толкова прясна в паметта ми, тъй че аз… аз… — Тя отпи от лимонадата. — Мислех, че съм се съвзела, но разбрах, че не е така.

— Вашето доверие ми прави чест, милейди — заяви той сериозно. — Но ще ми позволите ли да бъда ваш приятел?

— Аз имам много приятели, сър — усмихна му се тя. Всичко мина много по-лесно, отколкото мислеше. Той се държеше безукорно, по-добре отколкото бе заслужила. — Ще бъде чест за мен и вие да станете един от тях. — Тя вдигна отново чашата към устните си.

Пол я гледаше усмихнат как пие.

— Господин Дьони — принцеса Естерхази се приближи към тях — едно видение в рокля от яркожълта коприна, осеяна с тюркоазени панделки. — О, лейди Ема. — И тя удостои Ема с ледена усмивка. — Ще трябва да ми позволите да отвлека господин Дьони за минутка. Тук има някой, комуто бих желала да го представя. Племенница на лелята на моя съпруг. Трябва да я познавате, господин Дьони, защото ви е далечна роднина. — И тя повлече Пол след себе си, преди той да успее да протестира.

Ема отпи още веднъж от лимонадата. Видя, че херцог Кларънс си проправя през тълпата път към нея с много решителен израз на лицето. Под очите му имаше сини кръгове, носът му беше зачервен. Сигурно добре си беше хапнал и пийнал. Ема остави чашата и се запита дали не може да избегне срещата. Стана от стола с намерението да избяга в будоара, но херцогът вече я беше заговорил на висок глас.

— А, лейди Ема. Не бягайте от мен. Трябва на всяка цена да говоря с вас. — Той застана до нея и лицето му просия. После се наведе сковано и корсетът му изскърца. — Седнете, но, моля ви, седнете, скъпа лейди. — Той посочи подканящо стола, на който Ема седеше допреди малко. — Аз ще седна до вас.

Той се отпусна на стола до Ема.

— Боя се, че не съм много добър танцьор. — Той кимна и се залови да отмерва такта, потупвайки дебелите си, облечени в коприна бедра. — Но обичам музиката. Това, трябва да знаете, е семейна черта. Моят брат, Уелският принц обича всички видове музика. Той е истински меценат. Не мога да кажа какъв брой композитори и прочее е взел под крилото си.

Ема измърмори нещо подходящо и посегна отново към чашата с лимонада.

— Казват, че и вие сте истинска музикантка, лейди Ема — заяви херцогът. — Сигурно бихте желала да имате собствен музикален салон и учител, и прочее, напълно съм сигурен. Както и най-съвършените инструменти. — И той отново кимна. — Та не се бойте, че не бих ви ги доставил… не, не, наистина не се бойте.

Ема не разбираше какво й приказва. Херцогът говореше така, сякаш бяха годеници и на път за олтара. Не вярваше да й е направил официално предложение, освен ако по това време е била в безсъзнание. Тя остави чашата и му заяви категорично:

— Имам чудесен музикален салон в дома си на Маунт стрийт, сър. Той ми е напълно достатъчен и нямам нужда от друг.

— Ах… ах… — Херцогът изглеждаше малко объркан. — Надявах се, че можем да се споразумеем, вие и аз, скъпа ми лейди.

Ема отвори ветрилото си.

— Простете, но не разбирам за какво говорите. — Тя стана от стола. — Моля да ме извините, но трябва да се оттегля за малко.

Тя се поклони и хукна, изоставяйки лицето от кралско потекло. Той се почеса по главата и се запита дали може би не се е изразил достатъчно ясно. Беше й предложил все пак брак, а не връзка.

Ема изтича до будоара, решена да остане там, докато стане възможно да си тръгне за вкъщи. Стаята беше празна, като се изключат камериерките, и тя се скри зад един параван, благодарна, че може да остане известно време на тишина и спокойствие.

Но те не продължиха дълго.

Зад паравана се чуха гласове. Ема веднага позна гласа на лейди Мелроуз. Гласът й беше висок и малко остър, сякаш нещо я беше ядосало.

— Аласдеър ми каза, че тя имала намерение да се разхожда с двуколка за надбягвания — заяви тя. — Каза, че била не по-малко вулгарна от лейди Лети. Така де, прави скандал, засенчващ всички досегашни скандали, после се връща в обществото и се фука с богатството си в очакване всички мъже да й паднат в краката.

— И Кларънс вече я ухажва — обади се лейди Белингам. — но това трябваше да се очаква.

— Е, ако копнее за кралска титла, не може да си пожелае нищо по-добро — изсъска злобно лейди Мелроуз. — Освен ако не е решила да превземе Уелския принц.

Зад паравана Ема кипеше от гняв.

— Както гледам, и лорд Аласдеър напоследък непрекъснато се върти край нея — прозвуча още един женски глас, който Ема не разпозна. — А можеше да си помисли човек, че вече добре се опари. — Тя сниши малко глас и добави: — Надявам се, мила Джулия, че ти вече не се страхуваш от нея като от съперничка, нали така?

— Човек трябва да е чул мнението на Аласдеър за Ема Бомон, за да му повярва — заяви жлъчно Джулия Мелроуз.

— Оказа се просто принуден да поеме неприятното задължение на неин управител — прозвуча още веднъж престореният й смях, но вече от известно разстояние, сякаш си тръгваше. — Повярвайте ми, приятелки, с нетърпение очаква тя да си намери съпруг и да го освободи.

Кратко мълчание последва думите й, а после лейди Белингам каза:

— Струва ми се, че нашата скъпа Джулия е очаквала лорд Аласдеър междувременно отдавна да е изпълнил очакванията й.

— О, той никога няма да се ожени за Джулия — отвърна другата жена. — И защо ще го прави, след като тя едва изчаква да му даде онова, което той иска, и без да получи в замяна венчален пръстен? — Двете жени се изсмяха високо, както се прави само в един празен будоар. Смехът и гласовете им станаха по-тихи и те явно последваха лейди Мелроуз.

Ема пристъпи иззад паравана, беше пребледняла като платно от болка и гняв. Значи Аласдеър си приказва за нея с лейди Мелроуз. Разказал е на любовницата си за двуколката. Твърдял е пред нея, че няма търпение на сложи край на задълженията си към нея. И какво ли още й е разправял? Сравнявал ли я е с любовницата си? С всичките си други любовници?

Виеше й се свят, тя седна на ниското столче пред огледалото. Лицето й беше много бледо. В главата й всичко се въртеше.

— Лошо ли ви е, госпожо? — попита уплашено една от камериерките.

— Бихте ли ми донесли, моля ви, чаша вода? — Изглежда в будоара беше много горещо и странно чувство за тежест сякаш се надигаше в тила й.

Ема пое чашата, която камериерката й донесе, притисна я към челото си. Почувства се малко по-добре, физически, но не и в мислите си. Как е могъл Аласдеър да говори с любовницата си за нея? Беше толкова обидно. Прие факта, че в живота му е имало и други жени, никога вече нямаше да има доверие в него, но беше постигнала известно равновесие — духовно и чувствено — при което можеше да използва всичко добро в техните отношения, без да поема риска да бъде наранена. Поне така вярваше.

Но само при мисълта, че е приказвал за нея с друга жена, гневът й отново пламна. Тя изпи водата, после внимателно стана и оправи роклята си. Радостта й от този ден изчезна, онова чудесно чувство за пълнота се стопи. Усещаше се изцедена, лишена от каквито и да било чувства освен гняв и унижение.

Тя излезе от будоара и тутакси я обгърна тежката миризма на парфюми и сгорещени тела. Дори музиката й се стори неестествено шумна. Опря ръка на стената, за да не падне.

— Ема, какво има? Бледа си като платно — Аласдеър изплува от мъглата, която сякаш я бе обгърнала.

Тя разтърка очи и се опита да отпъди мъглата, но не успя.

— Чувствам се болна — каза тя и чу колко умоляващо прозвуча гласа й, почти като на дете. Не искаше Аласдеър да е близо до нея, но изведнъж се оказа безсилна да му го каже.

Той извика Мария, заповяда да докарат каретата, сложи наметалото на раменете, после й помогна да се качи в каляската, всичко това само за минути. Тя се облегна на възглавниците, затвори очи, непрекъснато ту заспиваше, ту пак се събуждаше.

— Сигурна съм, че тя тази вечер изобщо не биваше да излиза — заяви Мария на Аласдеър, когато той помогна и на нея да се качи в каретата. — След като днес се върна измокрена до кости. Надявам се само да не е възпаление на сливиците.

— Ема не е била през целия си живот болна нито един ден — каза Аласдеър, но и той не можеше да подтисне чувството на тревога, чувството, че и той е донякъде отговорен за това, че този следобед Ема наистина се намокри до кости. Беше смешно наистина, та той нямаше власт над времето. Въпреки това се чувстваше виновен.

— Съобщете ми още утре сутринта как е — помоли той Мария и надникна още веднъж в каретата. — И не се колебайте да извикате доктор Бейли.

— Не, не, няма. Ако стане нужда, още през нощта ще пратя да го викнат. — Мария се наведе и сложи ръка на челото на Ема. — Мисля, че няма температура. Мисля, че спи.

Аласдеър затвори вратичката на каретата и отстъпи крачка назад, после махна на кочияша да потегля. Навъси чело, когато каретата се заотдалечава. Тя спи. Защо, по дяволите, ще вземе да заспи на един бал? Освен ако е симптом за някаква болест. Помисли за тиф и усети как го обзема ужас.

Нямаше никакво желание да се връща при Алмак, затова тръгна бавно към Сейнт Джеймс стрийт с надеждата, че няколко игри на макао при Уейтиърс ще го поразсеят. Засега не можеше да направи нищо за Ема и беше абсолютно излишно да полудява от страх.