Бившият годеник

12

— Не, Мария, няма да пътувам с каретата — заяви решително Ема и си счупи едно варено яйце. — На вас двете, на тебе и на Тилда ще ви е много по-удобно, ако сте сами в каретата. Аз ще пътувам с двуколката с двата врани коня.

— Моля те, невъзможно е да пътуваш в открита кола чак до Линкълншир — възрази й Мария и натопи в чая си късче препечена филийка.

— Напротив, мога. Но бих могла и да яздя. Ще вържем Лястовица зад каретата.

— Ами Аласдеър?

— Той ли? — попита Ема и очите й заблестяха опасно. — Ако иска да пътува в каретата — негова си работа.

— О-ох! — въздъхна Мария и потърси утеха в чая. — Вие двамата с Аласдеър се държахте уж толкова приятелски, а сега… — и тя поклати отчаяно глава.

Ема не каза нищо. Солеше си яйцето и размисляше над предстоящото пътуване. Да прекара три дена заключена в карета, защото толкова щеше да продължи пътуването до Додингтън — перспективата наистина не беше приятна. Дори ако сменят редовно конете, пак няма да минават повече от десет мили на час. Но тя може да използва случая, за да опознае по-добре двата си врани коня. А когато те трябва да почиват, ще язди Лястовица, а Сам може да я следва с конете по-бавно, на не толкова уморителни етапи. Това ще й даде възможност да извлече от принудителното пътешествие даже известно удоволствие.

Но колкото и да се напрягаше, не изпитваше удоволствие, нито й беше забавно, като си помислеше, че Аласдеър ще е с нея. Гласът на Джулия Мелроуз звучеше отново и отново в ушите й, непрекъснато дразнение, като капки дъжд, които се стичат от запушен улук. Беше най-ужасното унижение — да знае, че е говорил за нея открито с други жени. Призляваше й само като си го помислеше.

— Ема, скъпа — обади се Мария. — Изглеждаш много ядосана. Наистина ли не искаш да заминеш за Линкълншир? Ако обясниш на Аласдеър, че наистина не би желала, тогава той…

— За бога, Мария, не Аласдеър решава какво да правя — извика Ема, защото търпението й беше на път да се изчерпи от бодрите твърдения на нейната компаньонка, че като жена тя трябва да бъде ръководена от мъж. Според Мария една жена е неспособна да вземе решение, ако не е насочвана от мъж, още по-малко правилно решение. — Няма да замина за Линкълншир, защото той го е казал, ще замина защото аз съм решила, че така трябва.

— Да, скъпа — измърмори Мария. — Не исках да те ядосам. То и без туй ядовете ни сега не са малко. — Тя протегна ръка и погали ръката на Ема. — Толкова неприятна история. Но съм сигурна, че Аласдеър знае кое е сега най-доброто за нас.

Ема премълча, стиснала зъби.

Аласдеър се върна малко преди обед на Маунт стрийт. Караше двуколката си, за задната й част беше вързан куфар, Джеми седеше на мястото си, в краката му лежеше зареден чифт пистолети. Един коняр яздеше Феникс, който пристъпваше спокойно зад колата.

Аласдеър беше предал загубеното съобщение на Чарлз Лестър и му беше описал събитията от последната нощ. Лестър беше настоял Ема да бъде отведена на сигурно място. Ако открият мъжете, проникнали с взлом в дома й, или, по-вероятно, ако успеят да изобличат шпионина в собствените редици, тя вече ще е в безопасност. Но не и преди това.

Беше предложил на Аласдеър да му даде няколко от своите хора, за да го придружат и пазят, но на Аласдеър не му допадна мисълта да бъде придружен от чужди хора, които биха искали може би да действат както те решат и които бяха свикнали да изпълняват заповедите на друг господар. Щеше да вземе своите хора — кочияша и слугите. Джон, кочияшът, му е верен, а го бива и да стреля с пистолет. Но ще разчита най-вече на Джеми и Сам.

Слугите тъкмо овързваха багажа на покрива на каретата, когато Аласдеър спря пред вратата. Конярят разхождаше пред къщата впрегнатата в двата врани коня двуколка на Ема. Внушаващото уважение, прорязано от белези сбръчкано лице на Сам издаваше, че е бивш боксьор, а и сега няма нищо против да ступа някого. Той изкозирува на Аласдеър и го увери, че конете на лейди Ема са чудесна чистокръвна двойка от добро потекло.

— Така е — съгласи се Аласдеър, слезе от колата и подаде юздите и камшика на Джеми. — Само че за къде сте се наканили тази заран с конете?

— Лейди Ема, сър — обясни Сам. — Тя каза, че иска да пътува за Линкълншир с тях.

— Така ли каза? — измърмори Аласдеър. — Ще образуваме великолепна процесия. Пощенската кола с коларя, две двуколки и два чифта впрегатни коне.

А искаше да се измъкнат незабелязано от града… Той влезе в къщата, където Харис го осведоми, че лейди Ема е в трапезарията.

— Ема, нали нямаш намерение да изминеш целия път до Линкълншир с двуколката си? — попита още щом влезе, после свали ръкавиците и ги пъхна в джоба на наметалото.

— Напротив, имам — заяви тя и си намаза филия с масло.

Аласдеър си взе стол и седна. Опита се да я вразуми.

— Размисли само секунда, Ема. Ще образуваме по шосетата толкова дълга процесия, че всеки ще може да ни нападне.

— Да ни нападне ли? — изписка Мария. — О, боже милостиви, кой ще ни нападне?

Мария нямаше представа за проблемите, довели до решението за това пътуване. Беше приела чисто и просто факта, че и тримата имат нужда от малко почивка сред природата. Тя самата непрекъснато повтаряше, че нервите й са изопнати. Клетата Ема, сигурно не беше в по-добро състояние.

— Пладнешки разбойници — заяви с удоволствие Ема. — Бандити. Мъже с пушки и…

Мария очевидно всеки миг можеше да припадне.

— Хайде, хайде, само се шегувам, Мария — побърза тя да добави. — А пък Аласдеър е повече от предпазлив.

— Добре де — каза Ема и посегна към купата с конфитюр от малини. — Можем да поскъсим процесията, ако ти не потеглиш с двуколката. — Тя намаза конфитюра върху филията с масло. — А тъй като аз на всяка цена ще потегля с моята, твоята става съвсем излишна.

Аласдеър разбра, че тя майсторски го е измамила. Сложи лакти на масата, подпря брадичката си с ръка и я загледа с възхищение.

— А ще ми позволяваш ли да карам от време на време конете ти, госпожице?

— Ако ми докажеш, че се справяш — отговори тя и посегна към чашата с кафе. — Доста са буйни, да знаеш.

Той тръгна към вратата.

— Двамата с теб ще потеглим след половин час с твоята двуколка. Ще направим една обиколка през Хайд парк, за да създадем впечатлението, че се разхождаме. Първата смяна на коне ще направим в Потърс Бар, следователно пак там ще изчакаме каретата.

— А защо трябва да създадете впечатление, че сте на разходка? — попита клетата, съвсем объркана Мария.

— Малко е сложно — отговори Ема. — Като стигнем в Додингтън, ще ти обясня. Но не бива да се тревожиш.

— Толкова се радвам, че Аласдеър ще е с нас — каза Мария и му се усмихна с облекчение.

Аласдеър се поклони дълбоко.

— Бих искал да има повече жени като вас, Мария. — И той излезе от трапезарията.

Но щом излезе, лицето му помрачня. Нещо се беше случило, за да промени Ема така рязко отношението си към него след случилото се в Ричмънд. Просто не проумяваше какво ли може да е. Не беше сторил нищо, което да я ядоса. Беше винаги наясно дали е виновен, но този път не беше нито казал, нито направил нещо такова. Какво, по дяволите, се е случило?

Той излезе на улицата и каза на Джеми да върне неговата двуколка и конете в конюшнята.

— Ще им кажеш, че трябва всеки ден да ги извеждат на разходка, а после ще препуснеш с Феникс до Потърс Бар, ще отведеш и Лястовица на лейди Ема. Ще те настигнем някъде към Блек Гъл.

— Отказахте се да вземете жребците? — Джеми беше отворил широко очи от учудване.

— Както виждаш — отговори иронично Аласдеър. — Премести куфара ми в двуколката на лейди Ема и скрий пистолетите под седалката.

Джеми измърмори нещо, но после се подчини, скочи в двуколката на господаря си и хвана юздите и камшика.

Аласдеър изпрати потиснат с поглед любимата си кола и я видя как изчезва зад ъгъла на Одли стрийт. Следващият път ще трябва да понатупа Ема.

Е, чак дотам не биваше да се стига.

Ема се появи петнайсет минути по-късно в рокля със строга кройка, но от лъскав оранжев плат и украсена с черни ширити. Прилича на райска птица, помисли си Аласдеър и го обзе леко отчаяние.

— Ако съм хранил някога надежда да те измъкна незабелязано от града, сега трябва да забравя за нея — изръмжа той, докато тя слизаше тържествено по стълбата към улицата. — Този ярък цвят ще привлече вниманието от километри разстояние.

— Недей, нали нося воал — отговори му с невинно усмивка Ема. И оправи малката черна шапчица на главата си.

Воалът беше само за украшение и всяка възможна дискретност изчезваше заради огромното черно перо, което й стигаше до рамото. Ефектът беше главозамайващ. Аласдеър реши, че е дори великолепен. Който я видеше веднъж, не би могъл толкова лесно да я забрави.

— Аз просто си помислих — заяви Ема със същото невинно гласче, докато поемаше от Сам юздите и камшика и се канеше да се качи в колата, — помислих, че искаме всеки да ни види как се разхождаме в парка. Докато каретата потегли незабелязана от Маунт стрийт, аз ще се демонстрирам в двуколката си.

Тя го гледаше доста враждебно, докато повтаряше с не особено приятелски тон думите на Джулия Мелроуз.

Но Аласдеър изобщо не реагира. Сякаш изобщо не я беше чул.

— Ще се изфукам даже доста вулгарно — натърти тя още веднъж.

Аласдеър се намръщи.

— А защо, ако смея да попитам, трябва да го правиш? — каза той и без да дочака отговор, се обърна към коларя Джон и му нареди как да мине първата част от пътуването.

Ема си помисли жлъчно, че той сигурно е забравил какво е изприказвал на любовницата си. В прилив на страст навярно си бъбри с нея, без да внимава какво говори…

Усети горчив вкус в устата и преглътна, извърна бързо глава и се загледа в улицата, сякаш там беше пълно с интересни неща. Впрочем не би ги видяла дори ако ги имаше. Защото очите й бяха плувнали в сълзи — от гняв.

— Добре. Хайде да тръгваме. — Аласдеър скочи в колата и седна до нея. — Сам, потегляме.

Жребците препуснаха бързо, сякаш току-що пуснати на воля. Ема ги задържа с предпазливо подръпване на юздите и те реагираха тутакси.

— Добри са — похвали ги Аласдеър.

— Дори много добри — съгласи се Ема и тъкмо се канеше да направи възторжен коментар за реакцията на жребците, когато разбра, че ужасният спомен отново разпалва гнева й срещу Аласдеър. Уж го мразеше, изпитваше към него дълбоко и болезнено отвращение, но още следващия миг подхващаше със самата себе си дискусия за огромния му опит и всички прекрасни неща, които двамата споделяха с толкова страст.

Тя стисна силно устни и насочи цялото си внимание към конете.

Аласдеър я погледна объркан. Нещо наистина не беше наред. Може да беше нервна реакция след взлома в дома й. Забеляза за пръв път враждебността й, когато влезе в дома й, извикан от Мария. Всъщност още преди това беше побесняла, когато компаньонката й взе да твърди, че за една жена е крайно необходимо да се остави през живота да я води мъж. Обикновено и двамата само се смееха на подобни твърдения.

При други обстоятелства Аласдеър щеше да анализира собственото си поведение, за да открие причината за хладното държане на Ема, но знаеше, че не е сторил нищо, за което да трябва да се извинява. Просто не бе имал възможност да я ядоса или натъжи през краткото време между вчерашния им престой в Ричмънд и днес.

Тя можеше да е разтревожена или дори уплашена от това, че могат да се окажат преследвани от злонамерени шпиони, но беше усетил неприязненото й отношение още преди тя да е осъзнае в какво положение е в момента.

Но какво, по дяволите, се бе случило?

— Радвам се, че си се оправила от снощното неразположението — каза той, когато свиха в Хайд парк. — Толкова сънена не те бях виждал. И така изведнъж.

Ема не му отговори. Единственото обяснение, което можеше да даде за смешното си държание снощи беше, че се почувства потисната и шокирана от чутото в будоара. Сама не допускаше, че може да се окаже толкова докачлива, но тялото на човек може да му изиграе при подобни обстоятелства и лоша шега.

— Преживели бяхме все пак един напрегнат следобед — измърмори с усмивка Аласдеър. Ръката му се отпусна за секунда на бедрото й. Тя сякаш се скова от докосването и впери поглед в пътя пред тях. Той отдръпна ръка, объркването му премина в така добре познатото унижение.

Ако наистина е станало нещо, защо не му каже?

От прикритието си в един храст до пътя Пол Дьони видя как двуколката мина край него. Този проклетник Аласдеър Чейс май се е лепнал за нея като муха на мед. Невъзможно беше да ги нападне посред парка, но злополука с колата на многолюдна улица извън парка можеше да му предостави желания шанс.

Той и двамата мъже, доведени от Луис, щяха лесно да се справят с грозния слуга, изправен отзад на колата. Но ако Аласдеър Чейс не се разкара, равновесието ще е нарушено.

Пол беше очаквал тя да се появи в парка. Луис успя да вмъкне едно момче в конюшнята, в която държаха нейните коне. Щом поръчаха колата, то веднага дотича да съобщи, получи си парите, заподсвирка си и изчезна.

Планът беше великолепен в своята простота. Щом открие Ема, ще я заговори. Ще я помоли да го качи за една обиколка из парка. Съвсем естествена молба, която тя не може да отклони, ако не иска да е съвсем неучтива. Предишната вечер при Алмак се разделиха като добри приятели. Следователно тя няма причина да е неучтива с него.

Той ще я помоли да го откара до „Фрайбург и Фрайърс“, където би искал да попълни запасите си от енфие. Беше сигурен, че тя не може да му откаже и на тази невинна молба. Неговите хора ще чакат на улицата пред магазина и ще предизвикат катастрофа…

Пръстите му се сключиха около парчето олово в джоба. Един удар по главата ще я просне в безсъзнание. Ще изглежда, сякаш е била ранена при инцидента. В суматохата и сред неизбежната тълпа ще е много просто да я предаде на Луис, който вече ги чакаше в отворена кола с един кон.

Смехотворно прост план, като се изключи това, че не беше сложил лорд Аласдеър в сметката. Впрочем нямаше да има нищо странно и ако Пол помоли Аласдеър Чейс да му отстъпи мястото си в колата. Така де, лейди Ема си търси съпруг или поне обществото смята, че е така. Тя все още избираше между много поклонници. Да ги удостоява с внимание, беше част от играта, в която участваха всички.

Пол излезе от храста и бавно се заразхожда, наблюдавайки зорко редицата от коли, които кръжаха по алеите на парка. Но колата на лейди Ема не се върна.

Мина близо четвърт час, преди той да се убеди, че не греши. Изруга тихо под нос, излезе от парка и махна на една наемна кола.

Стигна все пак навреме до Маунт стрийт, за да открие Мария Уидърспун, която се качваше на някаква натоварена кола. Една камериерка я следваше с ковчеже за скъпоценности. От Ема нямаше и следа.

Пол почука на стената, която го отделяше от кочияша и мъжът спря конете. После се обърна и извика през прозорчето:

— Тука ли искате да слезете?

— Не, изчакайте, докато не ви кажа да продължите.

Кочияшът сви рамене, облегна се на седалката си и извади стар брой на „Газет“. Опрял ръка на отворения прозорец, Пол наблюдаваше сцената пред къщата на Ема.

Кочияш, придружаващи ездачи, планина от багаж — всичко подсказваше, че се подготвя дълъг път.

Но Ема не беше тук, само компаньонката и камериерката.

Ема се разхождаше с двуколката си из парка в заедно с Аласдеър Чейс.

Пол се почеса по брадичката. Ако ще заминава, защо е тръгнала преди това да се разхожда из парка?

Ами много просто — за да заблуди относно пътуването си всеки, който се интересува от това какво прави.

Задигайки кутията за писмени принадлежности, той беше издал какво именно търси. Онези двамата са предположили, че сега, докато те се разхождат из парка, никой няма да се заинтересува от къщата. Ако успеят да напуснат Лондон, без някой да ги последва по петите, щеше да е почти невъзможно Ема да бъде открита. Шосетата, извеждащи от Лондон, са безброй и се разклонят във всички посоки. Възможните цели са разнообразни като цветовете на дъгата. Пощенската кола потегли. Пол се наведе през прозореца.

— Последвайте онази кола.

— Накъде? — попита кочияшът и сгъна вестника.

— Ако знаех — сопна му се Пол — нямаше да се налага да я следвате.

Ема подкара двуколката през Къмбърланд гейт в северната част на Парк стрийт и продължи на север по Холоуей роуд. На поста за шосейни такси на Айлингтън Спа Сам скочи от колата, за да купи билетите, с които щяха да ги пропуснат през следващите три поста.

На Аласдеър най-сетне му писна.

— Ема, това мълчание докато стигнем в Потърс Бар ли ще продължи?

— Нямам какво да ти кажа.

— Напротив, имаш — каза натъртено той. — Нали виждам как просто се задушаваш от онова, което би искала да кажеш. Нещо те човърка и мисля, че ще е по-добре да се освободиш от него, преди да те е погълнало цялата.

Сам скочи отново на мястото си, а Ема подкара конете. От една страна, много й се искаше да му хвърли всичките си обвинения в лицето. Искаше да го види объркан и смутен. Искаше да го чуе как пелтечи някакво извинение или как отрича всичко, въпреки че едва ли щеше да успее да я убеди.

Да, но от друга страна не би понесла да го види как отхвърля всичко с едно присвиване на рамене… как й се присмива, че е толкова наивно момиченце, та се ядосва за нещо, което някой някому бил казал. Ще я нахока, че си създава грижи заради толкова нереален, толкова незначителен повод. Та нали всички те са вече възрастни хора без илюзии. Ами да, такъв е светът.

Не, нямаше да понесе да го чуе от него.

Аласдеър чакаше отговор. Изтърпя, докато прекосят красивото селце Айлингтън Спа, докато изкачиха после хълмчето към Хай гейт и слязоха отново откъм северната му страна. Изчака да стигнат Финчли Комън, откъдето безлюдният път се простираше пред тях, прекосявайки ливадите под стоманеносивото небе.

Изчака и докато минат покрай бесилката на Фелоу Корнър. Изгнилият труп на някакъв разбойник се люлееше на верига, която скърцаше на вятъра, препускащ през равнинната ливада. В колата се възцари дълбоко мълчание, а после Сам, който държеше пистолетите си под ръка в очакване на още някой разбойник, не си засвирка тихичко, та дано потисне обзелото го неприятно чувство.

Отново напуснаха ливадата, без да срещнат опасност и в Уайтстоун спряха, за да платят още веднъж такса. Междувременно Аласдеър беше загубил далеч не чак толкова безкрайното си търпение, но не можеше нищо да направи, докато Сам е седнал зад него. Пред Джеми можеха да се карат, но Сам беше нов.

— Спри пред „Червения лъв“ — заповяда кратко Аласдеър, когато влязоха в оживения търговски град Барнет, на две мили след Уайтстоун.

— Мислех, че ще спрем в Потърс Бар.

— Трябва да пийна нещо, пък и да напоим конете.

Ема насочи конете към двора на „Червения лъв“. Наоколо им сновяха коняри, които сменяха конете на три пощенски коли, готови да потеглят по Големия северен път.

Аласдеър скочи от колата.

— Хайде — каза той и подаде на Ема ръка, за да й помогне да слезе.

Тя се поколеба за миг, после пое ръката му и слезе от колата. Знаеше, че Аласдеър вече е бесен, знаеше, че по обичайния си противоестествен начин е предизвикала сцената, която той сега щеше да й направи. Боеше се от неговата реакция, но усещаше, че този сблъсък й е нужен. Никога не успяваха да скрият един от друг чувствата си и се бяха носили от един върховен миг до друг. Може да не беше най-разумният начин да го правят, но и двамата явно просто не можеха другояче.

Щом Ема стъпи на земята, Аласдеър веднага пусна ръката й.

— Влез в странноприемницата и кажи, моля те, да ни дадат отделна стая — каза той и добави с ледена учтивост: — Поръчай, ако обичаш, и халба бира за мен.

Ема изпълни желанията му. Кръчмарят я посрещна с поклон още на вратата и я увери, че има отделна стая, от която се вижда пътя. Веднага щял да прати там и напитки. Той щракна с пръсти, а на дотичалата слугиня заповяда да заведе дамата горе.

Ема последва момичето в четириъгълна стая с дървена ламперия. Застана до прозореца и гледаше към пътя, когато Аласдеър влезе в стаята.

— Кръчмарят ще прати бира и кафе — осведоми го тя с безизразен глас и си свали ръкавиците. — Освен това и студено пилешко, и пастет от дивеч. Не знаех дали не си гладен.

— Не особено — каза Аласдеър. Стоеше с гръб към огъня и беше запретнал пътническото си палто, за да си стопли краката.

— Предполагам, че Мария междувременно вече е тръгнала — каза Ема и продължи да гледа към пътя.

— Добре, Ема, и хайде, стига! — отсече Аласдеър. — Какво, по дяволите, става? Цупиш ми се още от тази заран, откакто се появих на Маунт стрийт и…

— Изобщо не се цупя! — извика Ема и се обърна рязко към него. — Аз никога не се цупя.

— До тази заран можех евентуално да се съглася с теб — възрази той. — Но защо се държиш с мен с такова пренебрежение?

Ема хвърли ръкавиците на масата.

— При сегашното положение на нещата, не ми се слуша… — подхвана тя, но после млъкна, защото слугинята влезе в стаята с яденето и пиенето. Ема отново се обърна към прозореца.

Момичето огледа с любопитство двамата в стаята. Напрежението между тях беше толкова осезаемо, че сякаш можеше с нож да се разреже. Тя сложи нещата от подноса на масата, но много по-шумно, отколкото беше редно — тишината в стаята беше толкова тягостна, че изпита желание на всяка цена да я наруши.

— Нещо друго, сър? — Тя се поклони учтиво на Аласдеър, защото Ема продължаваше да стои с гръб към стаята.

— Не… не. — И той я отпрати с нетърпелив жест.

Тя се поклони още веднъж, после избяга с празната табла.

— Е, да започнем отначало — Аласдеър си наля бира в халбата. — Какво не ти се слуша? — Той отпи голяма глътка и я загледа с присвити очи. Добре съзнаваше, че под гнева му припламваше страх, което обаче не му помогна да се държи по-примирително.

— Не ми се слуша същество като лейди Мелроуз да дрънка пред хората по мой адрес — заяви Ема с пламнали бузи и разтреперан глас. — Още по-малко да разказва по толкова унизителен начин неща за мен, които ти си споделил с нея.

Аласдеър я гледаше безкрайно объркан. Той сложи халбата на масата.

— Не те разбирам.

— Наистина ли? — Гласът й трепереше от сподавен гняв. — Може би вече изобщо не си спомняш, че си изразил пред лейди Мелроуз мнението си за мен и то с думи, които човек трябва да е чул, за да им повярва. Била съм вулгарна като Лети Лейд, например. Може би не помниш също, че си й казал, че нямаш търпение да си намеря най-сетне съпруг, за да се отървеш от гадното си задължение на мой управител.

Ема си пое дълбоко дъх и кратко гневно хълцане се изтръгна от гърлото й. Тя притисна пръсти към устните и се опита да се вземе в ръце. Не, нямаше да рухне пред него.

— И за какво още си разговарял с нея? — попита тя, използвайки мълчанието му в своя полза. — Може би за способностите ми в леглото? Удоволствие ли ти доставя да сравняваш любовниците си, Аласдеър?

Аласдеър пребледня.

— Стига! — отсече той и очите му заблестяха на пребледнялото лице, а в ъгълчето на устните му един мускул затрепери. — Позволи ми да сложа нещата по местата им. Упрекваш ме, че съм говорил с други жени за теб?

— Не само си говорил — отвърна тя жлъчно. — Унижавал си ме пред другите си любовници, та те да могат да сервират онова, което си им разказал, на своите приятели и познати и на всеки от обществото, който би желал да го чуе… да могат думите ти да са в устата на всяка дърта крастава жаба и да се превърнат в клюка за целия град!

Тя се обърна рязко, защото вече не издържаше да го гледа, пък и за да не види той пламналите й от гняв бузи, да не забележи болката й, още повече, че тя самата не знаеше кое от двете чувства надделява в нея.

— Как смееш! — Аласдеър едва потискаше гнева си, но говореше с необичайно тих глас. — Как смееш, Ема!

— Как смея ли? — хвърли му тя през рамо: — Повтарям само онова, което чух. При това на обществено място.

— Осмеляваш се да вярваш, че съм способен на такова нещо? Че ще си загубя разсъдъка, ще забравя възпитанието си и ще говоря с някого по лични въпроси, които засягат теб!

— Но аз го чух — обясни тя с безизразен глас. — Вярвам на това, което съм чула.

Аласдеър беше прекосил стаята с две широки крачки. Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— За бога, Ема, никога не съм бил толкова близко до желанието да ударя жена, както в този миг.

— Ами тогава удари ме — кипна тя. — Нали насилие е това, което се очаква от мъж, унизил възлюбената си, за да се подмаже на друга. — Тя отстъпи назад, зърнала израза в неговите очи. Пръстите му се впиха брутално в раменете й и тя очакваше, затаила дъх, той да изпълни заканата си. После щеше още повече да го презира. Това щеше да сложи веднъж завинаги край на всичките й чувства към него.

Аласдеър свали ръце от раменете й. Отстъпи няколко крачки назад. После въздъхна, продължително и дълбоко, потърка с върха на пръстите очите си и устните, после прокара отпаднало ръка през лицето.

Ема видя, че ръцете му треперят.

— Вместо да ме обсипваш с упреци, трябваше просто да ми разкажеш какво се е случило — каза той и сега гласът му беше спокоен. — Очевидно имаш причина да си обидена, но, за бога, Ема, дано причината да е основателна.

Сега тя изпита слабо подозрение, че може би всичко е било грешка, ужасна грешка. Усети някакъв полъх на надежда. Познаваше Аласдеър и знаеше, че гневът му не е престорен. Не проявяваше и най-слаби признаци на разкаяние, още по-малко на нечиста съвест.

Тя си пое дълбоко въздух, а после му разказа най-подробно какво бе чула онази вечер в будоара у Алмак.

Аласдеър я слушаше. Докато тя говореше, на лицето му се появи израз на бесен яд. Гласът на Ема й изневери един-два пъти, когато зърна гнева в очите му, но тя продължи да говори, като се стараеше да не украсява излишно чутото.

Когато тя свърши, Аласдеър заговори на свой ред.

— Чуй ме и ме слушай много внимателно. Никога, никъде и с никого не бих говорил за лични неща, които те засягат. Джулия Мелроуз има зъл език. И си въобразява може би, че има причина да ми отмъсти. Каквито думи и да е сложила в устата ми, те не са били мои.

Ема потри ръце, сякаш бяха леденостудени.

— Все пак не можеш да отречеш, че си й дал повод да се чувства в правото си да говори подобни неща, нали?

— Не мога да ти кажа какъв повод съм й дал — заяви кратко той. — Представа нямам какво право си е присвоила, за да го използва за собствените си цели.

— Значи никога не би говорил за мен с друга жена?

— Не ти ли го казах току що? — въздъхна той тежко. Ема преглътна, а после докосна за пръв път темата, която между тях двамата беше табу.

— Дори не и с майката на твоето дете?

Лицето на Аласдеър стана мрачно. С леден израз заяви:

— С твое разрешение, нека изключим Луси от всичко това. Нежеланието ми да говоря с теб за нея е еднакво силно с това да не говоря с нея за теб.

— Значи наистина смяташ за възможно да държиш всяка от жените си съвсем отделно от другите? — попита Ема.

Е, да, след като бяха подхванали тази тема, тя беше твърдо решена да я доведат до край. Отдавна беше време да поговорят за всичко това и ако стигнеха в резултат до необратимо скъсване, нека бъде така. Знаеше, че не може да живее като Аласдеър. Мимолетните радости на страстта и удоволствията, както и вдъхновеното приятелство бяха недостатъчни за нея. Никога не би се задоволила с тях.

Аласдеър се обърна, посегна към халбата и отпи голяма глътка. После отиде до камината, сложи крак върху блестящия месингов параван, а лявата си ръка на плота над камината и се втренчи в огъня. После отпи още веднъж.

Ема чакаше, усети, че камък ляга на гърдите й, дъхът й секна.

— Как мислиш, колко възлюбени съм имал, Ема? — попита той направо.

— Не зная. Да речем, първо лейди Мелроуз, после аз, ако мога да бъда наречена твоя възлюбена, освен това майката на твоето дете — добави тя упорито.

— Не, ти си единствената. — Тези три думи изрече толкова тихо, че тя не беше сигурна дали е чула вярно. — Но, разбира се, — продължи той — само ако ти се смяташ за моя любима.

— Само аз? — попита тя.

— Само ти.

— О! — На езика й беше да попита какво е станало с останалите. И дали Джулия Мелроуз не е искала да му отмъсти за онова, което той току що бе казал? После размисли и реши, че това не я засяга. Нали не можеше в първия миг да го обвини, че е приказвал за нея, а още в следващия да го помоли да заговори с нея за други жени.

— Само аз… в момента? — За нея беше важно да го разбере съвсем точно.

— Не, дотогава, докато не вземеш друго решение.

— О! — повтори тя. После млъкна, мълчание, което бе прекъснато от шума на улицата под тях: стържене на железните колела по калдъръма, виковете на търговец, който хвалеше стоката си, воят на настъпено куче.

— Ела тук — подкани я Аласдеър и сложи халбата на камината.

Ема се поколеба. В очите му тя видя особен блясък, който я правеше несигурна.

— Ема, ела тук — повтори той спокойно и я помами с пръст.

Тя се приближи към него и си помисли, че е абсурдно да си дава кураж, сякаш, кой знае защо, тя нещо е сгрешила. Тъй или иначе имаше право да му хвърли всичко казано право в лицето.

Аласдеър хвана лицето й с две ръце.

— Ти, сладка моя, си най-недоверчивата, най-мърморещата Ксантипа, която мъж е имал нещастието да боготвори.

Очите на Ема засияха като злато.

— Да боготвори? — попита тя.

— Да, проклета жено! Заради греховете ми. — Той я целуна грубо, ръцете му продължаваха да държат лицето й. — Ти в никакъв случай не си достойна да бъдеш обожавана, и въпреки това те обожавам от мига, в който зърнах за пръв път плитките ти и съдраната ти фуста.

— Така ли изглеждах? — попита тя, искрено учудена, че той си я спомня такава.

— Фустата ти винаги беше скъсана.

— Преувеличаваш — възрази тя.

— Възможно. — Той я прегърна и я притегли силно към себе си. После я погледна дълбоко в очите. — Не зная какво още да кажа, Ема. Желая те. Имам нужда от теб. Обичам те, както никога не съм обичал никоя жена. Ако това не ти стига, просто не зная какво още бих могъл да направя или да кажа.

В гласа му имаше такава молба. Беше толкова неприсъщо за Аласдеър, че Ема не можеше дума да продума. Лежеше в прегръдките му и го гледаше мълчаливо.

— Обичаш ли ме? — попита той, когато мълчанието й стана непоносимо.

— Да — отговори тя тихо. — Винаги съм те обичала. Дори когато те ненавиждам, пак те обичам.

Аласдеър се засмя тихо и я целуна по ъгълчето на устата.

— Ех, това е, може би, всичко, което мога да очаквам… засега.

Тя ще се научи да му вярва. Той си каза, че почти е спечелил битката, когато тялото й се отпусна в прегръдката му и тя вдигна устни за целувка. Бяха създадени един за друг, бяха неразривно свързани един с друг. Ема не можеше да отрече тази истина.