Бившият годеник

14

Аласдеър се събуди рязко. Ужасно подозрение изпълваше съзнанието му, някаква хаотична плетеница от паяжини. Той лежеше по корем, едната си ръка беше сложил върху Ема, която се бе притиснала към него. Чаршафите се бяха събрали, изпомачкани, в краката им. Главата й почиваше върху възглавницата до неговата. Той чуваше дълбокото й, равномерно дишане, усещаше го на бузата си.

Знаеше, че в стаята има някой, още преди да усети в гърба си острието на смъртоносния нож. Съзнанието дойде с първото вдишване след събуждането и тялото му все още беше сковано от съня. А после дойде този нож. Лежеше съвсем неподвижно, докато някой прокарваше внимателно ножа по гръбнака му, все още без да разкъсва кожата… все още.

— Станете съвсем бавно, лорд Аласдеър.

Беше гласът на Пол Дьони. Но сега това вече не го изненадваше.

Аласдеър седна и се обърна да види натрапниците. В сивия сумрак на нощта можа да различи освен Дьони още трима мъже. Бяха наобиколили леглото и го гледаха с безизразни лица. Четири пистолета бяха насочени към гърдите му.

Един от мъжете му се стори познат. По нещо в отпуснатите напред закръглени рамене. Но да, разбира се… беше мъжът, наблюдавал къщата на Маунт стрийт… мъжът, който се бе прекачил през стената откъм градината.

Ема се раздвижи на сън и измърмори нещо.

— Какво има? — попита тя, обърна се по гръб и отвори очи. Гледаше смаяна хората около леглото, после посегна инстинктивно към чаршафите и се зави.

Аласдеър сложи ръка на рамото й, въпреки че това беше слаба утеха. Беше безмерно ядосан на самия себе си. Беше заключил вратата, но сега това му се струваше твърде жалка предпазна мярка. Та нима заключена врата можеше да спре такива нехранимайковци! Мисълта му работеше на високи обороти. Беше мъж, на всичкото отгоре и гол, а срещу него стояха четирима убийци. Ръката му се плъзна назад — търсеше пистолета под възглавницата.

Дръжка на пистолет го удари по главата. Ема извика, беше къс, силен вик, веднага заглушен, защото някой притисна възглавница в лицето й.

— За бога, остави я на мира — изсъска Аласдеър и избърса кръвта от лицето си.

— За съжаление… както добре знаете, лорд Аласдеър, трябва да си свърша работата с лейди Ема — заяви преспокойно Дьони. Той кимна на мъжа, притиснал възглавницата към лицето на Ема.

Ема си пое жадно дъх, когато задушаващият натиск най-сетне спря. Тя седеше в леглото, вдигнала чаршафите високо до шията си.

— Брутален тип! — изруга тя. Страхът й се беше превърнал гняв, гняв за това, което бяха сторили на Аласдеър. — Гадно копеле!

— Моля да ме извините — поклони се подигравателно Пол, — но лорд Аласдеър се погрижи това тук да стане необходимо. — Ще бъдете ли така любезен да станете, моля — обърна се той отново към Аласдеър.

Аласдеър стана, проклинайки голотата си, абсолютната си уязвимост. Даваше си сметка за безмилостните погледи на хората, срещу които беше изправен.

Пол Дьони пристъпи към Емината страна на леглото. Наведе се, взе с бързо движение възглавницата и я притисна отново към лицето й, накара я да легне пак на дюшека. Тя се противеше, бореше се за въздух, но после разбра, че той няма намерение да я удуши и се успокои. Ако лежи спокойно, може да диша.

Ужасни шумове изпълниха стаята. Бяха тихи и страхотни. Беше звукът на плът, сблъскана с плът. Откъм Аласдеър долитаха странни, грозни звуци на протест и болка… не бяха високи и по-скоро стонове, а не викове.

Сега Ема се обърна, почна да се съпротивлява, захапа възглавницата, която я принуждаваше да мълчи, пречеше й да вижда. Не знаеше какво правят на Аласдеър… не, всъщност знаеше, че му причиняват болка.

После шумовете секнаха.

Когато стана тихо, Луис, който бе държал ръцете на Аласдеър зад гърба му, го пусна. Пребитото тяло се строполи в безсъзнание на пода.

Пол свали възглавницата от лицето на Ема. В едната си ръка държеше свита кърпа и щом тя отвори уста за гневен протест, веднага й я запуши.

— Облечете се — заповяда той тихо. — Освен ако не желаете да ви отведем така, както сте.

За свой ужас Ема откри Аласдеър проснат на пода. Той кървеше, лицето му беше подпухнало, тялото му покрито с тъмни петна. Стомахът й се сви и тя силно повърна. По бузите й се стичаха сълзи. Направи движение, сякаш иска да извади парцала от устата си, а после залитна, защото Пол я удари силно по главата.

— Облечете се — заповяда той със същия спокоен глас. Тя забеляза едва сега, че погледите на другите мъже са втренчени в тялото й. Те стояха мълчаливо до почти безформената маса на пода, двама от тях разтриваха кокалчетата на пръстите си.

Ема побърза да се покори. Под неотлъчните любопитни погледи на зрителите си тя намери роклята за езда. Навлече я с отчаяното желание някак да се покрие и се опитваше да не поглежда към Аласдеър, защото стореше ли го, щеше отново да й прилошее, а тя не биваше да повърне. Не се осмели да докосне още веднъж кърпата в устата си и дори да вдигне ръце към лицето, за да избърше сълзите, които се стичаха неспирно по бузите й, запушваха й носа.

Защо никой не чува нищо? Възможно ли е в странноприемница, пълна с гости и слуги, никой да не забележи какво става в тази стая? Но всичко изглеждаше толкова спокойно, всичко функционираше така безмилостно.

Когато тя се облече, Пол върза китките й, въжето се вряза дълбоко в нежната й кожа, претриваше я. Той тръгна към вратата, като я блъскаше пред себе си.

Пол се наведе над ухото й, обясни й с едва ли не приятелски тон.

— Мисля, че лорд Аласдеър е още жив. Но това няма да остане така, ако решите да правите друго, освен да местите крак след крак, докато не чуете следващата ми заповед. Ясно ли е?

Ема кимна. Не вярваше, че Пол Дьони й казва истината, но ако имаше дори най-малка възможност Аласдеър да не е умрял под тези брутални юмруци, тя не можеше да направи друго, освен да се покори на хората, които я отвличаха.

Прекрачиха прага, слязоха по стълбата като в къща, пълна с духове. Не се чуваше нищо освен скърцането и пращенето на старата постройка. Луис отвори странична врата, водеща към пътя, далеч от конюшните, където неспокоен кон или разгонено куче можеше да вдигне тревога.

Продължиха мълчаливо както досега през тъмните улици на спящия град. Пред църквата чакаше каретата със шест коня, наглеждана от задрямал пощенски слуга от „Заек и хрътки“.

Сякаш бяха репетирали предварително великолепно съгласуваните си движения, сега Луис застана пред Ема, а Пол изтича при слугата да поговори с него. Един от другите мъже застана зад нея и Ема се озова вдигната в каретата и блъсната в единия ъгъл. Слугата изобщо не я видя.

Пол плати на човека, който избърза да си тръгне и да отиде да си легне, само слабо озадачен от желанието на мъжете да потеглят точно посред нощ. Луис изскочи от каретата и пое юздите. Двамата му помощници се метнаха на седлата на двата водещи коня. Пол се качи бавно в каретата.

Той седна срещу Ема и я загледа замислено. Тя устоя на погледа му и втренчи на свой ред яростен поглед в него. Главата й бавно се проясняваше, паниката й взе да се по-уталожва, освен когато мислеше за Аласдеър. Знаеше какво иска от нея Пол Дьони. Но ще може ли да го убеди, че не притежава информацията, която търси? Не изглеждаше многообещаваща възможност. Но беше единствената, която й оставаше.

Каретата напусна с огромна бързина Стивънейг по пътя за Лондон. Ема нямаше представа в каква посока са поели. Пердетата бяха дръпнати и тя отбеляза само бързината, с която се движеха. Въжето около китките й се врязваше дълбоко в месото и ръцете й започнаха да изтръпват. Опита се да изплюе кърпата, но устата й беше толкова суха, че не можа да отлепи поне езика си от парцала.

— Не се притеснявайте, лейди Ема — каза Пол, като я видя как се мъчи. — Като му дойде времето да говорите, ще можете да го направите. Още повече че ще имате сериозна причина да говорите. Дотогава ще трябва да последвате съвета ми и да си спестите усилията. — Той се усмихна доволен в здрача, после кръстоса ръце пред гърдите и затвори очи.

Джеми хвърли с израз на погнуса зарчетата на масата.

— Гръм и мълнии, ама ти винаги си бил същински дявол на зарчета, Сам.

Сам се ухили и посегна към халбата с бира.

— Още желаещи? — попита той. Другите мъже поклатиха глави.

— Не, за тази вечер ми стига. — Конярчето стана от преобърнатата бъчва, на която беше седнал, и се протегна. — Видяхте ли каретата, дето препусна като луда по главния път?

— Не. — Джеми също стана и излезе след него от преградката за оседлаване. — В каква посока потегли?

— Лондон. Шест коня вдигнаха прах.

— Кога?

— Ами преди около половин час. Като излязох да пикая. — Той се почеса по корема. — Малко хора потеглят по това време на път.

— Така е — съгласи се замислено Джеми. Той се обърна към приятната топлина на конюшнята, където миришеше на кожа, коне, пот и бира. — Сам, мислиш ли, че господарят ни ще е заинтересуван да чуе, че някаква карета е препуснала като вятър в посока към Лондон?

— По това време? — Сам си изпи халбата, прибра шепата монети от обърнатия сандък, който бяха използвали за маса, и я пъхна в джоба. — Е, ти го познаваш по-добре от мен, старче.

— Така е, пък и нали ни заръча да си отваряме очите и ушите за необичайни неща — размишляваше Джеми. — Мисля, че ще е по-добре да му кажем.

Сам сви равнодушно рамене.

— Добре де, но няма защо да го правим и двамата.

— Може да има заповеди и за двама ни — възрази Джеми. — По-добре е и ти да дойдеш. — И той навлече палтото си, вече готов да тръгне. — Хайде, ела.

Сам го последва с широка прозявка.

Влязоха в странноприемницата през задната врата, която водеше към двора, минаха през кухнята, в която по това време всичко беше тихо.

— Знаеш ли в коя стая спи лорд Аласдеър? — попита Сам и отново се прозя.

— Да — отвърна кратко Джеми. Той го поведе по стълбата нагоре, а в коридора зави към предната страна на къщата. Пред вратата на Аласдеър спря и сложи ръка на дръжката на вратата. Внимателно почука. Отговор не дойде. Почука още веднъж. Пак никакъв отговор.

— Май ще го събудиш от приказен сън — обади се Сам. Джеми не му обърна внимание. Натисна дръжката и отвори вратата. Стаята беше празна, в леглото още никой не беше спал. Джеми се почеса по главата.

— Кълна се, господарят се преоблече снощи за вечеря в тази стая. Даде ми нареждания и за следващата заран.

— Да, ама сега не е тук — установи Сам и пак се прозя. — Аз отивам да си легна. — Той се обърна, готов да тръгне, но изведнъж спря. — Чуй, какво е това?

И Джеми го беше чул. Откъм отвъдната страна на стената се дочуваха тихи стонове. Застана тихо и обърна глава към стената. Стоновете отново се чуха.

Двамата мъже се спогледаха, после се втурнаха едновременно към вратата на съседната стая. Тя не беше здраво затворена и лесно се отвори, когато я блъснаха.

— Господи, смили се над нас! — възкликна Джеми и коленичи на пода до лежащото тяло. — Господи, смили се над нас!

Сам се наведе над Аласдеър, притисна пръст към артерията на шията му.

— Жив е — каза той. — Света Богородичке, жив е! Но който и да го е сторил, добре е знаел какво прави. — Той преглеждаше тялото на Аласдеър с някакво уважение, като човек с опит в изкуството да пребиеш някого.

Джеми изпъшка отчаян. Той стана и взе каната с вода.

— Мразя да го върша — измърмори, — но той трябва на всяка цена да дойде на себе си. — И той изля съдържанието на каната върху лицето на Аласдеър.

Аласдеър си възвърна съзнанието. Извърна глава и мъчително повърна, пристъпите разтърсваха цялото му тяло, докато се събуждаше за нов живот.

— Хей, по-внимателно, сър — Джеми му държа главата, докато повръщането поотмина. — Лежете спокойно и ми позволете да видя какво са ви причинили. — И той върна внимателно главата му отново на пода.

Аласдеър затвори очи. Съзнанието му беше празно, усещаше само болките. После паметта му бавно се възвърна. Той изстена ужасен. Бяха отвлекли Ема.

— Бих казал — няколко счупени ребра — опитните ръце на Сам опипваха цялото тяло на Аласдеър. — Ключицата е здрава. — Той приклекна. — Можеше да е и по-зле… олеле, можеше да е и много по-зле.

Аласдеър искаше да намери утеха в тези думи, но не можа. За миг си пожела, изпълнен от самосъжаление, да беше умрял, да не можеше да изпитва сега мъката и ужаса, които го обземаха.

— Ще пристегнем ребрата ви, сър — заяви Джеми. — За съжаление много повече не можем да направим. — Говореше с познанията на мъж, който в кариерата си на жокей често е бивал със строшени ребра. — Другите рани изглеждат ужасно. Сигурно адски ви боли.

— Преувеличаваш, приятелю — Аласдеър се учуди, че изобщо можа да отговори така подигравателно. Опита се да седне, но в същия миг отново припадна.

Когато пак се свести, Джеми пристягаше ребрата му с ивици от накъсани чаршафи.

— Сам отиде да донесе арника и вълшебно орехче, сър. Той смята, че компрес от слез ще е най-доброто, но няма. Като съмне, ще вземем от аптеката.

Той отстъпи крачка назад и огледа работата си, после провря ръка под раменете на Аласдеър.

— Я да видим сега, ще можете ли да седнете, сър?

Аласдеър се опита, но щом напрегна коремните си мускули, изстена от болка. Джеми намери друго решение и го облегна седнал на стената.

Напрежението беше толкова голямо, че Аласдеър затвори очи, дъхът му излизаше на кратки, силни тласъци.

— Имам и опиум — заяви Сам, когато се върна в стаята, понесъл вехта кожена чанта. — Една хубава доза, сър, и ще ви унесе в чудесен, дълъг сън. — Той сложи чантата на пода и извади от нея шишенца с арника, вълшебно орехче и опиум.

— Сам е нещо като конски доктор — обясни Джеми на Аласдеър и отстъпи встрани, за да може Сам да си върши работата.

— Е, тогава да направи каквото може — каза Аласдеър. — Само че опиумът ще трябва да почака. Оседлай Феникс и още два коня от тукашните конюшни. Трябва да са силни и бързи.

— Но, господарю, нали няма да яздите! — възкликна ужасен Джеми.

— Ти май невероятно слабо се интересуваш от причината, поради която ме сварваш в такова състояние — отбеляза Аласдеър в усилието да си възвърне обичайния саркастичен хумор и с надеждата да овладее по този начин паниката, която всеки миг можеше да го обземе.

— Да, сър, още нямах възможност да ви попитам — Джеми се опита да компенсира собствената си липса на чувство за хумор с обидена физиономия. — Бяхме твърде заети.

— Да… да. — Аласдеър махна примирително с ръка. — Отвлекли са лейди Ема. — Той отново затвори очи и се опита да подтисне болката и страха. Ако допусне отчаянието да го обземе, ще загуби и остатъка от силата и волята си. — Разполагаме с много малко време, за да си я върнем, преди… — Той поклати глава. Не биваше да мисли за това какво биха й сторили.

— Ама значи може тя да е била в пощенската кола — каза Джеми.

Главата на Аласдеър сякаш малко се избистри.

— Каква пощенска кола?

— Ами то ние тъкмо затова бяхме дошли — да ви кажем — осведоми го Джеми за новината.

Аласдеър го слушаше и в него се пробуждаше първата слаба искрица надежда. Ако знаят какво търсят и в каква посока трябва да го търсят, може би имат някакъв шанс. Дьони няма да очаква така яко пребит мъж да си възвърне съзнанието още преди следващата сутрин. Предположил е навярно, че това ще стане много по-късно, когато го открие някой слуга. По това време Дьони щеше да е вече далеч, потънал в мрака на Лондонския подземен свят, където Ема можеше да бъде скрита, където щяха лесно и да се отърват от нея.

— Е, сър, това е най-доброто, което мога да направя. — Сам стана и погледна съчувствено пациента си. — Във всеки случай твърде се съмнявам, че ще можете да се държите върху кон.

— Трябва. Помогнете ми да стана. — Аласдеър си пое дълбоко въздух, събра всичките си сили. Дълбоката въздишка му причини адски болки в гърдите.

Джеми и Сам го хванаха под мишници и го вдигнаха със съвместни усилия на крака. На Аласдеър му призля и той за малко не припадна отново. Но успя да се пребори. Да поема въздух, беше мъчение, затова се опитваше да диша съвсем повърхностно.

— Сам, иди се погрижи за конете. Джеми, помогни ми да се облека.

— Вземете малко опиум, сър — предложи му Джеми. — Колкото да притъпи болката, но да не заспите.

— Ами да, ездачите често го правят. — Сам извади шишенцето. — Това ще ви помогне.

Аласдеър реши, че може да приеме съвета на бивш жокей и мъж, чието лице беше премазано като на първокласен боксьор. Той глътна дозата опиум, която Сам му подаде.

Дори с помощта на Джеми обличането беше такова изтезание, че той се запита как досега изобщо не се е замислял за едно толкова просто и автоматично действие. Съзнанието му бързо се проясняваше и болката стана част от него, която го поглъщаше изцяло и изтласкваше от мислите му всичко останало.

— Каза ли им, че искаме шест коня, Джеми? — Той едва се осмеляваше да диша, докато навличаше връхната дреха.

— Да, да, сър. Литнаха като дяволи. — Джеми нагласи внимателно дрехата на Аласдеър и я закопча на превързаните му гърди.

Аласдеър хвърли поглед към часовника на камината. Беше три часът. Пресметна бързо. Пощенската кола имаше приблизително два часа преднина. Но все някъде щеше да им се наложи да сменят конете. Или поне да ги оставят да отпочинат. Сигурно нямаше да карат из целия път със същата скорост. С бързи коне щеше да е възможно да ги настигнат на някоя бариера за плащане на пътната такса.

Освен ако не поемат по странични пътища. Но Аласдеър отхвърли тази вероятност. Карета с шест коня би срещнала затруднения по тесните неравни пътища напряко през равнината.

Той седна предпазливо на ръба на леглото и Джеми му обу ботушите. Беше му невъзможно да се наведе. Погледът му падна върху собствения му образ в огледалото на скрина. Учуди се като видя, че лицето му не е чак толкова размазано, колкото предполагаше. Бяха нанасяли ударите си най-вече върху ребрата, корема и бъбреците му. Навярно така можеха най-бързо да му нанесат най-жестоките поражения, помисли си той мрачно. Нападението беше лишено от каквото и да била лична злоба, в противен случай нападателите му можеха изобщо да го оставят на място.

Тези мъже щяха да се заемат със същото желязно старание и с Ема.

Той се надигна мъчително.

— Донеси ми пистолетите, Джеми. Под възглавницата са. — Той тръгна към вратата. Всяка крачка изискваше максимално напрежение, цялата му воля. Но сега го изпълваше решителност, която ужасът удвояваше, която пренебрегваше слабостта на тялото му.

Сам ги чакаше пред странноприемницата. Той доведе Феникс до платформата, която използваха дамите, а също и по-пълничките господа след някоя безпътна вечер в кръчмата, за да яхнат конете си.

Аласдеър успя сам да се настани на седлото, но там се присви за миг, преди да успее отново да си поеме дъх. Беше толкова трудно да поемаш въздух само припряно и кратко. Въпреки това успя да се изправи на седлото и да поеме юздите.

Джеми пъхна чифт пистолети зад седлото.

— Двамата със Сам си имате ваши пистолети, нали? — попита Аласдеър и добави навъсено: — Защото ще ви потрябват.

— Няма проблеми — увери го Сам. — Имаме пистолети и ей това тук. Той се ухили, а лунната светлина се отрази в ножа му, крив като сърп. — Аз предпочитам ножовете, не вдигат толкова шум.

— Да, но нищо не може да предизвика такава паника както кремъклийката пушка — обади се Джеми, ухили се и докосна оръжието, което беше закрепил за седлото си.

Аласдеър усети как оптимизмът му се пробуди при явното желание, с което спътниците му се канеха да изпълнят задачата, която им предстоеше. Не се съмняваше, че уменията и храбростта им са равни на въодушевлението им.

— Хайде да тръгваме!

И те препуснаха в галоп по пътя за Лондон.

След първия безкраен час Ема загуби всяка чувствителност в ръцете. Главата я цепеше безмилостно. Страхът й растеше с всяка изминала минута. Пол Дьони седеше срещу е нея, скръстил ръце на гърдите, понякога със затворени очи, но повечето време я наблюдаваше с хладното любопитство на змия, дебнеща приближаването на жертвата си.

Той нямаше причина да я подлага на такова физическо мъчение, освен ако не искаше да я подготви за онова, което тепърва й предстои. Искаше да засили ужасното й предчувствие. И го постигаше. Решителността й да не отговаря на въпросите му, да твърди, че няма представа за стихотворението на Нед, постепенно се топеше.

Не беше подготвена, когато Пол внезапно се наведе към нея и издърпа парцала от устата й. Чувството на облекчение беше невероятно. Но в първия миг не можеше да говори. Сякаш езикът й беше загубил способността си да се движи.

— Така, а сега да си поприказваме за вашия брат.

Тя го гледаше безизразно и се опитваше да навлажни малко устата си.

— Искате ли малко вода? — попита той едва ли не загрижено.

Ема кимна.

Той се наведе напред и извади изпод седалката кожено шише. Отвори го и го поднесе към устните й. Тя пи жадно и изобщо не обърна внимание, че водата се стича по брадичката й. Той отдръпна шишето много преди тя да беше утолила жаждата си, но беше все пак по-добре от преди.

— Е? — попита той и затвори шишето. — Та за вашия брат. Да си поприказваме малко за лорд Едуард Бомон.

Ема си помисли за Аласдеър, който лежеше в безсъзнание, пребит и прекършен, в онази стая. Тя погледна Пол Дьони и очите й светнаха върху бледото лице.

— Моят брат е мъртъв — каза тя. — И по каква причина ви интересува?

— О, мисля, че знаете — заяви Пол, облегна се назад и отново скръсти ръце на гърдите. — Сигурен съм, че вашият възлюбен ви е разказал всичко. Защо иначе ще се опитвате да избягате от мен?

— Да, наистина? — каза с дълбоко презрение Ема. — И защо решихте, че искаме да избягаме от някого? Отивахме в Линкълншир, на лов.

— Я стига! И не злоупотребявайте с търпението ми. — Той поклати едва ли не със съжаление глава. — Това наистина не е във ваш интерес.

Ема затвори уста, въпреки че стомахът й се беше свил от страх. Мислеше си, че едва ли е срещала в живота си човек, който да й внушава толкова страх, колкото Пол Дьони. Не проумяваше как не го беше забелязала по-рано. Всъщност дълбоко в себе си вече го бе усетила. Беше подозирала тази граблива същност на природата му. Беше усетила, че е готов всеки миг да скочи и да я удари. Но, бог да й е на помощ, имаше време, когато го намираше привлекателен.

— Вече не си усещам ръцете — оплака се тя.

— Колко жалко! — Той сви рамене. После изведнъж се наведе напред, хвана я за яката и я вдигна високо, тъй че нейното лице се приближи плътно към неговото. — Получили сте сведение от брат си след неговата смърт. Какво пишеше в него?

Дъхът му беше горещ и миришеше възкисело. Черните му очи гледаха заплашително. Ема се опита да се дръпне от него, но хватката му стана още по-силна и кокалчетата на пръстите му се впиха в гърлото й.

— Последното му писмо беше изпълнено с указания относно имота — каза тя и извърна глава. — Не помня вече всички подробности. Но защо ви интересува това?

— Вашият брат е бил шпионин и куриер, освен това майсторски е кодирал — обясни Пол. Той сякаш изплюваше думите си в лицето й.

— Наистина ли? — Тя се опитваше гласът й да звучи безгрижно. — Представа нямах.

Той я отблъсна грубо от себе си и тя се стовари болезнено на седалката, защото не можеше да се опре на ръцете си.

Той отново се наведе напред, сграбчи лицето й, стисна бузата й, докато очите й плувнаха в сълзи. Така я накара да отвори уста и натъпка отново парцала в нея. После я изгледа безизразно, дръпна пердето от прозорчето и надникна през него.

— Луис!

— Кажи, Паоло? — Луис позабави бяга на конете и се наведе към него.

— Намери място, където можеш да свиеш. Трябва ми пусто поле, без никаква къща наоколо. Нищо на разстояние, от което може да се чуе вик — заповяда той с кратки, отсечени думи.

Дълбоко в себе си Ема силно се разтрепери. Кожата й беше влажна и студена. Тя го погледна уплашено.

— Можем чудесно да подхванем и веднага краткия си разговор — каза той равнодушно. — Надявах се да се окажете малко по-благоразумна. Но няма значение. — Той сви рамене. — Все ми е едно как да получа онова, което ми трябва.

Каретата сви рязко на дясно. Железните колела потънаха в дълбока кал. Пол беше оставил пердето вдигнато и Ема зърна тъмната сянка на дърво, толкова близо до каретата, че клоните му я драскаха. Трябваше да са на много тесен път.

— Това място е добро — извика Луис, докато спираше конете. — На цели мили наоколо няма жива душа.

Пол отвори вратата и скочи от каретата. Луната светеше ясно, нощта беше свежа и студена. Той погледна към пътя, по който бяха дошли, после прескочи тесен ров и се озова в трънлива ливада, където само няколко тръстики пазеха от вятъра. Нямаше и следа от човешко жилище.

— Доведете жената.

Луис измъкна Ема от каретата. Тя падна от високата стълбичка на колене. Той я вдигна грубо и я забута през рова към полето.

— Ще се погрижа за конете — обърна се той към Паоло. — За тези неща не ти трябвам.

Беше очевидно, че не се чувства добре и у Ема се пробуди искрица надежда, че този човек може би ще й помогне. Но искрицата много скоро угасна, защото Луис се обърна и закрачи през полето. Вместо него се приближиха двамата нехранимайковци, които бяха яздили редом с тях.

— Запалете огън — им заповяда Пол. — Ей там, при дърветата.

Сякаш никой не й обръщаше внимание. Ема се озърна. Би ли успяла да избяга? Но още докато претегляше вероятностите за и против, Пол се обърна към нея:

— Вървете при дърветата. — Той сложи ръка на гърба й и я заблъска натам.

Тя се запрепъва през коравата пръст към дърветата, където двамата мъже събираха клони и дърва. Защо му трябваше да пали тук огън? Или обича да му е уютно, докато разпитва жертвите си?

Гледаше потиснато как сухите дърва пламват, как почват да горят и дебелите клони. От купчината се издигаше дим, после лумнаха и първите пламъци.

— Сложете я да легне на земята. — Заповедите на Пол бяха сякаш изстреляни от пистолет. Двамата мъже награбиха Ема и я проснаха на земята до огъня. Единият държеше раменете й здраво притиснати към земята, другият заразвързва ботушите й.

Тогава тя разбра. Усети горещината на огъня на босите си крака. Изпълни я ужас.

— Писмото на брат ви до вас — каза Пол и коленичи до нея. — Ще видим доколко ще си го спомните, нали така?