Бившият годеник

4

— О, виж каква приказна рокля, Ема. Ще ти стои чудесно. — Мария се наведе и потупа кочияша по гърба. — Спрете, Джон. Лейди Ема и аз ще слезем тук.

Кочияшът Джон дръпна юздите на конете на Бонд стрийт. Беше свикнал с подобни бързи решения на госпожа Уидърспун, чийто орлов поглед обхващаше цялата витрина, край която минаваха.

— О, Мария, наистина ли се налага да слезем? — протестира Ема. — Вече цял ден обикаляме от бутик на бутик, от шапкарка на шапкарка, от обущар на обущар. Просто не си представям, че бих могла да видя още един плат.

— Само още този, миличка, и ще си щастлива, че си го видяла — заяви, твърдо решена, Мария, докато се облягаше на ръката на кочияша, за да слезе от четириместното ландо. — Този светложълт оттенък е сякаш създаден за теб и ще можеш да го носиш със шафранените кожени обувки. Ще изглеждаш чудесно. — И тя влезе забързано в магазина.

— Поразходете няколко минути конете, Джон — помоли Ема с лека въздишка кочияша. — Може да се позабавим.

— И аз така предполагам, лейди Ема. — Кочияшът хвърли съчувствен поглед към планината от кутии за шапки върху задната седалка на ландото.

Ема изобщо беше забравила колко неуморна може да е Мария, щом става дума за покупки. Собственото й търпение беше в това отношение по-ограничено, въпреки че нямаше никакво намерение да се появи в Лондон в демодирани рокли. Беше й необходимо по-малко от ден, за да установи, че Аласдеър както винаги е бил прав в твърдението си, че гардеробът й не е в крак с модата.

— Мисля, скъпа, че трябва да направим утре някои посещения — заяви Мария, когато най-сетне седнаха отново в ландото, а светложълтата рокля с цвят на блед нарцис щеше да бъде донесена след някои корекции по-късно същата вечер на Маунтстрийт — След като вече понапазарува що-годе и си готова да се покажеш на света, особено с тази фризура — последен вик на модата — редно е да посетим принцеса Естерхази и лейди Джърси. Само за да сме сигурни, че ще получим билети за Алмак. А стане ли известно, че си готова да приемаш посетители, ще почнат да се тълпят — допълни тя с доволна усмивка.

Ема не й отговори. Беше минала почти седмица откакто Аласдеър напусна града след грозното им скарване и тя бе имала достатъчно време, за да се замисли над импулсивността си, която я тласна да му хвърли в лицето тази обида и този ултиматум. През последните дни бе живяла самотно, но сега на забраните бе дошъл край. Започнеше ли чукчето на външната врата да почуква, а поканите да валят, което със сигурност щеше да стане, щеше да й се наложи да осъществи предизвикателството си, като спази и срока. Разкъсващи съмнения я потискаха безмерно. Ще се освободи при пръв удобен случай от опеката на Аласдеър. Но все пак по-добре да не беше изричала това импулсивно решение да си вземе любовник. Съпруг щеше по-лесно да си намери, но любовник…

Да, но беше се заклела да го стори и нямаше да даде на Аласдеър възможност да триумфира. Каквото можеше той, можеше го и тя. Устните й се присвиха иронично, като се помисли как непрекъснато си бяха съперничели. Или всъщност, ако иска да е съвсем честна, тя изпитваше непрекъснато необходимост да съперничи на Аласдеър… донякъде и на Нед. Трябва да беше нещо останало от ранното детство, когато все се боеше, че не може да е наравно с тях, че момчетата ще я изключат от игрите си. После, когато порасна, би трябвало да загуби желанието да съперничи и на двамата, но това не стана.

Подигравателни искрици, насочени всъщност и срещу самата нея, проблеснаха в очите й. Аласдеър я беше наранил дълбоко, затова го нарани и тя. Раните, които си бяха причинили взаимно преди повече от три години, се оказаха прекалено дълбоки, за да зараснат. Нараняваха се нарочно, в подклаждано от гордостта съперничество, в желанието да видят кой от двамата може да нарани по-дълбоко другия.

Беше си дала време до 14 февруари — да получи дотогава предложение за женитба, а също и да започне любовна връзка. Ако един и същ мъж може да изпълни и двете роли, това ще опрости много нещата, но си бе дала клетва да се омъжи за първия, който й предложи. Този мъж би могъл да изпълнява евентуално и ролята на любовник. Възможното неприятно положение да бъде омъжена за някого, но просто да не може да си представи да дели с него и леглото, беше въпрос, над който Ема предпочиташе сега да не се замисля.

— Мила, Хорейс Пуул ти се поклони — побутна я Мария. Ема вдигна очи. Въпросният джентълмен я гледаше със сияещ поглед и още веднъж й се поклони от отсрещния тротоар.

— Отвратителен тип — измърмори Ема и кимна хладно. — През последните десет години не остана наследничка, около която да не се е навъртал.

— Е, скъпа, знаеш, че трябва да го очакваш. Всички ще те наобиколят като оси мед — каза Мария. — Ще е много уморително, сигурна съм. Но не бива да губиш надежда да намериш човек, комуто богатството ти да не прави никакво впечатление. — И тя потупа утешително Ема по коленете.

Виж, това би означавало наистина да си пожелае луната — каза си Ема, но тайничко промени условията на своето предизвикателство: ще приеме първото предложение на мъж, който не е известен ловец на зестри.

Мария се вгледа в напрегнатото лице на спътничката си и потисна лека въздишка. Досега на Ема не й се бе налагало да се измъчва от това, че я желаят единствено заради наследството й. Бяха минали едва три седмици от първия й сезон на дебютантка, когато се сгодиха с Аласдеър, а след скандалното им скъсване тя се оттегли в провинцията, изглежда, за да изчака скандалът да поутихне, но не определи точна дата за завръщането си в града, а Мария много скоро се отказа да й задава този въпрос.

Мария изпитваше облекчение при мисълта, че тези години на меланхолия в провинцията, изглежда, са отминали за Ема, но беше загрижена все пак за това, как ли ще се справи Ема с обществените последици от богатството си. Тя не понасяше глупаци, имаше необуздан темперамент и ставаше нетърпелива, когато някой се опиташе да я сдържи. Богатството и произходът й щяха да привлекат най-усърдни претенденти дори ако престъпи отново и най-строгите правила на обществото, но този темперамент й бе докарал неприятности още тогава, по време на първия й сезон, дори още преди големия скандал.

Да, онова надбягване с карета с лейди Армстронг… Мария потрепери само като си спомни. Тогава Ема за малко да загуби репутацията си. Последва и онова яздене в конюшнята на Рейнлаг, когато обу панталон и се държа като уличен крадец. Нед и Аласдеър бяха главните виновници за хулиганската й постъпка. И двамата бяха взели дейно участие. Що се отнася до другите им авантюри, дори ако не бяха участвали пряко, бяха я насърчавали за тях. Би трябвало да се надява, че през последните няколко години Ема е станала малко по-умна. Този сезон поне нямаше да бъде поощрявана от Нед и Аласдеър.

Ако Мария можеше да прочете в този миг мислите на Ема, сигурно щеше да получи силен истеричен пристъп. Ема тъкмо мислеше за трудностите, които ще настъпят, ако си вземе любовник. Всичко трябва да е запазено в тайна… от всички, с изключение на Аласдеър естествено. Докато любовниците останеха дискретни, обществото нямаше да обръща внимание на тяхната връзка, особено ако по чудо любовната игра се окаже прелюдия към брак. Двамата с Аласдеър бяха успели връзката им да продължи без сянка от скандал, чак до рязкото скъсване.

Но щеше ли предполагаемият любовник да се окаже и подходящ съпруг?

Когато влезе в спалнята, за да съблече дългото си палто и ръкавиците, Ема си даде сметка, че е някак възбудена. Изпитваше лека екзалтация. За пръв път от месеците след смъртта на Нед. Беше на двайсет и две, прекалено млада, за да се задоволи с лишения от страсти живот на стара мома. Аласдеър, този проклетник, беше прав. Беше се оказало много трудно да живее без любовните игри, които се бяха превърнали постепенно в нейно щастие и физическо здраве. Аласдеър й бе открил радостите на страстта, а който ги познаеше веднъж, не можеше лесно да ги забрави. Но нали можеше да се наслаждава на тези радости и с други. И тя щеше отново да ги изпита.

Аласдеър стигна до Албермарл стрийт вече по здрач. Скочи от пощенската кола и изкачи стълбата с бързи стъпки. Кранам вече очакваше завръщането му и отвори вратата още докато господарят му слагаше крак на първото стъпало.

— Надявам се, че посещението ви е било приятно, сър. — Той пое украсената с кожа шапка на Аласдеър и пътното му палто с пелерина, заглади благоговейно гънките. Погледът му се спря на ботушите на лорд Аласдеър и той кимна навъсено. Който и да се е грижил за тях по време на пътуването на неговия лорд, очевидно не познаваше тайните тънкости на лъскането със шампанско.

— Уморително през повечето време, Кранам — отговори Аласдеър и влезе в къщата. Взе от масата в антрето купчината кореспонденция и я прегледа. Покани, сметки, няколко писма с восъчни печати върху парфюмирана хартия. Запечатан пергаментов лист пъхна в джоба на жилетката си. Мина в салона, където в камината от полиран мрамор пламтеше ярък огън, а на мраморния плот на масата върху сребърен поднос беше сложена гарафа с леко бяло вино.

Хвърли пощата на дивана и си наля чаша вино.

— Днес ще вечерям при Уайт, Кранам.

— Да, сър. Ще разопаковам куфара ви, сър. Осмелявам се да предположа, че ще намеря дрехите ви в окаяно състояние.

— То се знае — ухили се Аласдеър, — въпреки че мога да твърдя — справих се много добре и сам.

Кранам не удостои с отговор подобна вероятност. Само се поклони и излезе.

Усмивката на Аласдеър изчезна. През последните четири дена се беше чудил как да убие времето в провинцията, в Хампшир бе живял в ужасно неуютни странноприемници, защото не можеше да се върне в Лондон преди да е изминало необходимото що-годе време за пътуване до Линкълншир. В противен случай Ема сигурно щеше да намери какво да каже. Беше възможно също тя да научи от семейство Грантли за посещението му, но това му се струваше по-скоро невероятно. Хестър Грантли и нейната племенница наистина никак не се обичаха, тъй че кореспонденцията им сигурно щеше да се ограничи с обичайните поздравления за Коледа. Но ако искаше наистина да е сигурен, трябваше да се погрижи дотогава въпросът да бъде решен.

Той извади пергаментовия лист от джоба на жилетката, разчупи с нокът печата. Беше съобщение от неговия човек за свръзка при Конните гвардейци. Прочете бързо изписаните с енергичен почерк редове. Чарлз Лестър беше човек, който изобщо не приличаше на военен, но слабото му тяло, отпуснатите рамене, хлътналите гърди криеха ум остър като бръснач. Говореше с къси, отсечени изречения и пишеше по същия начин.

Аласдеър смачка писмото в длан и го хвърли в огъня. Много съдържателно съобщение, няма що — помисли си трезво и отново си напълни чашата. Да му кажат, че трябвало да се пази, без ни най-малко указание от кого именно.

Погледна часовника си. Наближаваше седем. Ема дали си е днес у дома? — запита се той. Имаше време, когато изобщо не би се замислял дали намине при нея и да се самопокани на вечеря като стар приятел и неин годеник. Поклати нетърпеливо глава и влезе в спалнята, където Кранам му беше приготвил вечерния костюм.

Половин час по-късно прекосяваше антрето, когато съседът му заслиза по стълбата, сякаш бе получил необходимата парола.

— Лорд Аласдеър, върнахте се значи — каза Пол Дьони с очарователна усмивка.

— Както виждате. — Аласдеър му кимна, после пое ръката, която мъжът му протегна. — Ще вечерям при Уайт. Член ли сте на този клуб?

— О, да, член съм. Станах с подкрепата на принц Естерхази. Той е познат на баща ми. Тъкмо отивах и аз да вечерям там. Дали не бих могъл… — и той изчака учтиво.

— Непременно — отговори Аласдеър. Нямаше нищо против малко компания, след като прекара три дълги самотни дни, пък и винаги е полезно да си в добри отношения със съседите.

Вечерята мина весело и леко, тъй че, когато гостите се запътиха към масите за игра на карти, Пол Дьони побърза да приеме още първата покана и да седне да играе. Аласдеър владееше играта със същото хладнокръвие, с което правеше инвестициите си. Всъщност тези две дейности бяха неразривно свързани. Спечеленото на масата за игра той умножаваше на борсата с акции и дялове. Това би обяснило на Ема очевидната му способност да живее от въздух — ако бе решил да й обясни, разбира се. Нед знаеше за изключителния му талант да прави от нищо нещо. Беше навярно една от причините, поради които бе доверил на стария си приятел Еминото богатство.

Но това сигурно не беше единствената причина. Въпреки че не си го призна пред Ема, Аласдеър беше съгласен с нея, че Нед се е надявал, като ги поставя в толкова тясна връзка, приятелят му и неговата сестра отново да се сдобрят. Би се натъжил, ако беше разбрал колко се е лъгал. Аласдеър взе карта и кратка въздишка се изтръгна от устата му.

Както бе очаквал, темата бе подхваната много скоро.

— Чух, че Ема Бомон отново е в града — каза лорд Алвестън и плъзна ролка гвинеи през масата.

— Да, и както навярно също сте чули, според завещанието на брат й сега аз съм неин управител — заяви хладно Аласдеър и заложи сумата си.

— Дяволски трудно положение — забеляза един джентълмен със странно гримирано лице.

— Но защо, Скечли? — попита Аласдеър, вдигнал високо вежди и с глас толкова остър, че с него би могло да се реже стомана.

Виконт Скечли се изчерви под грима си. Резултатът беше странна цветова смесица, установи Аласдеър.

— О, без определена причина… просто така.

Аласдеър наведе глава в знак, че приема с подигравка обяснението и си продължи играта. Настъпи кратко, смутено мълчание, после херцог Бедфорд, който държеше банката, заяви:

— Чувам, че сега тя е богата като Крез.

Аласдеър потвърди думите му с още едно равнодушно кимване.

— Ако изглежда все така добре… — продължи херцогът.

— Повярвайте ми, изглежда — прекъсна го Аласдеър и сложи картите си на масата. — Ръката е моя, джентълмени.

— Все се заричам да не играя с вас, Аласдеър, но после забравям какъв невероятен късмет имате — оплака се лорд Алвестън и хвърли ядосано картите си на масата.

— О, това не е късмет, Джордж — засмя се Аласдеър. — Не можете ли да признаете, че е просто изкуство, въпреки че го виждате?

— Та значи тя си търси съпруг? — не се остави херцогът.

— Коя необвързана жена не го прави? — попита лорд Скечли и тихичко се засмя.

— Вие не участвате ли вече в надпреварата, Аласдеър? — попита направо Алвестън.

Аласдеър изпита облекчение, че въпросът бе най-сетне зададен. Надяваше се, че след като той получи задоволителен отговор, след като той отрече категорично, може да се надява, че на миналото окончателно е сложен край.

— Не, не участвам. Ема и аз се разбрахме, че не си подхождаме. Ще раздавате ли, херцог?

Херцогът взе новото тесте карти, оставено на масата от един прислужник, и се залови да ги разбърква.

— Следователно пътят е широко отворен?

— Да, доколкото ми е известно, така е — потвърди Аласдеър.

— И вие нямате какво да кажете по въпроса? — полюбопитства Скечли.

— Абсолютно нищо. — Аласдеър направи залога си, после смени темата, но се запита неуверено докъде ли ще стигне Ема с нейните предизвикателства. Сигурно все пак не чак толкова далече, че да вземе някое гримирано конте като Скечли за съпруг. Или за любовник! Той погледна през масата и при мисълта, че този натруфен глупак може да докосне с ръце великолепното тяло на Ема, усети, че му се повдига. Не, не беше възможно тя да загуби до такава степен разсъдъка си.

Погледът му се рееше през салона, ярко осветен от свещниците и от кристалите, които отразяваха светлината на множеството свещи. Имаше ли в това помещение мъж, когото би понесъл да види в леглото на Ема? Отговорът му стана веднага ясен. Очевидно беше, че страда от тежък случай на ревност.

— Осмелявам се все пак да твърдя, че вашето мнение ще има голяма тежест за решението на лейди Ема — каза убедено херцогът. — Тъй като сте неин управител, а бяхте и толкова добър приятел на брат й. Та ако решите да се застъпите за някой мъж…

— Лейди Ема има собствена воля — заяви безизразно Аласдеър.

Пол Дьони играеше предпазливо, както е редно за не много богат човек. Всички проявяваха разбиране за статуса му на емигрант, а богат емигрант беше рядкост. Той не направи никаква забележка по темата Ема Бомон и никой не забеляза мълчанието му. В края на краищата никой не очакваше той да коментира разговор за хора, които изобщо не познава. И никой не би допуснал колко бързи сметки се правеха сега зад това гладко тъмно чело. Ако лейди Ема Бомон бъде обсадена от женихи, той би могъл лесно да се присъедини към тях.

— Ще се връщате ли на Албермарл стрийт, лорд Аласдеър? — попита той, когато играта край масата рано приключи. — Мога ли да ви придружа до в къщи?

— Но, разбира се. — Аласдеър си взе чаша шампанско от подноса на един лакей. — Дайте ми още половин час. Тук има някои хора, с които тази вечер още не съм разговарял. — Той прекоси салона с чашата в ръка, за да подчертае, че Аласдеър Чейс не се интересува само от Ема Бомон. А унижението отпреди три години е забравено. След това откри Пол Дьони — седнал в една прозоречна ниша, от която се виждаше тъмната Сейнт Джеймс стрийт, той четеше списание.

— Надявам се, че няма да го сметнете за нахалство от моя страна, ако ви помоля да ми помогнете да вляза в това общество — попита предпазливо мосьо Дьони, докато вървяха по Пикадили.

Аласдеър го изгледа внимателно.

— Навярно си търсите и богата съпруга, Дьони? — попита той.

Пол успя да се престори на леко смутен.

— Не непременно… но положението ми е малко… е да, малко притеснено, ако мога да се изразя така.

Аласдеър сви рамене.

— Не повече отколкото това на мнозина други, бих казал.

— Може и да не е. Но тази лейди Ема, питам се… — Той се изкашля леко. — Запитах се дали бихте могли да го уредите да й бъда представен. Но само ако нямате нищо против, разбира се.

Аласдеър изпита остра болка някъде в гърдите. Първо Бедфорд, а сега този емигрант. Виждаха го, изглежда, като сводник, който ще избира сред потенциални женихи и любовници за една жена, въпреки че той току-що бе установил, че не понася дори мисълта тя да принадлежи на друг освен него.

— Бих ви предложил да помолите принцеса Естерхази да ви представи — каза той. — Нямам намерение в скоро време да посетя лейди Ема.

Пол Дьони прие мълчаливо отговора, но мислите му препускаха. Беше доловил внезапната напрегнатост на лорд Аласдеър на масата за игра, щом се заговори за възможен брак на лейди Ема. Не се издаде, но нищо не остана скрито за окото и ухото на мъж, обучен тъкмо в това, да долавя и най-слабата реакция, и най-лекото колебание. По всяка вероятност Комендантът е бил зле информиран. Каквато и да беше връзката между лейди Ема Бомон и лорд Аласдеър Чейс, не изглеждаше да е много обикновена връзка. Лорд Аласдеър беше управител на нейните имоти и дали това не беше причина за разногласия между тях? Но каквато и да беше причината за притеснението на лорд Аласдеър, тя нямаше да е от полза за собствените му планове. Щеше да се наложи да намери друг път към целта си.

— Много си разсеяна тази заран, скъпа — заяви Мария, натопи късче препечена филийка в чашата си и пъхна мекото парченце в уста.

Ема гризеше края на пачето перо, после задраска редовете, които бе написала на листа. Остави листа и перото и се залови отново за закуската.

— Налага се да се занимая днес с много мъчителен проблем — заяви тя неопределено.

— О, не мога ли да помогна? — възкликна Мария и натопи още едно парче в чая си.

Ема поклати глава.

— Не, не мисля — отговори тя с леко лукавство. Наблюдаваше с известно учудване как Мария закусва с препечено хлебче и чай, докато тя отпиваше от кафето си и поглъщаше съдържанието на чиния с бекон и гъби.

— Тази заран първото ни посещение трябва да е при принцеса Естерхази, така смятам — каза Мария, следвайки собствените си мисли. — Следващият благотворителен бал при Алмак е на петнайсети и трябва да се погрижим да си получим билетите навреме. Мисля, че балната рокля от тюркоазен сатен, гарнирана с воал със цвета на слонова кост, ще е чудесна за този бал, не си ли съгласна, миличка?

— Ммм — измърмори Ема и се залови пак за писмото.

— Роклята от креп с бронзов цвят също ти стои добре — продължи Мария, без да обръща внимание, че я слушат разсеяно въпреки важността на темата. — Питам се дали златотъканият шал няма да е особено елегантен като аксесоар. Трябва да помолиш Матилда да ти го приготви, скъпа. Пък после ще решим.

— Ммм — беше отговорът на Ема и тя сложи точка след последния ред на посланието си. — Тя развя листа във въздуха, за да изсъхне мастилото, после го сгъна грижливо. — Трябва първо да изпратя това, Мария. Искаш ли да поръчам колата за след половин час?

— Да, ако успееш дотогава да си готова — съгласи се с известно съмнение Мария. Както винаги, с изключение на дните, когато закусваше рано преди лов, Ема беше слязла и сега само по пеньоар върху нощницата.

Ема се засмя на забележката.

— След двайсет минути съм готова. — Тя изтича от стаята и остави Мария с чая и филийките й.

Удържа си на думата и след по-малко от половин час отново беше долу и тъкмо си слагаше лилави ръкавици.

— Изпратихте ли писмото, Харис?

— Да, госпожо. Бодли веднага отиде да го занесе. Ландото е вече пред вратата.

— Ето ме… ето ме — изтананика Мария, която тъкмо слизаше по стълбата. — Хубава работа, сигурна бях, че ще съм готова преди теб, Ема. Оставаше ми само да си сложа шапката и да си взема ръкавиците, а ти дори не беше почнала да се обличаш. — Докато говореше, огледа с одобрение роклята на Ема, после забърза към вратата. — Изборът ти на тази тъмносиня рокля за разходката е много сполучлив — каза тя, след като слугата й помогна да се качи в ландото.

Ема се качи след нея и се остави да я обгърне непрекъснатият бъбрив поток от незначителни приказки, с който я заливаше Мария. Мария рядко настояваше за отговор на някоя своя забележка и Ема отдавна беше свикнала да се преструва, че я слуша учтиво какво си приказва, но следваше всъщност хода на собствените си мисли. В момента те се въртяха само около коне.

Австрийският посланик и съпругата му живееха в представителна къща-близнак на Бъркли скуеър. Принцеса Естерхази посрещна гостенките си в салон на горния етаж, от който човек можеше да се любува на градините наоколо.

— Мария Уидърспун — зарадва се тя с жизнерадостен смях. — От месеци не съм ви срещала в града. Ще останете ли за целия сезон? — Тя не изчака отговор, а се обърна веднага към Ема. Присви леко тъмните си вежди. — Лейди Ема, приемете съболезнованията ми за смъртта на вашия брат.

— Благодаря, госпожо — поклони се Ема. Не й убегна, че проницателният поглед на домакинята е малко замислен.

— Предполагам, че сте решила да не спазвате пълен траур — забеляза принцесата.

— Моят брат беше против — отговори Ема.

— А-а, младите хора в наше време… проявяват толкова малко уважение към общоприетите норми — заяви благородничката.

— Много сте строга, принцесо — пристъпи по-близо Мария. — Ема преживя дълги месеци съкрушена от скръб. Но такова беше настойчивото желание на скъпия Нед… в неговото завещание — допълни тя, послъгвайки, но много убедително. — Той пожела Ема да подреди собствен дом веднага щом лорд и лейди Грантли се настанят в господарската къща на семейство Грантли.

Принцесата кимна. Проницателните й очи продължаваха да оглеждат Ема и Ема можеше сякаш да чуе мислите й, приблизително такива: Двеста хиляди фунта! Не са за пренебрегване, не, честна дума, не са. Заради такова богатство човек може да затвори очи за много неща.

— Е — заяви най-сетне принцеса Естерхази — трябва на всяка цена да ви изпратя билети за Алмак, нали? Ще ги получите още този следобед. Живеете, както чух, на Маунт стрийт, нали?

— Да, една много приятна къща — намеси се Мария. — Лорд Аласдеър Чейс, управителят на имотите на Ема, я нае за нея.

— Ах, да, лорд Аласдеър! — повтори домакинята. Погледът й стана още по-пронизващ и на гостенките им стана ясно, че тя си мисли за някогашния скандал.

— Лорд Аласдеър е много стар и предан приятел — натърти убедено Мария и погледна строго домакинята в очите.

Всяка забележка, която принцесата би искала да направи, остана неизречена, защото в този миг домакинът извести за пристигането на лейди Сафтън и сина й, лорд Моринюкс. Двамата бяха последвани от лейди Дръмон и трите й дъщери, тъй че много скоро в салона закипя оживен разговор. Мария се озова в свои води и не последва ново притеснение на тема някогашни скандали. Завръщането на Ема в обществото не даде никому повод за нови забележки, но тя чу все пак как лейди Дръмон прошепна на лейди Сафтън:

— Истина ли е? Двеста хиляди фунта?

— Мисля, че е точно така — беше отговорът. — Как е възможно още да не е омъжена? Изглежда много добре… въпреки че за вкуса на един или друг може да е твърде висока и слаба. Е, при такова богатство един мъж може да си затвори очите за някои недостатъци.

— Може да е капризна — предположи лейди Дръмон. — Личи, че е с високо самомнение, не намирате ли… пък и след скандала…

Ема се отдалечи от двете дами, ушите й пламтяха. Беше й толкова неприятно да говорят за нея по този начин, макар да знаеше отнапред, че ще е неизбежно.

— Господин Пол Дьони, госпожо — обяви икономът от вратата и Ема погледна към новодошлия. Беше среден на ръст, с черна къдрава коса, приятна глава, много тъмните очи блестяха на лице с маслинен цвят на кожата. Той се поклони на домакинята с жест, който явно подхождаше на твърде екзотичната му външност и заговори със съвсем слаб, но все пак доловим акцент.

— Принцесо, дойдох да ви изразя уважението си. Мисля, че баща ми е писал на вашия съпруг. — Той вдигна ръката на принцесата до устните си и елегантно я целуна.

— О да, спомням си. Някаква семейна връзка… чрез една леля, нали? — И тя се усмихна доброжелателно на този доста представителен мъж.

Пол потвърди, че наистина ги свързва някаква леля, после целуна още веднъж ръка на домакинята. Принцеса Естерхази го дръпна встрани и се залови по обичайния си оживен начин да го разпитва за детството и за сегашния му живот.

Ема си взе чаша кафе от подноса на един слуга и се приближи незабелязано малко повече до принцесата и новия й гост. В маниерите на този човек имаше нещо, което будеше любопитството й. В тъмното му лице, в държането му, сякаш е на път да извърши нещо драматично, имаше нещо непреодолимо привлекателно. Улови се да мисли, че е по-атлетичен от Аласдеър, но дрехите не му стоят толкова добре. Може да не са толкова добре скроени като тези на Аласдеър, размишляваше тя. Аласдеър сигурно веднага би могъл да каже дали този мъж е поръчал костюма си при Уестън или при Шулц, при Швайцер или при Дейвидсън… или при друг, не толкова известен шивач. Но може и фигурата му да е причината… раменете му не изпълваха така безукорно сакото като тези на Аласдеър, краката му не бяха толкова дълги, нито толкова добре оформени и това беше причината за леките гънки на панталона, бедрата му бяха сякаш малко отпуснати…

— Лейди Ема, позволете да ви представя господин Дьони. — Принцеса Естерхази бе забелязала, че Ема е застанала наблизо. — И той е отскоро в града. Господин Дьони, може ли да ви представя лейди Ема Бомон.

— Господин Дьони. — Ема нямаше нищо против някой да прекъсне сравненията, които правеше с Аласдеър. Тя пристъпи с протегната ръка към мъжа. Той се наведе над нея и я привлече към устните си. Жестът се стори на Ема малко прекалено афектиран и тя побърза да отдръпне ръка. — Вие сте французин?

— От семейство на емигранти, госпожо. — Той се усмихна и оголи много бели, малко криви зъби. — Бях още малко момче, когато се наложи през деветдесет и първа година да избягаме от Франция. Някои добри приятели на родителите ми, които живеят в Кент, ни приеха, когато пристигнахме.

— Помните ли още Революцията, сър? — Ема беше от дете силно впечатлена от кървавите ужаси на терора.

— Пазя някои спомени. Интересуват ли ви? — Усмивката на Пол стана по-сърдечна, погледът му беше прикован към лицето й и Ема усещаше как между тях се задълбочава тревожна близост. Той я погледна така, сякаш тя беше единствената жена в салона. Беше минало много време, откакто друг човек, като се изключат грубоватите синчета от провинциални семейства, я беше дарявал с толкова неприкрито мъжко внимание. Беше само флирт, разбира се, но играта не й беше неприятна… не, съвсем не.

Тя се усмихна и леко присви очи.

— Трябва да призная, че съм някак привлечена от събитията на онези ужасни времена, сър. Ако можете да задоволите любопитството ми, ще намерите в мое лице много внимателна слушателка.

— Бих се радвал. — Той й подаде ръка и двамата се отдалечиха от средата на салона към едно канапето в прозоречна ниша.

Принцеса Естерхази кимна доволна. Обичаше да прави услуги на приятели и роднини. Беше й направо невъзможно да проследи това родство по линията на някаква леля, но то сигурно съществуваше, щом съпругът й го твърдеше и тя беше готова да го приеме. Този младеж изглеждаше безукорно. Маниерите му издаваха добро възпитание, облеклото му беше лишено от пресилената екстравагантност, присъща на някой денди, бяха безупречно подходящи. Ако момчето успее да спечели тази наследница и нейните двеста хиляди фунта, помисли си принцесата, тя ще е извършила наистина добро дело.

Мария Уидърспун не беше чак толкова доволна. Имаше много прост и много прагматичен поглед върху света. Ема не биваше да си губи времето с някакъв обеднял и незначителен пришелец. Беше дошла в Лондон да си потърси съпруг и Мария не виждаше причина в жилите на този съпруг да не тече кралска кръв.

Тя се приближи с мила усмивка към двойката.

— Ема, миличка, време е да тръгваме. О, как сте, сър? — И тя вдигна високо вежда, преценявайки кавалера на Ема.

Ема беше изненадана. Обикновено Мария не беше толкова високомерна, но сега в държанието й се долавяше подчертано превъзходство, сякаш целта й беше да осуети намеренията на натрапник, който си проправя път в обществото. Ема ги представи един на друг и видя смаяна колко хладно беше кимването на Мария. Пол Дьони сякаш не го забеляза и поздрави най-учтиво компаньонката на Ема. Но докато Ема се сбогуваше с него, той й хвърли комично отчаян поглед, от който в очите й проблесна смях.

— Боя се, че вашата приятелка ме смята недостоен — измърмори той, хванал ръката на Ема. — Мога ли да се осмеля да ви посетя на Маунт стрийт или тя ще ме изгони?

— Мария не е господарка на Маунт стрийт — каза Ема. Но долови тутакси високомерие и в собствените си думи и се презря за тази арогантност. Беше неин неизкореним недостатък. Впрочем споделяше го естествено с Аласдеър.

— Значи мога да дойда да ви видя?

— Да, заповядайте, — усмихна му се приятелски тя. — Мария е чудесна компаньонка. Бди над мен като същинска квачка — добави тя.

— Това е утеха за мен — заяви Пол сериозно, но изразът в очите му явно противоречеше на казаното.

— Така и трябва да бъде, сър — засмя се Ема. — Желая ви приятен ден.

Тя се сбогува и осъзна, че я обзема прилив на радост, чувство, което беше свързвала досега само с музиката, танци до зори или особено приятна езда с кучетата… или още с някое бурно скарване с Нед и Аласдеър.

— Питам се дали господин Дьони е наистина добра компания за теб — каза си Мария, когато вече бяха седнали в ландото.

— Роднина е на принцеса Естерхази, Мария. Как може да не е подходяща компания за мен? — Ема пъхна ръце в самурения си маншон, защото откъм ъгъла на Кързън стрийт ги лъхна леден вятър.

— Не зная, скъпа. Но в него има нещо, което някак не ми се нрави.

— Глупости, Мария — заяви меко Ема. — В най-скоро време ще го срещаме навсякъде. Мислиш ли, че принцеса Естерхази ще му откаже билет за Алмак?

— Предполагам, че няма. — Въпреки всичко Мария не беше убедена и беше необичайно мълчалива из целия път до Маунт стрийт.

Вече вкъщи, Ема свали маншона и ръкавиците и се запъти с енергична крачка към музикалния салон. Докато вървеше, извади иглата от кадифената си шапка, подаде и двете на внимателния слуга. Усещаше познато желание.

— Ще се поупражнявам малко, Мария.

Мария беше наясно, че сигурно няма да види Ема чак до вечерта.