Бившият годеник

15

— Както гледам, много са бързали — отбеляза Джеми и заразглежда следите от каретата със шестте коня. — Някъде тук конете са почнали да се уморяват. Ти какво ще кажеш, Сам?

Сам скочи от коня си и разгледа следите по-подробно.

— Така е — съгласи се той. — Водещите коне са дърпали наляво.

— Е, хайде да продължим — каза нетърпеливо Аласдеър, макар да знаеше, че правят нещо необходимо. Ако каретата напусне някъде главния път, а не го забележат, могат и да я задминат. Още по-малко би искал да се натъкнат изведнъж на нея. Бяха по-малко на брой, а в сегашното си състояние, стигне ли се до единоборство, той не можеше да направи кой знае какво. Хитрина и изненада бяха единствените му съюзници.

Продължиха да препускат на ярката светлина на месечината. Джеми и Сам знаеха как да изтръгнат максималното от конете и те наистина сякаш хвърчаха по пътя. Феникс можеше лесно да им съперничи. Но Аласдеър знаеше, че трябваше да наваксат предимство от цели два часа.

Опиумът беше притъпил болката, тя съществуваше вече само на ръба на съзнанието му и чакаше кога ще може пак да захапе. Главата му беше ясна, можеше да прави предположения и отново да ги отхвърля. Дали да нападнат на пътя, или да изчакат каретата да стигне в Лондон? Засада щеше да е най-добрата възможност, но с тази цел трябваше най-напред да настигнат колата. Когато се зазори, възможностите вече няма да са толкова разнообразни.

Финчли Комън. Засада на ливадата. Там имаше безброй подходящи места. Веднъж да стигнат там, и можеха да се скрият в засада.

— Хей, те са свили ей тук.

Шепотът на Сам прекъсна мислите му.

— Я вижте. — Сам сочеше с камшика пръстта. — Тук каретата им е свила на дясно. Ей там, по тесния коларски път.

— Каква глупост да направят такова нещо — обади се Джеми. — Пътят е толкова тесен — и за двуколка не става.

— Но защо? — запита се Аласдеър и се огледа. Стори му се, че вижда на източния хоризонт слабото сияние на утринната заря. Дали Дьони няма тук наблизо някое скривалище? Изобщо ли нямаше да откара Ема в Лондон?

Но въпросите нямаха смисъл и той насочи Феникс по тесния път.

— А сега нито звук! — прошепна. — Може да са наблизо. Поеха по калния път до мястото, където той завиваше.

Аласдеър дръпна юздите и повика с ръка Сам да дойде при него.

— Слезте от конете и се огледайте — прошепна той. Думите му едва се чуха в студения въздух.

Сам слезе от коня и изчезна в дебелата сянка на дърветата. После изпълзя през завоя.

Аласдеър чакаше, сърцето му тупкаше лудо, беше го обзел панически страх. Дали не идваха твърде късно?

Сам изчезна сякаш за цяла вечност, през която Аласдеър усети всяка рана и раничка по тялото си. Опиумът постепенно губеше сила, а двата часа на гърба на коня сега отекваха болезнено.

Когато Сам изникна изведнъж от сянката на дърветата, Аласдеър за малко да го навика.

— Е, и? — прошепна.

— Спрели са на около сто и петдесет метра от тук. Един от мъжете е останал при конете. Другите са в полето. Наклали са огън. — Той погледна към Аласдеър, който продължаваше да седи на коня. — Предполагам, че се занимават край огъня с лейди Ема — добави той.

Бледото като платно лице на Аласдеър стана още по-бледо. На светлината на месеца беше придобило зеленикав, восъчен оттенък. Но разумът му беше хладен и работеше с остротата на рапира. Щом се занимават с нея, значи още не са я убили. Това беше всичко, което искаше да знае.

— Сам, можеш ли да се справиш с мъжа при конете? Но тихичко!

— Ами, мисля, че да. — И Сам протегна ръка към закривения нож на колана си.

Аласдеър слезе сковано от коня, но сега вече не усещаше болките. Тялото му се движеше както го диктуваше съзнанието му, пренебрегвайки всеки друг сигнал.

Джеми се спеши до него и върза бързо трите коня един за друг.

— Хайде! Заеми се с мъжа и разпрегни конете — заповяда Аласдеър на Сам. — Даваме ти десет минути време, после нападаме.

Десет минути! Предпочиташе изобщо да не мисли за това, което можеше да се случи на Ема през тези десет минути.

— Джеми и аз ще се промъкнем оттук през полето. Трябва да създадем впечатление, че сме много повече. Като чуеш кремъклийката на Джеми, ще погнеш конете към мъжете в полето. Искам да настъпи пълно объркване. Разбрахте ли ме?

Двамата мъже кимнаха. Джеми посегна към пушката си. Беше заредена с оловни куршуми, които можеха да нанасят поражения на голямо разстояние в кръг.

Аласдеър хвана пистолетите. С всеки можеше да направи само по един изстрел. И да улучи. А Пол Дьони ще е първата му мишена.

Ема се потеше. Земята, на която лежеше, беше корава замръзнала кал, но тялото й беше плувнало в пот. Горещината на огъня беше непоносима и въпреки че стъпалата й още не бяха изгорели, имаше чувството, че кожата им се свива, спаружва се в ужасно очакване.

Пол Дьони беше извадил парцала от устата й и сега й приказваше сякаш в най-добро настроение. Тя усещаше ръцете му, докато той й връзваше краката. Както й приказваше, той притегли краката й по-близо до огъня. Тя вече искаше да му каже онова, което той желаеше да чуе, но нещо, някаква дълбоко вродена гордост, й го забраняваше.

Тя си мислеше за Нед. Мислеше за Аласдеър. Насочи спомените си към детството, към всичко, което бяха вършили заедно. Струваше й се, че чува дълбокия смях на Нед, закачливия глас на Аласдеър. Беше лято, бяха на село и прибираха заедно със селяните сено. Тя чуваше непрекъснатото свистене на косите, шума на падащата трева. Усещаше на езика си вкуса на ягоди.

Тя извика.

Аласдеър чу вика й. Чу го на някаква друга, отдалечена плоскост. Продължи да се промъква към полето, криеше се в сянката на храстите, а Джеми го следваше отблизо. Пламъците на огъня осветяваха сцената пред тях, откриваха им трите приведени фигури край огъня и една на земята. Той прецени внимателно разстоянието. Щеше да се наложи да се приближат достатъчно, за да може кремъклийката да свърши добра работа, но не биваше и да се приближават твърде много, защото можеха да ги открият преди да са готови.

Държеше пистолетите в ръце. Тялото му се движеше плавно. То сякаш не му принадлежеше, но то беше само някакво облекчение. Притискаше се към голите клони на храстите, през които можеше да види колата на пътя. После кимна на Джеми.

Джеми изскочи с пронизващ победен вик от сянката. Изтича няколко крачки към групата, преди да стреля с пушката. Аласдеър го следваше само на крачка, пистолетите му бяха готови, сега търсеше целта си.

Сам стреля веднъж с пистолета си иззад храстите, а после вързаните заедно коне изтрополиха през рова към полето, подкарани от Сам, размахващ камшика. Конете се понесоха към огъня, преди да разберат какво става, после се изправиха с яростно цвилене и раздути ноздри на задни крака, доловили миризмата на огън. Сам ги шибна с камшика и те продължиха напред, отново се изправиха на задни крака и заудряха с копита.

Мъжете край огъня скочиха, опитаха се да избягат от галопиращите коне, от удрящите им подкови. Куршумите от пушката на Джеми ги улучиха.

Аласдеър вдигна пистолета и се прицели. Пол Дьони стоеше на фона на пламъците. Аласдеър натисна спусъка. Пол падна на колене и се хвана за рамото.

Когато Сам се хвърли в битката, чу се как стреля и неговият пистолет. После Сам запокити пистолета и ножът му проблесна. Той се хилеше от удоволствието да участва в това сражение и сега удряше с ножа наляво и надясно.

Хората на Пол се опитаха да се изправят на крака, но явно беше вече твърде късно. Един от тях успя все пак да стреля веднъж с пистолет, но куршумът само изсъска през полето и се заби в ствола на едно дърво. Ножът на Сам го улучи в ръката и го направи неподвижен. Другият мъж падна под удара на сопата, която Джеми носеше за резерва.

Ема се опита да се отърколи по-далеч от огъня и от препускащите коне. Но не успя, защото ръцете й още бяха вързани на гърба и тя лежеше върху тях. Сви се на топка и затаи дъх.

После изведнъж се възцари всеобгръщаща тишина. Някой бързо развърза китките на Ема. Тя още не усещаше ръцете си, но я обля вълна на облекчение.

Аласдеър се наведе над нея. Опита се да я вдигне, но не можа, тъй че най-сетне Сам я вдигна на ръце.

— Е, всичко наред ли е, момиче? — попита той, а гласът му беше дрезгав от загриженост.

— Е, горе-долу — каза тя и погледна Аласдеър с невярващи очи. — Толкова се боях, че са те убили.

Той поклати отрицателно глава и взе внимателно краката й в ръце. Изруга непристойно, когато видя мехурите по стъпалата й. После се обърна към Пол Дьони, който тъкмо се изправяше, олюлявайки се, на крака, притиснал ръка към рамото. Между пръстите му се процеждаше кръв.

— Дължа ви още няколко минути от времето си — каза спокойно Аласдеър. И без да сваля очи от Дьони, кимна на Джеми.

Джеми, който веднага разбра, му подаде дългия камшик на коларя.

Аласдеър сложи ръка на гладката дървена дръжка. Той изгледа вторачено Дьони, после заповяда:

— Сам, настани Ема в каретата, а ти Джеми, впрегни отново конете. Дайте ми десет минути време за този гадняр, после се върнете и ми помогнете да вържем всички.

— Много сте прав — кимна доволен Сам и пое с товара си към каретата.

Джеми погледна малко колебливо. Лорд Аласдеър продължаваше да е в много тежко състояние и никак не му хареса мисълта да го остави сам с трима мъже, въпреки че и тримата бяха ранени. Но ако се съди по израза на лицето на лорда, тримата мъже едва ли не будеха съжалението му. Затова Джеми се залови да впряга конете.

На Ема й трябваше изглежда доста време, преди да осъзнае, че кошмарът е свършил. Сам я занесе до каретата, сякаш беше лека като перце, силните му ръце я държаха така сигурно, така здраво. Сега й беше ужасно студено, тръпки разтърсваха тялото й, зъбите й тракаха.

— От шока е, момиче — обясни й Сам, докато я настаняваше в каретата. — Той така действа на тялото. Ще ви донеса нещо много добро против шок.

Той изчезна за миг и Ема го чу да говори кротко на конете, да ги успокоява, а после отново да ги впряга. Ема си каза, че би трябвало всъщност да отиде при него и да му помогне. Но когато стъпи на пода на каретата, болката беше толкова силна, че тя се строполи с вик на седалката.

Запита се неуверено какво ли е станало с четвъртия мъж, онзи, когото наричаха Луис и който беше карал каретата.

Сам се върна с някаква кожена чанта и манерка. Отпуши манерката и я вдигна към устните й.

— Хайде, поемете хубава глътка от това нещо.

Беше чисто уиски, което й изгори гърлото и обхвана стомаха й като огън. Но, изглежда, дори само миризмата му се оказа достатъчна, за да я измъкне от своеобразния транс. Тя седна и разтърси глава, сякаш за да пропъди последиците от случилото се.

Държеше ръцете си в скута. Бяха бели като тебешир и не можеше да ги движи, дори пръстите.

— Безчувствени са — каза тя на Сам с тих, жалък глас. Той взе ръцете й в своите, разтърка ги между грубите си мазолести ръце.

— Само след минута всичко пак ще се оправи, момиче.

Ема му вярваше. Сега Сам насочи вниманието си към краката й. Обгарялото месо пареше нетърпимо, но по-нагоре краката й бяха безчувствени от студ.

Сам порови в медицинската си чанта и извади някакъв гадно смърдящ мехлем, с който й намаза стъпалата. Болката веднага поутихна.

— Сега отивам да помогна на господаря. Останете тук, след две минути ще се върнем. — Той скочи от каретата и се наведе над тялото на кочияша, който лежеше неподвижно в рова, в който Сам го отърколи, след като го цапардоса няколко пъти със сопата по главата. — Ей — измърмори Сам. — Я по-добре да те взема със себе си, момче. — Той вдигна Луис на раменете си и го завлече до полето.

Аласдеър стоеше пред Пол Дьони, дългият ремък на камшика се влачеше по земята. Пол Дьони лежеше, превит одве на земята, но още беше в съзнание.

Сам захвърли Луис до другите двама мъже, които бяха престанали да бъдат безмълвни оръдия на насилието и сега гледаха уплашено дявола на отмъщението, застанал пред тях с камшик.

— Вържете ги един за друг — заповяда кратко Аласдеър. — Напъхайте им по един парцал в устата и ги отнесете между дърветата, така че никой да не може да ги види. Искам да останат да лежат тук, за да можем по-късно да ги приберем. Чарлз Лестър ще се радва да спипа най-сетне Пол Дьони.

Сам и Джеми се заловиха с огромно удоволствие за работа. Аласдеър, който се бе върнал в пребитото си, изпълнено с болка тяло, не можеше да им помага. Той се обърна и се повлече към каретата, всяка крачка беше същинска мъка.

Той изкачи пряко сили стълбичката на каретата и се строполи на седалката срещу Ема. Затвори очи. Дишането му беше пресекливо, отсечено.

— Аласдеър! — Ема се наведе напред и понечи да хване ръцете му. Но изстена, защото в нейните ръце кръвта беше започнала отново и болезнено да се движи. — Боже милостиви! — Тя притисна силно ръце между коленете, за да поукроти болката.

Аласдеър веднага отвори очи.

— Какво ти се случи, сладка моя?

— Само ръцете ми. Но чувствителността им се връща. — Тя му подари трепереща усмивка и напрегна всички сили за малко хумор. — Господи, я виж каква достойна за съжаление двойка сме сега с теб. Аз исках да те докосна, но както виждам, няма да мога.

— Аз пък искам да те прегърна, но, както виждам, няма да мога — ухили се той, като се опитваше да имитира нейния тон.

— Бих предпочела, ако е възможно, това приключение никога да не се повтори — каза Ема с крива усмивка. Като дете все мечтаеше за приключения, следваше Нед и Аласдеър на всяка крачка, убедена, че те двамата сигурно ще изживеят нещо необикновено, а тя няма да не е с тях и да го изживее заедно с тях.

Лека усмивка заигра на лицето на Аласдеър.

— Това, скъпа, беше случай от онези, които печелят на приключенията лоша слава. Дори Нед щеше да се съгласи с мен.

— Вярваш ли, че ще оздравееш напълно? — Тя вече не се усмихваше. Аласдеър изглеждаше наистина ужасно. Лицето му беше сиво-зеленикаво, бледо като восък, очите издаваха колко се мъчи.

— Чувствам се като прегазен от два впрегатни коня — призна той. — Но Джеми ме увери, че съм се отървал с няколко синини и няколко строшени ребра. — Той пое предпазливо въздух, после попита: — А твоите крака как са?

— Сам ги намаза с нещо. Вече не ме болят. — Тя навъси загрижено чело. — Ти уби ли Дьони? — попита Ема.

— Не съвсем — отговори той с безизразен глас. — Щях може би да го сторя, но някои хора наистина биха си поприказвали с удоволствие с него.

— В такъв случай се надявам те да разговарят с него така, както той разговаря с мен — заяви припряно Ема.

— Готови сме и можем да потегляме, сър. — Джеми провря глава през отворената вратичка. — Вързахме другите коне за каретата. В Стивънейг ли се връщаме или потегляме веднага за Лондон?

— Но какво стана с Мария? — възкликна изведнъж Ема. — Тя сигурно е полудяла от страх. Трябва да се върнем в Стивънейг.

— Не, трябва да потеглим незабавно за Лондон — заяви Аласдеър. — Длъжен съм да се погрижа преди всичко да предам тези животни. В Барнет ще сменим конете и ще намерим пощенска кола и кочияш, които ще върнат нас двамата в Лондон. Сам и Джеми ще потеглят от там за Стивънейг с новини за Мария. Те ще се погрижат тя да се върне веднага на Маунт стрийт.

— Правилно, сър. — Джеми затвори вратичката на каретата и яхна един от водещите коне. Сам изплющя с камшика и конете потеглиха по тесния път.

— В чантата на Сам има бренди. — Ема посочи кожената чанта на седалката до Аласдеър.

Той намери шишето и отпи голяма глътка, после се наведе напред и долепи шишето към устните на Ема.

— Това е ужасно! — изруга той. — Искам да те прегърна, но не мога да помръдна. Да не беше проклетата ми глупост, всичко това нямаше да се случи.

— Защо да е било твоя грешка?

— Трябваше да взема в странноприемницата по-сериозни предпазни мерки — обясни той с горчивина и отпи още глътка бренди. — Трябваше да сложа Джеми или Сам да пазят пред вратата… Трябваше в последната минута да сменя стаята ни, за да ги отклоня от следата… Трябваше да остана буден… О, списъкът е безкраен.

Ема се навъси.

— Говориш като човек, който нищо друго не е направил. Най-напред откривам, че брат ми е бил нещо като шпионин и… и… — Тя присви чело и се опита да си спомни какво каза Дьони. — Майстор в кодирането, това бил. А сега излиза, че ти си професионален телохранител или нещо подобно.

Аласдеър поклати глава.

— Не, боя се, че не съм. Аз съм безнадежден аматьор. Бях въвлечен във всичко това защото началниците на Нед от Конната гвардия вярваха, че аз, като негов стар приятел и твой управител мога да се приближа достатъчно плътно до теб, за да открия документа. Ако нещата се бяха развили както се надявах, щях да претърся стаята ти, да намеря стихотворението, без ти изобщо да заподозреш нещо.

Ема мълчеше. Беше прекалено уморена и изтощена, за да мисли ясно, но не й хареса чувството, че от седмици някакви хора без лица са я обсъждали и манипулирали, хора, които изобщо не познаваше. Не й хареса още, че Аласдеър е имал повече от една причина да навлезе отново в живота й.

— А ти защо се съгласи да го сториш? — попита тя след малко.

— Заради Нед — отговори простичко той. — Нед умря заради известието в това стихотворение. Не биваше да си е отишъл напразно.

Ема кимна. За това не можеше да го упреква. Въпреки това продължаваше да е възмутена от факта, че Аласдеър по някакъв начин я е шпионирал. Той не й се бе доверил. Каза й всичко едва когато вече нямаше друг избор. Не изостави нито за миг потайните си действия.

Тя затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Краката й отново пламтяха и сега не знаеше защо би искала най-вече да се разплаче като бебе, въпреки че всъщност би трябвало да изпитва облекчение и радост, че кошмарът е свършил.

Аласдеър се остави на полюшването на каретата. От всяко движение изпитваше болка, сякаш го измъчваха, но чувството за вина и гневът към самия себе си му тежаха още повече. Той разбираше отчаянието на Ема, но не знаеше как да й помогне. Вдигна краката й в скута си, обгърна ги с ръце. Беше единственото, което можеше да стори… единствената възможност да я докосне при сегашното си състояние.