Бившият годеник

6

Аласдеър си тръгна ядосан от Талтърсалс. Сам си беше внушил, че в разгара на кавгата тя просто му беше хвърлила импулсивно предизвикателството си в лицето. Това можеше да разбере. И двамата бяха кибритлии, а през онзи ужасен следобед той я беше провокирал повече, отколкото беше разумно.

Но се оказа, че тя е говорела сериозно. И ето че днес той усети връзката между Ема и Дьони, и сърцето му се сви. Знаеше кога Ема реагира сексуално на някой мъж. Ема беше най-страстната, най-чувствената жена, която някога бе познавал. Тя се наслаждаваше на собствената си сексуалност, на страстните противоречия на природата си. Привнасяше страст във всичко, което вършеше с тялото си, независимо от това дали беше музика, езда или танц. Влагаше плам, влагаше живец във всичко, което предприемаше. Човек можеше да го долови в очите й, в смеха й, в начина, по който стоеше, седеше или вървеше.

Тя привлича мъжете като магнит, обещаващ наслада, мислеше си той сега жлъчно. Наблюдаваше това още от деня, в който тя за пръв път си направи фризура с високо вдигната коса. Като се почне от синовете на провинциалните земевладелци и благородници та чак до младоците, които я обкръжаваха при първия й сезон на дебютантка, всички бяха покорени от нея. Дори след като оповестиха годежа си, тя не престана да се движи сред рояк упорити ухажори. Сега щеше да е същото. Като се прибавят и двестате хиляди фунта.

Аласдеър знаеше, че бликащата жизнерадост на Ема, честите й леки флиртове са за нея нещо напълно естествено. Беше прекалено умна, находчива и независима, за да крие интелигентността си. На някои това не им харесваше, други бяха възхитени. От самото начало дори в начина, по който бъбреше, се долавяше скрит подтекст на предизвикателно съперничество. Тъкмо той бе отключил сексуалната им връзка. Беше тясно свързан с чувствената наслада, която стана за нея толкова важна, когато порасна.

Наистина ли беше толкова важна? Или продължаваше да бъде? При този въпрос той сякаш се вцепени. Дали скарването им не беше толкова бурно, защото бе послужило за отдушник на вълните желание, които продължаваха да се надигат между тях със същата сила и сега?

Боже милостиви! Аласдеър изруга тихо. За него беше точно така. Сега го виждаше съвсем ясно, като мъж, който е разбрал. От нейна страна не беше само пристъп на недоволство. А той все още искаше да я има само за себе си. Още не се беше съвзел от страстта си… от любовта си… към тази невъзможна жена. Дали и Ема не е все още объркана? Това ли е причината за нейната агресивност? Но ако е така, какво трябва да направи, за да й помогне да го проумее?

Невъзможно е тя да има намерение да вкара Пол Дьони в леглото си. Сигурно е празна закана… или обещание… или нещо подобно.

Словоохотлив емигрант, тръгнал да си търси богата жена! Беше приемлив, произходът му добър, е, нямаше бляскава външност, но притежаваше известна притегателна сила, а също и желязна воля. Ако Ема е решила в най-скоро време да си хване съпруг, Пол Дьони просто й е паднал в скута като презряла праскова.

А що се отнася до любовника! Аласдеър си даде сметка, че скърца със зъби. Реакция, която го вбеси не по-малко от факта, че ревящото зеленооко чудовище на ревността го държеше в ноктите си.

Щом Ема търси кавга, ще й даде повод, реши той с мрачно задоволство. Ще сложи на пътя й някои сериозни препятствия. Ема и Пол Дьони ще преживеят някои изненади.

Той прекоси Чизуик. Беше тъмно и улиците в това изостанало село не бяха осветени, като се изключи светлината от прозорците на къщите. Насочи конете по тесен път между варосани бели къщи, които създаваха впечатление за добруване и дръпна юздите пред портата на една къща в края на пътя, който опираше там в зелените ниви. Няколко сайванта и други постройки подсказваха, че е в малка ферма.

— Ще върна конете в „Червения лъв“ и ще ги настаня там — каза Джеми и думите му бяха колкото въпрос, толкова и предвидено решение. При посещенията си в Чизуик господарят му се бавеше обикновено доста часове.

— Да, и си поръчай нещо за хапване. — Аласдеър скочи от колата. — Ще те намеря, когато реша да се прибирам.

Джеми вдигна ръка за поздрав, после пое юздите и камшика, покатери се на капрата и подкара колата по тесния път.

Аласдеър отвори малката порта и тръгна по тясната пътечка към къщата. Пердетата на прозорците отпред бяха спуснати, но през тях се процеждаше светлина. Той вдигна ръка да удари с чукчето по вратата.

Но вратата се отвори още преди да успее да го стори. Високо, слабо към деветгодишно момче стоеше пред него и го наблюдаваше сериозно със зелените си очи.

— Добър вечер, сър — каза то учтиво. — Чух че портата изскърца. Трябва да се смаже.

— Тими, кой е? — извика глас от стаята.

— Лорд Аласдеър. — Момчето отстъпи встрани, за да влезе посетителят в малкото антре.

— Как си, Тим? — Аласдеър свали ръкавиците и се усмихна на момчето. — Как върви училището?

Тим сякаш се замисли над въпроса, а после реши да каже голата истина.

— Не обичам латинския и гръцкия. — Той тъкмо пое палтото на Аласдеър и го сложи на един стол, когато в антрето влезе възнисичка хубавичка жена с бебе в ръце.

— Аласдеър! — възкликна тя и прегърна със свободната си ръка врата му. — Защо не ни предупреди, че ще дойдеш? Щях да ти сготвя нещо по-специално.

— Не ми трябва нищо специално, Луси — заяви той и се наведе, за да я целуне по бузата. — Яденето на Сали е винаги много вкусно. — Той отстъпи крачка назад и я погледна усмихнат. — Добре изглеждаш.

— Ох, ставам все по-дебела. — Тя присви малкото си носле и весело се засмя. — Това е от спокойния живот.

Аласдеър също се засмя и я последва в стаята. Беше му трудно да разпознае в тази спокойна матрона и домакиня някогашната оперна балерина, омаяла някога осемнайсетгодишния юноша. Беше го дарила с мигове на върховно щастие и младежки копнежи. Беше я обожавал с безумие, което го докара тогава до вратата на затвора за длъжници. Сега му беше много трудно да си го представи.

Синът му приближи за него стол до огъня, после си донесе табуретка и седна в краката му, явно готов за въпросите на баща си, неизменни при неговите посещения.

Дневната стая беше светла и безукорно чиста. Огънят пламтеше в камината, месинговата й решетка блестеше, както и мраморната плоча над нея. Аласдеър усети как се отпуска в тази уютна, близка за него атмосфера. Протегна крака и сложи блестящите си дълги ботуши на решетката.

— Та какви са ти проблемите с латинския и гръцкия, Тим?

— Не ме бива за тях — каза момчето. — А на вас вървяха ли ви?

— Бях доста добър по гръцки — Аласдеър пое чаша бира от червенобузестото слугинче. — Благодаря, Сали. Това домашна бира ли е?

— Ми да, нали господинът много я харесва — каза Сали. — Ще хапнете ли нещо?

— Къде е Майк? — попита Аласдеър и отпи глътка бира.

— Една крава тъкмо се отелва — отговори му Тим. — Исках да ида да помагам, но Майк каза, че не бивало. Не било работа за мен. — В гласа му ясно се долавяше мъка.

— Хайде, Тим, нали знаеш, че Майк иска само най-доброто за теб — побърза да се намеси Луси. — Ти трябва да си учиш уроците и да минеш в добро училище, за да станеш после джентълмен като баща си.

На лицето на Тим се изписа неприкрито отвращение.

— Не разбирам защо — каза той и погледна баща си. — Не искам да ставам джентълмен, искам да съм като Майк.

— Стига, Тими, не бива да говориш така! — Луси се приближи към него и в светлосините й очи проблесна укор. — Каква неблагодарност! С всички предимства, които имаш.

Тим мълчеше, но присви устни. Аласдеър отпиваше мълчаливо от бирата. Питаше се как така изобщо не е забелязал кога синът му е престанал да бъде дете. Ролята на Аласдеър като баща беше досега много проста, грижеше се преди всичко да помага на Луси. За характера на детето, който вече почваше да се проявява, изобщо не се беше замислял.

— Яденето пристигна, Аласдеър — каза с облекчение Луси, когато Сали се върна. — Тим, приближи масата към огъня.

Тим донесе малка масичка, Сали я застла с карирана покривка, после сложи подноса с яденето и приборите с дръжки от еленови рога.

— Ще сложиш ли Елън до спи, Сали. — Луси целуна бебето и го подаде на Сали, после доля халбата на Аласдеър и сложи на чинията му пастет от дивеч, пържен лук и запечени карфиол и сланина. Тъкмо му режеше хляб, когато всички чуха да се отваря вратата към кухнята.

— Това е Майк. — Тим скочи и изтича към вратата. — Отели ли се, Майк? Всичко наред ли е? — извика той.

— Е, свърши се май с латинския и гръцкия — ухили се Аласдеър.

— На бива да обръщаш внимание на капризите му — каза Луси и сложи ръка си върху неговата. — Наистина не бива, Аласдеър.

— Добър вечер, лорд Аласдеър — набит як мъж влезе през кухненската врата. Той си избърса ръцете с пешкир, по ботушите му имаше полепнала кал.

— Добър вечер, Майк. Юница или биче?

— Мъничко биче — отговори сияещ Майк и пое халбата бира, която му подаваше неговата съпруга. — Биче, заплодено от Червения дявол. След година ще е чудесно разплодно животно. — Той седна да си изуе ботушите и побърза да се извини. — Прощавай за калта, Луси.

Тим дотича със събувалка за ботуши, а когато се наведе да помогне, Майк разроши косата на момчето.

— Мъчим се да го задържим при учебниците, лорд Аласдеър, но ми се струва, че той предпочита да е навън, в полето.

— Точно така — потвърди решително Тим.

— Като напуснеш дома и се озовеш в по-далечното училище, иначе ще мислиш — каза Аласдеър и пъхна късче пастет в устата си.

Тим погледна умолително майка си, но премълча. Видя, че иначе толкова милото й лице е станало строго.

Разговорът се завъртя около работата във фермата, конете и надеждата за добра реколта, а когато след около час Аласдеър стана да си ходи, стана и Майк.

— Конете ви са в „Червения лъв“, както обикновено, нали? — попита той. — Ще ви придружа до там.

Аласдеър кимна в знак на съгласие. Разбираше, че на другия мъж нещо му тежи на сърцето. Аласдеър целуна Луси за сбогом, погали с много любов сина си по главата, но се въздържа от бащински напътствия да пъхне нос в книгите и излезе с неговия побащим.

— Хайде, казвай какво има, Майк — подкани го той, когато двамата свиха по шосето, а спътникът му продължаваше да мълчи.

— Ами, не ми лесно да го кажа. Зная, че момчето не е мой син — подхвана Майк и пъхна ръце в джобовете на панталона. Широките му крачки се позабавиха. Той си пое дълбоко въздух. — Тъй де, но момчето много го бива и с конете, и с кравите. Предпочита да научи нещо за сеитбата и жътвата или как да наблюдава времето и да използва алманасите, а не да учи латински и гръцки.

Аласдеър не знаеше какво да отговори, затова мълчеше.

— Луси си е набила в главата — продължи Майк — да направи от момчето джентълмен. И с баща като… разбирам защо го иска. Но при неговия живот… с нас… просто не си представям как ще стане. Не искам да ви обиждам, лорд Аласдеър.

— Не се притеснявай — каза Аласдеър. — И все пак той е мой син.

— Да, но не и в моя дом.

Аласдеър пое рязко въздух. Ако го беше казал друг, щеше да го приеме като враждебно предизвикателство. Но Аласдеър познаваше Майк Ходжкинс и го ценеше. Знаеше също, че човекът говори истината, въпреки че му беше трудно да я преглътне. Аласдеър плащаше за училището на сина си, както и издръжката му. Подкрепата му за домакинството на Ходжкинс беше значителна, но само парична, а не и що се отнася до чувствата на тези хора.

Майк сякаш прочете мислите му.

— Много сме ви благодарни за помощта, лорд Аласдеър, — каза той, — не мога да отрека, че в трудна година е била много важна за нас, но най-важно е момчето да е щастливо. Момчето, а също и Луси. Смятам, че и двамата ще са по-добре, ако сложим край на това положение. — И той въздъхна, сякаш беше свалил тежък товар от плещите си.

— Искате от мен да изчезна от живота на сина си? — попита Аласдеър. — Да не го видя никога вече?

— За бога, не, сър! — възкликна ужасен Майк. — Вие сте истинският баща на момчето и това му е известно. Той просто няма да знае какво да мисли, ако чисто и просто изчезнете. Искам да кажа само, че се чувства много объркан, защото ако приеме, че трябва да отговори на вашите изисквания, толкова различни от всичко, което познава… Дори момчетата, с които играе… дори… — Майк млъкна. Побутна кепето си към тила и прокара ръка през косата си. — Да, дори сестра му — завърши най-сетне.

Прозвуча като нещо второстепенно, но Аласдеър предположи, че това е основното в мислите на Майк. Разликата в бъдещето на неговото собствено дете и това на заварения му син.

— Не искам да кажа, че бих пречил на момчето да използва шансовете си — каза Майк, защото Аласдеър мълчеше.

— Да, зная. Зная също колко добър баща сте на Тим — каза топло Аласдеър. Бяха стигнали пред портата на „Червения лъв“ и той спря. — Само че в никакъв случай не искам той да си помисли, че съм го лишил от наследство.

— Това никога няма да помисли, сър. — Майк хвана с импулсивен жест с две ръце ръката на Аласдеър. — Смятам само, че ще е по-щастлив, ако няма чувството, че е по-различен от всички нас.

— Да докарам ли конете, сър? — чу се от тъмното гласът на Джеми. Беше чакал лорд Аласдеър и сега се появи откъм конюшнята на странноприемницата. Той кимна на Майк, който отговори на поздрава му.

Аласдеър кимна в знак на съгласие и Джеми отново изчезна.

— Не искам един ден някой да твърди, че не съм изпълнил задълженията си.

Дълбоки бръчки прорязаха челото на Аласдеър. За пръв път успя да си представи какъв би бил животът на Тим в Итън или в Хароу. Няма да има приятели. Никъде няма да е на мястото си. Семейните обстоятелства на съучениците му ще са безкрайно различни от собствените му.

Аласдеър проумя, че докато се бе задоволявал да дава за детето си дори повече от необходимото, плановете му за бъдещето на това дете се оказаха неизпълними. Освен ако…

— Искаш ли да взема момчето? — попита той сякаш самия себе си.

— Само ако искате да убиете майка му — отговори веднага и много енергично Майк. — Аз също няма да го допусна, лорд Аласдеър. Веднага ви го казвам.

— Не, разбира се, че не. Дай ми малко време да размисля. След около седмица пак ще намина. Тогава ще поприказвам с Тим.

Чаткането на подкови извести появата на Джеми с конете на Аласдеър.

— Чистокръвни са — каза Майк, като видя конете. — Наистина разбирате от коне, лорд Аласдеър.

— Може би синът ми е наследил поне това от мен — каза Аласдеър. Беше уж шега, но той имаше чувството, че прозвуча по-скоро с горчивина, отколкото шеговито. Той протегна ръка на Майк, а силното му ръкостискане трябваше да отстрани всяко възможно недоразумение между тях. — Скоро ще дойда пак. И не мисли, че не съм ти благодарен за всичко, което направи за Тим.

Майк изглеждаше доволен. Стисна сърдечно ръката на Аласдеър.

— Ще се радваме да ви видим пак. Междувременно ще говоря още веднъж с Луси. Ще я подготвя, тъй да се каже.

Аласдеър пое от Джеми юздите и камшика, после се качи на капрата. Изглежда Майк беше уверен, че с това всички въпроси са решени. Аласдеър подкара бързо конете.

Джеми, свикнал да разговаря с господаря си когато двамата бяха сами, мълча по целия път до Лондон. Лорд Аласдеър беше явно потънал в мислите си.

Аласдеър размишляваше над иронията на съдбата. Преживяната току що уютна семейна сцена беше сложила край на връзката му с Ема. Но колко малко я застрашаваше всъщност.

Сега.

Почтеността го принуждаваше да признае поне пред себе си, че преди три години, преди Майк Ходжкинс да се появи, положението беше съвсем различно. Тогава Луси и детето живееха под негова закрила. Той се появяваше в Чизуик по няколко пъти седмично и докато сексуалната им връзка постепенно гаснеше, между тях все още се бе запазила силна интимност. Той не искаше да покаже на Ема тази интимност. Тогава я възприемаше като нещо много лично, много особено. Затова естествено и като нещо много опасно за жената, която трябваше да стане негова съпруга. Но с присъщата си арогантност и навика да се занимава единствено със себе си тогава не го беше проумял.

Той щеше винаги да обича Луси и да е отговорен, докато е жив, за добруването на сина си. Онзи следобед Ема го бе упрекнала, че следва примера на херцог Кларънс. Въпреки че едва ли можеше да се твърди, че Аласдеър е предан баща на десет деца, родени от жена, с която е живял десет години като съпруг със съпруга, може би имаше все пак някакво сходство. Херцогът непрекъснато правеше на богати дами предложение за женитба, но досега нито една не се бе съгласила, та макар и заради титлата на херцогиня от кралския двор. Госпожа Джордън и десет Фицкларънсчета щяха да са постоянно присъствие при евентуален брак на херцога.

Но щеше ли Ема да се чувства и сега застрашена от миналото на Аласдеър с Луси, от едно кокалесто момче, което иска да стане селянин? Щеше ли уютната къщичка в Чизуик да я отблъсква?

Тя не е престорено набожна. По-скоро обратното. Но когато Хенри Осингтън й прошепна тогава на ухо злобните си думи, тя реагира толкова бурно, сякаш годеникът й е самият покварен и престъпен рицар Синята брада. Не даде на Аласдеър възможност да й обясни каквото и да било, напусна тутакси Лондон, а вечерта преди сватбата им замина за Италия, като го остави кажи речи буквално да стърчи сам пред олтара. Наложи се Нед да му обяснява причината, а изоставеният годеник трябваше да измисли нещо за пред сватбарите и на едно общество, което се пръскаше от любопитство.

Когато спря колата в уличката зад дома си, беше стиснал здраво устни. Дори да можеше да се твърди, че е наранил Ема, тя наистина си отмъсти. Унижението му беше пълно.

— Огледай се за конюшня за конете на Ема, Джеми.

— Ясно, сър. — Джеми не беше особено впечатлен от оскъдните думи на заповедта и се залови да разпрегне конете.

— Виж, има още нещо, което трябва да уредиш утре заран — каза Аласдеър и обясни на внимателно слушащия слуга какво се иска от него.

Аласдеър заобиколи къщата, за да стигне до входната врата. Хвърли поглед към прозорците на етажа над неговия апартамент. Бяха тъмни. Къде ли е Пол Дьони? Дали не ухажва Ема на някой вечерен прием?

Щеше да се наложи да си състави някакъв план, но тази вечер не беше в настроение за интелигентни мисли.

Аласдеър се събуди на другата заран в много по-добро настроение и тъкмо закусваше, когато въведоха Джеми.

— Лейди Ема и госпожа Уидърспун излязоха с ландото, сър. С очите си ги видях.

Прекалено рано за Ема — помисли си Аласдеър. Беше едва десет. Той стана.

— За тази сутрин няма да ми трябваш.

— Ще се погрижа за конюшня за животните на лейди Ема — каза Джеми, поздрави и излезе.

Аласдеър извика камериера си и влезе в спалнята. Хвърли на леглото брокатения си халат. Десет минути по-късно вече крачеше припряно по Маунт стрийт. Улицата беше спокойна, една бавачка водеше на разходка три деца, едното караше пред себе си колело, което за малко не се блъсна в безукорния бежов панталон на Аласдеър. Той само махна с ръка на бавачката да спре да се извинява. Безгрижното дете, доста неприятно и сополиво, му се опули невъзпитано. Аласдеър го изгледа през монокъла, докато детето наведе очи.

Аласдеър си продължи по пътя. Докато изкачваше стълбището на къщата на Ема, зърна на отсрещната страна на улицата някакъв прегърбен, доста стар на вид мъж в тежко палто. Будеше подозрение, че наблюдава къщата, но когато погледът му срещна този на Аласдеър, веднага се затътри по пътя си и взе да кашля болезнено в носната си кърпа.

Харис отвори вратата с очакваната вест, че лейди Ема не си е у дома.

— Ще й оставя бележка, Харис — каза Аласдеър и влезе в хола. — Ще я напиша в салона. Зная пътя, излишно е да ми го показвате. — Той кимна приятелски на слугата и се заизкачва бързо по стълбата.

Салонът изглеждаше някак изоставен, въпреки че в камината гореше слаб огън. Аласдеър застана в средата и се взря в лавиците с книги, вградени в две ниши до камината. Ема имаше голяма библиотека, а сега се бяха добавили и книгите на Нед.

Дали е скрила писмо от брат си в някоя от собствените си книги? Това можеше да се очаква от нея. Или го е сложила в книга, подарена от брат й? Многобройните й скривалища се отличаваха винаги с определена системност.

Познаваше толкова добре и брата, и сестрата, че му беше ясно кои томове трябва да има предвид и се залови да ги преглежда. Ако го свареше някой слуга, нямаше да намери нищо странно в това, че разглежда книгите. Мястото му в семейство Грантли беше толкова безспорно, че беше излишно да дава специално обяснение за каквото и да било.

Известно време никой не му попречи и беше прегледал вече близо две дузини книги, беше ги прелистил и изтръскал, преди Харис да му донесе кафе и мадейра.

— Помислих си, че ще искате може би да се поосвежите, сър. Още повече, че никой не знае кога лейди Ема ще се прибере.

— Благодаря, Харис. — Той още държеше книгата, която току-що бе прегледал, когато Харис му подаде чаша вино. Харис бе стигнал до заключението, че гостът е решил да дочака завръщането на лейди Ема. Не можеше да има друга причина да продължи пребиваването си в къщата.

Той отпи от виното и погледна през прозореца. Мъжът с палтото се беше върнал, стоеше на противоположната страна на улицата и сякаш наблюдаваше къщата.

— Да сте виждал този мъж и преди, Харис?

Харис погледна през прозореца.

— Не, сър, трябва ли да го изгоня?

— Да, освен ако си има там някаква работа.

Харис излезе, а Аласдеър загледа с любопитство как един слуга прекоси бързо улицата и заговори нещо на мъжа. Разговорът беше кратък, мъжът с палтото се обърна и се затътри надолу по улицата.

Аласдеър забарабани замислено с пръсти по устните си. Защо ще наблюдава някой къщата на Ема? Дали човекът не е съгледвач, изпратен от Чарлз Лестър? Или появата му е лошо предзнаменование? Тайнственият Друг, който също търси изчезналото съобщение например?

Но можеше да е и съвсем невинен минувач, проявяващ интерес към георгианската архитектура — къщата беше много типичен образец. Аласдеър се върна към лавиците.

Половин час по-късно беше прегледал безрезултатно всички книги, които имаха някаква връзка с Нед. Къде още можеше да търси освен в спалнята на Ема и в гардеробната й? Но за да влезе в тези стаи трябваше да измисли друга стратегия. Засега оставаше само музикалният салон. Нед не свиреше на нищо, но беше подарявал на Ема много неща, свързани с музиката. Беше твърде вероятно да е скрила нещо между нотите или под пейката пред пианото, или в кутия за ноти.

Излезе от салона и слезе бързо по стълбата. Един слуга излезе през вратата в края на хола, която водеше към стаите на прислугата. Той изтича към пътната врата, решил, че лорд Аласдеър иска да си върви.

Аласдеър му махна да спре и каза, че при предишното си посещение е забравил нещо в музикалния салон, после влезе в това помещение, което се намираше в задната част на къщата. Застана замислен до вратата, за да реши откъде да почне да търси. Ема не беше човек на реда, а тъй като не позволяваше никому да пипа вещите й, свързани с музиката, из цялото помещение бяха пръснати ноти, книги и листчета с нейни бележки или композиции.

Той прегледа пръснатите по земята купища ноти и тези в кутиите, опипа пейката пред пианото, като се стараеше да остави всичко както го е намерил. Спомни си, че порцелановите свещници бяха подарък от Нед. Красив, изкусно изрисуван чуплив порцелан. Той извади свещите от гнездата и опипа дъната. Беше твърде възможно Ема да избере такова място за скривалище, но търсенето му се оказа напразно.

Върна свещите на местата им. Загледа се във високите остъклени врати, които водеха към оградената със зид градина. Долови там едва забележимо движение и би се заклел, че в градината има човек. Но не забеляза никого, виждаха се само голи дървета и тъжни храсти.

Аласдеър вдигна резето и отвори вратата. Стъпи на широката тераса, която се простираше по цялото протежение на музикалния салон. После застана съвсем неподвижно, огледа се и се ослуша за най-слабия шум. Чу само как една катеричка скочи от брезичката, засадена до стената, и претича през пътя между къщата на Ема и съседната. Но тогава видя и нещо необичайно: отпечатъка от крак в цветната леха до стената, под брезичката.

Затича се през тревата и огледа отпечатъка. Беше на мъж. И само от единия крак. Аласдеър вдигна поглед към дървото. С един крак на земята и друг опрян на дебелия чвор на мястото на отрязан някога клон, на височина някъде на една четвърт от дървото и с ръка, хваната за клона над нея, някой пъргав мъж можеше да се озове с бързината на мълния на дървото, а после да прехвърли оградата.

Но кой душеше в градината? Имаше ли това връзка с мъжа пред къщата? Той не изглеждаше чак толкова пъргав, че да може да прехвърли ограда и да се покатери на дърво. Да, но мъжът вървеше превит и носеше палто. Кой можеше да каже какво крие под прекалено широката си дреха?

В задната стена имаше врата. Като я огледа, Аласдеър установи, че е заключена с резе и ключ, и няма признаци някой да ги е пипал.

Загрижен и умислен, той се върна в музикалния салон, след като затвори грижливо вратата след себе си и нагласи резето в горния й край. Интересът към документа на Нед явно нарастваше. Налагаше се, следователно, да се бърза. Беше ясно, че документът трябваше да бъде откраднат преди Уелингтън да почне пролетния си поход в Португалия. Особено в случай че документът продължава да е от значение за Наполеон.

Той огледа още веднъж стаята и се запъти към вратата.

— Харис, предайте на лейди Ема, че съм идвал — каза той и прекоси антрето. — Мислех, че съм си забравил едната ръкавица в музикалния салон, но явно греша. Ще пратя на лейди Ема още една бележка, за да я уведомя къде съм настанил конете й… предайте й, моля ви, и това.

Харис беше очевидно много доволен от чутото и се поклони, докато Аласдеър напускаше къщата.

Аласдеър изтича бързо по стълбището към улицата. Лицето му продължаваше да издава загриженост, когато се запъти към Одли стрийт. Тъкмо искаше да свие на ъгъла, когато зърна двуколка, слизаща по Маунт стрийт откъм Парк стрийт. Колата спря пред Емината врата.

Аласдеър се върна и взе да наблюдава къщата. Ема и Пол Дьони бяха погълнати от оживен разговор. Тя се смееше заразително, лицето й, обрамчено от черна самурена кожа, сияеше на студения въздух. Спътникът й беше сложи ръка върху нейната. Той също се смееше и сочеше към къщата.

Аласдеър присви сърдито устни. Тези двамата вече се разбираха чудесно след опасно кратко време. А къде са Мария и ландото? Сигурно я е зарязала някъде, за да я замени с по-приятна компания.

— О не, приятели, така не бива — измърмори той. И си продължи навъсен по пътя.

Нито Ема, нито Пол забелязаха, че някой ги наблюдава. Ема беше в чудесно настроение. Двете с Мария срещнаха Пол Дьони, докато той минаваше с двуколката си по Бонд стрийт. Ема веднага прие предложението му да покара неговите коне. Остави Мария сама в ландото, с което я помоли да отиде до частната библиотека „Колбърнс“ и вземе книги. После Ема убеди новия си спътник да я придружи до работилницата за коли в Лонгакър, откъдето искаше да купи двуколка за два коня.

— Не зная щях ли да имам смелост да купя колата без необходимата подкрепа — заяви тя и се разсмя предоволна. — Сигурно ще има пак високо вдигнати вежди. Но колата вози тъй меко.

— Вашият управител няма ли да има възражения? — попита Пол и присви тесните си черни вежди.

— За бога, не разбира се! — възкликна Ема. — Аласдеър изобщо не държи на разните там благоприличия. Освен това — добави тя — изобщо не го засяга. Принадлежи му единствено правото да контролира разходите ми и никакво друго.

Пол долови подтекста на привидно равнодушните думи. Тъй или иначе Ема не беше в най-добро разбирателство със своя управител. Каквото и да се е случило между тях двамата, за него то беше добро дошло. Не желаеше никаква намеса на нейни приятели и роднини в своя вече съставен план. С Мария Уидърспун той се разбираше чудесно. Пък тя и без това беше под чехъла на Ема. Но лорд Аласдеър беше мъж с властен характер. В качеството си на ревностен управител такъв човек сигурно щеше да се меси във всичко.

Той сложи ръката си върху нейната и се усмихна.

— Ще ми позволите ли да ви кажа, мадам, че сте очарователна.

Ема беше свикнала с комплименти и обикновено ги посрещаше с недоверие. Аласдеър никога не я ласкаеше. Не беше и необходимо. Но възхищението на Пол Дьони беше многообещаващ знак. Тя отвърна на усмивката му.

— Карате ме да се изчервявам, сър — прошепна.

— Изчервявате се толкова прелестно.

Ема изпита абсурдното желание да се разсмее. Беше почти сигурна, че изобщо не се е изчервила. Но потисна напиращия висок смях.

— Покажете ми къде е вашата стая — каза Пол и погледна към къщата. — Откъм фасадата?

— Ей там горе — посочи тя прозорците над вратата. — Трите средни прозореца. Но защо искате да знаете?

Той я изгледа малко смутено и притеснено.

— Прощавайте за глупостта. Но когато минавам нощем по тази улица, ще мога да поглеждам нагоре и да си представям, че сте там.

Този път Ема наистина се разсмя. Не можа да се сдържи. Думите му й се видяха невероятно смешни.

— Мосю Дьони, нека ви предупредя, че няма да ви е от полза да ми правите комплименти, особено толкова абсурдни. Реагирам много неприятно на смехотворни приказки.

— Това смехотворно ли беше? — попита обидено Пол.

— Безкрайно — увери го тя. — Но не ме гледайте толкова отчаяно. Откъде да знаете, че съм невероятно трезв човек и не съм свикнала с по-изтънчените начини на ухажване — заяви тя, но веднага прехапа устна. — Простете, беше наистина много рязко от моя страна.

— Не, не беше — възрази той сериозно. — Ако ми позволите да ви ухажвам, ще ме направите най-щастливия мъж на този свят.

И то много богат мъж, помисли си Ема. Чудеше се защо намира припряността му толкова неуместна, въпреки че така добре отговаряше на собствените й желания. Празникът на свети Валентин не беше безкрайно далеч. Да, естествено е той да се интересува от нейните пари. Можеше ли да е другояче? Но тя го намираше привлекателен. Можеше да стане добър съпруг както толкова други, може би даже по-добър от повечето. Впрочем нещо в него напомняше хищно животно. Отначало реши, че това й харесва, но вече не беше толкова сигурна.

О, глупости. Беше сигурно, че всичко ще тръгне като по вода.

— А сега трябва да се прибирам — заяви тя. — Ще бъдете ли довечера на бала у лейди Дивайз? Ще ви видя ли там?

— Непременно. Дори диво животно не би ме спряло да отида. — Той слезе, помогна й да слезе от колата. Пръстите му се сключиха над нейните и задържаха ръката по-дълго, отколкото беше необходимо. — Кажете ми какъв цвят ще бъде вашето домино? — попита той и добави с разкаяна усмивка: — Само много ви моля, не ми се подигравайте пак. Гордостта ми е нещо много чупливо.

— Не, честна дума, няма — увери го тя мило и той отново й хареса с това открито и весело самопризнание. — Наистина не исках да ви обидя.

— Та какво ще е вашето домино? — попита той и вдигна високо вежди.

Ема поклати глава.

— Не, сър, ще трябва сам да ме откриете. — Тя вдигна ръка, махна му още веднъж и изтича по стълбата към входната врата, там се обърна и преди да влезе в къщата му се усмихна и отново му махна с ръка.

Пол се качи в колата си, сега изразът на лицето му беше сериозен, черните му очи блестяха студено и пресметливо. Погледна към къщата. Беше дело на дявола, че спалнята й е откъм фасадата. Пряк достъп откъм улицата ще е невъзможен.

Освен ако тя не го покани в спалнята си. Ема Бомон не е наивно момиченце. Държеше се с него като сигурна във възможностите си жена, вече опитна в играта на флирта и съблазняването. А Пол беше уверен, че тъкмо този опит ще му я предаде право в ръцете.