Бившият годеник

2

— Къщата е наистина чудесна, Ема. — Мария развърза панделките на бонето си и кимна доволна, след като огледа големия салон на първия етаж. — Стаите са толкова просторни, мебелировката наистина над средното равнище. Боях се, че ще те обземе меланхолия, скъпа, ако се наложеше, след всичко на което си свикнала, да заживееш притеснено. Домът Грантли е толкова представителна господарска къща, а Грозвенър скуеър толкова съвършен адрес.

Тя въздъхна леко и остави бонето на един стол.

— Но тази къща е наистина много приятна. Пък и Маунт стрийт е на чудесно място.

— Готова бях и в кокошарник да живея, ако беше единствената възможност да се отърва от леля Хестър. — Ема свали светлокафявите си ръкавици от йоркска кожа. — Тази жена е същинска отрова.

— Трябва да призная, че наистина не е много мила — съгласи се сдържано Мария.

Ема й се усмихна.

— За разлика от нея ти си светица, Мария. Наистина не проумявам как успя да си прехапеш езика, когато тя те нападна, беше просто невероятно. Бих желала аз да го бях постигнала — добави тя с известно съжаление. — Колко по-достойно щеше да е да запазя хладно мълчание, вместо да се карам всеки път с нея. На всичкото отгоре нещата станаха толкова мъчителни за клетия чичо Грантли.

— Ех, миличка, винаги си имала твърде избухлив характер — успокои я Мария. — Както и клетият Нед. Просто не можеше да остане спокоен, ако сметнеше, че някъде става нещо несправедливо.

— Така е — усмихна се меланхолично Ема. За да се поразсее, отиде до огромните прозорци, от които се виждаше улицата долу. — Каква бъркотия. Пощенската кола все още препречва улицата, защото свалят багажа ни, а зад нея е спряла товарна платформа с побеснял от гняв каруцар. — Тя се разсмя високо. — Не го чувам какво крещи, но съм сигурна, че и през ум не му минава да бъде учтив. Джон, нашият кочияш, прилича на човек, готов на убийство.

— Божичко, колко вулгарна сцена — поклати глава Мария. — Лондон е толкова шумно и мръсно място.

Ема се засмя тихичко, но премълча. Въпреки протестите си, Мария обичаше по време на сезона да е в града. Беше много социална личност, за която безбройните гости и гостувания, покупките и забавите, та дори възглупавите развлечения у Алмак бяха същински еликсир на живота.

Тя беше далечна роднина на Еминия баща, покойният й съпруг я беше оставил с много малки приходи, недостатъчни, за да продължи да води живота, с който беше свикнала. Майката на Ема почина, когато девойчето беше едва на четиринадесет, и баща й покани Мария Уидърспун за домакиня в дома му и компаньонка на дъщерята, когато тя дебютира осемнайсетгодишна на първия си сезон в Лондон. Мария беше във възторг от толкова щедрото предложение и от възможността да се потопи отново в бурния обществен живот на богатите и високородните. Когато по-късно бащата на Ема почина, тя вече я придружаваше неотстъпно.

Беше решение добро и за двете. Мария не беше кой знае колко умна, но пък познаваше всичко живо, имаше безукорни връзки и беше наистина напълно подходяща за компаньонка на млада и богата наследничка. Беше приветлива по природа и спокойна, а тъй като и през ум не и минаваше да влияе на мненията или постъпките на Ема, двете се разбираха чудесно.

— Ще сляза и ще се погрижа да занесат всеки сандък където трябва — каза Мария. — Ема, скъпа, ти ще вземеш хубавата голяма спалня, която гледа към двора, а пък аз тази откъм улицата.

— Глупости! Добре знаеш, че имаш лек сън. В стаята откъм улицата изобщо няма да можеш да спиш — възрази Ема. — Мен с топ не можеш ме събуди, тъй че вътрешната спалня ще е твоя.

Мария се поколеба само част от секундата.

— Много мило от твоя страна, Ема — измърмори тя. — Толкова си внимателна. — И с тези думи изтича от стаята.

Ема остана до прозореца. Спречкването на нейния кочияш и каруцаря на товарната платформа ставаше все по-разпалено и междувременно беше събрало цяла тълпа. Кочияшът Джон беше набит мъжага, но каруцарят приличаше на боксьор и Ема тъкмо размисляше дали няма да е по-добре да изпрати Харис — иконома да плисне студена вода върху лумналите пламъци, преди някой да бъде ранен, когато двуколка с два коня се появи откъм ъгъла на Дейли стрийт.

Кочияшът успя да спре двата дорести коня само няколко сантиметра от сблъсъка. Маневрата му изглеждаше много лесна, но Ема, която добре караше кола, си даде сметка, че е изисквала хладнокръвие, яки ръце и абсолютна точност. Впрочем от Аласдеър Чейс, който току що хвърли юздите на своя лакей в ливрея и скочи от колата, не можеше и да очаква друго.

Той носеше раираната синьо-жълта, толкова желана от мнозина, жилетка на клуба „Четирите коня“. Цяла шепа връхчета за камшици стърчаха от джоба на спортното му палто с изобилие от копчета. Той заговори със спорещите и макар Ема да не можеше да чуе какво казва, думите му се оказаха явно много резултатни. Кочияшът Джон се покатери отново на пощенската карета, а каруцарят на фургона поведе конете си заднешком, за да освободи улицата. Аласдеър поговори още веднъж кратко със слугата си, преди да тръгне към пътната врата.

Спря за миг и погледна към къщата. Зърна Ема на прозореца и вдигна за поздрав украсената с кожа шапка. После изчезна от погледа й, докато изкачваше бързо стълбите под нейния прозорец.

Ема чакаше. Чу бързите му стъпки по стълбата и си даде дума да не допуска по време на разговора им той да я провокира, нито тя да го прави.

Аласдеър влезе в салона и внесе студения свеж въздух с леко порозовелите си бузи и сияещия си поглед.

— Боже милостиви, Ема, не вярвам на очите си — как може да имаш толкова много багаж. Възможно ли е две жени да са събрали толкова вещи? Кутиите за шапки и куфарите са дузини връх дузини. За малко да се пребия, защото се спънах в коридора в сандък с дрехи. — Той захвърли шапката и камшика на масичката от махагон, свали ръкавиците. Всяко негово движение беше гъвкаво, елегантно, но и пестеливо. — Е, как ти хареса къщата? Достатъчно широка ли е за теб?

— Мария беше много впечатлена — отвърна Ема. — Но аз още не съм имала време да я огледам по-подробно.

Дори да беше разочарован от неопределения отговор, Аласдеър не се издаде.

— Има и музикален салон — каза той. — В задната част на къщата, на партера. Мисля, че пианото ще ти хареса, от фирмата „Плейел“ е, от Париж, и звукът му е превъзходен.

— Благодаря — отговори Ема. Щом Аласдеър е избирал инструмента, можеше да е сигурна, че няма да има повод да се оплаче, но не желаеше и да проявява ентусиазъм. — Ще го опитам. След като намеря време да се настаня. Бих казала, че тогава ще съм готова и с удоволствие да приемам посетители — не се въздържа да добави въпреки най-добрите си намерения.

— Ако ще е опит да ме уязвиш, скъпа Ема, трябва да ти кажа, че изобщо не си улучила — заяви весело Аласдеър. Той седна в едно кресло пред камината и кръстоса крака като мъж, който има намерение да се настани удобно. — Аз съм твой управител, ако не си забравила. Като такъв имам привилегии, които ме различават от обикновените посетители. — Тя продължаваше да стои до прозореца, а той й се усмихна и добави — Като не забравяме, че съм стар… много стар… семеен приятел.

— Това е минало — заяви Ема. — През последните три години едва ли съм разменила с теб повече от три думи в частен разговор. Тъкмо затова всичко ми изглежда толкова отвратително — добави тя ядосано, въпреки решението си да бъде учтива и дистанцирана. Беше положила усилия да се въздържи, но беше явно невъзможно. В мига, в който си помислеше, че е готова да приеме дяволското завещание на Нед, само като си спомнеше всичко свързано с него, губеше спечеленото с толкова усилия душевно равновесие.

— Според мен няма нищо отвратително — възрази Аласдеър явно в добро настроение. — Ще съм повече от щастлив, ако мога да забравя отчуждението ни.

— Как можеш изобщо да очакваш от мен да забравя… — Тя млъкна и се извърна от прозореца — раменете й бяха като сковани, гръбнакът прав като свещ.

— Бих приел по-скоро, че не ти, а аз бях оскърбеният — забеляза хапливо Аласдеър — Нали аз бях оставен да чакам напразно пред олтара.

Нямаше смисъл. Тя не можеше да го понесе.

— Ако не си тръгнеш, аз ще си отида. — Ема се обърна на пети и изтича към вратата. — Харис ще те изхвърли.

Аласдеър протегна спокойно ръка и докато тя преточваше край креслото му, я хвана здраво за лявата китка. После стана. Беше висока почти колкото него, но си даваше сметка, че не може да се мери с мускулестата сила на стройното му тяло. Не можеше да разтвори пръстите, сграбчили китката й, затова изобщо не направи опит.

— Мисля, че се бяхме споразумели да приемем с достойнство създалата се ситуация — каза Аласдеър. — Ще станеш само за смях, ако не го сториш.

— Както виждам, подигравките на тази тема ти доставят удоволствие, нали? — попита тя с горчивина.

— Забравяш, мила Ема, че от опит познавам това чувство, след като и аз бях направен един прекрасен ден за посмешище на всичко живо. Искам само да те предупредя, нищо повече. — Погледът му беше приковал нейния и беше изпълнен с гняв и горчивина, а в ъгълчето на тънките му устни едно мускулче силно потреперваше.

— Как се осмеляваш да ме упрекваш! — възкликна Ема. — След всичко, което стори… можеше ли да очакваш от мен да понеса подобно нещо… да се престоря, сякаш… — Думите заседнаха в гърлото й и тя задърпа ръката, която той здраво държеше.

За нейно голяма учудване той веднага я пусна. Аласдеър се дръпна от нея, взе си шапката, ръкавиците и камшика. Когато отново заговори, гласът му звучеше хладно и равнодушно.

— Каквото и да мислиш за това положение, то просто е налице. Нося известна отговорност за постъпките ти и ще трябва да приемеш, че ще бъда съществена част от твоя живот. Този следобед дойдох да разбера дали къщата ти е харесала… да се уверя, че не си имала неприятни срещи с улични крадци и друга подобна измет — господата по улиците на Финчли Комън са станали пред последните дни много активни, освен това исках да чуя дали нямаш поръчки за мен. Накъсо казано, дойдох да ти направя посещение на учтивост и приятелство. — Той се поклони подчертано иронично, размахал нашироко шапката си.

Тя застана пред него, хванала, без да го съзнава, здраво китката си, на която още усещаше топлото притискане на пръстите му. Аласдеър я наблюдаваше мълчаливо, зелените му очи се бяха присвили, но гледаха спокойно. Ема разбираше какво прави той. Опитваше се с декларацията си за учтивост и приятелство да я извади от равновесие, опитваше се да й внуши чувството, че се държи неучтиво и детински, защото не е в състояние да реагира разумно на толкова невъзможна ситуация.

— Изобщо не държа на твоето приятелство — заяви тя студено. — Но на учтивостта ще отвърна с учтивост. А сега, извини ме, ако обичаш, трябва да помогна на Мария да наглежда как разопаковат багажа. — И тя се поклони не по-малко иронично и подчертано.

Аласдеър сви рамене, сякаш случаят изобщо вече не го интересува.

— Както обичаш. — Той си сложи ръкавиците, приглади тънката кожа над пръстите. — А тъй като си заета, утре сутрин ще те посетя отново, за да обсъдим сумата, която трябва да ти бъде изплащана. Дали ще е ежемесечно или на всеки три месеца, зависи само от теб.

— Но ние изобщо не сме говорили за това, колко ще ми е необходимо — заяви сухо Ема. — А би трябвало да е на първо място.

Вече тръгнал към вратата, Аласдеър спря още веднъж.

— По този въпрос вече съм взел решение. Ще ти го съобщя утре. Желая ти приятен ден, госпожице.

Вратата се затвори зад нея. Ема се приближи с пламнали от гняв бузи към прозореца. Видя го как излезе от къщата, качи се в двуколката и пое юздите от слугата в ливрея. Сега улицата беше празна и той остави конете да препуснат, ръцете му се отпуснаха с почти рязко движение и впрягът се понесе прекалено бързо за тясната улица. Той веднага ги сдържа, но за Ема беше ясно, че Аласдеър е не по-малко бесен от нея.

Не можеха да останат по-дълго време в една и съща стая, без да изпитат тази горчива неприязън. В миналото се бяха наранили прекалено дълбоко, за да могат да придадат сега на отношенията си поне видимост на лекота. Нед го знаеше. Тогава защо бе дал подобно нареждане? Обичаше сестра си, но и приятеля си. Защо тогава е взел решение, от което и двамата щяха да се чувстват зле?

Имаше един-единствен отговор. Нед е предполагал, че ако ги събере, та макар и по този ужасен начин, привличането, което изпитваха един към друг още от малки, отново ще се пробуди. Беше безмерно щастлив, когато двамата се сгодиха и толкова отчаян, когато скъсаха. Не обвини открито нито един от двамата и остана свързан и с двамата, но не можа да скрие от тях мъката и разочарованието си.

Ема излезе от салона и влезе в предната спалня на следващия етаж. Камериерката й тъкмо разопаковаше роклите. Рокли бяха проснати на леглото, висяха по столовете и облегалките на шезлонга под прозореца. Обувки, ветрила, шалове бяха разпилени навсякъде.

— Боже милостиви, лейди Ема, през ум не ми е минавало, че сме донесли толкова много неща — каза Матилда и подреди куп бельо в едно чекмедже на скрина. — Бас държа, че след като обиколите магазините и бутиците на модистките, шапкарките и обущарите, няма да сложите нито една от тези рокли.

— Сигурно имаш право, Тилда — съгласи се Ема. — Всичко това трябва е станало междувременно много демоде. — През ноември получи съобщението за смъртта на Нед. Искаше се много време вести от Португалия да стигнат до Англия. Лятото прекара в Хемпшир, остана там и в началото на лондонския сезон, докато адвокатите се занимаваха с наследството и Комисията за неделими и непродаваеми имоти. В скръбта си не можеше да се интересува от модните списания, които Мария направо поглъщаше, не даваше ухо и на сплетните в обществото. Беше доволна, че може да се разхожда в костюмите си за езда, а за пред посетителите, идващи да изкажат съболезнования, носеше лек траур.

Но сега вече не искаше да носи рокли в черно, лавандулово и гълъбовосиво. Някои сигурно щяха да вдигат вежди, ако сложи толкова бързо край на траура, но и Ема като брат си никога не се бе съобразявала с общественото мнение, освен това тя предполагаше хитро, че общественото мнение ще си затвори очите за всяко неприличие, щом става дума за толкова голямо богатство. Нейното пренебрежение на условностите щеше да се изтълкува като интересна ексцентричност.

Тя остави Тилда да продължи да разопакова и влезе в съседния будоар. Кутията й с писмени принадлежности беше сложена на малкото бюро и един лакей тъкмо палеше свещниците над камината. В камината гореше буен огън и в сравнение с останалата част от къщата тази стаята беше сякаш убежище на спокойствието и реда.

Ема седна до бюрото и отвори кутията. Както всеки ден напоследък пръстите й напипаха кожената папка, в която пазеше личната си кореспонденция. Тя извади пакетчето, увито в пергамент, подържа го в ръце и отново видя ръждивите петна от кръвта на Нед.

После извади от пергамента късче хартия и внимателно го разгъна. Беше съвсем различно от другите писма, които бе получавала от Нед. Беше нещо като стихотворение, без съмнение написано от него, а Нед не беше поет, това трябваше да признае дори предубедената му сестра. Беше наистина много слабо стихотворение. Като шега ли го беше замислил? И защо нямаше съпровождащо писмо?

Ема прокара ръка през очите. Сгъна листчето и го върна в пергаментната обвивка, а после в кутията. Тя никога няма да разбере какво е искал да й каже. Но това стихотворение всичко, което й остана от него, последното, което получи от брат си. По него беше полепнала кръвта на Нед. Затова ще го запази завинаги.

Може би Аласдеър би открил в стихотворението някакъв смисъл. Той разбираше Нед по начин, който Ема никога не бе постигнала. Аласдеър имаше винаги отговор за всичко. Тази черта в характера му всякога я вбесяваше. Не че имаше право отнапред, но беше убеден в това. Дотам, че хората бяха склонни да се съгласяват с него. Тя и Нед бяха сред редките изключения. Та нали в края на краищата те двамата познаваха Аласдеър Чейс по-добре от другите.

Или поне — трябваше да признае Ема — Нед го познаваше по-добре. Тя си беше въобразила, че го познава… и може напълно да му се довери.

Ема стана от бюрото и отиде до камината. Сложи ръце на плота и се загледа в пламъците. Спомни си деня, в който за пръв път видя Аласдеър Чейс. През лятото, когато Нед доведе приятеля си от Итън за дългата ваканция, тя беше на осем години. Веднага се влюби в четиринайсетгодишния Аласдеър и през цялото лято го следваше като вярно кученце. Той още тогава имаше собствен стил. Смелото безгрижие, което проявяваше още тогава, го правеше и досега толкова привлекателен… толкова опасен.

Беше въвличал Нед в какви ли не лудории. Двамата бяха скитали по цели нощи из горите да наблюдават язовци и лисици, и при лошо време потегляха с лодка с весла през езерото Солънт — и на лунна, и на слънчева светлина. Препускаха на необяздените коне на графа, крадяха пушки от оръжейната и изчезваха за дълги часове, за да се упражняват в стрелба, вдигайки на крак всичката паникьосана прислуга. Въпреки това Аласдеър съумяваше най-редовно да отстрани с чара си и най-сериозните последици. С чара и неоспоримата си компетентност. В ръцете на Аласдеър необязденият жребец ставаше като от восък, момчето беше великолепен стрелец и не се прибираше без пълна чанта дивеч, плуваше като риба и караше лодка като опитен моряк. Не се боеше, изглежда, от нищо и от никого.

Както всички останали и графът беше очарован от него. Нехайното пренебрежение на Аласдеър към всички закони оставаше ненаказано, а примерът на приятеля беше направил и Нед по-смел. След това лято Аласдеър стана постоянен посетител в провинциалното имение на семейство Грантли. Собственият му баща не се интересуваше от него. И четиримата му братя бяха по-големи от него. Майка му беше сломена жена, която изглежда изобщо не забелязваше дали най-малкият й син се връща за ваканцията у дома. По-късно вече никой не можеше да каже кой бе решил Аласдеър да живее постоянно в семейството на Нед. Ема предполагаше, че е бил самият Аласдеър.

Ема се беше вкопчила като лепка в брат си и неговия приятел. В повечето случаи двамата я приемаха с благородното великодушие на момчета, които се греят на възхищението на още по-малките.

Една цепеница се пропука шумно в камината и Ема се събуди от мечтанията си. Наведе се и побутна дървото, топлината я лъхна в лицето. Всъщност музиката бе донесла промяната в отношенията им. Музиката накара Аласдеър да гледа на нея като на равна. Ех, продължаваше, разбира се, да я дразни, да се държи с нея като стар приятел, но по едно време, още преди тя да почне да носи фризури с високо вдигната коса, той вече я възприемаше на сериозно.

Един следобед я чу да свири, тъкмо по времето, когато тя откри, че музиката вече не е само усилието да свириш гами, а извор на радост. Дотогава Аласдеър беше свирил само за себе си, най-често нощем, когато в къщата всичко утихваше. Никога не бе проявявал открито дарбата си. Само Нед знаеше за нея, знаеше, че приятелят му пропъжда с музиката облаците на лошото си настроение, приливите на самота, които го обземаха понякога. Но дори Нед не разбра с какво съвършенство използва Аласдеър музиката, за да даде израз на чувствата си.

Ема го откри много скоро. Двамата с Аласдеър изпитваха страстна нужда от музика. Двамата чудесно се допълваха. През цялото време на годеничеството си бяха свирили заедно, понякога за собствено удоволствие, но често и за радост на другите. Бяха се превърнали в постоянна тема на разговорите на соарета и празненства в провинциалните имения. Докато всичко се промени така ужасно…

Коя ли беше сега за Аласдеър светлина на любовта?

Въпросът придаде напрегнат израз на лицето й и Ема се извърна от огъня. Сигурно има възлюбена. Аласдеър не оставаше без жена. Има всъщност по повече от една, спомни си тя с горчивина. Последното име, което чу, беше на някоя си лейди Мелроуз. Дама на известна възраст и със съвсем недвусмислена репутация. Любовните истории на лорд Аласдеър бяха сред най-новите теми за разговор. Беше уж без пукнато пени, а живееше като мъж, благословен със значително богатство. Беше женкар, беше безгрижен, предприемчив, извънредно привлекателен и непоправим донжуан. Обществото го обичаше тъкмо заради това.

В къщата на Хафмуун стрийт имаше лабиринт от тесни коридори и малки, ниски помещения. Камината в стаичката на горния етаж пушеше, свещите потрепваха, когато януарският вятър си проправяше път през зле уплътнените врати и прозоречни рамки.

Двамата мъже в стаята седяха пред огъня с дебели палта. Единият се измъчваше от дрезгава кашлица, която не се уталожваше, разбира се, от пушека.

— Убийствен климат! — каза той. — Изобщо не разбирам как можеш да живееш при такъв климат, Паоло. — Говореше английски, но с явен акцент и се обръщаше към значително по-млад мъж, елегантно облечен в светлосив панталон, сако от много фин син вълнен плат и жилетка от сива коприна. Високите му ботуши със златни пискюли блестяха на светлината на огъня.

— Човек свиква, Луис. — По-младият мъж сви рамене и гласът му прозвуча почти отегчено. Говореше без сянка на акцент, но маслиненият цвят на кожата и тъмните очи правеха външността му екзотична.

— Добре поне, че ти си роден тук — каза Луис. — Разбирам, че разликата е огромна. — Думите му не прозвучаха съвсем убедено. Той вдигна монокъла и огледа внимателно спътника си. — Наистина изглеждаш добре. Като изискан лондонски джентълмен. — Мислиш ли, че можеш да играеш тази роля?

— Да, мога да я играя — заяви Паоло със същия оттенък на високомерно отегчение. — Мога да играя ролята на денди не по-зле от останалите роли. — Той се засмя и устните му леко се присвиха. — Мога да ти обещая, че никой и никога няма да заподозре истината за моя произход.

Вратата зад двамата се отвори и те се извърнаха от огъня. Висок, представителен мъж влезе в стаята и блъсна с крак вратата зад себе си.

— Тук е достатъчно студено, за да замръзнат яйцата на магаре — заяви той с глас, в който едва се долавяше акцент. — Сложи повече дърва в огъня, Луис.

Луис побърза да изпълни заповедта. Хвърли няколко големи цепеници в огъня. За съжаление те бяха мокри и дебели повесма дим се вдигнаха от камината и предизвикаха у Луис нов пристъп на кашлица.

Новодошлият изобщо не обърна внимание. Хвърли шапката си на един стол и отиде до масата, на която бяха сложени гарафа и чаши. Вдигна една чаша, разгледа я на светлината на свещите, после я избърза грижливо с носната си кърпа, преди да я напълни от гарафата. Това беше сякаш разрешение за всички да почнат да пият, защото спътниците му побързаха да последват неговия пример.

Пиха мълчаливо, после новодошлият вдигна монокъл и огледа внимателно Паоло.

— Да, ще се справиш добре — заяви той. Бръкна във вътрешния джоб на пелерината си и извади няколко листа хартия. — Това е планът. Би трябвало лесно да го запомниш.

Паоло пое листата.

— По-лесно от ролята на италиански дипломат, предполагам — каза той и прегледа документите. — Тънкостите на италианската политика не бяха толкова лесни за усвояване, Коменданте.

Мъжът, когото нарече така, само кимна и си изпи виното.

— Тази жена се движи в най-отбрано общество. Твоят план на френски емигрант с безукорно потекло ще ти открие достъпа до него. Принцеса Естерхази ще ти осигури входни билети за Алмак. Вече й е съобщено за твоето пристигане и тя вярва, че си издънка на стара фамилия в далечно родство с нейния съпруг. Ще я посетиш веднага щом научиш новата си биография. Добре ще е да усвоиш съвсем лек френски акцент. Но и безукорният ти английски би се обяснил естествено със статуса ти на емигрант. Отраснал си в Англия, в провинцията, но сега би желала да заемеш мястото си в обществото.

Комендантът сви рамене и сложи чашата си на масата.

— Ще бъдеш в отбрано общество, а това, че си на лов за богата съпруга — колко вулгарен израз — добави той с израз на погнуса — ще бъде възприето като съвсем законно занимание. За младите мъже, сред които ще се движиш, то се смята дори за похвално.

— Но вие още не сте обяснил каква ще е мисията ми — каза Паоло, наблюдавайки над ръба на чашата началника си. — Какво да правя с тази богата млада жена?

Комендантът се приближи към огъня. Наведе се, за да си стопли ръцете на ниските пламъци.

— Имаме основания да предположим, че тя притежава нещо, което е от интерес за нас. Плановете на Уелингтън за лятната кампания, изпратени до началниците му в Лондон. Нейният брат е бил един от куриерите на Уелингтън. Знаем, че е трябвало да достави подробностите в Лисабон, откъдето те да бъдат препратени в Лондон, Когато ни падна в ръцете, документите вече не бяха у него и той умря, преди да може да ни даде полезни указания. Но ние знаем за него някои неща. Знаем, че е бил много близък със сестра си. Знаем, че е починал с нейното име на уста.

Той стана и се обърна, за да стопли гърба си на огъня.

— Знаем от наши източници, че този документ никога не е стигнал до военното началство на Конната гвардия. Никой не знае какво е станало с него. Ако жената го притежава, може междувременно да го е унищожила, понеже не е разбирала какво е. Представа нямаме дали нейният брат й се е доверявал. Знаем твърде малко, скъпи Паоло, освен факта, че това обстоятелство е от изключително значение. Ти трябва да установиш какво знае лейди Ема, дали притежава онова, което търсим, и ако е така, да го вземеш от нея. Как ще го постигнеш, си остава твоя работа.

Той помълча за миг, втренчен безизразно пред себе си.

— Ако стане нужда да се инсценира злополука или ако трябва да бъде сторена фатална грешка, ти ще се погрижиш естествено всичко да стане много дискретно.

— То се знае, Коменданте. — Паоло се поклони, после сложи пръст на устните си. — Мисля, че съм си създал добра репутация.

— Тъкмо това е причината да те включим в толкова деликатен случай — обясни кратко Комендантът. — Ще използваш Луис като човек за свръзка… както и за разузнаване, и за други задачи. — Той кимна на по-възрастния мъж, който бе мълчал по време на разговора. — Луис ще остане по време на цялата операция в тази къща и ще е всякога на твое разположение.

Луис се изкашля нещастен, когато нови повесма дим изпълниха стаята. Той потрепери под наметалото си и погледна към прозорчето, където гол клон удряше по стъклото. Звукът не беше весел.

— Ти ще се настаниш в една от къщите на Албърмарл скуеър. — Комендантът извади от джоба още един документ. — Това е договорът за наем. Апартаментите не са великолепни, но подходящи, а помещенията над тези, в които ще живееш, ще бъдат заети от благородник с безукорен произход, въпреки че финансовото му положение е малко двусмислено. По една случайност той е много тясно свързан с въпросната млада дама, бил е добър другар и довереник на нейния брат. Ти ще се сприятелиш с него.

— Ясно — кимна Паоло и прегледа договора за наем. — Както виждам, ще ми е много по-удобно отколкото на клетия Луис тук.

— Несъмнено. — Беше безрадостно потвърждение. Комендантът си взе шапката и сякаш се канеше да си тръгне.

— Ще е полезно, може би, да зная какво именно търся — попита Паоло и вдигна вежда.

— Ние самите още не знаем със сигурност. Едуард Бомон е бил ловък куриер. Знаел е как да кодира посланията, които носи. — Той сви рамене. — Наистина е наложително да получим посланието, ако все още съществува. Изходът на кампанията на полуострова зависи от това. Можеш да си сигурен, че императорът ще възнагради такава информация… а това ми напомня, че… — Той бръкна дълбоко в джоба на палтото и извади кожена кесия. Хвърли я на масата, а когато тежката кесия докосна масата, се чу силно звънтене. — Ако ти потрябват още средства, ще ги получиш.

С тези думи Комендантът кимна на двамата мъже и си тръгна.

Луис продължаваше да трепери.

— Добре знаеш кой ще получи наградата — измърмори той. — Не ти или аз, приятелю мой.

Паоло беше взел кесията. Претегли я на длан.

— Както виждам, мисията е доста скъпичка — изрече той навъсено. — Но аз ще получа своя дял, Луис, не бой се.

Черните му очи святкаха с твърдостта на ахат и той прокара ръка през устните си с жест, едновременно зловещ и крадлив.

Луис избегна погледа му. Не принадлежеше към същия отбор като Паоло, да не говорим за Коменданта. Не беше и сигурен, че го желае. Студени жилища, в които все имаше течение, и ролята на човек за свръзка бяха достатъчно подходящи за таланта и плановете му. Освен това не се чувстваше никак добре, станеше ли дума за злополуки.