Бившият годеник

5

— Добър ден, Харис. Лейди Ема вкъщи ли си е? — Аласдеър прекрачи през ниските стъпала в хола. — Аха, вече я чувам. — Той кимна към музикалния салон и наведе глава встрани. — Изглежда е в добро настроение — забеляза той, хвърли камшика си на една маса и позволи на слугата да му помогне да си свали палтото.

— Да, сър — отвърна Харис. — Беше иконом в дома на семейство Грантли от раждането на Нед и разбра отлично мисълта на Аласдеър. Лейди Ема свиреше ария от Вълшебната флейта. Свиреше Моцарт винаги когато беше в много добро настроение.

Аласдеър се ухили и прекоси хола до вратата в дъното. Отвори я тихичко и се вмъкна в салона, затвори безшумно вратата зад себе си. После застана неподвижно и се заслуша с критично, но и одобряващо ухо. Един свещник хвърляше светлина върху нотите, но светлината му избледняваше пред зимното слънце, проникващо през високите френски прозорци, които гледаха към оградената със зид градина зад къщата.

Ема си беше направила една от новите класически фризури, сребърна лента обрамчваше челото й, косата и се спускаше отстрани над ушите, а отзад беше вдигната високо. Тънката й шия беше леко приведена напред и погледът на Аласдеър се прикова към извивката, преминаваща от главата под яката на същата рокля, която беше сложила за посещенията сутринта.

Той пристъпи напред, подвластен на подтик, на който не можеше да устои. Тя беше така потънала в музиката, че не чу стъпките му върху дебелия оксминстерски килим. Той наведе глава и я целуна леко по тила, сложи ръце на чудесната извивка на раменете й.

Ръцете на Ема спряха, главата й се наведе, сякаш много натежала, напред, въпреки че целувката беше само лек като дъх допир на устните му.

— Прости ми — каза Аласдеър, още преди тя да отвори уста. Дръпна ръце от раменете й. — Ужасих те, разбирам, но просто не можех да устоя. — Гласът му звучеше уж лековато и подигравателно, сякаш случилото се току що беше просто нещо ежедневно.

Ема вдигна глава и се изправи. Усещаше тила си топъл и потръпващ. Изгледа го мълчаливо през рамо. Аласдеър й подари разкаяна усмивка.

— Нали знаеш, никога не съм могъл да устоявам на тила ти.

— Недей! — каза тя сподавено. — За бога, не, Аласдеър!

Той вдигна умиротворяващо ръце.

— Нищо не се е случило — каза той. — Чуй ме, нещо ми мина през ума, докато ти свиреше. Нека седна. — Той й направи знак да се поотмести на пейката пред пианото, за да му стори място. — Правиш малко пресилена пауза между тези ноти… ето тук… и още веднъж тук. — Той изсвири с една ръка няколко ноти, а с другата отмерваше такта. — Нали разбираш? А после, когато Папагено влиза… ето тук… темпото се засилва, прави разговора още по-оживен.

Ема кимна.

— Питам се само защо Моцарт не се е сетил — засмя се тя. Аласдеър се засмя тихичко.

— Всяко изкуство е отворено за индивидуална интерпретация. Изпей го, да чуем как звучи. — Той прокара пръсти по клавишите, после засвири.

Ема се поколеба секунда, после запя. Имаше алтов глас, добре школуван, със съвършено звучене, но тя самата твърдеше, че му липсвала истинска сила. Но и тя, както и Аласдеър, беше перфекционист. И двамата преценяваха собствените си постижения не по-малко критично от другите хора. Но да пеят тази ария, беше истинска радост, тя преливаше от слънчева светлина и смях и Ема подкани с гласа си Аласдеър да я съпровожда. Когато той встъпи с приятния си тенор, Ема затвори очи и се потопи в чистото щастие да създава толкова прекрасни тонове с човек, който така съвършено й подхожда и е преизпълнен от същото щастие.

Тя издържа последната нота, гласът й продължаваше да звучи и когато пръстите на Аласдеър вече почиваха върху клавишите и собственият му глас бе замлъкнал. Нотата отзвуча бавно, издържана със съвършенство, а последвалата тишина сякаш продължаваше да е изпълнена от сладостта на нейния глас, секунди след като нотата бе отзвучала.

Аласдеър свали ръце от клавишите.

— Гласът ти е станал много по-силен от последния път, когато те чух да пееш.

— Гласът ми сега е по-добре школуван — каза тя и стана от пейката, защото след като музиката отзвуча, осъзна, че бедрото на Аласдеър се притиска в нейното.

— Продължила си да работиш с Рудолфо?

— Да, две лета. Той дойде в имението, живя при нас и подлуди всички слуги с дребнавостта си. Фанатик е на тема собственото си здраве. Но и невероятен учител по пеене. — Тя оправи няколко свещи върху плота на камината, подреди няколко нотни листа, очите й сновяха безпокойно наоколо и не можеше да накара пръстите си да спрат да треперят.

Аласдеър се обърна на пейката и известно време я наблюдава.

— Та защо си искала да ме видиш?

Тревогата на Ема понамаля.

— Коне — заяви тя. — Имам желание да купя двуколка и два коня. А да, и един ездитен кон — добави тя. Леля Хестър реши, че всичките ми коне били част от имението. — Очите й пръскаха златен огън, докато си го спомняше възмутена.

— Проклетата дърта коза! — възкликна Аласдеър. — Тя да не би да може да ги язди тия коне?

— Не, разбира се че не — каза подигравателно Ема. — С удоволствие бих я погледала как се опитва. Биха я хвърлили на земята още преди да е излязла от конюшнята. Но така или иначе всички коне трябвало да останат в имението. — Тя стисна здраво устни и впери за няколко минути през прозореца невиждащ поглед в градината.

— Ти не можеш ли да ги изискаш?

— Ако мислиш, че са били безспорно мои коне… Подаръци от Нед или нещо такова… не. Спокойно погледнато, дъртата коза е права. Те наистина са част от имението. — Тя замълча, свила ръце в юмруци, но после побърза да продължи. — Затова имам намерение да си създам собствена конюшня. — Тя се обърна към него и попита, явно готова да се бори: — Надявам се, че нямаш нищо против?

— Не, защо? — отговори приятелски Аласдеър, без да обръща внимание на войнствените нотки в гласа й, защото предположи, че този път не са отправени към него. Ако леля Хестър беше в този миг в стаята, щеше да посочи истинската им цел.

Ема се поизчерви, после продължи малко по-спокойно.

— Трябваш ми, за да ме придружиш до Талтърсалс и да купим конете. Зная, че не мога да отида там сама.

— Ти изобщо не бива да се появяваш при Талт — заяви Аласдеър и извади от джоба си лакирана кутийка за енфие. — Защото, скъпа Ема, при Талт не ходят жени.

Ема го зяпаше обезсърчена.

— Но нали ходихме веднъж с теб и Нед.

— Мили боже! — възкликна той сериозно. — И къде ли ни е бил тогава умът. Не, абсолютно е невъзможно!

— Аласдеър, ти ми се подиграваш — обвини го тя. Беше й направо невъзможно да си представи, че Аласдеър дава пет пари за някакви безсмислени правила. Не беше възможно за три години толкова да се е променил.

— Не, честна дума, не — възрази енергично той, но Ема умееше да чете в него като в книга и не й убегнаха малките пламъчетата в очите му.

— Не говори глупости — заяви тя решително. — Много добре знаеш, че макар да е необичайно една дама да купува сама конете си, от гледна точка на условностите не е и невъзможно. Разбира се, ако имам подходящ придружител. А кой може да е по-подходящ от моят управител?

— Е, значи ставам все пак за нещо — каза той, отвори кутийката и взе с палец и показалец щипка енфие. Гледаше я изпод спуснатите клепачи, на устните му се появи иронична усмивка.

— След като ми се налага да се задоволя засега с тебе, мога наистина да извлека полза — парира бързо Ема. — Ще благоволиш ли да останеш за миг сериозен? Имаш ли възможност да ме придружиш веднага до Талтърсалс?

Той сякаш се замисли дълбоко над въпроса й. Ема го наблюдаваше с нарастващо недоверие, защото предположи, че той продължава да я дразни. Но той стана от пейката, пъхна кутийката в джоба на палтото си и отривисто й се поклони.

— Бих казал, че ще мога да отложа другите си планове за този следобед. На ваше разположение съм, госпожице. Веднага ли да тръгнем? Моята двуколка е пред вратата, а ти май си сложила вече и рокля за разходка.

Ема се поколеба.

— Наистина ли нямаш други планове?

— А това интересува ли те изобщо? — попита той със загадъчна усмивка.

На Ема й се дощя да тропне с крак.

— Направо си отвратителен — заяви тя. — Опитвам се само да бъда любезна.

— Изцяло на твое разположение съм, мила моя.

Ема прехапа език, за да не почне по навик да протестира. Щом Аласдеър е решил да я удостои с епитета „мила“, тя не може нищо да стори. Най-добре щеше да е просто да си направи оглушки. И без туй пред хора нямаше да я нарече така.

— По-добре да не издаваме пред Мария намеренията си — каза вместо това.

— Гроб съм. — Аласдеър мина напред, за да отвори на Ема вратата. — Чух, че идната седмица в Талтърсалс ще има наддаване за чифт великолепни жребци. От завода на Честертън, доколкото разбрах. Кой знае, може да ги вземеш още преди наддаването, за около триста фунта. Да ухажвам ли Мария, докато си вземеш каквото още ти трябва? — И той я последва от салона в хола.

— Аз само за минутка. — Ема изтича по стълбата нагоре да си вземе шапката и ръкавиците. Знаеше, че може да се довери на Аласдеър да купи конете и без нея, но по този въпрос беше следвала всякога собственото си решение и не желаеше сега да променя хубавия си навик само за да се съобрази със смешната представа за това, какво една жена може и какво не може да прави, къде може и къде не може да ходи.

Тя се погледна в огледалото, нагласи малката кадифена шапчица с перо, което се спускаше върху раменете й. Направи пред огледалото гримаса. Носът й е твърде голям, устата прекалено широка. Веждите много гъсти, а краищата им все гледат да щръкнат нагоре. Въпреки че не беше склонна да недовижда физическите си недостатъци, този път се призова към дисциплина, взе ръкавиците и тръгна към вратата. Този следобед наистина нямаше намерение да прави впечатление на когото и да било. Просто отиваха с Аласдеър да свършат една работа.

Докато слизаше надолу по стълбата, ръката й погали несъзнателно тила й.

Аласдеър чакаше в хола, удряше с ръкавици разтворената си длан. Щом я чу, веднага се обърна към нея.

— Мария си подремва след обяда — осведоми я той. — Харис ще й каже, че сме излезли. — В очите му проблесна възхита, сякаш я виждаше за пръв път. — Шапката ти е прелестна — каза той. — Но… позволи ми… ето така, чудесно. — Оправи периферията откъм едната страна, която се беше вирнала нагоре, и се усмихна на Ема.

Беше някогашната му усмивка, усмивката, която беше открила преди толкова години, когато осемгодишното момиченце се влюби безвъзвратно в най-добрия приятел на брат си.

Ема имаше чувството, че земята под краката й се олюлява. Толкова отдавна не бе усещала топлината на тази усмивка. Саркастичният смях, ироничните искрици в очите му бяха изчезнали и сега отново откриваше толкова познатата на времето усмивка, изпълнена с разбиране и покана.

Ръката му се плъзна над нейната, пръстите му се сключиха леко над китката й.

— Примирие, нали Ема? — каза той тихо. — Можем да се разбираме по-добре, отколкото го правехме досега.

За пръв път споменаваше ужасната им последна среща и тя усети облекчение, че най-сетне бе изречено.

— И двамата казахме неща, за които съжаляваме — каза Ема и гласът й прозвуча тихо като неговия. — Ще се помъча да бъда любезна, Аласдеър.

Той поприсви устни.

— Любезна? Е, предполагам, че ще трябва да се задоволя с това.

— Решението ми е може би по-сериозно, отколкото си го представяш — каза тя, но гласът й не звучеше заядливо.

Той й хвърли кратък поглед, очите му не издаваха чувствата му, после той сложи ръка на лакътя й и я поведе към вратата, която слугата им беше отворил.

Джеми, слугата на Аласдеър, носеше ливрея, беше някогашен жокей със сбръчкано лице. Той поздрави Ема с усмивка и се поклони.

— Ще потегляме ли, лейди Ема?

— Ако ми бъде позволено. — И тя погледна въпросително Аласдеър.

— Непременно — каза той, без дори да мигне. Помогна й да се качи в колата и добави едва ли не с извинение: — Трябва да те предупредя, че десният кон реагира на бездомни кучета, пешеходци и изобщо всичко, което се среща по улиците. Тъкмо се опитвам да го отуча от тези лоши навици.

— В такъв случай предпочитам да не тръгвам с вас — заяви Ема. — Ще е голяма грешка, ако сега друг трябва да държи юздите.

— Същото си казах и аз — заяви най-сериозно Аласдеър. — Но не бих искал да поставям способностите ти под съмнение.

— Абсурд! — Ема не можа да се сдържи да не се засмее. — Много добре знаеш, че няма да го възприема така.

Той й хвърли отстрани развеселен поглед и посегна към юздите.

— Напоследък съм малко неуверен в това отношение. Земята под краката ми има навика да се олюлява.

Ема не отговори. Тя се облегна, скръсти ръце в скута и се престори, че е решила да не допусне да я предизвикват. Аласдеър се ухили.

— Хайде, давай, Джеми.

Слугата се подчини, покатери се тромаво на мястото си и колата потегли.

— Как е ревматизмът ти, Джеми? — попита го Ема през рамо.

— Ами има добри и лоши дни, благодаря, лейди Ема — отговори й Джеми. По време на кариерата си на жокей си беше строшил толкова много кокали, че мършавото му тяло сега беше сякаш събрано от деформирани, зле зараснали кости и болни стави. Но каквото му липсваше като подвижност, го наваксваше с невероятното си умение да се справя с конете. Аласдеър го беше открил преди пет години да проси пред хиподрума в Нюмаркет и в миг на импулсивност му бе предложил работа. Джеми му се отблагодари с неизменна вярност и откровени и уместни съвети за поведението с конете. Съвети, които тогава още младият Аласдеър мъдро бе приемал, а следствието беше, че сега и той самият имаше репутацията на безпогрешен познавач, а съветите на неговия слуга се ценяха от всички младежи в града.

Импулсивността на Аласдеър си е от край време странна, помисли си Ема, докато приказваше с Джеми, но понякога има и чисто човешки подбуди, изненадващи всички, които не го познават достатъчно добре — онези, които познаваха саркастичния му смях, острия му език, неговото лекомислие и смятаха, че това е истинският Аласдеър, а не маска, каквато беше всъщност.

— Давам пени, за да отгатна мислите ти.

Ема си даде сметка, че е мълчала необичайно дълго с навъсено чело и загледана пред себе си.

— Просто сън посред бял ден. — Тя насочи вниманието си към двата кафяви коня. — Водещият винаги ли дърпа надясно?

— Ами той просто има нещо против откоса на канавките — обясни й Джеми. — Мисли, че се приближава твърде много. Голям е сърдитко.

Аласдеър подкара конете през Станхоуп гейт до Хайд парк. Наближаваше пет часът, когато всеки, който се имаше за важен, се разхождаше с кола, на кон или пеш и се отдаваше на приятното занимание да гледа и да бъде видян.

Беше очевидно, че двамата привличаха многобройни любопитни погледи.

— Защо избра този път? — попита учудено Ема. — Едва ли е най-краткият път до конюшните на Талтърсалс.

— Реших, че можем да свършим веднага още една работа — отговори Аласдеър. — Ако направим две обиколки и поздравим общите си познати, ако покажем на всички, че се държим приятелски един с друг, ще накараме някои зли езици да млъкнат. Тъй че усмихвай се, Ема и ме гледай така, сякаш няма човек, до когото би ти било по-приятно да седиш. — И той я погледна с малко крива усмивка.

Усмивката, с която Ема му отвърна, беше толкова изкуствена, колкото и широка.

— Така ли ме искаш?

— Ако това е най-доброто, което можеш да постигнеш.

— Мислех, че сме решили да престанем да се предизвикваме взаимно.

— Не допусках, че ще го възприемеш като предизвикателство, ако ти предложа да се усмихваш — отговори той с оттенък на наранена невинност в гласа.

— Няма да успееш да ме принудиш да бъда нелюбезна с теб, Аласдеър — каза Ема и се усмихна колкото можеше по-широко. — Няма да съм първата, която пак ще се държи зле.

Той само се ухили и Ема трябваше въпреки всичко да се разсмее и тя. Но смехът й веднага секна. Една жена в спортна двуколка се приближаваше към тях и им махаше за поздрав.

— Струва ми се, че лейди Мелроуз се опита да привлече вниманието ти към себе си — забеляза сухо Ема.

Лицето на Аласдеър изведнъж се вкамени. Той се поклони в посока на приближаващата се кола и явно имаше намерение да си продължи по пътя, но дамата дръпна юздите. Когато двете коли се изравниха и Аласдеър спря своите коне.

— Аласдеър, от няколко дена не съм ви виждала — извика дамата. — Очаквах ви за играта на карти в понеделник — засмя се тя кокетно. — Сега ще заявите, че не сте бил в града. И няма да се извините нито с дума… няма да кажете дори, че съжалявате. Аз пък ще кажа само, че сте много лош.

— Моля да ме извините, Джулия, но се наложи внезапно да напусна града — обясни той с безизразен глас. — Познавате, мисля, лейди Бомон, нали?

— Само по име — отвърна лейди Мелроуз и втренчи поглед в Ема. Погледът на сивите й очи беше всичко друго, но не и приятелски. После тя още веднъж шумно се разсмя и това прозвуча по-скоро като обида. — Какво досадно споразумение и за двама ви… при тези обстоятелства — добави тя, а после гласът й стана съзаклятнически. — Да не говорим за това, колко ли е неприятно за вас, лейди Ема, да бъдете обременена с управител на имотите си. Сигурно се чувствате като наивно малко момиченце.

— Внимавайте за конете си, Джулия! — спря я рязко Аласдеър. Лейди Мелроуз беше отпуснала, без да иска, ръце и конете й напираха да тръгнат.

Тя дръпна със силна ръка юздите.

— Толкова зле дресирани кранти!

— На лошият майстор все другите му криви — измърмори Ема под нос и се усмихна приятелски.

Лейди Мелроуз пламна и присви устни. Обърна се подчертано към Аласдеър и го помоли с меденосладък, ласкаещ глас:

— Аласдеър, ще дойдете в най-скоро време да ме видите, нали? Започвате да ми липсвате, дори ако не ви видя само няколко дена. Довечера… — присви тя капризно устни… — ще ви очаквам тази вечер. И да не ме разочаровате.

Аласдеър се поклони още веднъж, но в погледа му имаше нещо, което леко смути лейди Мелроуз. Видя стоманено-хладен поглед, какъвто досега не бе срещала. Беше толкова сигурна в Аласдеър, достатъчно сигурна, за да си достави удоволствието да го позакачи за неприятното положение, в което се беше озовал, достатъчно сигурна, за да се зарадва на възможността да жегне жената, която го беше пренебрегнала и която той сега несъмнено мразеше. През последните шест месеца той беше неин любовник и лейди Мелроуз беше сигурна, че може да го върти на малкото си пръстче. Но стоманеният израз на очите му я разтревожи.

Тя отвърна на поздрава.

— Приятен ден, лейди Ема — сбогува се тя и направи усилие да прозвучи приятелски. — Сигурна съм, че отново ще се видим в града. И тъй, не забравяйте, че разчитам на вас, Аласдеър. — Тя хвана юздите, изплющя с камшика и подкара жребците си.

— Тези коне трябва да имат много яки муцуни — каза Ема и гневът й на собственичка на коне надви над всяка друга реакция по повод най-новата победа на Аласдеър. — Как само ги дръпна! Горките животни.

— Има ръце на коняр — съгласи се Аласдеър и подкара своите коне. — Като ездачка стойката й е ужасна. Ще я засенчиш още в мига, в който се появиш в парка на кон или в двуколка.

— Да я засенча ли? Изобщо не си представям защо трябва да правя нещо толкова вулгарно — заяви хладно Ема. — Какво ме засяга мен начинът, по който лейди Мелроуз язди или кара кола… или върши нещо друго — добави тя, но веднага съжали за ядната си забележка.

Аласдеър я погледна и на лицето му отново се бе изписал сарказъм.

— Още нещо? Какво искаш да кажеш с това, сладка моя? Нали нямаш предвид… — и той вдигна високо вежда.

— О, ако си въобразяваш, че можеш да ме изкараш от равновесие, Аласдеър Чейс, ще трябва да положиш повече усилия! — заяви сухо Ема. — Ако мислиш, че мога да се почувствам уязвена от някаква любвеобилна дама, много се лъжеш, приятелю мой.

— Ей, я по-кротко. Май стигнахме твърде далеч — чу се как измърмори Джеми от мястото си. Беше седял при толкова дълго и при най-различни обстоятелства зад тези двамата, по време на тъй наречените добри стари дни, че беше свикнал с импулсивните им дрънканици. Но горчивината, с която двамата разговаряха сега, беше нещо ново.

Забележката му остана без отговор. Аласдеър въздъхна дълбоко, после изрече с глас, който издаваше потиснато с мъка нетърпение и яд:

— Не зная какво си очаквала, Ема. Или мислиш, че съм станал на двайсет и осем, като съм водил монашески живот?

Ема с бореше с пристъп на гневно недоверие. Той все още не разбираше!

— Не съм очаквала да си съперничиш с херцог Кларънс и господин Джордън — заяви тя с треперещ глас. — Предан баща, любещ…

— Ема, за бога! — прекъсна я той. — Това е минало. Защо не можеш най-сетне да го загърбиш?

Ема се задъхваше.

— Как може да е минало? Как бих могла изобщо да забравя такава измама… такова разочарование? Да беше ми казал… поне нещо да ми беше казал, вместо да ме оставяш сама да го открия и то по толкова ужасен, унизителен начин? Защо не ми го каза?

Аласдеър подкара, без дума да каже, конете по Апели гейт. Защо не й беше казал? Разбира се, че трябваше да го направи, но то преобърне ли се колата, пътища много. Поуката дойде твърде късно. Не разказа нищо на Ема, защото се боеше. Вместо да признае страха си, той си внуши, че това не я засяга. Излишно беше да го разбира. Нямаше нищо общо с нея и нямаше да има. Можеше да раздели живота си на отделни части и нямаше причина обстоятелствата на едната част да засегнат друга.

Божи милостиви, оказа се толкова незрял… неопитен, арогантен глупак. Но не само той беше направил грешка. Ема беше не по-малко виновна за ужасния провал. Тя просто не пожела да се вслуша в разумни аргументи.

— Да, беше грешка, признавам — каза той най-сетне. — Но като си мисля сега каква беше твоята реакция, грешката ми изглежда простима.

Ема седеше тихо, стиснала в скута треперещи ръце. Как можеше той просто да се отказва да проумее защо е реагирала по такъв начин? Дори сега се отказваше да разбере. Как не може да проумее колко измамена се е почувствала? Колко дълбоко обидена? Та нали трябваше да са приятели, а не само любовници. Беше му посветила целия си живот, а той не бе я сметнал достойна дори за достатъчно доверие… не беше сметнал за необходимо да й разкаже толкова важно нещо от своя живот.

— Тогава няма какво повече да си кажем. — Дори докато изговаряше тези думи, съзнаваше, че е продължила да се надява някой ден да се окажат в състояние да заговорят открито за миналото си. Вярвала е, че трите години раздяла са накарали Аласдеър да проумее защо е постъпила както бе постъпила. Надявала се е, че ще могат даже да си простят. Но беше градила върху тези надежди само въздушни кули. Аласдеър изобщо не съжаляваше за нищо. Вярваше и до днес, че е постъпил разумно и непростимо е нейното поведение.

Кавгата им не беше излекувала поне някои рани, напротив, беше задълбочила пропастта между тях. Някогашното им разбирателство беше изчезнало, но вместо пламенния гняв, който Ема бе изпитвала и който бе уталожвал донякъде болката й, сега, възвърнеше ли се предишната болка, тя предизвикваше вече само мрачна депресия.

Седеше мълчаливо до него, доволна, че сред шумния хаос на Пикадили нямаха никаква възможност за разговор. Аласдеър беше погълнат от необходимостта да сдържа нервния си кон в обкръжение, способно да изнерви и най-добре дресираното животно. Кучета лаеха, търговци хвалеха стоката си, железни колела кънтяха по паважа. Срещу тях се зададе огромна старомодна каляска, возилото нямаше дори пружини и се клатеше застрашително на колелата си, конете бяха запотени и се напрягаха сякаш отдавна са на път.

Кочияшът дръпна юздите и спря впряга, за да може Аласдеър да отмине с нервните си коне. Каруцарят на товарна платформа, следваща зад каляската, се оказа изненадан и тежките му коне забиха муцуни в задницата на каляската, преди каруцарят да успее да ги спре. Един от конете отметна високо глава и зацвили протестиращо, темпераментният водещ кон на Аласдеър обели очи и се задърпа силно встрани.

Джеми скочи от мястото си и изтича при коня. Аласдеър беше свил съсредоточено устни, ръцете му в елегантни ръкавици опъваха юздите, той сдържаше безмълвно и решително коня, който се озърташе диво наоколо си, докато не го върна на мястото му, за да може неговото ландо да мине благополучно покрай впряга на каляската и на платформата.

Въпреки гневното си отчаяние Ема можеше само да го поздрави, въпреки че не произнесе нищо на глас. Тя не би успяла да се измъкне невредима от цялата тази бъркотия. Продължи да мълчи и единствената й ясна мисъл беше абсолютната увереност, че ще си възвърне душевното равновесие едва когато Аласдеър изчезне отново от живота й. Имаше само един логичен път да го постигне.

Аласдеър вкара колата в двора на конюшните Талт, сочи на земята и подаде юздите на Джеми. Вдигна високо ръка да помогне на Ема да слезе в покрития с калдъръм двор. Тя пренебрегна подадената ръка и скочи сама от колата, после си оправи полата и се огледа любопитно.

В Талтърсалс беше ден за разплащане и дворът беше пълен с мъже, дошли да си платят дълговете от конните надбягвания и аукционите. Ема вирна леко брадичка, като разбра колко голямо внимание е привлякло нейното присъствие. Главите се обърнаха към нея, хората взеха да си шушукат, а някои мъже я оглеждаха през моноклите си.

— Ела — подкани я с равен глас Аласдеър. После сложи ръка на гърба й. — Конете от завода Честертън са в следващия двор. — И той я заведе до една арка в края на двора.

Влязоха в огромна конюшня, обградена от три страни с преградки за животните. Щом ги зърна, един мъж с кожен панталон и зелена жилетка излезе от помещението за оседлаване. Хвърли към Ема невярващ поглед, после се обърна с нескрито облекчение към нейния спътник.

— Лорд Аласдеър, с какво мога да ви бъда полезен?

— Лейди Ема има намерение да купи два впрегатни и един ездитен кон — отговори Аласдеър. — Двата скопени жребци от завода на лорд Честертън още ли са за продан?

— Трябва да бъдат продадени утре на търг, сър — отвърна Джон Талтърсалс и се почеса по брадичката. — Съмнявам се дали негово превъзходителство би склонил да ги продаде преди търга за по-малко от триста и петдесет.

— Хм. Бихме желали първо да ги видим. — Аласдеър пъхна ръка под лакътя на Ема. — Бих казал, че цената им е двеста седемдесет и пет. Но нека видим.

Ема разбра, че няма да участва в пазарлъка и това не я разсърди. Беше й интересно, макар и малко дразнещо, да установи, че преди три години щеше да й достави удоволствие да я зяпат и да я съдят заради присъствието й тук, но днес се усещаше само не на мястото си.

Докараха жребците и ги подгониха из двора, за да могат да ги преценят и в движение.

— Те са добре дресиран чифт, лорд Аласдеър, отбеляза Джон Талтърсалс. — Освен това са прекрасни.

— Да, наистина — съгласи се с него Ема и във възторга си изобщо забрави, че трябва да се въздържа. — Какво ще кажеш, Аласдеър?

— Можете ли да ни предложите и нещо друго, Талтърсалс? — попита Аласдеър.

Търговецът беше явно разочарован.

— Нищо, което да може да се сравни с тези два тука, сър.

— Покажете ми все пак.

Ема не проявяваше интерес към други предложения на търговеца, предположи, че това важи и за Аласдеър. Ако просто търсеше начин да свали цената, тя не го одобряваше. Сякаш петдесет или дори сто фунта могат да имат за нея някакво значение. Но трябваше да си държи устата и да не му разваля играта, защото сега Аласдеър решаваше въпроса, впрочем и този за нейните финанси.

— Та това е лейди Ема, нали?

Тя се обърна на познатия глас.

— Мосьо Дьони, добър ден — усмихна се тя топло и му протегна ръка. — Познавате ли лорд Аласдеър Чейс? — Тя се обърна към Аласдеър и обясни: — Запознах се с господин Дьони тази сутрин у принцеса Естерхази.

— Лорд Аласдеър и аз сме съседи — каза Пол и кимна приятелски на Аласдеър. — Каква изненада да ви срещна тук, лейди Ема.

— Малко е необичайно наистина — съгласи се тя и се опита да изглежда леко отегчена. — Но трябва да ви кажа, че държа сама да купувам конете си.

— Много правилно — одобри енергично той. — Кой истински познавач… или по-точно коя истинска познавачка на коне… не би го желала? Толкова е глупаво да се мисли, че една жена би взела по-неправилно решение от мъж.

Ема му хвърли сияещ поглед.

— Просветени възгледи като вашите са наистина радостни. Не си ли съгласен, Аласдеър?

Аласдеър, който тъкмо си мислеше, че Пол Дьони не си е губил времето в желанието да бъде представен на Ема, отговори уклончиво, а после попита:

— И вие ли ще купувате, Дьони?

— Да, ездитен кон. — Досега вземах един под наем, но такива коне имат толкова корава муцуна, че реших — по-добре да си купя свой.

Джон Талтърсалс пъхна два пръста в уста и силно изсвири. Мъж с платнена престилка дотича от помещението за оседлаване.

— Покажи на господина конете в преградки шеста и десета — заповяда му търговецът. — Ако благоволите да последвате Джед, сър, той ще ви покаже с какво разполагаме.

— О, ще дойда с вас — побърза да каже Ема. — С удоволствие бих видяла и ездитните коне. Аласдеър, според мен жребците са идеални. Зная, че нямаш нужда от мен, докато уреждаш сметката. — Тя хвана с радостен смях Пол под ръка и двамата последваха коняря.

Аласдеър гледаше подире им, няколко секунди остана безмълвен, шокиран от безсрамието й. Третираше го като управител или съдебен чиновник, предоставяше му да завърши сделката, сякаш затова му се плаща, докато тя се отдалечи царствено с новия си приятел.

— Та какво ще кажете, лорд Аласдеър?

Аласдеър забеляза, че търговецът го гледа някак нерешително, имаше известно подозрение и за причината. Изразът на собственото му лице в този миг едва ли беше приятелско.

— Не давам повече от триста — отряза той. Ако Ема не получи тези коне, ами така да е.

Джон Талтърсалс се чешеше по брадичката и изсипа куп приказки на тема, че трябва да обмисли предложението, а после заяви колебливо:

— Трудно е да се пазари човек с вас, сър.

Аласдеър не можа да подтисне лека усмивка.

— Хайде, Джон, много добре знаете, че лорд Честертън ви е поръчал да приемете триста фунта преди търга.

— Той ли ви го каза? — въздъхна Талтърсалс. — Тези джентълмени наистина не желаят да ме оставят аз да си оправям търговията.

— Лорд Честертън би предпочел да знае, че конете му са в добри ръце, вместо да ги пробута на някой гешефтар — утеши го Аласдеър. — Хайде да идем в кантората, там ще ви дам банковата полица.

— Лейди Ема ще купи ли и ездитен кон, сър?

След това напомняне, изразът на Аласдеър престана да е приятелски.

— Какво можете да предложите?

— Хубава кобилка и много симпатична. — Очите на търговеца светнаха от възхита. — Много е темпераментна… но предполагам, че дамата ще може да се справя с нея.

— Покажете ми я.

Аласдеър прегледа кобилката. Беше красива, бяла на червени петна с живи очи и великолепно сложена.

— Взимам я — отсече той. Ако Ема не одобри избора му, грешката ще е нейна. Сега реши, че може да използва времето си за нещо по-добро от това, да чака тя да насочи отново вниманието си към онова, заради което бяха тук. — Задръжте конете тук, докато намеря подходящ обор. Ще ви уведомя къде да ги отведете утре.

Десет минути по-късно той излезе от кантората на Талтърсалс, уредил всички сметки, и се запъти към конюшните, в които бяха изчезнали Ема и Пол Дьони. Тъкмо беше прекосил половината двор, когато двамата се появиха хванати под ръка. Ема с смееше, обърнала лице към спътника си. Двамата са почти еднакво високи и са хубава двойка, помисли си хапливо Аласдеър.

— Открихме чудесен жребец за господин Дьони — осведоми го Ема, когато Аласдеър се изравни с тях. — Но не видях нищо, което да допадне на мен.

— Вече ти купих една кобилка — заяви кратко Аласдеър. — Ще ти хареса.

Ема се въздържа от гневен отговор. Имаше наистина избухлив нрав, но знаеше и кога е по-добре да остави меча си в ножницата. Всяка забележка щеше да падне на хлъзгава почва. Знаеше, че може да се довери на преценката на Аласдеър. Освен това тя чисто и просто изчезна и го остави сам, та можеше да се каже, че бе изгубила правото да си каже думата по въпроса.

Той я гледаше с не особено мила подигравка и навярно отгатваше мислите й.

— Не искам да те принуждавам излишно, мила, но ако си готова да си вървим, ще кажа, че ми предстои да уредя и някои лични въпроси. — И той посочи двуколката.

Ема беше предвидила да се отбият и при Лонгейкър, за да купят двуколка. Но Аласдеър й беше посветил за този следобед всичкото време, което беше готов да пожертва. Ема разбираше, че той е в лошо настроение и нямаше нищо против да се освободи час по-скоро от присъствието му. Можеше да отиде и сама при Лонгейкър, без да привлече към себе си всеобщото внимание. Тя се обърна към Дьони, за да се сбогува с него.

На Пол Дьони не му убегна гневното напрежение между лорд Аласдеър и дамата. Затова побърза да извлече полза от него.

— Ако лейди Ема позволи аз да я придружа… — предложи той с усмивка.

Отговорът на Ема беше сияеща усмивка.

— Благодаря, господин Дьони. Много ще се радвам. — Тя се обърна към Аласдеър и вирна предизвикателно брадичка, в светлокафявите й очи проблеснаха златни пламъчета.

— Виждаш ли, Аласдеър, сега ще имаш време да осъществиш плановете си. Моля те да ме извиниш, че ти бях в тежест. Представа нямах, че ти предстои да уреждаш и други, неотложни неща.

Аласдеър се поклони. Нямаше никакво намерение да насърчава Еминото кокетство, като си съперничи с французина.

— Сигурен съм, че те оставям в добри ръце.

Ема се обърна отново към мосьо Дьони. Очите му, тъмни и святкащи, се бяха спрели на лицето й и будеха тревожното чувство за интимност, което бе изпитала още при предишната им среща. Усещаше и овладяното напрежение на тялото му, някакво особено внимание, което й напомни животно, видяло пред себе си застрашаваща го опасност. Разбра ужасена, че го намира привлекателен.

Вълна на възбуда премина през тялото й. Усети как гореща руменина залива бузите й и сведе бързо клепачи, защото се боеше от онова, което очите й можеха да издадат. Беше намерила мъжа, когото търсеше. Потенциален съпруг, който даваше всички признаци и за това, че може да е и великолепен любовник.

Най-важното беше, че този мъж щеше да скъса веригите на нейната зависимост от Аласдеър.

Тя погледна още веднъж през рамо към Аласдеър и се опря на ръката на французина. Аласдеър изглеждаше явно шокиран, което й достави огромно удоволствие. Беше разбрал намека й.

Пол Дьони подхождаше чудесно за намеренията й.