Благословията

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Отначало, когато чу в кухнята някакъв шум, за който беше сигурен, че не е причинен от Ейми или Макс, Джейсън се намръщи. Вече беше свикнал да чува пронизителните писъци на Макс и Ейми, която се смееше на сутрешните му лудории. След това обаче си помисли и реши, че може би само Ейми е в кухнята.

Той стана от леглото, дяволито усмихнат, и отиде в кухнята само по долнището на пижамата си. За своя най-голяма изненада обаче откри, че шумът идва от Чарлз, който се мъчеше с копчетата на печката.

— Някой друг ли очакваше да намериш? — попита той, като повдигна едната си вежда и огледа Джейсън от глава до пети, без да пропусне да забележи голите му гърди.

Джейсън се върна в стаята си и си облече дънки и риза, преди да продължи разговора с готвача си.

— Какво правиш тук по това време? — изръмжа той, седна на масата и прокара ръка по небръснатото си лице. — И как се вмъкна?

— Опитвам се да размърдам тази немощна печка, а ти си казал на Чери, че ключът е под изтривалката, забрави ли? Освен това е девет сутринта. Какво си правил снощи, че спиш до толкова късно? — попита Чарлз с похотлива усмивчица.

— Спомням си, че казах на Паркър къде е ключът, но не и на теб — рече натъртено Джейсън, без да обръща внимание на намеците му.

Но Чарлз остана невъзмутим.

— Тя не е твой тип, нали?

— Паркър ли? — попита ужасено Джейсън.

— Не, тя — отговори Чарлз и посочи с глава към вратата на спалнята.

— А знаеш ли колко бързо можеш да бъдеш уволнен? — рече Джейсън, като гледаше яростно дребосъка.

Чарлз се обърна мълчаливо към порцелановата купа на плота зад него, повдигна капака й и я поднесе под носа на работодателя си. Беше пълна с палачинки с ягодов сос, любимите на Джейсън.

Той изръмжа в отговор и погледна към горното шкафче, където стояха чиниите. Само след секунди вече лапаше като невидял. Как ли успяваше Чарлз да си доставя винаги най-качествените продукти, където и да се намираше? Джейсън бе готов да се обзаложи, че тези натежали от зрялост ягоди не са купени от местния супермаркет. От друга страна обаче, като имаше предвид колко са му стрували последните няколко дни, реши, че е по-добре да не пита откъде са дошли ягодите.

— Наистина се замислям дали да не започна производство на бебешки храни — рече сериозно Чарлз. — Може би ще ме посъветваш какво трябва да направя, за да започна бизнес.

Джейсън се изкуши да му каже да забрави за това, защото да помогне на Чарлз означаваше да го загуби като личен готвач. Той се престори, че устата му е пълна и затова не може да отговори. Една част от съзнанието му рече: „Страхливец!“, но ягодовите палачинки надвиха и най-възвишените му морални критерии.

— Естествено предполагам, че всичко зависи от Макс — говореше Чарлз. — Всички бебета ли имат толкова изтънчен вкус?

Джейсън се почувства на твърда почва.

— Макс е уникално бебе, единствено по рода си. А като говорим за него…

Той млъкна и се ослуша, после стана, отиде до вратата на спалнята, отвори я и влезе на пръсти вътре. Минута по-късно излезе със сънливия Макс и чист памперс в ръце.

— Аз не чух нищо — рече Чарлз. — Трябва да имаш страхотен слух.

— Когато си… — Джейсън щеше да каже „баща“, но се спря навреме и довърши: — …човек с опит, се научаваш да се ослушваш.

Но Чарлз не чуваше нищо, а наблюдаваше слисано как шефът му постила една кърпа за съдове на кухненската маса и сменя пелената на бебето, сякаш цял живот е правил само това. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: че пред него стои човек, на когото никога не му се налага да върши нещо сам. Дрехите на Джейсън биваха избирани и купувани от неговия камериер, шофираха вместо него, готвеха му, а всичко останало вършеше секретарката му.

Чарлз успя да се окопити достатъчно, за да се усмихне на бебето.

— Я да видим дали обичаш ягоди, млади момко? Макс му отправи зъбата усмивка, но го възнагради истински едва когато започна да граби палачинките с две ръце, да смуче и мляска, докато в ръцете му остана само сос. Сос имаше и по раменете, лицето, косата и дори по носа му.

— Какво удовлетворение! — рече Чарлз и се отдръпна, като гледаше отстрани как Джейсън бърше Макс с топла мокра салфетка. — Той няма предразсъдъци. Няма предубеждения. Кулинарното му удоволствие е най-чистата форма на похвала.

— Или критика — отбеляза Джейсън, ядосан, задето Чарлз продължава да намеква, че ще започне собствен бизнес.

— Страхуваш се да не ме загубиш ли? — попита Чарлз, като повдигна едната си вежда, защото знаеше кое точно вълнува работодателя му.

Но не се наложи Джейсън да отговаря, тъй като някой задумка по входната врата. Когато тръгна с Макс на ръце да отвори, Ейми излезе от спалнята, облечена в окаяния си стар халат, като триеше сънливо очи.

— Какво става? — попита тя.

Джейсън отвори входната врата и моментално беше избутан настрана от слаб рус мъж, следван от още двама слаби младежи и една жена, които носеха огромни кутии и преметнати през ръце найлони. И четиримата бяха облечени само в черно, много черно, цели пластове черно. Косите на всичките бяха изрусени до бяло и стърчаха под всевъзможни ъгли.

— Ти трябва да си — каза първият мъж, чиито ръце бяха празни, и посочи Ейми. Имаше три златни обици на лявото си ухо и масивна златна гривна на протегнатата напред ръка. — О, миличка, сега виждам защо ми казаха да дойда по-рано! Това трябва да е естественият цвят на косата ти. Но какво си е мислел Господ, когато е решил да постъпи така с теб? И, скъпа, откъде измъкна този халат? Кич ли е или го имаш още от управлението на Никсън? Добре, момчета, можете да видите какво трябва да направим. Настанете се тук, тук и ей там!

След това се обърна, изгледа Джейсън от глава до пети и каза:

— А ти кой си, миличък?

— Никой — рече подчертано Джейсън и хвърли поглед към Ейми. — Ние с Макс излизаме.

Ейми го погледна и в очите й се четеше молба да я вземе със себе си, но без ни най-малко да се трогне, той грабна бързо якетата — своето и на Макс, и излезе навън, преди входната врата да се е захлопнала. Когато бе казал на Паркър да намери някой да нагласи Ейми, бе имал предвид нещо като ролки за коса и малко сенки за очи половин час преди излизането. Ейми притежаваше естествена красота и нямаше нужда от помощта на цяла армия фризьори и козметици, за да се приготви за бал.

Макар да се преструваше, че излиза заради пристигането на фризьорите, всъщност искаше поне за малко да остане само с Макс. „Странно колко важен те кара да се чувстваш обожанието на едно дете — помисли си той. — И още по-странно е докъде можеш да стигнеш, за да го накараш да се засмее.“

Знаеше, че следващото кърмене на Макс е чак на обяд, така че имаше на разположение часове, за да се порадва на присъствието му. Количката беше на задната седалка на колата, затова отидоха до малкия център на Абърнати и паркираха. И понеже Макс беше още по пижама, първо трябваше да му се купят някакви дрехи.

— Не съм ли ви виждал някъде и преди? — попита собственикът на универсалния магазин на Абърнати и погледна Джейсън с присвити очи. Тъй като в миналото беше обслужвал него, Дейвид и баща им стотици пъти, сигурно си го спомняше.

— Ммм — бе всичко, което отговори Джейсън, докато слагаше на тезгяха гащеризонче, тениска и яке за двегодишно дете. Последното щеше да е прекалено голямо за Макс, но бе най-хубавото в магазина.

— Сигурен съм, че ви познавам — казваше в този момент мъжът. — Никога не забравям физиономии. Да не сте от ония гражданя, дето дойдоха тая сутрин да разкрасяват Ейми?

— Искам памперси за десеткилограмово дете — каза Джейсън и понечи да извади кредитната си карта, но след това размисли и плати в брой. Не искаше мъжът да прочете името му на картата. Може би трябваше да отиде не в Абърнати, а в търговския център извън града.

— Ще се сетя — рече мъжът. — Знам, че ще се сетя.

Без да отговори нищо, Джейсън взе найлоновите торби и забута количката с Макс към изхода на магазина. „Съвсем близо беше“, помисли си той, докато вървеше към колата. Срещата с този човек обаче го бе върнала към времето, когато живееше в Абърнати, и сега виждаше градчето през очите на голям човек — човек, пътувал по целия свят.

„Градът умира“, помисли си той, докато гледаше олющената боя и полуизтритите табели. Едно от стъклата на малката бакалница, където баща му пазаруваше два пъти седмично и откъдето някога Джейсън беше откраднал един бонбон, зееше счупено. Това бе единствената кражба в живота му. Когато разбра, баща му го хвана и го накара да се върне в магазина. За да го научи никога повече да не краде, той уреди в продължение на две седмици синът му да мете дървените подове на магазина и да обслужва клиентите.

Именно през тези две седмици Джейсън опита за пръв път вкуса на търговията и се влюби в нея. Откри, че колкото повече ентусиазъм влага, колкото повече вярва в някой продукт, толкова повече продава от него. В края на двете седмици и двамата със собственика на магазина съжаляваха, че трябва да се разделят.

Витрините на евтиния универсален магазин в Абърнати сякаш не бяха мити от години. Обществената пералня бе в окаяно състояние.

„Умира“, помисли си той. Търговските центрове и по-големите градове бяха убили горкия малък Абърнати.

Когато стигна до колата си, вече съжаляваше за градчето, защото оттук имаше хубави спомени, макар да не го признаваше пред Дейвид. Сещайки се за него, той се запита защо ли брат му е предпочел след завършването на медицинския университет да се върне в това загиващо място.

Джейсън се качи в колата, запали двигателя, изчака, докато вътре се постопли, и се премести на задната седалка, за да преоблече Макс с новите дрешки.

— Е, на теб поне няма да ти се наложи да живееш тук — каза му той, а след това се сепна, когато осмисли думите си.

Проблемът беше единствено в Дейвид, но предполагаше, че ще успее някак да се разбере с него. Брат му едва ли бе влюбен чак толкова в Ейми. А и като си помислеше, не виждаше друг мъж на света да обича Макс повече от него. От това, разбира се, следваше, че трябва да прекарат живота си заедно.

— Искаш ли да дойдеш да живееш при мен в Ню Йорк? — попита Джейсън смълчаното бебе, което дъвчеше връзките на новите си обувчици. — Ще ти купя голяма къща извън града и ще имаш свое собствено пони. Как ти се струва?

Джейсън привърши с преобличането, закопча бебето в седалката му и потегли към чистия, модерен търговски център. Тъй като на другия ден бе Коледа, купувачите бяха малко и двамата с Макс имаха възможност да се разхождат бавно и да зяпат витрините. Но Джейсън не виждаше нищо, потънал в мисли за това, което се канеше да направи.

Не му бе трудно да осъзнае какво са представлявали последните няколко дни за него. Макс и Ейми се бяха превърнали в част от живота му, както дишането, и искаше да остане завинаги с тях. Щеше да им купи голяма къща близо до Ню Йорк. Ейми повече никога нямаше да се тревожи за домакинската работа, защото Джейсън щеше да назначи хора да вършат всичко вместо нея.

А когато се прибереше у дома, те щяха да бъдат там и да го чакат. Присъствието им щеше да направи живота му по-лек. След дългите, тежки дни в офиса щеше да се връща и да намира Ейми с омазана с овесена каша брадичка и Макс на ръце.

Без да се замисли, той спря пред един магазин за художници и купи на Ейми голяма кутия с принадлежности за рисуване: водни бои, креда, моливи и шест скицника от най-доброто качество, което имаха.

— Или ги купувате за човек, който обича да рисува, или се опитвате да вкарате някое момиче в леглото си — каза продавачът, който едва ли имаше повече от седемнадесет, докато чукаше сумата на касовия апарат.

— Просто ми дайте да разпиша квитанцията — сопна му се Джейсън.

— Май не сте в коледно настроение — отбеляза невъзмутимо младежът.

След това Джейсън мина покрай един бижутериен магазин и влезе, сякаш някаква невидима ръка го дръпна вътре.

— Имате ли годежни пръстени? — попита той и се ужаси, когато чу, че гласът му звучи прегракнало. Покашля се. — Искам да кажа…

— Всичко е наред — усмихна се мъжът. — На всички се случва. Елате насам, ако обичате.

Джейсън погледна презрително диамантените пръстени върху табличката и отново вдигна очи към мъжа.

— Този магазин има ли хранилище?

— А, разбирам, интересувате се от охранителната ни система — рече нервно мъжът и скри ръка под тезгяха, сякаш се канеше да натисне алармения бутон, за да извика полицията.

— Искам да видя какви пръстени имате в хранилището.

— Разбирам.

Но Джейсън виждаше, че дребният глупак нищо не разбира.

— Искам да купя нещо много по-хубаво от това тук. Нещо скъпо. Разбирате ли?

Продавачът помига глуповато още малко и лицето му се разтегна в дразнеща усмивка, но веднага след това забърза към задната част на магазина и двадесет минути по-късно Джейсън излезе, пъхнал малка кутийка в джоба на панталоните си.

След разходката откара Макс вкъщи за обедното кърмене. Отначало не успяха да разпознаят Ейми, чиято коса беше покрита с парченца алуминиево фолио. Тя пое сина си и Макс понечи да ревне, както правеше обикновено, когато го вземеха непознати, но ръцете й му се сториха познати и се поуспокои.

— Колко трогателно! — рече саркастично слабият младеж и изкриви отвратено устни, когато Ейми започна да кърми Макс, макар че бе съвсем прилично покрита.

— Не го удряйте, господин Уайлдинг — каза Ейми, без да вдига поглед.

Младежът го зяпна с такъв интерес, че му се наложи да отиде в кухнята. Само че там беше Чарлз, който приготвяше обяд за всички. Джейсън се прибра в стаята си и се обади на Паркър.

Тя се забави доста време, докато стигне до телефона. Изглежда, бе започнало да й става навик. Джейсън й нареди да се обади на някой брокер и после да му изпрати по факса сведения за имотите, които се продават около Ню Йорк.

— Нещо подходящо за бебе — каза той. — И, Паркър, не е нужно да споменаваш за това на никого, особено на малкото ми братле.

— Няма защо да ми го казвате — отвърна тя и макар да не бе сигурен, му се стори, че усеща ядни нотки в гласа й. Накрая затвори преди него, което бе много странно.

Джейсън изведе Макс да обядват навън. Разделиха си една огромна пържола, тиква с орехи и дребен зелен боб с бадеми. Джейсън поръча готвачът да смели бадемите, за да може и Макс да ги яде. Накрая, когато това им се стори недостатъчно, хапнаха и крем фламбе с карамел и малини.

След като се нахраниха, Макс поспа в количката, докато Джейсън купуваше подаръци за Дейвид, за баща си, за Ейми (нов халат за баня и четири памучни нощници, които се закопчаваха от горе до долу) и без да знае защо — за Паркър. Взе й комплект от химикалка и молив. Когато стигна до магазина за готварски принадлежности, влезе и купи за Чарлз нещо, което продавачката го увери, че е уникално — миниатюрни купички за сладолед с формата на различни плодове. За Макс взе комплект марионетки и пистолет за сапунени мехури с батерии.

Накрая, горд от себе си, Джейсън потегли към къщи е кола, натоварена с яркоцветни пакети.

Когато влезе у дома, понесъл на ръце уморения, мрънкащ Макс, намери Ейми в цялото й величие, продукт на много часове работа. Видяното обаче никак не му хареса. Ейми изглеждаше прекрасно в дългата рокля, която приличаше на сатенена колона от слонова кост. Беше съвсем семпла, без презрамки, опъната на пищните й гърди, отваряше се в една плоха отпред и стигаше до пода.

Наистина изглеждаше великолепно, но прекалено много приличаше на жените, с които бе излизал толкова години наред. Пред него стоеше жена, която нямаше нужда от мъж; можеше да ги има всичките, ако пожелаеше. И знаеше, че е красива. Със сигурност го знаеше, след като изглеждаше така.

Ейми зърна изражението му и се разсмя:

— Не ви харесва, нали?

— Харесва ми. Чудесна е. Изглеждате направо зашеметяващо — каза той с каменно лице.

— Уау! — възкликна един от слабичките младежи. — Ревнуваме, а?

Джейсън му хвърли унищожителен поглед, но слабичкият фризьор се обърна невъзмутимо на другата страна, като се смееше.

— Няма значение — рече Ейми, но по гласа й личеше, че за нея има значение и се е натъжила от отношението му. — Важното е Дейвид да ме хареса, все пак с него ще излизам.

— Охо, котенцето имало нокти! — обади се слабичкият младеж.

— Ланс! — озъби му се главният фризьор. — Млъквай! Остави влюбените пиленца насаме.

Ейми се засмя, но Джейсън отиде в дневната, остави Макс на пода и се стовари тежко върху старото канапе. Всички останали бяха в кухнята — хранеха се, почистваха или прибираха принадлежностите си. Ейми дойде при него и Макс в дневната.

— Защо не ви харесва? — попита тя, когато застана пред него.

Джейсън беше скрил лице зад един вестник и отговори, без да го свали:

— Не знам защо ви се е сторило така. Казах ви, че изглеждате страхотно. Какво повече искате?

— Да ме погледнете и да го повторите. Защо ми се сърдите? — почти разплакана, попита тя.

Джейсън остави вестника (и без това беше отпреди три седмици) и вдигна поглед към нея.

— Изглеждате страхотно, наистина. Просто смятам, че изглеждате по-добре в естествения си вид.

Смяташе, че това ще я задоволи, но се лъжеше. Ейми се намръщи, обърна му гръб и погледна Макс, който дъвчеше една малка картонена кутийка.

— Може да отхапе някое парченце и да се задави — каза тя, за да му покаже, че не е особено добър като бавачка. След това повдигна сатенените си поли, излезе от стаята и го остави да се чуди къде е сбъркал.

— Жени! — каза той на Макс, който вдигна поглед и му се усмихна така, че се видяха зъбчетата му.

Двадесет минути по-късно Дейвид пристигна с плоска кадифена кутийка, дузина бели рози и лимузината на Джейсън.

— Знаех как изглежда роклята — каза той, — но всъщност всички го знаеха и… Е, двамата с татко решихме, че сигурно ще й отиват перли. Не са истински, но изглеждат добре.

После отвори кутийката и отвътре се показа огърлица от шест реда перли със закопчалка, изработена от нефрит, заобиколен с диамантчета. Джейсън много добре знаеше, че перлите и диамантите са истински, и нямаше съмнение, че Дейвид ги е купил сам.

— Никога не съм виждала толкова хубаво нещо! — ахна Ейми.

— Перлите бледнеят пред теб — отговори Дейвид и Джейсън едва не изстена.

Но очевидно не беше успял съвсем да се сдържи, защото Ейми отбеляза:

— Не му обръщай внимание. Откакто се върна, все така се държи. Според мен смята, че трябва да бъда със сламена шапка и басмена рокличка.

— Такава е представата му за Абърнати — отговори Дейвид, сякаш не забелязваше, че Джейсън е застанал до тях и ги гледа вбесено.

— И сигурно би трябвало да отидем да се повозим на каруци със сено, а не на бал — засмя се Ейми.

Дейвид й предложи ръката си, сякаш щяха да танцуват кадрил, и Ейми я пое.

— А сега последвай партньора си — каза той с тон на паркетен кавалер.

— Йехуу! — подвикна Ейми, вдигна полите си, за да не й се пречкат, и заподскача след Дейвид из стаята.

— Е, това би трябвало да ви е достатъчно — каза Джейсън и направи гримаса. — Позабавлявахте се, а сега изчезвайте.

— Трябва да вървим, Дейвид — рече Ейми, — че до девет сигурно вече ще съм заспала.

— Не и когато аз съм с теб, гарантирам ти — рече немирно Дейвид и погледна похотливо предницата на роклята й.

— Единственото, което ще получиш на бала, е вечеря.

— А аз съм един много гладен мъж — отговори Дейвид и Ейми се изкикоти.

— Мисля, че тук ключовата дума е „мъж“ — рече заплашително Джейсън. — Не бива да забравяш, че Ейми е майка и трябва да…

— Не сте ми баща — озъби му се Ейми — и нямам нужда да ми се казва…

— Аз съм готов, а ти? — попита високо Дейвид. — Лимузината ни чака. Тръгваме ли?

Когато влязоха в колата и Ейми погледна през прозореца, Дейвид я попита:

— Защо беше всичко това?

— Кое по-точно?

Погледът на Дейвид й показа, че й е пределно ясно за какво става дума.

— Не зная. Досега се разбирахме чудесно, но откакто пристигнаха фризьорите, е направо непоносим. Взе да обикаля около тях като мечок и ги накара всичките — а те бяха толкова мили с мен — да избягат и да се скрият в кухнята. Чарлз каза за него ужасни неща и…

— Като например? Какво ти е казал Чарлз?

— Че веднъж господин Уайлдинг минал покрай една крава и тя мигновено се превърнала в замразени пържоли. И че можел да накара водата в чайника да заври само с поглед. А, и разни други неща. Не мога да разбера защо през последните дни беше толкова мил, а сега започна да се държи отвратително. Ако фризьорите, които дойдоха днес, са хомосексуалисти, не трябва ли господин Уайлдинг да е любезен, след като и той е като тях?

— Не винаги става така — отговори Дейвид, като едва се сдържаше да не прихне. — И какво още ти каза Чарлз?

Ейми го погледна и премигна учудено.

— А, имаш предвид например, че господин Уайлдинг не се поти и не изпуска никакви секрети, ако разбираш какво искам да кажа. — Тя се обърна за момент, за да скрие поруменялото си лице. — Този Чарлз наистина има мръсен език.

Дейвид се мъчеше с последни сили да остане сериозен.

— А жените? Не може да не ти е казал нещичко и за жените, с които излиза Джейсън.

— Искаш да кажеш — мъжете, нали?

— Да де. Както и да е. Какво ти каза Чарлз?

— Мраморни богини. Чарлз каза, че ако някоя жена дръзне да се оригне покрай него, господин Уайлдинг ще получи апоплектичен удар. Но, Дейвид, това не е вярно! Снощи той ми помогна да се избавя от мигрената. Остана при мен много дълго и не спря да ми разтрива слепоочията, докато не заспах.

— Какво е направил? Мисля, че трябва да ми разправиш всичко.

Когато свърши разказа си, Дейвид я гледаше слисано.

— Никога не съм вярвал, че е в състояние да направи такова нещо. Той е…

— Той е необикновен човек, ето какъв е — рече Ейми, — и изобщо не мога да го разбера. Просто се доверявам на преценката на Макс, а той го обожава. И мисля, че господин Уайлдинг също го обича.