Благословията

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Триста дяволи! — рече Джейсън и удари с юмрук по волана.

Да не би Ейми да смяташе, че е направен от желязо? Тази нощ не беше спал и десет минути, като знаеше, че е в съседната стая, а тя очевидно не се притесняваше от присъствието му, защото спеше непробудно. Четири пъти беше ходил да надникне при нея и Макс, но тихичко, за да не ги обезпокои.

Така че сега пътуваше с колата си към библиотеката, преди да се е развиделило, и му предстояха много дни работа заедно е нея. Всеки път, когато се опиташе да й каже, че не е сгоден и все още я обича, тя го прекъсваше. Защо, за бога, не се опиташе по-упорито да й обясни?

Беше най-добре да престане, иначе щеше да полудее. Понякога му се струваше, че откакто е срещнал Ейми, все съжалява за постъпките си. Вече се разкайваше, че е наел един малолетен престъпник да им помага в библиотеката. Когато Ейми го зърна и Джейсън видя страха в очите й, веднага съжали за стореното. Но пък после Рафаел й изигра онзи номер и…

— О, да върви по дяволите! — каза той и зави към паркинга.

Може би трябваше да послуша брат си и да забрави Ейми. Може би трябваше да си намери друга жена, която щеше да отговори на чувствата му. Жена, която нямаше да бяга от него.

Той влезе в библиотеката, стиснал здраво зъби и твърдо решен да стои на разстояние от Ейми и сина й. А нямаше ли да е най-добре, ако заминеше за известно време за Бахамите? Можеше да се върне точно за откриването на библиотеката и…

„Не — каза си той, — ще остана и ще се боря като мъж.“ Може би останалите не грешаха, като му казваха, че изобщо не познава Ейми. Поне не изглеждаше същата. Две години преди това бе слаба, уморена и от нея лъхаше безпомощност, която го привличаше.

Но новата Ейми бе коренно различна. Сега излъчваше увереност. Предния ден бе казала съвсем ясно какво й е нужно за стенописите, колко души са й необходими и какво трябва да бъде направено.

— Вероятно Милдред е права, че обичам само безпомощните — промърмори Джейсън. — Сигурен съм, че след като прекарам е нея шест седмици, ще разбера, че всъщност никога не съм я познавал и че жената, за която си мислех, просто не съществува.

Той се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Да, точно така. Някога беше прекарал няколко дни с нея и Макс и, разбира се, ги бе харесал. Както Дейвид изтъкна тогава, те имаха нужда от „здрава ръка“, подобно на малките компании, които Джейсън купуваше, реорганизираше и след това продаваше с печалба. Просто Ейми и Макс му приличаха на Абърнати и реорганизаторът в него искаше да подреди живота им.

След като осъзна това, той се почувства по-добре. После обаче погледна часовника си и се запита кога, по дяволите, смята да пристигне Ейми, защото вече му липсваше.

„Не! — каза си той. — Дисциплина!“ Само от това се нуждаеше. Трябваше да бъде твърд като желязна статуя. Нямаше да си позволи отново да се прави на глупак у заради нея. Не възнамеряваше повече да я преследва, да я лъже, да й играе номера или по какъвто и да било друг начин да опитва да й се хареса. Щеше да се държи делово. Имаха да вършат работа и нищо повече.

„Точно така — каза си той и отново погледна часовника. — Какво ли прави, за бога?“

Когато чу колата й да паркира отвън, той се усмихна и влезе в канцеларията. Нямаше намерение да й показва, че я е чакал.

— Дорийн, скъпа — каза Ейми, като подаде половината си сандвич на Макс, — снощи забравихме за твоето обзавеждане.

— Да, знам — каза Дорийн и погледна сандвича си така, сякаш беше апетитен колкото хартия. — Не съм си и мислила, че може да стане.

— И защо не, медена питке? — попита Джейсън.

Двете го погледнаха стреснато.

— Вече ми нямаш доверие? — продължи мъжът. — Още преди да сме се оженили?

Ейми и Дорийн го гледаха със зяпнали уста.

— Мислех си, миличка, и понеже нямам много време… — Джейсън премести сандвича в другата си ръка и отвори един вестник, който някой беше забравил на масата. Все пак се намираха в библиотека. — Какво ще кажеш за тази? — попита той и посочи снимка на голяма бяла селска къща с дълбока веранда отпред. Беше на два етажа с цяло таванско помещение и три прозореца на капандурата отпред. Даже и на зърнестата черно-бяла снимка къщата изглеждаше прохладна и спокойна под големите дървета около нея.

— Харесва ли ти? — попита Джейсън и отхапа от сандвича.

— На мен ли? — попита Дорийн.

— Разбира се. За теб ще се женя, нали? Освен ако не си взела друго решение де. — И смигна на Ейми, която още не бе успяла да си затвори устата. — Харесва ли ти къщата или не?

— Прекрасна е! — прошепна Дорийн. Очите й бяха станали огромни като бисквитите на порцелановия поднос, които Чарлз беше донесъл преди малко.

— Не е ли твърде малка? Или твърде голяма? Може би ще искаш нещо по-модерно?

Дорийн погледна Ейми, сякаш търсеше съвет. Ейми се покашля.

— Ако тази къща е в добро състояние, ще поддържа цената си по-добре и от чисто нова — каза тихо тя.

— Е, любов моя? — попита Джейсън. Дорийн на свой ред преглътна мъчително.

— Аз… ъъъ… аз, ох!… — Изведнъж стисна очи, сякаш бе взела решение, и каза въодушевено: — Ще я взема!

Джейсън извади клетъчния си телефон и се обади на агенцията по недвижими имоти. Ейми и Дорийн седяха мълчаливо, докато го слушаха как казва, че иска да купи къщата, показана в днешния вестник.

Мъжът направи пауза.

— Не, нямам време да я разгледам. Не, не ме е грижа колко струва. Подгответе всичко и просто ми донесете документите, а аз ще ви дам чек. — След това пак направи пауза. — Благодаря ви. — И затвори.

— Не можеш да купиш къща по този начин — каза Ейми.

— Разбира се, че мога. Току-що го направих. А сега ще продължаваме ли с рисуването? Какъв цвят трябва да бъдат тези седла?

— Пурпурни — рече Ейми, без да има представа защо се е подразнила толкова.

Двадесет минути по-късно един запъхтян, изпотен мъж донесе документите и каза, че трябвало да се издири собственикът, а това щяло да отнеме известно време.

— Да не би сега в къщата да живее някой? — попита Джейсън.

— Не…

— Колко време я е притежавал предишният собственик?

— Четири години. Но се премести да живее в Калифорния и…

— Тогава съм сигурен, че всичко с правото върху земята е наред. — Джейсън взе хартия и писалка, написа някакво число и го подаде на агента. — Добре, какво ще кажете да ви платя толкова и да забравим за издирването на собственика?

— Трябва да проведа един телефонен разговор — каза агентът и пет минути по-късно се върна. — Къщата е ваша — рече той и извади ключовете от джоба си. — Мисля, че при това положение би трябвало да ги получите.

Джейсън подаде ключовете на Дорийн.

— А сега какво друго ти трябва?

Секретарката му притисна ключовете до гърдите си. Имаше вид, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Разбира се, докато това ставаше, всички бяха спрели работа. Дори и Ейми се поусмихна.

„Най-сетне направих нещо, с което да й доставя удоволствие — помисли си Джейсън, — макар да ми струваше шестцифрено число.“ Но ако трябваше да прави подарък на Дорийн всеки път, за да получи усмивка от Ейми, беше готов да купи на секретарката си целия Кентъки.

— Мразя го! — каза Ейми на свекърва си.

— Успокой се и ми кажи какво е направил пак.

Намираха се в библиотеката, беше късно и Макс спеше на малкото легло, което Джейсън му бе купил за случаите, когато Ейми оставаше да работи нощем. Докато говореше, тя изглаждаше с шкурка ръбовете на един слон със златно покривало.

После си пое дълбоко дъх.

— Тук съм от цяла седмица, живеем в една къща, работим заедно по цял ден, но той не ми обръща никакво внимание. Абсолютно никакво!

— Сигурна съм, че просто се опитва да действа по-внимателно. Вероятно…

— Не! — изхленчи Ейми. — Той просто не ме харесва. Какво ли не направих през последните няколко дни…

— Стига с това. Разказвай. — Милдред погледна към внука си и изведнъж заподозря, че е буден. — Искам да знам всичко, което ти е казал Джейсън.

— Точно в това е работата. Никога не казва и не прави нищо.

— Този слон червен ли трябва да бъде?

— Ето, виж какво направих заради него!

Ейми грабна един парцал и започна да трие, но с това не постигна нищо, затова започна да наслагва сиво върху червеното; щеше да се получи доста тъмен слон. Тя си пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Мислех си, че иска… Е, че иска… Нали ти каза…

— Че е влюбен и иска да се ожени за теб — каза тихо Милдред. — Така беше. Така е. Бих заложила и фризьора си за това.

Ейми се засмя.

— Добре де, значи съм прекалено емоционална. Просто… Ами той е хубав мъж и аз… — Тя хвърли поглед към Макс, чиито очи бяха подозрително здраво стиснати. — Нали знаеш онзи червен пеньоар, който бяха изложили на витрината на „Чембърс“?

— Онзи късичкия; с многото дантели?

— Да. Купих си го и направих така, че Джейсън да ме види с него. Престорих се на засрамена, но той ме забеляза, колкото ако бях облякла и стария си халат за баня.

Милдред повдигна вежда.

— И какво точно направи?

— Нищо. Пи малко мляко, пожела ми лека нощ и отиде да си легне. Дори не ме погледна. Но все пак аз не съм Дорийн. Тя има форми, които…

— …след около три години ще се превърнат в сланини — каза Милдред и махна нехайно с ръка.

— Недей да говориш против Дорийн! — каза троснато Ейми. — Аз я харесвам. А Макс я обожава.

Милдред отново погледна детето и й се стори, че вижда как клепачите му потрепват, а между веждите му се образува гънка.

— Е, кажи какво рисува внукът ми в онази стая.

Ейми завъртя ядно очи.

— Нямам представа, не ми дава да видя. Строго секретно. Тайни от собствената му майка! И не иска да спи у дома, дори и Дорийн да остане с него, защото го е страх, че ако остана сама в библиотеката, ще вляза там.

— А ти би ли го направила?

— Естествено! — отговори Ейми, сякаш това се подразбираше. — След като съм го родила, защо да не мога да видя рисунките му? Не може да е по-лошо от това, което видях в пелените му, когато изяде топчетата на сметалото. Е, не, не питай!

Милдред се засмя, особено след като видя, че гънката на челото на Макс е изчезнала и ъгълчетата на устните му са се подвили леко. Очевидно добре познаваше майка си.

— Е, и какво ще правим с теб и Джейсън?

— Нищо. Когато свършим тук, с Макс си отиваме у дома и…

— И какво ще правите там? — попита Милдред.

— Не го казвай — прошепна Ейми. — У дома не ни чака нищо и никой не го знае по-добре от мен.

— Тогава останете тук! — рече Милдред с молба, която идваше от сърцето й.

— И да се виждам е Джейсън всеки ден?

— Ще се виждаш с мен заедно с моя внук! — каза троснато Милдред.

— Тихо, ще събудиш Макс.

— Нима мислиш, че е важно дали ще се събуди, след като се каниш да го откъснеш от единствената жива роднина, която му е останала, освен майка му? Ейми, моля те…

— Подай ми онази кутия зелено, ако обичаш, и нека да говорим за нещо друго. Този път няма да избягам, просто си отивам у дома.

Но вече не чувстваше нюйоркския си апартамент като дом. С всеки изминал ден в Абърнати си припомняше нещата, които винаги бе харесвала в малкото градче. На обяд накара Макс да прекъсне работа и двамата прекосиха града, за да изядат сандвичите си под големия дъб в покрайнините. Докато вървяха, хората им подвикваха, за да разберат как върви работата в библиотеката и да подкачат Макс за тайната му зала.

Думата „дом“ придобиваше съвсем ново значение.