Благословията

ОСМА ГЛАВА

Джейсън се събуди от някаква миризма. Беше му позната, но не можеше да я определи с точност. Идваше някъде от далечното минало и си я спомняше съвсем смътно. Той стана, навлече омачканите панталони на костюма си и тръгна към светлината, откъдето идваше миризмата. В кухнята откри Ейми, Макс, седнал на високото си столче, целия омазан с каша, и пълна с мокри дрехи стая. Ризи, панталони и бельо висяха от въженцата между лампата, бравите и пукнатината в гипса над печката. Ейми стоеше сред тях, наведена над дъската за гладене, и държеше в ръцете си ютия, която трябваше отдавна да е в музея.

— Колко е часът? — попита сънливо Джейсън.

— Около пет, мисля — отговори Ейми. — Защо?

— От колко време сте будни?

Тя обърна ризата, която гладеше, така че да просне върху дъската измачкания ръкав.

— Почти не сме мигвали. Малкият безобразник обича да обърква дните и нощите.

Джейсън се прозина, потърка очи, седна на масата до високото столче на Макс и му подаде сушена праскова. Огледа безмълвно мокрите дрехи, които висяха навсякъде из кухнята. Много отдавна, още когато бяха деца, баща им простираше в стаята мокрите дрехи, но тази миризма не можеше да се забрави лесно.

— Какво е станало със сушилнята?

— Счупи се преди година и все нямам пари да я занеса на поправка. Но пък пералнята ми работи великолепно.

Джейсън стана, сложи ръце на кръста си и се протегна, а след това отиде зад Ейми и изключи ютията.

— Трябва да ги изгладя. Трябва да са…

— Идете да си легнете — каза тихо Джейсън. — Не, нито дума повече! Идете да си легнете. Поспете.

— Но Макс… И дрехите, и…

— Вървете! — заповяда тихо Джейсън и за момент му се стори, че Ейми ще се разплаче от благодарност.

Той посочи усмихнато с глава към спалнята. Ейми влезе в нея с облекчение и затвори вратата.

— А сега, старче — рече Джейсън, — да видим дали си спомняме как се правеше това.

След това включи отново ютията и я вдигна.

В осем клетъчният телефон на Джейсън иззвъня и той го притисна до ухото си с рамо, докато довършваше гладенето на една риза.

— Събудих ли те? — попита Дейвид брат си.

— Разбира се — отвърна Джейсън. — Знаеш колко съм мързелив. Не! Макс, остави това! Какво искаш, братле?

— Искам малко време насаме с Ейми. Спомняш ли си? За това беше всичко. Искам довечера и утре вечер да я изведа. Дори намерих билети за бала „Белрингърс“.

Джейсън знаеше, че този бал е единственото светско събитие в цялата западна част на Кентъки, на което си заслужава да се отиде, и че е почти невъзможно да се намерят билети за него.

— И кого ти се наложи да убиеш, за да вземеш билетите?

— Не съм убивал. Спасих живота на председателя на някакъв комитет. Както и да е, той ми даде билетите. Бъдни вечер. Тогава ще й задам големия въпрос. Джейсън? Джейсън?! Там ли си?

— Извинявай — отговори Джейсън, когато се върна на телефона. — Макс беше хванал кабела на една лампа и тъкмо се канеше да го захапе. Какво казваше?

— Казах, че утре ще помоля Ейми да се омъжи за мен. Джейсън? Там ли си? Какво прави Макс сега?

— Нищо не прави! — каза троснато Джейсън. — Той е страхотно хлапе и не прави нищо лошо!

Дейвид помълча малко.

— Не съм искал да намеквам, че прави нещо „лошо“. Просто децата на неговата възраст се навират къде ли не. Това е нормален и естествен процес от израстването и ще…

— Няма нужда да ми говориш с този лекарски тон — изръмжа Джейсън.

— Боже, в какво лошо настроение си тази сутрин! Както и да е, къде е Ейми?

— Не че е твоя работа, но е в леглото си и спи, а аз се грижа за Макс и гладя — добави той, като знаеше, че Дейвид сигурно ще припадне при тази новина.

— Какво правиш?

— Гладя. Паркър е изцапала с кал дрехите, които ми е изпратила, така че Ейми ги изпра, а аз сега ги гладя. Да не би да виждаш нещо нередно в това?

— Не — отвърна тихо Дейвид. — Нямах представа, че умееш да гладиш, това е всичко.

— А кой, мислиш, ти гладеше дрехите, когато беше малък? — озъби му се Джейсън. — Татко ли? Ха! Той трябваше да печели пари, за да се храним, така че ми се налагаше да… Няма значение. Какво искаше да ми кажеш? Чакай, трябва да взема Макс.

— Джейсън, скъпи ми братко — рече Дейвид минута по-късно. — Мисля, че е по-добре да поговоря с Ейми. Искам да излезе с мен довечера и утре вечер и смятам, че трябва да я попитам лично.

— Тя е заета.

— Да не би да става нещо, за което трябва да знам? — попита Дейвид. — Да не би вие двамата с Ейми…

— Не! — побърза да отрече Джейсън. — Последното нещо, което ми трябва в живота, е една смахната, хвърчаща из облаците жена. Мъжът, който я вземе, ще трябва да се занимава само с нея. Истинско чудо е, че умее да си връзва обувките. Не може да издържа дори себе си, камо ли едно дете и…

— Добре, добре, схващам картинката. Е, какво мислиш?

— За кое?

Дейвид въздъхна тежко.

— Имаш ли нещо против да изведа Ейми довечера и утре вечер? Ще можеш ли да гледаш хлапето?

— Мога да гледам Макс цяла вечност — рече малко ядосано Джейсън. — Разбира се, че можеш да изведеш Ейми. Сигурен съм, че ще й е много приятно да поизлезе.

— Мисля, че трябва да я попитам сам.

— Нямам намерение да я събуждам само за да говори по телефона. В колко часа трябва да е готова?

— В седем.

— Добре. А сега ми дай Паркър.

— Тя е… ъъъ… още не е станала.

Слисан, Джейсън забрави ютията върху гърба на ризата и я изгори.

— Ах, пущината! — възкликна той и вдигна ютията. — Събуди я! — нареди на брат си и се изненада, когато Паркър се обади почти незабавно.

След секунда, когато успя да се окопити от изненадата, Джейсън й заповяда да намери още два билета за бала „Белрингърс“.

— Знаете, че това е почти невъзможно — отвърна тя и Джейсън отново загуби дар слово. Какво ставаше със секретарката му? Никога досега не се бе спирала пред невъзможното.

— Намери! — рече раздразнено той.

Изобщо какво ставаше с целия свят? Първо, двама от вицепрезидентите му се намесваха в личния му живот без негово позволение, а сега Паркър казваше, че ще й е трудно да изпълни желанието му. Ако му трябваше човек, който да не може да направи и невъзможното, нямаше да й плаща тази безбожно висока заплата.

— Изпрати ми един костюм от апартамента ми в Ню Йорк — продължи той, — а на Ейми ще й е нужно нещо подходящо за бала. Кой беше онзи магазин на Пета?

— „Диор“ — долетя незабавно отговорът на Паркър.

— Точно така. „Диор“.

— Кого да повикам да ви придружава? — попита тя.

— Да ме… О, да, някой, който да ме придружава — рече той и осъзна, че дори не е и помислил за това. Но всъщност не се беше замислил за нищо, иначе щеше да се запита защо ще ходи на бала, когато от него се очаква да си стои вкъщи и да гледа бебето. А когато и двамата излезеха, кой щеше да се грижи за Макс?

— Смятам, че има доста жени, които ще се отзоват моментално на поканата ви — казваше Паркър с експедитивния си, делови маниер.

Джейсън се замисли за многото жени, които винаги му бяха подръка. Веднага обаче осъзна колко гадно биха се държали те с Ейми… и колко ще любопитстват.

— Намери си рокля, Паркър. Ти ще ми бъдеш дама на бала.

Паркър на свой ред се сащиса и Джейсън почти се усмихна, когато усети колебанието в гласа й.

— Да, господине — каза най-сетне тя.

— А, и изпрати тук фризьор за Ейми. Измисли някаква история, така че да не разбере, че това е подарък от мен.

— Да, господине — отвърна тихо Паркър. — Нещо друго?

Джейсън погледна Макс, който дъвчеше доволно опашката на едно жълто пате на колелца. По вида му можеше да се съди, че вероятно и баща му го е дъвкал преди тридесет години и Джейсън се запита дали боята е безоловна.

— У баща ми всичко ли е наред?

— Моля? — попита Паркър.

— Попитах дали ти и Чарлз се чувствате удобно в дома на баща ми.

— О, да — отвърна колебливо тя. — Съжалявам, господине, обикновено не задавате лични въпроси, но да, добре сме. Вече сме добре.

— Какво искащ да кажеш с това „вече“?

— Наложи се Чарлз да направи някои подобрения, но вече всичко е наред. Той би трябвало скоро да пристигне при вас. А баща ви ми напомня да ви предам, че вие, госпожа Томпкинс и бебето сте канени на коледна вечеря. В три следобед удобно ли ще е?

Без да обръща внимание на повечето от думите й, Джейсън мина направо към същността:

— Какви подобрения?

— Кухнята имаше нужда от… разширяване.

— Паркър! — изръмжа предупредително той.

— Чарлз събори задната стена на бащината ви къща и прибави кухня, достатъчно голяма, за да обслужва малък ресторант. Трябваше да платим на хората тройно, за да работят денонощно и да я довършат бързо. След това Чарлз купи достатъчно оборудване, за да я обзаведе, и… ами баща ви се храни доста разкошно всяка вечер и…

— Не искам да слушам повече! Ще дойдем в три на Коледа и не забравяй дрехите!

— Разбира се, господине — каза Паркър, докато той затваряше.

Десет минути по-късно Ейми влезе в кухнята с вид на най-благодарната жена в света… но това беше, докато не видя, че дрехите са изгладени.

— Как ще ви се изплатя сега? — проплака тя и седна на един разнебитен кухненски стол. Макс седеше щастливо на новото си високо столче.

— Обещавам днес да изцапам всичко, за да може утре да имате още работа — усмихна се Джейсън, очевидно без да се тревожи. — А сега имате ли нещо против да погледате Макс, докато си взема един душ? Нося тази риза от няколко дни и ми се иска най-сетне да я сваля от себе си.

— Да, разбира се — промърмори Ейми и взе Макс на ръце. Още с влизането й бе започнал да хленчи и да прави опити да слезе от столчето.

Джейсън се позабави на вратата. „Нищо лошо не може да им се случи за петнадесет минути, нали?“, запита се той, след това погледна още веднъж Ейми и бебето и излезе от стаята.