Благословията

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Една година по-късно

Джейсън прочете още веднъж писмото и точно когато се канеше да нададе победоносен вик, зърна втория пасаж, в който секретарят на президента молеше да бъде потвърдена датата на церемонията по откриването.

— Но това е… — Той млъкна ужасено и погледна часовника си, за да види коя дата е, впери яростен поглед и в календара на бюрото си и подозренията му се потвърдиха. — Дорийн!!! — изрева той с цяло гърло и след около три минути секретарката му влезе е бавна стъпка в кабинета.

— М-да? — каза тя, като го гледаше отегчено с големите си очи.

Джейсън отдавна беше научил, че нищо, никаква заплаха на света не може да наруши задоволството на Дорийн. „Успокой се“, каза си той, но след това погледна президентския печат на писмото и прати самообладанието си по дяволите.

Подаде й мълчаливо писмото.

— Но това е хубаво, нали? Казах ви, че ще успея да го доведа тук! Ние с Чери имаме връзки.

Джейсън обхвана с ръце главата си и направи опит да преброи до десет. Успя да стигне до осем, което бе истинско постижение за него.

— Дорийн — каза той, като едва се сдържаше. — Погледни датите. Колко време остава до идването на президента?

— Имате нужда от нов календар ли? — попита го озадачено Дорийн. — Щото ако е така, мога да ви купя един.

Тъй като Дорийн харчеше по шест хиляди долара месечно за канцеларски материали, беше му се наложило да закрие служебната й сметка и нямаше никакво намерение отново да я открива.

— Не, мога да поглеждам в някой от десетте календара на бюрото си. Дорийн, защо президентът идва само след шест седмици, когато откриването е планирано за след шест месеца? И защо смята, че стенописите в библиотеката ще бъдат със сюжети от „Хиляда и една нощ“, след като съм наел художник да изобрази мотиви от детски приказки?

— Детски приказки ли? — премигна Дорийн. Джейсън си пое дълбоко дъх, за да се овладее, но вместо това в главата му започнаха да се въртят идеи как да убие брат си. Дейвид отново бе примамил по-големия си, „по-мъдър“ брат да се съгласи на нещо влудяващо. Дорийн беше сестрата на Чери Паркър и още в началото Дейвид го бе помолил коленопреклонно да я наеме да му помага в обновяването на Абърнати. Тогава Джейсън се съгласи с готовност, понеже Паркър му липсваше, а и така и не бе успял да си намери поне наполовина експедитивна секретарка.

Но Дорийн бе толкова неподходяща, колкото Паркър — способна, и толкова бавна, неорганизирана и разсеяна, колкото сестра й — съвършена. Джейсън поиска да я уволни още след първите три часа от първия й работен ден, но Паркър беше бременна и започна да плаче — нещо, което напълно обърка Джейсън, тъй като нямаше представа, че бившата му секретарка е способна на подобно нещо.

— Не можеш ли да я задържиш само няколко дни? — примоли му се Дейвид. — Чери кара тежка бременност, а Дорийн е единствената й сестра. Ще ни направиш голяма услуга. Пък и си толкова добър в работата си, че изобщо не ти е нужна секретарка.

Джейсън се почувства поласкан и в крайна сметка се остави да бъде убеден.

Това беше преди осем месеца. Паркър все още беше бременна, все още се разплакваше за най-малкото нещо и Джейсън все още се опитваше да работи с Дорийн. Когато не разбираше погрешно нарежданията му, тя купуваше излишни неща, като например шест кутии червени кламери или дванадесет дузини визитници. „В случай че свършат“, обясняваше му тя. И сякаш това не беше достатъчно, си постави като лична цел да му помогне да превъзмогне Ейми.

— Детски приказки — каза уморено Джейсън. — Нали се сещаш, „Хъмпти-Дъмпти“, „Малката мис Мъфет“ и други подобни. Наехме човек да ги нарисува и той трябва да започне работа в понеделник. Ще му отнеме три месеца да изрисува цялата библиотека, а президентът ще дойде след шест седмици да ги види. Освен това той очаква да види „Хиляда и една нощ“, а не детски приказки.

Дорийн го погледна неразбиращо. Джейсън си помисли, че може би трябва да се обади на Дейвид да види дали жена му вече не е родила, защото в момента, в който това станеше, Дорийн щеше да изхвърчи оттук.

— Ами рицарите?

— Рицари ли? Какви рицари в „Хиляда и една нощ“? Какво изобщо имаш предвид? — С Дорийн човек никога не можеше да знае.

— Не, глупчо, като в „Робин Худ“.

На Джейсън му се прииска да изкрещи.

— В „Робин Худ“ няма рицари. — Бог да му бе на помощ, но започваше да я разбира!

— О! — премигна Дорийн.

Притежаваше сладникава хубост — с огромни очи, които изглеждаха още по-големи, защото ги гримираше в черно, и около двайсет кила къдрава руса коса на главата си. Мъжете в Абърнати едва не припадаха, когато минеше покрай тях.

— Дорийн — рече Джейсън, но този път по-настоятелно. — Откъде президентът на Съединените щати е останал с впечатлението, че ще правим стенописи със сюжети от „Хиляда и една нощ“?

— От онзи човек, който е открил света и се е возил с рицарите на Робин Худ — отвърна тя.

За нещастие понякога почти му доставяше удоволствие да разгадава логиката на Дорийн. Сега казаното от нея заподскача безредно из главата му: човекът, който е открил света, Робин Худ, рицарите. Името на Колумб го подсети.

— „Рицарите на Колумб“ — прошепна той и разбра, че е улучил, когато Дорийн завъртя отегчено очи, сякаш се ядосваше на бавната му мисъл.

„Рицарите на Колумб“ беше един от спонсорите на ремонта на библиотеката в Абърнати и незнайно защо, Дорийн беше избрала да се съсредоточи именно върху тях. Как обаче беше стигнала от „Рицарите на Колумб“ до „Хиляда и една нощ“, това го озадачаваше, но всъщност логиката на Дорийн винаги успяваше да го постигне.

— Какво те кара да мислиш, че стенописите в библиотеката ще бъдат със сюжети от „Хиляда и една нощ“? — попита тихо той.

Дорийн въздъхна.

— Господин Гейбълс много харесва принцеса Каролин, а тъй като тя се намира там, разбира се, че това би харесала.

Отне му доста време, докато осмисли доводите й — ако изобщо можеха да се нарекат така. Господин Гейбълс бе собственик на местния магазин за домашни любимци, който се намираше в съседство със сградата, където се събираха „Рицарите на Колумб“. Принцеса Каролин пък живееше в Монако, което звучеше като Мароко, което пък беше част от Арабския свят.

— Разбирам — каза бавно Джейсън. — А интересът на господин Гейбълс към принцесата те е навел на мисълта, че библиотеката трябва да бъде изрисувана с мотиви от „Хиляда и една нощ“, а не от детски приказки.

— Изглеждат по-добре от Хъмпти-Дъмпти, а и президентът не би дошъл, за да види Малката Бо-Пийп.

Джейсън хвърли поглед към писмото и не можа да не признае, че тя има известно право.

— Виж, Дорийн — каза търпеливо той. — Проблемът е, че човекът пристига утре със самолет от Сиатъл, а цяла година е приготвял скиците за стенописите и…

— О, за това ли се притеснявате? Мога да го уредя — каза тя и излезе от стаята. — Ето — рече след малко, когато се върна. — Това пристигна преди две седмици.

На Джейсън му се прииска да я нахока, задето е оставила писмото да се търкаля из канцеларията цели две седмици, без да му го покаже, но реши да си спести енергията и първо да го прочете. В него пишеше, че художникът си е счупил дясната ръка и няма да може да работи поне четири месеца.

— Няма да се развикате пак, нали? — попита Дорийн. — Искам да кажа, това е само счупена ръка. Ще се оправи.

— Дорийн — изпъшка Джейсън и се изправи, като се радваше, че тя е от другата страна на бюрото, иначе можеше да се изкуши да я хване за шията и да стисне здраво. — След шест седмици президентът на Съединените щати ще дойде да посети един град, чието обновяване ще бъде завършено след месеци, а той иска да види стенописи, които още не са нарисувани, защото нямам художник. — Гласът му започна постепенно да се повишава, докато най-сетне стигна до крясък.

— Не ми крещете — каза спокойно тя. — Не ми е работата да наемам художници. — След това се обърна и излезе от стаята.

Джейсън се строполи на стола толкова силно, че едва не го счупи.

— Защо се отказах от бизнеса? — промърмори той и за кой ли път вече си спомни с носталгия за някогашния си експедитивен и организиран живот.

Когато се премести в Абърнати, той се опита да вземе и най-добрите си служители, но повечето от тях просто му се изсмяха. Икономът му например.

— Да напусна Ню Йорк, за да отида в Кентъки? — попита той, силно развеселен. — Не, благодаря!

Подобно бе отношението и на останалите, които работеха за него. Така че Джейсън се върна в родния си град буквално сам. Или поне така се чувстваше тогава.

Джейсън погледна бебешките снимки на Макс на десния горен ъгъл на бюрото си. „Две години — помисли си той, — без да чуя нищичко и за двамата.“ Сякаш земята се беше разтворила, за да ги погълне. Бяха му останали само тези снимки, които някога измоли от Милдред, свекървата на Ейми, и ги постави в рамки от чисто сребро. Само най-доброто за неговия Макс.

Поне все още мислеше за детето като за свое. И в това отношение бе сам, защото никой не му съчувстваше, че чезне по една жена и едно бебе, които бе познавал само няколко дни.

— Съвземи се най-сетне! — каза веднъж баща му. — Жена ми умря. Не е имала избор дали да ме напусне или не, но това момиче, дето го търсиш, те е напуснало и оттогава не се е обаждало. Трябва да схванеш намека и да си набиеш в дебелата глава, че тя не е искала нито теб, нито парите ти и затова си е плюла на петите.

— Парите ми нямат нищо общо с това — отговори тихо Джейсън.

— Айде бе! Тогава защо даде една камара от тях на цяла пасмина от ония, дето си мушат носа навсякъде, за да я намерят? Ако не се е продавала, докато е била тук, кое те кара да мислиш, че ще успееш да я купиш, когато я няма?

Джейсън не можа да му отговори нищо, но пък баща му бе единственият човек на света, който можеше да го накара да се почувства като непослушно деветгодишно момче.

Дейвид прояви даже още по-малко съчувствие и единственото лечение, което измисли за брат си, бе да го запознае с други жени. В началото спомена нещо за „ухажване по кентъкски“ и Джейсън разбра какво означава това едва когато започна да пристига храната. Неомъжени жени, разведени жени, жени, които се канеха да се развеждат, изникваха на вратата му с бурканчета или чинии с лакомства.

— Помислих си, че ще искаш да опиташ от моята туршия — мъркаха те. — Миналата година е нея спечелих синя лента на щатския панаир.

На третата седмица от пристигането му кухнята му вече бе пълна с всички видове туршии, сладка и сосове, известни на човечеството. А хладилникът му винаги беше натъпкан с кейкове и зелеви салати.

— За мъж ли ме мислят или за шопар, който трябва да бъде угоен? — попита Джейсън брат си една вечер, докато седяха в бара на чаша бира.

— По малко и от двете. Тук е Кентъки, нали разбираш. Виж, големи ми братко, трябва да излезеш с някоя от тях. Трябва да се върнеш към живота и да престанеш да бленуваш за нещо недостижимо.

— Аха, и аз така предполагам, но… Нали не смяташ, че могат да ме сложат в саламура и да се състезават на следващия панаир?

Дейвид се засмя:

— Може би. Но за всеки случай опитай първо с Дорис Милър. Нейният специалитет е джин от черничеви плодове.

Джейсън се поусмихна.

— Добре, ще опитам. Но…

— Знам — отвърна тихо Дейвид. — Ейми и Макс ти липсват. Ала трябва да продължиш да живееш. Тук жени колкото щеш. Виж мен. Бях луд по Ейми, но след това срещнах Чери и… — Побърза да млъкне, защото на Джейсън още не му беше минало, задето е загубил чудесната си секретарка и е принуден да търпи Дорийн.

Така че сега излизаше с най-различни жени и те всичките без изключение се влюбваха в парите му.

— Че какво очакваш? — попита троснато снаха му. — Ти си богат, хубав, хетеросексуален и свободен. Разбира се, че ще се опитват да се омъжат за теб.

Джейсън харесваше Чери много повече като секретарка, отколкото като бременна роднина. Нямаше нужда да му напомнят, че най-предпочитаното нещо в него е банковата му сметка.

— Направо си я идеализирал — каза Чери с вече обичайния си яден тон. Бременността не й понасяше добре и тялото й бе толкова подуто, че дори и носът й изглеждаше надебелял. На всичкото отгоре докторът й бе предписал да лежи. — Ейми Томпкинс е много мила жена, но не и необикновена. Наоколо има много Еймита, просто трябва да ги намериш.

— Но тя не искаше да се омъжи за мен — въздъхна Джейсън.

Чери вдигна вбесено ръце във въздуха.

— Да не би да се интересуваш само от жени, които не искат да се омъжат за теб? По тази логика би трябвало да си лудо влюбен в мен.

— А! — усмихна се Джейсън. — Мога да те уверя, че няма такова нещо.

Чери го замери с една възглавница.

— Върви да ми донесеш нещо за пиене! И да сложиш лед. Много лед! После се върни да ми намериш дистанционното. О, боже, няма ли най-сетне да се роди това дете!

Джейсън буквално изхвръкна от стаята, за да изпълни нарежданията й.

И така, беше в Абърнати вече почти година и му се струваше, че е излизал с всички жени в Кентъки, няколко от Тенеси и две от Мисисипи. Но нито една от тях не го интересуваше. Все още не преставаше да мисли за Ейми и Макс. Къде ли бяха? Как изглеждаше сега Макс?

— Вероятно сега за нея се бият поне шестима — беше казала Милдред Томпкинс миналия месец. — Тя притежава онова качество, което кара мъжете да правят за нея разни неща. Искам да кажа, виж теб. Отказа се от всичко, за да й помогнеш.

— От нищо не съм се отказал, аз…

В очите на повечето хора усилията му да спаси родния си град изглеждаха велики и благородни, но за роднините и близките му в Абърнати, Кентъки, той просто „се топеше по едно момиче“.

Но каквато и да беше истината, положението не бе особено приятно и той неведнъж се бе заклевал да махне снимките на Макс от бюрото си и да положи усилия да се отнесе сериозно към някоя от жените, с които излизаше. Както беше изтъкнал брат му, не ставаше по-млад с времето и ако искаше семейство, трябваше да се заеме с това.

Но сега имаше други проблеми. Президентът на Съединените щати щеше да пристигне в Абърнати съвсем скоро, за да види някакви стенописи от „Хиляда и една нощ“, а Джейсън дори не разполагаше с художник. Съвсем по навик, той вдигна телефона и понечи да каже на Дорийн да го свърже с Милдред, но се сети до какво ще доведе това. Дорийн щеше да попита с коя Милдред по-точно да го свърже, сякаш не се обаждаше на бабата на Макс по три пъти седмично.

Джейсън набра номера, който знаеше наизуст, и дори не си направи труда да се представи, когато чу гласа й.

— Знаеш ли някой тук да може да нарисува в библиотеката стенописи от „Хиляда и една нощ“ и да го направи наистина бързо?

— О? Мен ли питаш? Питаш човек от малкия стар Абърнати? Какво стана с твоя прехвален градски художник?

Джейсън въздъхна. Останалите хора се държаха с него като със светец, но жителите на родния му град смятаха, че прави неща, които отдавна е трябвало да направи, и дори че това не е достатъчно.

— Знаеш, че този художник е считан за най-добрия в страната и един от най-добрите в света. Именно затова исках него за този град, но… — Той направи пауза, за да се поуспокои. — Виж, нямам нужда от караници тази сутрин.

— Какво е направила този път Дорийн?

— Поканила е президента с пет месеца по-рано и е променила темата на стенописите от детски приказки на „Хиляда и една нощ“.

Милдред подсвирна.

— Това ли е вече най-доброто й постижение?

— Не. Никога няма да надмине онзи път, когато уреди да доставят храната един ден след пристигането на тристата гости. Или когато изпрати новото обзавеждане в Южна Америка. Или когато…

— Чери роди ли вече?

— Не — процеди през зъби Джейсън. — Бебето закъснява вече единадесет дни, но Дейвид казва, че можело да са объркани датите и…

— Та какво беше това за стенописите? — прекъсна го Милдред.

Той й изложи набързо проблема. Цяла година, още от завръщането му в Абърнати, Милдред му бе оказвала безценна помощ. Тя познаваше всички и всичко. Никой в града не можеше и да мигне, без Милдред да разбере за това.

— Не слагай онези двама мъже в един и същи комитет — каза му тя веднъж. — Съпругите им спят заедно и те се мразят.

— Съпругите им?… — учуди се Джейсън. — В Кентъки?

Тя само повдигна вежди.

— Я не ми се надувай, градски шмекер такъв!

— Да, но съпругите им? — попита Джейсън, като усещаше как губи още малко от невинността си.

— Да не би да си мислиш, че като говорим бавно, живеем в някой филм на Пат Бун? Пък даже и старият Пат е сменил фасона, нали?

Така че щом се появеше проблем, Джейсън знаеше, че трябва да се обади на Милдред.

— Познаваш ли някого или не?

— Може би — каза най-сетне Милдред. — Може и да познавам, но не знам дали ще бъде… свободен.

— Ще платя двойно! — каза бързо Джейсън.

— Джейсън, миличък, кога най-сетне ще научиш, че парите не могат да решат всеки проблем?

— Тогава какво иска? Престиж? Президентът ще види работата му. А като се има предвид колко бързо се променят нещата в Абърнати, след двеста години стенописите още ще си стоят. Плюс това, колкото и да иска, ще му платя.

— Ще опитам — рече тихо Милдред. — Ще направя всичко възможно и веднага ще ти кажа какво е станало.

След като затвори, Милдред остана замислена няколко секунди. Въпреки острата си забележка за парите, дълбоко в себе си знаеше, че сегашният Джейсън и онзи, който беше дошъл в Абърнати преди година, не са един и същи човек. Беше се върнал в родния си град с намерението да се прави на Дядо Коледа, като си въобразяваше, че всички ще паднат на колене и ще му зацелуват краката от благодарност. Но скоро започна да се сблъсква с най-различни проблеми и стана част от тукашния живот. Беше започнал с желанието да остане на разстояние, надменен, далеч от жителите на града, но това не му бе позволено и тя бе убедена, че сега Джейсън не би приел да е другояче.

Все още загледана в телефона, тя се усмихна при спомена за всички жени в Абърнати, направили какво ли не, за да го спечелят за брак. Или просто, съвсем по старомодному казано, да го спечелят за леглото си. Но Милдред знаеше, че Джейсън не е докоснал никое от момичетата в родния си град. Нямаше представа какво прави по време на честите си пътувания до Ню Йорк, но към жените в Абърнати не бе нищо друго освен кавалер.

„С което направо ги вбесява“, помисли си развеселено тя. В радиус от три окръга нямаше сбирка по шев, читателски клуб или църковна среща, където да не се обсъждаше какво ще излезе от завръщането на господин Джейсън Уайлдинг в Абърнати, Кентъки.

„Само че — помисли си Милдред с усмивка, която с всяка секунда ставаше все по-широка — Джейсън продължава да държи снимките на Макс на бюрото си и говори за Ейми така, сякаш са се разделили едва миналата седмица.“

Тя сложи ръка върху телефонната слушалка. Не беше ли истинско съвпадение, че Джейсън се нуждаеше от художник, а тя съвсем случайно познаваше човек, който умее да рисува стенописи?

— Хм! — каза тя, докато вдигаше слушалката.

Беше съвпадение, доколкото успя да убеди лесно Дорийн да й даде адреса на художника в Сиатъл. След това му написа писмо, в което се казваше, че повече нямат нужда от услугите му, и изпрати от негово име съобщение на Джейсън, че си е счупил ръката. Това, че Дорийн се беше забавила с две седмици, докато му покаже писмото, бе улеснило още повече добре обмисления й план.

Тя набра номера, който вече беше жигосан в паметта й, и затаи дъх, изпълнена със съмнения. Ами ако тя точно сега нямаше нужда от тази работа? Ами ако откажеше? Ами ако продължаваше да се сърди на Джейсън и Дейвид, както и на целия Абърнати, задето са й изиграли такъв номер? Ами ако вече си имаше приятел?

Когато от другата страна отговориха, Милдред си пое дълбоко дъх и каза:

— Ейми?