Благословията

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— О, Джейсън, скъпи! — измърка Доун и потърка в него идеално поддържаното си тяло. — Партито е прекрасно! — Някак успя да го каже така, че да прозвучи „прр-р-рекрасно“. — Никога досега не съм виждала толкова много известни личности на едно място.

Джейсън седеше мълчаливо на стола, пиеше може би петата си чаша шампанско и гледаше хората наоколо. „Наистина са известни и богати — помисли си той, — а също и красиви.“ Жените излъчваха онзи лъскав блясък, който се придобиваше след много часове в салоните за красота по цял свят. Кожата и косите им блестяха от здраве и козметика, която струваше повече от държавния резерв на няколко малки държави, взети заедно.

— Какво ти става? — попита Доун и малка бръчица загрози съвършеното й чело, за което Джейсън знаеше, че не е съвършено по рождение. Беше „опънато“, както и всичко по цялото й тяло бе опъвано или подплатявано. Изглеждаше на двадесет и седем, но Джейсън се изкикоти вътрешно, когато му мина през ума, че изобщо няма да се учуди, ако разбере, че е на седемдесет и пет.

— Защо ме гледаш така? — попита тя. Беше приседнала на облегалката на стола му, тъй че дългото й, стройно бедро с добре оформени мускули да му бъде подръка.

— Чудех се на колко години си.

Доун едва не се задави с питието си и по съвършено гримираните й бузи избиха гневни червени петна.

— Май тази вечер си в лошо настроение — каза тя със свити устни. — Защо не станеш да поговориш с гостите си?

После лицето й засия, сякаш за нищо на света нямаше да си позволи да му се разсърди.

— Знам какво ще те разведри! Какво ще кажеш да ти дам сега коледния подарък?

— Имам достатъчно вратовръзки — рече той.

— Не, глупчо, не е вратовръзка, а… — Тя се наведе така, че да докосне рамото му с гърди, и му прошепна на ухо похотливите си замисли.

Джейсън се отдръпна и й се усмихна ехидно.

— Не смяташ ли, че трябва да остана тук с гостите си?

В очите й се появи сянка на обида. Тя стана и се отдалечи, оставяйки го сам.

Джейсън не знаеше дали да се радва, или да се чувства още по-самотен. „Да го вземат мътните брат ми — помисли си отново той. — Справях се отлично, преди да се появи с приказките си за брак и семейство.“ Това посещение, заедно с празника и годишнината от изчезването на Ейми, можеше всеки момент да го извади от релси.

Очаквайки, че ще му бъде трудно да изкара тази вечер, беше наел един известен дизайнер по вътрешно обзавеждане да организира парти в апартамента му, за да го разсее. Не можеше да не признае, че дизайнерът е свършил превъзходна работа и че партито е изискано. Украсата бе великолепна, а кристалът проблясваше на светлината на свещите, в хармония с основния тон от сребърно и бяло.

Храната беше чудесна, всяка хапка бе истинска наслада. Или поне така му казваха: цяла вечер не бе докоснал нищо друго освен шампанско.

А щом всичко в живота му беше чудесно, защо се чувстваше толкова нещастен? Разбира се, беше загубил жената, която смяташе, че обича, но не се ли случваха всеки ден такива неща? И нима всички се измъчваха от депресии цяла година след това?

Джейсън знаеше, че ако има малко ум в главата, ще направи това, което го бяха посъветвали всички — от детективите до собствения му брат: да забрави, че може да намери тази жена и малкото й момченце. Както му бе казал един от детективите: „Ако имах вашите пари, нямаше да се притеснявам за някоя мацка; щях да си ги купя всичките.“ Тогава Джейсън го уволни на минутата и се опита да изтрие тези думи от съзнанието си.

Но сега, докато гледаше бляскавите хора в бляскавия си апартамент, той си ги спомни. „Щях да си ги купя всичките“, беше казал мъжът. Не бяха ли горе-долу такива и думите на Ейми? Не го ли обвиняваше, че се опитва да си купи семейство?

Той направи знак на келнера да му напълни чашата и продължи да наблюдава гостите си. През тази година бе направил всичко възможно да забрави последната си нощ с Ейми. Цели дванадесет месеца отказваше да мисли, дори да си спомня за това. Дванадесет дълги месеца, в които подхранваше гнева си. Само ако го беше послушала… Ако се беше замислила над думите му… Ако просто беше изчакала до сутринта, за да поговорят…

Джейсън пресуши чашата и отново я вдигна, за да бъде напълнена. Тази вечер, макар да се намираше в съвършено различна обстановка и гигантската елха в ъгъла с нищо да не напомняше на онази, която бяха украсявали двамата с Ейми, все едно че отново беше с нея.

Пред очите му заплуваха образи и накрая престана да вижда хората в стаята. Спомни си как Ейми се смееше, как го дразнеше, как се вълнуваше от възможността да купи на детето си малко мебели.

Сервитьорът понечи да напълни чашата му, но Джейсън му махна с ръка да го остави сам. След това закри очи. За първи път, откакто Ейми го беше напуснала, си помисли: „Защо не я слушах какво ми говори?“

Той вдигна рязко глава и се озърна. Никой не го гледаше. Всички бяха твърде заети да се наблюдават един друг и да се наслаждават на ястията и питиетата, за да се сетят за домакина на партито, който седеше тихичко в един ъгъл и бавно полудяваше.

„Полудявам“, помисли си той. Цяла година не бе имал и миг покой. Опита се да продължи да живее, но не успя. Излизаше с много жени, с красиви жени, и дори днес си бе помислил дали да не помоли последната от тях, Доун, да се омъжи за него. Може би имаше нужда точно от брак, за да забрави. Може би, ако създадеше собствено дете…

Той се сепна и гърлото му се сви. Какво беше казал Дейвид? Има и „други деца“. А в съзнанието на Джейсън имаше само едно дете — Макс.

Но бе загубил това дете, защото…

Джейсън отново потърка очи с ръка. Може би заради изпития алкохол, а може би и заради годишнината, тази нощ не можеше да предизвика у себе си обичайния гняв към Дейвид, към градчето Абърнати, към баща си и всички останали.

— Тя избяга заради мен — каза си Джейсън.

— Джейсън, ела при нас! — подвикна един мъж отдясно.

Беше главен изпълнителски кадър в една от най-големите корпорации на света. Бе дошъл на партито, защото се страхуваше, че се канят да го уволнят, и се опитваше да получи работа при Джейсън. Всъщност всички в тази стая бяха дошли, защото искаха нещо от него.

Той поклати глава и се обърна на другата страна. Ейми си беше отишла, защото искаше да я сложи в една къща и да я остави там. Искаше да й отнеме свободата и волята, без да си причини и най-малкото неудобство.

„Истината е горчива — помисли си Джейсън, — много, много горчива.“ Къде ли щеше да се намира тази нощ, ако бе успял да я убеди да се омъжи за него?

„Тук — помисли си той, — точно като сега, защото все още щях да считам изпълнителските кадри за много важни хора.“

„А къде щеше да бъде Ейми?“, запита се и веднага си отговори. Щеше и нея да принуди да дойде. Щеше да й каже, че в качеството си на негова съпруга е длъжна да присъства на деловите му партита и да му помага в печеленето на пари.

„Пари“, помисли си той и огледа хората в стаята. Блясъкът на бижутата им беше достатъчен, за да ослепи човек. „Ти ще ме погълнеш“, беше му казала Ейми. Тогава не бе успял да я разбере, но сега разбираше. Представи си я в тази стая от хром и стъкло, с майсторски украсена елха и изкусно разкрасени хора, и почти усети колко нещастна е щяла да се чувства.

„Други деца — беше му казал Дейвид. — Други деца.“

След като беше изгубил завинаги Макс и Ейми, можеше поне да направи в този живот нещо друго, освен да печели пари.

— Други деца — каза гласно той.

Доун мигновено се появи до него и Джейсън я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. Той бръкна в джоба си, извади пръстена с огромен сапфир и й го подаде.

— О, Джейсън, любими, приемам! С радост! После посегна да го прегърне показно, така че всички в стаята да видят, но Джейсън я хвана внимателно за китките и я отстрани от себе си.

— Съжалявам за отвратителното си държане. Вероятно вече си разбрала, че не ставам за теб — каза той, — но искам да вземеш този пръстен. Носи го със здраве. — След това извърна очи и отново я погледна. — За нещастие трябва да те лиша от присъствието си: сетих се, че трябва да отида на едно място.

След тези думи й обърна гръб и излезе в коридора. Робърт, икономът му, веднага изникна зад него.

— Излизате ли, господине?

— Да — отговори Джейсън.

Мъжът вдигна палтото му и той пъхна ръце в ръкавите.

— И кога да кажа, че ще се върнете?

Джейсън хвърли поглед назад към празнуващите.

— Не мисля, че ще се върна тази вечер. Погрижи се да не им липсва нищо.

— Много добре, господине.

Робърт му подаде клетъчния телефон — нещо, без което Джейсън никога, ама никога не излизаше. Той го взе и го погледна така, сякаш никога досега не го бе виждал.

После го пусна в кошчето за боклук и се отправи към вратата.

— Господине! — възкликна Робърт, за пръв път загубил самообладание. — Ами ако се появи нещо спешно? Ами ако имаме нужда от вас? Къде можем да ви намерим?

Джейсън се поспря за момент.

— Чувствам необходимост да поговоря с един човек, който знае какво е да загубиш дете. Знаеш ли онази църквичка на Шестдесет и осма улица? Там ще ме търсиш.

И излезе от апартамента, като остави иконома си със зяпнала уста.