Благословията

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

В нощта преди откриването всички, освен Дорийн и Макс, работиха в библиотеката до три сутринта.

— Е, това беше — рече Джейсън и вдигна поглед към останалите. — Кажете ми, дали изглеждам толкова зле, колкото всички вас? — попита той, пресипнал от старанието да отговаря на хилядите въпроси, с които го бяха засипвали през целия ден.

Всички се огледаха. Библиотеката изглеждаше така, както щеше да остане завинаги.

— Даже по-зле — отговори безизразно Ейми. — Ти как мислиш, Рафаел?

През шестте седмици всекидневно общуване двамата се бяха опознали добре и Ейми се чудеше как е могла да се уплаши от него. Освен това Рафаел бе показал голям талант както в рисуването, така и в организирането.

— По-зле от мен — отговори той, — но пък старците винаги изглеждат зле.

— Старец ли? — възкликна Джейсън. — Ще ти дам аз един старец — каза той и направи скок към младежа, но Рафаел отстъпи настрана. Джейсън се строполи на пода с цялата си тежест и извика от болка.

В следващия момент вече всички му се смееха.

— Джейсън! Джейсън! — извика Ейми, като обхвана главата му.

Той остана със затворени очи и от устните му се изтръгна тих стон.

— Извикайте лекар! — нареди Ейми, но в следващия момент Джейсън стрелна ръка нагоре, сграбчи я за тила, притегли я надолу и я целуна.

Ейми се отдръпна, макар да не й се искаше. След секунда Джейсън скочи и хукна след Рафаел. Сборичкаха се и той скоро повали доста по-дребното момче на пода.

— Просто не исках да ти причинявам болка — каза в своя защита Рафаел, когато Джейсън най-сетне го пусна.

Ейми стоеше в сянката е гръб към тях. Все още трепереше от целувката на Джейсън — целувка, която очевидно не означаваше нищо за него.

Както обикновено, Джейсън я закара у дома, като се опитваше да не мисли колко пуста ще изглежда къщата, когато Ейми и Макс си отидат.

— Още един ден — каза той. — И след това край. Радваш се, нали?

— О, да, много.

Джейсън не отговори, но думите й му причиниха болка.

— Сигурен съм, че Макс ще се радва да се върне там — рече той. — Вероятно много му липсва неговата стая, която едва ли е бебешка, както тази тук.

— Да, разбира се — отвърна Ейми.

— И онзи мъж…

— Арни — помогна му услужливо тя.

— Аха. И той несъмнено ще се радва да те види.

— Страшно — отвърна Ейми, като се опита гласът й да прозвучи бодро и щастливо.

— Ейми…

— О, боже, виж колко е часът! — каза тя, докато Джейсън завиваше по алеята. — Обзалагам се, че Дорийн стои и ни чака.

— Разбира се — каза Джейсън. — Сигурен съм, че е така. Виж, относно тази вечер…

— А, това ли — рече тя, знаейки, че става дума за целувката. — Ако не искаш, няма да кажа на Арни. А сега лека нощ. Ще се видим утре — каза и тръгна нагоре по стъпалата на верандата. Минути по-късно влезе на пръсти в стаята на Макс, за да се увери, че всичко при него е наред. Той спеше толкова дълбоко, че дори не помръдна, когато Ейми го зави. — Мисля, че баба ти май е луда — прошепна тя на спящото дете. Беше обещала на Милдред да остави Джейсън да направи първата крачка.

— Докато не ти каже, че няма намерение да се жени за Дорийн, няма да преставаш да споменаваш Варни.

— Арни — поправи я тогава Ейми.

Макс се обърна на другата страна, отвори за миг очи, видя майка си, усмихна се сладко и отново затвори очи.

„Направо да ти разтопи сърцето — помисли си тя, загледана в него. — Има усмивка, с която може да ти разтопи сърцето.“

— И съм благословена, че те имам — прошепна Ейми, целуна върха на показалеца си и го допря до устните на Макс. После се изправи и се прозя. Трябваше вече да си ляга, защото на другия ден щеше да пристигне президентът на Съединените щати.

— Ето го първия — каза Ейми и хвана хартията, която излизаше от факса. После, докато четеше, очите й се разшириха първо от ужас, а след това — от изумление.

— Казвай! — кресна Рафаел. — Какво пише?

Слисана, Ейми подаде факса на момчето. През последните седмици раната от нож на лицето му беше заздравяла и сега не приличаше толкова на убиец, който си търси жертва.

Рафаел прочете страницата, избухна в смях и я подаде на Джейсън.

Всички, работили върху стенописите, се бяха събрали около факса в библиотеката като измръзнали хора около огън. Тази сутрин президентът беше посетил Абърнати и сега чакаха пресслужбата да им изпрати отзивите. Съдържанието им можеше да даде тласък на Еймината кариера или да я провали.

— „Смесица между японска живопис и явайски кукли-сенки, заедно с елементи от арт деко — прочете на глас Джейсън. — Изумително, индивидуално.“

Той погледна слисано Ейми.

— Продължавай — рече тя. — Прочети и останалото.

Но след като той не каза нищо повече, Ейми взе листа от ръцете му.

— В основни линии статията обезличава моите стенописи, като ги нарича „добре изпълнени“ и „подходящи“, но работата на Макс е… — Тя погледна листа, за да цитира точно. — „Изкуство с главно И.“ — Ейми погледна сина си, който седеше на червения стол, и му се усмихна. — И това е вярно. Наистина са великолепни.

Намираха се в зала „Абърнати“ — залата, която в продължение на шест седмици беше заключена за Ейми, за да твори синът й на спокойствие. Спомняше си, че бе готова да го утешава, ако никой не останеше впечатлен от черните фигури, които две и половина годишното момче наричаше маймуни. Когато най-сетне видя залата, крачеше до президента, но бе твърде стресната от нарисуваното на стените, за да си спомни с кого е.

— Мили боже! — промърмори тя, когато огледа залата, и думите й като че ли изразиха чувствата на всички, тъй като никой друг не успя да издаде и звук. По стените, тавана и дори по дървения под имаше истинска джунгла от сенки. Огромните бамбукови стъбла сякаш се полюляваха на ветреца, който не подухваше в стаята, а на рисунките. Маймуни надничаха иззад клоните и стъблата, някои ядяха банани, други просто зяпаха и очите им гледаха така, че човек неволно отстъпваше назад, уплашен от близостта с тези диви животни.

— Никога не съм виждал нещо подобно — прошепна един дребен мъж отзад. Вече й бяха казали, че това е изкуствоведът на „Уошингтън Поуст“. — Прекрасно! — измърмори той, като накланяше глава ту на една, ту на друга страна. — Вие ли ги нарисувахте?

После по някакъв начин успя да я погледне отвисоко, макар с Ейми да имаха еднакъв ръст.

— Не, синът ми — отвърна тихо Ейми.

Дребният мъж се обърна изненадано към Рафаел, който стоеше до нея.

— Това ли е синът ви?

— Не, синът ми е ей там — рече Ейми и посочи Макс, който беше застанал до Джейсън.

В първия момент и изкуствоведът, и президентът я погледнаха объркано. Едва ли искаше да каже, че Джейсън с неин син, нали?

— Макс, миличък, ела тук — рече Ейми и протегна ръка. — Искам да те запозная с президента.

След това настъпи страхотна бъркотия. Посещението на президента в Абърнати беше предприето с рекламна цел, тъй като беше тръгнал за друга среща във връзка със Средния изток, и той щеше да раздаде наградите на учениците в Абърнати. Поради срещата, на която отиваше, беше обграден от журналисти. И сега, когато видяха, че тази необикновена зала е изрисувана от един малчуган, започнаха да го обсипват с въпроси.

— Младежо, откъде ти хрумна идеята за тази зала?

— Хайде, кажи ни истината, майка ти е нарисувала картините вместо теб, нали?

— Май е по-добре да кажеш истината за тези маймуни.

— Само ни кажи: кой нарисува тези неща?

Джейсън вдигна Макс и изгледа яростно фотографите.

— Извинете ни, но сега е време за следобедния сън на художника. Ако трябва да вадите някому душата е въпроси, попитайте някого от възрастните. — После кимна към Ейми и Дорийн и напусна сградата, като притискаше покровителствено Макс към себе си.

Журналистите започнаха да обстрелват Ейми с въпроси, тъй като знаеха, че тя е нарисувала стенописите в другата зала, но Ейми ги насочи към Дорийн:

— Тя знае всичко. На мен дори не ми се позволяваше да вляза тук, за да видя какво става.

Ейми се обърна, като очакваше Дорийн да се държи стеснително с журналистите или поне да бъде крайно мълчалива, но нищо подобно. На Дорийн като че ли й хареса да я интервюират и снимат и се държеше така, сякаш цял живот бе стояла пред камера.

Сега, часове по-късно, четяха какво постижение са „Маймуните-сенки“ и как Макс е „новооткрит талант“.

— Винаги съм знаела, че е блестящ; просто ми бе приятно да получа потвърждение от останалите — каза гордо Ейми и всички се разсмяха. — Е, това е! — възкликна, когато вратата се отвори и Чарлз влезе с три бутилки шампанско. Следваха го млади готвачи с огромни подноси храна. — За кого е всичко това? — измърмори Ейми и Джейсън се обърна към нея с широка усмивка.

— Поканих няколко души да го отпразнуваме — каза той. — Знаех, че ще постигнеш голям триумф, затова подготвих предварително нещата.

За Ейми нямаше значение, че работата й е била засенчена и че дълбоко в сърцето си знаеше, че никога няма да стане велика художничка или да постигне огромен успех, но Макс беше постигнал и двете и щеше да продължи нататък — и това й беше достатъчно. Очевидно не искаше от живота повече от това да е родила дете с таланта на Макс. „Освен дето — помисли си тя, като огледа Джейсън от глава до пети — може би искам баща за детето си.“

— За нас! — каза Джейсън и вдигна чашата си за тост; после двамата с Ейми се спогледаха и усмивката му стана по-интимна, сякаш беше прочел мислите й.

След готвачите се показаха собственикът на универсалния магазин в Абърнати с жена си и трите им деца. Следваха ги семейството от железарския магазин, директорът на началното училище, четирима учители…

— Да не би да си поканил целия град? — попита Ейми.

— Всички — каза той. — И децата им.

Ейми се засмя, защото никога в живота си не се беше чувствала толкова щастлива. „Твърде хубаво е, за да продължи дълго“, прошепна онзи тъничък глас в нея, но тя отпи още глътка шампанско и повече не помисли за това, защото от градината навън долетяха весели звуци и за свое удивление откри, че там има оркестър, който свиреше танцова музика.

Ейми се усмихна и се обърна към Джейсън. По изражението му личеше, че очаква нейното одобрение. Тя вдигна към него чаша за тост.

В един след полунощ пред библиотеката пристигнаха цяло ято автомобили, за да закарат всички у дома. Джейсън беше дал на шофьорите списък с адресите, та ако някой е изпил повечко шампанско, да не си прави труда да си спомня къде живее. Дорийн отнесе спящия Макс в една от колите. Вече бе казала на Ейми, че ще го сложи да спи и ще ги изчака с Джейсън да се върнат.

Двамата останаха удивително бързо сами в библиотеката, която след веселбата им се струваше огромна и празна. Ейми седна на корав дъбов стол до една от масите за четене и вдигна поглед към Джейсън. Триумфът на сина й още караше кръвта във вените й да кипи и това щеше да продължи до края на живота й.

— Щастлива ли си? — попита Джейсън, като застана пред нея и я погледна с особено изражение. В ръката си държеше чаша шампанско.

— Много — промълви тя и вдигна дързък поглед към него. Може би заради меката светлина от запалените лампи за четене й се струваше по-хубав от всякога.

— Не ревнуваш ли поне мъничко, задето Макс ти открадна овациите?

— Ама че чувство за хумор имаш! — усмихна му се тя. — Родила съм най-великия художник на века. Хайде да видим как синът ми ще ме надмине в това!

Джейсън се засмя и неволно каза:

— Винаги съм те обичал.

— Мен и всички останали жени на земното кълбо — рече тя, преди да успее да се спре.

Джейсън хвърли чашата си към стената и тя се разби на хиляди малки парченца. След това дръпна със силен замах Ейми от стола, притисна я в прегръдките си и я зацелува жадно. Но скоро стана по-нежен и когато езикът му докосна нейния, тя се отпусна покорно в прегръдките му.

— Толкова време — промълви Ейми. — Толкова много време мина.

Джейсън я притисна до себе си и я погали по гърба, като вплете пръсти в косата й.

— Минало е много време, откакто аз или откакто… той?

— Няма никакъв „той“ — каза тя, сгушена в него.

Джейсън я отдалечи от себе си и я задържа така.

— Няма никакъв Арни?

— Това просто е собственикът на фабриката за картофен чипс.

Отне му няколко секунди, докато я разбере, след това отново я притегли в прегръдките си.

— Това съм аз. Аз купих фабриката и я нарекох на прачичо си.

— Ами Дорийн? — Ейми искаше да каже и нещо повече, но не бе в състояние да мисли, докато ръцете на Джейсън шареха по тялото й.

Той я прегърна с цялата си сдържана досега страст, като я целуваше сякаш с цялото си тяло.

— Обичам те, Ейми — прошепна той срещу устните й. — Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Дорийн си измисли, че сме сгодени… Смяташе, че ми прави услуга. Опитах се да ти обясня.

Облекчената й въздишка каза всичко. Вярваше му.

Джейсън я притегли още повече към себе си и я погледна в очите.

— Не си отивай, Ейми! Моля те, не си отивай! Остани с мен завинаги!

Какво можеше да му отговори освен „да“?

— Да — прошепна тя. — Да!

След това вече нямаха сили да говорят. Започнаха да късат дрехите си, дърпаха, деряха, сваляха и въздишаха от удоволствие при вида на всеки сантиметър оголена кожа. Когато най-сетне останаха голи, строполиха се върху дюшека, който Макс използваше за следобедния си сън, и когато Джейсън проникна в нея, тя ахна от удоволствие и удивление. Как бе могла да напусне този мъж? Как бе могла…

— Ейми, Ейми! — шепнеше непрестанно Джейсън. — Обичам те, обичам те!

Ейми можеше да отговаря само:

— Да!

Един час по-късно двамата лежаха неподвижно върху дюшека, изтощени и здраво прегърнати.

— Разкажи ми всичко! — каза тя със заповеден тон. — Искам да знам за всички жени, за всичко. Това, което виждам, и това, което чувствам, че излъчваш, са две различни неща. Искам да те разбирам, да те познавам, но не мога. Имам нужда от думи.

Отначало Джейсън не чувстваше особена охота да говори — все пак никой мъж не обичаше да казва на една жена колко много се нуждае от нея. Но щом започна, не успя да спре. Самотата умее добре да развързва езиците. Едва когато срещна отново Ейми и Макс, бе разбрал колко празен е животът му.

— Съжалявам — каза искрено тя. — Съжалявам за болката ти.

Разказа й колко трудно му е било в Абърнати, как са му се съпротивлявали жителите на града.

— Мислех, че ще са ми благодарни, но не им беше приятно един нюйоркчанин да идва тук и да се разпорежда с тях.

— Но ти си роден и отраснал тук — рече Ейми. Когато Джейсън не отговори, тя се отдръпна и го погледна.

— Какво се е случило между теб и този град? И баща ти? — попита внимателно. — Дори и Милдред не поиска да ми каже.

Мина известно време, преди Джейсън да отговори:

— Понякога човек трябва да се изправи пред най-големите си страхове и… — Той си пое дълбоко дъх. — Знаеш, че майка ми умря, когато Дейвид беше съвсем малък.

— Да. И знам, че на баща ти му се е наложило да отгледа сам две момчета.

— Това е едната версия — рече ядно Джейсън, но след това се спря. — Баща ми нямаше много време за хлапета, така че когато майка ми умря, той ни остави сами да се грижим за себе си.

— Аха. Предполагам, това означава, че те е оставил сам да се грижиш за Дейвид.

— Да.

— Но не за това се сърдиш на Абърнати, нали?

Джейсън отново се позабави, преди да отговори, сякаш му бе нужно да се овладее.

— Майка ми беше светица. И не можеше да бъде друга, след като беше омъжена за студенокръвно копеле като баща ми. Когато разбрала, че умира, тя не каза на никого. Не искала да бъде товар за околните, затова ходила на лекар сама и премълчавала резултатите, а ние продължавахме да си живеем, сякаш нищо не се е случило.

Когато направи пауза, Ейми усети напрежението в мускулите му.

— Но една от клюкарките на Абърнати я видяла в кафенето на един мотел на около петдесет километра оттук и се върнала в дома си, за да разпространи мълвата, че госпожа Уайлдинг върти любов извън града.

— И баща ти е повярвал — каза тихо Ейми.

— О, че как иначе! Толкова силно повярва, че й го върна, като скочи в леглото с някаква разгонена малка кучка… — Той замълча и остана така, докато не се успокои. — Аз бях този, който откри истината. Избягах от училище и се скрих на задната седалка в колата й. Бях в чакалнята на лекаря, когато тя излезе от кабинета му. Накара ме да обещая, че няма да кажа на баща ми. Каза, че животът трябвало да се живее, а не да се скърби.

— Иска ми се да съм я познавала — рече Ейми.

— Беше чудесен човек, но имаше лоша орисия.

— Имала е две деца, които са я обичали, а, изглежда, и съпругът й е бил луд по нея.

— Какво?! — ахна Джейсън.

— Как прие новината, че жена му ще умре?

— Не каза и дума за това, но след погребението се затвори в една стая и остана там три дни. Когато излезе, започна да работи извънредно, така че почти никога не се връщаше у дома, а доколкото си спомням, никога повече не спомена името й.

— И се съмняваш, че я е обичал?

Ейми притаи дъх. Може би беше отишла твърде далеч. Хората държаха на убежденията си и не обичаха да им се противоречи.

— Предполагам, че я е обичал — каза накрая Джейсън. — Но бих искал да обичаше нас повече. Понякога ми писваше да съм и баща и майка на малкия си брат. На моменти ми се искаше… да поиграя на футбол като останалите деца.

Ейми не каза нищо, но виждаше какво възпитание е получил. Баща му го бе научил, че печеленето на пари е всичко и че ако работиш достатъчно, можеш да заглушиш болката, самотата и всички други неприятности.

Тя се сгуши в него и усети възбудата му. Но Джейсън се сдържа.

— Ами твоят живот? На теб като че ли ти е потръгнало.

Беше й на върха на езика да му каже, че се е справила много добре, че неусетно е направила цяло състояние и няма нужда от мъж. Но думите така и не излязоха от устата й. Беше време да му каже истината.

Ейми си пое дълбоко дъх, за да успокои разтуптяното си сърце.

— Да, потръгна ми, но отначало се страхувах да не би с Макс да гладуваме — каза най-сетне тя. — Много глупаво постъпих, като избягах.

— Защо не ми се обади? — попита той. — Щях да ти помогна. Щях…

— Гордост. Винаги съм страдала от прекалена гордост. Когато открих какъв всъщност е Били, трябваше да го напусна, но не можех да понеса хората да приказват, че съм се отказала само защото съм открила у него някои недостатъци.

— Недостатъци ли? — рече слисано Джейсън.

Ейми се обърна настрана и сложи ръка на бузата му.

— Бракът ми с Били беше ужасен — каза тя. — Чувствах се страшно нещастна. Мразех алкохола и наркотиците, но мразех и неговата слабост; както и това, че бе в състояние да пожертва всичко, само и само да му е добре.

— Когато си го срещнала… — започна тихо Джейсън.

— Беше в един от трезвените си периоди. Но трябваше да се усетя. Постоянно се изпускаше за разни неща, за които по-късно си спомних и които можеха да ми подскажат какъв е всъщност. Когато пък се появи ти, беше толкова съвършен, а после открих, че и ти, подобно на Били, имаш друг живот. Не можах да го понеса. Избягах. Просто грабнах сина си и хукнах, без да се обръщам. Можеш ли да ме разбереш?

— Да — каза той и я погали по ръката. — Разбирам те. Но сега си тук и…

— Беше толкова ужасно! Чувствах се така уплашена, самотна и…

Джейсън я притегли в прегръдките си и тя сгуши лице в рамото му.

— Шшт, сега всичко свърши. Ще се грижа за теб и Макс и…

— Но всички ще си помислят, че съм се омъжила за теб заради парите ти! Ще разправят, че съм си взела поука от Били и този път съм преследвала богат мъж.

Джейсън се усмихна, заровил лице в косата й.

— Според мен с по-вероятно да кажат, че аз съм те преследвал. Милдред не ти ли каза, че цяла година наемах частни детективи да те търсят? Не успяха да открият нищо. А Милдред през цялото време с знаела къде си — каза той с горчивина в гласа.

— Само че не знаеше. Научи едва преди няколко месеца, и то случайно.

Джейсън се отдръпна и я погледна озадачено.

— И как те е намерила?

— Купила на Макс подаръци за Коледа, защото — според думите й — никога не се отказала от надеждата отново да го види. Един от подаръците бил детска книжка. Видяла снимката ми отзад, понеже илюстрациите били мои.

— Толкова просто — рече Джейсън и се усмихна, когато си спомни всичките си мъки с частните детективи. — И какъв е творческият ти псевдоним?

— Моминското ми име е Амелия Рудкин. Наричах се с фамилията на Били само заради паметта му, но така и никога не си направих труда да я сменя пред закона. Бях вписана в телефонния указател на Ню Йорк. Предполагам, никога не съм се отказвала от надеждата, че ще ме потърсиш и намериш.

Джейсън я прегърна още по-силно.

— Радвам се, че стана така. Ако не беше избягала, щях да продължа по същия начин. Сигурно все така щях да работя без почивка, за да ти докажа, че мога да ви издържам с…

— Но защо е необходимо да доказваш каквото и да било точно на мен?

— Защото ти си жената, която обичам, и единствената, която някога съм обичал.

Тя се обърна и го погледна.

— Ако се вярва на думите на Милдред, жителите на Абърнати са ти създавали такива трудности, че си имал пълното право да си отидеш с първия самолет.

— Съгласен съм! Бяха неблагодарни и много недоволстваха, но се отнасяха с мен като с човек. Господин Уилям, собственикът на железарския магазин, ми каза, че винаги съм бил твърдоглав и изобщо не съм се променил. Може би точно това, че най-сетне бях заобиколен от хора, които не ми се подмазваха, ме задържа тук. В Ню Йорк само да повдигнех вежда към някого от служителите си, той отстъпваше назад и казваше това, което исках да чуя. Но тук… — Джейсън се усмихна.

— Тук ти казват, каквото мислят за теб — довърши вместо него Ейми.

— Да. Милдред ми повтаряше ден след ден защо си се махнала. Казваше, че с Дейвид сме ти изиграли такъв гаден номер, че всяка жена с малко ум в главата…

— Само недей да намекваш, че аз съм имала ум в главата, щом съм избягала с бебе и без никакви средства за препитание.

— Е — усмихна се Джейсън. — Но в крайна сметка се получи добре. Макс най-сетне ще има баща. Ако ме искаш де.

— Ще те взема, ако ти ни искаш — каза тихо Ейми, — но аз…

— Какво?

— Този ден беше истинско откровение за мен, защото разбрах, че моят двегодишен син не само е по-добър художник, но е и по-интелигентен от мен. Страхувам се, че бях като останалите и парите ти не ми позволиха да видя теб. Но Макс винаги е вниквал в същността ти.

— Наистина будно хлапе — рече Джейсън и Ейми се засмя. — Мислиш ли, че ще искаш да имаме още такива?

Ейми изстена.

— Сутрешно гадене, изтощение и — о, не! — отново кърмене. — Но после, когато видя физиономията му, се засмя: — Да, разбира се, че искам. Поне половин дузина. Мислиш ли, че ще имат сива коса?

Но преди Джейсън да успее да й отговори, върху него се стовари нещо като снаряд.

— Какво, по… — започна той, като се опитваше да разплете сякаш безбройните ръце и крака.

— Ах, ти, малък дявол такъв! — засмя се Ейми и започна да гъделичка сина си. — Накарал си Дорийн да те върне обратно, а?

За момент Джейсън се ужаси, като си помисли какво може да е видяло и чуло детето, а и беше потресен от невъзможността да остане насаме с Ейми. Още не подозираше, че с тези неща вече е свършено. Ала нямаше време да размишлява върху съдбата си и нейните благодатни страни, защото Макс се изправи и се отпусна право напред. Ейми знаеше какво ще последва и се закри е ръце, но Джейсън пое цялата тежест на момчето върху себе си.

— Маймуни! — изписка Макс и заскача върху корема на новия си баща.