Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПРОЛОГ

Поклонниците се бяха изгубили. Късно следобед, след като преминаха край водопоя на свети Томас по старинния път към Кентърбъри, над равнинната област Кент се спуснаха гъсти спирали мъгла. Отначало тя предизвика смях и веселие, тъй като Приставът се възползва от нея, за да ощипе пищното бедро на Батската невяста. Правникът и Игуменката изостанаха в суматохата и когато Ханджията се обърна, беше сигурен, че ги видя да се целуват, макар и съвсем невинно.

— По дяволите! — изрева той на Рицаря. — Не трябва да се разделяме.

Рицарят се намести на седлото и извади меча от ножницата. Той не обичаше мъглите, защото пробуждаха кошмарните му спомени от походите в Анадола, където дяволските изпарения се надигаха винаги, щом пресичаха някоя обрасла с дървета долина Той яздеше начело на войниците си и се ослушваше за непривични звуци — дрънчене на стомана или проскърцваш на сбруя. Призрачната тишина се нарушаваше единствено от смразяващите кръвта крясъци на сирийските войници, които изскачаха като демони от кълбата мъгла, възседнали пъргавите си коне.

— Трябва да се съберем — обяви Рицарят. — Йомен1! — обърна се той към своя телохранител. — Надуй рога!

Рицарят се изправи на стремената.

— Слушайте! — прогърмя гласът му през мъглата. — Следвайте звука на рога!

Йоменът се отправи към началото на колоната.

— Молете се да не се изгубим — простена Ханджията, а после добави с по-силен глас: — Да се помолим на свети Томас Бекет, пред чиито свети кости ще се поклоним в Кентърбъри.

В отговор Мелничарят силно пръдна, което накара Дърводелеца сподавено да се изкикоти. Все пак поклонниците се събраха по-нагъсто. Приставът подкара дребния си охранен кон зад този на Франклина2.

Не че го интересуваше скъпата му копринена кесия, бяла като прясно издоено мляко. Приставът се усмихна вътрешно. Както и останалите, той беше все по-заинтригуван от тази разнородна група, която се движеше към Кентърбъри през лето Господне 1389. Като че ли всички се познаваха помежду си, както той познаваше Франклина. Бяха се срещнали преди много години на един подгизнал от кръв остров. Беше съвсем сигурен, че франклинът има нещо общо със смъртта на баща му. Искаше му се да поговори с Продавача на индулгенции, но не смееше, защото наскоро беше открил, че той е близък приятел на Франклина. Този лукав човек, натоварен с пълна торба с реликви и мощи на светци, окачени на връвчица около врата му, със сигурност не беше онзи, за когото се представяше.

Зад Пристава, притеснен от сгъстяващата се мъгла, Кармелитът посегна към арфата, закачена за рога на седлото му. Докато свиреше, той хвърляше тайно поглед към Монаха, който яздеше до него. Кармелитът затвори очи, подръпна струните на арфата и запя кратка песенчица с надежда да прогони страховете си. Не му харесваше как арогантно седи Монахът върху дорестия си кон, не му харесваха гладкото пълно лице, тъмните безизразни очи и вълчата усмивка, която разкриваше остри като ками кучешки зъби. Кой беше Монахът? Защо Рицарят така внимателно го наблюдаваше? Ами синът на Рицаря? Младият златокос Оръженосец винаги държеше под око Монаха с ръка върху дръжката на меча си, сякаш очакваше той внезапно да нападне баща му. Беше ли Монахът един от онези Стригои, за които беше разказал Рицарят? Беше ли един от Неживите, от онези прокълнати души, които се скитат по земята и се хранят с човешка кръв?

Йоменът отново наду силно рога си. Звукът пронизваше мъглата като вопъл на изгубена душа.

— Мъглата се сгъстява — възкликна Икономът.

И наистина, огромните й, подобни на облаци, валма се скупчваха около тях.

— Откъде идва? — попита Търговецът.

— Това е дяволска работа! — изкряска Продавачът на индулгенции.

— Тази мъгла идва от морето — прекъсна го Морякът и вдигна ръка. — Кент е равен като парче добре огладено от морските вълни дърво и след дъжд или когато вятърът идва от изток, мъглите се събират като пара над котел.

— Защо не съм си при котела — изхленчи Готвачът, — да си бъркам вкусната яхния.

Икономът отмести поглед с отвращение, когато Готвачът запретна крачол и зачеса екземата на пищяла си.

— Можех да забъркам прекрасен млечен крем — продължаваше Готвачът.

Икономът се намръщи, плю и пришпори коня си. Ловният рог издаде ново стенание.

— Спрете! — извика Йоменът. — Не продължавайте, вижте! Ханджията, Рицарят и веселият Митничар, сър Джефри Чосър, избързаха към началото на колоната.

— Какво има? — попита Рицарят.

— Слушайте! — отвърна Йоменът. Рицарят се ослуша.

— Не чувам нищо. Абсолютно нищо.

— Именно — каза Йоменът. — Би трябвало да се чуват птичи песни, дори гарваните и враните не спират да грачат в мъглата. Освен това пътеката свърши.

Рицарят погледна надолу — утъпканата пътека беше изчезнала. Той слезе от коня си и внимателно пристъпи напред. Веднага усети как земята поддава и ловните му ботуши с високи токове затънаха в гъстата кал.

— Това е тресавище! — изкрещя той.

Кракът му все повече затъваше. Чосър свали широкия си кожен колан, хвърли на Рицаря единия му край, обърна коня си и тръгна назад, като разбутваше поклонниците, за да го извлече от блатото.

— Благодаря.

Сър Годфри прокара пръсти през стоманеносивата си коса. Едва измъкнал се от блатото, той бързо се огледа за Монаха. Врагът му седеше на коня си, с лице скрито в качулката на наметалото. Въпреки това сър Годфри зърна злобната му усмивка — очите му блестяха, а зъбите бяха оголени като на куче. Ще го убия, помисли си сър Годфри. Господ ми е свидетел, той е Стригой. Когато стигнем Кентърбъри, може би преди да влезем при мощите, ще го предизвикам на бой.

— А сега накъде, сър Годфри? — извика Ханджията. Рицарят се качи на коня с помощта на сина си и се изправи в цял ръст на стремената.

— Не можем да продължим напред — обяви той, — а да вървим напосоки може да бъде опасно.

— Господи, вижте! — посочи Мелничарят валмата мъгла над тресавището. — Светлина!

Всички поклонници се обърнаха натам, сърцата им биеха по-бързо, а устата им бяха пресъхнали. Отначало помислиха, че Мелничарят се е напил. Дърводелецът тъкмо щеше да му каже да си гледа гайдата, когато мъглата се разтвори и той също съзря проблясващите като факли светли точици. Тъкмо щеше да тръгне към тях, когато Бедният свещеник, мъж с благи очи, го хвана за рамото.

— Не бъди глупав! — Каза той. — Тези светлини не са дело на човек.

Думите му само усилиха страховете на поклонниците.

— А какви са? — обърна се Батската невяста и докосна с разтреперани пръсти пълните си устни.

— Мъртвешки огньове.

Орачът, брат на Бедния свещеник, стиснал юздите на слабичкия му кон, тревожно го погледна.

— Мъртвешки огньове ли? — попита Мелничарят. — По дяволите! — И той извади ръждясалия си меч.

— Наричат ги мъртвешки огньове — обясни Бедният свещеник. — Някои смятат, че това са блатни газове, които светят като светулки над езеро. Други считат, че са дяволски светлини — свещи, запалени в ада и носени от демоните, за да подмамят бедните души към гибелта им.

— Господи, спаси ни! — Батската невяста нахлупи още повече широкополата шапка на главата си. Бузите й вече не бяха червени, а смъртнобледи. Тя измъчено се усмихна на рицаря. — Сър Годфри, спасете ни!

Рицарят леко смушка коня си. Поклонниците се разделиха, въпреки че никой не смееше да отстъпи от пътеката.

— Следвайте ме — заповяда Рицарят. — Яздете в колона по един. Ханджията и сър Джефри да останат най-отзад. Йомен, по мой сигнал ще надуваш рога!

Никой от поклонниците не възрази и те с желание последваха Рицаря далеч от опасността. Навярно бяха пътували поне час, когато Мелничарят радостно наду гайдата си.

— Вижте! — извика той. — Мъглата се вдига!

Това беше истина. Както каза Продавачът на индулгенции, сякаш самият Свети Томас беше дошъл да доведе слънцето. Мъглата изчезна, но когато стигнаха в подножието на малък хълм, Рицарят отпусна юздите, почеса се главата и погледна назад към пустата местност.

— Отдалечихме се от блатото — обяви той — но трябва да ви съобщя, че се изгубихме. — Той посочи към слънцето, още скрито в мъглата, чиято светлина се снишаваше на запад като пламък на догаряща свещ. — Слънцето скоро ще залезе. Когато се стъмни, мъглата може отново да се върне. — Рицарят се огледа и сви рамене. — Съжалявам, но ще трябва да нощуваме на открито. Имаме провизии, имаме вино, прясно месо и сладкиши, купени от Сингълуел…

— Можем да отидем там. — Оръженосецът, който беше препуснал с коня си до върха на хълма, сочеше към отвъдния му склон.

Останалите се присъединиха към него. В подножието на хълма се виждаха руини: изоставена църква, къща на свещеник, а по-нататък по обраслата улица — запуснати останки от кръчма, обградена от разрушени къщи.

— Изоставено село — въздъхна Бедният свещеник. Той посочи към птичките, накацали по старите покриви. — По всичко личи, че никой не живее в него.

— Какво се е случило тук? — попита Игуменката. — Какво е това? — добави тя на френски.

— Чумата, госпожо — отвърна Бедният свещеник. Игуменката го погледна изненадано.

— Не знаех, че разбирате френски — нацупи се тя.

— Не сте ме питала, госпожо. Брат му застана до него.

— Това ми напомня за нещо, братко.

— Да, така е — промърмори Бедният свещеник.

— Няма смисъл да стоим тук и да бърборим — отсече Ханджията, който отново пое водачеството на групата, след като мъглата се вдигна. — Сър Годфри е прав — скоро ще се стъмни и не ми се иска да обикалям кентската пустош и да се натъкна отново на някое тресавище.

Те бавно се спуснаха по обраслата пътека към развалините. От върха на хълма, окъпано в слънчева светлина и заобиколено от зелени поля, селото изглеждаше приятно, дори привлекателно. Но сега, когато напредваха по изоставената улица, поклонниците не бяха толкова сигурни. Слънцето се скри зад облак и лекият вятър вдигна прах под копитата на конете им, блъсна висящите капаци на прозорците и проскърца в отворените врати. Те се събраха в центъра на селото, близо до кладенеца с напукани стени. Бесилката до него се беше наклонила и приличаше на обвиняващ пръст, насочен към небето. От ръждясалата кука висеше парче изгнило въже и танцуваше на вечерния бриз, сякаш някакъв призрачен труп все още висеше на него.

— Какво е станало тук? — повтори Игуменката. — Защо е изоставено селото?

— Преди трийсет години — отвърна Бедният свещеник — тук е върлувала Черната смърт.

Думите му смълчаха всички, дори конете изглеждаха уплашени от споменаването на ужасната епидемия, която при преминаването си през Англия беше покосила двама от трима души във всеки град.

— Вярно е — проговори Рицарят. — Можеш да видиш много такива селища надлъж и нашир из кралството. Призрачни къщи, празни кръчми, рушащи се църкви. Хората просто са измрели, а онези, които оцелели, са избягали. — Той се огледа. — Тук някъде трябва да е общинското гробище.

— Безопасно ли е да останем тук? — дрезгаво попита Икономът, а кръглите му очи бяха изпълнени със страх. Той се взираше в празния вход на старата кръчма, сякаш там се беше притаила Чумата и ги наблюдаваше, готова да нападне.

— Разбира се, че е безопасно — проговори Лекарят, като намести кожената наметка около раменете си. — Смъртта е отминала, констелациите и звездите са разпръснали злокачествените телесни течности. Освен това нося в багажа си мощно лекарство срещу чума. Струва само…

— Да, да — прекъсна го Рицарят. — Селото е празно, защото хората са измрели. Дори разбойниците отбягват такива места, значи ще бъдем в безопасност тук. — Той посочи към полусрутената камбанария на църквата. — Ще нощуваме там, ще съберем дърва, ще запалим огън и ще си приготвим удобни постели. Ще бъде по-чисто и приятно, отколкото в която и да е кръчма. Хайде!

Продължиха напред, но все още бяха унили — в изоставеното село цареше тайнствена и зловеща атмосфера. Всяка блъснала се врата или внезапно излетяла от прозорците птичка ги стряскаше и те неловко се разсмиваха, за да прикрият нервността си.

— Може би призраците на мъртвите още живеят тук? — промърмори с ъгъла на устата си Бедният свещеник. — Може да се възпротивят на присъствието ни.

— Тогава ще кажем молитвите си, братко — отвърна Орачът. — Няма от какво да се боим. Нали изкупуваме греховете си.

Те стигнаха до църквата, прекосиха запустялото гробище и влязоха през охлузената врата. Сградата беше в много добро състояние — имаше само няколко дупки на покрива и малко отломъци по пода, но иначе мястото беше достатъчно уютно, за да прекарат там нощта. Разседлаха конете и ги отведоха до близката къща. Мелничарят и Икономът предложиха да нарежат трева и всяко животно получи своя дял овес. Рицарят нареди на Йомена и Оръженосеца да съберат съчки за огъня. Игуменката, разбира се, трябваше да има отделно кътче, въпреки че нямаше нищо против да разговаря там със своя красив бледен прелат. Бедният свещеник и брат му минаха през полуразрушената преграда между хора и кораба и влязоха в храма. Искаха да се убедят, че не вършат богохулство, но олтарът го нямаше — само една кука в тавана показваше, къде някога е висяла дарохранителницата с Тялото Христово.

Докато останалите се грижеха за подслона, Бедният свещеник и брат му, обикновено така услужливи, обикаляха из църквата и разглеждаха избелелите стенописи, които представляваха сцени от живота на Христос или апостолите му. Този над главния вход изобразяваше как свети архангел Михаил прогонва Сатаната и неговите слуги — демони с маймунски лица — в пламтящите огньове на ада. Бедният свещеник потръпна.

— Спомням си много неща, братко. — Той си пое дълбоко дъх. — Изоставено село, разрушена църква. Напомня ми за Скозби.

— Не, братко — увери го Орачът — Spectantes3…

— Говори на английски — прекъсна го брат му. — Някой може да ни чуе. — Той се усмихна. — Низшите духовници и Орачите не би трябвало да разбират латински.

— Както и да е — отвърна Орачът. — Наблюдателите не са тук.

— Хайде, идвайте! — подвикна им Мелничарят.

Те се върнаха при останалите. Морякът беше запалил огън; пламъците обхванаха сухите клонки и буйно се разгоряха, разпръсквайки топлина и светлина. Поклонниците се събраха около огъня. Йоменът се върна с фазан и два заека. Готвачът ги взе, светкавично ги изкорми и приготви за печене. Подправи крехкото месо с билки и ги наниза на импровизирани шишове над пламъците. Скоро църквата се изпълни с вкусната миризма на печено месо. Продавачът на индулгенции и Приставът донесоха провизиите, виното и малкото буренце с ейл, а поклонниците извадиха чашите си от дисагите. Месото беше нарязано и поднесено върху импровизирани подноси заедно със сирене, хляб и малко бекон. Виното ги затопли, всички се отпуснаха и говориха оживено, че тук е също толкова уютно, колкото в която и да е кръчма или хан. Но когато вечерта напредна и огънят започна да гасне, поклонниците започнаха да се вглеждат в сенките, които танцуваха по стените, да се заслушват в мъртвата тишина отвън, нарушавана само от жалостивия писък на совите, лая на лисиците, или пронизителния крясък на някакво животно в смъртна агония.

— Мъглата отново пада — провикна се Икономът.

Те се взряха в тънките нишки, които бавно пълзяха през счупените прозорци на църквата.

— Разпалете огъня — нареди Рицарят. — Поддържайте го силен и приятен. Ще спим около него и съм сигурен, че никаква беда няма да ни се случи. Слънцето ще изгрее, ясно и силно, и отново ще намерим пътя си.

Мелничарят се надигна и силно пръдна.

— Няма да спя близо до теб — ядосано каза Игуменката и докосна сребърния медальон с надпис „Amor vincit omnia“4, която висеше на шията й. Погали малкото кученце, което винаги топлеше в гънките на роклята си. — Ти си отвратителен — добави тя.

Мелничарят, който здравата беше подпийнал, само се оригна.

— Като някои монахини, които познавам — промърмори той.

— Какво каза? — изсъска Игуменката, ядосана, че този простак не се отмества.

— Като някои монахини, които познавам. — Мелничарят с мъка се изправи на крака, хванал в ръце гайдата си. Огънят осветяваше мрачното му лице с остра брада. — Ще ви разкажа една история за монахини. В Лондон има една къща, която гледа към Стийлярд. Леля ми, много стара и устата монахиня, беше изпратена там. Малките дами — добави той злобно, като хвърли поглед към Игуменката — не харесали грубия й език и прямите й думи, затова се оплакали на майката игуменка. Тя им казала, че ако са в една стая с леля ми и тя ги заговори така, трябва веднага да излязат.

— О, я престани! — прекъсна го игуменката.

— Не, продължавай! — извика Икономът. — Нека чуем тази история.

— Един ден — продължи Мелничарят, като се задавяше от смях — кралската флота доплавала по Темза и акостирала на една стрела разстояние от манастира. Старата ми леля влязла в стаята: „Кълна се в топките на дявола!“, извикала тя, надвесена през прозореца. „Корабите на краля хвърлиха котва и похотливите му моряци скоро ще бъдат на брега.“ При тези думи младите монахини изхвърчали от стаята. — Мелничарят започна да се смее. — „Върнете се, глупачки! — изкрещяла леля ми. — Няма нужда да бързате. Моряците ще бъдат тук поне седмица!“

Мелничарят и Икономът се заливаха от смях. Майка Еглантин стана и отиде от другата страна на огъня. Останалите поклонници започнаха да си разказват подобни смешни истории. Бедният свещеник вече се беше нахранил, но умът му още витаеше из миналото. Доближи до вратата на храма и се взря в нощта. Мъглата се стелеше като кълба дим над запустялото гробище. Излезе навън. Небето не се виждаше. Различаваха се само очертанията на изкривените дървета и храсти, които приличаха на сгърчени от болка тела. Свещеникът затвори очи. Точно като в Скозби, помисли си той, а всичко започна толкова добре… Дочу далечен звук в мъглата, сякаш някой се приближаваше към него през гробищата.

— Кой е там? — извика той.

Отговор нямаше. Сега звукът приближаваше отляво. Свещеникът се обърна. Някой се движеше в мъглата. Сърцето му замря. Беше сигурен, че е видял забулена фигура и две очи, които блестяха в мрака като разжарени въглени. Студен и остър вятър го блъсна в лицето. Тъкмо щеше да се прибере, когато дочу шепота.

— Spectamus te! Semper spectabimus te! Наблюдаваме те! Винаги ще те наблюдаваме!

Свещеникът се върна обратно в църквата и едва не се сблъска с брат си.

— Време е — прошепна той.

— За какво?

— Да прогоня призраците.

Свещеникът отблъсна ръката на брат си и доближи до огъня. Поклонниците вдигнаха очи в очакване. Обикновено Свещеникът беше кротък и тих като мишка, но сега вървеше с изправени рамене и гордо вдигната глава. Обичайната любезна усмивка беше изчезнала от лицето му. Беше напрегнат и блед, с втренчен поглед и стиснати устни.

— Ханджийо, това място е доста злокобно.

— Така е, отче — отвърна Ханджията с пробудено любопитство.

— И тази вечер ли ще си разказваме истории?

— Разбира се — отвърна Ханджията. — Съмнявам се, че някой ще успее да заспи нощес. Спомнете си — размаха той пръст. — Каквото и да е времето, където и да се намираме, всички обещахме да разкажем по две истории. Една през деня и една през нощта. Нощната история трябва да е загадъчна — за страховити създания, които дебнат в мрака. Тази вечер не е изключение.

— Обичам страшните истории — обади се Батската невяста. — А и това място е много подходящо.

Тя се огледа и усмивката й се стопи. А може би не беше. Черквата изглеждаше още по-отблъскваща — пламъците играеха по стенописите и им придаваха зловещ вид. Батската невяста преглътна мъчително и се помести към Школаря, който седеше до нея.

— Ще ви разкажа една история — започна Бедният свещеник. — Но ви предупреждавам — тя ще вледени сърцата и ще съсири кръвта ви. Става дума за едно село в Кент, което се нарича Скозби. — Очите му се взряха в далечината. Погледът му се рееше над главите на поклонниците. — Това е история за призраци и за магия, за Наблюдателите.

— Кои? — провикна се Приставът.

— Наблюдателите — отвърна Свещеникът. — Не се притеснявайте, скоро ще ги видите. Но преди да започна, трябва да ви разкажа нещо, което се случило преди много години. За един малък отряд тамплиери, водени от сър Уилям Чейсни. Той също прекосявал равнините на Кент в една тъмна зимна нощ, изгубил се и видял мъртвешките огньове. Това, което станало после, е началото на една трагедия, която струвала живота и душите на мнозина.

— Тамплиерите ли? — прекъсна го Рицарят. — В Скозби?

— Аз съм чувал за тази легенда — обади се Правникът. — Не беше ли свързана със заграбването на някакво голямо съкровище?

— Кои са тамплиерите? — попита Готвачът.

— Били са религиозен орден — отвърна Рицарят. — Монаси-воини, заклели се да отбраняват Божи гроб. През 1307, да, това е годината, крал Филип Хубави ги обявил в магьосничество и содомия. — Той сниши глас. — И в други ужасни престъпления.

— Орденът имал ложи из цяла Европа — добави Кармелитът. — Бил по-могъщ дори от моя. Притежавал несметни богатства и се смятало, че членовете му владеят магически сили.

— За тях ли е тази история? — попита Батската невяста.

— Моята история започва с тамплиерите — отвърна Бедният свещеник. — Те играят важна роля в нея.

— Ами съкровището? — попита Продавачът на индулгенции. — Каква е тази легенда? Вие знаете ли я, сър Годфри?

— Знам съвсем малко — почеса брада Рицарят и протегна ръка към огъня. — Английският крал не вярвал в обвиненията срещу тамплиерите. За известно време те били оставени на мира. Ако някой от вас е ходил в Лондон, сигурно е виждал църквата им?

Много от поклонниците кимнаха с глави и потвърдиха.

— Намира се между „Флийт Стрийт“ и Темза — обясни сър Джефри Чосър. — Близо до манастира на кармелитите.

— Точно там — продължи сър Годфри — били скрити богатствата на тамплиерите. Това било не само църква, но и съкровищница. Но накрая английският крал трябвало да се подчини на заповедта на папата, затова група тамплиери събрали съкровищата и тръгнали на юг от Лондон, прекосили Темза и навлезли в Кент. Водел ги един от най-почитаните им и проверени воини — сър Уилям Чейсни.

— И какво станало с тях? — попита Готвачът.

— Не знам — отвърна сър Годфри. — Просто изчезнали. Някои смятат, че се предрешили и се измъкнали от кралството. Други смятат, че ангелите са ги отнесли.

— А вие, сър Годфри? — запита франклинът.

— Много крале и принцове са търсили това съкровище, но никой никога не го е открил. Има различни легенди. Според една от тях те били нападнати и избити, а съкровището — скрито някъде из пустошта на Кент. — Той дрезгаво се засмя. — Може би точно тук.

Йоменът, който беше напуснал огъня и се разхождаше около църквата, давайки половин ухо на разговора, се върна.

— Сър Годфри?

— Какво има?

— За тамплиерите ли говорите?

— Да.

— Как са се обличали?

— Като всички рицари, освен дето връхните им дрехи били бели, с голям шестораменен кръст на тях. Понякога носели такива кръстове и на рамото на туниките си. Йоменът стисна устни.

— Мисля, че трябва да видите нещо.

— Какво да видим? — попита Оръженосецът.

— Искам сър Годфри да го види — отговори Йоменът.

Поклонниците се раздвижиха. Късо подстриганият Йомен, с набраздено лице, излъчваше сила. В своите зелени дрехи, с напето препасаната в пояса кама, дългия лък и колчана на гърба си, той беше олицетворение на воин. Но сега лицето му беше бледо и напрегнато.

— Има нещо на стената на олтара — обяви той — което всички трябва да видите. — Той посочи тъмнината навън. — И без да искам да ви плаша, сигурен съм, сър, че чух звук…

Сър Годфри с мъка се изправи. Взе една горяща главня от огъня и накара Оръженосеца да направи същото. Всички последваха Йомена към олтара, като завиха вляво по мрачния къс коридор, който водеше в тъмната полуразрушена ризница. Въздухът беше влажен и студен. Поклонниците потръпнаха и с копнеж погледнаха назад към веселия огън, който бяха изоставили.

— Е, какво има? — запита Бедният свещеник.

Йоменът вдигна главнята към стената и сърцето на Свещеника замря. Орачът изстена и притисна с ръка устата си. От двете страни на олтара бяха изобразени тамплиерски кръстове. Червената боя беше започнала да избледнява, а мазилката, върху която бяха нарисувани, беше мокра и се ронеше. Независимо от всичко, изображението ясно се различаваше.

— Това трябва да е било тамплиерско владение — обади се Правникът. — Навярно църквата и селцето някога са били собственост на Ордена. Когато тамплиерите изчезнали, всичко, което притежавали, било продадено на търг.

— Вярно е! — възкликна свещеникът.

Той коленичи и помоли сър Годфри да наведе главнята, после посочи избледнялата картина под кръста, на която двама рицари с извадени мечове даваха обет пред разпятието над тях.

— Ами звуците отвън? — попита сър Годфри.

Всички набързо се върнаха около огъня. Ханджията каза, че ще остане да наглежда дамите. Сър Годфри с изваден меч, придружен от сина си, Йомена и сър Джефри Чосър, който също беше извадил меча и камата си, излязоха навън в тъмнината. Бедният свещеник взе една главня от огъня и придружен от брат си, ги последва. Те се скупчиха пред вратата, напрегнали слух да доловят някакъв шум в мъглата.

— Тихо е като в гроб — промърмори Оръженосецът. — Даже совите не се обаждат.

— Това ме притеснява — отвърна Рицарят. — Би трябвало да ги чуваме.

— Аз ще отида — предложи Оръженосецът.

— Не, няма. — Бедният свещеник си проби път напред. — Аз и брат ми ще отидем.

— Но там няма нищо — обяви сър Годфри.

Сякаш в отговор те чуха изпращяване от счупени клонки и дрънчене на метал, сякаш облечени в ризници мъже стояха в мрака и ги наблюдаваха. Преди някой да успее да го спре, Бедният свещеник се впусна напред. Те го гледаха как се отдалечава, как главнята се превръща в малка точица сред мъглата. Орачът щеше да го последва, но сър Годфри го задържа.

— Не — прошепна той.

Бедният свещеник решително, но бавно пристъпваше напред, защото не искаше да се препъне в някой срутен надгробен камък. Земята беше неравна, навсякъде имаше малки дупки и издатини, които биха изненадали непредпазливия. Той вдигна главнята.

— Кой е там? Отговор нямаше.

— Наблюдавате ли ме? — прошепна той. — Аз изкупвам греховете си и ще продължавам да ги изкупвам.

Сигурен, че наоколо няма никой, той въздъхна и се обърна, за да се върне в църквата.

— Spectamus te! — Гласът сякаш извираше от мрака. — Наблюдаваме те.

Свещеникът се обърна.

— Наблюдаваме те.

Сега думите сякаш идваха отляво. Беше ли това сянка на човек, чудеше се той. Бедният свещеник бавно се върна при спътниците си пред вратата на храма.

— Няма никой — каза той, но погледна тревожно към брат си.

Върнаха се при останалите поклонници. Ханджията напълни чашите с вино. Сега, когато разполагаше с пълното им внимание, Бедният свещеник се изправи и започна разказа си.