Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Когато късно на другата сутрин Филип се събуди, Рохейша му каза, че монахът е заминал.

— Беше много любезен — каза тя, докато шеташе из кухнята — Каза също, че ще се моли за вас и ви желае щастие.

Филип седна на масата. Знаеше, че Анселм ще постъпи така — да замине незабелязано, също както беше пристигнал. Стивън и Едмънд също слязоха. Последваха го през гробището в енорийската църква, където той отслужи литургия. Няколко от енориашите се присъединиха към тях. После тримата се върнаха да закусят в кухнята.

— Днес заминавам — обяви Филип и остави роговата си лъжица. — Трябва да отида в Лондон, да проуча някои неща. Едмънд, ти ще ме заместваш. Нещата тук би трябвало да са спокойни. Ако не е така, иди при сър Ричард Монталт. Стивън — той тъжно погледна към строителя. — Искам да видя напредък в чертежите ти, когато се върна. Ще те помоля да следваш съвета на брат Анселм. Не прави нищо, което застрашава спокойствието тук.

Стивън обеща. Филип знаеше, че го лъже, но не можеше да направи нищо. Даде на Едмънд подробни напътствия, после се качи в стаята си и приготви дисагите. След час вече беше напуснал Скозби.

Свещеникът умишлено избягваше пътеките и пътищата, които се виеха през блатата и се насочи на изток, докато стигна пътя на поклонниците, който свързваше Кентърбъри с Лондон. Тази нощ той преспа в един августински манастир. Добрите братя му дадоха храна и легло в спалнята за гости и късно на другата утрин той влезе в Лондон.

Филип усети резкия контраст между града и тишината и спокойствието на провинцията. Скупчени къщи, тесни криволичещи алеи, зейнали канавки, оживление и шум на пазара. Тук се стичаха най-различни хора: ханзейски търговци, моряци от Леванта, италиански банкери, а на всеки ъгъл имаше тълпи просяци — мъже и жени, — които молеха за подаяние. Зловонието и преливащото море от цветове му се сториха доста изнервящи. Спря в една кръчма на „Сейнт Мартин’с Лейн“, където конят му се нахрани и почина, докато той се наобядва обилно с пай с месо от петел и кана силен лондонски ейл. Беше късен следобед, когато се отправи към „Флийт стрийт“ и стигна до кръглата църква на тамплиерите. Остави коня си в една близка кръчма, където нае и стая за през нощта. После облече свещеническите си дрехи и влезе в църквата. Гледаше с интерес странната архитектура и обзавеждане на тази кръгла църква, построена според слуховете по образец на Соломоновия храм в Йерусалим.

Известно време Филип просто седя на пейка до вратата, загледан в различните стенописи, после стана и започна да изучава тамплиерските гробници на пода. Обиколи църквата и забеляза с интерес четиринадесетте картини, които изобразяваха страданията и смъртта на Исус. Те започваха с присъдата на Пилат и завършваха с полагането на мъртвия Христос в гроба.

Както обикаляше, Филип ахна и се върна при една от картините, коленичи и набързо произнесе благодарствена молитва. Не можеше да повярва на късмета си. После стана и отново преброи четиринадесетте картини. После се върна при шестата от тях. На нея Исус, който носеше кръста към Голгота, беше спрян от святата жена, Вероника, която избърсала кървящото му лице.

— Мога ли да ви помогна?

Филип се обърна. Младият монах беше облечен в черно белите одежди на кармелитите. Имаше широко и открито лице, чип нос и усмихната уста, но очите му гледаха зорко.

— Аз съм отец Филип Тръмпингтън — представи се свещеникът.

— Значи така. — Кармелитът приближи, като почесваше черната си твърда коса. Посочи към другия край на църквата. — Молех се там, когато дойдохте. Да си призная, отче, отначало си помислих, че сте луд, който обикаля насам-натам и не знае какво търси.

— Може и да съм луд — сряза го Филип, — но все пак съм свещеник, който търси помощ.

Кармелитът се усмихна и пристъпи напред. Те си стиснаха ръце и размениха целувка за поздрав.

— Брат Никълъс — представи се монахът. — Член на ордена на кармелитите, но служа в тази църква. Видях, че се заинтересувахте от „Пътят към Голгота“.

Той поведе Филип отново към картините.

— Да — отвърна Филип. — Братко, историята е твърде дълга. Никога не бях виждал такива картини.

— Те са поръчани от тамплиерите, по времето, когато църквата била тяхна — каза Никълъс. — Взели са идеята от францисканците. — Той посочи сцената, където Вероника бършеше лицето на Исус. — Вие разглеждахте тази. Знаете ли, има такава легенда. Тринадесет картини са нарисувани по библейски текстове, но в никое от евангелията не се споменава за жена, наречена Вероника, която да е изтрила лицето на Христос. Това е просто една от онези истории, които се разказват от незапомнени времена. — Кармелитът млъкна и почеса брадата си. — Всъщност, има някакво доказателство… — Той погледна Филип. — Отегчавам ли ви, отче?

— Не, не, продължавай. — Свещеникът посочи картината. — Това е шестата от четиринадесетте, нали?

— Да, защо?

— И този ред никога не е бил променян?

— Никога. Той е обичаен за Западна Европа.

— Ами легендата за плащеницата? — попита Филип.

— Както щях да кажа, легендата за Вероника, която изтрила лицето на Исус, докато се изкачвал към Голгота, е много стара. В знак на благодарност той оставил отпечатък от божественото си лице върху платното. — Кармелитът отстъпи и посочи картината. — Смята се, че това платно е обиколило Европа, но накрая попаднало в ръцете на византийските императори, които го съхранявали в една от базиликите си в Константинопол. През 1204 година Константинопол бил превзет от кръстоносците, между които имало и много тамплиери. Те взели платното и го задържали за себе си.

— Къде? — попита Филип.

— В обителта им в Париж, но не знам повече от това. Филип пое дълбоко дъх, за да скрие вълнението си. Не можеше да повярва на късмета си. Сега знаеше, че думата „Вероника“ и числата 6 и 14 бяха свързани с тази картина и легендата.

— Какво е станало с тамплиерските архиви, братко Никълъс?

— Повечето от тях били иззети от Короната — отговори Кармелитът. — Използвали са ги, за да заграбят богатствата им. След това много от тях били върнати. Пазят се в архивите и библиотеката. Искате ли да ги разгледате?

Филип кимна.

— Интересува ли ви нещо по-конкретно?

— Домакински сметки и разходи на църквата, които се отнасят до месеците в края на 1307 и началото на 1308 година.

— Когато орденът е бил забранен — каза брат Никълъс. — Знам малко за тяхната история. Какво в нея вълнува един свещеник от Скозби?

— Има връзка между историята на моята църква и тамплиерския Орден — отвърна Филип.

— Добре, елате. Ще ви помогна.

Той изведе Филип през задната врата в избуялата градина и тръгна пред него към пострадалите от времето постройки на тамплиерите, които се намираха зад църквата. Библиотеката обаче беше добре запазена. Стените бяха новоизмазани. Дъските на пода бяха лъснати. Въздухът ухаеше приятно на кожа и пчелен восък, а книгите и ръкописите бяха грижливо подредени на рафтове.

— Бог знае колко дълго ще останат тук — промърмори Никълъс. — Сега ние, кармелитите, служим в този храм, но никой не е се е произнесъл кое кому принадлежи. Докато това стане, библиотеката е под наша опека.

— Не и под твоя, братко.

Възрастен Кармелит изникна иззад една от дървените маси, които стигаха чак до стената. Беше висок, със слабо лице и бузи, гладки като на бебе. Кичури коса стърчаха на оплешивяващата му глава, а под светлосините му очи имаше големи торбички. Той се приближи, като се подпираше на бастуна си.

— Братко Бенедикт, да ти представя отец Филип, свещеник от Скозби. Иска да проучи архивите на тамплиерите. — Брат Никълъс хвърли поглед към Филип. — От 1307 до 1308 година.

Старият библиотекар стана самата учтивост, горящ от нетърпение да помогне. Сложи Филип да седне на масата, донесе свещи и голям куп листа.

— Подредени са по годините на царуване на различните крале — каза Бенедикт. — Значи зимата на 1307 до 1308 е първата година от царуването на Едуард II. — Той отвори една от кожените папки, в които стояха сметките и прелисти страниците. — Тук има и други сметки — добави монахът. — Какво по-точно търсите?

Брат Никълъс също беше заинтригуван и Филип не можеше да откаже на добронамерените им усилия да му помогнат.

— Търся нещо за един рицар тамплиер, Уилям Чейсни. Избягал от храма към края на януари 1308. Може би е носел съкровищата на Ордена.

— Това е невъзможно. — Бенедикт вдигна глава и почеса тънкия си врат. — Напълно невъзможно.

При други обстоятелства Филип би се изсмял на такова категорично изказване.

— Не ни дръж в напрежение! — възкликна брат Никълъс.

— Защо да е невъзможно, многознайко?

— Защото лондонските тамплиери са имали малко ценни неща и почти всички те били иззети от краля.

Филип се втренчи в него с полуотворена уста.

— Какво…? — Той се запъна. — Но в Скозби се носят легенди за съкровище на тамплиерите.

— Това ли търсите? — попита рязко Никълъс.

— Не, не, заклевам се в кръста. — Филип леко се усмихна.

— Аз съм от хората, които могат да се препънат в сандък с пари и няма да го забележат. Не, но група тамплиери, водени от Чейсни, са били избити от контрабандисти в блатата близо до Скозби. Извършен бил голям грях.

— В такъв случай — забеляза брат Бенедикт — те са били убити напразно.

Той се изправи и се отдалечи в мрака. Когато се върна, носеше малко златно разпятие с вграден в средата аметист.

— Брат Никълъс, отец Филип, това е част от съкровището на тамплиерите, оставено тук от кралските наместници. Вземете го.

Филип го послуша и остана изненадан от тежестта му.

— Е — продължи Кармелитът. — Представяте ли си торби или сандъци, пълни с такива ценни предмети? Тамплиерите не биха стигнали много далеч, особено из пустошта на Кент посред зима.

— Какво са носели тогава? — запита Филип.

— Не знам, но нека се опитаме да разберем.

Ако Филип се беше изненадал от добрия си късмет, когато намери „Пътят към Голгота“ и разбра какво означават 6 и 14, то търсенето из архивите на тамплиерите не доведе до такъв успех. Мина час, но почти нищо не бяха намерили. Сър Уилям Чейсни фигурираше в сметките, но само като служител на храма. Изведнъж брат Бенедикт възкликна.

— Ето! — Лицето му помръкна. — Но се боя, че не е много.

Той подаде един лист и посочи списък на коне и оръжие: „Да се приготвят за сър Уилям Чейсни и неговия отряд“. Написаното едва се четеше, а подробностите бяха малко.

— Спомнете си — обясни Бенедикт. — През зимата на 1308 година тамплиерският Орден е бил в немилост. Организациите му започнали да се разпадат. Записките са правени набързо, а понякога — дори пропускани.

Филип прегледа намереното от кармелита. Всичко се отнасяше до провизиите, приготвяни за сър Чейсни и отряд рицари, които трябвало да напуснат храма в Лондон и да заминат в неизвестна посока. Споменаваше се храна и пари, но нямаше нищо необикновено. Не се споменаваше никакво съкровище, нямаше никаква загадка. Филип се облегна и потри лицето си.

— Ще продължа да търся сам — предложи брат Бенедикт, — ако сте уморен.

— Денят е към края си — каза Филип. — Задържах ви твърде дълго.

— Глупости! — възрази архиварят.

— Имате ли книги за легендата за плащеницата? — попита Филип. — Имам предвид онази, с която Вероника избърсала лицето на Христос.

— Разбира се.

Бенедикт отмести стола си и като остави Филип и брат Никълъс да преглеждат сметките, се засуети из библиотеката, като си мърмореше под носа.

— Знаех, че имаме нещо.

Той се върна с дебел том, озаглавен „Свети легенди“. Прелисти страниците и остави книгата пред Филип.

Текстът беше на латински, но Филип го разбираше без проблем. Историята беше същата като онази, разказана от брат Никълъс. Как добрата жена на име Вероника помогнала на Христос и била възнаградена, а платното с отпечатъка на лицето Христово се превърнало в ценна реликва. Нямаше нищо ново, което да му помогне да разреши загадката. Той върна книгата и се канеше да си тръгне, когато брат Никълъс възкликна:

— Вижте това!

Той побутна обратно списъка, който Филип беше прегледал набързо и заби пръст в изписаното с нечетлив почерк заглавие, което гласеше „Коне“. Тук бяха описани конете и товарните понита, предназначени за сър Уилям Чейсни и отряда му. В края имаше мистериозна бележка: „Una equa: Pro Virgine“.

— Не разбирам! — възкликна Никълъс. — Това означава буквално „кон за Девата“. — Той отмести стола си. — Какво може да значи това? Дали са носили статуя на Богородица?

— Девата може да бъде и някоя девойка — обади се Бенедикт.

Филип отново прегледа сметките, но не можа да намери обяснение. Почувства се разочарован. В библиотеката се смрачи и той усети, че твърде дълго се е възползвал от добрината на монасите. Поблагодари им и тръгна обратно през църквата. Там спря и се взря въпреки оскъдната светлина в картината, на която Вероника изтриваше лицето на Исус.

Свещеникът отиде до тавана на кръчмата, който беше наел и прекара остатъка от вечерта, като се разхождаше неспокойно из стаята или лежеше на леглото с поглед, вперен в тавана. В Лондон се чувстваше в безопасност. Разбираше, че злото от Скозби не може да го застигне тук. Той въздъхна, осъзнал, че е вече късно, съблече се и си легна.

На другата сутрин стана отпочинал и се върна в църквата на тамплиерите. Брат Никълъс любезно му позволи да отслужи литургия в един от параклисите. Кармелитът го изчака в ризницата.

— Хайде, братко — пошегува се той. — Знам, че човек не живее само от хляб, но ела да закусиш с нас.

Филип се присъедини към кармелитите в столовата им, където брат Бенедикт го очакваше, потривайки нетърпеливо ръце.

— Отново прегледах всички документи — каза той. — Прочетох всичко, което намерих за плащеницата и Вероника. — Той се усмихна извинително. — Но не успях да намеря нищо.

Филип извади роговата си лъжица и започна да яде овесената каша. Не беше толкова гъста и сладка, както я правеше Рохейша, но компанията на кармелитите беше приятна и успокояваща.

— Защо тогава се вълнуваш така? — подразни го Никълъс.

— Заради онази бележка — продължи Кармелитът. — За коня, предназначен за девата. Прочетох отново житието на света Вероника. Знам, че това са легенди, но според тази, Вероника била девица, когато избърсала лицето на Исус. След възкръсването му тя станала негова последователка и се обрекла на целомъдрие. С други думи, превърнала се в девица, посветена на Бога. Това ми напомни други неща. Знаете ли легендите за Граала?

Филип кимна.

— Според тях Граалът може да бъде съхраняван само от девица.

— Е и?

— В легендите за еднорога пък се казва, че този митичен звяр може да бъде укротен само от девица.

— Ясно — намеси се Филип. — Искаш да кажеш, че когато тамплиерите са напуснали Лондон, те са придружавали и охранявали девица? Младо момиче. — Той замълча, после добави. — Младо момиче, което е било избрано за пазителка на някаква свещена реликва.

— Вярвам, че е било така — отец Бенедикт се изправи на стола си.

— Но биха ли тамплиерите взели просто така някое момиче, което да поведат към кентската пустош?

— Не, не биха — отвърна старият Кармелит. — Но помниш ли Дома на света Урсула? Това е малък манастир — обясни той — недалеч оттук. Близо е до хана „Епископът на Солзбъри“. Манастирът бил под закрилата на тамплиерите. Орденът дал на монахините земята и издържал манастира. Рано тази сутрин отидох там. Добрите монахини приемали там млади момичета, сирачета или безпризорни, които после се посвещавали на Бога и ако пожелаели, влизали в ордена.

Според регистъра, през януари 1308 година едно от тези момичета е било предадено на грижите на сър Уилям Чейсни.

— Оплаквачката! — възкликна Филип и поясни. — Това е една стара жена, която живее в гробището при моята църква. Твърди, че е незаконна дъщеря на грешния свещеник Романел. Мисля, че тя е детето от манастира, за който споменахте, братко Бенедикт. Рицарите са я охранявали, но защо — това е загадката. — Филип се изправи. — Не знам как да ви благодаря. Обещавам ви, че ако открия истината, ще ви я съобщя.

Час по-късно, след като братята го упътиха, Филип слезе до реката и нае лодкар, който да го откара до Уестминстър. Беше се спуснала гъста мъгла, която смразяващо напомняше за Хай Маунт и Скозби. Но дребният лодкар с мише лице му каза, че единственото, от което трябва да се притесняват, е да не се сблъскат с друга лодка или баржа по Темза. Филип се облегна назад. Чудеше се какво прави Едмънд и дали е било разумно да остави Стивън там. Опита се да разсее мислите си. Мъглата започна да се вдига и той видя, че реката кипи от живот. Кралски войници от акостиралите в редица кораби, ги зареждаха с провизии. Пространството между тях и брега беше задръстено от ладии, лодки с провизии и баржи, пълни с плодове и други храни.

— Тези мръсни негодници! — обясни лодкарят, като явно имаше предвид французите. — Видели са флота им край Танет.

После той се завайка, че кралството се управлява от дете и за неспособността на регента да отблъсне французите. Най-после достигнаха кралския кей в Уестминстър. Филип плати и тръгна нагоре по стъпалата, проправяйки си път между тълпата адвокати, тъжители и чиновници, които се стичаха към съда. Най-накрая той намери Архива и неговия уредник, надменен чиновник, облечен бляскаво в поръбена с кожа роба. Той високомерно погледна Филип през лорнета си и неохотно изпълни поръчката на свещеника. Заведоха го на маса в малката читалня и един от помощниците на уредника му донесе исканите документи, като му посочи интересуващите го места. Филип внимателно ги прочете. Писмата и документите бяха писани на официален език, но при всички случаи показваха, че през пролетта и лятото на 1308 година кралските наместници са посетили Кент. Бяха посетили градчетата и селата около Скозби, и направили дискретни, но старателни проучвания дали отряд тамплиери под командата на сър Уилям Чейсни не е минал оттам. Несъмнено подозренията им бяха паднали върху Скозби. Пълномощниците горчиво се оплакваха от отношението и липсата на сътрудничество от страна на лорд Джордж Монталт и викария на енорийската църква, Романел. Внезапно Филип замря. Писмата бяха написани на латински и неграмотният чиновник беше написал името на Монталт на латински като Monte Alto. Беше виждал това някъде.

— Къде ли? — промърмори си той.

После си спомни яростната битка в Скозби. Знамето на Монталт с фамилния герб и девиз. Върна се към текста. Наместникът, който беше оглавявал комисията, смятал, че тамплиерите са били нападнати и избити, но не можал да намери никакви доказателства за местонахождението им, нито за онези, които са организирали нападението и най-вече за съдбата на „Magnum Thesaurum“10, което рицарите трябвало да пренесат.

Проверките били повторени и потретени, но към есента на 1308 година бележките ставаха по-редки и кратки. Най-накрая кралските служители обявили мисията си за невъзможна и се върнали в Лондон.

Филип подпря глава на ръцете си. Какво беше „Magnum Thesaurum“, голямото съкровище, което тамплиерите са охранявали. Защо им е било нужно младо момиче? Девица?

— Свършихте ли?

Филип вдигна поглед. Уредникът го гледаше като учител ученик, който твърде дълго се е задържал над плочата си.

— Да, свърших.

Той благодари на чиновника и напусна абатството. Когато стигна Холборн, оживена улица, която водеше до центъра на града, мъглата се вдигаше. Беше пълно със селяни с каруци, пълни със стока за пазара, тенекеджии и улични търговци с окачени на вратовете подноси, отрупани с панделки, фиби, амулети, евтини брошки и огърлици. Студенти се бяха запътили към училището при „Сейнт Пол’с“, бедно облечени, но жизнерадостни. Група членове на някаква гилдия, със спуснати качулки, придружаваха ковчег, драпиран с черен плат и поставен върху каруца. Зад него свещеникът четеше заупокойна молитва. Група престъпници с изпокъсани дрехи, приковани с обща верига през вратовете, отиваха към затворите Флийт и Нюгейт, придружавани от пристав и двама пияни моряци. Филип тръгна след тях, докато стигнаха хана „Епископът на Илай“. После заобиколи градското сметище, като закриваше устата й носа си с ръка. Широката яма, в която се трупаха всички боклуци на града, отравяше въздуха с отвратителна миризма. Филип избягваше да гледа натам. Не искаше да види полуразложените животински трупове, захвърлени там. Група работници посипваха сметището със сяра и с хрипливи гласове го подканиха да се присъедини към тях.

Най-накрая Филип задмина сметището и стигна Смитфийлд. Широко поле с нарядко разпръснати брястове се простираше от края на града на север към големия манастир „Св. Бартоломю“. Свещеникът беше идвал тук в дните, когато на големия пазар цареше оживена търговия, но тази сутрин там беше тихо. Малка тълпа се беше събрала край един от брястовете, където бесеха двама престъпници. Те бяха изтикани грубо от каруцата и покачени набързо по една стълба, която после беше дръпната рязко. Филип прошепна молитва за тях и хвърли едно пени, когато един просяк, познал, че е свещеник, изникна от скривалището си зад дървената ограда, която обрамчваше площадката за екзекуции.

Филип спря, за да пропусне оръженосец, повел в лек тръс стадо коне от конюшнята на някой лорд на север от града. Дърветата оредяха и Филип видя пред себе си продълговатата сграда на августинския манастир „Св. Бартоломю“ и покрития с червени плочи покрив на болницата до него. Портиерът изслуша внимателно молбата му и придружи Филип през градината с билки до архива, който се намираше на гърба на болницата.

— Брат Норбърт — обясни му послушникът — ще ви помогне. Въпреки че пациентът, когото описвате…

Думите му увиснаха във въздуха, когато почука на вратата.

— Влез!

Стаята беше изненадващо голяма, стените й — боядисани в успокояващо зелено. Върху тъмночервените плочи, които блестяха от чистота, нямаше рогозки.

— Внимавайте къде стъпвате.

Огромен августински монах стана от тапицирания си стол зад масата и се приближи, за да го поздрави.

Той стисна ръката на Филип и освободи послушника.

— Виждал съм много посетители да падат по задник! — обясни той. — Това не говори много добре за болницата, нали? Е, кой сте вие?

— Филип Тръмпингтън, викарий на църквата „Свети Осуалд“ в Скозби, Кент.

Августинецът изглеждаше объркан.

— Странно — каза той. — Чувал съм за това място и мисля, че името ви ми е познато. — Той почеса плешивата си глава и червендалестото му лице се изопна от напрежение. — Но както и да е! Защо сте тук, отче Филип Тръпмингтън от „Свети Осуалд“ в Скозби?

Той заведе Филип до един стол и побутна купа с розова вода пред него.

— Измийте си ръцете и лицето.

Изненадан, Филип го послуша, после внимателно се изтри с предложената кърпа.

— С всичките си посетители ли постъпвате така, братко?

— Огледайте стаята, отче Филип. Какво виждате? Свещеникът забеляза колко са чисти стените и пода. Мебелите също явно се миеха редовно, дори месингът по чекмеджетата и ковчежетата блестеше.

— Чисто е, нали? — каза гордо брат Норбърт. — Водата, с която току-що се измихте, е чиста дъждовна вода, докарана по брястови тръби до нас. Знаете ли защо, отче? Защото съм изучавал трудовете на Гален. — Той се наведе през масата. — Имам дори копие от Хипократ, да не споменавам трудовете на арабите. И знаете ли какво казват те? — Силният йоркширски акцент на брат Ронбърт стана още по-забележим. — Където има мръсотия, има и болести. Вие идвате от Кент. Когато чумата се появила в Кентърбъри, почти всички измрели, освен монасите от Крайстчърч. Само те се миели и пиели чиста изворна вода и поддържали всичко чисто.

— Той въздъхна. — Бог знае защо винаги смятаме, че мръсотията и светостта вървят ръка за ръка. — Съжалявам! — Той прекъсна речта си. — Все ме избива на проповеди. Защо сте тук, отче?

— В „Свети Бартоломю“ е имало пациент — обясни Филип — преди много години, по време на царуването на Едуард II. Името му е Романел. Той също е бил викарий в Скозби, но изгубил ума си, полудял и бил доведен тук.

Брат Норбърт направи гримаса.

— Но това е било почти преди седемдесет години! — отвърна той. — Да, тук имаме малка постройка, разделена на килии, където държим лудите, които са заплаха за другите или за себе си.

— А има ли архиви? Братко Норбърт, дошъл съм чак от Кент. Ще бъда много благодарен за всяка помощ, която получа.

— Как няма да помогна на брат свещеник! Стойте тук. Да видим какво ще намеря.

Той излезе от стаята. Влезе прислужник с поднос, на който имаше хляб, твърдо сирене и кана ейл. Филип яде и пи около половин час, после брат Норбърт се върна, нахлувайки през вратата като вятър.

— Открих нещо — каза той. — Не е много. Това — той потупа малката прашна книга в ръката си — са бележките за пациентите, които са били затваряни тук. Прочетете тук.

Той отвори книгата и я подаде на Филип, като посочи с месестия си пръст страницата, на която беше написано „Юли 1312“.

„Днес, в деня на Благовещение, почина Романел, бивш свещеник на църквата «Св. Осуалд» в Скозби, Кент. Той умря, опълчил се срещу Бога и хората. Вярваше, че в леглото му се промъкват демони, нетърпеливи да отнесат душата му в ада. Същият Романел, който изрисува килията си с човешки очи, говори за «Онези, които го наблюдават» и в треската си каза, че вижда само чифт ужасяващи очи. Дали е изгубил ума си или просто е прокълнат, не се знае. Той постоянно изпада в ярост — отказва храна, питие или каквото и да е успокоение, било то телесно или духовно. На смъртното си легло той каза, че в Хай Маунт има съкровище и че в Хай Маунт е вината. Умря малко преди вечерня и беше погребан в общ гроб близо до Чартърхауз.“

Филип погледна отново бележката — беше написана на латински и този писар също беше използвал думите Mons Alta, за да означи Хай Маунт.

— Той не е говорил за Хай Маунт — прошепна Филип. — Говорел е за Монталт.

— Отче Филип? Свещеникът вдигна поглед.

— Знаех си, че съм слушал за Скозби и преди. Нашият архивар току-що ми напомни. Тук имахме един строител. Как се казваше? А, да, Стивън Меркъл. Той също беше много заинтригуван от тази бележка.

ВТОРА ГЛАВА

В своята стая в свещеническия дом в Скозби, Стивън Меркъл стоеше прегърбен на стола и гледаше ръцете си. Подът край него беше покрит с чертежи — парчета пергамент и велен, скъсани и захвърлени в ъгъла. Меркъл скри лице в ръцете си. Не можеше да лъже и себе си. Беше дошъл в Скозби, за да построи църква, но в дълбините на ума му винаги бяха легендите за съкровището на тамплиерите. Когато разбра за назначението на приятеля си в тази енория, Стивън не можа да повярва на късмета си. А когато Филип започна да говори за строеж на нова църква, Стивън го прие като знак от Бога. Беше направил проучванията си много внимателно. Беше чул за Романел и когато работеше като строител в „Св. Бартоломю“ отдели време, за да изучи по-подробно края на този нещастен свещеник.

Стивън беше убеден, че може да открие съкровището, да обогати себе си и приятелите си, дори да вложи част от парите в строежа на новата църква. Изглеждаше толкова просто. Беше повярвал, че съкровището се намира на Хай Маунт. Сега откри, че е преследвал призраци, като валмата на проклетата мъгла, която нахлуваше в селото и обгръщаше църквата в море от сивота. Стивън отдръпна ръцете си. Ами ако не е на Хай Маунт, къде може да е?

— Трябва да е в църквата! — възкликна той. — Или в гробището.

Стивън внимателно беше изслушал разговора на Филип със заклинателя. Да, той вярваше, че има проклятие, но смяташе, че не е застрашен. Това, което го заинтересува, беше разказът на Филип за Оплаквачката. Ако не е дъщеря на Романел, коя е? Знае ли нещо? Може ли да му помогне?

Стивън отиде до прозореца и отвори капаците. Нощта се спускаше. Той въздъхна с облекчение — небето беше ясно и за пръв път чу чуруликането на птички в гробището. Беше ли премахнал заклинателят проклятието? Беше ли мястото вече безопасно? Той с удоволствие би поговорил със стария каменоделец. И отец Антъни ли е стигнал до заключението, че съкровището е заровено в църквата? Огледа гробището. От мястото си виждаше слабия блясък на свещ през един от прозорците на олтара — Оплаквачката отново бдеше.

Стивън затвори капаците и се ослуша. Къщата беше празна. Едмънд беше на посещения, доволен, че може да стои далеч от къщата, докато брат му го няма, както и да използва възможността да опознае по-добре енориашите си. Стивън прехапа устни. Беше дал обещание на Едмънд, но какво щеше да стане, ако докажеше, че всички те грешат? Той взе наметката си, уви я около себе си, излезе от къщата и тръгна през гробището.

Вечерта беше мека и благоуханна, изпълнена с обещание за пролет. Стивън дълбоко си пое въздух. Сигурно Едмънд нямаше да има нищо против, ако зададе на старицата няколко въпроса. Страничната врата беше отключена. Отвори и я и влезе вътре. Дори църквата изглеждаше някак по-светла. Оплаквачката беше в храма, сключила ръце за молитва, втренчена в разпятието над олтара. Стивън коленичи до нея. Тя не му обърна внимание, затова той се изкашля. Старицата се извърна и го погледна проницателно.

— Какво искаш, приятелю на свещеника?

— Казвам се Стивън.

— Знам името ти и познавам сърцето ти — отговори му тя. — Ти търсиш съкровището на храма. Наруши обещанието към приятеля си и отиде там, където и ангелите не смеят да пристъпят.

Стивън се изправи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си приятел на свещеника. Той е добър човек. Той и брат му са Божи хора и сърцата им са чисти, но ти си различен. — Тя докосна слепоочието си. — Те ме накараха да се замисля. Върнаха ми спомените. Аз бях там, нали знаеш? — Тя продължи по-бързо, сякаш копнееше да се изповяда. — Бях там през онази ужасна нощ. В блатата, където бяха нападнати тамплиерите. — Тя отметна косата от лицето си. — Добри хора, смели войници.

— Била си там? — Стивън пристъпи към нея. — Ти си била там?

Жената се отдръпна.

— Не трябваше да ти казвам — заекна тя.

— Не, моля те!

Стивън искаше да я хване за рамото, но уплашената старица започна да се бори с него. Тялото й беше толкова слабо и нежно, че ръката на Стивън се изплъзна и дрипавото й наметало се скъса. Тя залитна и падна назад. Стивън се опита да я хване, но тялото й се удари в един малък постамент, където някога беше имало статуя. Стивън с ужас видя как главата й се удари в назъбения камък и се чу хрущене като от удар на брадва, която сече дърво. Тя отвори очи и почти му се усмихна. После се закашля и главата й увисна настрани.

— О, не! Господи, не!

Стивън се наведе над нея и напразно потърси пулса на шията й. Кожата й беше суха, дори студена, сякаш духът й, твърде нетърпелив да си тръгне, беше изскочил мигновено от тялото. Положи я на земята внимателно. Когато отдръпна ръката си, забеляза струйките кръв. Стивън се изправи, изтри пръсти в палтото си и погледна към кръста.

— Не исках да я убия — прошепна той.

Лицето на разпнатия Спасител го гледаше безизразно. Устата му пресъхна. Беше убил жена в църквата, кръвта й беше върху ръцете му. Той се спусна навън, но спря ужасен. Очите, нарисувани на колоните из църквата, сякаш горяха със собствен огън, а в нишите от двете страни чу тропота на войници с брони и дрънкането на сбруя. Стивън си спомни думите на заклинателя, че олтарът е безопасно място, но не можеше да се върне обратно. Нещо зло и ужасяващо пълзеше в мрака към него. Той извади камата си.

— Не исках да го направя! — изкрещя строителят. — Не исках да я убия!

— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме! — прозвуча шепот.

Стивън се обърна.

— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.

Сега думите бяха произнесени от дълбоки гласове, сякаш някакъв невидим хор го наблюдаваше. Изведнъж страничната врата се затръшна. Стивън се обърна. Виждаше гробницата на Монталт и вратата към олтара, където лежеше Оплаквачката. Щеше да се върне, но от пода започна да се издига черен дим. Привидението полека доби форма. Пред него стоеше Романел с наведена глава, впил в лицето му злобния си поглед.

— Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме!

Този път думите бяха произнесени на висок глас. Стивън пусна камата си и побягна. Ако можеше да стигне главната врата на църквата, да вдигне резето и да избяга в нощта! Той тичаше, а призрачните гласове продължаваха да припяват; зад него се движеше невидимото и отмъстително зло. Стивън вдигна резето и блъсна вратата, но тя беше заключена. Обърна се. Романел се плъзгаше през църквата към него. Малката врата към кулата беше отворена. Строителят изтича през нея, облян в пот. Сърцето му биеше като барабан. Изкачи се по спираловидното стълбище. На половината път спря. Стори му се, че пеенето в църквата е спряло, но после отново го чу заедно с тропота на крака, обути в ботуши. Някой го следваше по стълбите. Стивън отново затича и стигна до върха; отвори подвижната врата и се качи на покрива на кулата, като жадно поемаше студения нощен въздух и отчаяно се взираше в звездите. Затвори вратата и изтича към назъбената стена.

— Помогнете ми! Помогнете ми! — извика той в нощта. Вятърът поде думите му и ги завъртя като сухи есенни листа. Стивън продължаваше да крещи. Навярно някой щеше да го чуе. Може би Едмънд щеше да се върне. Дочу дрънчене на сбруя и погледна надолу. Група рицари седяха на конете си в гробището. Бяха с ризници и шлемове. Върху широките им бели наметала се виждаше шестораменният тамплиерски кръст. Стивън изхлипа ужасен. Зад него подвижната врата се отвори с трясък. Романел се изкачи на покрива и застана, втренчил поглед в него. После пристъпи напред с протегнати ръце, сякаш искаше да го прегърне. Стивън отстъпи настрани. Усети дупката в стената, но тогава Романел се хвърли напред, строителят отстъпи и изгуби равновесие. Тялото му се преметна през стената, докато ръцете му отчаяно се вкопчваха във въздуха. Стивън Меркъл, майстор-строител, падна като камък от кулата на църквата „Свети Осуалд“.

Филип си тръгна от Лондон рано на другата сутрин, убеден, че е намерил ключа към мистерията на своята обитавана от привидения църква и проклятието, което лежеше върху Скозби. Той яздеше бързо и спря само веднъж на обяд в една кръчма на стария римски път, където конят му беше нахранен, напоен и си почина. После отново продължи. Времето беше хубаво, вятърът — лек, небето — безоблачно. Пътищата и пътеките не бяха разкаляни, а потоците и ручеите лесно се пресичаха. Отби се в един манастир и след като отслужи литургия на следващата сутрин, отново яхна коня. Въздъхна с облекчение, когато видя Хай Маунт. Потънал в мисли за това, което беше научил, остави коня си да върви полека през горите към Скозби.

Отначало мислеше, че е сам. Беше късна утрин, мъжете трябваше да бъдат в полето, а жените да са заети с тъкане или с гледане на Децата. Дочу скърцане, погледна нагоре и спря коня си. Пътят през гората се стесняваше и точно в средата му една каруца го препречваше. Филип вдигна ръка в знак за мир.

— Добро утро, сър. Аз съм Филип, свещеникът на Скозби.

Каруцарят не отвърна на дружелюбния му жест и Филип усети как го побиват тръпки. Вгледа се по-съсредоточено. Конят беше черен, а юздите му бяха увити около ръцете на мъжа, който седеше на капрата. Той носеше наметало и черна широкопола шапка, която скриваше очите му. Филип изтегли коня си встрани. Каруцата не помръдваше. Той погледна ковчега, покрит с пурпурна погребална плащеница. Конят му, макар и уморен, стана неспокоен.

— Ако искате да минете — извика Филип — ще ви направя път. — Той излезе с коня си от пътя и застана на тревата. — В името на Бога! — извика свещеникът. — Пътят е свободен. Минавайте!

Каруцата остана на мястото си. Сега Филип с мъка удържаше коня си да не побегне.

— Тогава бъди проклет! — извика той.

Пришпори коня си напред по тревистата ивица. Почти беше се разминал с нея, когато каруцата внезапно се раздвижи и мъжът плесна с юздите. Колата се втурна напред, по-бързо, отколкото Филип допускаше, че е възможно. Беше толкова бърза, че той се уплаши да не би люлеещият се ковчег да го удари. Дръпна коня си встрани, още по-далеч от пътя. Когато колата го отминаваше, конят му сви уши, избели очи и се вдигна на задни крака. Филип извика и се обърна. Тогава разпозна лицето на Романел, което му се хилеше под широкополата шапка. Но точно в този момент трябваше да се справи с коня си и когато го успокои, каруцата беше изчезнала. Филип слезе от седлото, спъна коня си и коленичи. Усети, че хлипа от облекчение. Не знаеше дали беше имал видение или дяволът си играеше с уморения му мозък. А може би беше предупреждение, че сега, когато се е завърнал, трябва отново да се изправи лице в лице с ужаса? Филип освободи коня си и препусна към селото. Още не беше излязъл на главната улица, когато усети, че нещо не е наред. Къщите бяха затворени, капаците на прозорците — спуснати и когато минаваше покрай кръчмата, старият каменоделец му извика и посочи към църквата.

Свещеникът завари гробището, препълнено с хора — жени, деца, мъжете от полето, всички се бяха събрали около двата трупа, които лежаха върху чаршафи, опънати на тревата. Далеч на другия край Филип видя дърводелецът да довършва два ковчега. Отначало му се стори, че единият труп е на брат му.

— Едмънд! — извика той и бързо слезе от коня. Един от селяните стисна ръката му.

— Това е Оплаквачката — дрезгаво го уведоми той. — Намерихме я мъртва в църквата, а приятелят ви, строителят, е паднал от кулата.

Когато Филип доближи труповете, Едмънд и лорд Ричард излязоха от църквата. Филип погледна телата. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха заспали, макар че дясната страна на Стивън беше цялата в синини и главата му висеше малко накриво. Свещеникът се прекръсти и коленичи между двамата. Едмънд дойде при него и го потупа по рамото.

— Снощи — каза брат му — се прибрах вкъщи и намерих вратите на църквата отворени. Оплаквачката лежеше при олтара, а Стивън — в подножието на кулата.

Филип се прекръсти и стана.

— Знаете ли какво е станало? Лорд Ричард поклати глава.

— Като господар на имението, аз съм също и следовател, и съдия. Изложих телата тук и обявих, че смъртта им се дължи на злополука. — Той сниши гласа си до шепот. — Но и двамата знаем…

— Да, да, знаем — отвърна Филип.

Беше потресен от тази смърт и още изплашен от това, което беше видял в гората, но вече безкомпромисно решен да осъществи плана си. Беше предупредил Стивън: какво повече можеше да направи?

— Лорд Ричард — каза той. — Ще бъда благодарен, ако сложим двете тела в ковчези и ги закараме в частния ви параклис. Нека бъдат погребани бързо в земите на именията, а когато свършим с това, ще отслужа литургия. Едмънд, очисти гробището! За хората не е безопасно да бъдат тук.

Филип отново коленичи. Свърши молитвите си, после лекичко изписа кръстния знак на челата на двамата и въпреки, че Едмънд мърмореше, че вече го е направил, прошепна думите за опрощение. После нежно погали захабените ръце на старицата.

— Почивай в мир — молеше се той. — Иди при онези, които са тръгнали преди теб. — Той се обърна и се взря в бялото лице на мъртвия си приятел. — Каквито и грехове да си извършил, дано бог Исус ти прости и да ги приеме за слабост, а не за злина.

Филип се изправи. Отупа коленете си от тревата и без да обръща внимание на любопитните погледи на енориашите си, се върна в свещеническия дом. Рохейша закръжи около него като разтревожена кокошка, но Филип по възможно най-любезния начин й каза да сложи храната на масата и да излезе колкото може по-бързо. Когато това стана, Филип извади вино и три чаши. После разряза месния пай, изпечен от икономката, и го раздели заедно с малка порция зеленчуци в три чинии. Когато Едмънд и лорд Ричард пристигнаха, Филип ги покани в кухнята. Затвори вратите и прозорците, взе малко светена вода от малко шишенце и благослови кухнята. Каза молитва и покани двамата си другари да хапнат с него. Докато ядяха, никой не проговори. Едмънд погледна към брат си, който просто поклати глава отрицателно. Лорд Ричард изглеждаше уморен и унил, сякаш тази смърт му беше дошла в повече. Той ровеше из храната и беззвучно мърдаше устни. Най-накрая пресуши чашата си и я сложи с трясък на масата.

— Няма ли да има край това?

— Много скоро — отвърна Филип. — Или поне аз мисля така. Какво е станало снощи?

Лорд Ричард потри лицето си.

— От малкото, което знам, смятам, че Стивън е отишъл в църквата, за да говори с Оплаквачката. Едва ли е смятал да я напада, но се е опитал да я хване. Тя е паднала. Знаем го, защото намерихме парцали от наметката й в ръката на Стивън и следи от ботушите му пред олтара. — Лорд Ричард направи пауза. — Един Бог знае какво е станало после! — продължи той. — Стивън явно е изтичал през кораба. Нещо го е подплашило. Извадил е ножа си, намерихме го в църквата. Опитал се да отвори предната врата, но била заключена, а нямал ключ. Ужасен, Стивън изтичал на кулата, а това, което го е преследвало — след него.

— Романел го е преследвал! — каза Филип. — Заклинателят каза, че в църквата обитава злото. Стивън не е искал умишлено да нарани горката жена, но кръвта й е била върху ръцете му и това го е направило уязвим.

Свещеникът млъкна и се загледа в проблясващата жарава на огъня.

— А твоето пътуване до Лондон? — попита бързо Едмънд.

— Мисля, че знам какво е станало — каза Филип. — Остава да разбера още едно нещо. Елате с мен.

Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха в църквата. Преди да отключи вратата, Филип помоли Едмънд да донесе кирки и лопати от бараката, докато разпитваше лорд Ричард дали в имението има масло за светилници.

— В големи количества — отвърна Монталт.

— Ще ви помоля за голяма услуга — каза Филип. — Искам разрешението ви, когато свършим тук, да изгорим тази църква до основи.

Монталт внимателно го изгледа. Лицето му беше бледо и изпито, но очите — ясни и твърди.

— Това ли е единственият начин, отче?

— Повярвайте ми, сър, така е. Ще прогоня духа от дарохранителницата и ще го унищожа. Всичко останало, включително гробницата на предшественика ви лорд Джордж, трябва да бъде предадено на пламъците. — Филип дръпна лорд Ричард за ръкава. — Когато се върнете в имението, помолете Пиърс да донесе маслото и други горивни материали. Имате ли барут?

— Малко — отвърна лорд Ричард. — Плених оръдие от французите. С него имаше и буре барут.

— Донесете и него — каза свещеникът. — А сега да започваме.

Отидоха в църквата. Филип заключи вратите зад тях и пусна резетата. Не обърна внимание на чувството, че го заплашва някакво зло, на студа и миризмата на плесен. Знаеше, че е в безопасност. Сърцето му беше чисто, ръководеха го само най-висши подбуди.

— Лорд Ричард — започна той. — Когато се връщах от Лондон, много мислих за тази църква. Разглеждали ли сте очите, нарисувани върху колоните? Моля ви, идете и вижте в коя посока гледат.

Той и Едмънд седнаха на стъпалата на олтара, докато лорд Ричард бавно обикаляше църквата. Най-накрая той се върна и спря до гробницата на дядо си.

— Гледат насам.

— Да, така е. А надписът на гробницата е: „Под високия връх се крие съкровището на сина Давидов.“ Всички, включително Стивън, са смятали, че Alto Monte означава Хай Маунт, но не е така. Ако размените думите, то става Monte Alto — каламбур с името на вашето семейство. Забелязах го за първи път на девиза на знамето ви.

— А съкровището на сина Давидов?

— Както всички останали и аз мислех, че става дума за Соломон, сина на Давид. Соломон, разбира се, е построил храма в Йерусалим. Тези, които са търсили съкровището, смятали, че това е зашифровано название на съкровището, отнето от тамплиерите от Романел и лорд Джордж. — Филип млъкна, за да подреди мислите си. — Сега мисля по друг начин. Фразата „Давидов син“ може да се отнася и до Христос. Направо казано, лорд Ричард, каквото и да е съкровището, а аз мисля че знам, то е заровено в гробницата на предшественика ви. Преди да изгорим църквата, трябва да я отворим и да го вземем оттам.

— Но това ще бъде светотатство!

— Не, сър. Истинското светотатство е станало преди много години. Искам да отворя тази гробница. Ще ми обещаете, когато свършим, синът и бъдещата ви снаха да отнесат съкровището там, където им кажа.

Лорд Ричард пристегна колана с меча на кръста си.

— Отец Антъни също го е знаел. — Филип отиде до гробницата. — Говорил е с каменоделеца. Имал е безумната идея да проникне в гробницата откъм криптата. Мисля, че това вече не е необходимо. А вие, лорд Ричард?

Старият рицар грабна една от кирките, облегнати на стената и удари силно отстрани гробницата. Звукът се понесе из църквата като звън на погребална камбана. Лордът се усмихна на Филип.

— Това е отговорът ми, сър. Само ще гледате или ще ми помогнете?

Филип и Едмънд се присъединиха към него. Вместо да се мъчат със страните, те се заеха с капака на гробницата. Камъкът се ожули и напука, най-накрая успяха да го пробият и с помощта на лопатите и металната пръчка, която Филип намери под стъпалата на камбанарията, успяха да отместят капака. Спряха за малко. Филип изпрати Едмънд до къщата за малко буренце ейл, чаши, хляб и плодове. После изтриха праха от устата и лицата си и изядоха храната.

Въпреки възрастта си, лорд Ричард не показваше никаква умора след това напрежение и се смееше на мехурите по ръцете на Едмънд и Филип. Свали наметалото си и преди да го спрат, наряза ивици от него и им каза да бинтоват ръцете си. Отново се хванаха на работа. Филип беше толкова съсредоточен в задачата, че забрави за църквата, докато не чу металическо дрънчене, сякаш рицар в броня вървеше из напречния кораб. Той спря, облегна се на кирката и изтри потта и праха от лицето си. Огледа се. Църквата вече не изглеждаше толкова заплашителна. Очите върху колоните сякаш бяха избледнели или просто бяха покрити с облаците прах, който се трупаше върху пода. Дочу отново звука — дрънчене от ризница.

— Братко? — тревожно се обади Едмънд.

— Чувам — отвърна Филип. — Наблюдателите дойдоха. — Той погледна към тъмния кораб. — Няма да ни пречат, нито ще позволят на Романел да се намеси. Те знаят, че намеренията ни са добри. Чухте ли ме? — извика той. — Грехът ще бъде изкупен.

Лорд Ричард също спря, остави кирката и посегна към камата в колана си. Тогава го чуха, лек като бриза, тих шепот, едва доловим:

— Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.

— Добре! — извика Филип в отговор. — А добрият Бог наблюдава всички ни!

Продължиха да работят, докато гробницата не се превърна в купчина камъни. В средата й, на дъното, върху малък подиум, имаше метална кутия — ковчегът на лорд Джордж. Отне им известно време да го отворят. Вътре имаше друго ковчеже, дървено. Него успяха да извадят. По настояване на Филип го занесоха в олтара, където Едмънд запали всички свещи, които можа да намери. Лорд Ричард извади камата си и внимателно освободи капака. Под него имаше скелет с увиснала челюст и свити крака.

— Сякаш се е свил — каза сър Ричард. — Сякаш някой е събрал костите му.

Филип внимателно го огледа. Лорд Ричард имаше право. Обикновено труповете бяха погребвани с изправени и събрани крака, с ръце на гърдите. Но въпреки че нямаше следи по ковчега, сякаш някаква невидима сила беше извадила трупа, беше го сгънала и го върнала обратно. Около ковчега се виждаше блясък на скъпоценности — пръстени от ръцете на лорд Джордж, сребърен кръст, чиято кожена каишка отдавна беше изгнила.

— Какво е това? — Филип извади от горната част на ковчега малка кожена възглавничка. Обикновено при погребение на земевладелец като лорд Джордж, възглавницата в ковчега се правеше от златотъкан брокат и се пълнеше с гъши пух, но тази беше направена от кожа и краищата й бяха зашити един за друг. Филип извади камата си и разпори шевовете. Сега възглавничката се превърна в малка чанта. Той внимателно бръкна вътре и извади някакъв пакет, увит в брокат. Сложи го на пода и внимателно го разви. Отначало изглеждаше сякаш платът вътре е покрит с тъмни, ръждиви петна. Прецени, че тъканта е старинна, но добре запазена, заради плътността си.

— Едмънд! — заповяда той. — Вземи това. Дръж го внимателно.

Брат му го послуша.

— Обърни го, точно така. Лорд Ричард, донесете свещите! Когато рицарят го направи и разгледа плата, той ахна и падна на колене до Филип. Те се взираха с благоговение: изображението върху тъканта беше живо и вълнуващо. Мъжко лице, отпечатано с кръв. Върху плата личаха дори раните по бузите, окървавената коса, която падаше върху лицето, както и короната от тръни, жестоко забити в челото му. Филип се прекръсти. Едмънд остави платното на пода и се наведе, за да го разгледа.

— Не може да бъде — промърмори лорд Ричард, — но е истина. — Филип опипа платното, което приличаше повече на пергамент, отколкото на плат. — Това е кърпата, която Вероника използвала, за да изтрие лицето на нашия Спасител. Гледате лицето, пред което се прекланят милиони. Това е било съкровището на тамплиерите.

— Как се е запазило толкова време? — попита Едмънд.

— Самата тъкан е плътна — отвърна Филип. — Несъмнено, тези, които са го съхранявали, са използвали специални масла, за да се борят с разрухата. Това е чудо. Вдигни го пак.

Едмънд го направи на светлината на свещите. Филип се взря: отпечатъкът беше тъмночервен, с леко ръждив оттенък, но изображението беше съвършено и показваше дори контурите на брадата и скулите. Сериозно лице. Измъчено, но величествено, страдащо, но спокойно. Очите привлякоха вниманието му — огромни, хлътнали, с полузатворени клепачи. Те също сигурно са били облени в кръв, защото ясно си личаха, но колкото повече Филип се взираше в там, толкова по-странни му се виждаха. Сякаш клепачите се вдигаха и очите проникваха в сърцето му, изпитваха душата му. Почувства студ, устата му пресъхна. Тези очи бяха виждали Романел и лорд Джордж, когато бяха избили тамплиерите и разопаковали сандъка със съкровището. Как ли бяха изгаряли съзнанието им! Съдещи, знаещи, нищо чудно, че Романел и Монталт са полудели. Филип продължаваше да ги гледа: загадъчните очи го омагьосваха. Не бяха сурови, а по-скоро нежни. Тялото му се затопли, кръвта се завърна в ръцете и краката му. Чувство на блаженство и пълно спокойствие го обзе, сякаш беше приключил успешно трудна работа. Не му беше трудно да гледа лицето пред себе си — не изпитваше нито страх, нито тревога.

— Сгъни го — прошепна той. — Увий го отново в броката. Филип стана и влезе в олтара. Смъкна сребърната дарохранителница, отвори касетата, която съдържаше светото причастие и го сложи в устата си. После запали светлината и огледа църквата.

— Оставете всичко тук — каза лорд Ричард. — Оставете скелета на моя дядо и всичко друго. Оставете статуите, покривките за олтара, столовете и аналоя. — Той се изправи. Гласът му беше дрезгав, лицето му пламнало от гняв. — Прости ми, отче. Това е Божи дом, но моят предшественик и Романел са го превърнали в бърлога на крадци. — Той се огледа. — Нека изгори от криптата до кулата. — Той се качи по стъпалата на олтара и сложи ръката си върху разпятието. — Заклевам се — извика и гласът му проехтя в църквата, — че няма да оставя и следа от светотатството и ужасните престъпления на моите предшественици. Тази църква ще бъде унищожена и на нейно място ще бъде построен манастир. Изкупление ще има!

Рицарят слезе и последва Едмънд, който изнасяше плащеницата в кожената торба през страничната врата.

Филип остана още малко. Обиколи църквата, като внимателно разглеждаше всичко. Лорд Монталт беше прав. В такива случаи Светата църква предвиждаше крайни мерки: пречистване чрез огън, за да не остане следа от греха. Отиде до предната врата и махна резето. По-късно оттук щяха да внесат маслото. Отиде до страничната врата и дори не трепна, като чу шепота, без да знае дали той звучи в църквата или само в ума му.

— Ние още те наблюдаваме! Винаги ще те наблюдаваме.

Филип спря с ръка на резето на страничната врата. Знаеше, че този загадъчен глас — или собствената му съвест — имаше право. Той носеше отговорност за разкриването на загадката на Скозби. Сега, когато знаеше какви ужасни престъпления бяха извършени, той разбра, че ще трябва да прекара живота си като свещеник в изкупление. Освен това беше довел тук и Стивън, така че до известна степен и неговите ръце не бяха съвсем чисти. Той се прекръсти и излезе от църквата, за да се присъедини към останалите в свещеническия дом. Едмънд вече беше поставил свещената реликва на специална масичка в малкото преддверие. Беше запалил по две свещи от всяка страна. Филип каза на лорд Ричард да седне. Отиде в кухнята, сложи три чаши на подноса, напълни ги догоре с най-хубавия кларет и ги занесе обратно. Известно време те просто отпиваха от него и размишляваха върху това, което се беше случило.

— Сега вече всичко е свършено — проговори лорд Ричард, все още с напрегнато лице.

— Не още! — отговори Филип. — Знам, че църквата и тази къща трябва да бъдат изгорени. Съгласен съм, че на това място трябва да се установи някой от светите ордени, но има още много да се прави. — Той въздъхна. — А ние ще трябва да се махнем оттук.

Лорд Ричард вдигна глава изненадан.

— Не, Филип!

— Брат ми е прав — обади се Едмънд. — Не можем да останем тук. Скозби има нужда от нов свещеник, както и от нова църква. Веднага щом свършим, ще си тръгнем.

— Ами плащеницата? Филип си пое дълбоко дъх.

— Да се върнем към началото — каза той. — Нека поне в ума си поставим всички парчета на мястото им и видим каква е цялостната картина. Тогава ще ви кажа какво трябва да се направи с безценното съкровище на тамплиерите.

ТРЕТА ГЛАВА

— Тази мистерия — започна Филип — започва през зимата на 1308 година. Орденът на тамплиерите във Франция ще бъде забранен, членовете му — затворени, земите и богатствата му — конфискувани. Английските тамплиери са пазели тази свещена реликва, навярно взета назаем от църквата им в Париж, когато се случило всичко това. Те не искали тя да попадне в ръцете на английската Корона или на някой друг. Решили, че отряд рицари под командата на сър Уилям Чейсни ще преминат през Кент и ще се качат на кораб за Франция, където ще предадат реликвата на семейство Чейсни. — Той посочи плащеницата. — Тамплиерите били бойци, но и монаси. Те смятали, че реликвата трябва да бъде носена, заради своята история, от девица. Чейсни много бързал, затова взел едно младо момиче, възпитавано в местния манастир. Тя щяла да носи плащеницата, придружавана и пазена от него и другарите му. От малкото, което знам за ордена на тамплиерите, Чейсни и спътниците му се заклели с най-тежки клетви да изпълнят мисията си.

— Това обяснява ли интереса на младия французин? — попита сър Ричард.

— Да. Навярно тамплиерите са изпратили съобщение до Франция, че изпращат плащеницата и вероятно, въпреки че нямам доказателства за това, тя първоначално е била подарена на ордена от семейство Чейсни. Както и да е — продължи Филип — всичко вървяло добре, докато сър Уилям и отрядът му не се опитали да прекосят долината на Кент. Възнамерявали да заобиколят Скозби, но не знаели, че Романел със съучастието на лорд Джордж Монталт предвождал престъпна банда контрабандисти.

— Значи това не е било единственото им нападение? — попита Едмънд.

— О, не — отвърна Филип. — Романел бил безмилостен и порочен човек. Пролял кръвта на много невинни хора. Знам нещо за обичаите в Кент — Той се усмихна на лорд Ричард. — И как действат контрабандистите. Те винаги наблюдават пътищата. Романел не правел изключение. Неговите шпиони открили, че отряд тамплиери бягат от Лондон и злият свещеник решил, че е на път да завладее огромно съкровище.

— Но да нападне група въоръжени мъже? — попита сър Ричард. — Опитни бойци, които ще се бият на живот и смърт?

— Мислех си същото, докато не отидох при блатата. Истина е, че тамплиерите били войни, свикнали да прекосяват пустини или да атакуват замъци. Но Романел бил хитър. Той ги примамил в блатата, а после неговата банда престъпници ги нападнала отдалеч. Вероятно — продължи Филип — нападението е станало през нощта. Накрая Романел и спътниците му се приближили. Тамплиерите, които оцелели, били ранени и лесно довършени. После те отворили съкровището, за да установят, че то било просто едно парче платно.

— А младото момиче? — попита Едмънд.

— Подозирам, че тя се е скрила по време на нападението. Романел и хората му я открили с реликвата.

— Защо просто не са я убили? — попита лорд Ричард.

— Бог знае, сър. Навярно в тях е трепнала искрица съжаление. Романел можел да го направи, всъщност той до края го искал. Но присъствал и вашият дядо, и хората от селото, които също имали деца. Скарали се и не пожелали да прережат гърлото на детето.

— Пък и вече били отрезняли — съгласи се Едмънд.

— Така е. Жертвите им не били просто група обикновени пътници, а монаси-воини. Освен това нямало съкровище или поне не такова, което можели да видят. Смятам, че все пак са спечелили нещо. Без съмнение тамплиерите са носели злато и сребро за пътуването си в чужбина. По-късно Романел го използвал, за да поднови църквата в жалък опит за изкупление.

— Ами мъртвите тамплиери? — попита лорд Ричард.

— Едмънд е прав. Когато се успокоили, Романел и бандата му размислили над това, което извършили. Знаели са, че ще бъдат задавани въпроси. В края на краищата всички знаели, че орденът на тамплиерите е забранен. Властите в Лондон можело да изпратят пълномощници, за да открият какво е станало с Чейсни и групата му.

— Затова значи използвали Хай Маунт? — прекъсна го Едмънд.

— Да, Романел и бандата му никога не били убивали толкова много и толкова важни хора. Лесно е да се отървеш от случаен пътник или търговец, дори от двама-трима търговци, имали нещастието да попаднат в ръцете им. Но рицари тамплиери? Блатото било претърсено, труповете извадени и съблечени, после занесени на Хай Маунт. Осквернили и изпразнили старите гробове и сложили под надгробните плочи труповете на тамплиерите. В друга част на развалините скрили дрехите на момиченцето и кожените дисаги на рицарите. Оръжието и ризниците им били друго нещо. — Филип направи пауза и отпи от чашата си. — Помнете, че Романел бил сребролюбив и агресивен. Мечовете и камите струват пари. Вероятно възнамерявал да ги използва по-нататък, затова отбелязал гробовете в регистъра, но не можел да ги остави като доказателство за вината на селото. Затова ги донесъл обратно и ги заровил в ковчези в гробището.

— Ами конете и сбруята?

— Те сигурно са скрити в някоя друга дупка. Оцелелите коне били пуснати на свобода. Бедните животни не познавали района. Всеки кон, скитащ се без седло или юзда, лесно можел да бъде хванат от някой селянин или фермер и никой нямало да задава въпроси.

— Знаел ли е Романел какво е откраднал? — попита Едмънд.

— Съмнявам се — отговори Филип. — Не и докато не се върнал в Скозби. Чувствал се разочарован, измамен, може би дори уплашен от това, което бил направил. Можете да си представите как са се срещнали тук с лорд Джордж и са видели реликвата. Едва тогава вероятно започнало да им просветва какво са направили. Не е нужно да познаваш подробно Библията, за да разпознаеш лицето на нашия Спасител. Романел и лорд Джордж попаднали в ужасен капан. Хората биха платили луди пари за такава реликва, но как можели да обяснят по какъв начин са се сдобили с нея? Още по-важно, Романел сигурно е осъзнал светотатството, което извършил. Било късно да убие малкото момиче, били го забелязали, затова я представил като свое незаконно дете.

— Но защо тя не си спомняше? — попита Едмънд.

— Била е много малка. Можете ли да си представите как се е отразила върху ума й тази ужасна нощ? Всеки би се побъркал, камо ли едно малко момиче, уплашено, ужасено и постоянно следено от Романел. Накрая тя забравила, защото искала да забрави и така започнал животът й тук, преструвката, че е дъщеря на свещеника.

— Ами Наблюдателите? Очите? Демоните тук, в Скозби?

— Мелниците на Бога, сър Ричард, мелят много бавно, но много ситно. Романел дал плащеницата на вашия дядо, лорд Джордж, за да го скрие, а той започнал да избива членовете на своята банда, които били заплаха за него. Кралските пълномощници дошли и си отишли. Романел си отдъхнал, но се намесила Божията ръка. — Той хвърли поглед към брат си. — Помниш ли, Едмънд, какво ни каза заклинателят: между нашия, видим свят и невидимия свят на духовете има тясна граница. Тамплиерите се върнали, за да измъчват Романел, лорд Джордж и останалите. Същевременно злото, което било извършено, присъствало тук. Съпругите на мъжете, виновни за убийствата на тамплиерите, винаги умирали седмици след раждането. Ужасяващо напомняне от Бога за онова, което били извършили…

— А греховете на бащите се предават на синовете — цитира Библията лорд Ричард. — Дори до трето коляно.

— Но това не било всичко — продължи Филип. — Рицарите си отмъщавали, но същото правела и плащеницата. Романел и лорд Джордж видели очите на Спасителя Христос и тези очи започнали да ги преследват. — Филип сви рамене. — Останалото знаете. Романел опитал да се отърве от страха, като нарисувал тези очи в църквата и се опитал да забрави. Лорд Джордж полудял, когато осъзнал какво е направил, и че не може да го поправи. Единственото, което можел да направи, е да си спомни шестата картина от „Пътят към Голгота“ — Вероника, която бърше лицето на Исус. Затова непрекъснато пишел 6 и 14, името „Вероника“ и най-вече думата „Изкупление“.

— Но защо дядо ми е накарал да заровят плащеницата с него?

— За да не попадне в чужди ръце. Или лорд Джордж е смятал, че така ще избегне адския огън, като порочните принцове, които искат да ги погребват близо до олтара. Романел се съгласил. Лорд Джордж бил погребан с реликвата. Романел накарал да издълбаят надписа и през следващите месеци самият той попаднал в своя личен ад.

— Ами останалите призраци? Филип разпери ръце.

— Лорд Ричард, било извършено тежко престъпление, невинната кръв искала отмъщение. Злото трябвало да бъде унищожено, налагало се изкупление. Обикновените свещеници, които идвали тук, не можели да разберат това. Онези, които се опитали да намерят съкровището с користна цел, били опорочавани от злото на Романел и трябвало да заплатят за това, както открил отец Антъни.

— Но защо ние? — попита Едмънд. — С какво сме по-различни?

Филип поклати глава.

— Не знам. Навярно затова Бог ни е призвал да бъдем свещеници, затова са ни изпратили да служим в Скозби. Бог избира хората, независимо дали това им харесва или не. Не казвам, че сме по-добри или по-лоши от онези, които са дошли преди нас, но нещо трябваше да се свърши и ние го направихме.

— Ами сега? — попита лорд Ричард.

— Трябва да тръгваме. Изкуплението трябва да продължи. „Свети Осуалд“ трябва да бъде унищожена, мястото да бъде дадено на някой религиозен орден и да се построи нова църква на Хай Маунт.

— Ами реликвата?

— Лорд Ричард, още ли е девица лейди Изолда? Благородникът се изчерви.

— Така мисля — заекна той. — Разбира се, че е девица! — сопна се внезапно.

— Вие, тя и Хенри трябва да направите поклонение. Трябва да занесете тази реликва обратно във Франция на законните й собственици. Какво ще стане с нея по-нататък, зависи от Бога и семейство Чейсни. Обещайте ми, че ще го направите.

Лорд Ричард вдигна ръка.

— Бог ми е свидетел!

— Не казвайте на семейство Чейсни цялата история. Всъщност колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Нека Изолда носи реликвата. Тя трябва да довърши делото на тамплиерите.

— Ами вие?

— Аз напускам Скозби утре сутринта — отвърна Филип. — Днес ще събера багажа си, както и Едмънд. Длъжен съм да отида и разкажа всичко на моя епископ. Трябва да продължа изкуплението. Христос е дошъл да служи на бедните, така ще направя и аз. Ще поискам най-бедното село в Кент, където свещеникът трябва да оре, за да има какво да яде. Едмънд, ако ти…

— Не, — прекъсна го брат му. — Където отидеш, братко, аз ще те последвам. Аз също имах участие в това. И аз, както ти, поканих Стивън.

Лорд Ричард се изправи.

— Сигурен ли си, Филип?

— Да, сър. Дори няма да отслужа погребалната литургия.

Трябва да го направи някой друг. Колкото по-бързо си тръгнем, толкова по-добре. Но сега имаме да довършим нещо.

Лорд Ричард остана до края на деня. Помогна на двамата братя да си стегнат багажа. Предложи им пари, нови дрехи, по-бързи коне, но Филип беше непреклонен. Щяха да си тръгнат, както бяха дошли. Дълбоко в сърцето си Филип се обвиняваше за смъртта на Стивън и макар да знаеше, че ще напусне Скозби, селото никога нямаше да изчезне от паметта му. Той погледна през прозореца и забеляза, че пъпките по дърветата започват да се разтварят. Повика Едмънд.

— Всяка година — каза той — където и да отидем, Едмънд, каквото и да се случи, когато дойде пролетта, когато паднат априлските порои, ще ходим на поклонение. Няма да напускаме Кент, а ще отдаваме почит на свети Томас Бекет, ще паднем на колене пред останките му в кентърбърийската катедрала и ще се молим да се застъпи за нас пред Бога, за нашите души, за тази на Стивън, за всички, които са умрели тук.

Продължиха с подготовката. Бяха свършили и седяха в кухнята, когато пристигна Пиърс с още един от слугите на лорд Ричард. Лесничеят не задаваше въпроси. Той и спътникът му помогнаха на двамата свещеници и господаря си да разтоварят буретата с масло от каруцата и да ги внесат по импровизирана рампа в църквата. Филип нареди буретата да бъдат пробити и маслото разляно. Донесоха също вързопи съчки и ги разпръснаха из подгизналите от маслото напречни кораби. Филип слезе в криптата и продължи подготовката там, като каза на Едмънд да донесе всичко сухо, което може да гори и да го натрупа на купчина, след това Едмънд се погрижи за посетителите, докато Филип отиде в празната, студена колиба на Оплаквачката.

Мястото беше запуснато, огънят — отдавна угаснал. Някои от съдовете бяха счупени и Филип си помисли, че някой любопитен селянин или дете вече беше идвало тук. Той прегледа вещите на старицата — нямаше нищо забележително, освен че парчетата пергамент, на които беше нарисувала спомените си, сега бяха повече. Нещо беше добавено — името Катрин.

— Това ли е името ти? — попита той мрака. — Когато си била малко момиче, приютено в онзи лондонски манастир, това ли е било името ти? Не Присцила, не Оплаквачката, а Катрин.

Навън изкрещя птица. Филип седна на един стол и загледа как дневната светлина помръква. Чувстваше се спокоен, вече не се страхуваше, а от краткия си престой в Скозби беше научил много за доброто и злото, за човешката воля и необходимостта да се възстанови унищоженото, за това, че човек отговаря за постъпките си. Вечерният бриз донесе слабо дрънкане на сбруя и той чу шепота:

— Наблюдаваме те, винаги ще те наблюдаваме!

Филип долови промяната. Не казваха „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме“ както преди. Духовете на мъртвите тамплиери знаеха за бъдещите му планове.

Той стана и намери в колибата малка чаша масло. Изля го върху импровизираното легло, щракна огнивото и когато пламъците алчно подхванаха покривката, излезе в мрака и се присъедини към останалите в свещеническата къща.

Чакаха до късно през нощта. Филип и Едмънд изпипваха подробностите, за да няма нищо пропуснато, когато дойде новият свещеник. Слязоха в кухнята, където лорд Ричард седеше с Пиърс. Другият слуга беше освободен.

— Най-добре да започнем сега! — обяви Филип.

Те отново влязоха в гробището, където въздухът беше изпълнен с мирис на изгоряло дърво. Филип отиде да провери овъглените останки на колибата на Оплаквачката, после влезе в църквата. Лорд Ричард беше донесъл малкото буренце барут и чертаеше с него пътека от олтара до страничния вход.

— Стой надалеч, отче — предупреди го той. — Когато това се запали, горещината ще е ужасна.

— Пали! — отвърна Филип.

Лордът щракна с огнивото и Филип загледа унесено малкия синьо-жълт пламък, който тръгна по фитила, посипан с барут. Видяха го да влиза в олтара. Лорд Ричард измъкна Филип навън и затръшна страничната врата. Отидоха при останалите в другия край на гробището. През един от тесните прозорци на олтара Филип видя искра светлина, а през другите — блясъка на пламъците. Огънят скоро се разпали и след минути пожарът ревеше из църквата. Всички прозорци станаха червено-оранжеви и струи дим започнаха да се издигат през дупките в покрива. Керемидите започнаха да се тресат. Чу се звук като от далечен гръб, последван от ужасен трясък, когато покривът се срути. Кулата също гореше, изправена като пламтящ пръст, насочен към нощното небе. Шумът, димът и пламъците събудиха някои от селяните, които дотичаха по улицата. Лорд Ричард отиде при тях и им нареди да се връщат по домовете си.

— Слава Богу, че почти няма вятър — промърмори той. — Няма да разнесе искрите. Отче, трябва да се прибирате. Пиърс ще остане на пост.

— Не, не — отговори Филип. — Искам да видя края на всичко това. — Той се усмихна на всички. — Моля ви! Ще остана и, ако има някаква опасност, ще дойда да ви предупредя.

Едмънд протестираше, но Филип настоя.

— Огънят се разгоря — каза той. — Няма какво повече да правите. Пожарът не може да стигне нито до къщата, нито някъде другаде.

Сър Ричард и останалите си тръгнаха. Едмънд се върна с малка кана ейл, малко хляб, сушено месо, сирене и една доста смачкана ябълка. Намери Филип да седи до едно от старите тисови дървета, с очи, вперени в горящата църква. Едмънд постави храната и бирата на земята и остави брат си сам.

Филип не се притесняваше от студа и тъмнината. Просто седеше и гледаше как църквата изгаря до основи. Стените започнаха да се рушат, тази срещу него напълно се срина и горещината от огъня обхвана цялото гробище, докато Филип трябваше да се извърне. Когато отново погледна, църквата приличаше на горяща празна черупка. Той се зачуди, дали небето му помага — от гробницата, олтара, амвона или аналоя нямаше и следа. Стана и приближи до огъня. Той беше вече поотслабнал, въпреки че по средата на кораба все още гореше силно. Филип ахна — докато гледаше в огъня, видя да се оформят някакви сенки — сякаш хора с качулки седяха в сърцето на огъня. Отначало помисли, че е само един, но се появиха и други, подобни на стълбове дим. Филип преброи поне петнадесет. Той гледаше невярващо. Най-предната фигура тръгна към него: плъзгаше се като сянка по стена, като насън. Филип отстъпи. Фигурата продължаваше да настъпва и качулката й падна назад. Филип разпозна призрачното лице на Романел. Очите му блестяха от гняв, устата беше изкривена в гримаса, ръцете му, подобни на ноктести лапи, бяха протегнати напред, сякаш искаше да извади сърцето на Филип. Този път свещеникът не отстъпи. Нямаше да позволи да бъде уплашен. Сънувам ли, чудеше се той. Това привидение ли е или игра на въображението ми? Замириса му на изгорял плат. Романел вече не се движеше с лекота. Започна да върви и да се препъва. Филип направи кръстния знак. Романел се приближи още. Свещеникът виждаше острите му зъби и кръвясали очи. Зад себе си дочу подрънкването на сбруя и тропот на копита. Романел вдигна очи към някаква точка зад главата на Филип и започна да отстъпва. Устата му беше разтворена в беззвучен писък. Той влезе в пламъците, които избухнаха с нова сила, и изчезна. Филип се обърна: нямаше нищо, само тисовите дървета и високата трева, която се огъваше на вятъра. Вгледа се отново в църквата. Огънят угасваше, сякаш пламъците бяха задоволили апетита си и желанието им да унищожат всичко беше изчезнало. Филип се върна и отново седна под тисовото дърво.

Когато Едмънд го разтърси, той здраво спеше. Стресна се и отвори очи. Беше ден, птиците пееха в дърветата над него. Парливият дим от църквата го накара да кашля и се дави.

— Случи ли се нещо снощи, братко?

— Да — отвърна Филип, изправи се и се протегна. — Видях Романел или поне така си мисля, както и всички, затворени тук заради нападението им над тамплиерите. Романел тръгна към мен и в очите му се четеше жажда да ме убие, но после се върна в пламъците. Мисля, че повече няма да безпокои това място.

Въпреки предупрежденията на брат си, Филип влезе в овъглените останки на църквата. Усещаше ясно миризмата на масло и горящо дърво и плат. Лорд Ричард и Пиърс излязоха от къщата и бързо тръгнаха през гробището. Извикаха на Филип да бъде внимателен.

— Щом добрият Бог ме спаси от Романел — извика им свещеникът, — сигурно ще ме спаси и от падащи камъни.

Въпреки това той видя тревогата по лицата им и излезе навън при тях.

— Сега това място трябва да се изравни със земята. Не трябва да остава камък върху камък. Съборете надгробните плочи. Накарайте някой свещеник да благослови мястото и да прогони духовете със сол и светена вода. Къщата също трябва да бъде напълно разрушена.

— Няма ли да останете, отче? — попита лордът. — Почти не сте спал.

— Не. Багажът ни е готов и конете ни чакат. Ще спрем някъде по пътя. Искам да стигна в Рочестър до довечера.

Сбогуваха се. Филип изми ръцете и лицето си. Заедно с Едмънд изведоха конете от конюшнята. Той целуна Рохейша и даде на Криспин сребърна монета. Повтори напътствията си към лорд Ричард и потегли, като препусна бързо през селото, преди енориашите да разберат какво става.

Навлязоха в гората, но вместо да заобиколи Хай Маунт, Филип пое по пътя към него.

— Защо? — попита го Едмънд. Свещеникът сви рамене.

— Искам да се сбогувам.

Стигнаха върха, слязоха от конете и влязоха в разрушения храм. Филип коленичи на мястото, където беше стоял олтарът. Прекръсти се, затвори очи и произнесе кратка молитва. Едмънд се присъедини към тях. След това извадиха от дисагите мях с вино. Филип напълни две чаши и се усмихна на брат си.

— Да пием за нас двамата, Едмънд, и в памет на Стивън. Огледай се, никога вече няма да се върнем тук.

Те седнаха в един ъгъл и се облегнаха на стената, като си спомняха онова, което и двамата считаха за връхна точка в свещеническия им живот. Филип изля остатъците от вино на земята. Тъкмо щеше да стане, когато чу дрънченето на сбруя точно зад стената.

— Господи! — изстена той — Спаси ни, Господи!

Едмънд забърза към него и също застина с отворена уста: на другия край на Хай Маунт, препречвайки пътя надолу, се събираше група ездачи. Ярката слънчева светлина се отразяваше от стоманените им шлемове и ризници. От мястото, където стояха, виждаха ясно белите наметала на тамплиерите с големите шестораменни кръстове. Филип присви очи. Тамплиерите сякаш щяха да участват в някакво тържествено шествие. Конете им бяха прекрасно украсени, седлата и сбруята от кафява кожа, оръжията — сребърни, а наметалата — бели като девствен сняг.

— Ще ни сторят ли нещо? — изохка Едмънд.

Групата приближи към тях. Колкото и да се опитваше, Филип не можа да различи лицата им. Зад командира, рицарите образуваха строй във формата на буквата V, като фаланга, готова за бой. Някакво цветно петно привлече погледа му. Между редиците конници той видя малко момиче, възседнало кафяв кон, с наметка от небесносиня вълна. Отново не можа да различи подробности. Тамплиерът водач извади меча си и го издигна така, че той заблестя на слънцето. Наведе го, после отново го вдигна.

— Поздравяват ни — прошепна Филип. — Не ни мислят злото.

Водачът прибра меча си и Филип отново чу думите. Не знаеше дали тамплиерът е проговорил и думите му са били донесени от бриза или душата му просто е доловила ехото. Той затвори очи и когато ги отвори, тамплиерите бяха изчезнали.