Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

На следващия ден цялото село спа до късно. През нощта пратениците на сър Ричард обикаляха нагоре-надолу по пътищата на Кент. Призори шерифът и отряд от неговите хора дойдоха да вземат пленниците и да ги закарат в затворническите кораби при устието на Медуей. Мъртвите бяха събрани и погребани и сега една широка ивица от прясно изкопана земя разсичаше гробището като белег. Оръжията на тамплиерите бяха скрити под едно платнище в бараката до къщата на свещеника.

Филип спа добре и се събуди ободрен, въпреки тежкия труд от предишната нощ. Би църковната камбана и на обяд отслужи благодарствена литургия. Накрая заедно със сър Ричард въведоха паството в църквата, гръмогласно произнасяйки думите на Te Deum8.

След службата енориашите се скупчиха около свещеника, потупваха го по гърба и му благодаряха за заслугите.

— Господ показа волята си! — извика ковачът, застанал на църковните стъпала. — Няма никакво съмнение. Доколкото зависи от мен, нашият свещеник може да построи и сто църкви!

Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев и остатъкът от деня мина в празнуване. Сър Ричард отново прояви щедростта си. Бяха опънати огромни маси. От имението пристигаха каруци с бурета ейл, бъчви вино и огромен вол, изкормен и готов за печене. Ковачът стъкна голям огън в центъра на селото и скоро въздухът се изпълни с уханието на печено говеждо. Имаше кошници, пълни с хляб и сладки. Всеки донесе каквото можеше — ябълки, леко омекнали през зимата, кръгли парчета марципан, сладкиши. Виното и бирата се лееха като вода. Млади двойки танцуваха върху тревата ръка за ръка и от време на време се измъкваха към гората.

— Надявам се само да внимават — прошепна Филип на Едмънд. — Иначе в края на лятото ще имаме купчина сватби и много работа край кръщелния купел. — Той се огледа. — Къде е Стивън?

— Отиде на Хай Маунт — отвърна Едмънд.

Филип отмести поглед, за да не усети брат му колко е раздразнен. Беше загрижен за Стивън. Приятелят му не приличаше на себе си. Беше станал необщителен и замислен. Подозренията на Филип растяха. Хай Маунт можеше да почака, защо беше толкова важно да отиде там точно днес? Беше ли се възползвал Стивън от това, че Филип и Едмънд ще бъдат заети в селото? Знаеше ли той за легендите повече, отколкото признаваше? Не се ли интересуваше повече от скритото съкровище, отколкото от строежа на Божия храм?

— Заповядай, отче. — Пиърс пристъпи наперено и пъхна халба ейл в ръката на свещеника. — Тежък ден беше вчера, а отче? Копаенето на гробовете беше мръсна работа. Какво беше оръжието, което открихме?

— Нищо важно — промърмори Филип и направи гримаса. — Ще ти кажа по-късно; — Той се чукна с лесничея. — Но ти ще ми разкажеш ли нещо? Искам да знам повече за отец Антъни.

— Да. Запознахте ли се с Уокин?

— Кой?

— Уокин, каменоделецът. Той е много стар и уважаван. Някои смятат, че е бил тук, когато Романел е бил викар. — Пиърс долови интереса в очите на свещеника. — Елате, отче. Добре е да поговорите с него, преди да се напие твърде много.

Намериха Уокин на масата, сложена пред кръчмата. Беше дребен и жилав, вратът му беше тъничък като на пиле. Имаше изпъкнали очи и зачервено лице, чиято долна част беше скрита под рехави мустаци и брада. Пиърс ги представи.

— Седнете, седнете. — Уокин потупа пейката до себе си и се усмихна, като разкри беззъбите си венци. — Седнете, отче. Много исках да се запозная с вас. Това е моят помощник, внукът ми Бартоломю.

Той посочи насреща към едно мърляво момче, чиято коса беше толкова мазна, че висеше на фитили върху раменете му. То беше вдигнало крака си на масата и настървено се чешеше.

— Престани, Бартоломю! — викна му Уокин. — Има на крака си язва, която не зараства. — Той посочи с палец през рамо към кръчмата. — Работи там. Иска да стане готвач. На ваше място, отче, не бих хапнал нищо, което е докосвал. — Уокин подуши въздуха като куче. — Ще се мръкне, преди печеното да е готово. Искам едно хубаво, крехко парче. В джоба си имам сол. Ще си седя и ще си дъвча.

— Чудесно, Уокин — отвърна Филип. — Пиърс ми каза, че си познавал отец Антъни.

— Разбира се — отвърна старецът. — Познавах повечето от свещениците. Винаги ходя на църква в неделя и на празник.

— Познаваше ли Романел?

— Тогава бях съвсем малък, отче, но си го спомням. — Той поклати глава. — Ние, децата, не го харесвахме. Гаден мръсник. Беше потаен, често ходеше на гробището през нощта. Чух какво сте намерили и се обзалагам, че ако копаете още, ще откриете и други неща.

— Какво имаш предвид? — попита Филип.

Уокин се наведе към него и почука с пръсти по големия си червен нос.

— Романел беше водач. Хората се бояха от него. Често идваше в кръчмата. Можеше да изпие повече от всеки друг и често напиваше мъжете. Това бяха онези тежки времена, отче, когато прапрадядото на нашия крал, Едуард II, се ожени за французойката. Животът беше труден. Шотландците под водачеството на Брус ни нападаха. Кралските наместници събираха огромни данъци, а реколтата беше слаба. Гладът присъстваше в много от къщите ни. Знаете ли, отче, казват, че на запад оттук, далеч от селата и градовете, хората станали канибали.

— Романел — прекъсна го Пиърс.

— А, да. Заради лошата реколта и измирането на добитъка, някои от селяните, станаха разбойници. Яздил сте около Скозби, отче? Дори днес мястото е усамотено. — Той отпи от халбата си с ейл и повтори на Бартоломю да не си чеше крака. — Та Романел и старият лорд извеждаха мъжете в тресавищата и нападаха непредпазливите пътници.

— Но ти говореше за гробището.

— Да, така беше. Чухте ли за съкровището на тамплиерите и всичките онези глупости? Казвам ви, отче, една нощ те излязоха, но не всички се върнаха. А онези, които си дойдоха, умряха до края на годината.

— Проклятие ли имаше? — попита Филип.

— Може да го наречете и така, отче. Романел твърдеше, че е и магьосник, затова беше такъв развратник. Носеха се слухове, че е помогнал на членовете на бандата си да легнат в гроба — тук с отвара, там с някакво прахче. Както и да е било, всички те измряха. Както казах, той беше голям мръсник.

— А отец Антъни? — попита Филип.

— Той беше различен. Кротка, стара душица. Обичаше антик…

— Антиките — помогна му свещеникът.

— Да, това е думата, отче. Постоянно разпитваше хората за историята на Скозби. Беше добър свещеник, докато не се сприятели с онзи негодник Уолдис.

— Какви бяха отношенията ти с него? — попита Филип.

— Отец Антъни дойде да види дядо — изведнъж се обади Бартоломю, сякаш за да отвлече вниманието си от чесането. Обърса носа с опакото на ръката си. — Нали така? Дойде в кръчмата. Вече изглеждаше странно — с пребледняло лице, небръснат и миришеше ужасно.

— Присмял се хърбел на щърбел! — рязко се обади Уокин.

— Искаше да види дядо — продължи момчето. — Покани ни да отидем в църквата.

— На младини, отче — прекъсна го Уокин, — бях много добър каменоделец. Отец Антъни ме заведе в църквата, свали ме в криптата и посочи към колоните. „Уокин — попита ме, — възможно ли е да се издълбае този камък?“ Помислих, че напълно е откачил. „Отче — отговорих му. — Цяла вечност можеш да блъскаш по този камък и едва ли ще му проличи. А ако успееш да го издълбаеш, ще разрушиш основите на църквата и криптата ще бъде затрупана.“ После той ме запита за плочите на пода. Казах му, че могат да бъдат вдигнати, но каква полза? Старият свещеник само се усмихна и каза, че този проблем го безпокоял. Даде ми пари и това беше всичко.

Филип му зададе още въпроси, но старецът не можа да му обясни какво е имал предвид отец Антъни.

— Повече никога не го видях, отче. Не и докато не смъкнаха трупа му от дървото в гробището.

Свещеникът благодари, взе халбата си с ейл и тръгна по улицата, като спираше да поговори с някои от семействата. Когато се върна в църквата, се чувстваше малко притеснен. Енориашите гледаха на него като на герой.

Но сега, когато опасността от френското нападение беше отминала, Филип погледна към църковната кула. Беше напълно убеден, че най-доброто, което може да направи, е да унищожи това място, без дори да изчака новата църква на Хай Маунт да бъде построена. Беше убеден, че през студената, мрачна зима на 1308 Романел е избил тамплиерите, оставил труповете им на Хай Маунт, осквернил старите гробове, а после заровил оръжието на рицарите в селското гробище. Той се взря в един надгробен камък: беше трудно да скриеш оръжие. Пресните дупки на Хай Маунт или в горите можеха да предизвикат подозрение. А може би Романел е възнамерявал по-късно да изкопае оръжието и да го продаде. Той беше скрил всички доказателства от изчезването на тамплиерите в тресавищата край Скозби. Дори най-проницателният кралски наместник не е могъл да намери нещо, което да го обвини. Романел не беше спрял дотук. Знаел е, че онези, които са били с него, разяждани от вина, които ще искат да признаят или ще се полакомят за наградата, също го застрашават. Филип знаеше достатъчно за медицината, за да осъзнае, че в полето около Скозби има отровни билки. Те можеха да бъдат събрани, изсушени и стрити, готови за разтваряне във виното или ейла на съучастниците. Разбира се, когато се разболеят, кой ги посещава? Техният енорийски свещеник, който се преструва, че им носи лекарства, а всъщност съкращава пътя им към гробищата.

Филип си спомни вълнението на Оплаквачката от предишната вечер. Мина през страничната врата и прекоси гробището. Когато стигна до гроба, който бяха изкопали предишната вечер, беше изненадан да види, че в земята бяха забодени малки свещи, разположени във формата на кръст. От другата страна на прясно разкопаната пръст беше коленичила Присцила със затворени очи и четеше молитва. Филип клекна срещу нея. Тя отвори очи.

— Веселят се, нали?

Лицето й изглеждаше подмладено.

— Защо миналата нощ изпищя, когато видя оръжието? — попита Филип.

— Заради насилието — отвърна тя. — Войниците с техните кървави мечове и писъците на умиращите. — Тя се отпусна на пети. — Винаги тези мечове, летящите стрели, силуетите в мрака…

— Виждала ли си преди оръжието?

— Да, в сънищата си.

— Какво друго има в тези сънища?

— Намирам се в усамотено тресавище. Вятърът е леден. Няма луна, облачно е. Огромна бяла сова, чийто криле изпълват небето, се спуска над мен като предвестник на смъртта. — Тя смръщи вежди. — Снощи отново го сънувах, но този път беше по-ясно. Около мен има мъже. Уморени са. Надушвам потта и затоплената кожа на дрехите. Те са добри хора.

Воини са, но са мили с мен: имат благи очи и прегракнали гласове. Особено ясно виждам един от тях. Има мустаци и брада. Той е умен човек. Баща ми ли е? — Оплаквачката отвори очи. — Какво говоря? — попита тя, сякаш си говореше сама. — Какво искам да кажа? Нали Романел е мой баща.

Тръпки преминаха по гърба на Филип и устата му пресъхна.

— Ти си била там, нали? — попита той. — Била си там, когато тамплиерите са били нападнати. Какво, за Бога, си правила там ти, едно дете? Толкова порочен ли е бил Романел, че да те включи в нечестивите си дела?

— Не знам. — Отговорът беше безизразен. — Не знам, отче. Понякога сънувам и е ужасно. Понякога рисувам. — Тя посочи с ръка. — Искате ли да видите рисунките ми?

Филип се изправи и я последва в колибата й. Тя беше чиста и подредена, ухаеше приятно на билки и диви цветя. Подът беше от утъпкана пръст, покрита със свежа трева от гробището. Мазилката на стените беше наскоро боядисвана. Филип предположи, че старата жена го е направила сама. Под комина имаше малко, грубо направено огнище. В далечния ъгъл стоеше стълба, която водеше нагоре, до разположеното под тавана легло. Присцила покани свещеника да седне, докато тя бавно се качи по стълбата и се върна с пожълтели ролки пергамент, които му подаде.

— Нарисувах ги сама — каза тя стеснително. — Когато сър Ричард ме пита какво искам за Коледа, аз винаги казвам пергамент й въглен. И, разбира се, прясно мляко. Вижте ги. Вие сте единственият, на когото ги показвам.

Филип разви листата. Някои бяха набръчкани и сухи, други — още чисти и меки на пипане. Отначало той нищо не разбираше. Приближи се към прозореца, за да му е по-светло и видя, че рисунките са простички, но излъчват живот. Постави ги на пода.

— Останалите се изгубиха — прошепна тях. — Веднъж изгорих няколко по погрешка. — Тя сви устни. — И, отче, признавам, че понякога всичко това ми омръзва.

Филип само кимна, очарован от рисунките. На тях се повтаряше една и съща сцена. Група мъже на коне, които яздят през равнината. Личеше си, че са рицари. Носеха островърхи шлемове, щитове и копия, а между тях имаше малка фигура, яхнала дребен кон. Както и останалите фигури на рисунката, тялото беше безформено, но свещеникът разбра, че това е малко момиченце с дълга коса. Следващите картини бяха черни, сякаш жената беше запълнила всяко възможно място с въглен, освен малките петънца червена охра, мацнати върху пергамента, подобни на насмолени факли, които проблясват в мрака. Филип си спомни рисунката на тавана, тя много приличаше на тази.

— Какво е това? — посочи той червените петна.

— Мъртвешки огньове, отче. Или поне така ги наричат. Това са светлини в тресавището. Някои ги наричат блуждаещи огньове, за мен те са мъртвешки огньове.

— Какво означават те?

— Смърт. Дяволските светлини. Сатаната идва от тъмнината, отче. Той заблуждава душите и телата. Завежда ги в блатото, където те умират.

— Виждала ли си мъртвешките огньове? — попита я Филип.

— Не, отче, аз много се боя. Никога не излизам от църквата. Никога не напускам Скозби.

— Какво! — възкликна Филип. — Ти си над осемдесетгодишна и никога не си излизала от селото?

— Не, много ме е страх. Мъртвешките светлини са там.

Тя потръпна и придърпа грубото одеяло, което беше увила около раменете си, по-плътно. После повдигна глава и подуши въздуха.

— Пекат вол, нали? — Старицата облиза устните си. — Бих искала парче месо. Меко и сочно, а може би и друго, което да изсуша и да запазя за по-нататък.

— Ще получиш месо — промърмори Филип. — Присцила, не знаеш ли, че тези мъртвешки огньове са само запалени газове от блатото. — Той се усмихна. — Или поне така са ми казвали.

— За вас, отче, може да е така, но за мен те са мъртвешки огньове, светлините на дявола.

— Но щом не си била край тресавището, къде си ги виждала?

— Тук. Когато мъглата падне и обвие дърветата и камъните на гробището, виждам мъртвешките огньове и знам, че Романел е наоколо.

Филип остави рисунките.

— Романел! — възкликна той.

Тя лукаво му се усмихна и извърна глава.

— Вие го видяхте — прокълнат в живота, прокълнат в смъртта! Казвам ви, когато видите мъртвешки огньове на гробището, значи Романел е наоколо. Той ще броди там, докато не бъде въздадено възмездие.

— Възмездие за какво? — попита Филип.

— Не знам, отче. Но той беше зъл човек. Убил е онези тамплиери, а и други хора. — Тя поклати глава — Така поне мисля аз.

Филип се върна на рисунките. Колкото повече ги гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тази старица е присъствала на нападението над тамплиерите в блатата край Скозби. Всички рисунки потвърждаваха това.

— Защо си била с тамплиерите? Тя поклати глава.

— Била ли съм? Наистина ли? — Очите й се напълниха със сълзи. — Не знам — изхлипа тя. — Господи, бих искала да разбера.

Филип събра рисунките и й ги върна.

— Благодаря ти. — Той се изправи. — Имаш ли нещо, останало от детството ти, Присцила?

— Нищичко, отче. Имам само това, което Романел ми е дал. Филип й помогна да се изправи и целуна покритата й с изпъкнали вени ръка.

— Тогава да тръгваме. Волът сигурно вече е добре изпечен. Хайде, мила моя. Ще поръчам да ти отрежат парче месо.

Филип поведе Присцила за ръка през гробището. Денят гаснеше. Той спря до тисовото дърво.

— Каза ми, че майка ти е погребана тук.

— Да, отче. Така ми каза Романел.

Свещеникът я изведе на улицата, намери й място до стария Уокин, който вече беше много пиян. Младият Бартоломю беше изпратен да й отреже парче месо, а Филип влезе в кръчмата и й донесе чаша мляко. После тръгна отново по улицата. Мина покрай Едмънд, който седеше на една маса, а няколко млади момичета го закачаха. Нямаше и следа от Стивън. Лицето на Филип се опъна: беше вече решил при първа възможност да поговори с приятеля си, защото смяташе, че той е по-заинтригуван от търсенето на съкровището, отколкото от строежа на новата църква.

— Изглеждате ядосан, отче.

Свещеникът се обърна. Зад него стоеше Пиърс. В една ръка държеше халба, а с другата прегръщаше хубава млада жена.

— Хайде, отче. Няколко чаши вино и ще танцувате с нас.

— Пиърс, искам да те помоля за нещо.

— А, не, намерете си друго момиче.

Филип не се усмихна и ръката на Пиърс падна от раменете на младата жена.

— Какво има, отче?

Свещеникът се извини, момичето се усмихна и двамата се отдалечиха така, че да не ги чуват.

— Искам да ми помогнеш да изкопаем още нещо от гробището.

— Не, отче, не и сега!

— Моля те, няма да отнеме много време. Пиърс тихичко изруга.

— Какво търсите, отче?

— Един гроб с женски скелет. Пиърс сви рамене.

— Добре, както казват, „Работата никога не свършва“.

Малко по-късно, свалил расото си и с навити ръкави, Филип помогна на Пиърс да разкопае мястото под тиса, където Присцила смяташе, че е погребана майка й. Земята беше рохка и лесно се копаеше. Лопатата на Пиърс се удари в нещо твърдо. Той се наведе, разрови пръстта и се разсмя.

— Тук няма да намерите тяло, отче.

— Какво искаш да кажеш?

Пиърс се изправи и изтри потта от челото си с опакото на ръката.

— Отче, вие сте уморен, а аз съм пийнал. Ако бях трезвен, щях да ви кажа още преди това. Не можете да погребете никого под дърво. Току-що се натъкнахме на корените. Тук не е погребан никой, никога не е бил погребван и няма да бъде.

Филип му се извини и двамата запълниха дупката. Той отново се извини, но Пиърс махна с ръка.

— Вие сте добър човек, отче — потупа го той по рамото. — Видях какво направихте в гората на Скозби и казах на останалите. Вие сте смел човек, брат ви — също. Радвам се, че сте тук.

Леко поласкан, Филип отнесе кирката и лопатата обратно в малката пристройка зад свещеническата къща и се върна на пиршеството. Изпи чаша вино по-бързо, отколкото трябваше. Беше уморен, но още развълнуван от това, което му беше казала Оплаквачката. Той се върна в къщата си, качи се в спалнята си и извади требника, който стоеше там. Отвори в началото и разгледа списъка със светците, подредени по дати. Откри, че денят на света Присцила беше девети февруари. Филип затвори требника и си легна.

— Ти си бил лош човек, Романел — прошепна той. — Тази стара жена в гробищата не е твоя дъщеря. По някаква странна причина…

Филип млъкна. Да, помисли си той. Когато е била много малка, тя е пътувала с тамплиерите. Рицарите са били избити до крак, но някакъв проблясък на почтеност трябва да е спасил момичето. Романел я е довел в Скозби. Не е било трудно — тя сигурно е била много малка и уплашена до смърт. Толкова уплашена, че е загубила разсъдъка си. После Романел разказал, че тя му е незаконна дъщеря.

— Затова си я нарекъл Присцила — каза Филип в сгъстявашия се мрак. — Дал си й името заради деня, в който си я намерил, през февруари 1308. Денят на света Присцила.

Свещеникът затвори очи. Беше сигурен, че старицата съвсем бегло си спомня онази ужасна нощ преди много години. Тъй като е била много малка, ужасното събитие е заличило всички спомени в паметта й и ги е заровило надълбоко. Затова тя сънуваше, рисуваше и беше изпищяла така предишната нощ, когато видя оръжието на тамплиерите — мъжете, които са измрели около нея, подмамени към смъртта си от мъртвешките огньове в блатата на Скозби.

Когато Филип се пробуди, беше тъмно. Пресметна, че сигурно е спал поне час. Мракът се спускаше и дори от леглото си можеше да чуе шума от пиршеството в селото. Когато отвори прозореца към гробището, долови слаб мирис на готвено. Слезе долу, за да провери, че всичко е наред, че задната врата е заключена и огънят в кухнята — угасен. Изпи малко слаб ейл, за да прочисти устата си и опита овесените сладки, които Рохейша беше направила за следващата сутрин. Излезе и огледа гробището. Стомахът му се сви, защото се беше спуснала мъгла.

— Присцила! — извика той. — Присцила, върна ли се? Тишина. Филип отиде до църквата. Главният вход беше заключен и застанал на пръсти, той надникна през прозореца. Не се виждаха светлини. Беше стигнал до средата на гробището, когато чу изпращяване, сякаш някой беше настъпил суха клонка. Мъглата се кълбеше около него и стомахът му се сви от страх, когато видя слаб проблясък на жълтеникаво-червена светлина — като че някой носеше засенчен фенер и отвреме на време го завърташе с пламъка към него. Филип забърза обратно към къщата и трясна вратата зад себе си. Беше по-студено и неуютно. Беше ли оставил свещта запалена в спалнята си? Беше стигнал на половината на стълбището, когато чу шепота.

— Свещенико!

Обърна се. Пое си дъх и се задави от отвратителната воня.

— Свещенико!

Сега гласът беше пред него, сякаш имаше някой в коридора отгоре.

— Кой си ти? — извика Филип. — Стивън, това шега ли е?

— Нахален, любопитен свещенико! — Гласът шепнеше, предрезгавял от злоба. — Съкровището ли те интересува? Защо разпитваше жената?

Филип тръгна нагоре по стълбите. Сега гласът се чуваше зад него — кискане, подобно на смеха на палаво дете. Той реши да не му обръща внимание. Влезе в спалнята си, потънала в тъмнина. Беше угасил свещта. Внимателно мина през стаята, взе едно разпятие и малък съд светена вода, които държеше там и излезе в коридора.

— В името на Исус Христос! — извика той и пръсна малко вода на пода. — В името на Господа Исуса, заповядвам ти да се върнеш там, откъдето си дошъл.

Сякаш в отговор той дочу призрачно ръкопляскане, бавно и отмерено, сякаш онзи, който беше там, му се подиграваше. Филип отиде до площадката. Пое си дълбоко дъх и започна да слиза, като пръскаше пред себе си вода от съда. Разпятието беше стиснато здраво между пръстите му, дървото се впиваше в плътта му. Сърцето му подскочи, когато чу как някой танцува в горния коридор. Дочу тихо тананикане и бавни стъпки зад себе си, сякаш човекът слиза по стълбите, но бавно, пеейки си тихичко. Филип стигна до вратата и сложи-ръка на резето. Изведнъж някой го стисна за рамото. Почувства как го завъртат и притискат силно към вратата. Извика от ужас при вида на лицето на Романел — бяло, подобно на череп, с разтворени червени устни, между които свистеше застоял въздух.

— В името на Христа!

Филип имаше чувството, че ръката около гърлото му, се готви да го удуши. Романел се отдръпна, удари го през устата и Филип с благодарност изгуби съзнание.

ВТОРА ГЛАВА

— Вървете, литургията свърши.

Филип вдигна ръка и благослови във въздуха, въпреки че повечето от енориашите не присъстваха на службата. Празненството беше продължило до късно след полунощ и много от селяните бяха още в леглата си. Свещеникът се върна в ризницата й бързо се съблече. Едмънд го гледаше с любопитство, но Филип не му каза нищо за посещението от предишната нощ. Беше се съвзел много бързо. На лицето му нямаше белег и всеки би помислил, че просто се е спънал и паднал. Но Филип нямаше съмнения какво се беше случило. След като се съвзе, той излезе от къщата и се върна при енориашите си. Легна си по-късно, като със смях отказваше поканите да постои още малко. Стивън сигурно се беше върнал в селото, защото Филип го видя да седи на една от масите.

Сега реши да поговори с него. Той намери приятеля си да закусва с подсладена овесена каша.

— Рохейша! — каза Филип. — Ще ти бъда благодарен, ако ни оставиш за малко.

Едмънд, който беше влязъл в стаята, седна. Боеше се за приятеля си, който се беше променил много, откакто бяха пристигнали в енорията. Той беше много близък с големия си брат, когото обожаваше, разбираше, че Филип не е доволен от Стивън и едно дългогодишно приятелство е на път да се разруши.

— Не те видях на литургията, Стивън.

— Добро утро, Филип.

Стивън остави роговата си лъжица и го погледна отбранително.

— Нямаше те на литургията — повтори Филип. — Не те забелязах и вчера на празненството. Бил си на Хай Маунт, нали?

— Аз съм Стивън Меркъл — отговори саркастично приятелят му. — Майстор-строител. Намирам се в Скозби, за да ти построя църква. Новото място е на Хай Маунт. Отидох там вчера, за да начертая плановете. Бележките ми са горе.

— Знам кой си и защо си тук! — отсече Филип. — Не ме лъжи. Стивън Меркъл, когото познавам, не може да устои на никаква веселба или пир. Да, ти наистина си тук, за да построиш църква, но също така търсиш и съкровището, нали? По очите ти личи.

Стивън отмести поглед. Филип се наведе и сграбчи рамото му.

— Стивън, повярвай ми: това съкровище е прокълнато. Каквото и да е, то е напоено с кръвта на невинни хора. Всеки, който се е опитал да го намери, е съжалил за това.

Стивън отвори уста.

— Не лъжи! — извика Филип, като се отдръпна и насочи пръст към него. — Не стой пред мен…

— Филип, какво има? — Стивън се надигна. — Обвиняваш ме, че търся съкровището. Но откакто пристигнахме в Скозби, ти също се промени — стана кисел и потаен.

— В името на Бога! — прекъсна го Едмънд. — Стивън, нали видя какво се случи онази нощ — кръвта в сандъка.

— Мога да те отпратя. — Филип се облегна на стола си. — Аз съм енорийският свещеник. Сър Ричард Монталт е мой покровител. Винаги можем да наемем друг строител.

Веднага щом произнесе тези думи, Филип съжали и знаеше, че винаги ще съжалява. Той видя беглия поглед, който му хвърли Стивън и долови гнева му, преди строителят да се усмихне насила и да вдигне ръце.

— Признавам, признавам — каза той. — Легендите за съкровището ме привличат. — Стивън се наведе през масата. — Филип, знаеш, че съм роден наблизо. Историите за съкровището на Скозби са много известни. Затова е изкусително да знаеш, че някъде на Хай Маунт може би се крие кралско съкровище.

— Според мен — отвърна Филип и се изправи — единственото, което се крие на Хай Маунт, са останките на убитите тамплиери. Тази сутрин ще се качим там. Изпратих Криспин при сър Ричард да извика Пиърс, заедно с една здрава каруца и платнища. Ще пренеса останките на монасите и тамплиерите на осветена земя и вие ще ми помогнете.

— Разбира се! Разбира се! — Стивън стана, приближи със светнало лице и стисна ръката на Филип. — Съжалявам — извини се той. — Филип, ще направя каквото поискаш. Наистина.

Едмънд видимо се отпусна. Филип придърпа Стивън и го прегърна здраво. „Лъжеш, помисли си той. Видях израза на лицето ти, гнева в очите ти. Лъжеш. Идваш на Хай Маунт, само защото може да открием нещо.“ Независимо от това, той отстъпи и одобрително се усмихна на думите на Стивън. После извика Рохейша в кухнята. Въпреки свития си от притеснение стомах, Филип седна, наложи си да изглежда весел и похапна хубаво. Когато свърши, понечи да се качи в стаята си, но пристигна Криспин заедно с Пиърс, който представляваше жалка гледка. Обикновено руменото му лице сега беше пребеляло, а очите — кръвясали. Той притисна стомаха си и изстена.

— Отче, признавам, че вчера твърде много ядох и пих. Сега си плащам за това. Но една кана слаб ейл и малко от тази каша…

Рохейша, която се държеше стеснително, откак Пиърс влезе в кухнята, за секунда го настани на масата. Купа с овесена каша, подправена с орехи и мед и голяма халба с ейл се появиха пред него. Въпреки последиците от предишната вечер, Пиърс имаше достатъчно разум да държи устата си затворена, докато Рохейша и синът й напуснаха кухнята.

— Сър Ричард прочете писмото ви — започна той, като остави лъжицата. — Съгласен е, че останките на рицарите и монасите, които извадихме от кладенеца трябва да бъдат подобаващо погребани в криптата под параклиса на имението. Смята, че това трябва да стане незабавно. Аз съм на вашите услуги. Той би изпратил повече хора, но смята, че тази работа трябва да бъде запазена в тайна. — Той разбърка кашата си. — Хората вече говорят и се чудят. Сър Ричард каза също, че трябва да донесете оръжието и броните, които намерихме онази нощ — то ще бъде заровено с тях.

Привършиха закуската и Филип взе наметката си. Едмънд предпочиташе да остане, но брат му каза, че ще имат нужда от всеки чифт ръце. Така че Пиърс подкара каруцата, а Филип и спътниците му поеха с конете си след него. Преминаха през селото и горите към Хай Маунт. Денят беше хубав, слънцето грееше все по-силно в безоблачното небе. Горите край Скозби бяха изгубили мрачната си атмосфера — птичките пееха и прелитаха из тях. Орловата папрат от двете страни на пътя гъмжеше от малки животинки, които тичаха насам-натам. Високо в клоните катеричките кряскаха възмутено, подплашени от шума на копитата и дрънченето на обкованите със стомана колела на каруцата. Пиърс скоро си върна доброто настроение, докато разказваше как французите са били откарани, както и различни инциденти от снощния пир. Филип, който яздеше до него, го слушаше с половин ухо, все още погълнат от мисли за призрачното посещение на Романел.

— Мислите ли, че това ще оправи нещата, отче? — погледна го Пиърс с присвити очи. — Сър Ричард е доволен. Вие направихте повече от всеки друг свещеник: доказахте, че тамплиерите са били убити в тресавището. Може би ако сега бъдат погребани подобаващо…

Филип се усмихна на лесничея.

— Ти си добър човек, Пиърс — отвърна той. — Бих искал да ти кажа: да, всичко е свършено. — Той смуши коня си, тъй като бяха стигнали в подножието на Хай Маунт. — Но имам чувството, че това е само началото.

На каруцата й трябваше повечко време, за да стигне на върха на хълма. Когато се събраха, Филип настоя да коленичат на мястото на олтара и да кажат една молитва. После той призова Дева Мария, всички светци и ангели за свидетели, че това, което ще направи, не е светотатство, не се дължи на алчност или друг подобен мотив, а се прави, за да бъдат погребани невинно загиналите мъже по подходящ начин. Едва беше свършил, когато студен полъх, който сякаш идваше от нищото, погали лицата им. Филип се огледа. Слънцето все още грееше. Руините бяха пусти и мирни, но беше сигурен, че долавя шепот. Същите думи, издълбани многократно из църквата: „Наблюдаваме те, винаги те наблюдаваме.“

През първия един час внимателно подредиха останките от монасите, намерени в кладенеца в платнищата, донесени от Пиърс. Филип извади от кожена чанта, сложена отзад в каруцата, голям запушен съд със светена вода. Преди да загърне всяко платнище, той благославяше жалките останки, пръскаше ги с вода и произнасяше „Dona Eis Requiem“9.

През цялото време наблюдаваше Стивън. Строителят беше много внимателен и усърден. Въпреки това Филип усещаше вълнението му, сякаш едва можеше да дочака да вдигнат сивите плочи от пода на манастира и да видят какво има отдолу. След като похапнаха хляб и сушен бекон и ги прокараха с големи чаши кларет от меха, който Рохейша им беше дала, те започнаха да повдигат надгробните камъни. Пиърс беше донесъл лостове и работата тръгна леко. Във всеки гроб намериха скелет, подобен на онзи, открит в олтара. Никаква дреха, нито герб, не показваше произхода им, но беше явно, че са загинали от насилствена смърт. Ударите бяха нанасяни по черепа, имаше счупени ребра, ръце или крака. По тях Филип осъзна, колко отчаян и кървав бой се е водил в блатата.

— Ужасно деяние! — прошепна Пиърс, — Били са хладнокръвно избити.

— За какво говориш?

Едмънд дочу думите на Пиърс. Приближи се и се вгледа в скелета, който току-що бяха извадили. Костите на ръката бяха раздробени.

— Трябва да е била ужасна битка — отвърна лесничеят. — Но се съмнявам, че тези мъже са били убити в ръкопашен бой. — Той коленичи и посочи ръката на скелета. — Подозирам, че се е случило следното. Тези мъже са били рицари, нали? В близък бой, лице в лице, да кажем на Хай Маунт, те биха победили всички нападатели. Но мисля, че това, което е станало… — Той вдигна ръце. — Представяте ли си блатата късно през нощта. От мрака долитат стрели. Конете падат. Мъжете се плъзгат в калта. Стрелите взимат много жертви, после нападателите приближават, както видяхте в битката срещу французите, и доубиват ранените.

Филип потръпна. Вгледа се в увисналата челюст на един скелет. Пиърс посочи дупката отстрани на черепа.

— Ето как е умрял този мъж. Вероятно конят му е бил убит под него. Шлемът му е паднал, стрела го е улучила в тялото. После са го довършили, като са го пребили с тояга.

— Защо просто не са оставили телата в блатото? — попита Едмънд.

Пиърс хищно се усмихна.

— Блатата не са това, което си мислите, добри ми отче. Чувал съм за мочурища, които могат да погълнат човек, но тресавищата тук не са такива като в блатистите области на Източна Англия. Блатата на Скозби са може би само метър-два дълбоки. Както в случая с Уолдис, енорийския псалт — те поглъщат тялото, но после то се връща на повърхността. Не, не — продължи той, — тези мъже вероятно са били нападнати през нощта, а после нападателите им са изчакали до сутринта. Извадили са труповете, съблекли ги и донесли телата тук.

— Разбира се — промърмори Филип. — Натоварили са оръжието и ризниците на каруца.

— Да, биха могли да ги прикрият. Но не можеш да скриеш дузина трупове.

— Ами конете? — запита Стивън. — Нали са имали коне? — Той погледна извинително към Филип. — И товарни понита, които са носили съкровището?

— Убили са ги — намеси се Филип.

— Това е лесно — добави Пиърс. — Опитай се да продадеш краден кон и скоро ще увиснеш на бесилката. Повечето от конете на тамплиерите са били ранени или осакатени. Закарали ги в някое усамотено блато и гърлата им били прерязани.

— Но едно нещо липсва — обади се Филип. — Дрехите, седлата, сбруите на тези рицари.

— Заровени са някъде другаде — предположи Едмънд. — Бог ми е свидетел, братко, не искам да бъда непочтителен, но кой знае какво друго има заровено в гробището на Скозби.

Те вдигнаха скелета, сложиха го на платнището и продължиха с неприятната си задача. Накрая бяха изровили останките на четиринадест мъже. Някои от гробовете бяха извън църквата, но повечето се намираха в кораба или олтара. Поставиха внимателно плочите обратно, за да не разкрие някой любопитен посетител на Хай Маунт какво се е случило.

— Макар че това едва ли ще стане — отбеляза Пиърс. — Само смелчаците идват тук. Това място винаги се е ползвало със славата, че е обитавано от духове.

— Какво ще стане с новата църква? — попита Едмънд. — Какво ще правите с гробовете?

— Смятам да ги преместя — отвърна разсеяно Стивън.

Филип виждаше, че Стивън с мъка се опитва да скрие разочарованието си. В гробовете не бяха намерили нищо, което да им подскаже къде и какво е било съкровището.

— Основите на стария манастир — продължи Стивън — са навярно солидни и ще строим върху тях. Всичко това — той посочи към кораба — ще изчезне. Но, Филип, има и други гробове.

— Къде? — попита Филип.

— Още два, ето там.

Стивън ги заведе в един далечен ъгъл на руините. Храсти и плевели скриваха долната част на стените. Стивън ги разтвори с кирката си. Филип се наведе и видя надгробна плоча.

— От колко време смяташ, че растат тези храсти? — запита той. — Навярно на горките монаси, които са заровени тук, е било позволено да почиват в мир. А, да — той бавно се изправи. — Сега виждам двата камъка.

Филип беше сигурен, че тези гробове не са били отваряни, но искаше да успокои Стивън, затова започна да реже храстите и тревата, докато мястото беше почистено. Тези плочи се отместиха много по-трудно от останалите, защото ръбовете им бяха почти потънали в твърдата земя. В първия гроб имаше скелет на монах. Поне така предположи Филип заради дървения кръст, погребан с него. Вторият гроб беше по-дълбок. Отначало те помислиха, че е празен, докато Филип не се наведе над гроба. Той разрови пръстта и извади останките от разядени кожени дисаги, седем или осем на брой. Стивън беше извън себе си от вълнение. Оставиха ги на пода на манастира. Ремъците бяха изгнили, токите — ръждясали.

— Направени са от хубава кордовска кожа — отбеляза Филип. — Иначе отдавна да са изгнили.

Изпразниха дисагите. Намериха в тях малко предмети — рогови лъжици, нож, броеница, парчета облекло, наметала, жакети, презраменни ремъци, дори счупена шпора. Едва когато влязоха в гробовете, намериха другите неща, които също бяха заровени там. Но в края на краищата дисагите се оказаха разочарование. Едно-единствено нещо привлече вниманието на Филип: — навит къс плат с нещо като батиста около маншетите и деколтето. Вдигна го и видя, че е излиняло и изцапано с кал.

— Не съм съвсем сигурен — отбеляза той, — но бих казал, че това са останки от рокля на момиченце. — Беше решил да скрие това, което знаеше от Оплаквачката. — Но какво общо има то с тамплиерите, които са намерили смъртта си през нощта?

— Това, което явно е станало — добави Едмънд — е, че Романел докарал тук труповете, натоварил оръжието и броните им в каруца, а после погребал телата и облеклото им там, където никой не би могъл да ги намери.

— Подозирам — обади се Филип, като отиде до края на руините и погледна през това, което някога е било врата, — че останките от конете и сбруята са някъде из блатата на Скозби. Романел определено е бил предпазлив. Телата и принадлежностите им останали на Хай Маунт, сбруите били захвърлени някъде другаде, но оръжието било най-опасно от всички. Дрехите, сбруята, конете можели и да бъдат намерени, но оръжието щяло да бъде убедително доказателство какво се е случило с тамплиерите. Затова не можело да бъде скрито тук, на Хай Маунт. Някой е можел да го открие. — Той удари с тока на ботуша си по земята. — Тук е било трудно да се копае. Това са основите и всяка нова дупка, тук или в гората, можело да бъде забелязана. Оръжието било занесеш в Скозби вероятно през нощта и заровено надълбоко в гробището — най-безопасното място. Сложете това в едно от платнищата. Да хапнем и пийнем. — Той погледна небето. — Едмънд, Стивън, искам да откарате каруцата в имението. Сър Ричард знае какво да прави. По пътя вземете и оръжието на тамплиерите и кажете на сър Ричард, че довечера ще отслужа заупокойна литургия. Ще присъстваме само ние.

— Какво ще правиш? — попита Едмънд.

— Пиърс може да вземе твоя кон. Искам да поязди с мен край блатата. Искам да открия къде е започнала тази ужасна трагедия.

Всички се съгласиха, макар че разочарованието на Стивън беше явно. Докато останалите ядяха и пиеха, той нервно се разхождаше из развалините, сякаш се опасяваше че са пропуснали нещо. Филип седеше сам, с гръб, опрян на стената и лице обърнато към слънцето, за да се стопли. Пиърс легна и бързо заспа като дете, докато Едмънд, който вече също подозираше Стивън, настоя да последва строителя из абатството. Филип затвори очи. Сега си представяше какво се беше случило преди много години. Сечта в блатата, погребението на труповете, оскверняването на гробовете. Романел и неговите съучастници, които се промъкват в Скозби. Но какво беше съкровището, което бяха донесли? Къде го бяха заровили? Сигурно не го бяха оставили тук, на Хай Маунт. Безмилостният Романел би искал да го държи под око. Филип се размърда и протегна крака. Нещо ужасно се беше случило, но не по-страшно от другите злодейства, за които беше разбрал. Невинни хора бяха умирали всеки ден. Други бяха ограбвани.

Наистина, Романел може би е бил некромант, магьосник, но и други свещеници бяха се отдавали на злото. Дали и техните призраци обитаваха църквите им? Кое беше толкова ужасно и богохулно, че лорд Джордж Монталт се беше крил в избата и изписвал думата „Изкупление“ многократно? Какво означаваха числата 6 и 14? Коя е била Вероника? Откъде е дошла Оплаквачката? Била ли е тя с тамплиерите като дете? Филип си припомни какво знаеше за този орден на воини-монаси. Те даваха обет за безбрачие и целомъдрие. Наистина, обвиняваха ги в содомия, но никога не бе ставало дума за общуване с проститутки или поддържане на любовници в жилищата им. Романел явно беше лъгал за детето, наречено Присцила. Майката на детето не беше погребана в гробището, а самата тя явно беше присъствала на нападението като малка. Била ли е дъщеря на един от убийците, който е загинал и Романел я е взел под своя грижа? Филип въздъхна и се зачуди какво да прави. В известен смисъл той съжаляваше, че е изпратил писмото до Рочестър с молба за заклинател. Няма ли епископът да помисли, че се е побъркал? Не беше минала и седмица в новата му енория и той вече създаваше проблеми, виждаше духове и таласъми? Филип дочу дрънчене и шум от удари на копита. Отначало помисли, че е някой пътник, който минава по пътя. Но шумът се разнесе отново, сякаш конници се събираха в подножието на хълма. Отвори очи. Пиърс вече беше на крака и слагаше стрела на лъка си. Стивън и Едмънд дотичаха бързо.

— Чу ли това? — извика Едмънд.

Филип се изправи. Слънцето сега не грееше толкова силно. Той наистина чуваше тропот на коне, сякаш група мъже се събираха в подножието на хълма. Отиде до стените и погледна надолу. Нямаше нищо. Изтича от другата страна — нищо, освен огряните от слънце полета, горите в далечината, димът от комините на Скозби. Погледна по пътя — един пътник с товарно пони се беше отправил към Скозби.

Филип с бързи крачки премина през разрушения кораб и влезе в олтара. Мина прокрай един от отворените гробове, където още не бяха поставили обратно плочата. Нещо се заплете в крака му. Той погледна надолу — беше костелива ръка, която сякаш искаше да го сграбчи. Филип я ритна, но когато отново се огледа, нямаше никаква ръка и той се наруга, че му се привижда. Излезе навън през срутената стена и застана на билото на хълма. Прелитаха птички, които пееха с пълно гърло. Едра лисица с високо вдигната пухкава опашка пресече подножието на хълма и изчезна в някакви храсти. Филип с мъка преглътна. Гърлото му беше сухо, а в устата му имаше неприятен вкус, сякаш беше ял нещо развалено.

— Господи Исусе — прошепна той. — Запази ни от стрелата, която лети денем, от заразата, която опустошава по пладне.

— Помогнете ми!

Филип подскочи. Нямаше никой.

— Помогнете ми! — прошепна гласът. — Помогнете ми! — Той сякаш идваше от кладенеца. — Моля ви, помогнете ми.

Филип отиде дотам. Надвеси се над кладенеца и погледна право в мъртвешки бялото лице на Романел. Привидението въздъхна и ръката му се вдигна, сграбчи палтото на Филип и го задърпа надолу. Свещеникът се бореше да откъсне погледа си от дяволските му очи, от злобната усмивка и миризмата на гнило.

— Помощ!

Призракът скимтеше като дете, после устата му се сгърчи в яростна гримаса. Филип се бореше да се задържи за каменния ръб, но Романел го дърпаше надолу. Опита се да изкрещи, но не можа.

— Свети Архангел Михаиле — помоли се той на своя покровител. — Свети Архангел Михаиле и вие, всички ангели!

Изведнъж почувства, че го вдигат и дърпат настрани. Романел потъна обратно в мрака на кладенеца. Филип лежеше на земята и дишаше на пресекулки. Огледа се. Нямаше никой. Едмънд, Стивън и Пиърс тичаха към него.

— Братко, какво става?

Филип се поизправи и подръпна палтото си.

— Нищо — въздъхна той. — Почувствах слабост.

Пиърс реагира бързо. Той улови погледа, който Филип хвърли към кладенеца, отиде до него със зареден лък и погледна надолу.

— Няма нищо — промърмори свещеникът. — Елате.

Той скочи на крака. Наместиха последния надгробен камък и почистиха мястото. Едмънд се качи в каруцата, докато Пиърс го съветваше по кои пътища да стигне до имението.

Филип наблюдаваше как тръгват и забеляза, че Стивън изостана с коня си, сякаш се колебаеше дали да не говори с тях. Той и Пиърс се качиха на конете. Лесничеят беше мълчалив, но когато напуснаха Хай Маунт, той дръпна юздите и изостана редом с Филип.

— Нещо се случи там, нали, отче?

— Да, Пиърс. Яви се нещо дяволско, сякаш изскочи от ада. — Филип въздъхна раздразнено. — Това, което не мога да разбера, е защо се случва на мен? Ако отида в Скозби и им кажа какво се е случило, ще ме помислят за луд.

— Не, отче, няма — отговори Пиърс. — Казах ти, че хората вече са започнали да говорят. Смъртта на жена ми, смъртта на други жени след раждане, но само в определени фамилии в селото. Злото царува в Скозби. Лорд Ричард ми поръча да ви окажа всякаква помощ. Аз не съм образован човек, отче. Едва пиша и чета. Не знам какво е станало тук, но смятам, че един от моите прародители, Бог да го прости, е имал пръст в него. — Пиърс се намръщи и плю. — Казвате, че хората от Скозби ще ви се подиграват. — Той поклати глава. — Не е така, отче. Скозби е хубаво село с добри жители, които се боят от Бога и почитат краля, това е истината. Въпреки това, отче, ние сме като деца, които играят край змийско гнездо. Докато не го настъпим, сме в безопасност. Докато не се опитваме да открием съкровището, нищо не ни застрашава.

— Но аз не се опитвам да намеря съкровището. Пиърс се усмихна:

— Знам, отче, знае го и лорд Ричард. Ако беше така, можеше да загинете на Хай Маунт.

Филип продължи да язди мълчаливо. Още изпитваше отвращение от отвратителното видение при кладенеца. Не можеше да го приеме за игра на въображението, но се чудеше кой го беше издърпал от ръба. Кой го беше освободил от хватката на Романел? Някой му беше помогнал. Беше почувствал как го вдигат. Ангел на светлината? Беше ли истина шепотът? Наблюдаваха ли го? Непрекъснато, за да знаят какво прави? Както и да е, заключи той, ако не го бяха отървали от Романел, това щеше да изглежда като поредната злополука. Горкият отец Филип се качил на Хай Маунт и случайно паднал в запустелия кладенец. Той затвори очи. Помоли се Стивън да му е казал истината.

— Отче!

Пиърс отпи още глътка от меха си. После го подаде на Филип, който жадно го грабна и отпи две огромни глътки.

— Пийте по малко вино за стомаха — усмихна се Филип, цитирайки апостол Павел.

Върна меха обратно и Пиърс го закачи на рога на седлото си.

— Къде искате да отидем, отче?

— Искам да отида в тресавището, Пиърс. Ти си войник. Искам да използваш въображението си. Предвождаш отряд мъже, които бягат от Лондон. Тъмно е и е люта зима. Трябва да спираш по селата, за да ядете, пиете и конете да почиват. Скозби е по пътя ти, но искаш да се държиш надалеч от главните пътища. Искаш да бъдеш в безопасност, докато стигнеш крайбрежието.

Пиърс яздеше, замислен върху това, което му беше казал свещеникът.

— Движим се на север — обяви лесничеят. — Има много пътеки към Скозби, отче. Знам откъде биха минали тамплиерите, но дотам има още доста път.

Той пришпори коня си в лек галоп и Филип го последва.

Яздиха около час, после спряха до малко поточе, където си поделиха последните провизии, пиха малко вино и позволиха на конете да отпочинат, преди да продължат. Напуснаха главния път. Бавно, почти незабележимо, местността започна да се променя. Нямаше и следа от ферми или работещи в полето хора. Филип разбра, че са на територията на тресавището, в сърцето на обширната и мрачна пустош. Пиърс го предупреди да внимава, когато минаваха през черната застояла вода, която се стичаше на тънки струйки между китките плевели и храсти. Над тях дъждосвирци и бекасини се издигаха към небето и бързо се изгубваха от поглед. Това беше студено и мрачно място, самотно и равно, лишено от какъвто и да е знак за човешко присъствие. Пиърс познаваше пътя. От време на време слизаха от конете, но накрая стигнаха до широк път, който сякаш минаваше напряко през пустошта. Изминаха известно разстояние по него, после Пиърс дръпна юздите. Слезе от коня и го спъна зад разперените клони на един изсъхнал дъб. После посочи към пътеката.

— Предполагам, отче, че тамплиерите са дошли по този път. Ако продължите на юг, ще стигнете до други села. Ако бяхме тръгнали към Скозби, щяхме да следваме пътя, по който дойдохме, да минем покрай Хай Маунт, през гората и да стигнем селото. Ако яздим бързо, това ще ни отнеме малко повече от час. — Той се усмихна дяволито. — Да си призная, отче, за малко се заблудих. — Затова връщането ще ни отнеме по-малко време, отколкото идването.

— Какво би станало тогава? — попита Филип.

— Сега е пролет, отче. Представете си да прекарате тук нощта сред снега и ледената суграшица. Представете си, че сте командир на тамплиерите. Знаете пътя. — Пиърс почука слепоочието си. — Преди да тръгнете от Лондон, сте изучил пътищата и пътеките. Но конете са уморени, а мъжете гладни. Изведнъж виждате светлина в блатото.

— Мъртвешки огньове! — възкликна Филип.

— Да, отче, мъртвешки огньове, светлините на дявола.

— Наистина са били дяволски — прошепна Филип и потупа коня си, който беше станал неспокоен в странната тишина. — Романел и бандата му са разбрали отнякъде, че тамплиерите идват по тази пътека. Използвали са стария контрабандистки номер — отклоняване на хората от пътеката с помощта на факли. — Той се изправи на стремената и погледна към блатото. — Ужасно място — промърмори. — Има пътища и пътеки с твърда земя, но за неподготвените и непредпазливите това е смъртоносен капан.

Филип се отпусна на седлото, затвори очи и трескаво заповтаря „Dona Eis Requiem“. После погледна небето.

— Хайде, Пиърс, видяхме мястото. — Той направи знак на благослов. — Задоволих любопитството си. А сега лорд Ричард ме очаква.

Пиърс освободи коня си, яхна го и те тръгнаха обратно по пътеката. Денят гаснеше. Филип усети студ. Дори съжали, че е дошъл дотук. Чу шум от дясната си страна и погледна през дивия пирен. Сърцето му се качи в гърлото.

— Господи! — прошепна той.

Пред него Пиърс продължи да язди.

— Знам, отче, виждам ги — подвикна му той. — Най-добре продължете с молитвите и да яздим напред.

Но Филип погледна отново. Далеч вдясно, сякаш следвайки невидима пътека през блатата, се движеше редица ездачи, които сякаш ги наблюдаваха отблизо.

ТРЕТА ГЛАВА

Когато стигнаха имението Монталт, мракът се беше спуснал. Редицата от загадъчни ездачи внезапно изчезна, точно когато наближиха Хай Маунт. След подобно пътешествие Филип се зарадва да види лорд Ричард, Едмънд, Хенри и Изолда да го чакат в преддверието. Отказа храна или вино.

— Първо трябва да отслужа литургията — каза той. Стисна здраво рамото на Пиърс. — Лорд Ричард, искам да ви благодаря за Пиърс. Ако трябваше аз да избирам, не бих могъл да намеря по-подходящ човек.

Пиърс почервеня от неудобство, провлачи крака и промърмори, че нищо особено не е направил.

— Добре. — Лорд Ричард плесна с ръце, за да наруши тишината. — А сега да ви покажа какво направих аз.

Поведе ги по коридора на приземния етаж към малък параклис на гърба на къщата. Стаята беше шестоъгълна, тъмна дървена ламперия покриваше стените. Олтарът се издигаше върху подиум в далечния край, под малък прозорец с розетки. В нишите от двете му страни имаше статуи на Света Богородица и Свети Георги, който убива змея. Плочите пред олтара бяха вдигнати и останките поставени в земята, а слугите затваряха отвора.

— Могат да останат в тази малка крипта — каза лорд Ричард и дръпна Филип настрани. — Докато построим новата църква. Казах на сина ми и годеницата му, че това са останките на нещастните монаси от Хай Маунт. — Той млъкна и преглътна сълзите си. — Иска ми се всичко да е свършило — прошепна старият рицар. — Младият Хенри и Изолда дойдоха да ме видят тази сутрин. Хенри се прояви много добре срещу французите. — Той се усмихна насила. — Чувства се като новия сър Галахад. — Усмивката му угасна. — Иска бързо да се ожени за Изолда. Избрали са празника Успение Богородично, петнадесети август.

— И не могат да бъдат разубедени? — попита Филип. Лорд Ричард поклати глава.

— Не, вече го отлагах на два пъти и те ще започнат да се чудят защо. Не разбирате ли, отче? Ако се оженят през август и Изолда забременее, това прекрасно момиче може да умре след осемнадесет месеца.

Филип погледна през рамо към. Изолда и Хенри, които стояха един до друг със сплетени ръце, смееха се и си шепнеха.

— Те навярно мислят — каза лорд Ричард, — че обсъждаме сватбата.

— Август още не е дошъл — отвърна Филип. — Нека вярваме в Бога. Този проблем сигурно скоро ще бъде решен.

Едмънд беше донесъл одеждите от църквата — чернозлатисти филони и наметала за под епитрахила, цветовете на погребалната литургия. Филип изми ръцете си, облече се и като застана пред олтара, започна песнопението: „Дай им вечен покой, Господи“. Службата беше простичка и кратка. Едмънд изпълняваше ролята на дякон и четеше евангелието. По време на литургията Филип благослови мястото, където бяха погребани останките. Щом службата свърши, той се присъедини към лорд Ричард и семейството му за малко вино и чиния супа.

— Къде е Стивън? — прошепна той.

— В църквата — отвърна мрачно Едмънд. — Сега е заинтригуван от гробището. Все още смятам, че търси съкровището, но разбира, че то не е скрито на Хай Маунт.

Загрижен, Филип изяде супата и изпи виното си малко по-бързо, отколкото му се искаше. Отказа поканата на лорд Ричард да преспи в имението. Отново благодари на Пиърс, после взеха конете от конюшната и препуснаха към къщата на свещеника. Там с облекчение намериха Стивън да седи на масата пред кухненското огнище, потънал в чертежите си.

Размениха си поздрави. После Филип обиколи къщата, за да се увери, че всичко е наред. Тъкмо беше решил да си легне, изтощен и разстроен от посещението си на Хай Маунт и пътуването през блатата, когато чу силно тропане на вратата. Една фигура с наметка и спусната качулка влезе в преддверието. Едмънд се показа в подножието на стълбата.

— Имаме посетител — извика той. — Брат Анселм. Изпраща го Негова светлост архиепископът.

Филип слезе да поздрави госта.

— Вие сте заклинателят! — възкликна той. Плешивият, жизнерадостен монах дръпна качулката си и се изсмя високо.

— Казвам се Анселм Броудбенч. Аз съм францискански монах, свещеник и, ако искате, заклинател. — Той посочи към вратата. — Прибрах коня си в конюшнята. Наричам го Луцифер.

Филип отвърна на усмивката му. Анселм беше среден на ръст, широкоплещест, як, а веселото му лице беше обрамчено със сиви мустаци и брада. Монахът погали голата си глава.

— Бог дал, бог взел — припя той. — Това, което съм изгубил горе, ми е върнато около устата и челюстите. — Той почеса буйната си брада. — Говорих с Негово преосвещенство. Изпрати ме да ви помогна, но трябва да ви предупредя за едно — Той свали наметката си и я подаде на Едмънд. — В края на краищата, аз мога само да дам съвет. Но преди това трябва да унищожа един демон.

— Кой? — попита Филип.

— Този на глада. — Анселм поглади корема си. — Студено ми е, гладен съм и ще приема всичко, което можете да ми предложите.

Филип го заведе в кухнята и го представи на Стивън. Монахът се настани начело на масата, потри отново корема си и погледна одобрително към ястията, които Филип му беше поднесъл.

— Овесена каша, печено говеждо, хляб, зеленчуци, вино. Мислех, че идвам в Скозби, а разбирам, че съм се оказал в рая.

Известно време монахът яде, като бъбреше за Рочестър, за пътуването и за времето. Филип го изучаваше внимателно: той разбра, че монахът се опитва да ги предразположи, както и те него.

— Изненадани сте, нали? — отбеляза Анселм, като отбутна чинията. Погледна ги с шеговита сериозност. — Какво очаквахте? Някой, облечен в черно от глава до пети, с верига кокали около врата? Натоварен с реликви и съдове светена вода? — Той почука с пръсти по масата. — Преди всичко нека ви обясня. Сатаната не обича хората. Той се бои от нас. Иска да ни направи по-малко хора, затова използва всичките ни слабости. Човек, който е уморен; човек, който гладува или умира от жажда; човек наранен телесно или умствено, е по-уязвим от онзи, който чувства, че между него и Бога всичко е наред. Сатаната мрази обичайните неща от живота — например съпруг и съпруга да се любят. Той би предпочел те да се карат. Мрази двама приятели да седнат в кръчмата на кана вино. Децата да играят през лятото. Слънцето в Божието небе, звездите нощем. Тези неща и молитвите са най-добрата защита срещу демони.

— Но тук е различно — прекъсна го Филип.

— Ще стигна и до това. — Брат Анселм отпи от виното си. — Вярвам — продължи той — в това, което ни учи нашата света майка, Църквата. Че човек е част от вселенската битка. Тази война вече е била спечелена от Христа, но всеки човек трябва да изиграе своята роля. Част от тези сражения ние никога не виждаме, защото има видим и невидим свят. Някои от тях виждаме всеки ден — мъж, прободен в кръчмата; изнасилена жена; пребито дете. Понякога можем да се отчаяме, защото ни се струва, че живеем в мрак, но това също е един от номерата на дявола. Той иска да се отчаяме, да загубим човечността си и вярата в Бога. — Монахът стисна ръката на Филип. — Ти не си отчаян, нали, отче? Вярваш ли още в Исус?

— Господи, имам вяра, моля те, дай ми още — отвърна Филип с цитат от Евангелието.

Анселм се засмя и пусна ръката му.

— Негово преосвещенство, епископът, ми каза, че ти, Филип, и брат ти сте добри свещеници. Той изпраща и своите извинения. — Заклинателят млъкна и взе една троха от масата. — Тази къща е ужасна — прошепна той внезапно.

Тръпки пролазиха по гърба на Филип. Монахът беше го казал така небрежно.

— Ужасно зло живее тук — промърмори Анселм. — Чувствам го около мен, как ме притиска. — Той се прекръсти. — В далечния ъгъл — добави. — Близо до огнището. Не, няма да го видите, това е просто сянка, по-дълбока от останалите. Едно присъствие, което ви наблюдава. — Монахът се усмихна насила. — Затова негово преосвещенство архиепископът изпраща извиненията си. В Рочестър има дълъг списък на свещеници, които са били тук, останали са за малко и после са напуснали, оплаквайки се от силата на греха, който обитава това място, от страховитото зло в тази къща. От нападенията на демона, които може би са само кошмари, но никой не смее да говори за тях, за да не бъде сметнат за луд. — Монахът си пое дълбоко дъх през носа. — Преди епископът да ви изпрати, той си беше дал дума, че ако и вие се оплачете от Скозби, ще направи нещо. — Той разпери ръце. — Ето затова съм тук.

— И какво ще направиш? — попита Едмънд.

— Не знам — отвърна Анселм. — Както казах, има видим и невидим свят. Представете си нашата действителност като огледало. Ние виждаме само това, което можем, но това не значи, че зад огледалото не съществува друг свят, друга реалност. Много често тя е отделна от нашата. Но понякога, за зло или добро, те двете се сливат.

— Това ли става тук? — попита Стивън от мястото си.

— Да, да. Може би. — Отец Анселм запретна ръкавите на расото си. — Истинското зло, проявите на сатаната, могат да се вплетат в човешките дела по различни начини. Първо, някой може да е живял толкова греховен живот, че, както казва евангелието, дяволът да го обсеби. Второ, с директно призоваване, с обръщане към силите на мрака, с упражняване на черна магия. Трето, насилието и лошите постъпки също могат да привлекат вниманието на демоните. Това може да е къща, където е извършено ужасно убийство. И… Той замлъкна, вперил поглед през стаята.

— И? — попита нетърпеливо Едмънд.

— Най-лошото от всичко, комбинацията от всичките три. Монахът разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни ума си. Филип забеляза колко изтощен изглежда. Очите му бяха изгубили веселия си блясък. От време на време устните му се движеха безмълвно, сякаш се молеше на ум. Понякога поглеждаше бързо към Стивън или се взираше в мрака, сякаш вече усещаше какво го дебне. Монахът взе каната с вино и напълни чашата си догоре. Затвори очи и отпи.

— Негово преосвещенство архиепископът — продължи той — ми разказа нещо за това място. Но, Филип, кажи ми и ти всичко, което знаеш. — Той бързо отвори очи и отново ги затвори. — Наистина всичко.

Филип го направи, отначало колебливо, но когато се отпусна, думите му потекоха като река. Разказа на монаха всичко, което беше преживял от пристигането си в Скозби. Не обръщаше внимание на реакцията на Едмънд и Стивън за инцидентите, за които не им беше разказвал и особено за това, което се беше случило при кладенеца на Хай Маунт. Завърши с описание на пътуването си през блатата и загадъчната редица конници, които го бяха придружавали на път за вкъщи. Когато свърши, брат Анселм бавно се изправи. Отвори кесията си, извади голяма броеница и я сложи около врата си.

— Бих искал съд със светена вода — каза той. — Както и китка за благословия. Имате ли нещо против да осветя къщата?

— Сега ли ще прогониш духовете? — попита Едмънд.

— Не съм казал това — отвърна Анселм. — Но ще обмисля това, което брат ти ми разказа. Искам позволението ви да осветя църквата, гробището и тази къща. Това, което трябва да се направи, ще стане тази вечер. Няма смисъл да се чака.

Филип подскочи, когато чу силно тракане в коридора отгоре и шум от стъпки, които слизаха по стълбите. После от гробището се понесе вой на куче, а мъхнатите крила на някаква птица докоснаха стъклото на прозореца.

— Не обръщайте внимание — пошепна монахът. — Каквото и да стане, не му обръщайте внимание. Този, който е тук, знае какво предстои. — Той сви рамене. — Обикновено не им се нрави. Но първо да се помолим.

По негова молба те коленичиха на кухненския под и прочетоха десет молитви. После брат Анселм тръгна из къщата, като пламенно се молеше и разпръскваше светена вода наляво и надясно. Беше поръчал и на тримата да останат в кухнята. Филип едва се удържаше, защото шумът и дрънченето се засилваха: тропане по стените, звук от влачещи се крака по коридорите и стълбите. Невидими ръце чукаха по прозорците. Едмънд беше сигурен, че видя фигурата на котка да пресича кухненския под, а воят на кучето сега сякаш идваше от стаите горе. Въздухът стана много студен; понякога вонята беше толкова силна, сякаш бяха отворили съд с развалена храна и миризмата й се носеше из къщата. Но брат Анселм продължаваше с молитвите си. Той не обръщаше внимание на явленията, като че това бяха детски лудории. Качи се нагоре и продължи да се моли и да ръси светената вода. Когато слезе, Филип стана да го посрещне, но монахът поклати глава.

— Но, братко, ти изглеждаш зле — възкликна Филип, ужасен колко пребледняло и изпито беше лицето на Анселм.

Той сякаш не можеше да върви напред, като че ли невидим вятър го отблъскваше назад. По едно време му се наложи да седне и да поиска малко месо и вино. Филип веднага му ги донесе. После брат Анселм продължи работата си, като им поръча да останат на място.

— Не мога ли да дойда с теб, братко? — помоли го Филип. Свещеникът извърна покритото си с пот лице.

— Стой тук и се моли — отвърна той. — Но когато те повикам, Филип, само ако те повикам, ела при мен, където и да съм. Не слушай никакви други гласове. Ще ти кажа: „В името на Исуса, ела“. Каквото и друго да чуеш или да видиш, затвори очи и уши и остави душата си отворена към Бога.

Монахът излезе през предната врата, която затръшна след себе си. В този момент Филип беше сигурен, че чу глас, който ревеше богохулства. На двамата с Едмънд не им трябваше повече. Те коленичиха на пода. Стивън, макар и колебливо, се присъедини към тях и те продължиха с молитвата. В гробището се чу ужасен шум. Дрънчене на оръжие, биене на барабани, ужасният писък на някаква птица, викове и най-накрая настъпи тишина. Филип спря да се моли и отвори очи.

— Може би е свършено — промърмори той.

— Филип, Филип, къде си? Какво правиш там? Елате веднага с Едмънд!

Филип се втренчи в брат си.

— Това е гласът на мама.

Известно време Филип и Едмънд, с лица, плувнали в пот, и свити стомаси, чуваха различни гласове от миналото си. Някои им заповядваха, други ги молеха да напуснат къщата. Най-накрая, когато Филип вече усещаше, че е трудно да контролира напрежението, което го пронизваше, вратата се отвори и брат Анселм се върна. Изглеждаше по-спокоен и сигурен.

— Готово ли е? — попита тревожно Едмънд.

— Не. — Монахът поклати глава. — Не още.

— Очаквахме да ни повикаш. Чухме най-различни гласове — обясни Филип.

Анселм почука по слепоочието си.

— Отвън беше тихо като в гроб. Знаех какво ще чуете, затова промених решението си и се върнах.

— Значи гласовете не са истински?

— Не, това са само вашите страхове и тревоги, които мракът използва. — Анселм седна на масата. — Това не е необичайно. Не ти ли се е случвало да си спомниш внезапно нещо от миналото? Някаква миризма, слънчев проблясък, и спомените се връщат. Това се случи и сега. Просто не обръщайте внимание.

— И какво направи? — попита Едмънд.

— Обиколих църквата, гробището и тази къща. Това е първата част от прогонването на духове: да идентифицираш, да разбереш за какво става дума. Това и направих. Тук несъмнено има някакво зло присъствие, но не едно, може би повече от дузина. Това са изгубени души. Предводителят им Романел още ги държи в плен. Той се храни със страховете и тревогите им, както и от собствената си злина. Наистина е странно, усещам присъствието на злото на входа на църквата и в кораба, но не и когато минавам покрай гробницата. На кого е тя?

— На сър Джордж Монталт, лорда, когото споменах! — възкликна Филип.

Анселм изглеждаше изненадан.

— Странно — прошепна той. — Демоните не смеят да я доближат.

— Защо? — попита Едмънд.

— Един Бог знае. Може би заради олтара и присъствието на светото причастие. Същото зло присъства в гробището и в тази къща.

— Значи мястото е обсебено от духове! — възкликна Стивън.

— Да, обсебено е от злото. Но тук има нещо необичайно, тук бродят и други сили. Те не са зли, а добронамерени. Не се намесват, но наблюдават. Стоят на ръба на мрака и гледат. — Брат Анселм разпери ръце. — Опитайте се да си представите — каза той — стая, пълна със светлина, освен в средата, където цари мрак. Мракът не засяга светлината, нито светлината мрака. Но те съществуват заедно, очаквайки нещо. — Анселм млъкна и захапа кокалчетата на пръстите си. — Дяволът се храни със злото, което намира тук. Ти спомена нещастния отец Антъни и жаждата му да намери съкровището. Силите на мрака са използвали това и после са го унищожили, защото им го е позволил. Той ги е допуснал в съзнанието си. Това, което виждате; това, което мисля, че се е случило е, че ужасната верига от престъпления на Романел още чакат да бъдат приключени. Наблюдателите, които са умрели с лица, обърнати към Бога, искат справедливост и изкупление. От друга страна, Романел се е обърнал към мрака. Той все още му принадлежи и държи и останалите, които е развратил със своята власт.

— Значи не можете да го обезвредите? — попита Филип.

— Ще опитам. Само веднъж. Филип, ти ела с мен. Едмънд и Стивън ще останат тук. Не напускайте къщата. Но не се тревожете. — Анселм се усмихна на страха в очите на Едмънд. — Силите на мрака също се прекланят пред името на Исуса. Затова, когато ги призова, те ще дойдат.

— Какво ще правя аз? — попита Филип.

— Нищо — отвърна монахът. — Имаш ли разпятие?

— Да.

— Тогава ела с мен.

Те излязоха от къщата, прекосиха гробището и влязоха през главния вход на църквата. Филип се радваше, че Оплаквачката не е наблизо, навярно беше почувствала какво става. По настояване на монаха той запали свещ и я залепи върху кръщелния купел. Брат Анселм се обърна към вътрешността на църквата.

— Легни по очи! — прошепна той. Филип го погледна изненадан.

— Лягай! — заповяда монахът. — Затвори очи и каквото и да стане, не помръдвай!

Филип се подчини.

— Не надигай глава — повтори монахът — В името на Отца и Сина и Светия дух!

Монахът започна прогонването на духовете. Първо се обърна с молитва към Светата Троица, Света Богородица, Свети Йосиф, а после към Свети Архангел Михаил и всички могъщи ангели, които подкрепяха Бога. Щом свърши с това, брат Анселм започна заклинанието срещу духове.

— В името на Исуса Христа, заклевам те…

Въпреки че лежеше по очи, Филип изведнъж видя във въображението си, как църквата се изпълва с прокълнати духове, ужасни на вид: с огромни глави, дълги вратове, изпити лица, мръсни и хищни; с космати уши, кръвясали очи и обложена уста. Зъбите им приличаха на вълчи, отворените им гърла бълваха пламъци. Те крещяха с дрезгави гласове. Имаха извити пищялки, криви крака, костеливи ръце и сгърчени ходила.

— Господи! — прошепна той и се опита да стане, но брат Анселм леко го натисна на пода.

— Детски игри! — промълви той. — Стой мирен и слушай какво ще стане.

Тишината беше подтискаща.

— Как те наричат? — извика монахът към тъмнината.

Филип внезапно изстина. Не знаеше дали гласът беше вън от главата му или в нея. Отначало се чу кикотене, злобен подигравателен смях. — Разкарай се, монахо! — просъска гласът.

— Как те наричат? — повтори Анселм.

— Лайна и нечистотии. Мръсотия и боклук. Измий се, монахо!

Филип отново се опита да повдигне глава.

— Не, не! — прошепна Анселм. — Няма нищо, Филип. Нищо няма да видиш. Аз чувам същия глас като теб.

— Развратен монах! — подиграваше се гласът. — Глупав и ужасен!

— Така става винаги — прошепна Анселм. — В името на Исуса — произнесе той — млъкни и отговори на въпроса ми. Как те наричат?

— Името ни е Легион, защото сме мнозина.

— Още веднъж те призовавам, как те наричат?

— Романел, бивш свещеник.

— Призовавам те да ми кажеш истината. Защо си тук?

— Обвързан съм с това място. — Сега гласът беше уморен. — Обвързан от прегрешенията си.

— От злото, което си сторил ли? — попита Анселм. — Отговори ми.

— От злото, което сторихме.

— И какво е то?

— Свещеникът знае.

— За отец Филип ли говориш?

— Свещеникът знае: той беше избран за изкупление.

Сега се чуха и други гласове, които викаха, молеха за милост, искаха изкупление. После настъпи тишина. Филип почака, после вдигна глава. Монахът беше коленичил до него със стиснати ръце и затворени очи. Той бързо се прекръсти и се изправи.

— Свърши ли? — попита Филип.

— Аз свърших, но с това не е свършено — отвърна монахът.

— Разбираш ли — продължи той, — с помощта на заклинанията аз мога само да разбера каква сила обитава определено място и причината тя да е там. Не мога да искам повече.

Брат Анселм излезе с Филип от църквата. Те застанаха на стъпалата и монахът се вгледа в обсипаното със звезди небе.

— За известно време ще бъде спокойно — обяви той. — Но не мога да прогоня тази сила. Ти трябва да го направиш, Филип. Трябва да има изкупление.

— Какво значи това? — попита свещеникът.

— Същото като тук, на земята, Филип — отвърна Анселм.

— Ако ти ме нападнеш и изгориш къщата ми, ще бъдеш наказан, ще бъдеш глобен и ще трябва да ме обезщетиш по някакъв начин. Това се отнася и за духовния живот. Когато е извършена голяма злина, тя трябва да бъде изкупена. Дългът трябва да бъде изплатен, да се обезщетят пострадалите. Това е твоя работа.

— Но как? — отчаяно запита Филип.

Анселм се усмихна, хвана го под ръка и го поведе през гробището към дома на свещеника.

— Мисля, че дотук си се справил добре. Затова Романел се е обърнал срещу теб, докато другите, Наблюдателите, чакат да видят дали не могат да ти помогнат.

— И какво предлагаш?

— Ще пийна още малко вино, Филип, и после ще си легна.

Призори ще си тръгна. Не искам никакво заплащане, нищо. Ще си отида, както дойдох, и ще докладвам какво съм направил на Негово преосвещенство.

— А после? — попита Филип. Монахът погледна назад към църквата.

— Днес си минал през блатата, нали? Филип кимна.

— Бил си на Хай Маунт, в имението и разбира се, тук? Мисля, че трябва да отидеш там, където е започнало всичко и там, където е свършило.

Филип го погледна изненадан.

— Лондон! — възкликна свещеникът. — Тамплиерите са дошли от тамошната си църква. Доколкото знам, архивите на ордена все още съществуват. Може би ще откриеш някаква връзка, някакъв ключ, за да разгадаеш тази мистерия. — Той си пое дълбоко дъх. — После иди в „Свети Бартоломю“, там е умрял Романел, нали? Напълно луд? Може би добрите братя пазят някакви бележки за него. И ако бях на твое място, бих направил това веднага. Накрая ще те посъветвам още две неща. Първо, каквото и да ти казва приятелят ти Стивън… Така се казва, нали?

Филип кимна.

— Стивън е като другите — той ламти за това нещастно съкровище.

— И второ? — попита Филип.

— Щом веднъж намериш ключа, какъвто и да е, изгори църквата до основи заедно с къщата. Пречисти я с огън и построй нещо друго. Нещо, което ще помогне да се изкупят ужасните деяния, извършени тук.

Филип се канеше да продължи, но монахът хвана ръката му. Сега изглеждаше тъжен, дори изплашен.

— Това никога няма да те остави на спокойствие, Филип — добави той. — Каквото и да мислиш, каквото и да правиш, ти си свещеник. Ти си поел тази църква. Започнал си и не можеш да спреш дотук. Ти си този, който ще изкупи престъплението!