Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПРОЛОГ

Уийлд, Кент, близо до Скозби, февруари 1308

Сър Уилям Чейсни, рицар от Ордена на Тамплиерите, спря коня си и погледна назад през засилващия се сняг към спътниците си — деветима братя рицари и двама въоръжени сержанти от седалището на тамплиерите в Лондон. Те всички се бяха сгушили на конете, загърнали с широките си военни наметала студените, блестящи ризници. Качулките бяха издърпани възможно най-напред, за да защитят лицата им от режещия вятър и силния сняг.

— Сър Уилям! — Един от рицарите подгони коня си напред. — Трябва да спрем. Конете са изтощени, а ако продължим, и някои от хората ще припаднат. — Той сниши глас. — Пък и съкровището…

Сър Уилям, с лице почти черно от свирепото слънце на Северна Африка, вдигна ръка, за да млъкнат. Погледна редицата мъже и коне. Огледа товарните понита, които търпеливо чакаха, и дребния ездитен кон с неговия ценен товар, после вдигна поглед към небето. Нямаше звезди. Облаците бяха пълни със сняг, който предстоеше да падне. Той се огледа. Местността беше пуста, нямаше дървета, под които да се подслониш, нито хамбар или къща; дори овчарска колиба, където мъжете му можеха да запалят огън и да се сгреят.

— Трябва да продължим още малко — обяви той. Мъжът се опита да възрази. Сър Уилям се наведе и сграбчи китката му.

— Трябва да продължим — повтори той. — Братко, ние вече не сме рицари тамплиери. Ние сме бегълци. Всичките ни другари от Франция са мъртви или лежат в тъмницата и очакват екзекуцията си. Великият ни магистър е затворник на Филип IV. Едуард II последва примера му. Издадени са заповеди за арестуването ни и за конфискуването на съкровището. — Сър Уилям посочи към дребното конче. — Ако ни заловят, ще го изгубим. Ако продължим, може да намерим подслон, храна и топлина. Утре с божията помощ може да стигнем до пристанището и да заминем…

— Къде? — горчиво го попита спътникът му. — Къде може да отиде един тамплиер, сър Уилям? Раят е затворен, чака ни адът. Преди година бяхме най-могъщият християнски орден. Погледни ни сега, престъпници в собствената си страна. Всеки селянин с лопата или коса може да ни посече.

— Хората са добри — отвърна сър Уилям. — Тукашните хора са добри, те ще ни съжалят. — Той се усмихна и отърси снежинките от мустаците и брадата си. — Е, поне докато не знаят за съкровището, което носим. — Той се надигна в стремената и извика към редицата мъже. Вятърът разпиля думите му.

— Продължаваме! — извика той. — Знам, че скоро ще стигнем Скозби. Можем да се приютим там. Ще има храна и вино за стомасите ни и буен огън, който ще прогони студа.

Той обърна коня си и поведе мъжете.

Въпреки всичко, сър Уилям беше разтревожен. По-рано през деня, когато снегът се беше усилил, бяха преминали през малко селце, където спряха в кръчмата за малко мазна храна и разредено вино. Селяните ги гледаха с подозрение, особено един тенекеджия, който беше казал, че отива в Скозби и ги беше изучавал внимателно с присвитите си очи. Сър Уилям и спътниците му не носеха тамплиерските си наметала с легендарните кръстове. Но занаятчията с лице на плъх сякаш беше прочел мислите им — един от сержантите го беше заварил в конюшнята да оглежда конете им. Рицарят дръпна качулката върху лицето си. С наведена глава и отпуснати юзди, той остави коня си да пристъпва тежко напред.

За щастие мъжът не беше се качвал в плевника. Беше избягал, но накъде? Дали беше продължил напред, за да предупреди останалите? Сега вече падението на тамплиерите беше добре известно и всеки шериф, пристав, съдебен писар, началник на пристанище или кралски пълномощник бяха предупредени да спират и арестуват всички тамплиери и да конфискуват имуществото им. Сър Уилям затвори очи и се помоли за братята си, които очакваха смъртното си наказание в Лондон, Париж, Рим и Кьолн. И за какво? Заради обвинения, които не струваха колкото пергамента, върху който бяха изписани. Нищо повече от интриги на лукави и сребролюбиви владетели, които мечтаеха да заграбят богатствата и земите на тамплиерите. Сър Уилям беше решил, че безценното, свято съкровище от тамплиерската църква в Лондон няма да попадне в алчните ръце на тези недостойни хора. Той и спътниците му се бяха заклели в тайния параклис под църквата в Лондон с най-тежки клетви.

„Ще пазим това съкровище — бяха произнесли те — ден и нощ с телата, умовете и душите си. Пред бога, неговите ангели и светци и целия небесен двор се кълнем, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да защитим свещените реликви на храма“.

Два дни по-късно се измъкнаха от Лондон и се насочиха на юг с надеждата да намерят някой, който да им помогне. Търговец, рибар, всеки, който би ги превозил през океана до наследствения дом на Чейсни във Франция. Но щяха ли да намерят такъв човек или отново щяха да се сблъскат с предателство? Сър Уилям си спомни думите на псалма: „От дън душа викам към Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми. Да бъдат ушите Ти внимателни към гласа на молбите ми.“

— Светлина! — извика някой. — Вижте, сър Уилям, светлина!

Командирът повдигна глава и се взря в тъмнината — пред него просветна огнена точица, после още една Мъжете му вече обръщаха конете. Сър Уилям ги последва, като благодареше на бога, че молитвите му са чути. Те изоставиха пътеката, група от дрънчащи ризници и тропащи копита, заобиколила дребната фигура на жребеца. Светлините приближаваха. Въпреки желязната дисциплина на ордена, сър Уилям не би могъл да спре хората си, и да искаше. Те бяха уморени, обезкуражени, гладни и премръзнали. Един от сержантите профуча напред като в атака. Снегът не беше много гъст, а земята беше замръзнала и конете вървяха с лекота. Сър Уилям вече виждаше, че светлините са от факли. Сърцето му подскочи от радост. Ако можеха да отпочинат нощес, ако можеха да хапнат и поспят край горещия огън! Той си припомни картите в библиотеката на тамплиерите, които показваха пътищата и пътеките на Кент. Твърде късно си спомни предупрежденията за тресавищата и странните светлини, които блещукат над тях. Как ги беше нарекъл старият архивар? Мъртвешки огньове? Такива ли бяха и тези?

— Внимавайте! — извика той, но хората му продължиха напред.

— Това са факли! — извика един рицар. — Това са хора!

Тропотът на копита се засилваше. Товарните понита, въпреки умората си напрегнаха сили, сякаш и те подушваха сладкия овес и меката топла слама. Сър Уилям дочу вик от мрака. Сержантът, който беше изпреварил всички, сега се бъхташе в калта.

— Тресавище! — изкрещя той. — Господи, помогни ми! Сър Уилям се опита да дръпне юздите, но собственият му кон беше също затънал в калта. Нощният въздух се изпълни с писъците и виковете на хората му, с цвиленето на конете и пръхтенето на товарните понита. Сър Уилям се плъзна от седлото. Леденостудената кал погълна крака му, но той запази самообладание. Извади меча си и заопипва земята около себе си. Навсякъде имаше мека, гъста кал, но най-накрая той почувства твърда почва и се насочи към нея. Беше тясна пътека, едва забележима диря през блатото. Задъхан, сър Уилям тръгна към нея и започна да вика на хората си.

— Към мен! Към мен! Доведете коня!

Някои от хората му го достигнаха, но сърцето му се вкамени. Бяха само шест-седем. Ами останалите? Ами Девата и нейното безценно съкровище? Още чуваше онези ужасни писъци и викове от мрака. Сега снегът валеше по-силно, на огромни парцали, сякаш самото небе плачеше заради това, което ставаше. Чейсни знаеше, че ще умре. Тук беше мястото, където щеше да намери края си. За, няколко секунди си спомни детството си, игрите в златистите полета край малкото село в долината на Йорк. Родителите му, хванати ръка за ръка, които се смееха, докато го търсеха. Приемането му в ордена на тамплиерите, послушничеството. Беше прекарал живота си във война за вярата. Сега щяха да го убият подло в това забравено от бога блато. Сър Уилям протегна меча си към небето.

— Възмезди ме, Господи! — извика той. — Отмъсти за мен! Сега хората му стояха плътно около него с извадени мечове и се взираха във факлите, които ги заобикаляха.

— Това е засада — прошепна един от рицарите. — Нарочно са ни подмамили в блатото.

— Трябва да има пътеки — възкликна сър Уилям, — като тази, на която стоим. — Той сграбчи по-здраво меча си. Къде е Девата, Вероника!

— Господ знае, сър Уилям — изстена един от рицарите.

— Не можем да стоим тук цяла нощ — прошепна друг от спътниците му.

— Убийци! — извика сър Уилям. — Предатели! Елате сега! Бийте се меч срещу меч и кама срещу кама!

Една стрела профуча от тъмнината и го улучи в рамото. Чейсни падна на едно коляно. Следващите стрели поразиха и спътниците му. Някои умираха мълчаливо, улучени смъртоносно във врата или гърдите. Други бяха повалени от тясната пътека в блатото и пищяха, докато калта ги поглъщаше живи. Сър Уилям се изправи на крака, но ги чувстваше като пълни с олово, а в тялото му нямаше и капчица сила. Отново се свлече и тъй като беше не само воин, но и свещеник, започна да произнася думите за опрощение на себе си и своите спътници.

— Прости ни, Господи, нашите грехове!

Дочу шум по пътеката и вдигна поглед. Убийците приближаваха, но той остана неподвижен, с глава леко наклонена на една страна. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как в мрака се плъзгат човешки сенки. Усмихна се със задоволство, когато разпозна тенекеджията, когото беше видял по-рано през деня.

— Да вървим! — извика един от убийците и го повдигна. — Всички са мъртви.

— Но товарните коне са в блатото. Там е съкровището.

— Можем да пресушим блатото. Не е толкова дълбоко. Тенекеджията се приближи. Сър Уилям събра цялата си сила и заби меча си право в корема му.

— Deus vult! — нададе сър Уилям бойния вик на кръстоносците. — Deus vult! Бог го иска!

Той извади меча си и мъжът се свлече в тресавището. Сър Уилям усети как го изпълват нови сили.

— В името на небето и земята! — извика той и гласът му се понесе с вятъра. — Проклинам ви всички пред лицето на бога и неговите ангели. Призовавам ви да отговаряте за престъпленията си пред Божия съд. Проклинам ви с цялата власт, която орденът ми е дал. Ние ще се върнем! Чувате ли ме? Ние ще се върнем и ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме!

Още крещеше, когато стрелите, прелетяли от тъмнината, пронизаха тялото му. Но старият рицар изкрещя проклятието си на английски, на латински и на френски.

— Ние ще ви наблюдаваме! Винаги ще ви наблюдаваме! Накрая видяха как той падна на колене върху пътеката, сведе глава и се свлече на земята. Изтичаха към него. Един мъж извади камата си и внимателно преобърна тялото му. Въздъхна с облекчение, но после подскочи, усетил пронизваща болка, когато камата на тамплиера го прониза в корема. Завинаги свързани в смъртта, рицарят и неговият убиец в агония се взряха един в друг, с лица, раздалечени едва на няколко сантиметра.

— Помни! — прошепна сър Уилям. — Ние ще се върнем. Ние ще Ви наблюдаваме!

ПЪРВА ГЛАВА

Скозби, 1382

Тримата ездачи спряха на върха на хълма и погледнаха надолу към селището, сгушено в плитката долина. В ясната февруарска сутрин слънцето беше изненадващо силно и бързо топеше мъглата.

— Приятна гледка. — Едмънд Тръмпингтън се наведе и стисна ръката на брат си. — Филип, толкова съм щастлив, че съм с теб. Това е първата ми енория.

Филип свали качулката на наметалото си и се усмихна. Брат му беше ръкоположен едва преди два месеца. Точно преди Коледа епископът на Рочестър беше извършил ритуала на ръкополагането, като помаза главата, устните и ръцете на Едмънд. Сега и брат му беше свещеник като него с правото да проповядва Евангелието, да чете литургия и да опрощава вярващите. Филип беше ръкоположен преди три години и беше вече служил в енориите на Грейвсенд и Мейдстоун. Сега той и Едмънд бяха получили енорията на „Св. Осуалд“ в Скозби. Епископът смяташе, че ако двамата братя служат заедно, това ще бъде само от полза за вярващите.

— Винаги помнете — беше се усмихнал той — онзи цитат от Библията: „Задружните братя са като крепост.“

Филип посети Скозби няколко пъти, като обикаляше селото, за да се запознае с енориашите си. Най-много време посвети на църквата, която според местните легенди е била вече стара, когато Завоевателят и неговите нормани завзели Кент.

— Вие, свещеници, трябва да се радвате, тук добре ще си поживеете — пошегува се третият ездач.

Филип погледна през рамо към приятеля си Стивън Меркъл. Познаваше русокосия младолик младеж, откакто споделяха една стая в Кембридж. Той, Филип и Едмънд сега бяха неразделни приятели. Меркъл беше гениален математик, маестро на геометрията. Той вече беше майстор-строител и служеше при краля в Уестминстърското абатство, а напоследък в манастира „Св. Бартолъмю“ в Смитфилд.

Тримата приятели поддържаха кореспонденция. Когато Филип реши, че църквата в Скозби е твърде стара и трябва да бъде съборена и построена на друго място, Стивън доброволно предложи услугите си. Беше дошъл направо в Мейдстоун и почти се скара с Филип в преддверието на свещеническия дом.

— Аз съм роден близо до Скозби, — заяви Стивън — и ще ти построя прекрасна църква, която ще просъществува векове наред. Не като тези стари нормански бункери с квадратни входове. Ще има извити арки, розетки и напречни кораби с колонади. Висок покрив и дарохранителница, която ще се вижда от всеки ъгъл на църквата.

Той продължи да говори, докато Филип не вдигна ръце.

— Предавам се — засмя се той. — Стивън, можеш да дойдеш, но заплащането е ниско.

Стивън сви вежди.

— Филип, каква е ползата на човека, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?

— Стивън, Стивън — отвърна Филип. — Аз съм свещеник, а ти си строител. Аз очаквам да бъда беден. Ти очакваш да бъдеш богат. Имаш хубава къща в Лондон. Носят се слухове, че непрекъснато търсиш злато или сребро.

Стивън небрежно беше махнал с ръка.

— Ако дойда в Скозби — заяви той — няма да споря за заплащането. — После плясна с ръце като дете. — Филип, Филип, признавам, всеки архитект мечтае да построи собствена църква, защото това е пътят към богатството и славата.

Филип се беше съгласил, като смяташе, че приятелят му ще размисли, но Стивън беше много развълнуван от проекта си. Той също беше посетил селото, преспа в стария свещенически дом, разгледа църквата и потърси място за новата. Накрая писа на Филип, че е намерил подходящо място на другия край на селото, сред старинните саксонски руини на Хай Маунт.

Сега свещеникът внимателно се вгледа в Стивън, който се взираше в селото с отнесено изражение. Викарият се почувства малко неловко. Стивън изглеждаше погълнат от селото и намерението си да построи нова църква. Той разбираше ентусиазма му, но младият архитект беше изоставил работата си в Лондон, за да направи по-подробни проучвания. А и през последните няколко седмици, преди да тръгнат за Скозби, Стивън се беше променил — беше станал мълчалив, дори потаен.

— Харесва ли ти селото? — рязко попита Филип. — В името на Бога, Стивън, заспа ли?

Младият строител се отърси от унеса си.

— Разбира се, че ми харесва — отвърна той. — Мястото е хубаво, Филип. Пък и е богато. Погледни!

Той посочи към главната улица, която отиваше до църквата — от двете й страни имаше големи къщи.

— Те преуспяват. Имат и каменни къщи. Виж кръчмата, Филип. Покривът е покрит с плочи, а отзад има прекрасна градина.

Филип не можеше да не се съгласи. Дори от височината на хълма, където седяха, можеше да забележи богатата почва, плодородните поля, които очакваха пролетта. Весело и оживено място. От много къщи се издигаше дим от дърва, вятърът носеше глъчката на детски смях. Филип присви очи и успя да различи стадата овци и крави, които пасяха в ливадите. Навсякъде хората работеха — оряха с воловете си, разхвърляха тор, за даде земята още по-добра реколта.

— Скозби е богато село — беше казал епископът. — Ще ти хареса, Филип.

— А какъв е лорд Монталт? — попита Филип и хвана юздите на коня си.

— Стар боен кон — отвърна Стивън. — Но добър господар, справедлив с наемателите си. Той също смята, че църквата трябва да бъде преместена на Хай Маунт.

— Но и в нашия рай има змия, нали? — попита Едмънд, като пришпори коня си. — Разбра ли каква е тя, братко?

— Не, не съм.

Изведнъж утринта сякаш притъмня. Смъртта на предишния енорийски свещеник беше събитие, за което нито Филип, нито Едмънд искаха да мислят. Отец Антъни беше мил човек на средна възраст, благороден и учен. Никой не можеше да обясни защо една нощ в края на ноември беше излязъл и се обесил на един тис в гробищата. Дори епископът не знаеше. Възрастният прелат просто поклати глава, промърмори нещо за глупавите древни легенди и приключи с въпроса.

— Студено ми е — каза Филип. — Рохейша, вдовицата, която се грижи за свещеническия дом, каза, че ще подготви къщата. Време е да слизаме.

Те се спуснаха по хълма, където пътят, който водеше до селото, навлезе в гората. Дърветата, високи и черни, след тежката зима, препречваха слънчевата светлина. Една лисица, захапала заек, пресече пътя им. Гарвани кръжаха и дрезгаво грачеха, подплашени от ястреба, който се спускаше над гнездата им. Тримата мъже яздеха мълчаливо. Сякаш възмутен от мълчанието на надвисналите дървета, Стивън затананика песен, която всички знаеха. Филип щеше да се присъедини към него, когато забеляза движение между дърветата. Вдигна ръка, обърна коня си и се взря в мрачната гора.

— Какво има, Филип? — попита Едмънд.

— Ездачи — отвърна брат му. — Може би е зрителна измама, но съм сигурен, че видях мъже с наметала и качулки.

— Ездачи! — възкликна Стивън. — Сигурен ли си, Филип?

— Лицето на Меркъл беше пребледняло.

— Какво ти е? — запита го Филип. — Изглеждаш уплашен.

— Няма нищо — поклати глава Стивън. — Добре де, ще бъда честен. Когато влязохме в гората, на мен също ми се стори, че виждам ездачи, група рицари, които се движеха успоредно с нас.

Стивън погледна скрито към Филип. Свещеникът изглеждаше по-строг от обикновено. За разлика от Едмънд, с хубавото му момчешко лице, румени бузи и засмени очи, Филип винаги се държеше с достойнство. Когато беше ядосан, с проницателният си поглед, който сякаш никога нищо не пропускаше и стиснатите устни приличаше на ястреб, прилика, която се подсилваше от острия му нос.

— Хайде, Стивън — настоя Филип. — Това ти се е случвало и преди, нали? Ти не се плашиш лесно.

Стивън се взря в дърветата.

— Да, случвало се е и преди — отговори той неохотно. — Иначе селото е хубаво, приятно и дружелюбно. Но тук, в гората, или в пустошта имаш чувството, че някой те наблюдава или те следи.

— Негова светлост епископът — заяви Филип — спомена за някакви легенди. Чувал ли си ги, Стивън?

— Всяко селце и заслон в Кент има своята древна легенда — отвърна ядосано Стивън. — Скозби не прави изключение. — Той смушка коня си. — Хайде, Филип, гладен съм и ми е студено. Всяка гора има свой собствен живот. Между дърветата се виждат само сенки.

И тримата с облекчение излязоха от гората и продължиха към Скозби. Мъжете в полята от двете им страни викаха и вдигаха ръце за поздрав. Някои от децата, въоръжени с прашки, за да прогонват крадливите гарвани, притичаха към тях със светнали от удоволствие мърляви личица.

— Това е отец Пип! — извика едно от тях и замаха с ръка. — Отец Пип!

— Даже не могат да ми произнесат името — прошепна викарият. — Значи станах Пип и Пип ще си остана. Господ знае на какво ще се превърнат „Едмънд“ и „Стивън“.

Те спряха, защото мъжете зарязаха плуговете си и излязоха на пътя. Селяните се радваха да видят новия си свещеник. Беше тъжно да погребеш някого без погребална литургия или бебетата да чакат, за да бъдат кръстени. Младите влюбени, които искаха бързо да минат под венчило, също трябваше да чакат, докато свещеникът прегледа църковните архиви и се произнесе дали не са твърде близки роднини; едва тогава можеха да започнат приготовленията за сватбата. Болните вече щяха да имат посетител, който да им дава причастието, да изслушва изповедите им и да ги опрощава. Светите празници щяха да бъдат благославяни и началото на деня и края на седмицата щяха да бъдат отбелязвани с литургия. Заради това Филип и Едмънд бяха приветствани като принцове с кралска кръв. Децата танцуваха около тях. Мъжете, които се бояха да се ръкуват с окаляните си пръсти, просто пристъпваха от крак на крак и се усмихваха доволно.

— Хубаво е, че сме тук — обяви Филип. — Брат ми Едмънд и аз ще бъдем като членове на вашите семейства. Моят добър приятел Стивън Меркъл е архитект. Дошъл е да ни помогне за новата църква.

Това не зарадва особено селяните. Усмивките изчезнаха, заменени от намръщени погледи към Меркъл.

— „Св. Осуалд“ си е достатъчно добра — пристъпи напред як фермер. Той бутна на тила си кожената си шапка и разкри едро червендалесто лице, белязано и набръчкано от годините, прекарани на вятъра и дъжда. — Казвам се Фолмър — каза той. — Кръстен съм в „Св. Осуалд“. Баща ми, неговият баща и бащата на баща му са заровени в нейното гробище.

— Новата църква — отговори тактично Филип — ще бъде построена в тяхна памет. Но сега не е време да обсъждаме този въпрос, ще имаме достатъчно време за това.

И той вдигна ръка за благословия.

Селяните изръкопляскаха, отдръпнаха се и ездачите продължиха из Скозби.

Независимо от протестите за новата църква, селото ги посрещна дружелюбно. Филип веднага се почувства у дома си в това благоденстващо място с работливи хора. Много от селяните имаха собствена земя и бяха използвали печалбите си, за да построят каменни къщи с покриви от червени плочи. Около тях имаше големи градини със зеленчуци и цветя. Някои дори имаха собствени конюшни, свинарници, кокошарници и гълъбарници. Всички те осигуряваха тор за огромните поля наоколо. Селото беше оживено и шумно — по улиците тичаха кучета и прасета; кокошки кълвяха скованата земя; някои от жените седяха на портите и тъчаха, а други печаха вътре хляб или приготвяха домашна бира. Сладката миризма от кухните им висеше тежко във въздуха. От време на време Филип спираше, за да се представи. Видя как Стивън се изчервява, когато някоя млада жена или момиче привлече очите му и погледне дръзко към непознатия. Това бяха силни и красиви хора, които се хранеха от плодородието на земята. Филип знаеше, че много от тези селяни вече не бяха зависими и както другите от Източна Англия или равнините на Котсуолд се превръщаха в пълноправни земевладелци.

Беше им нужен час, преди да напуснат голямата кръчма „Сребърния лебед“ в центъра на селото. Преминаха покрай кладенеца, бесилката и затвора и влязоха през покритата порта на църковния двор в гробището.

„Св. Осуалд“ беше ниска, тумбеста сграда, построена от сив варовик и покрита с черни плочи. Приличаше повече на хамбар или на безразборно струпана купчина тухли. Предната част на покрива се издигаше в заострен връх, а релефната украса над тежките дъбови врати отдавна беше огладена от времето. До нея се издигаше квадратна кула с назъбени стени.

Въпреки дължината на църквата, в нея имаше само три тесни прозорчета, които приличаха по-скоро на бойници. Тримата обиколиха храма, като прескачаха наклонените кръстове и надгробни плочи. Стивън, който внимателно оглеждаше фасадата, посочи полусрутените подпори, изгнилите первази на прозорците, пукнатините по стряхата.

— Цялото дърво отвън е изгнило — обяви той.

Филип огледа обширното мрачно гробище, което заобикаляше църквата от всички страни.

— Тук ще имаме проблем — съобщи той. — Енориашите няма да искат да се разделят с гробищата.

— Какво гласи канонът? — попита Едмънд.

— Според църковните закони — отвърна Филип — труповете, които са погребани преди повече от един човешки живот, могат да бъдат ексхумирани или останките да бъдат пренесени в ново гробище. Тук сигурно има стотици трупове — добави той. — Ще бъде доста трудно да убедим енориашите, че не само старата им църква трябва да бъде съборена, но и гробището трябва да се разоре и да бъде забравено.

— Защо не построим новата църква тук? — попита Едмънд.

— Защото сме в подножието на хълма — обясни Стивън. — Почвата подгизва. Преди столетия вероятно са издигнали храма тук, защото е било най-удобното място. Хай Маунт е нещо различно. Там има развалини, но те могат да бъдат разчистени. Мястото е прекрасно. Земята е собственост на Монталт. Около църквата може да се направи и гробище.

Филип се взираше из гробището. Облак беше скрил слънцето и мястото изглеждаше влажно и мрачно с изкривените тисови дървета с възлести клони, които се протягаха като костеливи пръсти.

— Отец Антъни се е обесил ето там — посочи Стивън към едно дърво, което се намираше в центъра на гробището, между църквата и свещеническия дом.

Филип се приближи.

— Как го е направил? — попита той. — Искам да кажа, дори най-ниските клони са високо над земята.

— Ако се вярва на това, което чух — отвърна Стивън. — използвал е стълба. Качил се, завързал въжето около един клон, а другия край — около врата си и скочил.

Филип прочете молитва за спасението на душата му, но един въпрос не му даваше мира. Защо един мил възрастен свещеник би излязъл през зимната нощ, за да се обеси в гробището на собствената си църква?

— Да влезем вътре — предложи Стивън. — Става студено, а и стомахът ми вече се обажда.

Филип се съгласи. Върнаха се при входа на църквата. Стивън отвори вратата и заедно с Едмънд влязоха вътре. Филип спря и се огледа. Имаше ли там още някой? Някой, който го наблюдаваше от гробището? Пое си рязко дъх. Под един тис, същият, на който се беше обесил отец Антъни, стоеше фигура в наметало с качулка. Можеше да различи лицето — загоряло и набръчкано, със сива брада и мустаци. От него се излъчваше самочувствието на воин. Очите изглеждаха едва ли не по-големи от самото лице — черни и твърди като камък. Филип примигна и разтри очи. Когато отново погледна, нямаше никого.

— Добре ли си? — попита върналият се Едмънд. — Филип, какво има?

— Нищо. Да разгледаме църквата отвътре.

Влязоха в преддверието — въздухът беше влажен и миришеше на плесен. Отляво имаше врата, която водеше към кулата, а отдясно — малка, тясна стая, прашна и пълна с паяжини, където бяха складирани счупени пейки и други предмети. Корабът беше дълъг — колоните от двете му страни — кръгли и тромави. Заради оскъдната светлина, трансептите изглеждаха мрачни. Филип погледна към носещите греди на покрива.

— Това е ново — обясни Стивън. — Вероятно е правен преди не повече от шейсет години. Сложили са нови греди, за да подсилят покрива. Сигурно е струвало доста скъпо. Не мога да разбера — продължи строителят — защо са почнали да сменят плочите на покрива, но не са довършили? Какъв е смисълът да слагаш нови греди, ако водата прониква вътре и ги унищожава?

Филип се разходи из кораба и кракът му закачи една откъртена плоча. Той погледна надолу.

— Това е другата причина — продължи Стивън. — Църквата е построена над подземна река и на места подът е започнал да се надига.

Филип продължи разходката си по-внимателно. Спря пред голям каменен саркофаг, поставен точно пред преградата между кораба и олтара. Гробницата имаше правоъгълна форма. Върху капака имаше статуя на рицар с кръстосани крака и ръка, стиснала дръжката на меча. Отстрани имаше надпис на латинки. Филип се наведе и преведе изличените букви: „Умрял в лето Господне 1311“.

— Дядото на сегашния лорд — обясни Стивън. Вниманието на Филип беше привлечено от странните знаци над надписа. Не беше виждал подобни преди — чифт очи и под тях — едва различим латински цитат. Той се наведе по-близко и преведе шепнешком:

— Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!

ВТОРА ГЛАВА

Филип заобиколи саркофага. От страната на олтара имаше друг надпис. Той привлече погледа му, защото не беше професионално изработен, а грубо издялан в колоната.

Филип извика Едмънд и му прочете надписа. Едмънд влезе в олтара. Щракна огнивото, запали свещ и се върна с нея. Грубите букви затрептяха на светлината й.

— „Под високия връх — запревежда той — се намира скъпоценният товар на сина Давидов и там ще си остане завинаги. Господи, смили се над нас. Уолтър Романел, 1312.“

— Романел! — Филип се изправи. — Не беше ли той?

— Бил е свещеник тук — прекъсна го Стивън. — Полудял и бил отведен в лудницата към манастира „Свети Бартоломю“ в Лондон.

— Странно място е това — каза Филип.

Той се приближи и разгледа параклиса на Богородица вляво от олтара. Статуята на Девата беше като онази в Уолсингъм. Мария, с корона на главата и кралско наметало около раменете, държеше малкия Исус в скута си. Филип извади огниво и запали свещ. Влажният параклис имаше избелели рисунки на всяка стена и свещеникът се почувства отблъснат от атмосферата на запуснатост. Той обиколи трансептите. И те бяха мрачни и занемарени. Грубовати рисунки покриваха стените, но мазилката беше започнала да се рони и лежеше като снежинки върху неравните плочи на пода. Енорийският ковчег, който стоеше върху открита каруца, също беше виждал по-добри дни.

— Не разбирам — каза Едмънд. — „Свети Осуалд“ е богата енория, а съм виждал по-хубави църкви в много по-бедни селца из Кент.

— Сигурен съм само в едно — отвърна Филип. — Негова светлост епископът не искаше да обсъжда въпроса, но аз видях списъка на викариите, които са служили тук през годините. Имената им би трябвало да са написани на дъска в църквата, но разбирам защо не са. Много малко от тях са останали тук повече от няколко години. Отец Антъни, който е служил тук най-малко дванайсет години, е бил изключение.

Филип се усмихна. Винаги беше смятал епископа на Рочестър за лукава стара лисица и сега разбираше защо на такава млада възраст той, който беше наскоро ръкоположен, беше получил такава енория.

— Погледнете колоните — каза Едмънд.

Филип се приближи и забеляза, че на височина човешки ръст на всяка колона бяха изрисувани чифт очи. Беше направено непрофесионално, но всички очи гледаха към олтара. Нещо по вече, на всяка колона имаше същия излинял надпис: „Spectamus te! Semper Spectamus te!“

— „Наблюдаваме те“ — преведе той. — „Постоянно те наблюдаваме“. Какво значи това, Едмънд? Кой наблюдава и защо? — Той се огледа. — Стивън, къде си?

Думите му отекнаха от стената и Филип имаше чувството, че някой му се подиграва, като имитира гласа му. Беше загрижен за това студено и влажно място, защото усещаше, че някаква зла сила ги наблюдава. Беше го забелязал и преди и нещата не се бяха променили. Едно празно, голо място с олтар, седилия, лавариум и аналой. Покривката на олтара беше с добро качество, а от една от стените висеше сребърна дарохранителница и проблясваше в светлината на червената олтарна лампа.

— Стивън! — извика той. — Стивън, къде си?

— Тук, долу, Филип. Не се тревожи. Филип затвори очи.

— Разбира се — промърмори той. — Бях забравил…

В далечния ъгъл на олтара, почти скрита в сенките, имаше малка врата, която водеше надолу към криптата. Стивън беше взел свещта и слязъл надолу. Филип го последва. Ако църквата беше мрачна, то криптата беше съвсем неприветлива. Малко светлина се процеждаше от решетката на тавана в това пусто място. Нисък таван, голи стени — тук не беше останало нищо освен подпорните колони. Централната беше поне два метра дълга и толкова широка. Стивън внимателно я изучаваше.

— Ако можем да я разклатим, Филип — погледна той към гипсовия покрив, — цялата църква ще се срути.

— И как ще го направим?

— Съвсем лесно — отвърна строителят с усмивка. — Говорил съм с войници, опитни стрелци от войните във Франция. Правили са същото с френските замъци. Издълбава се дупка под колоната, слага се барут и фитилът се запалва. Цялата църква ще се срути върху основите си.

— С удоволствие бих го направил — отвърна Филип. — Стивън, бил ли си някога на такова мрачно и потискащо място? Какво ще правим с него?

Стивън отстъпи, все още зает с колоната.

— Не се тревожи, Филип — отвърна той. — Ще получим разрешение от лорд Ричард да построим нова църква. Ти си добър свещеник, енориашите ще те послушат. Ще изравним този храм със земята и ще построим друг на Хай Маунт. За него ще заговори цял Кент. — Той хвана Филип за ръката. — Само помисли, Филип. — После сложи другата си ръка върху рамото на Едмънд. — С прекрасен параклис, сводест покрив и повече светлина. От Кентърбъри ще дойдат художници и ще работят безплатно, само за да останат рисунките им върху стените на нашата църква.

— Стивън, какво знаеш за историята на това място? — попита рязко Едмънд.

Строителят взе свещта от полицата на стената и седна с гръб към една колона.

— Съвсем малко — усмихна се той стеснително. — Енорията е богата, знаете това. Вероятно знаете и че викариите, които идват тук, не остават за дълго. Това не е необичайно. Знам и други енории, където се случва същото. Отец Антъни е пишел история, правил е собствени проучвания. Очевидно всичко започнало с Романел.

— Викарият, който е издълбал надписа върху гробницата на Монталт?

— Същият. Той явно се ползвал с лошо име. Скозби не е далеч от брега и при безредиците по времето на царуването на Едуард II, Романел и някои от селяните се занимавали редовно с контрабанда.

— Стига, Стивън!

Филип седна до него, като се опитваше да овладее тръпките, които го побиваха, когато се взираше в сенките, изпълнили мястото. Свещите, които бяха донесли, само засилваха Злокобната атмосфера — всеки път, когато помръднеха, около тях заиграваха тъмни сенки.

— Знам, знам — обади се Стивън. — Какво лошо има в малко контрабанда? Няма мъж в Кент под шестнайсет години, който да не е бил контрабандист, включително собственият ми баща. Но Романел бил различен. Той искал богатство, затова се занимавал и с черна магия.

— Магьосник ли е бил? — попита Едмънд.

— Магьосник, мъдрец, вълшебник, вещер. Както искаш го наречи.

— И къде практикувал ритуалите си? Стивън се засмя с нисък, подигравателен смях.

— Според местните легенди и отец Антъни, тук.

— Искаш да кажеш в църквата?

— Не, Филип, тук, в криптата. Обичайните суеверни глупости. Принасял в жертва животни…

Филип скочи на крака. Това място не му харесваше. Затвори очи и наум се наруга за собствената си арогантност. Трябваше да разпитам, помисли си, трябваше да направя свои собствени проучвания. Почувства ръката на Стивън на рамото си.

— Стига, Филип, това е било отдавна. Романел полудял и умрял. Църквата била отново осветена и благословена. — Усмивката му помръкна. — Макар че трябва да ти покажа това.

Той пристъпи напред и повдигна свещта към едната колона, която подкрепяше пода близо до стълбището. Филип очакваше да види чифт очи като в гробницата, но видя само някаква влажна ивица. Когато я разгледа по-отблизо, той осъзна, че прилича на сянка на рицар върху колоната. Приближи още и успя да различи ризницата от халкички, мустакатото лице, наметалото, което падаше на дипли върху бронята, наколенниците, дори шпорите на токовете и това му напомни за видението в гробището.

— Какво е това? — прошепна той.

— Не знам — отвърна Стивън. — Отец Антъни го споменава в бележките си. Говорих и с други хора. Някои смятат, че е избеляла рисунка на рицар. Други са по-загадъчни — те казват, че е отпечатък от призрак.

Филип грабна свещта и огледа колоната отблизо. За пръв път дори той се почувства уплашен. Беше виждал избелели стенописи и преди, но това беше нещо различно. Той пъхна свещта обратно в ръката на Стивън.

— Едно ще ви кажа — той погледна към строителя и брат си. — Скоро ще бъде пролет. Преди в Скозби да дойде следващата зима, ще срутя тази църква, а другата ще бъде почти завършена.

Те напуснаха криптата и излязоха от църквата в гробището. Денят угасваше, светлината отслабваше. Валма от мъгла се събираха около тисовите дървета. Филип съзря уютните светлини на свещеническия дом.

— С нетърпение очаквам вечерята — каза той. — Казват, че Рохейша е добра готвачка, а ще мога да поговоря и с псалта, Адам Уолдис.

— Той е потайно дребно човече — обясни му Стивън. — Припка насам-натам като мишка и винаги нещо си мърмори, но е затворена книга. Опитай се да поговориш с него за енорията или смъртта на отец Антъни и той ще те изгледа като подплашен заек и ще избяга.

Като се смееха и говореха, те стигнаха до задната страна на църквата. Филип искаше да разгледа стената, изложена най-пряко на стихиите. Докато го правеха, той забеляза движение между дърветата. Спря с разтуптяно сърце.

— Филип, какво има?

Отначало свещеникът не искаше да отговори, за да не го обвинят, че има прекалено живо въображение. После отново видя движение — приведена фигура премина от един надгробен камък към дърветата, скупчени в източния край на гробището.

— Кой е това? — попита Едмънд.

Филип се разсмя и се отпусна. Нямаше видения. Но доброто му настроение скоро се превърна в гняв. Тази ли фигура го наблюдаваше, когато за пръв път влезе в църквата? Той забърза през тревата.

— Стой! — отекна гласът му.

Фигурата се обърна — беше възрастна жена, всъщност старица, стиснала с две ръце ясенова тояга. Тя уплашено гледаше свещеника, докато се приближаваше. Филип беше объркан, но същевременно любопитен, пък и се поуспокои, че фигурата, която беше видял, е от плът и кръв. Грозотата на старицата беше отблъскваща. Тя имаше продълговато слабо лице и счупен нос; очите й непрекъснато сълзяха, а езикът облизваше безкръвните й устни. Изглеждаше уплашена в овехтялата си черна рокля, оръфана при подгъва, маншетите и около врата. Сива вълнена наметка обвиваше костеливите й рамене, а бялата й коса — доста оредяла — беше събрана на кок на тила. Филип спря. Тази фигура ли беше видял преди?

— Моля ви, почакайте — извика той, наведе се и протегна ръка. — Аз съм отец Филип Тръмпингтън, новият викарий. Синьосивите очи на жената срещнаха погледа му. Вече успокоен, Филип помисли, че тя безмълвно му се подиграва.

— Току-що пристигнах — каза и той.

Сивите очи ги огледаха. Тя не спря поглед върху Едмънд, но присви очи, когато позна Стивън.

— Виждала съм един от вас и по-рано. — Гласът й беше нисък и изненадващо силен. Тя се изправи, сякаш досегашната присвита стойка й беше служила като защита срещу някаква заплаха. — Виждала съм русокосия. Ти си строител, нали?

— Да, майко.

— Не съм майка, нито жена — отвърна тя. Аз съм пазачката на ковчега. Не съм жена — продължи тя сухо — защото гърдите ми са увиснали, а соковете отдавна пресъхнали. Хората ме знаят като Оплаквачката.

— Какво? — възкликна Филип.

— Пазачката на ковчега — повтори тя. — Нали знаете какво е ковчег, отче, мъртвите лягат в тях. — Тя посочи с глава към надгробните плочи. — Всички си мислим, че сме много важни, но накрая, по един или друг начин, земята прибира всички ни. — Тя въздъхна с раздразнение и се приближи към него. — Аз не съм загадъчна стара жена — продължи тя със светнали от възбуда очи, сякаш се наслаждаваше на остроумието си. Стисна ръката на Филип с горещите си пръсти. — Отче, това е странно, понякога зло място. Не, не искам да ви плаша; не трябва да вярвате на селските клюки, аз не съм вещица. — Тя му се усмихна — Родена съм Едит Романел. О, да — тя забеляза изненадата на лицето на Филип. — Незаконна дъщеря съм на викария. Пастор Романел се заглеждаше по жените. Беше баща на енориашите си и в буквалния смисъл на думата.

Сега и Филип се присъедини към смеха й.

— Знаете ли какво става с незаконните деца на свещениците? — продължи тя. — Те са оставени да се грижат сами за себе си. Баща ми полудя, беше се побъркал напълно. Пристигна нов свещеник и ме изхвърлиха. — Тя махна с ръка. — Зад онези дървета, близо до стената на гробището, има стара колиба. Там живея. Събирам съчки, почиствам гробището. Когато умре някой, някой бедняк, който си няма кой да измие трупа му или да го подготви за погребение…

— Оплаквачката го прави — завърши Филип изречението й.

— Да, отче, оплаквачката го прави. В замяна ми плащат един шилинг на всяка четвърт лира и ако свещеникът е добър, получавам храна и други помощи.

— Ти говориш добре, жено.

— Бях на дванайсет години, когато баща ми полудя — отговори тя. — Той ме научи да говоря. Можех да броя до над петдесет още на десет години. Когато идваха другите свещеници, работех при тях като икономка. Аз не съм селянка. — Тя се изпъчи. — Не съм такава, каквато изглеждам. Какво ще кажеш, отче? Ще ме задържиш ли като оплаквачка?

— Разбира се.

— Надявам се да го направиш — каза жената с труповете и отстъпи. — Лицето ти е добро, въпреки острите ти очи. Сърцето ти е пълно с жар, нали, отче? — Тя сви рамене. — Но и други такива идваха, а после си заминаваха.

— Защо? — попита Филип. Жената се полуизвърна.

— Не знам — промърмори тя. — А би трябвало. Един свещеник ми го каза. Просто защото имаш посивяла коса и сбръчкано лице, те си мислят, че си мъдра жена. Но бог ми е свидетел, не знам. А ако ви разкажа за подозренията си, за нещата, които съм видяла, вече няма да бъда мъдра жена, а глупачка или луда като баща си. — Тя се усмихна лукаво. — И какво ще стане с мен тогава?

— Значи знаеш защо — настоя Филип.

— Не повече от останалите хора, отче — измъкна се тя. — Знаеш за какво говоря. От тези, които дойдоха преди теб, никой не искаше да остане за дълго. Не е заради селото, там няма страшни тайни — тя погледна към църковната камбанария. — Тук е — добави уморено. — Тук се случва всичко.

— Какво се случва? — попита Стивън.

— Е, сър — огледа ги тя. — Всеки вижда това, което иска.

Свещениците идват и чуват приказките. Някои дори се чудят къде е съкровището на моя баща.

— Съкровище ли? — попита Едмънд.

— Приказки — присмя се жената. — Баща ми — усмихна се тя — си вреше носа навсякъде. Когато бях малка, в селото непрекъснато влизаха пари, господ знае откъде. И той като вас искаше да промени църквата. Да, чувала съм слуховете. Но после полудя.

— Защо? — попита Филип. Тя въздъхна.

— Някои казваха, че е бил роден така, а други — че демоните са го обладали. Помня само как баща ми се будеше с писъци или отвреме на време в църквата, когато отслужваше литургия, спираше и викаше: „Те ме наблюдават! Те винаги ме наблюдават!“

— И каза ли ти някога кои са те? — попита я Филип.

— Господ ми е свидетел, отче, никога. Никой никога не разбра. Разбира се, може би става дума за изчезналите. Идете в селото и разпитайте. Те ще ви кажат същото. Някои от тях изчезнаха, докато Романел беше викарий. От всякакви професии — един беше мелничар, друг — орач, имаше кожар, овчар, ратай. Всички изчезнаха. — Тя плесна с ръце. — Като мъглата, която се спуска тук. — Жената изду бузи. — Казах ви достатъчно. — Тя вдигна глава и подуши въздуха като куче. — Рохейша вече е готова с яденето, мисля, че е говеждо. Доста солено, но обилно подправено. Тя и лудият й син Криспин. Той е малоумен, но ще се погрижи за конете ви. — После тя се обърна и изчезна между дървената.

Те се върнаха и взеха конете си. Изведоха ги от гробищата и тръгнаха по пътя покрай стената, която ги заобикаляше. Свещеническият дом беше голяма, внушителна сграда, построена от същия камък като църквата. Имаше три етажа, покрив с плочи, с комини от едната страна. Повечето от прозорците бяха със спуснати капаци, но тези на първия етаж бяха открити. До предния вход се стигаше по няколко стъпала. Докато Стивън отвеждаше конете, Филип и Едмънд се изкачиха и почукаха на вратата. Рохейша им отвори. Тя беше червенобуза, усмихната жена, пухкава като узряла крушари криеше сивата си коса под бял воал. Носеше дълга, тъмносиня блуза, леко овехтяла и посипана с брашно, с каквото бяха изцапани пръстите и китките й. Помаха им развълнувано.

— Отче Едмънд, отче Филип, не трябва да чукате. Това е вашата къща. Влизайте. — Погледна към Стивън, който държеше конете. — Отведи ги отзад — извика тя.

— Аз ще ги заведа, мамо.

Млад мъж с празен поглед и усмихнато лице на слабоумен под перчем от мазна коса изтича по коридора. За малко не се сблъска с майка си, докато бързаше надолу по стълбите и пляскаше с ръце.

— Не е опасен — каза Рохейша. — Просто обича коне. Ще се погрижи за вашите.

Филип наблюдаваше как момчето хвана юздите и поведе конете покрай къщата, където както знаеше от предишните си посещения, имаше малка конюшня, градина и барака.

Рохейша ги въведе в къщата, като развълнувано бърбореше, че багажът им е пристигнал непокътнат по един каруцар от Мейдстоун. Тя обясни, че го е качила горе, макар да не е знаела къде да го остави. Гладни ли са те? Видели ли са църквата? Вярно ли е, че искат да построят нова? Рохейша продължи да говори, докато ги развеждаше из къщата. Филип и Стивън я бяха виждали и преди. Беше приятна и просторна — имаше преддверие, малка трапезария, свързана с кухнята, килер и помещение за миене на чинии. Стаите бяха чисти, стените — прясно боядисани и по тях висяха разпятия и малки цветни триптихи. Камъшът, с който беше застлан пода, беше прясно отрязан, в ъглите стояха саксии с билки, останалата част от мебелите също беше почистена и измита, а кухнята беше изпълнена със сладкия аромат на печен хляб и месо.

— Много е чисто — отбеляза Филип.

— Да — каза Рохейша — аз поддържам добре къщата за отците. — Тя спря, с ръка, опряна на парапета и ги огледа поред.

— Вие ще останете, нали?

— Разбира се — отвърна Филип.

— Други свещеници идваха и си отиваха.

— И аз разбрах така — отвърна Филип. — Ти на всички ли беше икономка?

— През последните двайсет години, да.

— И кога си тръгваха?

Възрастната жена се завъртя, подхвана подгъва на полата си и се изкачи по спираловидното дървено стълбище. Когато стигна площадката, тя се отпусна на едно столче, изтри лицето си и им се усмихна.

— Доста е стръмно. По този коридор има три стаи. На горния етаж има още, има и тавански помещения под стряхата, но те рядко се използват.

— Защо напускаха останалите свещеници? — попита Филип.

— Някои бяха стари и се разболяха. Скозби е доста самотно място. Други се уплашиха и се оттеглиха. Не обясняваха Всички разбраха за Романел, свещеникът, който полудя и беше отведен в Лондон. Може би ги е хващала меланхолия.

— Ами отец Антъни?

— Да, той остана по-дълго. Харесваше църквата и се интересуваше от историята й, особено от легендите.

— Защо тогава се е самоубил?

— Не знам, отче. — Тя се изправи на крака. — Стана внезапно. Той и енорийският псалт Адам Уолдис често се събираха и си шепнеха това-онова. Често се качваха на Хай Маунт, където са развалините от саксонския манастир. Към края на живота си отец Антъни се промени. Почти не спеше, винаги гледаше през прозореца. Една сутрин дойдох и намерих къщата празна. Не можех да открия отец Антъни. Уолдис живее в селото. Тогава някой започна да чука с все сила на вратата. Запознахте ли се с Оплаквачката?

— Да — отвърна Филип.

— Тя е безобидна — заяви Рохейша. — Върши много добри дела. Както и да е, именно тя откри горкичкия отец Антъни да виси като престъпник на бесилка. Синът ми Криспин го свали долу.

— Къде е погребан?

— В църковния двор. Лорд Ричард Монталт каза, че не бива да бъде погребван на кръстопът като самоубиец. Каза, че навярно отец Антъни е изгубил ума си и не е знаел какво прави. — Тя въздъхна и се изправи. — Още не са му сложили надгробен камък. Както и да е, спалните ви са тук. Вашата беше преди на отец Антъни, най-голямата. — Тя отвори една врата и покани Филип вътре.

Спалнята беше голяма. В нея имаше малко легло с балдахин, два скрина, шкаф, полици на стената под простичкото черно разпятие и голямо бюро под прозореца.

— Отец Антъни остави всичките си книги и документи. Никой не ги е потърсил. Лорд Ричард каза, че следващият свещеник може да ги вземе.

Тя показа на Едмънд и Стивън техните спални. Рохейша се извини за липсата на камъш на пода и каза, че ще се погрижи за това на следващия ден.

— Целият багаж е във вашата стая, сър — кимна тя към Стивън. — Боя се, че не знам кое на кого е. Сега се връщам в кухнята, сигурно сте гладни.

Рохейша бавно премина по коридора и се обърна на стълбищната площадка, притиснала ръка към устата си.

— О, прости ми, Боже! — изохка тя. — Отец Филип, съжалявам, но лорд Ричард ви покани на вечеря заедно с приятелите ви.

— Ще наглеждате ли къщата? — попита свещеникът.

— О, не. — Рохейша се усмихна с устни, но в очите й проблесна решителност. — Имам си собствена къща в селото. Когато се мръкне, Криспин и аз ще си тръгнем, но ще се върнем призори.

— Защо? — попита Филип и пристъпи към нея. — Защо не искаш да останеш тук?

— Сър, имам си собствен дом — смути се тя.

— Само затова ли? — попита той. — И няма никакви други причини?

— Къщата е хубава, отче. Не се страхувам, но не обичам да бъда близо до гробищата през нощта. Питайте Оплаквачката. — Рохейша прехапа ъгълчето на устната си. — През лятото, когато слънцето залязва, а пчелите и пеперудите летят наоколо, е като райска градина. Но през зимата, когато падат мъгли, не ми харесва и никога няма да ми хареса.

— Хайде, Рохейша — усмихна се Филип. — Няма ли да ми разкажеш легендите?

Тя вдигна ръка.

— Отче, ако псалтът Адам не се върне, а той ще го направи, защото подушва храната от една миля разстояние, ще ви кажа каквото знам. А сега, ако не искате хлябът да почернее, а печеното да прегори…

Рохейша почти се затича по стъпалата. Филип погледна приятелите си.

— Да си разопаковаме багажа. Изглежда, че не само ще ни нахранят, но и ще се позабавляваме.

Адам Уолдис, псалт на енорията „Св. Осуалд“, стоеше сред развалините на древния саксонски манастир. От сградите му бяха останали само фасадите, стените бяха полусрутени; малкият олтар, корабът, спалните помещения и бараките стояха открити към небето и стихиите. Уолдис отиде до мястото, където някога се беше намирал централният олтар. Петата му закачи пропукана плоча и той погледна надолу. Можеше да различи изтъркания надпис, поставен в памет на монасите, погребани там. Той се наведе, избърса праха и прочете името: „Абат Алрик.“

Уолдис дочу звук и вдигна глава, но беше само една от птиците, свили гнездо в руините, която кацна на перваза на прозореца и събори долу купчинка камъчета и мазилка. Адам се изправи, отупа коленете си и се взря в небето. Мракът се спускаше и морската мъгла вече се събираше, закривайки още незалязлото слънце. Беше идвал тук много пъти, особено с приятеля си отец Антъни, докато свещеникът не стана отчужден и странен. От онази нощ Адам често идваше при олтара и гледаше към разхлабената надгробна плоча. Отец Антъни я беше повдигнал пръв. Сега го направи и Адам. Дръпна я настрани и се вгледа в плиткия гроб отдолу. Той беше загадка за него. Според древния надпис това някога е бил игумен Алкун, но ако беше така, той беше умрял от насилствена смърт. Уолдис повдигна белеещия се череп и го обърна. Някой беше пребил Алкун до смърт, беше разбил задната част на главата му. По-интересното беше, че в гроба нямаше никакви атрибути на сана му — нито броеница, нито кръст — нищо, сякаш добрите монаси бяха съблекли Алкун напълно гол и дори не му бяха наметнали плащеница. Адам се стресна от дрънкане на сбруя.

— Кой е там? — извика той.

Мъглата нахлуваше в старинните развалини. Адам постави плочата на мястото й, и се прекръсти срещу злите сили. Влезе обратно в кораба, взе наметалото и вещите си и излезе от стария манастир. Погледна към склона. Въпреки мъглата още различаваше светлините на селото и мъжете, които се прибираха от полето. Адам затвори очи: новият свещеник трябва да беше пристигнал. Той сигурно щеше да го разпитва за отец Антъни, но какво можеше да му каже? Не искаше да споделя тайните му с никого. Знаеше, че някъде в околността на Скозби беше заровено голямо съкровище и възнамеряваше да го намери. Стисна под мишница торбата си и с един последен поглед към манастира пое по пътеката, която се виеше през гората към селото.

Спомни си как отец Антъни му беше разказвал за съкровището, пренасяно през Кент от тамплиерите. Как кралските хора ги бяха пресрещнали и избили, но едва след като рицарите бяха успели да скрият златото си. В подножието на хълма Адам спря и отново погледна назад към развалините. Отец Антъни беше сигурен, че съкровището е заровено там. Не беше ли открил останките на нещастните тамплиери? Псалтът присви очи и подскочи — внезапно мъглата се раздвижи. Беше сигурен, че вижда конници, наметнати с плащове с качулки, скупчени в подножието на хълма. Той с мъка овладя потръпването си. Ако можеше да се вярва на слуховете, французите бяха излезли в открито море и правеха набези по бреговете на Кент и Съсекс. Нахлуваха навътре в сушата, плячкосваха, изнасилваха, опожаряваха. Псалтът се забърза. Гората се затвори над него. Смразяващ вятър подхвана качулката му и я задърпа като зъл демон. Адам се вгледа в дърветата от двете страни на пътя. Мъглата обгръщаше дънерите и клоните, стелеше се над тревата. От време на време гарваните дрезгаво се обаждаха в тишината, нарушавана от счупените клонки под краката на някоя белка, лисица или невестулка, втурнала се на последния си вечерен лов преди падането на мрака. Пред него мъглата се спускаше като завеса и скриваше пътя.

— Наблюдаваме те! Ние винаги те наблюдаваме!

Адам замръзна и очите му изскочиха от орбитите. Огледа се наоколо. Беше сигурен, че някой зад него беше прошепнал думите. Обърна се. Нямаше никой. Когато продължи напред, сърцето му биеше шумно, а устата му беше пресъхнала. Отново си спомни за отец Антъни. Не беше ли се оплакал старият свещеник от нещо такова? От някакъв шепот? От хора, които го наблюдавали? Уолдис чу съвсем ясно подрънкването на сбруя вдясно между дърветата. Спусна се да бяга и изпусна торбата си. Само да стигнеше до селото, щеше да се отбие в кръчмата и да отмие страховете си с кана вино. Той изхлипа, когато конниците се появиха от мъглата. Пет, шест, и още, и още, те препречиха пътя му. Чу тропот на копита зад гърба си и се обърна. Ездачите носеха наметала и лицата им бяха скрити дълбоко под качулките. Адам се обърна и побягна встрани от пътеката към гората. Знаеше, че така ще се спаси. Ездачите нямаше да могат да го настигнат. Погледна наляво и надясно. Конниците се носеха между дърветата без всякакви трудности. Продължаваше да тича, дробовете му всеки момент щяха да се пръснат, а главата му кънтеше като барабан. Познаваше тукашните пътища. Като момче беше играл в тези гори заедно с Рохейша, но сега се отклони от посоката, забравил всичко, което знаеше.

Искаше само да се отдалечи колкото може повече от загадъчните конници. Пред него блесна вода и почвата под краката му поддаде. Обхванат от ужас, Уолдис разбра, че се е озовал в едно от горските тресавища. Опита се да излезе на твърда почва, но потъваше бързо. Конниците се наредиха около него и той протегна ръце:

— Помогнете ми! В името на Бога, помогнете ми!

Той потъваше в блатото, давеше се и стенеше. Конниците останаха неподвижни, докато енорийският псалт на „Св. Осуалд“ бавно изчезна в калта на тресавището.

ТРЕТА ГЛАВА

Имението Рокингъм беше красива и величествена сграда. Разположено на около половин миля от църквата, то се гушеше между ниските хълмове, над които се чернееше гората. Зад стените му имаше малки овощни и зеленчукови градини, конюшни и бараки. Те образуваха малко селце, което обслужваше голямата къща, издигната на четири етажа върху сиво-червени тухлени основи. Останалите етажи бяха изградени от черни греди и жълта мазилка, а сламата по островърхия покрив отдавна беше заменена с блестящи червени и черни плочи. Масивните рамки от полирано дърво и дебелото, оцветено стъкло на прозорците говореха за богатството на собственика. Къщата приличаше на църква. Впечатлението се подсилваше от внушителната предна врата, към която по покритата с бели камъчета пътека се приближаваха Филип и спътниците му. Те бяха преминали от портата на имението, покрай градините и дърветата, през огромна морава с декоративни беседки и изкуствени езерна, до като стигнат до входната врата. Филип беше изненадан от трескавата дейност в имението: конници идваха и си отидаха, църковни пристави и други длъжностни лица се разхождаха из залите. Имаше дори войници, които носеха ярките вимпели на шерифа на Кент, сега изцапани с кал. Самите мъже изглеждаха уморени и изтощени.

— Проклетите французи! — обясни лорд Монталт, когато ги посрещна в преддверието.

Той ги настани на столове пред огъня, който весело пращеше в голямата камина.

— Проклети французи! — повтори Монталт и разтърси ръцете им, без много да се заслушва в имената.

— Чух слуховете — каза Филип и седна.

Опита се да прикрие усмивката си от този хитър стар войник, който беше по-загрижен от битката с вековния неприятел, отколкото за приветствията към посетителите си. Монталт отиде до прозореца и се загледа навън.

— Скоро ще се мръкне — промърмори той и белите му мустаци сякаш настръхнаха.

Прекара ръка през косата си, която падаше на стоманено-сиви къдри до раменете му. Беше облечен в обикновена зелена туника и бричове, а вълнените му гамаши бяха натъпкани в ниски кожени ботуши. Непрестанно подръпваше широкия си войнишки колан и почукваше ефеса на меча си. Изведнъж се обърна се и погледна Филип със студените си сини очи.

— Нещата вървят на зле, отче. Старият крал е мъртъв, Черният принц — също, а крал Ричард е още момче.5 Изтласкаха ни от Франция, а сега французите искат да стъпят на наша земя.

— За Бога, татко, успокой се!

Един млад мъж влезе в стаята. Продълговато дружелюбно лице, гладко избръснато и загоряло от живота на открито, надничаше изпод непокорните кичури кестенява коса. Облеклото му беше почти същото като на баща му. Вниманието на Филип беше привлечено от младата жена, която се облягаше на ръката му. Свещеникът разбираше, че е дал обет за безбрачие. Той се молеше, постеше, искаше да служи на Бога и знаеше, че никога няма да се ожени. Но не можеше да не забележи изключителната красота на младата жена. Тя беше облечена в обикновена синя рокля, обшита по деколтето и якичката с бял ширит, а гарвановочерната й коса беше скрита под бяла забрадка. Овалното й лице, бяло като сметана, имаше съвършени черти: носът й беше малък, устата — пълна и закачлива, а очите — сивосини и живи.

— Това е синът ми Хенри. — Лорд Ричард покани с жест младата двойка. — И Изолда, дъщеря на един от старите ми бойни другари, годеницата на Хенри. — Усмивката му изчезна. — Французите са акостирали на брега на Кент — продължи лордът рязко. — Горят села и шерифът е свикал опълченията.

Старият лорд се върна до прозореца и отново се взря навън, сякаш предизвикваше французите да изскочат иззад някой храст. Хенри и Изолда, които с мъка сдържаха смеха си, се представиха на Филип и спътниците му.

— Той е стар боен кон — прошепна Хенри. — Бил се е при Поатие6.

Затова, за бога, не споменавайте това име пред него, иначе няма да си тръгнете преди Великден.

Филип му се усмихна в отговор. Не можеше да свали очи от лейди Изолда. Тя беше толкова красива, толкова добросърдечна и в държанието й липсваше престорената свенливост или превзетото кокетство, което беше забелязвал у повечето привлекателни жени. Тя започна да имитира лорд Ричард и Стивън скри лицето си в ръце, а Едмънд се разсмя.

— Знам какво правите, млада госпожице. — Лорд Ричард се върна и седна на централното място, като потропваше с пръсти по облегалката. — Бих искал проклетите французи да дойдат тук, в Рокингъм, или в Скозби. Той размаха юмрук.

— Ще им покажа силата на меча си, както направих в Поатие.

— Той погледна тримата си посетители. — Знаете ли, че бях там, на десния фланг.

— Татко — бързо го прекъсна Хенри. — Нашите посетители са дошли да ни се представят. Те са наши гости, може би имат някакви въпроси.

— Да, да, разбира се. — Сър Ричард изръмжа на един слуга да донесе вино и захаросани плодове. — Ще разговаряме. Но, господа — лорд Ричард грабна подноса с плодовете от слугата и започна да ги подрежда върху масата. — Това е английската позиция при Поатие. — Той пъхна един плод в устата си. — Това са Генуезците — с тях аз се справих. Бях точно тук, отдясно…

Въпреки протестите на сина си, лорд Ричард се впусна в подробно и точно описание на битката при Поатие и как се беше бил под командата на Черния принц. Хенри вдигна очи към небето, а Изолда стисна ръце в скута си и застина като омагьосана. От време на време лорд Ричард прекъсваше разказа си, за да я нарече „палавница“. Навън беше паднал мрак и слугите влязоха да запалят факлите, когато домакинът най-после приключи историята си, като отпиваше от виното и тъжно клатеше глава. После приключи със спомените си и се извини тържествено, че е бил толкова развълнуван, когато гостите му пристигнаха. Известно време той си побъбря с Едмънд и Стивън. Филип, все още очарован от лейди Изолда, скоро осъзна, че тя и Хенри са много влюбени.

— Е, какво мислите? — обърна се лорд Ричард към него.

— За енорията ли, милорд?

— Не, за французите. Смятате ли, че ще навлязат във вътрешността?

Филип направи гримаса и поклати глава.

— Аз съм свещеник, а не войник, лорд Ричард, но смятам, че е възможно. Брегът на Кент е равен; само около Скозби има хълмове и долини. Ако откраднат коне и навлязат навътре, ще опустошат всичко. Не е нужно да се връщат на мястото, където са акостирали, могат да придвижат корабите си на север и да ги потърсят там.

— Браво! Браво! — Сър Ричард го потупа по рамото. — Ще направим от вас войник. — Той шумно си пое дъх. — Изпратих към брега разузнавачи.

Някъде в къщата прозвуча звънец.

— Да вървим, сенешалът ми съобщава, че вечерята е готова.

Вечерята се състоя в голямата зала на имението, прекрасно обзаведена, благодарение на военната плячка и печалбите от търговията с вълна. Тъмна дъбова ламперия покриваше стените. Над нея висяха ярко оцветени знамена, украсени с гербовете на лордовете Монталт и на техните съпруги. Лорд Ричард покани гостите си на подредената маса върху подиума, който се намираше в разточително украсена ниша в дъното на залата. Стените бяха украсени с глави на лисици, елени, сърни, глигани и други ловни трофеи. Между сребърните прибори изпъкваше огромна солница във формата на замък. Храната беше изтънчена и показваше, че лорд Ричард е щедър домакин: пача, банички с месо, еленски бут и пълнен дивеч. Виното се лееше като река. Домакинът не се върна към войната с Франция, а тихо слушаше как останалите обсъждат местните проблеми и клюките от Лондон.

Отначало Филип помисли, че старецът или е пил твърде много, или още мисли за французите, но скоро лорд Ричард доказа, че е лукав и бърз като лисица. Към края на вечерята той ловко накара Хенри и Изолда да разведат Едмънд и Стивън из имението.

— Покажете им стаята с ръкописите — измуча старият воин. — Там, където е била библиотеката на моите прадеди. Хубаво място е. Ще ви хареса, Едмънд; на вас също, Стивън. Ако нещо за четене ви хареса, можете да го вземете.

Веднага щом групата излезе от залата, усмивката му угасна. Той погледна към Филип, който седеше от дясната му страна, отмести стола си и застана лице в лице със свещеника.

— Като стана дума за книги, отче Филип, знаете старата поговорка: Никога не преценявай книгата по корицата й. Може да приличам на изкуфял стар войник, загрижен само за французите. Бърборих като палячо, защото не искам да тревожа сина си и бъдещата ми снаха. — Той леко се усмихна. — Тя е толкова прекрасна, колкото изглежда. Добра жена, с остър ум и надарена със здрав разум.

— И защо направихте всичко това, милорд? С какво не искахте да ги обезпокоите?

— Вие също сте умен — отвърна лорд Ричард. — Разбирам това. Ходил сте в енорийската църква. — Той започна да чисти зъбите си. — Неприветлива е, нали? Разбирам защо искате да построите нова. Говорихте ли с Рохейша за отец Антъни?

— Тя ми каза малко — свещеникът бил възрастен и учен. Много се интересувал, бил направо омагьосан от историята на селото…

— А, да историята. Ами легендите?

— Тя наистина ми каза съвсем малко — отвърна Филип.

— Тогава аз ще ти кажа истината. — лорд Монталт се облегна на стола. — Или поне истината, каквато я знам от историята на моето семейство. През зимата на 1308 тогавашният крал, Едуард II, издал заповед всички тамплиери в кралството му да бъдат арестувани. Той бил принуден да направи това от своя тъст, Филип IV, крал на Франция. Чувал ли сте за това?

Филип кимна.

— Според легендата група тамплиери избягали от църквата си в Лондон. Били дванадесет или тринадесет. Със себе си носели съкровището на ордена си: злато, сребро, скъпоценна утвар. Моят предшественик от онова време, откровено казано, бил пират и контрабандист, който не се боял нито от Бога, нито от хората. Бил близък приятел с местния свещеник, Уолтър Романел. Според легендата, когато открил, че съкровището се пренася през равнините на Кент и ще премине недалеч от Скозби, с викария направили заговор. Яздил ли сте вече из района?

Филип поклати глава.

— През зимата местността може да бъде опасна; пътеките свършват внезапно, пътищата водят към тресавището. През цялото време има мъгла, която сякаш извира от адските казани и се спуска толкова бързо, че дори да си роден тук, лесно можеш да се изгубиш. Накратко казано, Романел и моят дядо, да му прости Господ, събрали група обесници от селото и изиграли стария контрабандистки номер със запалените факли, които отклонили непознаващите пътищата рицари към тресавището.

— Но те са били въоръжени воини…

— На бойното поле едва ли биха ги победили, отче Филип. Но затънали в блатото, заобиколени от мъглата, те били лесни жертви и бързо паднали под облака стрели. — Лорд Ричард млъкна. — Господ знае какво се е случило — прошепна той. — Но легендата твърди, че главорезите пленили съкровището и го донесли тук. Мисля, че започнали да го използват. Дядо ми купил още земя, ремонтирал къщата. Отец Романел започнал да работи върху църквата, имал същите идеи като вас.

— Извинете — прекъсна го Филип, — откъде знаете всичко това?

— Предавало се е устно от баща на син. Никой не е толкова глупав, че да запише такова нещо. Спомняте си, че тогавашният крал, Едуард II, бил бесен, че е изгубил такова огромно съкровище. Кралските пълномощници дошли в Скозби, но си отишли с празни ръце. — Лорд Ричард отпи от виното си и залюля чашата между пръстите си. — Минали години. Разбойниците навярно мислели, че ще им се размине. Но според легендата Романел започнал да говори за Наблюдателите и шепота, който се чува в гробището и около къщата. Видяхте ли надписите?

— Да, лорд Ричард. Една и съща фраза се повтаря непрекъснато. „Ние ви наблюдаваме! Ние винаги ви наблюдаваме!“ А също и очите, изрисувани по колоните. Какво е станало с дядо ви?

— Нещо като това с Романел. Лорд Джордж често се пробуждал през нощта с викове и писъци. Говорел за бронирани конници в двора. Една сутрин намерили леглото му празно. Открили го в овощната градина. Лежал по нощница, умрял от апоплексия. Други казват, че върху лицето му бил изписан такъв ужас, сякаш бил надникнал в дълбините на ада. Малко по-късно Романел полудял. Отвели го в „Свети Бартоломю“ в Лондон, където умрял в килията си, крещейки, че те все още го наблюдават. — Лорд Ричард остави чашата си. — Вие вярвате ли в призраци, отец Филип?

— Църквата ни учи за Силите на мрака, лорд Ричард.

— Но от ада ли идват тези призраци? — запита лордът. — Да приемем, че е вярно, че моят дядо и викарият Романел са избили невинни хора, които са били също така свещеници и християнски воини; те са го направили за да завладеят съкровището на тамплиерите. — Лордът махна с ръка. — Тези убийци са били от Скозби, значи селото би трябвало да е прокълнато, но вие го видяхте. Процъфтяващи къщи, плодородни поля; хората се раждат, женят и умират. Живеят щастливо, стига да не ни нападнат проклетите французи.

— Значи смятате, че мястото не е прокълнато?

— Не знам. Църквата със сигурност е. Знам защо свещениците не се задържат. Те чувстват някакво присъствие. Подозирам, че отец Антъни, както и нашият несретен псалт Уолдис, са търсили златото. Аз не бих го докоснал заради всички ангели небесни, макар да подозирам, че е заровено в стария манастир на Хай Маунт. Дядо ми и Романел никога не се приближавали до това място, отбягвали го сякаш е прокълнато. — Старият рицар придърпа стола си по-наблизо. Но аз си мисля, че проклятието може да работи по друг начин. Дядо ми бил женен за красива млада наследница. Тя родила баща ми и след седмици починала. Моята майка умряла по същия начин, както стана и със съпругата ми…

Филип здраво стисна чашата си. Сега залата не изглеждаше толкова приветлива. Пламтящият огън сякаш изгуби част от топлината си.

— Не разбирате ли, отче? — В очите на стария лорд се появиха сълзи. — Мислите ли, че е съвпадение, че в три последователни поколения на рода Монталт младата съпруга умира, веднага щом роди? Разбирате ли какво означава това? Хенри ще се ожени за Изолда. — Гласът му трепна. — И тя ли ще бъде наказана, отче? И тя ли ще умре заради греха, извършен от дядо ми? — Старият човек сведе глава. — Сега разбирате защо — промърмори той — играя ролята на стар боен кон. Не искам да говоря за тези легенди и проклятия в присъствието на Хенри или Изолда. — Той погледна към Филип. — Какво мога да направя, отче?

— Откога знаете това? — попита Филип.

— Отскоро. Започнах да размишлявам. Проучих и живота на селяните. Знаете ли, отче, в много отношения Скозби е благословено място. Дори голямата чума едва го засегнала, а гладът и болестите по добитъка са непознати. Ние сме далеч от пътищата и другите градове, затова Скозби оцелява. Но аз разгледах църковните архиви: зависимостта, за която Ви казах, съществува. Младеж се жени, жена му ражда и умира. Отче, знам, че жените често умират при раждане, но наистина се чудя дали няма проклятие над Скозби. Не върху цялото село, а само върху онези семейства, които са участвали в безпощадната сеч над тамплиерите и кражбата на златото им.

Филип огледа залата. При обучението си като свещеник беше посещавал университета в Кеймбридж и докато изучаваше теология, беше силно заинтригуван от демонологията — участието на сатаната и неговите ангели в падението на човека. Филип не вярваше в глупави и суеверни приказки. Той поддържаше циничния възглед, че сатаната и неговият легион работят по по-изтънчен начин. А и в тази ситуация кой и къде беше злият? Невинните тамплиери са били убити по такъв злодейски начин. Ами ако това беше дело на Божията справедливост, а не някаква дяволска измама?

— Изолда не бива да умре — скръцна със зъби Монталт. — Аз не съм старец, който е загубил ума си, отче, и още преди да ми го предложите, ще ви кажа, че съм говорил с някои от другите свещеници преди години. Можете да благославяте тази къща, Хенри и Изолда до края на света и това нищо няма да промени.

Филип подпря лакти на масата.

— Ако отида при епископа — подхвана бавно той — няма да ми повярва. Лорд Ричард, няма ли някаква следа? Някакъв ключ към тази загадка?

— Елате, ще ви покажа.

Той почти повлече Филип за ръката и го изведе от залата. В далечината се чуваха гласовете и смехът на останалите. Монталт запали фенер и заведе свещеника в кухнята. На другия й край имаше малка врата.

— Оттук се стига до избите — каза той. — Когато дядо ми загубил ума си, се криел тук. Прекарвал по цял ден в една малка стая, иззидана в избите.

Той поведе Филип надолу по стъпалата. Стените бяха белосани, тунелът — тесен и прав като игла. Монталт усили фенера и освети поставките за факли високо по стените. Гърдите му свиреха от напрежение, когато, мърморейки си под нос, поведе госта си по-нататък по коридора. Отвори една врата и те се намериха в гола, тясна килия. Тя нямаше прозорци и когато запалиха факлите, Филип видя, че вътре има само стара маса, стол и овехтял шкаф. Паяжини висяха в ъглите като драперии. Лорд Ричард поведе Филип към отсрещната стена.

— Вижте това, отче.

Монталт вдигна факлата и свещеникът видя драскотините пред себе си. Кръвта му се смръзна. Който и да ги беше издълбал с нож в стената, явно е бил изгубена душа. „Джордж Монталт“ беше написано няколко пъти, сякаш отдавна мъртвият рицар се е опитвал да запомни собственото си име; сякаш с последни сили е задържал искрицата здрав разум. Останалите знаци бяха несвързани: „Наблюдателите“, „Смили се, Исусе“ — „Jesus miserere“. Няколко пъти се срещаше и името „Вероника“.

— Коя е била тя? — попита Филип.

— Не знам — отвърна лорд Ричард. — В нашето семейство никога не е имало жена на име Вероника. Единствената, за която се сещам, е светицата, която избърсала лицето на Исус, когато се изкачвал към Голгота.

— А тези числа? — запита свещеникът. — 6 и 14 — ясно се виждат.

Лорд Ричард отново поклати глава. Филип грабна фенера и заразглежда останалата част от стената. Увереността му се засили, когато различи очите, подобни на онези, изрисувани върху колоните в църквата и фразата, която пронизваше като барабанен ритъм цялата загадъчна история: „Spectamus te, semper Spectamus te“.

— Говори ли ви това нещо, отче? Филип поклати глава.

— Нищичко. Лорд Ричард, какво съкровище се предполага, че са носели тамплиерите?

— Отче, и аз като вас мога само да гадая, но ако се вярва на приказките на старите жени — скъпоценни съдове и чаши.

— Има нещо странно — каза Филип и отдръпна фенера. — Знам малко за тамплиерите. Били са воини, монаси и свещеници. Обвиненията срещу тях били лъжливи — обвинявали са ги, че обожават отсечена глава, че практикуват черна магия и содомия. Всъщност това били купчина лъжи, измислени от папата и останалите като извинение да разрушат ордена.

Филип седна на един стол и се опита да си спомни какво беше чел в хрониките в Кеймбридж.

— Точно така — продължи той. — Техният Велик магистър по онова време, Жак дьо Моле, бил изгорен пред Нотр Дам. Той публично обвинил виновниците за своето падение — френския крал Филип и папа Климент V. Когато запалили кладата, дьо Моле призовал Филип и Климент да се явят пред Божия съд до една година и един ден след неговата смърт.

— Така ли е станало? — попита лорд Ричард.

— Да. И двамата умрели. Навярно ги е сполетяло ужасно наказание.

— Но какво общо има това с проблема в Скозби? Филип потри лицето си. След толкова вино се чувстваше уморен. Главата му беше доста замаяна, но в сърцето си беше сигурен, че ако иска да служи на хората в Скозби, трябва да се опълчи срещу тази загадъчна, мълчалива заплаха.

— Лорд Ричард, не се хваля, но освен свещеник аз съм и учен. Аристотел ни учи, че във всяко нещо има логика.

— Но има ли логика в проклятията и призраците?

— Не — поклати глава свещеникът. — Точно логика липсва във всичко това. Да приемем, че легендата е вярна, че група тамплиери със съкровището си са преминали през равнините на Кент. Били са причакали и избити, а съкровището им било отнето. Душите на тамплиерите отиват пред Бога. Наистина ги е застигнала ужасна смърт. Били са убити, но не минава ден, без някой добър човек да бъде убит. Пък и те загинали така, както желаели — в защита на своя Орден срещу силите на злото.

— Защо тогава има проклятие? Защо Романел и дядо ми Джордж са полудели?

Филип хвана ръката на стареца и я стисна. Той веднага беше харесал този възрастен благородник, този стар войник, който не се боеше да се изправи срещу французите, но беше ужасен, че красивата му снаха може да умре преждевременно.

— Точно в това е загадката, лорд Ричард — настоя Филип. — Както ви казах, всеки ден добри мъже, жени и дори деца умират заради нечия алчност. Но кралството не е пълно с призраци, които да търсят отмъщение. Не, през нощта, когато са измрели тамплиерите, се е случило и нещо друго. Не знам какво е било, но то непременно трябва да бъде поправено.

Лорд Ричард погледна свещеника и обхвана слабото му лице с ръце.

— Радвам се, че дойдохте тук, отче — каза меко той. — Вие ми вярвате. Знаете, че тук има нещо, което трябва да бъде победено. Смятам, че сте прав. — Той вдигна фенера над масата. — Погледнете масата.

Свещеникът приближи. На нея беше издълбана няколко пъти една и съща дума: „Изкупление! Изкупление! Изкупление!“

— Правил ли е някакви дарения? — попита Филип.

— Да — отвърна лорд Ричард. — През годината преди да умре написа завещанието си — в него няма нищо необичайно, освен богато дарение на Хоспиталиерите, друг орден от кръстоносци, в помощ на борбата им с неверниците. Той заплати добре и на свещеници от цял Кент, за да отслужат литургия за душите на онези, които е погубил. Раздаде пари на бедните…

— Но явно това не е било достатъчно — прекъсна го Филип. — Има ли още нещо, лорд Ричард?

Старият рицар поклати глава.

— Сега знаете колкото и аз — отвърна той. — Нито моят дядо, нито старият Романел са записали нещо. Как биха могли? Кралските пълномощници дошли в Скозби да търсят съкровището на тамплиерите. Отишли си с празни ръце, но представяте ли си какво можеше да стане, ако дядо ми или Романел бяха осъдени за това престъпление? Орденът на тамплиерите бил обявен извън закона. Цялата им собственост принадлежала на Короната. Дядо Джордж е щял да бъде обвинен в убийство, кражба и държавна измяна. Не само щеше да изгуби живота си, но цялото имущество на Монталт е щяло да бъде иззето в полза на Короната. Дядо ми е трябвало да мълчи.

— Лорд Ричард! Лорд Ричард! — извика Изолда от горния етаж. — За бога, какво правите там долу?

— Показвам на госта ни прекрасните си вина. — Старият рицар намигна на Филип. — Сега се качваме. — Той стисна рамото на Филип. — Разгадайте загадката — прошепна му. — Спасете ни всички, отче, и аз ще построя толкова църкви, колкото искате.

Малко по-късно Филип, Едмънд и Стивън си тръгнаха. Беше паднал мрак. Те отказаха предложението на лорда да преспят в имението, но с благодарност приеха двама слуги да вървят пред тях с факли.

Нощта беше студена, но по небето нямаше облаци и те скоро се оказаха пред свещеническия дом. Филип даде по монета на всеки от факлоносците. После заведоха конете си зад къщата, затвориха ги в конюшната и влязоха в къщата през малката задна врата. Рохейша и синът й си бяха отишли отдавна. Огънят в кухнята беше позагаснал, но подът беше чисто изметен и масата — подредена за закуска.

— Няма да има ранна литургия — обяви Филип. — Ще изчакаме хората да се върнат от работа сутринта. — Той потупа брат си по рамото. — Ще я отслужим заедно.

После седна на един стол пред огъня и само кимна, когато Едмънд промърмори, че е изморен. Той се ослушваше и чакаше някакъв звук или знак, но в къщата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на дървата и шумът от стъпките на Едмънд по стълбите, отварянето и затварянето на вратата на спалнята му. Стивън се приближи и седна до него.

— Мислиш ли, че лорд Ричард ще подкрепи строежа на новата църква? — попита майсторът-строител.

— Да. Но, както знаеш, Стивън, тук се крие някаква загадка.

— Легенди — присмя се събеседникът му. — Бабини деветини. Ние сме учили в Кеймбридж. Аз не съм еретик. Вярвам в бога, ангелите му и царството небесно, но съм чувал много измислени истории за съкровищата на тамплиерите. Интересувам се повече от тухлите и катрана, от плановете за строежа на новата църква. Гледай да се погрижиш за енориашите си и да поддържаш добри отношения с лорд Ричард, но трябва да ковем желязото, докато е горещо. Нека утре отидем на Хай Маунт.

— Сигурен ли си, че искаш да работиш тук, Стивън? Строителят потри ръце.

— Филип, ти си ми приятел. Работил съм като майстор-строител в Уестминстър, Смитфилд и Крипългейт, но да построя своя собствена църква — Стивън се изправи — е голямата ми мечта. — Той отиде до вратата, после се върна. — Но човек трябва да живее от нещо, Филип. Кой ще плати за църквата?

— Разбрах, че енорията има добри постъпления — отвърна Филип — пък и лорд Ричард е щедър господар. Камъкът може да бъде добит в околността, а в Скозби има достатъчно работници.

— Тогава е време да започваме. Лека нощ, Филип. Стивън потупа приятеля си по рамото и се качи в стаята си. Известно време Филип седя загледан в угасващите въглени на огъня. Денят беше изпълнен със събития, но две неща се бяха запечатали в съзнанието му: страданието в очите на лорд Ричард и красотата на веселата Изолда. Той стана и отиде до предната врата. Застана с ръка на резето и излезе навън и стисна зъби от студения нощен въздух. Излезе през малката странична порта в гробището. Студът беше ужасен — клоните на тисовите дървета бавно се полюляваха от нощния вятър. Цареше мъртва тишина. Филип се огледа. В слабата светлина на луната можеше да различи кръстовете и надгробните камъни, които се очертаваха на фона на тъмната сграда на църквата. Тъкмо щеше да се обърне, когато чу първия шепот, като бриз, понесъл нечии думи от далечината. Филип спря и стисна юмруци. Беше чул думата „Наблюдаваме“, но не беше ли това игра на въображението му? Взря се в църквата, сякаш тя беше виновна за страховете и кошмарите му. Готвеше се да тръгне, когато забеляза отблясък от светлина през един прозорец: някой беше в кораба и се движеше с факла или фенерче. Филип си помисли да повика Едмънд или Стивън, но после му стана неудобно. Отиде до църквата, извади ключа от кесията си и отвори страничната й врата. С мъка преодоля усещането си за нещо зло и лошото си предчувствие. Щом влезе вътре, вече не можеше да види нито факла, нито фенер. Като присви очи, различи колоните, тъмната преграда между хора и кораба и огромния продълговат силует на саркофага на Монталт. Пристъпи напред и дочу шум, сякаш някой пляскаше с ръце. Видя червената светлина на олтара и тя го успокои. Спомни си началото на вечернята: „Господи, помогни ми. Боже, побързай да ми помогнеш!“ Повтаряше си думите, докато отиваше към олтара, но замръзна, когато чу как друг глас шепне: „Ще вляза в олтара на Господа, Господ, който дава радост на младостта ми“. Филип се извърна и ръката му посегна към малката кама, която висеше в кания на колана му.

— Кой е там? — извика той. — Това е Божи дом. В името на Исус Христос…

— Наблюдаваме те! Винаги те наблюдаваме!

— Добре! — извика Филип в отговор. — И аз ви наблюдавам. Аз, Филип, свещеникът на тази църква.

Нещо се движеше в дъното на църквата. Филип извади ножа си и затича към главния вход, но там нямаше нищо. Чу звук зад себе си, обърна се, извика ужасен и изпусна ножа. Подобно на горящи въглени, очите го пронизваха от тъмнината.