Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

На следващата сутрин Едмънд и Стивън с нетърпение се измъкнаха от леглата, но Филип едва гледаше и главата му тежеше. Предишната нощ беше избягал от църквата и чувстваше, че не може да сподели преживяванията си със спътниците си. Не можеше да реши дали е бил изморен или е пил твърде много вино. Или главата му вече беше препълнена с древни легенди и мистериозни проклятия? Установи, че му е трудно да се върне в църквата, а когато го направи, късно сутринта, установи, че вътре е мрачно, студено и усойно. Скоро вниманието му беше привлечено от енориашите, които се трупаха около олтара, докато той отслужваше литургията за деня. Едмънд, който беше чел утринна литургия в параклиса на Богородица, сега му помагаше. След службата няколко от възрастните енориаши останаха да му стиснат ръка и да го приветстват с добре дошъл. Филип им се усмихна, но очите му непрекъснато бягаха към задната част на църквата, където Оплаквачката се беше свила до кръщелния купел. Един от енориашите, ковачът Саймън, проследи погледа му.

— Не се тревожи за нея, отче — каза той. — Тя обича да седи до колоната. Винаги я каним да се присъедини към нас, но напразно.

Филип му благодари и отиде в малката ризница, където се съблече и остави одеждите си. Едмънд улови мрачния му поглед.

— Доста е разхвърляно — забеляза брат му, посочвайки стихарите, епитрахилите и другите свещенически принадлежности, които лежаха из стаята, както и полуизгорелите свещи, които покриваха масата.

— Мислех, че имаме енорийски псалт! — отсече Филип.

— Аз също — усмихна му се в отговор Едмънд. — Но изглежда Адам Уолдис е изчезнал като дим. Рохейша и Криспин почукали на вратата му тази сутрин, но къщата му била затворена отвсякъде.

Филип затвори очите си и бавно пое дъх. Нямаше ли нещо да се случи и тук, мислеше си той. Каза на Едмънд да остане и подреди и се запъти към свещеническия дом. Денят беше хубав и силното слънце в ясното синьо небе беше стопило скрежа. Дори гробището изглеждаше приятно и Филип усети в лекия вятър първия полъх на пролетта. Рохейша го чакаше. Беше се трудила здраво пред пещта и въздухът беше изпълнен с аромата на месо и хляб. Сега тя сновеше из кухнята, работлива като пчела, докато синът й Криспин си тананикаше край огнището, кърпейки умело овехтелите кожени юзди. Филип седна и закуси със слаб ейл и пресен пай с месо.

— Не е ли дошъл още Уолдис? — запита той.

— Не — отвърна Стивън, който влизаше, загърнат в наметалото си.

Строителят седна срещу него и отметна русата коса от лицето си, което изглеждаше зачервено и възбудено.

— Ти наистина се радваш че си тук, нали? — попита го Филип.

— Разбира се! — усмихна се Стивън. — Ще дойдеш ли на Хай Маунт с нас?

Филип поклати глава и усмивката на приятеля му помръкна.

— Стивън, Стивън! — смъмри го той. — Имам много работа тук.

— Но трябва да видиш новото място — настоя Стивън.

— Нека Едмънд дойде с теб.

Стивън се канеше да продължи спора, но на вратата се почука. Рохейша отвори и млад мъж, слаб и жилест, в зелена туника и кафяви гамаши бавно влезе в кухнята. Носеше лък и колчан стрели на гърба си, а в колана му беше затъкнат нож. Той приближи и протегна ръка.

— Пиърс Бремхол — нервно почеса редките си мустаци мъжът. — Аз съм лесничеят на имението. Сър Ричард ме изпраща да бъда ваш водач.

— Много мило от негова страна. — Филип стана и стисна ръцете на непознатия.

— Тук съм и за да ви защитавам — призна Пиърс, като подърпваше тетивата на лъка. — Денят е хубав, но ако останете навън до късно и мъглата се спусне, е лесно да се загубите. Пък и, разбира се, французите са наблизо…

— Получи ли сър Ричард други съобщения? — попита тревожно Стивън.

— Да, всички крайбрежни градчета и села са на бойна нога. Сър Ричард смята, че щом негодниците крадат коне, нищо чудно да навлязат навътре в страната.

Стивън започна с лесничея обширен разговор за Хай Маунт. Филип слушаше с половин ухо и ровеше из храната в калаената чиния. Появи се Едмънд. Той също закуси и сред викове и сбогувалия тримата тръгнаха. Филип седеше мрачно на масата. От време на време усещаше как Рохейша тайно го поглежда, но се преструваше, че не забелязва, защото реши, че трябва много да внимава какво говори.

Свещеникът се прозя. Беше уморен. Миналата нощ беше кошмарна и в душата си той осъзнаваше, че не е подготвен за това, срещу което се беше изправил в Скозби. Смяташе се за свещеник. Сега мълчаливо си призна, че е бил арогантен и е гледал отвисоко на онези, на които трябваше да служи. Винаги се беше опитвал да се усъвършенства. Искаше му се да може да се моли по-усърдно, да има по-силна вяра, за да бъде истински овчар, а не вълк. Сега, в присъствието на истинското зло, той разбираше защо останалите свещеници просто се бяха оттеглили. Филип затвори очи и си спомни за майка си: тя беше толкова горда с двамата си синове. Когато стояха от двете страни на смъртното й легло, тя хвана ръцете им и прошепна.

— Бъдете добри свещеници. Не губете вяра в Бога и той няма да изгуби вяра във вас.

— Отче, добре ли сте?

Филип отвори очи. Рохейша се взираше в него.

— Няма нищо — поклати той глава. — Просто ми се иска Уолдис да беше тук. — Опита се гласът му да не прозвучи сприхаво. — Все пак той е енорийският ни псалт.

— Много се промени, откакто се сближи толкова с отец Антъни — отвърна Рохейша.

Филип, който не искаше да бъде въвлечен в разговор на тази тема, се изправи на крака.

— Ще бъда в спалнята си, Рохейша. Снощи не спах много добре.

Веднага щом се озова в стаята си, Филип започна да разглежда документите и книгите на отец Антъни. Откри книга с подвързия от телешка кожа, специално изработена от книжаря в Норич. Това беше архивът на енорията, воден от викария и връчван на епископа или неговите служители при проверка. Беше започнат преди повече от сто години и Филип веднага отвори на частта, попълвана от Романел. Мастилото беше избеляло, но ръката, държала писалката — твърда, а почеркът — елегантен и четлив. Повечето от записките бяха маловажни — раждания, смърт, женитби, унищожение на царевичната реколта. Романел се оплакваше от липсата на средства. През пролетта на 1309, почеркът ставаше по-трескав — ръкописът беше по-зле подреден, буквите — безформени, думите — недовършени. Заинтригуван, Филип наблюдаваше бавното разпадане на една душа. Романел явно беше обсебен от идеята да скрие нещо, разкъсван между желанието да запази тайната и да си признае. Повечето от бележките бяха със светски характер, но изведнъж прекъсваха и преминаваха във фрази и изрази, които нямаха смисъл: „Очите наблюдават. Те винаги са тук. Монталт не ми помага, демоните ме преследват.“ Следваше неточен цитат от Книгата на Еклесиаста: „Има духове, които търсят възмездие и яростно отмъщават на враговете си.“ Следваше текст от пророк Исайя „Развалините на Вавилон са обитавани от демони.“ Филип прелисти страниците. Имаше празни места, сякаш Романел дори не си е давал труда да пише. Но за 1312 година Филип прочете: „На този ден беше погребан лорд Джордж Монталт, който помоли да бъде погребан пред олтара, но това няма да го спаси от адските демони. Той умря без Бог и ще остане без Бог.“ Няколко реда по-долу: „Наблюдателите се върнаха! Чувам шепота им във вятъра и когато погледна през прозореца си, ги виждам как протягат ръце към мен. Може би трябваше да я убия? Може би тя също трябваше да умре? Ах, Вероника, ти, която си избърсала лицето на Исус, очисти душата ми от грях. Изкупление, изкупление, но какво?“ И накрая: „Монталт вече го няма. Съкровището си отиде с него. Аз също скоро ще си отида — направо в дълбините на ада.“

Известно време Филип остана неподвижен. Нямаше повече бележки, но какво означаваха тези, които беше прочел? Разбираше онези за наблюдателите и техния шепот. Сам ги беше видял. Но коя беше Вероника? И коя беше жената, която Романел се двоумеше дали да убие? Обърна по-напред. Романел беше скицирал старинните саксонски руини на Хай Маунт. Филип успя да различи очертанията на манастира, но това, което го заинтересува, бяха грубите скици на ковчези, всеки от които беше внимателно номериран. Върна се отново назад, в частта отпреди 1312 година. Понякога записките бяха кратки и обичайни, но от време на време Филип усещаше страха на някои свещеници, които бяха останали твърде дълго.

„Това място е ужасно — пишеше един от тях. — Тук е портата към самия ад.“

„Нещо не е наред тук — беше записал друг. — Във въздуха витае атмосфера на зло и грях, но хората са добри. Господарят на имението е щедър и мил, но тук, в църквата, в къщата и в гробището до тях, нещо не е наред. Дали не трябва да бъдат прогонени духовете?“

След това отец Филип не намери нищо, докато не стигна до викарий на име Норберт. Той беше останал само четиринадесет месеца. Беше правил обичайните записки за енорийския живот, но от време на време по нещо му се изплъзваше. „Снощи беше ужасно, защо непрекъснато имам чувството, че непрестанно ме наблюдават? Трябва ли да се прогонят духовете?“ Последната му бележка гласеше: „Вчера следобед започнах ритуал за прогонване на духовете, но беше много страшно и опасно да продължа. Помолих негова светлост да ме преместят. Аз съм болен човек, аз съм свещеник, а не чудотворец.“

Най-накрая Филип стигна до времето на отец Антъни Холнес, предишният енорийски свещеник. Записките отново започваха с обичайните събития. Филип прелистваше страниците. Бележките бяха толкова обикновени, че той остана с впечатлението, че отец Антъни е знаел за загадката, но е останал толкова дълго, защото се е правел, че не знае. Само тук-таме се усещаше какво предстои да се случи, когато болният свещеник разказваше за задълбочаващата се дружба с енорийския псалт Адам Уолдис. Филип вдигна поглед.

— Чудя се къде ли е той? — пошепна той.

Върна се към тетрадката. Точно след Великден преди две години се забелязваше рязка промяна. Отец Антъни описваше посещението си на Хай Маунт в компанията на Уолдис. Възбудено пишеше за легендите и възможността там да е скрито съкровище. Подобно на Романел и той беше нарисувал план на стария саксонски манастир на Хай Маунт, където мястото на гробовете в кораба беше отбелязано с кръстове. Там, където бяха открили кости, които не бяха на мястото си, беше очертана елипса. Филип забеляза, че се споменава „Вероника“, „6? 14?“ „Буквите на азбуката?“ „Съкровище в Хай Маунт?“ После бележките прекъсваха за около три месеца. Към средата на лятото отец Антъни беше прописал отново, но почеркът му беше променен — разкривен, понякога нечетлив, а изреченията често бяха недовършени. В полето отец Антъни беше прерисувал очите, издълбани в църквата. Той сякаш беше запленен от тях. „Какво наблюдават?“, „Къде гледат?“, „Пазят ли нещо?“ Вътрешната разруха на отец Антъни ставаше още по-явна, когато споменаваше Наблюдателите, шепота и кошмарите, от които страдаше. Всички записки свършваха около шест месеца преди смъртта му. Филип погледна празната страница. Искаше му се Уолдис да беше тук. Той със сигурност можеше да му каже повече.

Разтвори църковния регистър. Повечето енории поддържаха тези записки за кръвните и некръвни родствени връзки, за да се познават родословните дървета и ако мъж и жена искат да се оженят, свещеникът да прецени дали не са твърде близки роднини, за да се свържат в брак. Тук се записваха също датите на раждане, смърт и погребения. Някои от тези регистри бяха попълвани усърдно — в зависимост от свещеника. Филип откри, че и в „Св. Осуалд“ е така. Ако свещеникът е бил с чиновнически ум и ръка, бележките бяха пълни и внимателно записани. Понякога имаше празнини. Отвори на частта, водена от Романел. Не забеляза нищо особено, освен че през пролетта на 1309 викарият беше написал „Умрял“ до някои имена, а до други — „Тялото не е открито“. Филип си спомни разговора с лорд Ричард предишния ден за проклятието, засягащо определени семейства в селото. Заради нередовно водените бележки не можа да открие някаква зависимост, освен в две фамилии, където поколение след поколение младите съпруги умираха след раждане. Забеляза, че едно от имената е Бремхол — това на лесничея.

Филип остави църковния регистър и се ослуша. Къщата беше много тиха. Отиде до вратата и повика Рохейша, но не получи отговор. Спомни си, че беше споменала за излизане до малкия пазар на селото. Затвори вратата и се заслуша в шумовете на къщата около себе си.

— Наистина трябва да отида — промърмори си той — на Хай Маунт. Едмънд и Стивън ще ме чакат.

Чувстваше се уморен и объркан, взе перото и парче пергамент и започна да записва това, което беше научил.

1. През зимата на 1308 група тамплиери, избягали от църквата си в Лондон, вероятно с някакво съкровище, били причакали и убити в тресавищата. Убийците им били от Скозби. Предвождали ги сър Джордж Монталт и свещеникът Романел.

2. Всички тамплиери са били убити, но къде са заровени телата им? И по-важно, къде е съкровището? Какво означава надписът на гробницата? „Под високия връх лежи съкровището на сина Давидов.“ Значи ли това, че става дума за Соломон и че съкровището е идвало от Храма в Йерусалим? Или „високият връх“ е мястото, където се е намирал саксонският манастир? Затова ли Романел и отец Антъни са били привлечени от онези руини? Защо Романел никога не е ходел там, сякаш смятал мястото за прокълнато? Там ли е било заровено съкровището на тамплиерите?

3. Кои са били Наблюдателите? Защо са нарисувани очите? Има ли връзка това с духовете?

4. Какво значи името „Вероника“? Или числата 6 и 14? Защо сър Джордж Монталт е говорел за компенсация? Компенсация за убийството и кражбата? Ами регистърът? Защо срещу думата „мъртъв“ има въпросителна? И защо телата не са били намерени?

5. Ако над Скозби тегне проклятие, защо то изглежда, поне външно, щастливо и преуспяващо село? Дали проклятието и духовете могат да навредят само на онези, които са участвали в убийството на тамплиерите или като отец Антъни са се опитали да разкрият тайната му?

Филип се прозя, остави писалката и отиде да си полегне. Загледа се в плътния балдахин, разперен между четирите колони на леглото и в избледнелите му щампи: кръстове и еднорози. Обърна се настрани и потъна в сън. Когато се събуди, беше ужасно студено, сякаш някой беше отворил прозореца, а стаята миришеше на бунище — въздухът беше изпълнен с неприятната миризма на гнилоч и развала. Филип дръпна завесата на леглото: едно забулено, ужасяващо привидение, стоеше там. Свещеникът сподави вика си, когато качулката падна назад и разкри бяло като сняг лице и оплешивяваща глава. Очите бяха дръпнати в краищата и черни като нощта, а тънките устни — свити в подигравателна усмивка.

— Убий я! — Ноктестата ръка разсече въздуха. — Убий я! Филип се пробуди от унеса и изкрещя, докато замахваше с възглавницата, която грабна иззад гърба си. Дочу звуци в коридора отвън.

— Отец Филип! Отец Филип!

Бързо отиде до вратата и я отвори: Рохейша, все още с наметката си, стоеше на прага.

— Отче, добре ли сте? Лицето ви е бледо, да не сте болен?

Филип пусна вратата. Обърна се бавно, сякаш привидението можеше още да бъде там и да съска заповедите си, но нямаше нищо: само възглавницата, която беше хвърлил, лежеше до стената. Той прокара ръка през косата си.

— Съжалявам, Рохейша, сънувах кошмар. Уморен съм. Тя му предложи храна, но Филип поклати отрицателно глава.

Поблагодари й и когато тя си тръгна, отиде до легена да наплиска лицето си. Кошмар ли беше това? Илюзия? Приближи се и разгледа малката масичка, която стоеше до леглото му. Беше покрита с прах. Рохейша беше обещала да почисти основно стаите им, когато разопаковат багажа си. Устата на Филип пресъхна Върху праха имаше отпечатък на ръка с малка длан и дълги пръсти. Той постави до нея собствената си ръка и разбра, че отпечатъкът не е негов. Грабна наметката си и слезе долу. Следобедът беше към края си, слабото слънце залязваше. Филип излезе в гробището. Вътре проникваше мъгла. Той потръпна, но взел решение, премина през дърветата до мястото, където мислеше, че е колибата на Оплаквачката. Откри я с бродерия в скута, седнала на един стол отвън. Тя дори не вдигна очи при приближаването му.

— Добре ли сте, отче Филип? Жената вдигна глава и се усмихна. Свещеникът не почувства подигравка в очите й.

— Дойдох да поговоря с теб.

— Приказките са безплатни — отвърна тя. Продължаваше да обсипва с бодове парчето снежнобял лен. Филип забеляза с изненада колко чисто беше.

— Какво правиш?

— Шия си покров.

— Очакваш да умреш ли?

— Защо, отче, вие не очаквате ли? Филип се усмихна и приклекна до нея.

— Правя собствения си покров и си казвам молитвите — каза тя.

— И за какво се молиш? Оплаквачката замря с вдигната игла.

— За спасение, отче, и за да бъде животът ми в рая по-щастлив, отколкото беше на земята.

— Омъжвала ли си се някога? Слушай — Филип лекичко погали ръката й, — ти си човешко същество, жена, жител на енорията ми, моя сестра во Христе. Не мога да те наричам Оплаквачката. Как те наричаше Романел?

— Наричаше ме Присцила.

— Присцила ли? Защо Присцила? — възкликна Филип.

— Веднъж го попитах. Нали знаеш колко злобен може да бъде.

Филип отдръпна ръката си и оплаквачката трепна.

— Какво искаш да кажеш? — попита той рязко. — Как мога да познавам човек, който е мъртъв от седемдесет години? Знаеш, че съм имал видение, нали?

Старата жена въздъхна, сви лена на купчина в скута си и се приведе към него. Ухаеше приятно на лавандула и други билки и Филип забеляза колко чисти са пръстите и ноктите й.

— Те всички го виждаха.

— Какво виждаха? — отбранително запита Филип. Присцила се пресегна и го докосна по върха на носа.

— Харесвате ми — каза тя. — Разговаряте с мен. Не ме наричате мръсна старица и не ми хвърляте огризките си. Нито ме гледате, сякаш съм вещица, готова за кладата. Присцила — повтори тя. — Това е римско име, нали?

— Коя е майка ти? — попита Филип.

— Дано почива в мир, никога не разбрах. Някое местно момиче. Не си спомням Романел да ми е казвал.

— Как мина детството ти? Тя затвори очи.

— Спомням си живота си тук. Винаги си спомням Романел, но понякога, понякога…

— Какво понякога? — попита Филип.

— Понякога виждам други картини — и тя почука с пръст по главата си.

— Знаеш ли къде е погребана майка ти? — попита Филип.

— Да, елате с мен.

Тя остави парчето лен на столчето и без да се бави, тръгна към дърветата, като направи знак на свещеника да я последва. Влязоха в гробището. Присцила спря за миг и докосна пръсти до устните си, после се приближи до едно чепато тисово дърво.

— Романел ми каза, че е погребана тук. Тук идвам да се моля.

— Говорила ли си с някого от селото за нея? — попита Филип.

Тя поклати глава.

— Не говоря с тях, нито те с мен.

— Ами баща ти, свещеник Романел?

— Дойде от ада и се върна в ада, отче. Никога не е трябвало да става свещеник. Беше голям развратник и много близък със стария лорд. Всичко правеха заедно: ходеха на лов за сърни, гуляеха и пиеха до сутринта. Романел беше добър с мен. — Тя приближи страничната врата на църквата. — Винаги беше добър, отче, купуваше ми дрехи, учеше ме. Но…

— Какво „но“?

— Понякога го улавях да ме гледа. Така, както котката гледа мишка или птица.

— Ами съкровището? — прекъсна я Филип. — Споменавал ли е някога баща ти за съкровището?

— Носеха се слухове. — Старицата потърка лицето си. — Говореше се, че е направил нещо ужасно. Не мога да си спомня какво. Всъщност не си спомням много, отче. Като заговорихте за селото, се сетих, че след като Романел умря, отидох в кръчмата — един от малкото случаи, когато съм влизала там. Беше много горещо и бях жадна. Нямаше прясна вода, затова ми се прииска халба ейл да намокря устните си и да разквася гърлото си. Влязох и застанах до вратата. Там не ме обичат много. Поисках чаша ейл. Мислех, че имам едно пени, но нямах и собственикът ми каза да си вървя. — Оплаквачката погледна към небето. — Там — прошепна тя — имаше един мил човек, който отдавна е мъртъв. Той ме почерпи една бира. Каза ми да седна на пейката отвън и ме гледаше как пия. Задаваше ми въпроси. Обикновени въпроси за времето и как се чувствам. Побързах с ейла, защото се уплаших, но точно преди да си тръгна, добрият човек хвана ръката ми. — Тя затвори очи. — Един от малкото пъти, когато някой наистина ме е докосвал. — Тя отвори очи. — Аз съм девица, отче — родена съм девствена и девствена ще си умра.

— Какво ти каза мъжът? — попита нетърпеливо Филип.

— Просто каза, че му е било приятно да ме чуе, че говоря, защото когато за пръв път ме срещнал, не съм можела.

Филип се усмихна и реши, че старицата беше започнала да говори несвързано. Тя се протегна и стисна китката му. Ноктите й се забиха дълбоко в кожата.

— Аз не съм малоумна, отче, не съм. Просто си помислих, че е странно, дето хората помнят неща, които аз не помня.

— Ами съкровището? — попита отново той.

— Ах, да, говорех за съкровището. Имаше слухове. Веднъж попитах баща ми. Той само се изсмя, но откакто започна да полудява, винаги се смееше. Един ден беше седнал на стъпалата на църквата, лицето му беше посивяло. Очите му изглеждаха сякаш не беше спал от години. Мърмореше си нещо. Попитах го какво има, а той ми отвърна: „Ако знаеха само какво е всъщност съкровището!“ Това е всичко, което знам, отче. Но елате, искам да ви покажа нещо.

Тя го поведе през вратата на църквата и усойния страничен кораб, покрай гробницата на Монталт до параклиса на Девата. Запали една угарка от свещ и като махна на Филип, се приближи отляво на статуята на Богородица. Наведе се и приближи пламъка към стената.

— Погледнете, отче, виждате ли нещо?

Филип се наведе до нея и внимателно огледа стената. Имаше някаква избледняла рисунка — разпятие, заобиколено от хора, вдигнали лица и протегнали умолително ръце към него.

— Разгледайте ги внимателно, отче.

Филип го направи и ахна. За малко щеше да я събори, докато посочваше към едно лице.

— Романел! — възкликна той. — Това е Романел?

— Откъде знаете, отче? Как бихте могли да познавате човек, който е мъртъв повече от седемдесет години?

Свещеникът се изправи и излезе от параклиса.

— Сънувал сте го, нали? — тя го последва.

— Да — отговори той. — Сънувах Романел. Лицето му изглеждаше ужасно и той ми шепнеше: „Убий я! Убий я!“

— Кого да убиете? Филип се обърна, но Оплаквачката беше изчезнала.

ВТОРА ГЛАВА

Филип пристигна на Хай Маунт точно преди смрачаване. Пътуването му през горите от Скозби беше минало спокойно. Свещеникът беше потънал в собствените си мисли и се чудеше как да преодолее трудностите, пред които беше изправен. Когато пътят излезе измежду дърветата, Филип още веднъж се възхити на чудесния избор на Стивън. Наистина селото беше отдалечено на известно разстояние, но Скозби така преуспяваше, че постепенно щеше да излезе извън сегашните си очертания, а новата църква щеше да има достатъчно място, за да се разширява и развива. Енориашите щяха да изминават малко повече път, но това не беше лошо. Отец Филип беше говорил със свещениците от епархията и епископа за плановете си и те бяха съгласни. Напоследък се налагаше мнението, че ако църквата е част от селото, сградата й и гробището могат да бъдат използвани в противоречие със свещените закони. Филип беше виждал това да става в други села и градчета в Кент, където църквата често се смяташе за лична собственост на влиятелните буржоа. Те организираха пазар в гробищата, църковни продажби в кораба, а покритият вход често се превръщаше в кръчма, където хората се събираха да клюкарстват и се забавляват.

Филип спря коня си в подножието на хълма и погледна нагоре. Не е много стръмен, помисли си той, а там църквата ще се вижда отдалеч. Вдигна очи към небето. Вечерницата вече се виждаше, както и сиянието на луната. Беше доста застудяло. Филип подкара коня си по тясната пътека. От двете й страни имаше останки от стария манастир, или по-точно от стопанските му постройки. Дочу гласове от върха на хълма. Когато стигна там, Едмънд и Стивън, със зачервени лица, се затичаха към него като деца. Лесничеят Пиърс беше клекнал до стената, сякаш за да се скрие от студения вятър.

— Е, братко? — Едмънд стоеше пред него без наметало, с пристегната туника и запретнати ръкави, сложил ръце на кръста си. — Какво мислиш?

— Ще бъде прекрасна църква — обади се Стивън. — Ще я построим в рамките на старите стени.

В отговор Филип се усмихна. Беше идвал тук и предишните пъти, когато се отби до Скозби. Тогава и сам беше решил, че Хай Маунт е хубаво място за новата църква. Старите руини скоро щяха да изчезнат. Сега, когато знаеше други неща, това изоставено абатство със срутените си стени, пуст олтар и най-вече с надгробните плочи, нападали пред него, излъчваше злокобна, демонична атмосфера.

— Какво е станало тук? — попита той.

Усмивката на Едмънд угасна. Филип изглеждаше блед и изтощен, под очите му имаше тъмни кръгове.

— Очаквахме те по-рано — каза брат му. — Просто се разхождахме, измерихме дължината и ширината и се опитахме да се разговорим с Пиърс. Но той не е така дружелюбен, както беше тази сутрин.

— Чухте.

Лесничеят се изправи и приближи, като използваше дългия си лък вместо тояга.

— Не обичам това място — заяви той. — Вижда ми се студено и пусто.

— Какво се е случило? — повтори Филип. — Нямам предвид какво сте правили. — Той слезе от коня и го спъна. — Какво е станало с манастира?

— Това е древно място — намеси се Пиърс. — Построено е, след като римските легиони си заминали или поне така ни каза един от свещениците. Норманите го напуснали, много преди Завоевателят7 да дойде в тази страна. Още тогава тук е имало само развалини.

— Ами тези гробове? — попита Филип.

— Тук лежат монасите от манастира — отвърна Стивън и погледна към небето. — Мисля, че днес ще нощувам на открито.

— Не, няма! — отсече Филип и измъчено се усмихна. — Мисля, че не трябва да оставаш тук. — Той намигна на Едмънд. — Искам да поговоря с теб, докато вечеряме. — Спомни си бележката в църковния дневник за намерените кости. — Има ли тук някаква яма? Някаква дупка?

Стивън направи гримаса.

— Има кладенец — обади се Пиърс и посочи към далечния край на манастира. — Точно там, зад западната стена на църквата. Доста е дълбок.

Филип се огледа?

— Как си я представяш, Стивън? — попита той. — Как си представяш новата ни църква?

— Хълмът не е стръмен — отговори Стивън. — Има достатъчно равно място. Мисля, че църквата и гробището трябва да бъдат построени тук, на върха, а останалата част от хълма ще се използва за разширяване на гробищата. Къщата на свещеника трябва да бъде построена или в подножието на хълма или, ако има място, да бъде свързана с църквата чрез ризницата.

— Чудя се дали трябва да строим тук?

— Какво?

Филип почувства, че го хващат за раменете и завъртат. Стивън го гледаше с горящи очи — никога не беше виждал строителя толкова ядосан.

— Няма да я построиш тук ли? Какво искаш да кажеш?

— Стивън, Стивън — Филип сложи ръка на рамото му. — Имам известни съмнения за това място.

— Но ти не си видял плановете ми! — Яростта още не беше угаснала в погледа на приятеля му. — Зададе ми въпрос и аз ти отговарям. Има повече от една възможност. Можем да построим църквата на върха на хълма, а гробището — отдолу. Лорд Ричард обеща Хай Маунт и околните земи.

— Да, да, знам — отвърна уморено Филип. — Това се нарича „deodandum“ — дарение за бога. Но ако ще строим църква тук, трябва да се убедим, че е правилно.

Стивън се отдръпна мълчаливо. Решен да намери кладенеца, Филип тръгна през руините. Мина през входа към олтара и погледна назад към кораба. Сега Стивън шепнеше нещо на Едмънд. Отегчен, Пиърс прехвърляше стрелите в колчана си. Филип въздъхна. Мили Боже, молеше се той, позволи ми да се овладея. Зачуди се това ли се беше случило с другите свещеници. Нервите ти започват да избиват. Сипещ остри думи, чувстваш се все по-виновен.

— Добре! — извика той. — Добре, Стивън, ще построиш църква тук. Да видим този кладенец.

Той приближи до една дупка в стената и примигна от полъха на студения вятър. Тръгна към ръба на хълма. Мъглата вече се събираше, но нещо привлече вниманието му — стълб дим в далечината, плътен и черен.

— Какво е това? — извика той и го посочи. Пиърс доближи и присви очи.

— Там няма нищо, отче — каза той. — Само няколко отдалечени ферми. Може би горят стърнищата. — Лесничеят се размърда неспокойно. — Става вече тъмно, ето го кладенецът, отче.

Намираше се отстрани на църквата. Тухлената стена около него беше срутена, а дървеният покрив отдавна го нямаше — беше останала само обрулената от времето вертикална подпора. Филип приклекна и се взря в кладенеца, но не можа да види нищо. Взе едно камъче, хвърли го и чу плясък.

— Някой слизал ли е долу? — попита той.

Пиърс посочи стълбите, издълбани в стената, плътно покрити с мъх и лишеи.

— Възможно е — каза той. — но може да бъде опасно.

— Слизам долу — обяви Филип.

— Какво? — Брат му го хвана за ръкава. — Филип, да не си полудял?

— Искам да сляза долу сега.

Той свали наметалото си и въпреки протестите на спътниците си заслиза надолу. Откри, че стълбите са стабилни, но хлъзгавият мъх беше опасен. Движеше се бавно и се възхищаваше на майсторството на строителя, издълбал това древно стълбище.

— Напълно безопасно е — извика той и гласът му отекна в стените. — Камъкът е много здрав. Кладенецът може да бъде използван. — Погледна нагоре, към трите лица, взряни в него. — Не се притеснявай, Едмънд — пошегува се той. — Ако се подхлъзна, ще станеш енорийски свещеник.

Продължи да слиза надолу, съсредоточен в действията си, като внимателно опипваше всяко стъпало, преди да продължи. Веднъж кракът му се подхлъзна и той се наруга за глупостта, но искаше да види какво има на дъното. Ако спреше, за да размисли, никога нямаше да продължи. Слезе още по-надолу и рамката на кладенеца над него стана още по-тясна, а лицата на приятелите му вече не се различаваха. Филип спря и подуши наоколо. Въздухът беше забележително свеж, което означаваше, че кладенецът е построен върху подземен поток и водата е течаща. Най-накрая стигна дъното. Имаше праг, широк около трийсет сантиметра и той стъпи на него. Беше тъмно, но опипвайки наоколо, той усети водата под себе си. Две тръби от всяка страна на кладенеца й позволяваха да влиза и да излиза. Той започна да обикаля, като броеше стъпките си, за да не забрави къде са стъпалата.

— Ако нещо се случи — прошепна — не е дълбоко: едно въже и кон могат да ме изтеглят.

Кракът му бутна нещо и го събори във водата. Ботушът му докосна още някакъв предмет и той почувства как се чупи под теглото му. Клон ли беше? Филип клекна и протегна ръка. Пръстите му напипаха нещо кръгло и гладко, с дупки. Подпрян на стената той го вдигна. Отначало помисли, че е камък, но беше твърде крехко. После разбра — беше човешки череп, а той стоеше върху други кости. С мъка успя да овладее паниката си. Разгърна туниката си, прибра внимателно черепа и тръгна обратно, като внимаваше да не го счупи в стената. Отгоре се чуха викове. Филип погледна и се уплаши. Не виждаше никого. Започна да се изкачва бързо, без да обръща внимание на болките в тялото си. Чудеше се дали мъртвите, призраците на онези скелети, които сега лежаха на дъното на кладенеца го гонят, за да го завлекат обратно. Наруга се за глупавите мисли, прошепна молитва и продължи да се изкачва. Когато стигна горе, Едмънд му помогна да излезе.

Филип седна с гръб към стената, задъхан и зачака болките в ръцете му да утихнат. Стивън и Пиърс седяха по-далеч и говореха с някой новодошъл. Свещеникът потри очи и разпозна Криспин, синът на Рохейша. Извади черепа, пожълтял от старост и го сложи на земята до себе си.

— Какво има? — извика той. Стивън доведе Криспин.

— Много лоши новини. Един пътник, който минавал през гората, намерил трупа на Адам Уолдис да плува на повърхността на блатото. Извадил го и отишъл в селото. Закарали са трупа в църквата. Лорд Ричард е там и селяните са се събрали.

— Убили ли са го? — попита Филип.

— Не знаем — отвърна Стивън. — Според местните Адам е отраснал тук и би трябвало да познава горите като пръстите на ръката си. Трудно им е да повярват, че се е изгубил.

— Загадка след загадка — промърмори Филип. Протегна се зад гърба си и извади черепа. — Останките на Адам Уолдис не са единствените намерени.

— Ти ли го намери? — възкликна Пиърс и се приближи.

— Да, на дъното на кладенеца. — Филип го вдигна. — Господ знае как е умрял този нещастник. Предполагам, че от насилствена смърт. — Той остави черепа на земята. — Засега може да остане тук. Но този кладенец трябва да бъде претърсен. Долу има още.

— На кого ли са? — попита Едмънд. — Искам да кажа, че преподобните монаси, живяли тук, едва ли могат да бъдат обвинени в убийство.

— Ако мястото е било разрушено — намеси се Стивън — може би са хвърлили труповете в кладенеца.

— Съмнявам се — отвърна Филип. — Но това ще трябва да почака — изправи се той. — Чака ни по-важна работа.

Те се качиха на конете си и препуснаха в падащия мрак към Скозби. В гробището бяха запалени факли: селяните се събираха край къщата, където подготвяха покойниците за погребение, от другата страна на църквата. Лорд Ричард Монталт дойде да ги поздрави.

— По-добре елате.

Той ги заведе в мрачната, усойна постройка. Трупът на Уолдис беше сложен на импровизираната маса. Лоени свещи горяха при главата и краката му. Насмолените факли, поставени в железни скоби, изпълваха помещението с танцуващи сенки. Оплаквачката беше започнала работа. Уолдис беше съблечен и сега тя отмиваше от него блатната тиня. Спря, когато Филип коленичи до трупа и като се опитваше да не гледа сгърченото лице, произнесе думите за опрощение.

— По-късно ще го помажа — каза той и се изправи. — Как е умрял?

— По тялото му няма следи от насилие — каза Оплаквачката. — Няма рани от стрела или нож.

Монталт го извика през рамо. Пътникът, намерил трупа, излезе от сянката, все още с багаж на гърба.

— Идвах през гората — обясни той. — Беше късно следобед. Реших да мина напряко. Исках да стигна в Скозби преди мръкване. — Той почеса небръснатата си буза. — Не обичам тези места. Както и да е, преминах през тресавището. Знам пътеката, много малко пъти съм минавал по нея. Нещо цветно привлече погледа ми. Доближих се и видях Уолдис.

— Познавате ли го? — попита Филип.

— Да, той е енорийският псалт — отвърна пътникът. — Често пътувам до Скозби, правя го от години. Просто се носеше там, с лицето надолу, затова го издърпах. После разказах за случилото се и го донесоха тук.

Филип се върна при трупа. Докосна ръката му и установи, че плътта е студена и твърда.

— Мъртъв е отдавна — каза Оплаквачката. — Повече от един ден, а водата в тресавището е студена. — Тя погледна нагоре. В светлината на свещта лицето й изглеждаше младо. — Ако паднеш в блатото — продължи тя — водата се затваря над теб. — Бегла усмивка премина по лицето й. — Но понякога те изплюва обратно.

Филип схвана подтекста в думите й. Сигурен беше, че старицата знае повече за историята на Скозби, отколкото му беше разкрила. Стивън дойде и застана на вратата. Филип си спомни гнева на приятеля си, когато му беше споменал за възможността църквата да бъде построена на друго място. Дали и Стивън знаеше повече, отколкото показваше? Затова ли беше дошъл тук?

— Аз имам пълномощията да провеждам следствие — наруши мислите му лорд Ричард. — Трябва да огледам трупа и да преценя причината за смъртта. — Той се приближи и сложи ръка върху разпятието, което висеше от стената. — Смятам, че Адам Уолдис е починал при злополука. — Той отдръпна ръката си. — Макар че само господ знае какво е правил там и защо е тичал. — Лорд Ричард посочи тънките крака на псалта. — Вижте драскотините — каза той. — Направили са ги къпините и прещипът. Защо Уолдис е тичал така отчаяно и е бил толкова ужасен, че е попаднал в тресавището и се е удавил?

Вечерята в къщата на свещеника беше печална. Рохейша отрупа чиниите им със зеленчуци и сочно заешко задушено, сложи кана вино и пай на масата и каза, че си тръгва. Филип, който разсеяно чоплеше храната, затвори вратата след нея и се върна.

— Притеснен съм — започна той — от смъртта на Уолдис. В Скозби са се случвали и продължават да се случват необикновени събития.

После им разказа всичко, което се беше случило, откак беше пристигнал. Стивън правеше гримаси. Едмънд слушаше заинтригуван.

— Аз съм математик — каза строителят рязко, когато Филип свърши. — Занимавам се с форми и мерки. Дялам камък и създавам сгради, които ще бъдат полезни и същевременно ще прославят майстора си. Да, вярвам в Бога и неговите ангели. Но ако това, което ни каза Филип е вярно — добави той — тогава то не е наша работа. Трябва да изпратиш пратеник до Рочестър и да повикаш заклинател. Това е проблем на епископа, не наш.

— Не повярва ли на нищо от това, което ти казах? — попита Филип. — На теб нищо ли не ти се е случвало?

Стивън остави чашата си.

— Признавам, че Скозби е много приятно село — отвърна той. — Но съм съгласен, че тази къща, църквата и гробището са странни. Нещо повече, не ми харесва онази старица. Противна е и безочлива.

Филип изненадано го погледна. Думите му прозвучаха сприхаво, а обикновено Стивън беше весел и добросърдечен.

— Чувства се някакво присъствие — каза Едмънд. — Като досадна болка, която се опитваш да се убедиш, че не съществува, но тя се връща и те изпълва. Не съм видял нищо — продължи той — или поне не мисля, че съм видял, освен снощи, когато си легнах. Чух те, че отиваш в гробището, затова повдигнах щорите и погледнах навън. Ти отиде до църквата, нали?

Филип кимна.

— Беше тъмно и едва различавах сянката ти, но съм сигурен, че някой те следеше.

Филип с мъка преглътна.

— Сигурен съм, че тук са били извършени ужасни убийства — продължи Едуард. — Онези нещастни тамплиери са били причакани в блатата и избити, а съкровището им е било отнето. Може би техните останки намерихме на дъното на кладенеца. Може би техните души се лутат между земята и небето и търсят възмездие. Би било ужасно — добави той замислено, — ако нещо се случи на Изолда.

— След като погребем Уолдис утре сутринта — каза Филип — ще отида на Хай Маунт. Онзи кладенец трябва да бъде щателно претърсен.

— Защо? — попита Стивън.

— Защо не? — отвърна Филип. — Това е най-подходящото място, с което да започнем. Едмънд може да е прав. Ако останките на тамплиерите са захвърлени в някой кладенец или яма, те заслужават достойно погребение. Може би това означава думата „изкупление“. Макар че не мога да разбера коя е Вероника или какво означават числата 6 и 14.

— Аз открих нещо — обади се Едмънд. — Тази вечер, преди да дойдем на вечеря, реших да претърся къщата. В избата няма нищо, но били ли сте на таванския етаж?

— Няма нищо, освен стари мебели — отвърна Стивън. — Мрачно е и има течение.

— Вземете свещи — нареди Едмънд. — Искам да ви покажа нещо.

Те го последваха по стълбите към най-горния коридор. Малкият таван беше точно под покрива. Беше ужасно студено, все едно скочиха в студена вода и пламъците на свещите затанцуваха от течението, което проникваше между покрива и стените. Таванът на помещението беше нисък и трябваше да внимават да не се ударят в гредите. Донесоха и запалиха още свещи. Филип се огледа. Счупени столове, спукани тенджери и купи, касапски нож, който чакаше да бъде наострен; голям вехт сандък със счупени дръжки. До стената стоеше тумбест шкаф или бюфет. Вратите му висяха разтворени, а повърхността му беше олющена и неравна.

— Издърпайте сандъка — каза Едмънд. Направиха го.

— Дойдох тук — каза Едмънд, като отупваше праха от ръцете си — защото имах нужда от нещо, в което да сложа дрехите си. Затова огледах сандъка и шкафа.

— Какво странно има в него? — попита Стивън.

Филип помогна на Едмънд да го почисти от праха. Тогава забеляза, че на някои места кожата е изтъркана и разбра, че в първоначалния си вид скринът навярно е служел за съхраняване на ценни вещи. Беше снабден с четири ключалки, подсилен с железни ленти и метални гвоздеи. Под капака имаше две дървени летви, някога придържани заедно от три закопчалки, във всяка от които можеше да се сложи катинар. Сега те висяха разкопчани. Филип ги дръпна и бръкна вътре — подплатата беше гладка, но вече започваше да се нагърчва. Изпълнен с любопитство, той приближи свещта към дъното на сандъка.

— Това е било коприна — каза той. — Коприна, щампирана с лилии. Сигурно е бил използван за пренасяне на нещо много-много ценно. — Той намести дървените летви обратно. — Три ключалки вътре, четири — отвън и подсилен със стоманена лента и метални гвоздеи. — Почука го отстрани. — Кожата и дървото са първокачествени.

Стивън също се наведе и огледа сандъка, като изучаваше местата, където кожата умишлено е била отстранена с нож.

— Знам какво е това — каза Филип. — Не е собственост на някой свещеник, а по-скоро на кралската хазна. Бил е използван за пренасянето на ценни предмети.

Той отвори отново капака и погледна вътре. Забеляза, че на дъното, където беше оставил свещта, се беше появило тъмно петно.

— Помислих, че е интересно — каза Едмънд. — Има и още нещо, братко, и то е свързано с онази Вероника, която ти спомена. — Той отново ги поведе към тавана. — Помислих, че и сандъкът, и шкафът могат да бъдат поправени.

Филип се усмихна. Добре знаеше любовта на брат си към дърводелството. Едмънд вече му беше предложил да издяла статуите в църквата и го притискаше да купи от най-хубавото дърво. Той остави свещите върху шкафа.

— Каза, че Романел е бил магьосник? Филип кимна.

— Може и да е бил — отвърна Едмънд. — Определено се е интересувал от звездите. Погледнете тавана.

Филип го направи и забеляза, че част от мазилката между гредите липсва.

— Тук някога е имало врата към покрива — отбеляза Едмънд. — Навярно Романел я е използвал, за да изучава звездите. Може би е имал интерес към астрологията.

Стивън се засмя:

— Това са само предположения.

— Но това не е.

Едмънд махна свещите и дръпна шкафа от стената. Картината зад него беше избеляла, но като вдигна свещите, Филип разбра защо е привлякла вниманието на Едмънд. На пръв поглед тя приличаше на несръчен опит за изображение на сцена от Страстите Христови. Художникът не беше добър — фигурите бяха тромави, боите — груби, но затова мазилката я беше съхранила. По-изящна картина лесно би била изтрита от притискането на шкафа или би се изронила с времето.

— Вижте! — Филип посочи с пръст. — Това е Христос, който носи кръста. Това са жените на Йерусалим — той посочи към една от тях, която държеше в ръцете си парче платно. — Това е Вероника, която избърсва лицето на Исус. — Той придвижи свещта по-нататък. — Тази сцена не се споменава от никой духовен автор, но е известна.

Различаваха се ездачи и нещо, което приличаше на Богородица с малкия Исус на магаре. Около тях имаше хора с мечове, тояги, копия и брадви. Забеляза, че единият от ездачите беше паднал в нещо като река или яма, от която се подаваха само ръцете и главата му. По-важно беше, че след Девата и Младенеца вървеше товарен кон със сандък върху самара.

— Господ и всичките му светии да ни пазят! — въздъхна Едмънд. Той почти притисна лице до стената, така че свещта едва не подпали косата му. — Когато за пръв път дръпнах шкафа, видях само Вероника и Исус, но какво е това?

Стивън излезе в коридора, сякаш се ослушваше за нещо. Едмънд изглеждаше разтревожен, сякаш и той предчувстваше някаква опасност.

— Смятам, че Романел е използвал този таван — проговори Филип. Искаше да разбие потискащата тишина, която сякаш се събираше около тях. — Това е била специална стая, отдалечена от любопитни очи, където е можел да прави каквото иска. Бил е свещеник с особени дарби. Ти, Едмънд, обичаш да работиш с дърво. Романел е обичал да рисува. Можеш да видиш работите му в параклиса на Богородица, където е имал безочието да изобрази как самият той се моли на Дева Мария. — Той махна с ръка към тавана. — Но това е различно. Смятам, че Романел е нарисувал тази картина, точно преди да умре. По някаква неизвестна причина историята за Вероника, която срещнала Исус и избърсала кървящото му лице, е свързана с тази загадка. — Филип посочи към другите, грубо изрисувани фигури. — Господа, мисля, че това е признанието на Романел. То изобразява нападението над Тамплиерите, когато са прекосявали блатата. Нарисувал я е тук в опит да спаси душата си. Ако бяхме между свещениците, дошли веднага след него, сигурно щяхме да открием из къщата много такива рисунки, върху късчета пергамент или празните страници на книгите.

— Чуйте! — Стивън влезе при тях с ръка върху дръжката на ножа. — Долу има някой.

Филип опита да успокои кръвта, която пулсираше в главата му. Стивън беше прав — някой се движеше по коридора на долния етаж. Той подаде свещта на Едмънд и забърза натам, но огряният от луната коридор беше празен. Влезе в стаята си, отвори прозореца и погледна към църквата. Един бухал, който ловуваше из градините, се издигна с пърхане и го стресна. Той облиза сухите си устни и се загледа в църквата. Видя отново същата светлина като предишната вечер.

— В името на Бога — прошепна той дрезгаво в мрака. — Кой си ти? Какво искаш? Кажи ми и аз ще те възмездя.

В отговор чу само крясъка на бухала. Филип точно щеше да затвори капаците, когато чу друг звук — дрънчене на сбруя, шепот на гласове и отново същите думи: „Наблюдаваме те. Винаги те наблюдаваме.“

Той се спусна дълго по стълбите и завъртя ключа на вратата. Отвори предната врата и изтича навън, но там нямаше нищо, освен шумът на листата. Светлината в църквата се беше усилила. Носеше ключовете в кесията си, затова с бързи крачки се запъти натам, като този път влезе през главния вход. Светлината идваше от олтара, зад преградата. Като събра целия си кураж, Филип се запъти натам.

— В името на Бога!

Свещеникът спря. Тялото на Уолдис лежеше в енорийския ковчег пред високия олтар. Погребални свещи горяха край него, а фигурата, коленичила сред тях, със сигурност беше Присцила. Тя дори не се обърна. Отпусната на пети, изглеждаше омаяна от червената лампа.

— Присцила!

Жената отвори очи и го погледна.

— Какво има, отче?

— Нищо. Видях светлина в църквата. Какво правиш тук?

— Отче, аз винаги бдя над телата, ако няма никой друг. Някой трябва да се помоли за душата му, защото ангелите и дяволите се бият за нея между рая и ада. Колкото повече се молиш, толкова по-силни стават ангелите.

Филип се усмихна на старата легенда.

— Кой ти каза това?

— Романел.

— Не, кой ти каза да се молиш край телата? Ти ги измиваш и подготвяш, това е достатъчно.

Очите на старицата проблеснаха.

— Романел ми нареди да го правя за изкупление.

— Казвал ли ти е някога за какво? Жената вдигна ръце към устните си.

— Веднъж, отче, го попитах защо. Той каза, че трябва да се моля, задето съм жива.

Филип се прекръсти и се взря в дарохранителницата над високия олтар, където стоеше Светото причастие. Въпреки тези свещени предмети, той усети силата и злото на отдавна умрелия свещеник, който беше погубил живота на тази жена.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Искаш ли да хапнеш или пийнеш нещо?

— Утре. Кана прясно мляко — гъсто, мазно и неразредено. Филип направи знак за благословия над главата на старицата, после се наведе и нежно я целуна по челото. Щеше да излезе от олтара, когато тя го повика. Той се обърна.

— Какво има, Присцила?

Тя беше коленичила и гледаше право в него.

— Вие сте добър човек, отче. Не бива да оставате тук. Трябва да направите като останалите. Някои от тях бяха добри, но не като вас. Някой ден ще ви поканя в къщата си. Искам да ви разкажа за кошмарите си, отче. Не се тревожете за Романел.

— Какво искаш да кажеш? Филип се върна обратно.

— Той обитава това място — отвърна старата жена. — Но не е истински, опасен.

— А кое е опасно?

— Да търсиш съкровището. Оставете го. А ако го търсите, отче, никога не отивайте в тресавището, където се виждат мъртвешките огньове. Дяволските светлини в мъглата. Често ги сънувам.

— Трябва да поспиш — отвърна Филип.

Той преви коляно пред олтара и на излизане заключи главния вход. Разбираше, че Присцила сигурно има ключ за страничната врата, която извеждаше направо в гробищата. Отиде да провери. Разбира се, тя беше отворена.

— Навярно някой от другите свещеници й е дал ключ — промърмори.

Свещеникът затвори вратата, обърна се и с ужас се втренчи във фигурата, която стоеше пред него. Същото бяло лице, обгърнато от черна качулка, злите очи и сгърчените устни. Той затвори очи, когато от къщата в другия край на гробищата се дочу пронизителен вик.

Филип хукна през гробищата. Не си даде труд да се обърна и види дали ужасяващото привидение го преследва. Стигна до къщата и изкачи като стрела стълбите. Стивън и Едмънд стояха над сандъка с пребледнели лица и се взираха в лявата ръка на Едмънд, от която капеше кръв.

— В името на Бога! — прошепна Филип, като сдържаше дъха си.

Едмънд само поклати глава и посочи към сандъка. Филип коленичи и опипа вътрешността му, но когато извади ръката си, по нея нямаше нищо, освен валма прах.

— Изчезна! — прошепна Едмънд и показа ръката си. Нямаше и следа от кръв.

— Какво стана? — попита Филип.

— Разглеждахме сандъка — обясни Стивън. — Едмънд търсеше тайно отделение. Напипа нещо влажно и извади ръката си. Беше подгизнала от кръв, сякаш е бил пронизан с меч.

Филип затвори сандъка и го върна в стаята.

— Стига толкова! — обяви той и излезе от коридора. — Няма да избягам оттук. — Той извиси глас към присъствието, което беше усетил на гробището. — Няма да ме изгоните! Да си лягаме. Но най-напред ще напиша писмо до негово преосвещенство епископа на Рочестър. Трябва да изпрати заклинател да ни помогне.

ТРЕТА ГЛАВА

Погребението на Адам Уолдис беше на другия ден на обяд. Филип и спътниците му спаха до късно и се заеха да подготвят църквата. Тъй като беше събота, повечето от селяните присъстваха и лорд Ричард Монталт прошепна на Филип, че навярно е най-добре сега да ги събере, да се представи и да поговори с хората за новата църква. Филип се съгласи и щом тялото на Уолдис беше положено в гробищата, той свали одеждите си и застана на амвона. Остана там, докато Монталт и останалите, които се върнаха по-бавно от гробищата, влязоха в кораба. Лорд Ричард седна на олтарния стол до него с лице към селяните. До него, на една пейка седяха младият Хенри и Изолда и си шепнеха със сближени глави.

— В името на Бога — Филип направи кръстния знак. Настъпи тишина, докато енориашите се кръстеха, а после се разположиха удобно. Филип огледа църквата. Сега не изглеждаше толкова ужасна. Децата бъбреха в страничния кораб, едно даже отиде и потупа лорд Ричард по коляното, а други две се покачиха върху саркофага, който криеше тленните останки на прадедите на Монталт. Филип изучаваше енориашите си, които го гледаха с очакване, изписано на кафявите им, набръчкани от слънцето лица. Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи, въпреки че ръцете на някои още бяха кални, а ботушите — изцапани. Няколко жени кърмеха бебетата си.

— Братя и сестри во Христе — започна Филип. — Вече знаете, че негово преосвещенство епископът изпрати не един, а двама свещеници в енорията Скозби. Значи вие сте двойно благословени.

— И плащаме двойно — промърмори някой. Филип се присъедини към смеха.

— Обещавам ви — той вдигна ръка, — както вече обещах на негово преосвещенство, че брат ми и аз няма да увеличим разходите ви. Ние сме тук да се грижим за стадото Божие, а не да го дерем.

Този път смехът беше още по-силен.

— Лорд Ричард Монталт — продължи Филип — беше любезен да се съгласи да плаща стипендията, необходима за брат ми Едмънд, защото както е написано в библията: „Работникът заслужава награда за своя труд.“

Сега той беше приковал вниманието на паството си и си спомни думите на един стар викарий. „Свещеникът трябва да умее да проповядва, Филип. Ако не може да задържи вниманието на хората, как ще привлече това на Бога?“

— Ще строите ли нова църква, отче? — прозвуча глас.

— Църквата — отвърна Филип — непрестанно се обновява не само с души, но и с постройки. Мили хора, огледайте тази църква. Покривът е започнал да се руши, стените са напукани, светлината е оскъдна. Лорд Ричард още веднъж прояви щедростта си: възнамеряваме да построим нова църква на Хай Маунт и той ще осигури средствата. Материалите ще се добиват от околността и се надяваме, че цялото село ще ни помогне при строежа. Доведох приятеля си, майстор-строител от Лондон, който е работил на църквата „Св. Бартоломю“ в Смитсфилд.

Той млъкна при последвалите възклицания — някои от по-богатите селяни бяха пътували до столицата. Сега те започнаха да шепнат каква голяма църква е „Св. Бартоломю“.

— Ами гробището? — Един мъж от предните пейки се изправи. — Всичко, което казвате отче, е вярно. Радваме се, че имаме двама свещеници. Хората никога не са харесвали тази църква. Така ли е?

Той се обърна, за да получи подкрепата на съселяните си. Филип внезапно осъзна, че във всички църкви, където е бил, свещеникът често трябва да се бори с децата, за да не играят между гробовете или с търговците, които ги използват като пазар. Но за краткия си престой тук, не беше виждал никого — мъж, жена или дете — в гробището.

— Нашите прадеди са погребани тук — продължи мъжът.

— Казвайте на свещеника имената си — извика лорд Ричард.

— Бродкин! — отговори набитият селянин. — Имам три ниви, два плуга, четирийсет овце…

— Без да броим жена му! — извика някой от задните редове.

Филип използва последвалия смях, за да погледне към сър Ричард Монталт, който кимна одобрително. Между Бродкин и шегаджията щеше да започне спор, но лорд Ричард се изправи и всички млъкнаха.

— Църковните закони — каза лордът, пристъпвайки напред — са напълно ясни. Тези, които са погребани в рамките на един живот, а това включва горкия Уолдис, когото току-що предадохме на майката-земя, ще бъдат ексхумирани и преместени в новото гробище. Това ще стане през нощта. Децата няма да присъстват. Много от телата вече са само прах и пепел. Други — добави той — може да не ухаят толкова приятно, колкото приживе.

Последва обща дискусия. Енориашите се изправиха. Някои твърдяха, че искат скъпите им покойници да бъдат погребани наново. Други — че родствениците им вече са при Бога, така че не е важно къде са заровени. Зададоха се въпроси кога ще стане всичко това. По знак от лорд Ричард, Филип използва този момент, за да приключи събранието.

— Ще се молим на Бога да ни прати знак — каза той.

И преди да бъдат изказани други възражения, Филип вдигна ръка за благословия и енориашите се изсипаха от църквата. Хенри и Изолда ги последваха, нетърпеливи да избягат от острия поглед на лорд Ричард, който остана след всички.

— Изглеждаш блед, Филип — каза рицарят.

С няколко кратки думи свещеникът разказа какво се беше случило миналата нощ. Лорд Ричард подсвирна тихичко и се прекръсти. Филип извади писмото, което беше написал на епископа.

— Аз съм обикновен свещеник, лорд Ричард — каза той. Тези неща не са по силите ми. Помолих негово преосвещенство за заклинател. Можете ли да изпратите някой от пратениците си до Рочестър с това?

— Разбира се. — Лорд Ричард взе писмото и го пъхна в кесията си. — Стига да помогне.

— Какво искате да кажете? — попита Филип.

— Не съм много сигурен, отче. Преди години, когато бях много малък, от Лондон дойде заклинател. Баща ми веднъж го спомена, но отказа да разкаже в подробности какво се е случило. Както и да е — въздъхна той. — Бих довел и легион ангели, ако можех.

Той се сбогува и Филип последва Едмънд и Стивън обратно в къщата, за да закусят. Рохейша шеташе наоколо и бърбореше за събирането.

— Всички са много доволни, отче. Всъщност никой не харесва тази църква.

Филип я прекъсна, за да я пита дали ще остави кана прясно мляко за Присцила. Рохейша недоумяващо го погледна.

— Оплаквачката — обясни Филип. — Той хвърли поглед към Едмънд и Стивън, които здраво похапваха след ужасяващите преживявания от миналата нощ. — Ще отидем на Хай Маунт — обяви той.

— Пиърс чака отвън — прекъсна го Стивън.

— Не е казал на никого, нали? — попита Филип. Стивън поклати глава, без да среща погледа му.

— Няма да каже нищо за това, което намерихме вчера. Заклех го да мълчи и му дадох една сребърна монета. Казах му, че ще има още, ако си държи устата затворена.

— Трябваше да кажа на лорд Ричард — замисли се Филип. — Но да вървим, денят напредва, скоро светлината ще намалее.

Следобедът беше прекрасен. Слънцето държеше мъглата надалеч и когато стигнаха Хай Маунт, те веднага отидоха при кладенеца. Пиърс беше докарал въжена стълба, навито въже и две големи платнища, натоварени на един кон. Стивън доброволно предложи да слезе пръв в кладенеца и преди някой да успее да го спре, прескочи срутената стена и бързо се спусна по стълбата. Филип се досети, че заради работата си по строежите приятелят му е свикнал да се качва и слиза по стълби, без да се бои от височините. Под негово ръководство и напътствията, които даваше Стивън от дъното на кладенеца, направиха импровизиран скрипец. Спуснаха голямо кожено ведро и Филип чу как Стивън пляска във водата долу.

— Тук е като в костница — извика строителят, докато дърпаше въжето. — Пълно е с черепи и кости!

Ведрото беше изтеглено на няколко пъти със зловещия си товар — черепи, части от гръден кош, крака, ръце, дребни кости от краката и ръцете. Към края имаше и няколко предмета: груб дървен кръст, полуразпаднал се от времето, изработен съгласно келтската традиция, парче от въже, скъсана връзка от сандал.

Накрая Стивън каза, че не намира нищо повече и се изкатери с лице и ръце, покрити с кал. Те разстлаха платнищата, без да обръщат внимание на мърморенето на Пиърс за призраци и духове и подредиха това, което бяха намерили. Филип се опита да подреди костите по най-достойния и подходящ начин. Когато свършиха, слънцето залязваше и Филип беше преброил останките от поне шестнадесет трупа.

— Откъде са дошли? — попита Едмънд.

Филип клекна, огледа предметите, а после костите и особено черепите.

— Не съм лекар — каза той и вдигна един череп. — Не съм и войник, но са ми казвали, че повечето рани при насилствена смърт са в главата. Не виждам следи от насилие по никой от тези. Кръстът и връзката по-скоро сочат, че това са останките на монасите, които някога са живели тук. Всичко това предизвиква нови въпроси. Вярно е, че монасите може да са били прободени в гърдите или корема, дори обезглавени от мародерите, които са опустошили този район преди стотици години. Но аз се съмнявам, че тези безбожници биха си дали труда да ги захвърлят в кладенеца, който те самите биха използвали. Всеки християнин пък би им направил достойно погребение.

— Но все пак ги намерихме на дъното на кладенеца — каза Едмънд.

Филип се изправи. Спомни си рисунките на надгробните камъни, които беше виждал в енорийския дневник.

— Мисля — каза той, — че някой е плячкосал гробовете им, навярно в търсене на скъпоценности или…

Филип потръпна. Погледна надолу по хълма към мъглата, която се събираше из полето. Или какво, помисли си. Беше сигурен, че Романел и отец Антъни са знаели за тези кости. Върна се обратно сред руините и извика на останалите да го последват. Спря там, където беше олтарът и се опита да си припомни рисунките на гробовете.

— Ето тук има един.

Той се наведе до надгробната плоча в далечния край на олтара и разгледа земята край нея. — Някой е идвал тук преди нас — отбеляза той. — Вижте, преместили са този камък, а после са го върнали на мястото му, като са се опитали да скрият следите от това, което са направили. Пиърс, моля те, донеси лостовете.

Лесничеят го послуша. Филип и брат му ги пъхнаха под камъка. Плочата се отмести с лекота. Филип очакваше да види празен гроб, но пред тях лежеше скелет. Той коленичи над него, защото едва го виждаше в гаснещата светлина. Прочете молитва, за да знае Бог, че няма намерение да извършва светотатство.

— Този човек не е трябвало да бъде погребан тук!

— Какво говориш? — попита Стивън.

— Разбира се — прошепна Едмънд. — Погребан е наопаки. Главата му трябва да сочи на изток.

Филип взе черепа. На задната му страна имаше голяма дупка. Огледа останалата част от скелета — на две ребра имаше белези от пробождане. После огледа земята наоколо, но не намери нищо.

— Не мисля, че този мъж е бил монах — каза той. — Бил е убит в яростен бой. Раните по тялото му са го свалили на колене и някой е смачкал черепа му. Не е монах — продължи той. — Всеки Божи служител би бил погребан с кръст или броеница, а главата му ще сочи на изток, към олтара. — Филип погледна спътниците си. — Няма и следа от облеклото му, което показва, че трупът е бил напълно съблечен, преди да го сложат тук. — Той млъкна, после продължи. — Смятам, че гробът е бил осквернен, скелетът — хвърлен в кладенеца и този труп е бил набързо погребан тук.

— Но защо? — попита Едмънд. — Защо да отваряш гроб, да вадиш един скелет и да слагаш друг на мястото му?

Филип щеше да отговори, когато чу звънче на сбруя. Тръпки полазиха гърба му и той се прекръсти. Едмънд също усети безпокойството му. Лесничеят Пиърс вдигна лъка си и сложи стрела на тетивата.

— Чухте ли това? — попита Филип.

Звънчето отново прозвуча, този път откъм далечния край на църквата. Стивън се спусна натам, но извика, че не вижда нищо. Мъглата ставаше все по-гъста. Светлината започна да се топи.

— Време е да тръгваме — каза Филип. — Утре рано ще се върнем.

Те върнаха надгробния камък на мястото му. При кладенеца Филип нареди останките да бъдат увити в платнището и скрити зад стените на манастира. Намериха конете си — бяха толкова уплашени, че Пиърс беше доволен, че ги е спънал. Товарното пони се вдигна на задни крака и ако лесничеят не държеше здраво въжето и гривата му, то щеше да се подплаши и да избяга. Напуснаха Хай Маунт, яздейки малко по-бързо от обикновено през гората към селото.

— Подозирам — Едмънд изравни коня си с този на Филип — че нашият мъртъв псалт, Адам Уолдис, е имал пръст в отварянето на тази гробница.

Филип се огледа. Уолдис се беше връщал от Хай Маунт, когато нещо го беше подплашило от пътя и той беше затънал в блатото. Свещеникът спря коня си и повика Пиърс отпред.

— Знаеш ли къде е бил намерен Уолдис? — попита го той.

— Да. Наричаме мястото „Горското блато“.

— Можеш ли да разбереш къде се е отклонил от пътеката? Лицето на Пиърс се разтвори в зъбата усмивка.

— Мога да проследя заек нощно време и понякога ми се налага. Ще вървя отпред.

Той щеше да тръгне, но Филип го задържа.

— Кажи ми, Пиърс, женен ли си? Усмивката на лесничея помръкна.

— Не, отче, вдовец съм.

— Ами — продължи свещеникът — имаш ли дете?

— Да, момиченце. Сестра ми се грижи за нея.

— А майка ти?

Пиърс примигна, за да преглътне сълзите си.

— Починала е след моето раждане И преди да ме питате, отче — и майка й е починала по същия начин. Знам, знам. — Той събра юздите в ръцете си. — Животът е като сезоните. Трябва да мине известно време, преди да се създаде закономерност. Хората в селото вече започват да клюкарстват. Говорят за проклятие, за прокоба.

— Говорят ли често за миналото? — попита Филип. — За тамплиерите и скритото им съкровище?

— Не, отче. Странно е, защото във всяко друго село тази легенда щеше да се предава от едно поколение на друго, но хората тук не обичат да говорят за тях. А когато не харесват нещо, те предпочитат да не го забелязват — като това, че свещениците не се задържат тук или порочността на Романел. Знаем за него и за горкия отец Антъни. Мога много да ви разкажа, но сега умирам от студ.

Пиърс препусна напред. Върна се след няколко минути.

— Намерих мястото. Малко след като навлезеш между дърветата.

Когато стигнаха там, Филип видя следите на някой, който беше изоставил пътеката и хукнал напряко през храстите и орловата папрат. Пиърс дори намери парцали върху един виещ се къпинов храст. Оставиха спънатите си коне на пътя и Стивън изяви желание да ги наглежда. Филип и Едмънд навлязоха след Пиърс навътре в гората. Докато вървяха, Филип се наруга за недомислието. Светлината отслабваше и мъглата се виеше като пара между дърветата. Ужасяваща мъртвешка тишина беше надвиснала над горите, сякаш нещо ги наблюдаваше и неговото присъствие беше смълчало чуруликането на птиците и вцепенило малките животни, които обикновено притичваха през храстите. Пиърс спря и се усмихна през рамо.

— Не се тревожете, отче. Познавам тези гори като петте си пръста. Няма да навлезем в тресавището като Уолдис.

Продължиха напред. Пиърс вдигна ръка. Ниската растителност се смени със спечена кал. Филип видя как тинята изведнъж преминава в приятно светлозелено като тревиста пътечка в осветена от слънцето гора. Пиърс откъсна един клон.

— Гледайте, отче.

Той хвърли пръчката пред тях и тя се удари в повърхността на блатото. Задържа се няколко секунди и бързо потъна.

— От какво толкова се е уплашил Уолдис — прошепна Филип, — за да мине оттук?

Пиърс, който се беше приближил до ръба, внимателно изучаваше земята. Върна се, клатейки глава.

— Виждам само следите на Уолдис и на онези, които дойдоха да го извадят от тресавището.

— Да се връщаме — прошепна Едмънд. — Това място е обитавано от духове. Не ми харесва.

Те замръзнаха при шума от звънтене на сбруя, същия металически звук, който бяха чули на Хай Маунт. Пиърс свали лъка си и взе стрела от колчана. Отново го чуха — високо и ясно, сякаш дълбоко в гората феите размахваха звънчета.

— Да се връщаме при конете — каза лесничеят.

До деня на смъртта си Филип не разбра защо пренебрегна този разумен съвет. Изведнъж той си спомни как е учил в залите на Кеймбридж логика и теология и не можа да се примири с мисълта, че ще побегне от мъгливата гора, само защото чува подрънкване на сбруя. Беше му омръзнало да се страхува.

— Ще разбера какво става.

Преди да успеят да го спрат, той затича полуприведен покрай тресавището. Видя твърда земя пред себе си и още веднъж чу звънтенето. Тичаше между дърветата, без да го е грижа за клоните, които драскаха лицето му и къпините, които се заплитаха в краката му. Дочу шум зад себе си и се обърна. Пиърс го следваше с решително изражение.

— Ако ви изгубя, отче, не мога да се върна при сър Ричард — усмихна се мрачно лесничеят. — Странно, оттук не се минава с кон.

Отново чуха иззвъняването. Филип забърза. Дърветата започнаха да оредяват. Двамата спряха да си поемат дъх.

— Сега внимавайте, отче. Там, където дърветата са по-редки, има склон и широка долчинка, а после гората продължава в западна посока.

Филип кимна. Продължиха по-бавно. Внезапно свещеникът спря и подуши въздуха. Беше доловил мириса на готвено, на дим от дърва. Пиърс също го надуши, но поклати глава.

— Тук няма къщи. От години не е имало. Хората не харесват горите на Скозби.

Филип стигна до ръба на хълма. Долови звук от гласове. Застана на върха и погледна невярващо надолу. Сърцето му се беше качило в гърлото. Долчинката беше пълна с въоръжени мъже. По някаква неизвестна причина тук мъглата не беше толкова плътна. Филип пресметна, че те са поне 200 и когато напрегна слух, осъзна, че не са англичани. Дочуваха се заповеди на френски. Самите мъже бяха облечени в крещящи комбинации от парцали и неприлягащи части от броня. Като ги разгледа внимателно, свещеникът разбра, че те носят това, което са плячкосали от различни ферми и села. Един млад мъж беше облечен в зелена женска риза. Друг имаше шлем с наличник, но на гърдите си носеше филон, откраднат от някоя църква. До него Пиърс вече започваше да отстъпва.

— Френски боен отряд — прошепна той. — Заобиколили са от брега през равнината и сега се появяват от запад през гората.

— Но защо са тук?

— Отче, след час ще бъде тъмно. Te ще пренощуват тук, но призори ще бъдат в Скозби, а после като демони ще препуснат към брега. Вероятно това е била истинската им цел. Скозби и имението Рокингъм са богати, а хората на шерифа никога няма да се сетят да ги търсят тук. Надяват се, че утре вечер вече ще бъдат в морето. Хайде, трябва да предупредим сър Ричард.

— Но конете им не са оседлани — промърмори Филип. — А ние чухме звън на сбруя.

— Няма значение — отсече Пиърс.

Затичаха обратно. Филип водеше. Когато пред него в здрача изскочи някаква фигура, отначало той помисли, че е Едмънд, но после спря. Мъжът отпред беше дребен, с маслинова кожа и блестящи очи, а този зад него — малко по-висок, с едри кости и червендалесто лице. Дребният вече вадеше ножа си:

— Qu’est-ce que? Qu…

Филип се хвърли върху него, преди дългият нож да го достигне и двамата се стовариха на земята, където се затъркаляха, дишайки тежко. Свещеникът усещаше мириса на потта на своя враг, примесен с аромата на маслини и силно червено вино. Французинът го отблъсна и полуизправен се канеше отново да го нападне, когато стрелата на Пиърс го улучи в устата и той се стовари като камък. Филип се опитваше да овладее треперенето си. Пиърс вече претърсваше кесията на втория французин, когото беше убил със стрела в гърлото. Направи същото и с нападателя на Филип и свещеникът не можа да не се възхити на спокойния, хладнокръвен начин, по който лесничеят прибра сребърните им монети, мърморейки доволно.

— Военна плячка, отче. Негодниците трябваше да умрат. — Пиърс го сграбчи за ръката. — Хайде, отче, кажете кратка молитва и ще ги хвърлим в блатото.

Филип се опита да се сети думите на De Profundis, но се запъна. Пиърс вече влачеше единия труп по пътеката. Свещеникът чу плясък, после лесничеят се върна за втория. Двете тела изчезнаха за миг. Пиърс се върна и направи всичко възможно да заличи следите от битката и кървавите петна по земята.

— Дано сметнат, че разузнавачите им са се изгубили. Трябва да тръгваме, отче.

Намериха Едмънд, сгушен до едно дърво. Каза, че чул нещо, но решил, че най-добре е да се скрие. Филип пренебрегна въпросите му защо расото му е мръсно. Върнаха се на пътеката, където разказаха на нетърпеливия Стивън какво се беше случило. Бързо се качиха на конете и препуснаха към селото без да спират, докато не стигнаха къщата на свещеника.

Пиърс каза, че той ще предупреди лорд Ричард. Нареди на Филип да не бие камбаната и да не вдига тревога. По негов съвет свещеникът изпрати Едмънд и Стивън, заедно с Криспин, да съберат мъжете, които се прибираха от полето. Филип отиде в кухнята. Съблече наметалото си и седна, докато Рохейша, която прояви разбиране и не задаваше въпроси, му сервира купа горещо задушено и чаша вино с вода.

Филип се хранеше бавно и се опитваше да осъзнае какво се беше случило. Беше отишъл на Хай Маунт и по обратния път, Господ знае защо, беше влязъл в горите и беше настоял да открие кои са ездачите. И той, и Пиърс бяха чули звука от подрънкване на сбруя, като че ли мъже на коне се движеха край дърветата.

Филип стана, благодари разсеяно на Рохейша и отиде в спалнята си за да се преоблече. Седна на ръба на леглото си и загледа през прозореца как мракът се спуска. Коленичи за вечерна молитва пред разпятието.

— Дотук, Господи — молеше се той с дрезгав шепот, — не видях нищо, освен зло. Но там, в гората.

Филип спря, объркан. Той винаги се беше гордял с любовта си към разума и законите на логиката, но сега беше сигурен, че е попаднал на французите, защото някой е искал да го предупреди. Но кой? Чу, че Едмънд го вика от долния етаж.

— Мъжете се събират в църквата, братко. Сър Ричард скоро ще дойде.

Измина почти час, докато всички дойдат в църквата. Когато сър Ричард се появи, Филип повтори онова, което Пиърс вече беше казал на господаря на имението. Рицарят беше настръхнал като бойно куче и потупа лесничея по рамото.

— Заслужаваш награда, момчето ми. Това, което каза, е истина. Французите са се промъкнали през гората и се готвят да атакуват.

— Няма ли да дойдат още през нощта? — разтревожен попита Едмънд.

Филип се огледа наоколо. Стивън не изглеждаше развълнуван от предстоящото нападение, повече го интересуваше гробницата на сър Джордж Монталт и без да се смущава, той изучаваше латинския надпис.

— Не, няма да атакуват нощес — отговори бавно сър Ричард. — Това е толкова опасно за тях, колкото и за нас. В мрака не можеш да различиш приятел от враг. Никой французин не би искал да бъде посечен, нито обесен като пленник.

— Но защо чакат?

— Кой ден сме днес, отче?

— Събота.

— А какво става в събота вечер? Филип направи гримаса.

— Хайде, отче — разсмя се сър Ричард. — Мъжете са работили усилено, а утре е почивният им ден. Ще се напият здраво, ще спят тежко, а утре ще станат, ще облекат най-хубавите си дрехи…

— Разбира се — прекъсна го Филип. — И ще дойдат на църква. Всички селяни ще бъдат на утринната литургия.

— И преди са го правили — обади се Пиърс. — Когато нападнали Рай и Уинчелси, винаги се опитвали да изненадат хората в църквите. Мъжете били далеч от къщите си, не носели оръжие. Французите просто обсаждали църквата и я подпалвали. После можели да плячкосват и убиват колкото им сърце иска.

— Няма ли да нападнат имението? — попита Филип.

— Не, отче. Видяхте стените и портите. Защо да ходят там и да вдигат тревога? Не, първо ще ограбят Скозби, а после ще дойдат да ме търсят. Ще влязат в селото по пътя — продължи сър Ричард. — Първо ще дойдат разузнавачите и ще направят това, което е тяхна работа — ще убият старите и слабите, ще умълчат кучетата. Но ние ще ги очакваме!

Сър Ричард отиде с големи крачки до амвона и плесна с ръце. С няколко енергични фрази той описа на своите наематели какво са видели отец Филип и Пиърс в гората. После отново плесна с ръце за тишина.

— Ако не бяхме предупредени — каза той, — всички можехме да загинем. Но сега ролите са разменени. Ще изпратя конник през нощта при шерифа, за да види дали хората му могат да дойдат тук, но утре сутрин никой няма да излиза от селото или на полето. Французите не познават Скозби. Час след зазоряване, около седем часа, отец Филип ще бие камбаната за утринната литургия. Всички ще дойдете тук и ще доведете жените и децата си, старците и болните. Никой не трябва да си остава вкъщи. Те ще се подслонят в църквата. Но всички мъже между Четиринайсет и шейсет години трябва да дойдат напълно въоръжени. Донесете лъковете и стрелите си, мечовете и ножовете, всяко оръжие, което намерите. Моите слуги ще ви донесат каквото има в имението. Казвам ви: ще дадем урок на французите как се влиза в Скозби.

Неговата кратка, но пламенна реч окуражи селяните.

След това сър Ричард повтори инструкциите си. Никой не трябваше да остава в селото, а той щеше да сложи постове край него, за да бъде сигурен, че французите няма да дойдат през нощта. После прикани Филип да прочете благодарствена молитва и да измоли Божията помощ. Докато го правеше, свещеникът добави и безмълвна благодарност към онези загадъчни ездачи в горите на Скозби, които го бяха предупредили за ужасната опасност, надвиснала над енорията му.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Филип се чувстваше облекчен. Френските нашественици бяха физическа заплаха, с която можеха да се справят. Предстоящата опасност успокояваше част от страховете му. Спа неспокойно, затова стана, сложи наметката си и излезе на централната улица. Сър Ричард беше оставил постове, калени ветерани от Стогодишната война, които се движеха безшумно като котки. Те бяха свикнали да крадат храна нощем и да се справят с френските предни постове. Филип им даде благословията си и се върна в къщата, където коленичи за молитва.

Най-после през прозореца видя първите лъчи на зората. Дочу шум отдолу, сякаш хората бързаха да излязат от домовете си и искаха да бъдат заедно, бяха започнали да се събират в църквата. Появиха се и бронирани ездачи с увити около копитата на конете парцали. Група от слугите на Монталт бутаха каруци, чиито колела бяха обвити в слама, по главната улица. Филип се обръсна и изми. Сложи най-хубавото си расо, слезе долу и закуси с хляб и ейл. Едмънд и Стивън, пребледнели и тревожни, вече го чакаха.

— Стойте настрани от боя — предупреди ги Филип. — Ние не сме войници: това не е проява на страх, а на здрав разум. Ако французите победят и влязат в църквата, това е нещо различно.

Под наметката си Филип носеше меч и дълга уелска кама. Едмънд носеше голям арбалет, който беше намерил в една от стаите горе. Той беше в изправност и свещеникът затъкна в колана си колчан с грозни стоманени стрели. Стивън носеше меча си и каза, че ще се опита да заеме лък и стрели.

Излязоха от къщата и се отправиха към гробището при църквата. Жените и децата вече прииждаха. Сър Ричард стоеше на стъпалата. Носеше лека броня. На главата му имаше конусовиден стоманен шлем и плоският предпазител за носа покриваше по-голямата част от лицето му. Имаше вид на роден воин, закален в битките. Зад него синът му, облечен по същия начин, но по-неспокоен, пристъпяше от крак на крак. Филип влезе в църквата, тръгна между хората, като говореше с жените и успокояваше децата, че по-късно ще ги научи на нова игра. Отвън се чуваше подготовката за битка. Сър Ричард крещеше заповеди — чуваха се скърцане на сбруя и тропот на колела от каруци, стържещ звук от острене на мечове. Сър Ричард ругаеше и нареждаше на всички да бъдат възможно най-тихи. Филип си спомни за Оплаквачката. Излезе и прекоси гробището. Тя вече беше станала и събираше угарките от свещи. Наложи се буквално да я завлече в църквата. Тя протестираше силно и говореше, че не се страхува, но той убедително й напомни, че пиратите не признават нито възраст, нито пол. Присцила беше един от неговите енориаши и той щеше да я защитава. Това изглежда я поласка и преди да я остави, тя взе ръката му и я целуна.

— Бийте камбаната! — нареди сър Ричард, който влезе в църквата. — Бийте я продължително и силно. Нека французите разберат, че имаме служба, макар и по-различна от тази, която си представят.

Едмънд се качи на кулата. Стивън, който беше заел лък и стрели от Пиърс, го последва по стълбите, но сър Ричард вече беше поставил хора там, затова слезе обратно. Вместо това зае позиция до една бойница, която гледаше към главния вход. Едмънд биеше камбаната с всички сили. Филип, застанал до Стивън, изведнъж видя как всички мъже изчезнаха. Пред църквата стана тихо като в гробище. Зад него децата играеха и бърбореха, докато майките им се преструваха, че ги слушат. Камбаната спря да бие и Филип започна да се моли. Времето се влачеше. Свещеникът се чудеше дали не са направили грешка, когато чу кучешки лай — един от мелезите, които скитаха из селото, започна яростно да лае, после изведнъж замлъкна. Филип надникна през прозореца, но не видя нищо освен купчина трева и клонки, носени от утринния вятър. Когато отново погледна, сърцето му замря. Отвън стоеше човек, с лице, покрито с кожена маска. Носеше меч и щит. Мъжът се обърна и махна с ръка. Филип дочу шума от тичащи крака, викове, шум от разбиване на врати. Други нападатели се появиха на широката поляна пред църквата. Стивън сложи стрела в лъка си, когато един от тях мина под покритата порта на църковния двор. Изведнъж, остро и силно, прозвуча рог. Няколко секунди цареше тишина. Рогът отново се обади и битката започна.

Отначало Филип не виждаше какво става. Чу профучаване, сякаш гигантски ястреб летеше в небето и французите започнаха да умират. Някои бяха убити веднага, други се гърчеха в агония, когато стрелите ги улучваха в лицето, гърдите, врата или стомаха. Стивън стреля по мъжа, който стоеше до портата. Не го улучи, но французинът се уплаши и излезе на улицата. Филип се качи на кулата, избута един от стрелците и погледна надолу. Видимостта му беше ограничена, но успя да оцени колко разумна беше тактиката на Монталт. Французите влязоха в Скозби. Но в къщите по главната улица, включително и неговата, както и на църковната кула, бяха поставени стрелци. В полята, зад храстите, чакаха други мъже. Това беше тактиката, която англичаните бяха използвали с унищожителен ефект във Франция. Стрелците просто се целеха и стреляха — ако французите тръгнеха напред, попадаха сред облак стрели. Ако се върнеха назад или се отклоняха вляво или вдясно, чакаше ги същото. Филип беше чувал за славата на лъковете, но едва сега разбра защо бяха такова страшно оръжие. Стрелецът, застанал няколко стъпала по-горе от него, пускаше стрелите си по-бързо, отколкото свещеникът би прочел „Отче наш“. Филип слезе долу. Битката се развиваше назад, в селото, но дори оттук се чуваха писъците, които сякаш идваха от адски кошмар. Враговете пред църквата изчезнаха. Повечето бяха убити или ранени, а останалите отстъпиха и се присъединиха към централното сражение. Пиърс, който беше останал в църквата като офицер на сър Ричард, сега заповяда да отворят вратите.

— Трябва да събера стрелците и да тръгна с тях към селото, — каза той — за да се убедим, че французите са приклещени. Ще оставя трима души да пазят църквата.

— Идвам с теб! — каза Филип. — Едмънд и Стивън, стойте тук!

Пиърс вече тичаше по пътеката и викаше на мъжете в църквата и гробището, както и на онези зад живия плет, да отидат с него. Отначало Филип спираше при всеки труп.

— Тук има ранен човек! — извика той.

— Ей сега.

Английският стрелец коленичи и преди Филип да успее да се намеси, гърлото на ранения беше разрязано от ухо на ухо. Още трупове задръстваха пътя. Пиърс построи стрелците си в редица. Те бавно навлизаха по пътя в Скозби. От време на време спираха, за да довършат някой ранен нападател. Понякога някой французин се опитваше да избяга вън от селото. Стрелците на лесничея бързо се справяха с него. Филип сведе очи. Когато завиха зад ъгъла, видяха невероятна сцена. Французите бяха принудени да се бият в тясно каре. Къщите от всяка страна бяха пълни с английски стрелци, а останалите — смесица от слуги и селяни, се криеха зад каруците и просто не им позволяваха да се разпрострат. От време на време някой нападател се измъкваше от капана, само за да бъде посечен. Когато групата на Пиърс доближи, чуха отново звука на рога. Сър Ричард, начело на редица конници, се появи от една странична улица. Те изтеглиха встрани каруците с помощта на абордажни куки и се включиха в битката. Когато Филип стигна до кървавото меле, беше явно, че французите са напълно разбити. Труповете им бяха натрупани по два-три накуп. Останалите се биеха отчаяно с ездачите, които кръжаха около тях. Най-накрая се чу вик.

— Милост! Предаваме се!

Французите пуснаха оръжието си и коленичиха с наведени глави. Филип с ужас видя, че убийствата продължиха. Главите им бяха дръпвани назад, гърлата — прерязвани, коне минаваха през падналите мъже. Сър Ричард обикаляше на своя огромен жребец. Младият Хенри яздеше след него със знаме, на което се виждаше герба на Монталт и мотото „In Monte Alto Summum Bonnum“ — „Под високия връх се крие съвършеното добро“. Беше ли това каламбур с фамилното име? Филип изтича между биещите се мъже и стисна коляното на сър Ричард.

— Господи! Господи! — извика той. — Това е убийство. Te се предадоха. Това е кланица.

Сър Ричард вдигна наличника си и Филип потръпна пред кръвожадния му поглед.

— Te щяха да ни избият, свещенико! — каза той с груб глас. — Щяха да изколят мъжете, жените и децата, а теб щяха да обесят на вратата на църквата ти.

— В името на Божията любов! — извика Филип. — В живота има други неща освен принципа „Око за око, зъб за зъб“. Това е убийство и вие го знаете.

Сър Ричард отпусна меча си и извика на Хенри, който даде три продължителни сигнала с рога. Англичаните удряха и връзваха французите, но хладнокръвната сеч престана. Пленниците бяха събрани заедно — имаше около шейсет невредими и още толкова ранени. Вързаха ръцете и глезените им, строиха ги в редица и ги поведоха към църквата. Новините за победата вече бяха стигнали дотам. Жените и децата дотичаха и ако Филип не се беше намесил, щяха да пуснат в ход тоягите и камъните си. Най-после французите бяха въведени в гробището и принудени да седнат под тисовите дървета, докато ранените им лежаха по надгробните плочи. Сър Ричард изпрати конници да проверят дали някой не е избягал. Пиърс поведе друг отряд към гората, за да открият лагера от предишната нощ, където французите бяха скрили плячката си.

Филип се зарадва, че някои от жените, между които и Оплаквачката, започнаха да се превързват ранените французи. Донесоха вино и билки, с които да наложат ужасните им рани, чисти парцали бяха използвани вместо бинтове. Помагаха им ветераните на Монталт, които използваха дългите си остри ками, за да вадят остриетата на стрелите или да разрежат твърдата кожа на френските брони.

След опиянението от победата, умората взе връх. Навсякъде си почиваха мъже, жени и деца. Ейдън Блекторн, собственикът на селската кръчма, донесе буре с ейл и храна, а сър Ричард обеща, че ще му заплати всичко, което им предостави. Старият лорд свали шлема си и разкопча бронята. Седеше на църковните стъпала, триеше лицето и врата си с мокър парцал и отпиваше големи глътки от чашата бира, която Ейдън поливаше непрестанно.

— Отче — погледна сър Ричард към свещеника. — Нашият млад крал и Парламентът ще бъдат доволни. Лорд Гонт — ставаше дума за регента — ще ни възнагради за победата.

— Какво ще правим с французите? — попита свещеникът.

— Знам, че беше жестоко. — Сър Ричард посочи към пътя. — Но това са пирати. Когато нападат, те не вземат пленници. Виждал съм жени и деца, набучени на копия, свещеници — накълцани и одрани като животни. По всички закони и правила на войната те трябва да бъдат обесени и умъртвени веднага. — Той въздъхна. — Но вие сте прав. Аз съм войник, а не касапин. А и ние тук имаме нужда от Божията благословия, нали, отче? Само тези, които дават милост, ще я получат. Денят мина добре — нито един селянин от Скозби не беше убит. Има няколко неприятни рани, но нищо по-сериозно. — Той се изправи и посочи пленниците. — Ще ги отведем в Рочестър или Кентърбъри. Французите държат в плен английски моряци. Ще направим размяна или ще вземем откуп. Но това, което искам да знам е, защо са дошли в Скозби.

— Казахте, че имението и селото са богати.

— Да, отче, но сме твърде далеч от брега. Мародерите много рядко прекосяват тези места, освен ако не търсят нещо. Докато седях тук и риех от разредения ейл на Ейдън, се чудех какво. Може би е време да разберем. По-добре елате с мен.

Те влязоха в гробницата. Французите, които не бяха ранени, се бяха събрали заедно, говореха и дърпаха един висок русокос мъж с посечена дясна буза. Той беше облечен различно от останалите. Ризницата от халкички беше скъпа и върху празната ножница, която висеше от войнишкия му колан, имаше герб на благородник. Младият мъж погледна студено сър Ричард и свещеника, които се приближаваха към него.

— Говоря френски — започна лорд Монталт, — но това е Англия и тези земи са мои. Вие сте пирати. Имам право да ви избеся, както фермерът би изтребил гризачи, а в Скозби има достатъчно дървета за това.

Сините очи на младия мъж го гледаха безизразно, докато изтриваше с пръст струящата кръв от бузата си.

— Говори ли някой от вас английски? — попита Филип.

— Говоря го добре като вас — отвърна Русокосият мъж, като се поклони леко на сър Ричард. — Аз съм сър Тибо Чейсни.

— Чувал съм за това семейство! — възкликна сър Ричард. Младият мъж се усмихна и повдигна ножницата. Върху дясната страна на фамилния герб имаше диагонална линия.

— Ще бъда съвсем ясен — каза Тибо весело, — аз съм копеле, незаконен син. Както казвате вие, англичаните, роден от неподходящата страна на завивката. — Той се усмихна. — А вие кои сте?

— Лорд Ричард Монталт. Това е моят свещеник, отец Филип.

Младият мъж сложи ръце на корема си и леко се поклони.

— Сър Ричард, моите поздравления. Ако знаех, че Скозби е такъв таралеж в гащите, нямаше да дойда. — Той посочи хората си. — Мислят, че сме предадени. Защо ни чакахте? Това беше много хитър капан.

— Не бяхте предадени — отвърна Филип. — Аз и моите приятели се натъкнахме на лагера ви снощи. Убихме двама от разузнавачите ви.

Французинът затвори очи и се разсмя. После преведе казаното на хората си и се върна при сър Ричард.

— Помислих, че са се изгубили. Наистина. Моят лейтенант каза, че трябва да ги потърсим. — Той изду бузи. — Беше прав, а сега е мъртъв. Аз сгреших, а съм жив, макар и не задълго, нали, сър Ричард?

— Вашата плячка, конете и амунициите са вече наши — отвърна Монталт. — Но няма да ви обесим. Свещеникът — усмихна се той мрачно — няма да го позволи. Имате думата ми, че няма да ви убием. Ще ви закараме в Рочестър или Кентърбъри. Ще прекарате седмици в някоя студена тъмница, а после ще ви разменят за англичаните във Франция или ще вземат откуп за вас. — Той пое дълбоко дъх. — За мен няма значение, но кажете на хората си, че ако някой се опита да избяха, веднага ще бъде убит.

Младият французин веднага преведе думите му. Чуха се въздишки на облекчение, появиха се усмивки. Като ги разглеждаше по-отблизо, Филип се зарадва, че се е намесил. Те бяха французи, врагове, но имаха жени, сестри, любовници, семейства. Навярно бяха дошли в Англия да търсят отмъщение за това, което се беше случило във Франция.

— Ще се погрижим добре за вас — каза Филип. — Но ви моля, господине, кажете на хората си да не се опитват да бягат. Ще бъдат посечени или обесени веднага, а тресавищата на Кент ще погребат останалите.

— Защо дойдохте тук? — запита сър Ричард. — Знам, че Скозби е богато село, но в Кент има много такива. Защо точно това? Защо сега?

— Имаме позволителни за каперство от кмета на Булон — отвърна французинът. — Задачата ни е да нападаме английските кораби в Ламанша и Ирландско море, да атакуваме врага, където е възможно.

— Да, да — отвърна сухо сър Ричард. — Но защо точно Скозби? Господине, аз не съм глупак. Бил съм войник. Проявих милост към вас. Заслужавам по-добър отговор.

Очевидно един от хората на Тибо също разбираше английски и щастлив, че няма да бъде обесен, рязко му извика нещо. Филип разбираше малко френски, но разбра думата „съкровище“, както и Монталт.

— Какво съкровище? — попита свещеникът рязко и стисна китката на французина. — Сър, нагазил сте в дълбоки води, които не познавате. Какво съкровище може да има в Скозби? Не ни лъжете, дължите ни живота си.

— Не тук — прошепна Чейсни.

Сър Ричард се съгласи и заедно с Филип заведоха Тибо до покрития вход на църквата. Той седна и опъна краката си.

— Добре е да съм по-далеч от хората си. Ако вие, англичаните, не ме убиете, те сигурно ще го направят. Това беше безумие. Трябваше да нападнем Скозби, после да яздим бързо на изток, към брега. Три галери и рибарска лодка ни чакат в морето.

— Шерифът ще плени галерите ви — отвърна сухо сър Ричард. — И се съмнявам, че ще се върнете скоро във Франция.

— Мога ли да получа нещо за пиене?

Филип му донесе халба ейл, която французинът жадно погълна.

— Не знаех, че бирата ви е толкова вкусна.

— Уморен съм — обади се Филип. — Господин Тибо, уморих се да чакам. Защо дойдохте тук? Какво е това съкровище?

— Добре тогава, тъй или иначе няма значение! Аз съм незаконороден потомък на семейство Чейсни. Още от малък съм чувал историите и слуховете за голямото съкровище, което трябвало да дойде в нашето семейство, но това не станало.

— Продължавайте! — заповяда Филип и седна срещу него. Тибо огледа църквата.

— Това е странно място, мрачно и тайнствено, точно като в историята, която знам. Според нея през 1308 година Филип Хубави, крал на Франция, обявил Орденът на тамплиерите извън закона. Всички монаси-войни от него били арестувани, затваряни, измъчвани и убивани. По това време в Англия се намирал виден френски тамплиер. Името му било сър Гийом Чейсни или, както вие бихте казали, Уилям Чейсни.

Англичаните не бързали с унищожаването на Ордена. Сър Уилям трябвало да напусне тамплиерския храм в Лондон, да премине през Кент и да вземе кораб до Франция. Очевидно той планирал да вземе със себе си съкровището и да го предаде на семейството си във Франция, за да го пази.

— Но никога не стигнал до брега — прекъсна го Филип.

— Не. Но френският крал, както и семейство Чейсни, посредством тайни агенти решили да открият какво се е случило. — Той леко се усмихна. — Вярвам, че и английската Корона е била също толкова любопитна и също толкова разочарована. Едно нещо станало явно. Във всички документи, които съм виждал в кралските архиви в Париж и писмата, пазени от моето семейство, сър Уилям е стигнал или е бил на път да стигне Скозби, когато внезапно изчезнал. Знаем също, че английският крал вярва — той хвърли поглед към сър Ричард, — че един ваш предшественик и някои или всички мъже от Скозби са виновни за убийството на сър Уилям и неговите придружители. — Той сви рамене. — Краят на легендата е такъв: тук, в Скозби, се намира съкровището на храма, което — той разпери ръце и се усмихна момчешки — по Божие право и по закон, трябва да ни принадлежи.

— Да, бе — отвърна иронично сър Ричард. — Както в ада вали сняг и дяволът чете молитви. — Той се надвеси над французина. — Сър, вие сте пирати. Дойдохте да грабите й да палите.

— Хайде, Ричард, не направихте ли вие същото във Франция? Виждал съм последствията от английските нападения там. Да, моите хора дойдоха, за да плячкосват, но аз съм тук заради моето семейно съкровище. Роден съм незаконно, но ще си умра Чейсни. Можете ли да си представите какво би станало, ако се бях върнал във Франция с това съкровище? — Той направи гримаса. — Кой се интересува от произхода на героя?

Французинът се изправи на крака.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Ще ви заведем в имението — обади се сър Ричард. — Вас и тези, които не са ранени. Имам ли думата ви, че няма да се опитате да избягате?

Сър Тибо вдигна ръка:

— Кълна се в Бога на това свято място. — Той се огледа. — А може би не е толкова свято. Никога не съм бил в такава църква. — Какво ще стане с труповете на моите хора?

— Аз ще се погрижа за тях — отвърна Филип. — Ще ги погребем в общ гроб, но ще им отслужа литургия и ще ги благословя. Какво ще стане с тях оттам нататък, е Божа работа.

Сър Ричард и Тибо си тръгнаха. Филип седна под една колона и се втренчи в тъмнината. Винаги беше вярвал в силата на небесата и Бога, в неговото всевластие дори над най-дребните човешки дела. Така беше и с тази ужасна битка. Беше сигурен, че е бил насочван из горите на Скозби, че е трябвало да открие лагера на французите.

— И какво стана сега? — промърмори той. — От една страна имаме присъствие на злото, а от друга — намеса на Божиите сили. Ако не бях влязъл в гората, сега Скозби щеше да бъде в пламъци.

— Сам ли си говориш, братко?

Филип се обърна и видя Едмънд и Стивън, които стояха на входа.

— Просто четях благодарствена молитва за нашето спасение. Стивън посочи с палец през рамото си.

— Твоите енориаши вече празнуват. Французите бяха отведени. Сър Ричард казва, че днес хората могат да се повеселят. Утре ще има почивен ден. Няма да работят в имението или на полето, ще има само тържествена литургия, последвана от пиршество.

— Сър Ричард е умен. — Филип се изправи. — Хайде, братко, имаме работа. Мъртвите французи ще бъдат погребани в старото гробище. Енориашите ще получат ново.

— Вече те наричат Спасителя на Скозби — пошегува се Едмънд.

— Няма да остана само с това — отвърна сухо Филип. — Но погребването на мъртвите е свещен акт на милосърдие. Искам да го направим, преди труповете да се вмиришат, а енориашите ми са твърде пияни, за да копаят.

Всъщност, Филип не се затрудни да получи помощ от тях. Победоносното настроение се беше уталожило. Преобладаваше здравият разум и енориашите бяха също толкова нетърпеливи да съберат труповете и да ги донесат в гробището. Жените и децата останаха вкъщи и докато свършат, се спусна мрак. Филип наблюдаваше как броят на труповете се увеличава. Беше забравил за загадката и за проклятието, за легендите и басните. Редицата от мъртви млади мъже го изпълни с тъга. Някои от раните им бяха ужасни — някои бяха с прерязани гърла, а други имаха рани от унищожаващите стрели в главите си, стомасите или гърдите.

Пиърс лесничеят се завърна от горите на Скозби и съобщи, че конете и плячката на французите вече са в имението. Заедно с някои от своите хора той помогна на свещеника да събере труповете. Късно следобед Филип ги освободи, за да си починат, и Рохейша изнесе халби ейл и домашно изпечен хляб. Мъжете насядаха в кръг, шегуваха се и се смееха, без да се притесняват от труповете. Те празнуваха собственото си оцеляване. Филип се върна вкъщи и отново отвори църковния архив. Намери частта, написана от Романел, с интересните бележки за умрелите през 1308. Както беше обикновено за подобни документи, свещеникът беше отбелязал в коя част от гробището са заровени тези трупове. Научил достатъчно, Филип излезе. Закара работниците в източната част на гробището, недалеч от колибата на Оплаквачката, и нареди да изкопаят голям ров. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на Едмънд, той нареди гробът да бъде по-дълъг и по-широк, отколкото беше необходимо.

— Ще копаем направо през гробището и ако попаднем на някакви ковчези, ще ги изкопаем.

Запалиха факли. Работниците сложиха кърпи на устата и носовете си и започнаха да копаят. Притъмня. Копаенето продължи. От време на време те попадаха на ковчег, на изтлелите останки на някой отдавна мъртъв енориаш, но не задаваха въпроси. Тази част от гробищата се броеше за изоставена.

Надгробните плочи и кръстове отдавна бяха изчезнали.

Никой не си спомняше някой да е погребван там. Докато ямата се разширяваше и навлизаше все по-навътре в гробището, Филип сложи епитрахила си и поръча да донесат труповете на мъртвите французи. Всеки път, копаенето преставаше, той произнасяше De Profundis и Requiem, поръсваше труповете със светена вода, а после работата продължаваше. Нощта напредваше. Гледката беше необичайна. Гробището, обикновено самотно и мрачно, особено след залез, сега беше осветено от пламтящи факли и огласявано от звука на брадвите и лопатите, от виковете и пъшканията на мъжете. Никой не се отказа. Всички знаеха от дните на Чумата колко е необходимо мъртвите да се погребват бързо. Появи се Оплаквачката. Известно време тя седеше и ги наблюдаваше, но после влезе в църквата, за да продължи самотното си бдение пред олтара. Сър Ричард Монталт също дойде. Филип му обясни какво прави.

— Добре е да се действа бързо — каза той. — Без много въпроси. Това е мястото, където едно време свещеникът Романел е погребвал енориашите си, така че един Господ знае какво можем да намерим.

Сър Ричард се съгласи и точно тогава, сякаш в отговор на думите на свещеника, Пиърс се появи тичешком.

— Отче, сър Ричард, по-добре елате да видите!

— Какво има?

— Празни ковчези!

Филип и лордът забързаха след него. От ямата бяха извадени три ковчега.

— Бяха толкова тежки — отбеляза Пиърс, — че един от капаците просто падна.

Свещеникът нареди да донесат факли и се наведе над тях. Ковчезите бяха пълни с камъни и пръст.

— „Телата не са намерени“ — промърмори той.

— Какво каза?

— Пише го в църковния архив — отвърна Филип, докато се изправяше. — Но защо е тази измама? Защо ще погребваш ковчег с камъни и пръст вътре? При това не един, а три?

Едмънд и Стивън дойдоха при тях. Сър Ричард каза на Пиърс да продължи да копае с хората си.

— Защо Романел е трябвало да направи това? — попита Филип. — Защо е трябвало да стигне дотук?

— Случва се понякога — отвърна Едмънд. — Ако някой е изчезнал в морето, ако се смята, че е мъртъв, но тялото му не може да бъде намерено, семейството му иска погребална литургия.

— Чувал съм за такива случаи — каза Филип. — Но обикновено в ковчега слагат някакви лични вещи на мъртвия като спомен за него. Чакайте малко.

Той се наведе и огледа, внимателно трите ковчега. Много пъти бедните не можеха да си позволят ковчег, а бяха погребвани в платнище. Той почука по дървото — беше здраво и плътно, способно да удържи на времето и гниенето. Забеляза, че ковчезите бяха нетипични по форма.

— Това не са ковчези — обяви той. — Това са сандъци за стрели.

С помощта на сър Ричард, Стивън и Едмънд, свещеникът обърна един от ковчезите настрани, докато пръстта изпадна от него. Чу се дрънчене и Филип видя нещо да проблясва в светлината на факлите.

— Мечове и ками! — възкликна Едмънд.

Изпразниха и другите ковчези. Копаенето около тях замря, когато Пиърс и хората му осъзнаха, че се е случило нещо необичайно. Филип нареди оръжията — мечовете, камите, дори една малка двуостра брадва, да бъдат събрани и занесени, на стъпалата на църквата. Донесоха кофи с вода, за да измият калта от тях. Пиърс извика, че са намерили още един ковчег, даже два. Купчината оръжие на стълбите се увеличаваше. Конусовиден шлем с широк, плосък предпазител за носа, ризници от халки и оцеляло напук на годините наметало, изгнило и излиняло, но с различими очертания на тамплиерски кръст.

— Това е доказателство! — възкликна Филип. — Не разбирате ли, сър Ричард!

— Този негодник! — възкликна рицарят. — Какъв ужасен грях. Изглежда свещеникът е организирал нападението върху тамплиерите. Сигурно са ги издебнали в блатата и са ги убили, но какво е станало с труповете?

— Знам къде са ги скрили — прекъсна го Филип. — Не можеш да влезеш в Скозби с дузина трупове. Порочният свещеник е накарал да съблекат телата. Занесли са ги на Хай Маунт. Опразнили са старите гробове от костите и са ги хвърлили в кладенеца, а на тяхно място са сложили труповете на монасите. — Филип почука с пръст по един от шлемовете. — Знаели са, че английският крал ще търси сър Уилям Чейсни. Романел и вероятно вашият дядо, Бог да го прости, са взели оръжията на мъртъвците, сложили са ги в ковчежета за стрели и са ги заровили дълбоко в гробището.

— О, не! Смили се…

Филип се обърна. Оплаквачката беше влязла в църквата и се взираше в оръжието, отрупано на стълбите. Тя извика още веднъж и побягна в нощта.