Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Поклонниците около огъня седнаха по-нагъсто.

— По дяволите! — прошепна Икономът. — Това е странна история, сякаш излязла от рая и ада едновременно.

Бедният свещеник се взираше в пламъците на огъня. Поклонниците го бяха засилили, а Рицарят ги увери, че изсъхналите клони ще го поддържат ярък и жив. Рицарят протегна ръце към него. Не беше ли влизал в битка с жестоките прусаци и славяни, както и с турците от Северна Африка? По долината на Дунав беше преследвал и бяха го преследвали Стригоите, неживите. Рицарят не беше страхлив човек, но се чувстваше обезпокоен. Руините осигуряваха подслон и топлина, въздухът още беше изпълнен с вкусния аромат на храната, а дъхът на спътниците му лъхаше на вино. Вярно, историята на Бедния свещеник беше смразяваща, но безпокойството на сър Годфри не се дължеше на това. Отвън мъглата се виеше, сякаш някакъв яростен зъл дух се опитваше да я пробие, да обвие пипалата си около гърлата им, да отнеме живота им с лекотата, с която се угасява свещ. Имаше още нещо: не се чуваше вик на сова, нито писък на козодой, дори жабите не крякаха. Защо ли? Сър Годфри почеса брадата си. Искаше да извади меча си и да излезе навън. Беше сигурен, че нещо или някой ги наблюдава.

В това време Икономът прошепна на Готвача, който гледаше през огъня към Бедния Свещеник.

— Истина ли е това, Отче?

— Защо питаш? — обади се орачът.

— Бил съм в Скозби — отвърна Икономът. — Там, където я описвате, няма църква, но има малък манастир на капуцините. — Той хвърли бърз поглед към Монаха и Кармелита. — Благочестиви мъже, които непрекъснато се молят на добрия бог Исус. Не като някои…

— Да, да — намеси се Ханджията. — Каза, че си бил в Скозби?

— Да, църквата не е там, а на Хай Маунт, а семейство Монталт…

— Шшт! — Бедният свещеник сложи пръст на устните си и погледна към сър Годфри. — Боите ли се, сър?

— Не, не, отче. Синът ми и аз познаваме Монталт. Честно казано, битката при Скозби…

— Истина е, нали? — обади се Морякът, размахвайки ръка.

— Преди десет години бях на кораба „Веселата Мери“. Преследвахме французите по крайбрежието. Моята ескадра беше отминала Медуей, когато чухме, че един френски отряд е бил разбит от английски селяни и галерите им са били завзети от шерифа на Кент.

Бедният свещеник само се усмихна.

— О! — възкликна Батската невяста. — Колко ужасно, отче!

— Тя придърпа одеялото по-плътно около пищните си рамене. — Аз не бих останала на място, населено от духове.

— Човек никога не знае — отговори Бедният свещеник — къде има духове и къде — не. — Той посочи към руините. — Откъде знаем дали мъртвите не бродят тук? Дали не ни гледат и слушат?

— Пет пари не давам! — обади се Приставът, потривайки корема си. Беше му прилошало от виното, което беше изпил. Той протегна крака и размърда пръсти пред огъня. Не го интересуваше, че гамашите му са мръсни, а краката му не бяха виждали вода от много седмици. — Пет пари не давам — повтори той — за призраци или демони. Не вярвам в такива неща. Интересна история, но без съмнение измислена.

— Значи не вярваш в духове? — Правникът отметна качулката си. — Е, това няма значение.

— Защо? — попита Приставът с подозрение.

— Защото може би духовете вярват в теб — отговори Бедният свещеник.

— Това е вярно — заключи Готвачът, чешейки екземата на крака си. — Така е, нали, отче?

— Да, Бартоломю — отвърна Бедният свещеник. — Разбира се, че е така. Ти много добре го знаеш.