Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗГОВОРЪТ НА ПОКЛОННИЦИТЕ

Бедният свещеник млъкна и погледна към спътниците си. Готвачът му се усмихваше, докато монахът беше почти извън себе си от вълнение.

— Познавам брат Анселм — възкликна той. — Истински свят човек. Много пътува по работи на Светата майка, Църквата.

— Радвам се, че поне един от вас го прави! — избоботи мелничарят.

— Могат ли да се случат наистина такива неща? — проговори Игуменката.

— О, да. — Продавачът на индулгенции прокара пръсти през боядисаната си руса коса, която висеше като лен от двете страни на слабото му, дяволито лице. — Мога да ви разкажа истории, от които косата ви ще настръхне, госпожо, а кучето ви ще умре от страх.

— Но това е само история за призраци, нали? — попита Батската невяста. Тя огледа разрушената църква и потръпна. — Мислите ли, че вече е полунощ?

— Скоро ще стане — злобно се ухили Приставът. — И тогава всякакви таласъми и създания на мрака ще изпълзят от тайните си дупки. — Той се доближи. — Но с мен ще ви бъде топло и безопасно.

Батската невяста размаха подобен на бут юмрук пред лицето му.

— А това ще загрее добре ушите ти! — викна тя.

— Стига, стига — сър Годфри се изправи. Всички приказки замлъкнаха, когато той извади меча си. — Не искам да ви стряскам — той гледаше през разрушения вход, — но съм сигурен, че чух шум отвън.

— Трябва да проверим.

Оръженосецът скочи на крака, както винаги нетърпелив да последва баща си.

— Аз също ще дойда. — Йоменът грабна лъка си и се усмихна на Бедния свещеник. — Добър стрелец съм като онзи лесничей. Дори в тъмното виждам като котка.

— Вървете — отвърна Бедният свещеник. — Но ви уверявам, че няма да видите нищо.

Но сър Годфри вече крачеше към входа, а Йоменът и Оръженосецът бързо го следваха. Бедният свещеник се обърна към брат си, Орача.

— Изглежда, моята история предизвика паника.

Без да му отговори, Орачът се изправи, после двамата заедно отидоха и застанаха на входа.

С изваден меч и кама сър Годфри бавно пристъпваше напред. Йоменът и синът му вървяха от двете му страни. Рицарят усети как устата му пресъхва. Сигурен беше, че чу как някой се движи наблизо сякаш се криеше зад някое дърво или храст и наблюдаваше седналите край огъня поклонници. Той спря. Беше човек, надарен със здрав разум. Не вярваше, че историята на Бедния свещеник е просто приказка. Познаваше семейство Монталт. Често беше вечерял с тях. Те също бяха споменавали за някаква голяма загадка, за нещо, случило се няколко години преди смъртта на лорд Ричард. Пък и когато Рицарят беше минал през Скозби, там нямаше никаква църква. Лорд Хенри беше обяснил, че новата се намира вън от селото, на малък хълм, наречен Хай Маунт. Сър Годфри потрепера. Не се безпокоеше само от историята на свещеника. Нали беше посветил по-голямата част от живота си на унищожението на стригоите? Тези дяволи в човешко тяло, които пиеха кръвта на другите. Нали имаше подозрения към монаха? Въпреки самоувереното му държание, душата на монаха беше мъртва. Те никога преди не се бяха срещали, но Рицарят усещаше, че Монахът изпитва пламтяща омраза към него. Йоменът се доближи, пристъпвайки тихо в мрака. Малко по-късно дойде и Оръженосецът.

— Сър Годфри, тук няма никой. Може би е било някакво животно, например лисица.

— Тогава да се връщаме.

Сър Годфри тръгна обратно. Бедният свещеник и брат му седяха точно пред руините. Когато се връщаха при останалите, сър Годфри със сигурност дочу Орача да шепне:

— И тук ли?

А Бедният свещеник му отговори:

— Да, братко, те ни наблюдават дори тук.