Божият гняв

ГЛАВА 5

Когато стигнаха до Чийпсайд, Кранстън спря и се загледа в луната.

— Дяволът да ги препикае! — изруга той. — Вонящо гърне с лайна! Синове на курви, тъпи охранени копелета!

Ателстан се усмихна:

— За нашите братя во Христе, предводителите на гилдиите ли говориш, сър Джон?

— Да, монахо! — Кранстън измъкна чудодейния си мях изпод наметката си и отпи дълбока глътка. — Боже — въздъхна той, — каква бъркотия! Как е бил убит Фицрой, братко? Не е взел отровата преди пиршеството, но по храната и съдовете му също нямаше и следа от отрова.

Ателстан поклати глава.

— Избързваш, сър Джон. Аз още се чудя за смъртта на Маунтджой.

Монахът погледна смрачения квартал и погледът му беше привлечен от фенерите пред къщите на големите търговци. Спомни си думите на стария си учител, отец Пол. „Коренът на всяко зло“, нареждаше той с гръмовен глас, „е гордостта. Обратното на любовта не е омразата или безразличието, а властта. Властта покварява, преследването й е път към ада“.

Сега вървим точно по този път, помисли си Ателстан, притискани от влиятелни хора е неутолима жажда да притежават най-доброто в живота. Ние всички сме убийци, заключи той, и потръпна въпреки топлата вечер. Чувстваше се като боец с меч, на когото са надянали маска и са го изтласкали на потънала в мрак арена, пълна с убийци.

— Искам да се прибера у дома — прошепна той, преди да се усети.

Кранстън го изгледа е любопитство.

— Твоят дом е в този град, братко.

Ателстан се усмихна и се отърси от мислите си.

— Да, сър Джон, но трябва да разпитваме онзи ключар. Кажи ми, защо името на Стърми те озадачи.

Кранстън се прекръсти, отпи още три глътки от меха, запуши го, прегърна монаха през раменете и го поведе по Поултри Стрийт.

— Не знам — промърмори той, — но съм сигурен, че знам това име. Ще ми трябва време, братко.

Ателстан стисна носа си, защото тази част от Чийпсайд още вонеше на умрели птици. Опитваше се да не гледа плъховете, които се състезаваха кой пръв ще стигне до пълните с помия канавки по средата на улицата, за да избира между сочните пилешки дреболии и отрязаните глави на пилета, пъдпъдъци, яребици и калугерици. Две бели пера се носеха във въздуха и Ателстан си помисли за ангели.

— Тук няма ангели — прошепна той.

— Адски си прав! — отвърна Кранстън.

Те се стреснаха и отскочиха встрани, когато иззад ъгъла внезапно се появиха две старици, които бутаха ръчна количка с трупа на друга бабичка. Ателстан очерта кръст във въздуха. Една от стариците погледна през рамо и се захили.

— Помина се — оповести тя със скърцащ глас. — Умря от дизентерия и отива във варницата.

— Ще ми се да сложа край на това — отбеляза Кранстън. — Сигурно ще изхвърлят тялото на стъпалата на някоя църква.

Количката се отдалечи в мрака, а те продължиха по Мърсъри Лейн. Две проститутки стояха на един ъгъл, жълтите им рокли и червените перуки сияеха като фарове в мрака.

— Добър вечер, дами — провикна се Кранстън. — Познавате ли закона?

— Кой закон? — попита по-високата. — Ние просто се молим заедно.

— Това е Кранстън! — изсъска по-ниската и двете нощни красавици изчезнаха като светулки в мрака на близката уличка.

Ателстан и Кранстън завиха по Лорънс Лейн, която приличаше на тунел, защото къщите от двете й страни така се доближаваха, че някой, който живееше на най-горния етаж на едната, би могъл да почука на отсрещния прозорец.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди Кранстън.

Ателстан погледна надолу и осъзна, че канавката в средата на улицата беше преляла и заливаше калдъръма със зловонна помия. Улицата вонеше на сяра, която някои добри граждани сигурно бяха посипали, за да убият смрадта. Тъмни силуети се появиха от тесните странични улички. Кранстън се уви по-плътно в наметката си и извади дългата си уелска кама.

— Добър вечер, юнаци! Аз съм Джак Кранстън, коронерът.

Зловещите сенки изчезнаха.

Продължиха напред; Кранстън оглеждаше табелите на магазини, окачени на колове над главите им. Най-накрая, точно преди пресечката на Лорънс Лейн с Катъл Стрийт, той спря и посочи една, която поскърцваше на ръждясали вериги. На нея пишеше:

„Питър Стърми, ключар“

Кранстън отстъпи и погледна нагоре. Видя, че на един от горните етажи гори свещ, затова захлопа по вратата.

— Разкарай се! — изкрещя някой от другата страна на улицата.

Ателстан и Кранстън бързо отскочиха, когато плиснаха към тях вонящото съдържание на нощно гърне.

— Ти се разкарай! — извика в отговор Кранстън. — Аз съм служител на закона!

— Не ме е грижа, дори да си кралят! — отвърна гласът, но те чуха, че прозорецът се затвори и коронерът продължи да чука.

Най-после търпението му беше възнаградено. Чуха стъпки, вратата се открехна и бледото лице на прислужница, която приличаше на призрак в светлината на свещта, надникна към тях.

— Кой е? — попита тя тихо. — Какво има? Носите ли новини от господаря ми?

— Отвори вратата — тихо каза Кранстън. — Добро момиче. Аз съм градският коронер, а това е брат Ателстан. Трябва да говорим с господаря ти.

Прислужницата, увита с наметало над нощницата, освободи веригите, които задържаха вратата и отстъпи, за да ги пропусне. В светлината на свещта коридорът оживя от танцуващи, трептящи сенки.

— Трябва ми господарят ти — кротко повтори Кранстън.

— Сър, той не е тук. Излезе следобед и не се е върнал.

Ателстан затвори очи.

— Боже! — въздъхна той.

— Какво има?

Рошаво момче със сънени очи и ангелско личице внезапно влетя от една стая в коридора, държейки в ръка фенер, голям почти колкото главата му.

— А кой си ти, сър? — попита Кранстън.

— Перо — отвърна то. — Чиракът на мастър Стърми.

Момчето се приближи. Ателстан прецени, че е тринайсет-четиринайсетгодишно и отново се сети за ангела, който Хъдъл беше изрисувал на стената на „Сейнт Ерконуолд“.

— Господарят излезе — каза момчето безизразно. — Малко след обяд. Но още не се е върнал.

— А господарката на къщата?

— Няма я и няма да се върне.

— Защо?

— Умря преди пет години.

Ателстан се усмихна и извади пени от кесията си. Хвърли го и момчето ловко го улови.

— А синът на Стърми?

— И него го няма — отвърнаха в хор прислужницата и чиракът.

— В Йорк е. По важна кралска работа.

Кранстън кимна, загледан в сериозните им лица.

— Вижте — каза той е успокоителен тон, — не можем да говорим тук. В работилницата ли спиш, момче?

— Да.

— Тогава да отидем там.

Момчето примигна и погледна прислужницата, която кимна.

— Елате — Перо им показа посоката. — Но не бива да пипате нищо, иначе господарят ще ме бие.

Той ги заведе в едно помещение до коридора, запали свещи и придърпа две столчета за неочакваните си гости. Ателстан седна и се огледа. Никога не беше виждал толкова много ключове. Висяха на връзки от стената, лежаха на пейките из белосаната стая заедно с парчета метал, тигели и щипци. Видя малка пещ на външната стена. Помещението миришеше на изгорели дърва и въглища, всичко беше покрито със ситен сив прашец. Погледна под една маса и видя леглото на чирака: сламеник, възглавница, вълнена завивка и доста очукана дървена фигурка на конник. Може би любимата играчка на момчето.

— Бихте ли желали вино? — попита прислужницата, която се опитваше да се държи като по-възрастна от годините си.

— Не, не — усмихна се Ателстан. — Коронерът не докосва вино, нали, сър Джон?

— Не, не — отвърна дрезгаво Кранстън и го изгледа с присвити очи. После се изправи. — Давам добър пример.

Момчето хвърли поглед към огромния коронер под полуспуснатите си клепачи, сякаш не беше съвсем убедено.

— Къде отиде господарят ти? — попита Кранстън.

— Не знам, просто излезе от работилницата.

— А как изглеждаше?

— Много развълнуван — отвърна чиракът.

— От какво?

— Защото направи едно ковчеже и ключове за големите господари.

— Кажи ми — Кранстън сс приведе, като се постара мехът да остане скрит под наметката му, — ти помогна ли на господаря си да направи ковчежето, ключалките и ключовете?

— О, да.

— Колко ключа направи той?

— Шест.

— Не направи ли повече за в случай, че някой се изгуби?

— Не, господарят каза, че било забранено.

— А някой да е идвал в работилницата? — намеси се Ателстан. — Някой странен човек с наметало и спусната качулка?

— Не — момчето се разсмя. — Защо да идва?

Очите му проблеснаха и то отклони поглед. Криеш нещо, помисли си монахът, но то няма общо с това.

— А кои големи господари идваха тук?

— Ами вчера дойдоха всички — отвърна Перо. — С наметала, ботуши и шапки от боброва кожа, направо изпълниха къщата. Трябваше да занесат ковчежето и ключовете в Гилдхол. Отвън имаше войници с каруца.

— Да — продължи Ателстан, — но преди господарят ти да довърши ключовете и ключалките, дойде ли някой от господарите да го види насаме?

— Мисля, че не — отвърна момчето. — Аз живея тук, спя тук. Господарят винаги води гостите тук, освен когато работи в градината. Там обича да ходи сам. Казва, че му харесва да промени обстановката.

— А гостите? — настоя Ателстан.

— Двама едри дебелаци — отвърна момчето, — кметът и шерифът. През последните две седмици винаги идваха заедно, за да се уверят, че господарят ми си върши работата.

— И никой друг?

— Не, отче.

Ателстан отмести поглед към младата прислужница, която стоеше до момчето.

— И не сте виждали нищо загадъчно или необичайно?

Двамата поклатиха отрицателно глави.

— Какво стана с калъпите? — Кранстън размърда крака. — Онези, в които бяха излети ключовете.

— Бяха унищожени — гордо отвърна момчето. — Когато важните хора дойдоха за ковчежето и ключовете, стояха и гледаха как ги троша с чука.

Кранстън погледна Ателстан, който поклати глава.

Коронерът стана, протегна се и се прозя. Бръкна в джоба си, извади две пенита и ги даде на момчето и момичето.

— Много добре! — промърмори той. — Когато господарят ви се върне, кажете му да намери къщата на сър Джон Кранстън в Чийпсайд. Трябва да говоря е него.

Прислужницата и чиракът кимнаха. Коронерът и Ателстан излязоха отново на Лорънс Лейн и стигнаха до ъгъла на Мърсъри Лейн.

— Нали знаеш, че той няма да се върне, сър Джон?

— Да, утре ще наредя на служителите си да го потърсят сред труповете, намерени из града — Кранстън сподави прозявката си. — Братко, каня те да преспиш вкъщи тази вечер.

Ателстан погледна обсипаното със звезди небе.

— Благодаря, сър Джон, но трябва да се върна.

Той спря и загледа как Кранстън, подвиквайки няколко думи на сбогуване, се понесе тежко като голям мечок към Чийпсайд. Изведнъж коронерът се обърна.

— Братко, ще те изпратя до моста!

— Не, не, настоявам, сър Джон. Ще бъда в безопасност. Кой би нападнал беден монах?

Кранстън наблюдаваше как свещеникът прекосява Мърсъри Лейн и тръгва по Бъдж Роу.

— Да! — прошепна си той. — Кой би нападнал беден монах? Този град е пълен с негодници, които биха го направили!

Кранстън изчака, докато Ателстан изчезна от погледа му, после го последва по Бъдж Роу, Уолбрук, Роупъри и тръгна по Бридж Стрийт. В далечния й край, озарени от светлината на факли, закрепени на колове, пазачи стояха на входа към моста. Кранстън дочу неясните им гласове в далечината, докато разпитваха монаха. Един от тях се разсмя и пропусна Ателстан. Коронерът въздъхна с облекчение, но отново наостри уши, когато чу промъкващи се стъпки зад себе си.

— Слушайте, нощни птици — изрева той през рамо, — аз съм старият Джак, градският коронер. Ако не се разкарате, ще ви усуча топките около вратовете.

Когато се обърна, улицата беше пуста.

Кранстън тръгна да се облекчи над една канавка, после завърза шнуровете на панталоните си и премлясна. Прекръсти се и отпи щедра глътка от чудодейния мях. После си спомни кучетата Гог и Магог и се запита какво ли ще си помисли лейди Мод за тях. Кранстън изпъшка и реши, че има нужда от още една яка глътка.

Ателстан седеше на масата в малкия свещенически дом срещу църквата „Сейнт Ерконуолд“ в Съдърк. Когато се върна, откри всичко в ред. Вратите на църквата бяха заключени, някой беше оставил малко гърненце мед в една от нишите; очевидно подарък от някой енориаш. Старият му кон Филомел лежеше на една страна и дишаше тежко през разширените си ноздри, сънувайки за миналата си слава на млад боен кон, участвал във войните на стария крал. Ателстан постоя до вратата на конюшнята и му поговори известно време, но старият кон продължаваше да хърка, затова монахът продължи с оглед на малката си градина. Тя изглеждаше добре, поне доколкото можеше да види. Бонавентура, изкусният мишелов, едноокият повелител на малките улички, очевидно беше излязъл да флиртува или на лов.

Монахът се прибра и огледа скромната си кухня. Стените бяха варосани наскоро. Той затвори очи и вдъхна аромата на билките, разпръснати по свежата зелена тръстика на пода, после погледна котлето на огъня. Надигна се, за да се увери, че овесената каша, която вареше, не е станала твърде гъста и не е загоряла. Въздъхна, отиде в килера и донесе кана мляко. То още миришеше добре, затова го изля в котлето и внимателно разбърка кашата, както го беше научила Бенедикта.

— Ще ми се да можех да готвя — промърмори той.

Веднъж беше поканил Кранстън на закуска и коронерът се беше заклел, че ако изстрелят с катапулти овесената каша на Ателстан, тя ще пробие която и да е от градските стени. Върна каната на мястото й, избърса ръцете си с кърпа и отново застана над масата, която беше отрупана с парчета пергамент. На всяко от тях бяха описани подробности за някое от убийствата.

— Какво имаме? — насмешливо запита сам себе си Ателстан. — Как Розамунд Ингам е убила приятеля на коронера сър Оливър? Няма следи от насилие, нито от отрова — той се почеса по бузата. — Бил ли е убит? Или Кранстън се е ядосал, че са сложили рога на стария му другар?

И все пак, помисли си той, Кранстън, с тези негови рошави бели бакенбарди, червендалесто лице, голяма оплешивяваща глава и още по-голям търбух, беше проницателен и хитър като змия. Надушваше престъпленията и решеше ли, че нещо намирисва, обикновено се оказваше прав.

Ателстан взе друго късче пергамент и заразглежда грубата си скица на градината на Гилдхол, където беше убит Маунтджой.

— Как, за Бога? — промърмори си той.

От едната страна беше високата решетъчна ограда, на която се беше облегнал шерифът, отляво — гладка тухлена стена, отдясно — градинската ограда, пазена от кучетата, а срещу него — дървената ограда на закрития проход, който свързваше сградата на общината с кухнята. Как би могъл убиец да влезе в това затворено пространство и да намушка един здрав мъж като Маунтджой, без нито шерифът, нито страшните му кучета да вдигнат шум?

И най-накрая — Фицрой, убит от неизвестна ръка. Кой би могъл да му даде отрова, без да бъде забелязан? Кой беше Ira Dei. Кой от влиятелните властници беше предателят?

Ателстан поклати глава и се върна към енорийските сметки. Беше уморен, тъй като след връщането си от града бе успял да поспи едва няколко часа, преди да стане, да каже молитвата си на светлината на свещите, да се измие и облече в малката си спалня на горния етаж. Той придърпа сметките. Беше му омръзнало от убийства, интриги и загадки, а трябваше да приключи със сметките, преди да се срещне с енорийския съвет на Архангеловден.

Свещеникът загриза перото си. Борбата за власт в малкия му съвет беше също така свирепа, както тази между предводителите на гилдиите. Боклукчията Уоткин, звънарят Мъгуорт, калайджията Таб, художникът Хъдъл, свинарката Урсула, проститутката Сесили и прислужникът от кръчмата „Шарения кон“ Типтоу все още отблъскваха една яростна атака, оглавявана от копача Пайк. Последният беше подкрепян от Якоб Арвелд — симпатичен германец с хубавичка жена и многобройна челяд, Клемънт от Кок Лейн, Пернел Фламандката и ловеца на плъхове Ранулф, докато Ателстан и вдовицата Бенедикта се опитваха да запазят мира.

Бенедикта… Веднага си я представи: катраненочерната коса, която обграждаше гладко смугло лице, което художникът Хъдъл винаги използваше, когато рисуваше Дева Мария.

Ателстан се загледа в жадните пламъци и си спомни предупреждението на отец Пол: „Не забравяй, че не физическото желание за жена ще те преследва, а опустошителната самота, горчиво-сладкият вкус на копнежа за някого, когото никога не можеш да имаш.“ Той подскочи, когато тъмен силует се прокрадна през прозореца.

— Добро утро, Бонавентура, най-верен сред енориашите ми!

Големият котарак тихо пристъпи към господаря си и лакомо погледна към овесената каша, която къкреше на огъня. Ателстан стана и му донесе купичка мляко от килера. Котаракът го излочи жадно и се сви пред огъня, докато господарят му се върна към мислите си за размирните енориаши. Трябваше да въдвори мир в съвета, особено ако искаше дъщерята на Уоткин да се омъжи за сина на копача Пайк.

— О, Боже! — каза той на вече дремещия Бонавентура. — Това ще е като да пуснеш котка сред гълъбите!

Бонавентура мързеливо помръдна глава; здравото му кехлибарено око изглеждаше изпълнено със съчувствие към господаря му. Ателстан придърпа сметките по-наблизо. Чудеше се дали жената с обладаната от демон дъщеря се е връщала и какво го очаква там. Изкашля се, натопи перото в мастилницата и започна да вписва сумите, отбелязвайки какво е похарчил за украсата на църквата, след като бяха сложили новия олтар.

— Поправка на „Десетте Божи заповеди — 3 ш.

— Варакосване на Пилат Понтийски

и слагане на преден зъб — 5 п.

— Подновяване на Небето, оправяне на Звездите

и почистване на Луната — 20 ш.

— Премахване на петната от

сина на Товия — 4 ш. 6 п.

— Освежаване на Адските пламъци, нов ляв рог

на дявола, почистване на опашката — 3 ш.

— Работа по прокълнатите — 4ш. 6 п.

— Слагане на нова риза на Йона и съответно

увеличаване на устата на Кита — 10 ш. 6 п.

— Слагане на нови листа на Адам и Ева — 15 ш.

Ателстан погледна списъка и се усмихна. Канеше се да продължи, когато внезапно чу тихо почукване на вратата. Отиде да отвори и погледна навън. Беше часът, в който се сменяше стражата, призори, небето вече просветляваше и сенките започваха да се топят.

— Кой е? — извика той и се огледа. Беше твърде рано за детска игра. — Кой е? — повтори Ателстан.

Тишината се нарушаваше само от хлопането на недобре затворен капак на някой от църковните прозорци. Космите на тила му настръхнаха, тръпка полази по гърба му. Погледна по пътеката край църквата. Престъпник ли беше? Или някой пияница от вертепите на Съдърк? Внезапно видя, че малката плетена портичка към църквата е полуотворена. Грабна тоягата, която Кранстън му беше дал, и тръгна към нея.

— Брат Ателстан!

Гласът сякаш идваше иззад църквата и монахът, следван от още по-любопитния Бонавентура, уморено я заобиколи. Гласът отново извика името му и Ателстан се взря към гробището.

— Кой е? — извика той гневно. — Това не е игра, а Божи дом и Божия земя!

— Обърни се, брат Ателстан!

— И защо?

Стрела от арбалет удари стената на църквата до главата му.

— Убеди ме — извика Ателстан и се обърна със затворени очи и стиснати юмруци.

— Какво искаш?

— Нося съобщение от Божия Гняв. Ти си монах, свещеник на обикновените хора. Защо се замесваш с безчестните, тлъсти лордове?

— Ако ти си Неговия гняв — рязко отвърна Ателстан, — аз съм Неговото правосъдие.

— Пази се от Гнева Му — каза ясно гласът.

Ателстан погледна надолу към Бонавентура, който сякаш се забавляваше с тази нова игра.

— Кранстън е прав — прошепна Ателстан. — За нищо не ставаш!

— Пази се — повтори гласът.

— О, я се махни! — извика монахът, мина по пътеката, влезе в къщата си и затръшна вратата.

Известно време стоя с гръб към нея, опитвайки се да спре треперенето на краката си. Кой дръзваше да го укорява тук? Какво щеше да направи Кранстън, когато разбереше? Ателстан влезе в килера и си наля чаша вино, която изгълта, преди да седне пак на масата.

— Проклятие! — каза той тихо.

Затвори книгата със сметките, разчисти останалите ръкописи и ги отнесе до големия, обкован с желязо сандък. Докато ги слагаше вътре и ги заключваше, той се замисли за дръзката кражба в Гилдхол. Надяваше се само Стърми да е още жив. Ако с Кранстън намереха крадеца, щяха да открият и убиеца. Той подскочи, стреснат от силно тропане по вратата.

— Отче! Отче!

Ателстан отвори вратата и видя свинарката Урсула, чието обичайно весело червендалесто лице, обсипано с брадавици, сега беше обляно в сълзи.

— Урсула! — каза монахът. — Нали не идваш за свинята? Не мога да я благославям отново.

— Не, не, отче, майка ми умира.

— Сигурна ли си? — попита Ателстан. — Поне три пъти съм давал на Гризелда последно причастие.

— Не, отче, тя казва, че си отива. Усещала го.

— Да вървим тогава.

Ателстан заключи вратата на къщата и забърза към църквата. Вътре беше хладно и тъмно, миришеше приятно на тамян и восъчни свещи. Утринната светлина вече започваше да осветява стенописите на Хъдъл, докато Ателстан бързо мина под олтарната преграда към олтара. Той се прекръсти, преди да вземе дарохранителницата и стъкленица с миро. После взе епитрахила си, наметка, огниво и свещ от ризницата и ги даде на Урсула, която го чакаше на входа на църквата. Запали свещта, уви се в наметката и докато свинарката пазеше пламъка на свещта с големите си груби ръце, заключи вратата.

Последва Урсула по тесните, виещи се улици на Съдърк до къщата й, малка двуетажна постройка, точно зад приората „Сейнт Мери Овъри“. Както обикновено, голямата свиня, любимка и светлина в живота на Урсула, се припичаше на огъня, а зад една завеса в далечния ъгъл на стаята Гризелда лежеше на сламеник, отметнала глава. Клюнестият й нос стърчеше във въздуха, очите й бяха полуотворени. Ателстан би помислил, че вече е мъртва, ако не беше лекото повдигане и отпускане на мършавите й гърди. Когато коленичи до нея и сложи дарохранителницата и стъкленицата на трикрако столче, Урсула застана зад него със свещта в ръка. Естествено, свинята трябваше да види какво става и щом позна Ателстан, чиято леха със зеле редовно опустошаваше, започна възбудено да сумти и грухти.

— За Бога, махай се! — прошепна той. — В името на Божията любов, Урсула, дай й зеле или нещо друго!

— Тя не яде зеле — отвърна рязко Урсула, хвана свинята за ухото и я отведе.

— Да — прошепна си Ателстан. — Проклетото създание го обича само прясно.

— Ти ли си, отче?

Ателстан се наведе над старицата с изпити бузи и полуотворени безкръвни устни. В малките й, подобни на копчета очи още светеше живот.

— Да, майко Гризелда, аз съм.

— Ти си добър свещеник — хрипливо каза старицата, — щом дойде да видиш старата Гризелда. Ще ме изповядаш ли, отче?

Ателстан се усмихна.

— Защо, какво си направила след последната си изповед, майко? Колко младежи прелъсти този път?

Устните на старицата се разтвориха в беззъба усмивка.

— Нима си се провинила в разврат или поквара? — продължи Ателстан, свел поглед към нея. — Стига, Гризелда, ти отдавна си се помирила с Бога.

Ателстан отвори позлатената дарохранителница, извади нафората и я постави в устата на умиращата. После помаза главата, очите, устата, гърдите, ръцете и краката й, докато тя дъвчеше парченцето безквасен хляб. Най-после свърши. Урсула отиде да стъкне малкия огън, а Гризелда хвана ръката на Ателстан.

— Ще отида ли в рая, отче?

— Разбира се.

— Ще бъде ли там мъжът ми?

— Защо не?

— Той обичаше жените, отче! Като млад беше красив като слънцето. Имаше коса с цвят на царевица и очи, сини като небето. Но не беше лош човек и аз го обичах — тя се изкашля и жълта слюнка се стече от ъгълчето на устата й. Ателстан взе една кърпа и нежно избърса устните й.

— Бог не би отхвърлил никого — каза бавно той, — който е обичал или е бил обичан.

Старицата отново се прокашля. Ателстан пошепна през рамо.

— Урсула, чаша вода!

Но после почувства как ръката й се отпусна. Погледна надолу. Главата на Гризелда се бе извърнала леко наляво. Потърси пулса на шията й, но не усети нищо. Вдигна поглед към Урсула, която държеше очукана чаша и по пълните й бузи се стичаха сълзи.

— Тя ни напусна — промърмори Ателстан. — Отиде си. Тръгна преди нас.

Остана още малко, за да утеши Урсула. Въпреки възраженията му, тя настоя да му даде голям резен пушен бекон, после, стиснал епитрахила и филона в едната ръка и бекона в другата, Ателстан се върна в църквата си.

Съдърк вече се оживяваше. Търговци и занаятчии бутаха ръчните си колички към моста, докато потни и ругаещи каруцари се опитваха да закарат продукти от провинцията през реката, преди да отворят големите пазари. Двама прокажени, покрити с черни парцали, просеха милостиня пред болницата „Сейнт Томас“, докато местните пристави водеха нощните гуляйджии, които бяха заловили, с вързани ръце и крака към позорните стълбове. Двама пияници, които бяха пикали през прозореца, вече бяха вързани гръб до гръб, с панталони смъкнати до глезените. Те щяха да минат по улиците и да бъдат замеряни с боклуци до обяд, когато някой приятел можеше да ги освободи. Приставите явно бяха нахлули и в някой вертеп, защото в една каруца мрачни проститутки с обръснати до голо глави седяха оковани, докато ги караха към реката, за да изтърпят наказанието си. Жълто куче, чиито ребра се брояха, изръмжа към Ателстан и заподскача с оголени зъби, за да си отхапе от бекона. Ателстан го пропъди, продължи по уличката и почука на вратата на калайджията Таб.

Отвори му сивокосата и притеснена жена на Таб. Ателстан пъхна резена бекон в ръцете й.

— Отче — промърмори тя, — не мога да го приема.

— Можеш — той посочи мърлявите деца, които се държаха за дрипавата й рокля. — И те със сигурност могат. Но не казвай на Урсула.

Той продължи пътя си и се канеше да мине покрай вратата на църквата, когато видя забодено на нея парче пергамент да пърха на вятъра. Прочете надрасканите думи.

Божият гняв ще се прояви като светкавица през облаците.

Той изруга, откъсна пергамента, хвърли го в калта и пренебрегвайки поздрава на Пайк, ядосано се отправи към къщата си.