Божият гняв

ГЛАВА 6

Ателстан седеше в нефа на църквата, заобиколен от група младежи и деца. Тъй като беше делник, родителите им бяха присъствали на сутрешната литургия и бяха отишли на работа. Училището на Ателстан, както шеговито го наричаше Кранстън, се събираше два часа преди обяд два пъти седмично, и тогава монахът се опитваше да научи децата на четене, писане, преподаваше им основите на аритметиката и геометрията. Обикновено уроците включваха и вероучение и Ателстан беше изненадан колко бързо и с желание се учеха някои от тях.

Огледа групата. Сърцето му се сви от състрадание, докато гледаше мръсните им, изпити лица, домашно ушитите дрехи и протърканите сандали. Те седяха в кръг, включително Бонавентура, докато Ателстан се опитваше да им обясни, че Бог е навсякъде.

От време на време той хвърляше погледи към сина на Пайк, Томас, който беше седнал плътно до красивата дъщеря на Уоткин, Петронела. Ателстан гледаше катраненочерната коса на момичето, бялата гладка кожа, морскозелените очи. Как беше възможно Уоткин и шишкавата му жена да създадат такова красиво момиче? Томас беше така покорен от нея, че почти не поглеждаше към Ателстан.

— Продължавай, отче! — извика Крим, който му помагаше по време на службите.

— Разбира се.

Ателстан потърка очи. Чувстваше се уморен след мъчителния вчерашен ден.

— Разбира се, Бог е навсякъде, Той вижда всичко и чува всичко.

— И в ръката ми ли? — попита Крим.

— Разбира се.

Крим приближи длани.

— В такъв случай Го хванах.

— Не, не — обясни Ателстан с усмивка. — Не става така, Крим.

— Но нали каза, че Той е навсякъде?

— Крим — Ателстан приклекна и примигна, когато коляното му изпука. — Бог е във въздуха, който дишаме. Той е в нас, част от нас, но същевременно е вън от нас. Като въздуха, който вдишваш и който е в ръката ти.

Звънарят Мъгуорт влетя в църквата и Ателстан примигна, когато подобният на таласъм човечец изчезна в малкото ограждение и заби камбаната като демон. Стана и отупа робата си.

— Сега можете да си поиграете. Крим, не пий от съда със светена вода. Джон и Джеймс — той погледна с шеговита строгост двамата сина на калайджията Таб, които си приличаха като две капки вода с мърлявите си лица и мазните, щръкнали коси, — кръщелният купел не е замък. Можете да играете на стълбите, но не и в църквата. Петронела и Томас, останете за малко.

Останалите деца прикриха с ръце усмивките си и хорово заохкаха и заахкаха, докато Ателстан ги съпровождаше вън от църквата. Всички в енорията знаеха за двете влюбени гълъбчета, освен родителите им.

— Отче?

— Да, какво има? — Ателстан погледна мършавото бяло личице, което надничаше изпод черната островърха качулка.

— Какво има, Роланд?

Момченцето прошепна нещо и Ателстан трябваше да приклекне, за да чуе как синът на ловеца на плъхове Ранулф му обяснява, че баща му иска спешно да го види.

— Да, да — отвърна монахът и се изправи. — Кажи на баща си, че ще се видя с него утре.

Той прехапа устни, за да прикрие усмивката си, защото момчето бе наследило от баща си черти, които го уподобяваха на гризачите, които той ловеше. Роналд изскочи при останалите, а Ателстан се върна при двамата млади влюбени, седнали пред олтарната преграда.

— Отче — Томас се изправи, — скоро трябва да говориш с родителите ни.

— Защо? — Ателстан погледна тревожно момичето. — Случило ли се е нещо?

Тя се усмихна и поклати отрицателно глава, после каза умолително:

— Отче, дойдохме и ти казахме тайната си. Ти провери и се оказа, че между нас няма кръвна връзка, освен че пра-пра-чичото на Томас е бил женен за роднина на баба ми — момичето отмяташе аргументите си на пръсти. — Съгласихме се да ни наставляваш. Томас има хубава работа на кея Даугейт, а аз бродирам много добре. Отче, аз избродирах покривките за олтара. Защо не може да обявиш от олтара, че ще се женим, както е прието?

Ателстан вдигна ръка.

— Добре. Ще се видя с родителите ви тази неделя след сутрешната литургия. Може би ще дойдат на чаша вино в дома ми, за да отпразнуваме добрите новини.

Той задържа фалшивата усмивка на лицето си, докато влюбените подскочиха от радост и почти тичешком минаха през нефа, хванати за ръка.

— О, Боже! — въздъхна той. — Остават само пет дни до неделя и началото на гражданска война.

— В такъв случай по-добре да съм наблизо!

Свещеникът се усмихна.

— Бенедикта — каза той, без да се обръща, — откога си тук?

— Достатъчно, за да чуя как си говориш сам, отче.

Ателстан се обърна и тръгна през църквата към вдовицата, която се подпираше с ръка на една колона. Изглеждаше елегантна и красива както винаги. Гладкото й смугло лице, обградено от кремава пребрадка; очите, които можеха да бъдат насмешливи, натъжени, великодушни или сантиментални; и тези устни… Ателстан скри ръце в ръкавите на расото си и се ощипа, припомняйки си думите от Светото писание: „…всеки, който поглежда на жена с пожелание…“ Той отпусна ръце.

— Бенедикта, какво те води тук?

Тя се усмихна дяволито.

— Как върви печенето на сладкиши за есенния празник?

— Това — разгорещено отвърна Ателстан — ми е последна грижа.

Той описа посещението си в Гилдхол, прекъсвайки само когато Бенедикта се разсмя на описанието му на Кранстън и двата вълкодава. Но когато й разказа за убийствата, лицето й помръкна.

— Трябва да внимаваш, отче — прошепна тя. — Слуховете се носят из Съдърк като пожар в сухо стърнище. Говори се за голям бунт, за нападения над бирници, а копачът Пайк пак крои нещо.

— Говори ли ти нещо името Ira Dei, Бенедикта?

— Чувала съм да се споменава, както и Голямата общност на кралството. Копачът Пайк знае всичко — тя се усмихна сухо. — Или поне така твърди. У него има повече ейл, отколкото злонамереност.

— Очаквах Кранстън — каза Ателстан, загледан замислено във вратата. — Един от старите му другари е бил убит, а първенците на града не само искат да разкрием „техните“ убийства и да върнем златото им, но и искат обяснение защо крайниците на разчленените предатели изчезват от коловете над Лондонския мост.

— Чаша, пълна с грижи — каза Бенедикта. — Но, отче, и аз ще добавя нещо към тях.

— Как? — остро попита той.

— Снощи една жена дойде в църквата — Бенедикта присви очи, опитвайки се да си спомни името й. — Елинор Хобдън, точно така.

Сърцето на Ателстан замря.

— Тя твърди, че дъщеря й е обладана от демон — продължи Бенедикта. — Казва, че щяла да ви заведе у дома си довечера, след вечерня. За какво става дума, отче?

Тъмните очи на Ателстан гледаха скръбно, но тя сдържа порива си да стисне ръката му или да го погали по бузата.

— За беда — тихо каза свещеникът. — Бенедикта, ще дойдеш ли с мен там?

— Страх ли те е? — попита тя полушеговито.

— Не, не, но ще помоля и сър Джон да ме придружи. В такива случаи зрънце здрав разум може да се окаже по-полезно от благословията на свещеник.

— Най-после те спипах, послушнико!

Ателстан и Бенедикта стреснато се огледаха и видяха гологлавия Кранстън да стои разкрачен на входа на църквата и да им се усмихва.

— О, Боже! — прошепна Ателстан. — Здраво е прегръщал чудодейния мях.

— Най-после те хванах! — изрева отново Кранстън и тръгна през нефа. После спря и се огледа.

— Къде е проклетият котарак?

— Отиде на лов.

— Добре! — Кранстън приближи, обгърна Бенедикта с мечешката си ръка и залепи сочна целувка на бузата й. — Красавице! — прошепна той и се усмихна на Ателстан.

— Ще стане чудесна съпруга на някого.

— Сър Джон Кранстън! — извика Бенедикта престорено гневно.

— Дръж си езика, жено — отвърна й подобаващо Кранстън.

— Братко, трябва да дойдеш.

— О, не, сър Джон, къде?

— В Билингсгейт, на кея Ботолф. Току-що са извадили тялото на Стърми от реката — кама като онази, убила Маунтджой, е била забита дълбоко в гърдите му. Явно е изчезнал вчера следобед.

— Какво е правел в Билингсгейт?

— Бог знае! — Кранстън премлясна и заоглежда с възхищение църквата. — Това място заприличва все повече на Божи дом, а не на хамбар.

Ателстан намигна на Бенедикта, обърна се и поведе сър Джон обратно към входа.

— А как са Гог и Магог?

— Ядат така, сякаш е последният им ден.

Кранстън спря, отметна глава и се изсмя.

— Боскъм струва колкото теглото си в злато, но не може да ми каже нищо повече за смъртта на Маунтджой. Затова пък ми каза — Кранстън отново се изсмя, — че Гог и Магог подгонили Лейф и го принудили да се покатери на едно дърво.

Глупакът не могъл да слезе часове наред.

Внезапно изражението му стана сериозно.

— Гонт и предводителите на гилдии ме разпитваха тази сутрин. Напомниха ми, че имам само десет дни, за да открия златото и да хвана убиеца.

— Настояват ли?

— Да, лорд Клифорд също ще се опита да открие нещо.

— А какво ще стане в противен случай? — попита с любопитство Ателстан.

— Какво искаш да кажеш, послушнико!?

— Какво ще стане след десет дни?

— Гонт ще изгуби съюзниците си, златото си и властта си.

Кранстън млъкна и се взря в кръщелния купел. Внимателно заразглежда гравюрите по ръба: свети Йоан Кръстител, потопен до кръста в река Йордан, която приличаше на коронера повече на Темза, отколкото на някоя река в Палестина.

— Тези предводители на гилдии… Извини ме, мистрес — в допълнение той се поклони и към дарохранителницата, — но те са ужасни негодници! Подлизурковци, мошеници, коравосърдечни, тъпи псета! — Той изпухтя. — Всичките седяха там и се тресяха като желе — опуленият Гудман, плешивият Маршъл, контето Дени и Съдбъри, чието лице би докарало до отчаяние и някоя свиня. Това, което ме ядосва, послушнико…

— Монах, сър Джон.

— Както казвах, послушнико, това, което ме ядосва е, че знам, че един или повече от тези негодници е убиец. Трябва да е така!

Кранстън щеше да продължи с литанията от ругатни, но Ателстан го изведе на огрените от слънце стъпала на „Сейнт Ерконуолд“. Заключи вратата на църквата, грабна седлото и писмените си принадлежности от дома си, заключи и отиде да изведе Филомел. След като отпи две големи глътки от меха си, Кранстън забрави „проклетите предводители на гилдии“ и продължи да се шегува с Бенедикта. Най-накрая Ателстан успя да оседлае протестиращия Филомел. Окачи торбата си на рога на седлото и внимателно се качи на коня.

Сър Джон доведе коня си, който похапваше от тревата на гробището и се метна на седлото с такава сила, че Ателстан трепна. Нищо чудно, помисли си той, че Крим нарича сър Джон „Трошача на коне“. Свещеникът смушка Филомел и тъй като не беше най-добрият ездач, едва не се сблъска със сър Джон. После погледна гневно усмихващата се Бенедикта и й хвърли ключовете за църквата и дома си.

— Ще наглеждаш ли нещата тук, мистрес?

Прехапала устни, за да не се разсмее, Бенедикта кимна.

— Ще се върнеш ли за вечерня?

Последва ново кимване.

Ателстан смушка Филомел и следван от Кранстън, който пращаше въздушни целувки на Бенедикта, излезе от църковния двор и пое към Лондонския мост.

— Какво ще става на вечерня? — рязко попита Кранстън.

— Ще се срещнем с дявола, сър Джон. Ти, аз и Бенедикта.

Оригването на Кранстън отекна като тръбен звук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Изчакай и ще видиш.

По-нататъшният разговор се оказа невъзможен — тъй като беше пазарен ден, улиците на Съдърк бяха претъпкани и Ателстан трябваше да маха с ръка на различни енориаши.

— Привет, сър Джон! — изреваха копачът Пайк и калайджията Таб, които седяха пред една кръчма с чаши ейл в ръка.

— Разкарайте се! — изрева коронерът в отговор, доловил присмех в гласовете им.

Минаха покрай „Шарения кон“. Кранстън погледна с копнеж към тъмния му вход и затвори очи, когато усети аромата на вкусните пайове, които се печаха вътре. Но Ателстан отказа да спрат. Най-накрая се наложи да слязат от конете, за да минат през тълпата, която се беше събрала около един уличен певец, който съобщаваше с напевен тон новините на деня.

— Французите акостирали в Рай и изгорили църквата! Шерифът на Лондон е мъртъв, пронизан в сърцето в собствената си градина. Мастър Томас Фицрой е мъртъв и вмирисан като повечето от рибата, която е продал. Видели вещица да прелита над „Сейнт Пол“, а в една къща близо до Кларкънуел се родило момче с две глави!

Уличният певец продължаваше да ниже всичко, което беше научил, смесица от полуистини и лъжи. Ателстан и Кранстън отминаха. На пазарите за зеленчуци близо до моста търговията вървеше бързо: хората вървяха с очи, вперени в стоката и замислено се мръщеха. Сергиите бяха отрупани с най-различни зеленчуци: алени нарове, купчини бял лъскав праз, целина с розовеещи стъбълца и светлозелени листа, бели репи и кафяви кестени. Продавачите крещяха: „Лук от Сейнт Томас!“ „Пресен праз от градината!“. Носачи си пробиваха път със стиснати зъби и мокри от пот жакети, докато вървяха приведени под огромните вързопи на раменете си. Продавач на птици, чиито ботуши бяха изпоцапани с червена пръст от близката тухларна, стоеше до купчина кафези и продаваше конопарчета, червенушки, щиглеци и дори гнезда с яйца. Момиченце в черни дрипи продаваше пореч от малко каче. Детето изглеждаше толкова трогателно, че Ателстан си купи от стоката му за два пенса и Филомел погълна всичко за миг.

Пробивайки си с усилие път, Кранстън и Ателстан минаваха покрай сергии, където продаваха пайове със сирене, гребени, стари шапки, свински крака; точилар, който остреше брадви, крещеше обиди на пристава, който искаше да му вземе наем за сергията. Пред една кръчма заседаваше пазарният съд[5], чиито членове се опитваха ако не да управляват, то поне да поддържат работата на пазара. Въздухът беше изпълнен с пушек и миризми от работилниците на щавачите и плътната маса от потни тела.

— Да му се не види! — въздъхна Кранстън. — Това си е кухнята на дявола!

Трябваше да спрат, докато група ядосани пристави се опитваше да разпъди легион от котки и улични псета, които се бяха струпали на сергия, където се продаваше мърша. От време на време старицата зад нея хвърляше парчета мръсно, развалено месо, което само засилваше апетита на бездомните животни и предизвикваше поток от проклятия и ругатни към нея от съседите й. Водейки Филомел, Ателстан си проби път напред, усмихна се на Сесили, която седеше на стълбите на пазарния кръст[6] и оживено разговаряше с младо конте в пъстър жакет и осеян с петна панталон. Тя помаха с ръка на Ателстан и подвикна на Кранстън, който се обърна и изсумтя. Внезапно ръката на коронера се стрелна и сграбчи един дрипав плешив човечец, който се промъкваше през тълпата с малко кученце в ръцете. Ателстан и Филомел, който буташе свещеника с муцуна, за да получи още пореч, гледаха удивено как едрият сър Джон вдигна дребосъка, който все още държеше кученцето за врата.

— Виж ти, старият Питъркин! — Кранстън разтърси просяка с лице на пор. — Ловецът на кучета. Ти, лицемерен негоднико! Какво си намислил?

— Нищо, сър Джон. Намерих кученцето и търся собственика му.

Кранстън повика един пристав и чиновникът с мътен поглед забърза към него.

— Аз съм сър Джон Кранстън, коронер. А това — той бутна Питъркин и кучето в обятията на пристава — е един мръсник, който обикаля града, краде кученцата на дамите, а после ги връща, за да получи награда. Погрижи се за него!

Кранстън предаде Питъркин без повече суетене, намигна на Ателстан и те завиха зад ъгъла, отправяйки се към Лондонския мост.

Прангите и позорните стълбове от двете страни на улицата бяха заети от злосторници: „нощни птици“, апаши и всякакви нехранимайковци от Съдърк. Някои стоически приемаха унижението и калта, хвърляна от минувачите, сякаш това беше един от рисковете на професията им, докато други стенеха и викаха за вода. Ателстан набързо огледа лицата им и с облекчение видя, че между тях няма негови енориаши. На входа на моста Кранстън спря и потропа на обкованата с желязо врата на кулата, обитавана от пазача. Не последва отговор, затова — без да обръща внимание на въпросите на Ателстан — Кранстън я срита и изрева:

— Хайде, Бърдън, малък негоднико! Къде си?

Вратата рязко се отвори и се появи дребно създание с космато лице, същинско джудже. Ателстан се усмихна на Робърт Бърдън, баща на поне 13 деца и пазач на кулата при моста.

— О, това си ти, Кранстън. Какво искаш?

— Може ли да вляза? — попита сър Джон.

— Не, не можеш! Зает съм!

Кранстън погледна нагоре към шиповете над кулата и техния грозен товар: отрязани глави на предатели и престъпници.

— Добре — въздъхна Кранстън, — но кой все пак краде главите?

— Нямам представа! — отвърна Бърдън, пъхна палци в колана си и гневно стрелна Ателстан с черните си очички. — Какво трябва да направя, отче? Работата ми е много проста. Трябва да пазя входа към моста и да слагам главите на коловете. Винаги ги наглеждам. Но ако някоя подла змия реши да дойде и да ги краде, какво бих могъл да направя? — Той изпъчи малкия си гръден кош и заприлича на Ателстан на настръхнало врабче.

— Робърт! — женският глас, който се чу отвътре, беше нежен и съблазнителен.

— Жена ми — обясни Бърдън. — И тя ще ви каже същото. Не знам какво е станало, сър Джон. Лягам си и главите са тук. Събуждам се и макар че има стражи, главите ги няма — той се приведе към коронера и прошепна: — Мисля, че са вещици. От онези, които летят нощем с метли.

— Глупости! — изрева Кранстън.

— Това е единственият отговор, който ще получиш от мен, затова се разкарай!

Бърдън изчезна и тръшна вратата зад себе си.

— Хайде, братко!

— Кой според теб краде главите? — попита Ателстан, докато яздеше редом с Кранстън, увил юздите на Филомел около китката си.

— Бог знае, братко. Този град е пълен с всякакви адски злодеи. Може да е магьосник или вещица. Съветът беше особено разгневен заради изчезването на главата на френския пират Жак Ларю — нали помниш, онзи, който беше превзел Грейвзенд. Загадка след загадка — изстена Кранстън.

Той спря пред параклиса „Сейнт Томас“, построен по средата на моста и промърмори:

— Забрави за крадеца на глави. Кой го е грижа? Не и Бърдън, нито пък общинските стражи, които са оглупели от пиене — той кимна към обкованата с желязо врата на параклиса. — Преди години, когато бях слаб и гъвкав като хрътка, с Оливър Ингам дойдохме тук, за да положим рицарска клетва пред краля. Беше толкова отдавна.

Сълзи напираха в очите на сър Джон.

— Сега съм дебел и стар, а Оливър лежи убит, оставен да се разлага в леглото и плъхове да гризат трупа му от една безсърдечна вещица, дошла от ада. Тя го е убила! Ти го знаеш, Ателстан. Аз го знам. Тя го знае.

— И Бог също — добави тихо Ателстан. — Хайде, сър Джон, не мисли за това.

Те пресякоха моста и навлязоха в Билингсгейт, където рибният пазар беше в разгара си. Врявата от викове и кавги между продавачи и купувачи ги блъсна в ушите като бръмчене на рой стършели. Целият кей сякаш беше покрит с ръчни колички: някои натоварени с кошове, други — с чували. Многобройните мачти на рибарските лодки край брега на реката напомниха на Ателстан за морските пристанища. Миризмата от мидите, червената херинга, хамсията и треската беше почти непоносима.

— Хубава треска, най-добрата на пазара! — изкрещя към тях собственик на сергия.

— Чудесни омари, хубави и евтини! Мъжки раци, всички живи! — надвика го друг.

Кранстън и Ателстан поведоха конете покрай сергиите, където белите кореми на калканите блестяха като огромни перли на фона на кървавочервените омари. Кафяви кошници, пълни с гърчещи се змиорки, стояха около купи с рапани, които се варяха живи над димящите котли.

— Къде отиваме? — прошепна Ателстан.

Кранстън посочи голяма кръчма, която се намираше на чудесно усамотено местенце в далечния край на пазара.

— В „Корабът на глупците“ — отвърна той.

Ателстан изстена.

— Сър Джон, пил си достатъчно кларет.

— Я стига! — надвика Кранстън врявата. — Тук сме, за да се срещнем с Рибарят на хора.

И той отказа да каже повече.

В двора на кръчмата коняр взе конете им и те влязоха в голямото помещение, което миришеше на ейл и осолена риба.

— Ваш слуга — кривокрак кръчмар докосна с почтителен жест перчема си, а алчните му очички нито за миг не се откъсваха от тежката кесия на колана на сър Джон.

— Чаша кларет за мен, малко…

— Ейл — подсказа Ателстан.

— Ейл за писаря ми и още една чаша кларет за Рибаря на хора. Аз, сър Джон Кранстън, коронер на Лондон, искам да го видя.

Поведението на кръчмаря стана още по-угодническо. Той поведе Кранстън и Ателстан, сякаш бяха принцове, до малка ниша с маса под прозореца, гледащ към реката. Донесе две големи чаши кларет, чаша ейл и излиятелно обясни на сър Джон, че е пратил да повикат Рибаря на хора.

— Кой е той? — попита Ателстан.

— Рибарят на хора — отвърна Кранстън, отпивайки от чашата — е кралски служител. Общо са петима и работят по бреговете на реката. Този отговаря за зоната между рибарския кей до Сейнт Ботолф и Пети Уейлс, близо до Тауър.

— Да, но какво правят?

— Вадят трупове от Темза. Жертви на убийство или злополука, самоубийци, пияници. Ако човекът е жив, получават два пенса. За жертва на убийство — три. За самоубийци и жертви на злополуки — само по един.

— Сър Джон.

Ателстан погледна високата, слаба фигура, която безшумно се появи до тях. Кранстън махна с ръка към стола и чашата вино.

— Бъди наш гост, сър.

Мъжът излезе от сенките. Когато седна, Ателстан с мъка прикри отвращението си. Мъжът имаше мазна червена коса, която стигаше до раменете и ограждаше алабастрово бяло лице, безжалостно като смъртта, с рибешка уста, чип нос и очи като черни копчета. Кранстън ги представи и Рибарят на хора погледна безизразно монаха.

— Дошли сте да видите трупа?

Ателстан кимна.

— Подскачаше по водата — каза мъжът. — Подскачаше като коркова тапа. На повечето жертви на убийство връзват камъни, но този беше странен.

— Защо?

— Сър Джон — мъжът отпи от чашата си с безизразно лице и немигащи очи, — много рядко съм виждал клиентите си, преди да умрат. — Но вчера следобед, точно след като пазарът затвори, излязох от „Сейнт Мери ат Хил“ за обичайната си разходка по кея. Обичам да изучавам реката, теченията, вятъра — очевидно това беше любимата тема на този странен човек. — Реката ти казва много. Ако е бурна или вятърът е силен, труповете се носят по средата. Вчера си помислих: реката е спокойна, мисли ми доброто. Ще отнесе труповете към брега.

Ателстан потисна тръпката си.

— Един човек се разхождаше нагоре-надолу, сякаш чакаше някого. Помислих си „Този със сигурност е самоубиец“. Но не исках да бъда алчен, затова отминах. Мъжът стоеше зад сергиите, между тях и реката. Чух вик. Огледах се. Беше изчезнал — рибарят отпи от виното. — Върнах се на кея и видях тялото му да се носи по реката, ръцете му бяха разперени, от раната в гърдите му бликаше кръв. Носех си въдицата.

Мъжът потупа кожените торбички на кръста си.

— Извлякох го, сложих знака си на гърдите му и го отнесох в склада.

— В склада? — попита Ателстан.

— Ще видите.

Кранстън погледна предупредително монаха.

— Нямаше ли други хора? — попита коронерът. — Никого ли не видя?

— Никого. Казвам ти, сър Джон, мястото беше пусто. Не видях никого, не чух никого.

— Но как? — намеси се Ателстан. — Как може някой да се е приближил до Стърми, да е забил нож в сърцето му и да е изчезнал като дим?

Рибарят на хора вдигна рамене и пресуши чашата си.

— Аз само вадя телата — каза той. — Не мога да давам обяснения защо са умрели. Елате, ще ви покажа.

Той ги поведе по една странична улица и зави по тясна алея. Спря до дълга, прилична на хамбар постройка и отключи вратата. Ателстан веднага запуши носа си заради ужасната воня. Рибарят на хора запали факли, мракът оживя и Ателстан видя около дузина нарове, които запълваха помещението. Някои бяха празни, но на други имаше купчини, покрити с кожени завивки.

— Кой беше Стърми? — промърмори си Рибарят на хора. Повдигна една завивка. — Не, този е самоубиецът. Спря с пръст на устните и посочи към друга покрита купчина. — А това е пияницата. Значи този — триумфално каза той, дърпайки завивката — трябва да е Стърми.

Удавникът лежеше с мъртвешки бледо лице, с подгизнали коса и дрехи. В средата на гърдите му имаше тъмночервено петно. До трупа лежеше дълга кама. Ателстан внимателно я взе.

— Същият тип като онази, с която беше убит Маунтджой — каза той тихо.

Погледна отново трупа. Кранстън се обърна и усърдно засмука от меха.

— Как разбра, че е Стърми? — попита Ателстан.

— В кесията му имаше списък с необходими материали и името му беше написано там — отвърна Рибарят на хора. — А коронерът вече беше наредил на мен и другите от гилдията ми да търсим този човек — лицето му се удължи още повече.

— Останалото знаете. Видяхте ли достатъчно?

— Да, по дяволите! — отсече Кранстън. — Покрий му лицето!

— Когато платиш трите пенса сър Джон, ще предам трупа.

Кранстън отпи нова глътка от чудодейния мях.

— Добре, добре! — раздразнено възкликна той. — За Бога, Ателстан, да се махаме от тук!