Божият гняв

ГЛАВА 8

Кранстън и Ателстан се върнаха в „Сейнт Ерконуолд“. Докато коронерът си почиваше в дома на свещеника, Ателстан отключи църквата и коленичи пред олтарната преграда, за да се помоли. Беше му трудно да се съсредоточи върху думите на псалма и фразата „море от грижи“ привлече вниманието му. Той спря, за да обмисли проблемите, пред които бяха изправени с Кранстън, както и възможността регентът да има шпиони дори в малката му енория. Монахът приседна на пети и се взря в разпятието. Надяваше се посещението му тази вечер да бъде първо и последно; мълчаливо се закле, че ако стане така, ще отдаде цялата си енергия на залавянето на този Ira Dei и на разкриването на ужасните убийства, извършени в Гилдхол и на други места.

Погледна новата, прекрасно издялана статуя на свети Ерконуолд, светецът-покровител на тази енория, и се усмихна. Ерконуолд бил велик лондонски епископ, който се изправял пред много проблеми в оживения град, преди да се оттегли в самотата на манастира в Баркинг. Монахът изпитваше разбиране към него и взрян в неподвижното лице с набожно изражение, така потъна в мислите си, че подскочи, когато леко го докоснаха по рамото.

— Отче, съжалявам.

Ателстан се обърна и видя Бенедикта, която го гледаше тревожно.

— Отче, нали каза да се върна за вечерня?

Ателстан потри очи и се усмихна.

— Бенедикта, много мило, че дойде. Изчакай тук.

Той изкачи стълбите към олтара, отвори дарохранителницата, извади мирото и взе от малката ризница стъкленица със светена вода и ръсило. Сложи ги в малка кожена торба и се върна при Бенедикта.

— Надявам се — каза той с престорена строгост, — че в енорията всичко е наред.

— Спокойно като пред буря — подразни го тя.

Те излязоха от църквата, заключиха я и когато се върнаха в къщата, откриха Кранстън седнал на единствения стол на Ателстан, отметнал глава, да хърка гръмогласно с широко отворена уста, а Бонавентура лежеше свит в широкия му скут.

— Глупав котарак — прошепна Ателстан и внимателно го взе, преди да събуди сър Джон.

Коронерът се събуди премлясвайки, както обикновено, поздрави Бенедикта и по настояване на Ателстан наплиска лицето и ръцете си със студена вода. Върна се освежен и изрева, че е готов да се бори с дявола и всички останали.

Тримата напуснаха „Сейнт Ерконуолд“, потънали в размисли за онова, което предстоеше да се случи, и поеха по тесните улички на Съдърк. Свечеряваше се. Продавниците и сергиите вече бяха затворени, тълпите се прибираха вкъщи. Работата за деня беше свършила, а опасните нощни птици от квартала, гуляйджиите и обитателите на подземния свят щяха да изпълзят от мишите си дупки, едва след като паднеше мракът. Те спряха, преди да пресекат голямата улица, която водеше към Лондонския мост, за да изчакат голяма група конни рицари с ярки многоцветни наметала, закачили големите си бойни шлемове на рогата на седлата. Оръженосци и пажове яздеха зад тях и носеха щитове и копия. Следваха две дълги колони прашни стрелци, които се насочиха през Съдърк към стария път на юг към Дувър.

— Непрекъснато сноват напред-назад — отбеляза Кранстън. — Сега французите нападат всички важни пристанища край Тясното море и на регента отчаяно му трябват войници. Ако изтегли още войски от Хедингам и другите замъци северно от Лондон, това може да предизвика избухването на бунта.

Кранстън наблюдаваше стрелците, които минаваха покрай тях — късо подстригани, калени, с обветрени лица — ветерани, които щяха набързо да се справят с неопитните селяни.

— Какво ще правиш? — запита той внезапно Ателстан. — Искам да кажа, когато започне бунтът?

Монахът направи гримаса.

— Ще изпратя Бенедикта надалеч, както и всички други, които искат да не бъдат в окото на бурята. Аз ще остана в църквата си.

Ателстан също изучаваше войниците. Те му напомниха за краткотрайния набег с английската армия във Франция, в който се беше включил с брат си Франсис. Той се беше върнал, а Франсис беше заровен в общ гроб на бойното поле. Както обикновено, когато се сети за него, Ателстан затвори очи и бързо прошепна заупокойна молитва за спасението на душата му.

Продължиха пътя си и най-накрая пристигнаха в тясната триетажна къща на Хобдън. Ателстан погледна нагоре. Зърна самотна свещ да гори на прозореца на втория етаж и потръпна.

— Христос и всичките му ангели да ни пазят! — каза той тихо, преди да почука на вратата.

— Не се тревожи! — успокои го коронерът. — Джак Кранстън е тук!

— Да — отвърна Бенедикта. — Ангелите ни се явяват във всякакъв вид и форма.

Кранстън се канеше да отвърне нещо саркастично, когато вратата се отвори. Уолтър и Елинор Хобдън ги поздравиха. Ателстан не ги хареса от пръв поглед. Мъжът изглеждаше лукав и потаен, а с острите си черти и зорки очи Елинор приличаше на същинска вещица.

— Отче, добре дошъл.

Семейството им направи път и ги покани да влязат. Ателстан влезе в тъмния коридор, опитвайки се да овладее тревогата си, както и тръпката на отвращение, която го накара да трепне и да се напрегне, сякаш очакваше удар.

— Доведох сър Джон — каза той неуверено. — Сър Джон Кранстън, коронер на града. А това е мистрес Бенедикта от моя енорийски съвет — той се усмихна смутено. — В такива случаи е най-добре да има свидетели.

Съпрузите, които стояха от двете страни на огъня, го гледаха с нетрепващ поглед и Ателстан положи усилия да овладее нарастващото си безпокойство. Какво ставаше тук, зачуди се той. Защо тази къща го караше да се чувства толкова неспокоен? Той едва познаваше семейството, но атмосферата в дома им му се струваше потискаща, изпълнена с безмълвно зло.

— Къде е дъщеря ви? — попита той, осъзнавайки колко мълчаливи са Кранстън и Бенедикта.

Погледна през рамо. Обичайно веселото изражение на коронера сега беше мрачно и сурово, сякаш къщата беше изсмукала част от жизнерадостта му.

— Елизабет е горе — промърмори Уолтър. — Отче, донесохте ли миро и светена вода?

— Разбира се.

— Скоро ще започне — обади се Елинор Хобдън. — Щом падне мрак, демонът се проявява.

— По какъв начин? — рязко попита Кранстън, преди Ателстан да успее да го спре.

Уолтър вдигна тесните си рамене.

— Отец Ателстан знае — изхленчи той, — че Елизабет говори с гласа на майка си. После започват чукането по стените, вонята, обвиненията.

Гласът му пресекна.

— Как почина жена ти? — попита Ателстан. — Първата ти жена.

— От някакво възпаление — отвърна бързо Елинор. — Повикахме най-добрите лекари, но нищо не можаха да направят. Тя просто угасна. Аз съм далечна братовчедка на Сара и когато се разболя, дойдох да я гледам. Отче, нищо не можеше да се направи.

Ателстан се обърна, когато една прегърбена старица се промъкна като сянка в стаята.

— Това е Ана — обяви Уолтър, — дойката на Елизабет.

Старицата приближи и на набръчканото й лице се появи кисела усмивка.

— Елизабет ме прогони — оплака се тя. — Изобщо не иска да говори с мен.

Ателстан огледа черните очички на Ана, рядката сива коса и тесния нос и усети злоба, която засили безпокойството му.

— Искате ли вино? — попита Уолтър.

— Не, не — Ателстан стисна по-здраво торбата с мирото и стъкленицата със светена вода.

— Мога ли да помогна? — предложи Ана.

— Не — намеси се рязко Елинор Хобдън. — Ана, върни се в кухнята. Ние с Уолтър ще се справим.

Ателстан застана нащрек, когато чу някакъв глас да вика: „Уолтър! Уолтър!“

Погледна Хобдън, чието лице беше пребледняло още повече.

— Пак се започва — прошепна мъжът. — Всяка вечер е така.

— Тихо, човече, просто дъщеря ти те вика.

— Не — очите на Хобдън се стрелкаха като на уплашено животно. — Сър Джон, кълна се, това е гласът на мъртвата ми жена.

Ателстан се постара да прикрие треперенето на краката си.

— Най-добре да се качим — каза той твърдо. — Мастър Хобдън, ще ми покажеш ли пътя?

Като осъден, който се качва по стълбите към бесилото, Хобдън ги поведе по тъмното, виещо се стълбище до втория етаж и по коридора към една полуотворена врата. Бутна я бавно и застана с ръка върху нея, загледан в осветената от свещ стая. Ателстан, Кранстън и Бенедикта, които бяха близо до него, погледнаха към младата жена, която лежеше в средата на голямото легло с разпусната тъмна коса и толкова опъната кожа на бялото лице, че скулите й стърчаха. Тя погледна със стъклен поглед първо баща си, после останалите.

— Гости ли имаш, Уолтър? Свидетели на престъплението ти.

Ателстан гледаше с любопитство как устните й мърдат, но гласът, който се чуваше, беше някак глух и безтелесен.

— Елизабет! — изстена Хобдън. — Престани с това!

— С кое да престана, Уолтър? Ти ме уби, отрови ме с червен арсеник, за да можеш да се ожениш за друга.

— Това не е вярно!

Уолтър се канеше да продължи, когато започна чукането. Отначало бавно, неясно, то постепенно се надигаше нагоре от най-долния етаж на къщата, сякаш някое адско създание на мрака се изкачваше под ламперията, драскайки с нокти.

Бенедикта отстъпи.

— Отче — прошепна тя, — внимавай!

Ателстан влезе в стаята и тръгна към долния край на леглото. Не можеше да откъсне очи от тъмния, стъклен поглед на момичето и устните му, които сипеха порой от обвинения. Чукането продължи като барабанен ритъм и Ателстан запуши носа си заради ужасната миризма, която се понесе из стаята. Събра смелост.

— Елизабет Хобдън, в името на Христа, умолявам те да спреш! Заповядвам ти да спреш!

Ателстан отвори торбата и с треперещи ръце извади стъкленицата и ръсилото. Поръси светена вода пред себе си и направи кръстния знак, но Елизабет продължи да говори, пронизителният й глас повтаряше отново и отново обвиненията срещу баща й. Свещеникът се опита да скрие страха си, докато започна церемонията по прогонването на демона, тържествено призовавайки Христос, благословената Му майка, всички ангели и светии. Думите му бяха удавени от крясъците на момичето и ужасното тропане по стените, а вонята ставаше все по-отвратителна.

Ателстан се опита да продължи, дори когато един тих вътрешен глас започна да му шепне съмнения в собствената му вяра. Погледна през рамо и съзря бялото лице на Бенедикта и Хобдън, който стоеше ужасен на вратата. От Кранстън нямаше и следа. О, сър Джон, помисли си Ателстан, точно сега, когато имам нужда от теб!

Той погледна отново към момичето — изпълнените с омраза очи; раменете и главата, опрени на големите възглавници. Тя сякаш не забелязваше присъствието му, а гледаше към баща си. После изведнъж, точно когато започна отново молитвите си, Ателстан чу писъци и викове в помещението отдолу, а после шум от тичащи крака по стълбите. Дишайки тежко, Кранстън влетя в стаята и едва не събори монаха.

— Проклета малка кучка! — изрева той на момичето.

Ателстан го изгледа удивено. Осъзна, че тропането по стените е спряло. Но момичето продължи да крещи обвинения, докато Кранстън не отиде при леглото и не я зашлеви здраво по двете бузи. После я хвана за раменете и я разтърси.

— Спри! — изрева той. — Спри, лъжлива малка уличнице! — той погледна гневно Ателстан. — Мамят те, братко — коронерът пак разтърси момичето. — Има малък таен заговор между тази мома и прислужницата й.

Думите му предизвикаха желания ефект. Момичето млъкна. Омразата в очите й избледня и тя погледна със страх Ателстан, а после и сър Джон. Кранстън седна на ръба на леглото и избърса потта от челото си.

— Тази малка палавница — той дишаше тежко — и дойката й са сътворили тази смесица от лъжи и измами. Хайде, човече! — той поведе Уолтър Хобдън напред. Бащата на момичето предпазливо влезе в стаята, а то скри лицето си в ръце и захлипа тихо. — Не ти ли мина през ум — подразни го Кранстън, — че всичко това е номер?

— Но тя изгони Ана — изхленчи мъжът.

— Слушай, малоумнико — отвърна Кранстън и се изправи, — това е било част от маскарада. Двете само са изглеждали отчуждени! Докато Елизабет е събирала публиката тук, добрата й дойка отивала в помещението за миене на чинии и използвала дупките на комина и процепите между ламперията, за да стигне чукането дотук — коронерът отиде до малкото огнище. — Къщата е стара — обясни той. — Има комини, димоотводи и други стари проходи. Ако отидеш в помещението до кухнята, където е огнището за готвене, и започнеш да чукаш с пръчки на определено място в комина, шумът ще се чуе из цялата къща. И преди съм го виждал. Детска игра, която се играе в навечерието на Вси светии — Кранстън почука по ламперията. — Това сигурно помага. Така ехото е още по-силно. Слязох долу и видях старата Ана, седнала като вещица край огнището, заета да удря метални пръчки.

— Ами гласът? — Елинор Хобдън влезе в стаята.

— За Бога, жено! — присмя й се Кранстън. — Не си ли чувала някой да имитира друг човек? — той погледна към слисания Ателстан. — Мисля, че твоят помощник Крим, колкото и да е малък, ме имитира доста добре.

Монахът се усмихна леко. Почувства се облекчен от внезапното разкритие на Кранстън и обяснението на целия номер, но още се чувстваше много неспокоен.

— А миризмата? — подуши той въздуха.

— Сигурен съм, че има обяснение за това.

Кранстън коленичи, пъхна ръка под леглото и извади две малки гърненца. После мина от другата страна и откри още две. Вдигна едно, помириса го внимателно и направи гримаса от отвращение, докато го подаваше на Ателстан.

— Бог знае какво е това! Прилича на козе сирене.

Ателстан помириса и се извърна с отвращение.

— Козе сирене — прокашля се той — и нещо друго.

— Добре известен номер — забеляза Кранстън. — Отпуши гърненцата и миризмата на кочина ще е сладка в сравнение с това, което ще помиришеш — той се усмихна. — Остави отворените гърненца под леглото, размърдай завивките и се понася адска воня.

Ателстан погледна към хлипащото момиче. Врявата отвън показваше, че разярената Елинор Хобдън влачи старата дойка нагоре. Съпругата влезе, погледна с презрение мъжа си и бутна съпротивляващата се Ана, която сякаш всеки миг щеше да припадне от страх, върху тръстиките на пода. После отиде при Елизабет и рязко я дръпна за косата. Въпреки ужасната й измама, Ателстан изпита съчувствие към момичето. Лицето й изглеждаше ужасно със зачервените очи и бледите, облени в сълзи страни. Елизабет беше прехапала устни и струйка кръв се стичаше по брадичката й.

— Остави я на мира! — нареди той.

Елинор още веднъж оскуба силно момичето. Ателстан я хвана за китката.

— За Бога, жено, остави я!

Елинор колебливо се подчини, но изгледа гневно Кранстън.

— Тя е виновна в престъпление, нали? Престореното обсебване от демони и използването на такава измама е почти толкова тежко престъпление, колкото и да се занимаваш с черна магия.

Кранстън, у когото жената беше пробудила дълбока антипатия, кимна.

— Казваш, че трябва да я арестувам?

— Иначе ще изхвърля нея и проклетата дойка на улицата!

— Елинор! — изстена Уолтър. — Недей!

— Я млъквай! — сопна се тя в отговор и доближи лицето си съвсем близо до неговото. — Или те си тръгват, или аз!

Кранстън скришом погледна към Ателстан. Монахът безпомощно гледаше ридаещото момиче, докато Ана още клечеше като куче на пода. Елинор се върна и смушка Елизабет.

— Ставай от леглото и напусни веднага къщата!

— За Бога! — извика Кранстън.

— Сър Джон — каза Елинор, — ти не беше поканен в този дом. Тук си като представител на закона. Видя, че е извършено престъпление, но не проявяваш съчувствие към жертвите, а само към престъпницата.

Кранстън погледна към Уолтър, но безхарактерният мъж стоеше и кършеше ръце със смелостта на уплашен заек.

— За Бога! — Бенедикта прекоси стаята и макар че се беше уплашила от представлението на Елизабет, не показа страх от Елинор. — За Бога! — повтори тя. — Жено, момичето може да е лудо.

Ателстан седна на леглото, прегърна хлипащото момиче и погледна към баща му.

— Защо дъщеря ти отправя такива обвинения?

— Защото ме мрази — отвърна Елинор. — Винаги е било така и ще бъде. Сега вече може да се махне!

Очите на Бенедикта гледаха умолително Ателстан. Той й направи знак с глава да помогне на дойката да се изправи.

— Слушай, мистрес — заяви свещеникът, — настоявам, не изисквам това, защото ти ме покани да дойда. Да, сър Джон не беше поканен, но му дължиш нещо за това, че прозря истината.

Жената кимна.

— Затова — продължи Ателстан — Елизабет и дойката й ще преспят тук тази вечер. Утре сутринта мистрес Бенедикта ще се върне и ще ги заведе в абатството „Сейнт Мери и Сейнт Франсис“, което се намира на ъгъла на Пуър Джуъри и Олдгейт Стрийт.

Уолтър измърмори одобрението си. Жена му задъвка долната си устна, гледайки намръщено заварената си дъщеря.

— Съгласна съм — изръмжа тя най-накрая, — но кучката трябва да си тръгне утре до обяд.

Кранстън стоеше на ъгъла на Бред Стрийт и Уест Чийп и гледаше към къщата си.

— Ох — изстена той, — иска ми се лейди Мод да се върне.

Погали коня си по муцуната, облиза устни и погледна към „Светият Агнец“. Кръчмата привличаше със светлината и топлината си. Беше оставил Бенедикта и Ателстан в Съдърк, а сам се беше върнал в Чийпсайд, говорейки си на глас, както често правеше, за коравосърдечието на хората и неизкоренимата омраза, на която са способни такива като Елинор Хобдън. Конят му леко изцвили и потърка муцуната си в гърдите му.

— Предполагам, че си прав — промърмори Кранстън.

Той поведе коня по една странична улица и влезе в двора на „Светият Агнец“, където те с лейди Мод държаха конете си. След като го настани, коронерът тръгна през пустия Чийпсайд към дома си.

Точно посягаше да си отвори, когато чу да го викат. Две фигури се появиха от страничната уличка и застанаха в светлината на лампата, окачена на кука до вратата. Усмивката на Кранстън угасна.

— Какво искате, по дяволите?

Розамунд Ингам отметна качулката на наметката си, докато с другата ръка се подпираше на безличния Албрик. Лицето й беше надменно и безчувствено като това на Елинор Хобдън. Кранстън бързо забеляза приликата между двете жени: хубави, но със студени очи и кисело нацупени устни. Той отново посегна към вратата.

— Попитах какво искате.

— Сър Джон, остави ни на мира. Както знаеш, утре сутрин съпругът ми ще бъде погребан. Предполагам, че няма да дойдеш.

— Не, няма! Обичах сър Оливър като брат. Няма да стоя пред Бога в присъствието на убийците му!

— Това е лъжа!

— Това е истината и аз ще я докажа!

— А ако не успееш — Розамунд приближи лицето си към него, — ще те видя в съда, сър Джон.

— Разкарайте се! — отвърна той и ръката му посегна към камата, когато видя Албрик да пристъпва напред.

— Хайде — презрително се усмихна Кранстън, — извади меча си и ще ти отрежа топките!

Розамунд махна с ръка на любовника си да се върне.

— Свали печатите от стаята на съпруга ми — настоя тя. — И ни остави на мира или…

Кранстън пристъпи напред.

— Или какво, милейди?

Розамунд се усмихна презрително.

— Моля те, сър Джон. Няма да повтарям.

— Лека нощ, милейди.

Той отвори вратата и я тръшна зад себе си.

Помириса въздуха одобрително и влезе в кухнята. Зачервеният Боскъм вадеше от пещта пай със златиста коричка.

— Точно навреме, сър Джон — усмихна се дребният човечец. — Пай с говеждо, лук и праз. Чаша кларет?

Сър Джон засия.

— Филип, ако беше жена, още утре щях да се оженя за теб. Той изми ръцете си в купа с розова вода и седна на масата.

— Ти не познаваш ли брачното блаженство?

Боскъм поклати глава.

— Никоя жена не ме иска, сър Джон, а и сър Джерард беше най-взискателният господар на света.

— Това е — промърмори Кранстън, — защото не познаваш лейди Мод.

Канеше се да вдигне чашата си, когато Гог и Магог, които си почиваха в градината, внезапно нахлуха в къщата. Гог блъсна Кранстън така, че той излетя от стола, докато Магог, устремен като сокол в полет, скочи и изтръгна пая от ръцете на Боскъм. Коронерът се изправи, ругаейки, но кучетата вече бяха взели пая и преди да стигне до тях, го поглъщаха, без да питат за разрешение. Боскъм стоеше и ридаеше. Кранстън погледна кучетата и ако животните можеха да се усмихват от благодарност, беше сигурен, че го правят в момента.

— Чудесни момчета! — прошепна той.

Двата вълкодава прекратиха неочакваното си пиршество и скочиха да ближат лицето и ушите му, докато Кранстън изрева „Добре, стига!“ и ги отблъсна.

Погледна към Боскъм, който не беше помръднал, а по бузите му се стичаха сълзи. Кранстън отиде при него и го потупа по рамото, като едва не го събори.

— Стига, човече — изрева той. — Поне се нахраниха добре.

Паят вече беше изчезнал. Двете кучета се облизваха и гледаха с възхищение новия си господар, който беше толкова щедър с храната си. Седяха като статуи, докато Кранстън размахваше пръст към тях.

— Никога — смъмри ги той — не правете това с лейди Мод.

Двете кучета сякаш усетиха важността на думата „Мод“ и Гог дори погледна страхливо към вратата, но влезе Лейф, който се промъкваше в къщата, привлечен от вкусната миризма.

— Време за вечеря ли е, сър Джон?

Кранстън се ухили.

— Ще ти се.

Лейф погледна нервно кучетата.

— Но, сър Джон, цял ден не съм ял.

— За Бога! — Кранстън се върна в коридора, взе наметката си и все още със спомена за заплашителното лице на Розамунд Ингам, сложи бойния си колан.

— Хайде, Боскъм. И ти, Лейф, мързелив просяко! Отиваме в „Светият Агнец“.

Двете кучета се наканиха да ги последват.

— Не, хубавците ми. На място!

Двете животни седнаха, докато Кранстън избута протестиращия Боскъм и нетърпеливия Лейф към вратата.

— Да заключим ли? — попита Боскъм, когато излязоха навън.

— Слушай, човече — отвърна Кранстън, — какво мислиш, че ще направят хубавците, ако някой нощен разбойник направи грешката да влезе?

Боскъм се усмихна.

— Хайде — подкани го Кранстън. — Онзи пай миришеше много вкусно. Редно е да те възнаградя.

Два часа по-късно, натъпкан с кларет и лучения пай на кръчмаря, прегърнал с една ръка Боскъм, а с другата Лейф, Кранстън излезе от „Светият Агнец“ и се огледа.

— Значи си се бил при Поатие? — попита Боскъм.

— Да — отвърна коронерът. — Бях по-слаб и по-хубав…

Канеше се да продължи, когато дочу слаб вик за помощ от една близка уличка. Без да обръща внимание на предупрежденията на Боскъм, Кранстън хукна като стрела в мрака. Видя две фигури в черно, които държаха факла над трета, просната на земята. Кранстън зърна проблясък на метал и чу още един жален стон. Уви наметката си около лявата ръка и се хвърли като нападащ бик.

— Aidez! Aidez![8] — нададе той обичайния вик за помощ към стражата.

Двете фигури се огледаха и той разбра, че нещо не е наред. Не побягнаха, на лицата им имаше маски, а „жертвата“ внезапно скочи на крака. Кранстън спря задъхан и изтри потта от челото си.

— Човек се учи, докато е жив — прошепна той.

Коронерът се наруга, че беше паднал в този познат капан.

Да се притечеш на помощ на предполагаема жертва, само за да попаднеш на засада. Погледна назад към улицата, откъдето приближаваха Боскъм и Лейф.

— Връщайте се! — изрева към тях.

Извади меча си и предпазливо започна да отстъпва. Не смееше да се обърне и да побегне. Можеше да се подхлъзне или да бъде ранен и повален от хвърлен нож. А и беше стар и дебел, докато тримата убийци се промъкваха като зловещи танцьори към него. Кранстън продължи да отстъпва, после се завъртя рязко и залепи гърба си за една тясна стена.

Тримата облечени в черно убийци се приближаваха. Всеки от тях държеше меч и кама. Когато наближиха, се разделиха. Кранстън ги прецени като професионални убийци, много по-опасни от уличните побойници, които щяха вече да са избягали на една миля оттук при вида на оголената стомана. Той се опита да успокои дишането си. Кой ги беше пратил, питаше се. Ira Dei

Кранстън примигна. Не, не, това беше твърде очевидно. После си спомни изпълненото с омраза лице на Розамунд Ингам, неизречените й заплахи и страхът му беше изместен от гняв.

Тримата убийци се прокрадваха напред с протегнати ръце и разкрачени крака в изкусния уличен танц на професионалните бойци. Кранстън гледаше този в средата, долови блясък на око, после премести поглед върху двамата му другари, сякаш се боеше повече от тях.

— Хайде, юнаци! — подразни ги той. — Приклещихте стария Джак, а? Да премерим сили.

Двамата убийци отляво и отдясно се промъкваха напред. Кранстън продължи да мести поглед, но му беше ясно какво правят. Това бяха просто измамни движения. Погледна бързо към средния, който приближи с насочен ниско меч и вдигната кама. Кранстън рязко замахна и стоманата проблесна като дъга. Убиецът умря, преди да се усети, когато мечът преряза оголения му гръклян.

Вече усмихнат, Кранстън парира първо десния, после левия. Усети, че един от нападателите е неопитен и отстъпва повече от нужното. Обърна се и нападна другия, изкарвайки му въздуха. После отстъпи и заби с всичка сила меча си в корема му. Огледа се, но третият нападател вече тичаше като заек в мрака. Кранстън се подпря на меча, вдъхна дълбоко нощния въздух и погледна двамата мъртви убийци.

— Смъртоносни удари — промърмори си той.

Единият лежеше по корем, а другият беше подпрян на стената като счупена кукла. Боскъм и Лейф пристигнаха, накуцвайки, и загледаха с ужас двата трупа, както и променения сър Джон. Лицето му изглеждаше твърдо като желязо в светлината на факлата, която още се търкаляше неизгаснала на калдъръма, където я беше изпуснал един от убийците.

— Сър Джон — Боскъм докосна новия си господар, — сър Джон, съжалявам, че не можахме да помогнем.

Кранстън поклати глава.

— Постъпихте разумно — прошепна той. — Все пак, мастър Боскъм, благодаря ти за загрижеността. Не беше нещо, с което старият Джак да не може да се справи.

— Защо беше това? — изпелтечи Лейф.

Кранстън погледна надолу по улицата с горчива усмивка.

— О, знам защо — замислено каза той. — И сега старият Джак е на ход.