Борци за свобода

XI

Ваше превъзходителство знаменити генерал дон Хосе Антонио Лопес де Санта Ана.

Такова бе името и титлата на човека, който сега държеше в ръцете си съдбата на Мексико. Четвърт век той бе бич и проклятие за младата република. Макар властта на диктатора да бе временна, деморализацията, родена от деспотизма, дълго време надживя управлението на тирана. Санта Ана достатъчно бе принизил мексиканците в социално и политическо отношение, за да ги направи неспособни да понасят каквато и да е форма на конституционен режим; те не можеха да различават вече враговете от приятелите на свободата. А тъй като след всяка смяна на диктатора възвръщането на либералния режим не можеше изведнъж да възстанови правовия ред, то върху него се сипеха маса обвинения, при което забравяха злините на владетеля. За нещастие не само на мексиканците е присъщо неумението да се справят със сложните политически въпроси. Англия, както и други нации, не прави изключение в това отношение. Обаче в началото на съществуването на Мексиканската република тези плевели се бяха разрасли с необикновена сила в полза на Санта Ана, който много пъти е бил свалян от властта и прогонван. Въпреки всичко скоро той отново е бил повикван, за голямо удивление на нацията, а по-късно и на историците, които и до ден-днешен не могат да разберат това явление. Но обяснението е много просто; силата на неговото могъщество е била заключена в прокарваната от него политика на деморализация. Разделяй и владей е толкова старо политическо правило, колкото и деспотизмът; ласкателството като средство за закрепване на властта, е също не по-малко известно. И тоя именно път избра Санта Ана, като не пропусна да поласкае народното самолюбие и завърши с унижаване на нацията, както това се случи преди няколко години във Франция и което предстои на всеки народ, идеалите на когото не превишават собственото надценяване. Диктаторът на мексиканската република се стремеше и към императорската корона и най-ревностно преследваше тази цел. Всъщност той се ползваше с императорска власт; погазил свободата в своята страна, неговият едничък устрем бе насочен към короната. За да подготви своите поданици към замислената промяна, той реши да порази тяхното въображение, като към своята държавническа титла прибави още званието главнокомандуващ войските. Неговият дворец приличаше на крепост. Пред всички врати пазеше стража, а вътре по всяко време можеше да се видят офицери, облечени в парадна униформа. Чужденец и всеки посетил Мексико не би повярвал при вида на столицата му, че се намира в републиканска страна.

В деня, когато Карлос Сантандер дойде в Акордада, диктаторът седеше в салона, където бе определена аудиенция за неговите приближени; официалните работи бяха привършени и той беше сам, когато влезе дежурният адютант и след дълбок поклон сложи на масата пред господаря си една визитна картичка.

— Да, мога да го приема — каза диктаторът, като я погледна. Адютантът излезе и след минута се появи Карлос Сантандер в униформа на хусарски полковник.

— А, сеньор дон Карлос — извика весело и любезно Санта Ана, — на какво дължа удоволствието да ви видя? Навярно някоя нова победа, ако се съди по вашия тържествен вид.

— Екселентисимо…

— О, не бъдете толкова скромен! Вие сте най-щастливият смъртен, ако се съди по разказите.

— Това са само приказки… уверявам ви. Напротив…

— Аз зная, че упорито сте ухажвали една прелестна особа, която сте познавали, струва ми се, още в Луисиана?

Той хвърли изпитателен поглед върху Сантандер, като че сам се интересуваше от дамата, за която му намекваше. Отбягвайки неговия поглед, Карлос отговори уклончиво:

— Ваше превъзходителство е твърде добър, като ми отделя такова внимание.

— Ето що, amigo mio, вие даже не намирате за нужно да отричате и всъщност потвърждавате моята догадка! Ха-ха-ха!

Като се протегна в креслото, Санта Ана силно се изсмя. Той само се шегуваше, без да мисли да укорява.

— Да, сеньор дон Карлос, историята на вашите любовни връзки ми е добре известна, но далеч съм от мисълта да ви осъждам. Като живея сам в стъклен дом, аз не мога да хвърлям камъни по чужди стъкла. Ха-ха-ха!

— Впрочем, Ваше превъзходителство, все едно какво мислят хората, стига съвестта да е спокойна.

— Браво, брависимо! — извика Санта Ана. — Карлос Сантандер проповядва морал. Не, това е много! Това може да разсмее и конете.

Полковникът бе малко озадачен и не разбираше към какво клони този разговор, затова реши най-после да отбележи:

— Много се радвам, че Ваше превъзходителство днес е в чудесно настроение.

— Не е ли затова, че имате намерение да молите за нещо? — Санта Ана обичаше понякога, когато е насаме, да прави твърде обидни забележки. — Впрочем я ми кажете откъде имате този белег на бузата си? Не съм го виждал по-рано.

Червенина изби по лицето на Сантандер; той никога никому не бе разказал историята на белега, така грижливо скриван под бакенбардите му.

— Последица от дуел — каза той.

— Къде?

— В Ню Орлеънс.

— О, това е градът на дуелите, аз зная от опит, защото поживях там известно време.

Санта Ана бе пътувал из Съединените щати след сражението при Санто Пасинто, където бил пленен.

— А кой беше вашият противник? Вярвам, че сте му се отплатили както трябва.

— Нещо повече!

— Нима го убихте?

— Не, защото това не зависеше от мен, а от моя секундант, който ме помоли да пощадя противника.

— А коя бе причината за дуела? Но защо ли питам? Сигурно тук е замесена жена.

— Ваше превъзходителство, нашият спор имаше съвсем друга причина.

— Каква?

— Аз исках да посветя оръжието си за славата на Мексико и неговия достоен вожд.

— Наистина ли, полковник?

— Ваше превъзходителство, вярвам не сте забравили знаменитата експедиция на доброволците?…

— Да, с техния капитан. А какво стана с него? Участвал ли е в боя при Мир?

— Да, ваше превъзходителство.

— Убит ли е?

— Пленен.

— Застрелян?

— Не.

— Значи той е тук? Как се казва?

— Керней, той е ирландец.

По лицето на Санта Ана се четеше, че това име му е познато. И наистина същия ден сутринта дон Игнасио се застъпи за помилването на Керней и освобождаването му от затвора; обаче министърът не получи положителен отговор. Дон Игнасио не се ползваше с голямо влияние пред диктатора и цялата, тая история се видя на Санта Ана подозрителна. Без да спомене нищо за това, той попита Сантандер.

— Този ирландец е в Такубаи?

— Не, в Акордада е.

— Тъй като тексаските пленници са под ваша разпоредба, вие навярно ще искате нещо за него? Какво желаете?

— Искам вашето разрешение да накажа този човек, както заслужава.

— За белега, с който е украсил лицето ви? Съжалявате, че не сте му се отплатили както трябва, нали полковник?

Смутен, Сантандер отговори:

— Не съвсем така. Той трябва да бъде наказан за друго.

Санта Ана внимателно изгледа Сантандер.

— Тоя Керней — продължи блестящият полковник — е един от най-големите врагове на Мексико и на Ваша светлост. В една своя реч той ви нарече узурпатор, тиран, предател, който неведнъж е изменил на свободата и родината си. Позволете ми да не повтарям тия оскърбителни епитети, с които ви е обсипвал.

Очите на Санта Ана блеснаха от гняв и мъст; често му се бе случвало да среща във вестниците своето име унизено, това дълбоко го възбуждаше, още повече че собствената му съвест потвърждаваше всички деяния, които му се приписваха.

— Дявол да го вземе! — извика той. — Ако вие говорите истината, правете с този ирландец каквото искате; застреляйте го или го обесете, все ми е едно. Впрочем, не, почакайте, защото сега преговаряме с министъра на Съединените щати за тексаските пленници. При това Керней като ирландец е английски поданик и английският консул може да ни създаде неприятности. Не трябва да го застрелваме, нито да го бесим. Отнесете се с него внимателно, вие ме разбирате.

Полковникът разбираше ясно какво искаше да каже диктаторът, като произнесе с особен израз думата „внимателно“. Всичко вървеше така, както желаеше Сантандер. Като напусна салона на диктатора, лицето му сияеше от злобно тържество. Отсега гой можеше да измъчва донасита човека, който го унижи!

— Ето ти комедия! — викна Санта Ана, след като вратата се затвори след адютанта. — Преди да спуснат завесата, и аз искам да изиграя една роля в тая пиеса. Сеньорита Валверде, несъмнено, е прелестна, но тя е недостойна и обувките да развърже на графинята; тази жена, ангел или демон, би могла да постигне това, което никоя друга не е могла… да завърти главата на Санта Ана!…

Диктаторът прекара няколко секунди неподвижен, след което запуши цигара. Лицето му се помрачи. Сега той владееше живота на мексиканския народ, като действаше ту със сила, ту с хитрост и не подбираше средствата, ако се вярва на общата мълва Тая промяна в лицето му бе извикана от спомени, но не от угризения на съвестта. Може би тук се примесваше и чувството на страх да сподели някога участта на своите жертви, защото всеки тиранин небезоснователно се бои от мъст. Престъпната и развращаваща власт на Санта Ана тъй безогледно си служеше с ножа, че убийството стана почти обикновено нещо, затова диктаторът се боеше да не свърши дните си от ръката на някой убиец.

Но и нещо друго го безпокоеше.

Колкото и здраво да бе стъпил на своя диктаторски пост, надявайки се скоро да го превърне в кралски трон, той все още не можеше да се чувства в пълна безопасност. С помощта на арести, убийства, заточения и конфискация той сполучи привидно да унищожи либералната партия, но колкото и да бе слаба, тя все пак съществуваше и чакаше удобно време, за да се прояви. Санта Ана знаеше това от личен опит, в който често се редуваха тържеството и поражението. В един от северните градове даже бе разкрит заговор; това приличаше на далечен гръм, готов скоро да се превърне в буря.

При все това мрачните мисли, които се появиха в тази минута у Санта Ана, нямаха никаква връзка с политиката, тъй като той мислеше за жена… за една от тия две особи, за които неотдавна спомена, и по-конкретно — за прелестната графиня.

На младини той не беше грозен и много се гордееше със своята външност. Чертите на лицето му бяха тънки и изразителни, косата и мустаците му черни, бляскави, цветът на лицето малко мургав. И сега въпреки годините и прошарените му коси той още би могъл да прави впечатление, ако не бе оня зловещ израз, който понякога се явяваше на лицето му.

Само едно обстоятелство го огорчаваше дълбоко това бе неговият дървен крак; щом го погледнеше, в очите му се явяваше болезнено страдание Колко често проклинаше той принц Жоанвил, защото се лиши от крака си, когато защитаваше Вера Крус от французите. Понякога Санта Ана трябваше да бъде благодарен на принца, тъй като дървеният крак увеличаваше популярността му и той го използваше често, за да спечели отново милостта на народа.

Но с какъв печален вид го гледаше сега! Макар да му бе полезен в политиката, то за това, което жадуваше сега, едва ли можеше да му донесе полза. Може ли една жена като графиня Исабела да обикне човек с дървен крак! Обаче диктаторът не губеше надежда, като разчиташе ако не на своята външност, то на своето положение. Санта Ана съумя да отстрани опасността от съперничество, като затвори човека, който се ползваше с благосклонността на графинята. С много труд той най-сетне го залови, като го обвини в кражба и разбойничество. Като прекара известно време в размисъл и допуши цигарата, Санта Ана изведнъж тържествуващо се засмя. Тази усмивка бе плод на съзнанието му за неоспорима власт над омразния съперник. Какво не би дал сега, за да упражни своята власт и върху графинята.

Скоро диктаторът бе изтръгнат от мислите си от почукване на вратата.

Отново се появи адютантът и му подаде едновременно две визитни картички. Щом ги видя, лицето на Санта Ана се промени. Като прочете имената на посетителките, диктаторът се смути. Адютантът никога не го бе виждал така развълнуван, защото бързаше да приеме посетителките.

— Поканете ги! — заповяда той, но като размисли, каза на адютанта да покани дамите първо в приемната, докато му позвъни. Ако се съди по лицето на младия офицер, той бе твърде доволен от разпореждането да прави компания известно време на дамите, които му се видяха очарователни; едната от тях бе Луиса Валверде, а другата — Исабела Алмонте.

След като адютантът излезе, Санта Ана отиде при голямото стенно огледало и се огледа; засука мустаците, като вдигна върховете им нагоре, прекара ръка по косата си, оправи украсения със злато мундир и отново седна на креслото; той приемаше всички седнал, дори дамите.

Като знаеше, че дървеният крак разваля общото впечатление, предпочиташе това положение, което му позволяваше да скрива своя недостатък. Като натисна звънеца, той зае поза, пълна с достойнство и величие. Адютантът отвори вратата пред младите жени.

Те влязоха смутени и развълнувани.

— Моля, седнете — каза любезно диктаторът. — Какъв рядък случай — графиня Алмонте прави чест на двореца със своето присъствие! Що се отнася до сеньорита Валверде, ако нямах официална връзка с баща й, бих имал честта още по-рядко да я виждам!

Като говореше, той им посочи с ръка креслата. Дамите седнаха, все още развълнувани и леко треперещи.

Смущаваше ги не присъствието на диктатора, а целта на тяхното идване. Подозираше ли Санта Ана нещо или не, те не можеха да разберат, защото лицето му остана мрачно и загадъчно. След като ги приветства сърдечно, той млъкна, чакайки някоя от посетителките да заговори. Графинята се реши първа.

— Ваше превъзходителство — каза тя с престорено смирение, — ние дойдохме да ви помолим за една милост.

При тези думи мрачното лице на Санта Ана засия. Исабела Алмонте го молеше за милост. Какво по-хубаво от това? Макар и с голямо усилие, диктаторът едва скриваше своята радост, когато отговаряше на графинята.

— Ако тази милост зависи от мен, нито графиня Алмонте, нита Луиса Валверде могат да се плашат от отказ. Кажете открито за какво се отнася.

Графинята, все още не се решаваше, да поясни. Още повече че Санта Ана е бил молен вече тази сутрин и макар да не бе отказал окончателно, надеждата бе малка. Читателят навярно не е забравил, че и дон Игнасио бе идвал при диктатора да го моли за помилването на Флоранс Керней и Руперто Ривас. Посетителките знаеха това, защото министърът се застъпи по тяхно настояване и молба. Само безнадеждността ги застави да се отнесат лично към диктатора по същия въпрос.

Неочакваната намеса на графинята не се изплъзна от вниманието му. Той бе твърде доволен, че му се отвори случай да въздействува върху жената, която го интересуваше.

— За съжаление трябва да ви кажа, че всичко това крайно ме огорчава — започна диктаторът с печален глас, след като узна, че двете жени, които ухажваше, открито проявиха своето разположение към други.

— Защо, Ваше превъзходителство? — попита графинята настойчиво. — По каква причина вие отказвате свободата на хора, които не са извършили никакво престъпление и са затворени за вина, която ваша светлост тъй лесно може да прости?

Никога Исабела не е била по-хубава, както в тая минута. Лицето й заруменя, очите й искряха от негодувание, сега тя се бе изправила в цял ръст, висока, горда — олицетворение на гняв и презрение. Тя инстинктивно разбра, че всички молби са напразни. Вече нямаше съмнения относно чувствата, които тя храни към Руперто Ривас. И Санта Ана отвърна с хладен цинизъм.

— Това ваше мнение нищо не доказва. Човекът, за когото се застъпвате, трябва сам да докаже своята невинност; същото мога да кажа и за затворника, който интересува вас — добави той, като се обърна към Луиса Валверде.

Девойките нищо не отговориха, понеже разбраха, че всички техни усилия са напразни. Дъщерята на дон Игнасио вървеше напред; тъкмо това желаеше Санта Ана.

Забравил за своя дървен крак, той изведнъж скочи от креслото, закуца след посетителките и успя да прошепне на Исабела Алмонте:

— Ако графинята пожелае да дойде сама, молбата й ще има по-голям шанс за успех!

Графинята прекоси залата, вдигнала презрително глава, сякаш не чу неговите думи. Тя прекрасно разбра скрития смисъл и страшно негодувание се изписа в огнения й поглед.