Борци за свобода

XXV

— Къде съм, дявол да го вземе?

Такъв бе въпросът, който си зададе Керней, пробудил се на другия ден след сполучливото бягство. Лежеше на походен креват, постлан с палмови листа вместо с одеяло, той бе покрит с наметалото, взето от колата на дон Игнасио. Стаята имаше не повече от три метра дължина и ширина. Вместо прозорец на стената зееше само един кръгъл отвор без стъкла и без капаци.

Като поразтърка очи, за да се увери, че не сънува, Керней седна на леглото си и заразглежда стаята. Вместо мебели имаше само един стол, на който лежаха чифт пистолети и неговата собствена шапка — повече нищо, ако не се смятат лежащите на пода обувки и бутилки със забодени в гърлата им угарки.

Снощи, изтощен от умора, той моментално заспа, без да огледа стаята.

— Що за странна стая! — каза той. — Тя прилича на каюта или затворническа килия!

Обаче образите на светии, кръстовете и всевъзможни фигурки го наведоха на друга мисъл.

— Това трябва да е някой стар манастир — каза си той, — чувал съм, че някога в Мексико са избирали най-недостъпните места за построяването им. Има ли тук монаси? — помисли си той, като си спомни, че вечерта срещна двама души в монашеско облекло. — Във всеки случай странно е, че един капитан може да бъде настоятел на манастир. Но ако членовете на тази обител се съгласят да ни приберат, аз ще им бъда повече от благодарен.

Той отново се изтегна на леглото си, като оглеждаше с очи стаята. На белите стени тук-там се виждаше плесен и дълги жълти следи, които сочеха, че има влага, с една дума, ако това и да бе манастир, то неговата слава отдавна бе минала.

Предаден на мислите си, Керней изведнъж видя, че някой стои при полуотворената врата на стаята. Той съзря човек, облечен с дълго расо, обут със сандали, голата му глава тук-там бе прошарена със снопчета коса, броеницата, разпятието и калимавката — всичко показваше, че той е монах.

— Аз дойдох да видя как моят син е прекарал нощта — каза монахът, като видя, че Керней не спи. — Надявам се, че свежият планински въздух ще ви приспи.

— Да — отвърна ирландецът, — спах превъзходно, не помня да съм спал някога така добре. Но къде…

Той стана от леглото и започна да разглежда монаха. Като го позна, той така се изненада, че не можеше дори да говори. Керней не се лъжеше, това бе същият човек, с когото той бе прекарал толкова печални дни.

— Ах, това е дон Руперто Ривас! — извика Керней със съвсем друг тон.

— Аз съм, сине мой — отвърна монахът със същия смирен вид.

Смеейки се силно, Керней извика:

— Ето в кое никога не бих подозрял монаха.

— О, дон Флоранс, в Мексико често се случва да имаме по няколко тетиви за лък и не един покрив, под който да се укриваме. Вчера аз бях затворник като вас, а днес ме виждате настоятел па манастир. Моля за извинение, забравям задълженията си на хазаин, вие сигурно сте много гладен, освен това никой не ви пречи да се погрижите за себе си. Грегорио — повика той иконома, — всичко ли приготвихте? Има ли прясна вода и чиста кърпа? Заведете госта и му предложете вашите услуги, ще ви моля да не се бавите за закуската, защото братята не обичат да чакат. До скоро виждане.

Той излезе, като остави Керней с иконома, който го заведе в стаята с умивалник, кърпа и други тоалетни прибори за измиване, всичко бе твърде просто, но на Керней се видя твърде разкошно, защото дълго бе лишен и от най-необходимото. Като облече дадения му от иконома костюм, той го последва в трапезарията.

Още в коридора чу гласове Ривас предупреди Керней, че ще види тук многочислено общество. И наистина, в трапезарията имаше 30 души, облечени в монашески раса.

Сред голямата стая имаше дълга маса, обиколена със скамейки и столове. Наоколо по разхвърляните бутилки можеше да се разбере, че обядът бе на привършване.

Млади индианци с обикновени дрехи, слагаха на масата блюда, които се дигаха и спускаха през една дупка, свързваща кухнята, откъдето идваше много апетитна миризма. Керней веднага схвана всичко. На масата седяха групи, най-голямата се бе събрала около великана Крис Рок, който, изглежда, имаше голям успех сред новите си познати: по техните оживени и засмени лица се виждаше, че са го накарали да се разбъбри.

Керней бе напълно сигурен в своя стар приятел. В това време, докато се учудваше на тези весели лица, не особено подходящи за расото, в стаята влезе настоятелят, който представи Керней на братята.

— Братя — каза той, — това е дон Флоранс, който има нужда от гостоприемството на манастира.

Всички станаха и му протегнаха ръка. Но нямаше време за любезности. Новите блюда, поставени на масата, привлякоха вниманието па братята Настоятелят, седнал в средата, прие Керней при себе си Съсед на Крис Рок бе един монах, който, изглежда, беше от началниците на манастира. Приборите и покривките на масата не бяха особено тънки, обаче ястията не оставяха да се желае нищо по-хубаво.

Мексиканската кухня е най-добрата в целия свят, тя превъзхожда старата испанска, която е основа на днешната френска кухня, тези предимства тя дължи на много местни условия. Монасите обичаха добре да се хранят и ястията следваха едно след друго. Някои ястия Керней вкусваше за първи път в живота си.

Сега той разбра защо останките от обяда тъй добре ги нахраниха миналата вечер. Вината се отличаваха и по качество, и по количество.

Някои мнения, изказани от монасите, го поразиха. Но какво бе неговото учудване, когато към края на закуската Ривас, прав, с чаша в ръка, извика „Patria y Libertad“, подето от всички присъстващи.

Отечество и свобода! Възторгът, извикан от тези думи, тук изглеждаше много по-необикновен от самите думи.

След закуската братята изведнъж станаха и напуснаха трапезарията, някои се прибраха в своите килии, други насядаха по скамейките пред къщата и запушиха цигари. Настоятелят, зает с бърза работа, се сбогува с гостите и се оттегли. Керней и Крис Рок можеха най-после да си поприказват.

За да не чуят братята, те слязоха по алеята, която някога навярно е била посипана с пясък, а сега бе обрасла с мъх и трева. Дърветата със своите сплетени клони предпазваха от горещото слънце. Изминали стотина крачки, американците отново се намираха под открито небе. Тук те видяха, че стоят на края на пропаст, която служи за граница на площадката, върху която бе издигнат манастирът. Пред погледа им се откри най-красивият изглед, който можеше да се види.

Но красотата на природата не ги интересуваше. Хвърлили бегъл поглед върху чудната картина, те обърнаха гръб и седнаха един срещу друг; навярно това място служеше за разходка ча монасите, ако се съди по поставените скамейки.

— Е, стари приятелю Крис — започна Керней, — много преживяхме през тези 24 часа. Какво мислите за нашите нови познати?

— Капитане, вие ми поставяте една истинска загадка.

— Те действително ли са монаси?

— Не мога да ви кажа. Пък и защо питате мен? До моето идване с вас в Мексико аз никога не съм виждал монаси, В Сан Антонио, в Тексас може би имаше неколцина, но аз мога да съдя за тях само по мълвата и да си призная, мисля, че тук няма нито един монах.

— Не са ли това разбойници?

— Кой знае, Ривас е известен като водач на салтеадори, т.е. на разбойници. Но много се съмнявам в това. Какво е вашето мнение?

— Това би ме учудило силно — отвърна Керней, — той ми се вижда порядъчен човек. Бил е офицер и има чин капитан.

— Това е вярно, но не трябва да се забравя, че по цялото течение на Рио Гранде има много мексикански офицери, които са били разбойници, като започнем от поручици и свършим с генерали. Какъв е Санта Ана, ако не разбойник? Чинът офицер не е гаранция за честност, по време на революция офицерите в тази страна стават бандити и обратно.

— Ами ако това са разбойници, какво ще правим?

— Защо да приказваме, когато не можем да избираме? Ние сме във властта на нашите домакини и каквито и да са те, засега можем да намерим прием и покровителство само при тях, от каквото и се ползваме.

Керней мълчаливо обмисляше думите н? тексасеца, спомнящ си всичко, което бе чувал за Ривас, като и съпоставяше с това неговите постъпки. По този начин се надяваше да разреши загадката.

— Ако сме попаднали в свърталище на бандити — каза той най-после, — ще трябва да понесем всички рискове. Те ще искат да се вмъкнем в тяхната шайка, а това ще бъде неприятно.

— Наистина, капитане, какво може да бъде по-неприятно от това за един честен човек? Но ако бъдем принудени със сила, вече е съвсем друго. При това в Мексико не е това, което е в Тексас или в Съединените щати. Ако кражбата не е свързана с жестокост, то тя тук не е безчестие. Веднъж чух как един мексиканец уверяваше, че разбойникът не е по-лош от един държавник и законодател, който ограбва цяла страна. Във всеки случай — продължи той — аз нищо не смея да твърдя, смятам ги толкова за бандити, колкото и за монаси. Мога само да кажа, че те са най-симпатичните хора, които съм срещал някога и не мога да повярвам, че те ще ни принудят на престъпление. Нека се отнесем към тях с уважение, докато получим доказателства, че не го заслужават. Тогава ще постъпим с тях, както са заслужили.

— Ако успеем — забеляза Керней. — Впрочем, по-добре да се погрижим за настоящето… Какво да правим?

— Да останем при нашите нови познати.

— Да, и аз не виждам друг изход. Нека се надяваме, че ще си излезем оттук с чиста съвест, защото нищо не доказва, че сме при крадци.

— Аз долових някои обстоятелства, което говори противното.

— Какво?

— В къщата няма нито една жена. Когато влязох днес в кухнята, не видях нито една фуста. Предполагам, че това повече прилича на монаси, отколкото на разбойници? Какво мислите вие, капитане?

— Наистина не зная, може би мексиканските разбойници в случая приличат на италианските, които не обичат да водят със себе си жени.

— Не е ли чудно — добави тексасецът, че монасите поставят навсякъде часовои? Аз ги видях вчера и днес с пушки, като се връщаха от постовете.

— Всичко това е много странно, но ние когато и да е ще разбулим тази загадка. Ами какво стана с джуджето? — добави той.

— Не зная, капитане, за него нищо не съм чул от онази минута, когато икономът го отведе, и бих желал повече да не го виждам. Такъв мерзавец!

— Навярно са го затворили някъде. Нека там си остане, а ние навярно скоро ще узнаем нещо за нашата участ, тъй като при нас идва игуменът — каза Крис Рок, като видя идващия към тях мним монах.

— Приятелю — каза игуменът, като се обърна към Керней, — позволете да ви предложа пури и да се извиня, че не помислих за това по-рано. Ето ви манилски и хавански, изберете си, моля.

След монаха вървеше икономът с голяма кутия пури, той ги сложи на една от скамейките и се оттегли.

— Благодаря ви, свети отче — засмян каза Керней, — вашите пури са наистина превъзходни.

— Радвам се, че ги оценявате по достойнство — отвърна монахът. — Те трябва да са хубави заради своята стойност. Но моля ви, за това не мислете, пушете колкото искате, на мен те нищо не ми струват. Това е контрибуция, дадена на манастира.

Тези думи бяха съпроводени с усмивка, навярно извикана от някакъв спомен, свързан с пурите.

„Значи, принудителна контрибуция“ — помисли ирландецът, на когото думите на Ривас направиха неприятно впечатление.

Тексасецът не се докосваше до пурите и когато му предложиха, той каза на Керней:

— Кажете му, капитане, че аз бих предпочел лула, ако има.

— Какво казва сеньор Крис? — попита мнимият абат.

— Че той би предпочел лула, ако това не ви затруднява.

— О, in pipa, Грегорио!… Грегорио! — завика Ривас подир отдалечаващия се иконом.

— Не се безпокойте — каза Керней — Крис Рок, задоволете се с пура, не бива да бъдете твърде взискателен.

— Съжалявам, че казах това — отвърна тексасецът, — ще бъда напълно доволен и от пура, особено ако мога да я дъвча. Моят стомах отдавна моли за тютюнец.

— Вземете и дъвчете колкото обичате…

Възползван от поканата, тексасецът си избра една от най-дебелите пури и започна да я гризе като захар, което много учуди Ривас. Крис Рок дъвчеше и пушеше по ред. Скоро се появи и домакинът с лула.

И Ривас на свой ред запали пура и запуши като параходен комин. Пушещият монах винаги и всякъде прави странно впечатление, но тъй като в игумена на манастира в планината Адхуско никой не предполагаше да намери отшелник, то учудването бе излишно. Седнал до Керней и устремил поглед в ширналата се пред тях гледка, той каза на своя гост.

— Какво ще кажете за този изглед, дон Флоранс?

— Великолепно, чудесно! Струва ми се, че никога не съм виждал нещо по-величествено и по-разнообразно.

— Вземете бинокъл — каза монахът — и разгледайте пейзажа обстойно.

Той подаде на Керней бинокъла, който го нагоди за своите очи.

— Виждате ли Педрегал? Той е там, в полите на планината, ще го познаете по сивия цвят.

— Да — отвърна Керней, — аз виждам даже горичката, през която се провирахме.

— Сега погледнете надясно, виждате ли една къща сред полето?

— Да, но защо ме питате за това?

— Защото този дом представлява за мен особен интерес. Как мислите вие, чий е той? Впрочем аз би трябвало да ви кажа чий е той или чий би трябвало да бъде.

— Откъде мога да знам? — попита Керней, който намираше въпроса за много странен.

— Вие сте прав, но аз ще ви обясня. Макар и да имам безспорни права на собственост върху него, той ми бе отнет и даден на нашия бивш домакин, началника на Акордадския затвор, като награда за неговата измяна на родината и делото.

— На какво дело? — попита ирландецът, като отмести бинокъла от очите си. Чутото повече го заинтересува от видяното.

„На родината и нашето дело“ — ето думи, които не могат да се очакват от един монах или разбойник. После разговорът потвърди, че той не бе нито едното, нито другото.

— Делото, за което сме готови да жертваме живота си аз и всички онези, които видяхте в трапезарията, а именно това, което прогласих в моя тост: „Patria у Libertad.“ — Аз бях щастлив да видя възторга от него.

— И учуден, нали, приятелю.

— Казвам откровено, да.

— Това не ме изненадва. Вашето желание да узнаете тайната на всичко видяно и чуто е напълно естествено. Сега е време всичко да ви обясня… Запалете цигара и ме изслушайте. Вие навярно видяхте, че монасите от манастира не принадлежат към никакъв строг орден и може би даже доловихте, че те съвсем не са монаси? Всички те са военни, без двама-трима, всички са офицери и хора от известни фамилии. Последната революция върна отново тиранията на Санта Ана в нашата родина и изгони всички тях, мнозина са изгнаници като мен и главите им са оценени.

— Вие значи не сте разбойници?

Тези думи бяха казани прибързано, неволно се изтръгнаха от устата на Керней.

— Разбойници, amigo mio? Кой ви е казал това?

— Простете, сеньор — извика сконфузен Керней, — тъй ви наричаха в затвора, макар и да не вярвах в това.

— Благодаря ви, сеньор — каза Ривас, — приемам вашите извинения, макар и излишни донякъде. Нашите врагове ни смятат за такива и съвсем не без причини.

Последните думи отново обезпокоиха Керней, обаче той нищо не каза.

— Карамба! Наистина — добави Ривас — нещичко поограбихме, инак не бих могъл да ви предложа нито хубава закуска, нито такива скъпи вина. Ако погледнете долу, ще видите Пуебло Сан Аугустин и зад неговите предградия голяма жълта къща — оттам са нашите запаси, вино, цигари и всичко друго. Принудителна контрибуция! Не мислете, че това е направено несправедливо. Платилият този данък е един от най-големите ни врагове. Това бе и отмъщение, оправдано от обстоятелствата, вярвам, че вие ще се съгласите с мен, когато узнаете подробностите.

— Аз и сега всичко разбрах — отвърна спокойно Керней — и моля да ме извините.

— С удоволствие, пък и защо да се обиждам, че сте ни сметнали за разбойници, аз мисля, че мнозина, които посетихме, са на същото мнение.

— Можете ли да ми обясните защо носите монашески дрехи?

— Много просто, приятелю. То е безопасно и в същото време улеснява работата. В Мексико монашеското расо е най-добрият паспорт. То ни позволява да обикаляме селата, без да ни подозират, а властта мисли, че запустелият някога манастир отново е станал света обител. Ние, разбира се, никого не допускаме тук, затова поставяме и часовои. Така майсторски си играем ролята, че никой це ни подозира. Между нас има случайно двама монаси и те ни трябват твърде много до деня, когато ще заменим расото с военния мундир. И този ден наближава, ако се съди по това, което ми разказаха моите другари. Щатът Оаксака и цялата южна част на Акапулко са пълни с недоволни и въстанието ще избухне може би след месец. Алварес, който има голямо влияние в страната, ще бъде негов водач. Старият Пинто се надява, че ще бъдем с него, и не греши. Това е нашата минала, сегашна и бъдеща история. Сега ще ми позволите да ви запитам: желаете ли да се присъедините към нас?

Това предложение налагаше размисъл. Какво очакваше Керней, ако го приеме, и какво, ако откаже? Това бе един твърде деликатен въпрос. Мексиканецът, като видя трудното положение на своя събеседник, каза:

— Ако предложението ми е неуместно, отговорете направо, ще направя всичко възможно, за да ви улесня да напуснете безопасно страната ни. Бъдете спокоен, не ще ви върна отново в Акордада. Кажете ми откровено искате ли да бъдете наш човек?

— Да, искам — решително отвърна Керней.

Колебанията бяха излишни. В плен, с оценена глава, той можеше да се спаси само като се присъедини към Ривас и другарите му, каквито и да се те — революционери или крадци.

— Да, дон Руперто — добави той. — Ако ме намирате достоен, то с радост приемам предложението ви.

— А вашият приятел на какво мнение е?

— О, в него съм уверен, както в себе си.

Керней повика тексасеца, който, като не разбираше разговора, бе се оттеглил настрана.

— Това съвсем не са разбойници, Крис — каза му той на английски.

— Толкова по-добре, впрочем аз и не допусках, че са разбойници или монаси. А какви са капитане?

— Също като вас — патриоти, били се за своята родина и претърпели поражение. Ето защо се крият сега тук.

— Те са врагове на Санта Ана?

— Да, победени врагове, те замислят скоро въстание и молят за нашата подкрепа. Какво ще кажете вие?

— Какъв въпрос, капитане! Аз съм готов да отида с тях. И разбойници да са, пак ще ги последвам. Това е решено. Аз не бих се съгласил да стана монах, но веднъж хората отиват да се бият за свобода. Крис Рок не ще се отдели от тях. Вие можете да ги уверите в това.

— Той е съгласен — каза Керней на Ривас — и ние двамата сме щастливи да имаме началник като вас.

— Благодаря ви, сеньори! За нас пък е чест да има сред нас хора с такава изпитана храброст като вашата. Сега мога ли да ви помоля да облечете нашата дреха? Това е нужно за предпазване. Костюмите ви са готови, аз натоварих с това Грегорио, тъй като бях уверен във вас.

— Колко промени преживяхме, откакто излязохме от Ню Орлеънс! — извика Крис Рок. — Аз в облеклото на монах!… Ако не мога да бъда най-ревностният монах, то в краен случай ще бъда най-високият.